Сан Антонио
Ал Капоте (6) (или бЛедна ти е фантазията)

6.
Сатърикон^[1]

 

Когато ни вижда, Нанси изключва радиото. Сладка работа е това, нейната, въпреки габаритите на булдозера й, които я принуждават да прави шашардисващи акробатични маневри в тесните улички. Можеш да си мечтаеш на воля, да четеш, да си пилиш ноктите или да слушаш плочите на Джими НаХендрикс (който навремето е бил в музиката приблизително онова, което съм аз днес в световната литературна класика).

Заемаме мълчаливо местата си.

Тя търпеливо чака да й спусна следващите директиви.

— Познавате ли Каламити Бийч? — питам.

— Разбира се.

— Далече ли е оттук?

— На шейсетина мили.

— Тогава — Go!

Тя послушно дава газ на тарамбуката си.

— Питай я дъл’ ням’ да й се намери малко ваз’лин да ми услужи — прошепва Дебелия. — Кариермерката тъй ми остърга моркова, че в миксер да го бях заврял, по-малко щеше да пострада!

— Тук не ти е публичен дом! — пращам го аз да търкаля аспиринче по околовръстното.

— жО’кей! жО’кей! — декларира докачен Охлузения. Не искам д’ ти осирам пейзажа, така че ш’ си гресирам шмайзера с олио в рестоХранта, дет’ скоро ш’ тря’а да се снесем, ако с’ вярва на стомаха ми.

— Е, резултатно ли беше? — пита Матиас.

— Така мисля. Резултатно, но недостатъчно.

И му описвам инцидента с някогашната мухлясала метроголдуинска величина.

— Което ме навежда на мисълта, че предположенията ни са били правилни — отбелязва Матиас, след като приключвам с изложението си. — Сенаторът Дела Бранла е бил замесен в заговора срещу президента Кенеди. Доверил е тайната на любовницата си, която от своя страна е побързала да я предовери на доктора… Редовно го е посещавала в затвора, тъй като продължавала да изпитва слабост към него. Докторът видял в това възможност да спазари преждевременното си освобождаване, но му е било необходимо доказателство, за да подкрепи твърденията си.

— И тя му е изпратила въпросното доказателство в един сладкиш.

Отново настъпва мълчание. Зад разделящото ни тъмно стъкло Нанси безупречно манипулира командите на своята лимузина-акселерат. Давам си сметка, че в огромното огледало за обратно виждане ми хвърля дълги като инвентарен списък влюбени погледи. Обзалагам се на килограм хайвер срещу сто кила от любимия ти фураж, че ако аз я подхвана, и през ум няма да й мине да се жалва на ченгетата.

— Какво очакваш от посещението в затвора? — пита Матиас. — За трийсет години са се сменили всички — и надзиратели, и затворници.

— Все ще открием някой, който е познавал човека, който е видял човека, за когото става дума!

— Ама и ти с твоя вечен оптимизъм…

— Оптимизмът е също толкова жизненоважен, колкото и кислородът. Така че ако не си го произвеждаш сам, никой няма да го сподели с теб, тъй като всеки чувства липса от него.

Дръпвам междинното стъкло и прогуквам:

— Мога ли пак да използвам телефона ви, сърчице мое?

Сърчицето ми поверява преносимия апарат и аз отново набирам номера на моя южнофренски събеседник от посолството на целокупна Франция (едно от най-красивите в света).

— Успяхте ли да се сдобиете с интересуващите ме сведения, скъпи приятелю?

— Готов сте! — пропява разузнаващият (и разузнаван) кадър. — Вашият лейтенант Куин открай време наторява глухарчетата.

— При злополука ли е загинал? — питам.

— Ако приемете изпразването на цял деветмилиметров пълнител в анатомията му за злополука, на драго сърце ще се съглася, че е ритнал канчето при нещастен случай! — иронизира мъжката Мата Хари отсреща.

— И кога е отпътувал за оня свят? През шейсет и трета?

— Почти уцелихте — през шейсет и четвърта.

— При какви обстоятелства?

— Посред нощ, на брега на Потомак, близо до гробището „Арлингтън“.

— Гробището на героите — отбелязвам. — Там е погребан и президентът Кенеди.

— Точно така. Мога ли да направя още нещо за вас?

— Благодаря, това е достатъчно. При първа възможност ще ви изпратя бутилка пастис.

— Не си правете труда — прихва той. — Имам и за продан.

— Кой беше казал, че човек не може да изнесе Франция на подметките си?

— Дантон. Само че по онова време дипломатическата поща е била непозната. Е, моите почитания, господин директор!

Връщам телефона на dark-драйвърката. Пръстите ни се докосват. Адресирам й в обратното огледало алчна аероцелувка. Тя я приема и с обратна разписка ми изпра конструктивно мил поглед. Перспективите в тази насока са определено склонни да се пързалят по мед и масло.

— Същинска касапница, бога ми! — емоционализира вижданията си Матиас.

— Да, чистка за чудо и приказ. Куршумите, изстреляни по президента, са натръшкали доста народ!

 

 

Затворът „Каламити Бийч“ е разположен в песъчлива равнина, издържана в стил „Сахара“, на няколко километра от брега на Тихия океан.

Заобиколен е от нещо като трънлива савана, насред която тук-там стоически се топорчат рехави горички от хилави дръвчета. Сградите отдавна вече не са модерни и все още не толкова демодирани. С една дума — функционални и мухлясали, ако разбираш какво искам да кажа.

И без това високите стени са овисочени допълнително с тройно заграждение от бодлива тел и четири наблюдателни кули маркират ръбовете на завидно компактния курортен комплекс. Минава ми през ум, че човек доста трудно би могъл да духне от подобен семеен пансион, като се има предвид, че освен охранителната систем, същият е заобиколен от обширно голо пространство, което би затруднило изключително много евентуално бягство. До него води един-единствен път и появата на произволна човекоединица се засича още на хоризонта.

 

 

Да звъниш на вратата на затвор поражда същото диарично усещане, както и да хлопаш на манастирска порта.

Насред нея се отваря широко гише, а насред гишето и нечия физиономия, разквадратена на девет части от наличната желязна решетка. В интерес на истината, единствено истината и само истината се налага да призная, че нито една от въпросните части не ми вдъхва особена симпатия.

Питат ме какво искам. Притискам служебната си карта към едно от празните квадратчета и разказвам съчинената от мен приказка, която би накарала Шехерезада мигом да си подаде оставката.

Курдисалата се в средното квадратче уста ме съветва да проявя търпение.

Решавам да го проявя възможно най-целесъобразно и се облягам на вратата на лимузината откъм страната на Нанси, при което се озоваваме на трийсет и два сантиметра един от друг. Преценявам, че това разстояние е все още голямо и напъхвам глава в колата. Плътните й сочни устни вече са се подмокрили, което ме навежда на мисълта, че под пъпа й ще да е същинско наводнение. Случай с безспорни перспективи за продължение.

— Може ли да се пробва на вкус? — прошепвам.

Тя се усмихва, което логично я принуждава да разтвори устни. Отворът е наистина възхитителен и се вмества също тъй логично в последвалата възходящо развиваща се конфигурация, включваща следните степени: побесняла прахосмукачка — двоен нелсън за джуки — зъбоскръц в такт 9/10 — коктейл от сливици.

— След вас, ако остане! — подхвърля язвително просналият се на задната седалка огромен содомит.

Загрижен за моралния ми уют, Матиас с рязък жест затръшва устата на Аморалния. Целувката ни се удължавааааааа… до момента, в който зад гърба ми нечий мазен като прясна сланина глас промлясква:

— Хей, вие!

„Вие“-то, в случая аз, се отлепям от засмукалата ме вендуза и се обръщам, при което, олигавен като облизана от олигофрен захарна пръчка, се озовавам лице в лице с двама униформени дръвници, единият от които ми съобщава радостната вест, че директорът на затвора, мистър Арчибалд Грейг, приема да ме приеме.

 

 

Нищо общо с Чарли Чаплин, дайректорът. Редно е да се признае все пак, че нито длъжността му, нито мястото, където я упражнява, дават основание за кой знае колко буйна веселба. Обзалагам се, че покрай просрочването на съпружеските си задължения през уикендите наваксва като за финал на купата „Дейвис“, принуждавайки мисис половинката си да реанимира до следващата вноска по погасяването на дълга!

Той е доста масивен, с четинеста сива коса, с квадратно чене, с клепачи, изработени сякаш от крокодилска кожа, с бдителен поглед и функционира по риза зад отрупано с документи бюро.

При влизането ми не става, задоволявайки се да кимне с глава. Благоволява все пак да ми посочи един стол срещу себе си. Показвам му служебната си карта и му спретвам такава сладка приказчица в Андерсенов стил, че ако някой талантлив художник я илюстрира, би се получил прелестен коледен албум за подрастващи. А именно, че във Франция предстои провеждането на реформа в затворническото дело и че моя милост е председател на комисията, натоварена със задачата да посети американските пандизи с оглед на вероятността за доосеняването ни от допълнително вдъхновение.

При тези думи той се разсмива като булдог, лаещ след пощаджия на препоръчани писма, и заявява, че подшефната му пандела е идеалният прототип на онова, което не е и не трябва да бъде един дранголник! Истински развъдник на хлебарки, където през лятото можеш да се втечниш от жега, а през зимата да кристализираш от студ. Нищо, ама нищо общо дори и с най-отвлечения смисъл на гордото име „затвор“! Надзирателите живеят при далеч по-лоши условия, отколкото затворниците, и той се опасява от бунт по-скоро на първите, отколкото на вторите. Затворниците са складирани по шестима в килии за двама. Всички видове инсталации са сдали багажа, в резултат на което ведомството му хронически се обезводнява и обезкенефява, а оттам и олайнява, окирлява, овъшкарява и т.н. и т.н.… Картината, която ни обрисува, би накарала една птицечовка да започне да снася ПОбъркани (Берю dixit) яйца.

Оставям го да се изпразни, водейки си прилежно бележки, които можеш да си завреш в… знаеш къде. Благотворно без съмнение му се отразява на човечеца възможността да излее яда си в пазвата на бронежилетката на един чужденец. Началството му сигурно редовно му обяснява що е зелен хайвер и си масажира хемороидите с докладите му, докато той, Арчибалдчо, вече не издържал! Щом веднъж съм му паднал, няма пускане! Но пък открехне ли ти се някой на изповед като въртяща се врата на гарова чакалня, то след това — стига да имаш търпение да го изслушаш, естествено — можеш много лесно да му изцедиш през носа и майчиното мляко. Достатъчно е да му спретнеш подходяща мелодийка на персоналния си дудук и то мигом започва да се изнизва от него, подобно на кобра от кошницата на индийски факир.

Говори като картечница, il Direttore. Тук, естествено, не е останал нито един от затворниците, лежали в подведомствената му пандела в началото на шейсетте. За сметка на това обаче в Каламити Бийч все още се подвизавал старият Хогланд, бивш главен надзирател в заведението, който всявал ужас и сред най-капризната клиентела. Веднъж съвсем сам потушил бунт в двора за разходка, и то само с помощта на палката си и с вродената си ирландска учтивост. Та ако съм имал желание да се наслушам на истории от този род, точно с него трябвало да се срещна. Живеел при дъщеря си, на пристанището, която държала там ресторант — „При мъртвото вълнение“.

Виж, този път с удоволствие си вземам съответната бележка.

Стридите приличат на блатни миди — също толкова огромни и безвкусни. Осведомявам се за причината и научавам, че американският закон заставял собствениците на ресторанти да ги мият преди сервиране. В добавка към вече известната ми публична тайна, че американците са глупаци, сега установявам у тях и наличието на форсирана доза тъпоумие, а оттам намирам и за напълно логично поражението им във Виетнам — страна, където чудесно знаят как се яде, когато има какво.

След стридите влизаме в ръкопашен бой с мащабни като пици, но пет пъти по-дебели пържоли, гарнирани с неизбежните backed potatoes. За сметка на това изисканият ни черен дроб приема калифорнийското вино също толкова благосклонно, колкото и обслужващата ни сервитьорка — опипванията на Берю, което е предостатъчно, за да придаде на кръчмарската атмосфера необходимата задушевност.

Възтлъста петдесетгодишна дама с пищна като театрален перистил гръд, с понабола сивкава брада и с коса с цвят на презряла кайсия с жизнерадостна вещина се грижи за всичко и за всеки, бил той сервитьор или клиент. Залагам, прескъпо създание, тъй прелестния си и мъжествен орган (познай кой!) срещу този на мъжа ти (ако все още си спомняш, че има такъв), че става дума за щерката на чичо Хогланд.

Веднага щом приключваме със (спер)малиновото желе с крем^[2], повиквам дамата, за да й платя, и се възползвам от случая да попитам как я кара скъпото й татенце. Без особен ентусиазъм ми отговаря, че трябвало да бъде „някъде там“ и посочва пристанището.

Наканваме се да вдигнем обсадата, когато Нанси, която бях поканил да сподели трапезата ни, моли за разрешение да вземе остатъците от обеда за кучето си, какъвто е обичаят в цивилизовани страни като Съединените американски щати. За тази цел в ресторантите предоставят специални картонени кутии, чиято вътрешност е облицована с фолио. Без ни най-малко да се срамува, тя пояснява, че прибира остатъците (без тези на Берю, който никога не оставя такива) за стария си баща, който живеел при нея, откакто бил овдовял. И че довечера щяла да подгрее боклуците и да организира на храносмилателната система на чичо Том истинско гастрономично галапредставление.

* * *

Откриваме бившия надзирател в четвъртия пореден бар. Заварваме го да играе на стрелички с едно дрипаво и сополиво, но очарователно негърче, чиято усмивка напомня сцепен кокосов орех. Преди да побелее, старият Хогланд трябва да е бил също толкова рижав, колкото и Матиас. В момента обаче цветът на твърдата му ирландска четина се колебае между възхитителните тонове на мумифицирана кравешка фъшкия и мухлясалосиво. Оборудван е с чудовищен, напомнящ пчелна пита нос, с почти бели, ледени като фризер очи и с трапецовидна брадичка, тоест — с целия реквизит на огрухан от годините дърт негодник.

Аплодирам майсторското му изпълнение, включващо забиването на стреличката в центъра на мишената, приближавам се, питам дали той е наистина той, получавам авторитетно потвърждение, снасям му същата история, с която преметнах директора на затвора, и в заключение го поканвам да пийнем по чашка, което му оказва безспорно хуманизиращо въздействие.

Четиримата се настаняваме на една маса. Той си поръчва един „Динамитеро“. Заинтригуван от неизвестното му екзотично питие, Берю настоява да узнае неговите съставки. Прибягвайки до любезното ми посредничество, старецът компетентно го осветлява: една трета текила, една трета джин и една трета бърбън, забъркани с умерена доза тротил. Другояче казано, става дума не за питие, а за коледен подарък от ИРА — извънредни. Шест месеца прилежна консумация и цирозата ти е в кърпа вързана! Дебелият, за възвеличаването на чиято доблест и изследователски дух никога не ще се намерят достатъчно ярки епитети, поръчва същата магическа микстура и след като наквасва устни в чашата, което се съпровожда от шум, наподобяващ вопъла на потопен в кипящо олио картоф, обявява същата за венец на алкохоличните си въжделения и изказва съжаление, че досега не е и подозирал за съществуването на такъв разкошен коктейл, който е твърдо решен да натурализира в Париж и околностите.

Приключвайки така с преамбюла, започвам да разпитвам бившия надзирател за професията му. Нищо не е в състояние да достави толкова щастие и удоволствие на един пенсионер, колкото спомените за някогашната му щатна дейност! Да беше видял как мигом превключи на свръхзвукова, вехтият! Всичко, което искам, както го искам и където го искам — само да питам! За скъпия на сърцето му занаят, тази най-възвишена поезия на палката и на псувнята, за натикваните в изолатора мърлячи, за бегълците, които е правил на решето по коридорите или пък е приземявал по съкратената процедура от покрива, където са се правели на интересни! От ентусиазъм вече ще да е подмокрил гащите, макар че мехурът му все още самоотвержено устисква.

Лека-полека канализирам мемоарната му диария към Доктора. Дали си го спомня? И таз добра! Страхотен хитрец, който успивал всички с вида си на дванайсетте апостоли, взети заедно! В действителност обаче бил толкова опасен, че в сравнение с него СПИН-ът приличал на сенна хрема. Веднъж малко останало да възира, но направил грешка, че преди това не консултирал хороскопа си за деня, тъй като въпросът му не се уредил и зверски се прецакал. След това го прехвърлили в „Алкатраз“, където някакъв, явно по-печен от него, набързо му видял сметката с кухненски нож.

Просвам на тепиха името на Норма Кейн и дядо ти Хогланд като по поръчка отваря една уста, ама една уста, ама една… ама…! Тая фърцапруца, която от петдесет метра смърдяла на луксозна пърцафруца! След всяко нейно идване трябвало да проветряват панделата от мазето до капандурите — толкова инат бил парфюмът й! Какво? Дали го посещавала често? Всеки месец! Като менструация! Мадам пристигала изджиджана като за модно ревю. Надзирателите буквално се биели за привилегията „да се погрижат за нея“ и да я придружат до остъклената кабина за посетители. А ждроцата проклета не само че им увонявала и душата, ами на всичко отгоре им хвърляла такива откровено курвенски погледи, че чак коленете им се подгъвали. А един ден, когато я „поел“ лично, то знаете ли какво, момчета? Взела, че му погалила грездея през панталона. Няма лъжа, няма измама! Страхотна състезателка си бил подбрал сенаторът Дела Бранла, дума да няма! Но пък и той си бил лика-прилика с тази сексуална виелица! Разправят, че веднъж, когато откривал изложба, посветена на американския сюрреализъм, кифлата му извъртяла минет зад огромна картина, изобразяваща Капитолия в естествена големина, представяте ли си, момчета!?

„Момчетата“ си представят, но далеч не в толкова критичен план, колкото предполага юнакът, тъй като „момчетата“ са французи и се отнасят не само с пълно разбираме към „оная работа“ и всевъзможните й деривати, но и пълноценно ги практикуват.

— Случваше ли се Норма Кейн да изпраща колети на тъй скъпия на оргаНИзма^[3] й затворник?

— Колети не. Но при всяко идване му носеше по един сладкиш — нещо като пудинг, който, ако се вярва на думите й, правела сама и по който оня бил просто луд. Молеше ни да го предадем и тъй като се водеше мацка на сенатор, ние най-добросъвестно изпълнявахме поръчката.

— Без да проверите сладкиша?

Хогланд свирепо се оригва, вивисекцира ме със също толкова свиреп поглед и ме наказва, като си поръчва трети „Динамитеро“, последван незабавно от Берю, който с благоговение дублира всяка негова глътка.

— Слушайте, момчета, вие за детска градина ли ни вземате или що? На четири сладкиша: пляк-шляк! С два удара с нож! Като в старанието си стигахме дотам, че опуквахме едната четвъртина! Така че без намеци!

— Не правя никакви намеци, господин Хогланд! Исках чисто и просто да се убедя в това. Значи при всяко свое посещение тя е донасяла на затворника по един пудинг?

— Точно така!

Мрачен размисъл от страна на иначе тъй светлата ми глава. Какво ли би могло да се скрие в един сладкиш, за който предварително се знае, че ще бъде разрязан на четири, като едното парче ще бъде изядено?

— Мек ли беше пудингът? — пита най-неочаквано Матиас.

— Ама че въпрос? — изсумтява Хогланд. — И защо ви интересува това?

— Ще ви притесни ли, ако ми отговорите?

— Ни най-малко. Та как беше?… Чакайте да помисля… Ами да, беше по-скоро мек.

— Значи е бил поставен върху картонена подложка?

Гениалният Матиас! Матиас for ever! Това тъй скъпоценно и неподлежащо на преоценяване съкровище! Този тъй непостижим в ефикасността си лайнорин!

— Не си спомням вече, но май имаше такова нещо. Картонена подложка, обвита в станиол. Защо?

— Просто така — уточнява Матиас унило.

Но на рижавия ни събеседник явно не му минават тия.

— Виждам аз накъде биете! — почти комоционира той от възмущение. — Казвате си, че пачаврата сигурно е писала на обратната страна на подложката. Да, ама не, момчето ми! Представете си, че лично аз най-старателно оглеждах отдолу тоя шибан картон! Ама к’во ги е прихванало тия недоклатени frenchmen, та ме търсят там, където ме няма!…

Полагаме епически усилия, за да го укротим, и в крайна сметка същите се увенчават с успех след дотолкова масирана консумация на „Динамитеро“, че в момента, в който най-сетне решаваме да се оттеглим, Берю се оказва неспособен да направи дори крачка и се налага да го влачим до лимузината. Насмукал се е до под ноктите, сюнгерът проклет! Не отронва повече ни дума, ни оригня, ни даже пръдня. Пустинен като Сахара в пиянството си, безмълвен като цигулка в калъф! Завръщаме се в „Бевърли Хилс“, където попадаме на нещо като било конвенция, било открито партийно събрание или друга дивотия от този род, радващо се на щура посещаемост от страна на рояк официално изтупани типове и ситнокъдрави кикимори, обзаведени кои с визонови пелерини, кои с богати чичовци, които се изразяват гръмогласно, носово и не по-вулгарно от произволен марсилски рибопродавец.

Появата ни с неодушевения, но все още нелишен от душа Мамут предизвиква сензация. Таратутляците на рецепцията ни питат дали е необходимо да извикат лекар, в отговор на което ги уверявам, че става дума за най-обикновено диабетично неразположение, дължащо се на хипогликемия, и че след като му влеем малко подсладена вода, всичко ще бъде от о’кей нагоре. Накрая стоварваме преситения алкохолен разтвор в човешки облик върху леглото му, увиваме физиономията му с няколко пешкира, в случай че вътрешностите му проявят самоинициативата да се поразтъпчат, и възвръщаме свободата си на действие.

Отбиваме се в стаята на Матиас. Огненоглавия едва диша от умора.

— Равносметка? — изхърква той.

— По-скоро положителна — правя аз същата. — Все повече и повече се убеждавам, че сенаторът Дела Бранла е бил забъркан в някаква тъмна комбина и че се е доверил на Норма Кейн, която от своя страна е снесла чутото на Доктора.

— И аз съм на същото мнение — кимва той, — но се питам защо Гардън се е опитал да избяга от затвора в Каламити Бийч, при положение че е разполагал с такова взривоопасно доказателство! Според мен е бил достатъчно интелигентен, за да съумее да изтъргува тайна от подобен мащаб. Тук има нещо!

— И със сигурност не само едно — доуточнявам аз. Но достатъчно за днес. Да вкусим благините на една възродителна нощ, както са писали някога в постканоничната литература, защото и утре е ден!

Целувам го по челото, както се целува дете, и се оттеглям в апартамента си. Там вдигам телефона и нареждам на портиера да изпрати някого да предаде на шофьора на лимузината ми да дойде при мен, за да му дам указания за следващия ден. След което прехвърлям товара на сакото си върху плещите на една няма по рождение закачалка, пръс-пръс-вам се с „Ню Йорк“, моя предизборен дезодорант, създаден от… не я познаваш… и отивам да отворя вратата, на която вече се чука.

Нанси забелва насреща ми възхитителна коледна усмивка.

— Влизайте и сядайте — разпореждам се аз и незабелязано окачам на бравата от външната страна на вратата табелката, призоваваща света да не ме безпокои.

Девойката безропотно се подчинява.

— Уф! — доказвам аз умението си да водя светски разговор и се отпускам на дивана до нея.

— Изглеждате преуморен — отбелязва тя.

— Само на пръв поглед. В действителност разполагам с резерви, за които дори не подозирате. Какво ще кажете, ако обърнем по чашка, за да приключим деня?

— Защо не? С удоволствие бих пийнала едно уиски с кола, по възможност по-леко.

Изпълнявам поръчката й, макар че никога не съм работил като лаборант в аптека. За себе си спретвам един fifty-fifty джин-тоник. Чукаме се.

Тя отпива и пита:

— Доволен ли сте от резултатите от посещенията си?

— Донякъде.

— И какво целите, ако не е тайна?

— Да възстановя едно трийсетгодишно минало.

— Но това е много!

— И да, и не — все още има свидетели.

Очевидно й се иска да продължи да ме разпитва, но знае, че в професията й любопитството не е уместно.

Допива чашата си и я оставя върху ниската масичка.

— Каква е програмата за утре?

— За утре все още не знам, но мога веднага да ви запозная с днешната.

И преди да успее да гъкне, незаменимият Сан Антонио я грабва в обятията си и засмуква бърните й като канибал.

Макар мозъкът ти да е значително по-мек от допустимото, несъмнено знаеш, че умората стимулира желанието. Верандата й едва-едва се отърква във фасадата ми, когато усещам как в партера ми пониква (о, не, не криле!) печурка с размерите на ракета-носител „Ариана“.

Нансито не опонира. Дотолкова се е гътнала по моя милост, душичката, че пренебрегва обичайните формалности и преминава към трансфера на стоковите фондове по същество. Единодушно, масово „Да!“ по всички параграфи! Доказателство: сама разкопчава и сваля униформеното си сако, след което процедира по същия начин с блузата. Бронзовите й гърди буквално връхлитат върху физиономията ми. Ландшафт за чудо и приказ! Иде ми да си подам оставката и да се преквалифицирам в алпинист! Ах, сега наистина съм в стихията си и мога да ти се подпиша за това с всички налични крайници, където, когато и както поискаш! Защото при подобна гледка въжделенията ми (и не само те) се овъжделяват до… да не ти казвам докъде, за да… да не ти казвам какво…

Устата ми се втурва по нея в неудържим галоп. Полата й се присъединява към останалата част от униформата, предоставяйки ми достъп до екваториалния й джонгъл. Тук вече е по-друго — налага се да си изясня отношенията с персоналния й кактус, настръхнал като разгонен таралеж, но за сметка на това преливащ от преблага влага, както би се изразил Аполинер, ако му възложеха съставителството на природонаучната енциклопедия. Мушмулите на чернилките са фантастични на вкус, само че трябва да знаеш как да ги обелиш преди дегустацията. Пружиновидният интимен храсталак е нещо по-скоро необичайно за нас, злочестите и сексуално ощетени западняци, свикнали да зобаме русоляв, коприненомек фураж. Но трудностите увеличават удоволствието и бъди уверен, че успееш ли веднъж да се справиш с трънака на скъпото създание, продължението ще ти се стори по-омайващо от всеки Моцартов реквием. Ах, божествен еликсир, ароматен като кокосово мляко и тъй свеж под усуканата с клечковидни влакна черупка!

Разбирам, че Нанси не е свикнала на подобни обноски. Нейният лозунг е „Колкото по-голям, толкова по-добре“, но очевидно за първи път й изпълняват такава солова партия на туба. Езикът във формата на преобърната турска керемида, после свределовидно, „а ла лозов ластар“, след това в плоска и максимално разплескана конфигурация в стил „калканово филе“ — не е и подозирала за съществуването на такъв позитивен асортимент, негативната! Тъй че можеш да си представиш как моя милост, почетен кавалер на Ордена на мидата, разгръща непостижимите си, добре известни на жена ти таланти! Мичето й, така да се каже, е запуснато като кооперативна нива в документацията на българска ликвидационна комисия! За щастие разполагаме с предостатъчно време. Започвам процедурата с мащабни мазки, подобно на художник, който налага върху платното първи пласт боя, преди да започне наистина да рисува. Междувременно черната перла проявява първите признаци на спонтанно пощръкляване. Тресе задник като шейкър, надавайки леки полусащисани, полуочаровани възгласи.

Колкото до мен, заемам възможно най-стабилна поза, за да предотвратя рисковото в подобни случаи схващане на краката. С една дума, клякам, нали сгряваш? Вдигам краката й на раменете си и ги придържам, за да не се плъзнат. Малко по-късно ще имам нужда от ръцете си, но за никъде не бързам. Посвещавам на описаната първа фаза половин час, за да не бъда обвинен, че претупвам работата. След това, наблягайки на нюансите, предприемам вече по-настойчив, по-задълбочен (и дълбинен) анализ на спецификата на обстановката.

Кой беше казал „Почукай и ще ти се отвори“? На мис АнтраЦИцит буквално й изгърмяват бушоните! Славеят на джунглите в делириум! Въздухът се разтърсва от вопли, надавани на диалекта на африканските й деди, успели да надживеят робството.

Този така категорично и волево изразен на м’бабунгом’бомо оргазъм оказва силно стимулиращо въздействие върху вегетативните ми ерогенни центрове. М’бабунгом’бомо е един възхитителен диалект, който покрай спецификата на съзвучието „б’гуа’фххх“ напомня малко бомо’м’гом’нбабу, ако се сещаш какво искам да кажа? С тази разлика, че придихателното „х“ се произнася наопаки, нали разбираш?

Засичам нов половин час за фаза № 2. Именно в този момент се налага да възвърна свободата на дясната си ръка за операцията, известна под кодовото название „Щурата вилица“, за която се претендира, че е изобретена от Мао на онзи етап от културната революция, когато клечките покарали поради дълга неупотреба.

Този път възхитително щоколадестата девойка не издържа на напъна и следва негропадение в несвяст, предшествано от истеризирани йойо-та, йайа-та и йейета, невъздържани жестикулации с ръце под акомпанимента на богато украсените й с висулки сребърни гривни, екзалтирано гърбокършене и неистово кракопедалиране, в резултат на което ушите ми загряват до червено. И след като навъртява така на място най-малко един етап от Обиколката на Франция, абаносовото създание се просва неподвижно върху дивана като поразено от токов удар.

Знам, че на мое място стотици хиляди биха си казали: „Сега му е ред да й опънем жартиерите!“, и щяха най-безцеремонно да навървят това изящно и изтощено до смърт творение на природата, за да продухат югоизточните си дихателни пътища. Да я изклатят дебелашки, безогледно и припряно, за да си лъснат колкото се може по-скоро простатата, и след това най-глупашки да се проснат върху мокета с трансформирана в жалък капкомер чурка, на която не би помогнало и едноминЕтно^[4] мълчание.

Но класата на Сан Антонио го възпира да животинизира емоциите си по този начин.

Вместо това същият полага подопитната в подобаваща месалиновидна поза, за да си отдъхне. Покрива с нежни целувчици слепите й очи, след това надпъпните й, преливащи в тъмнокакаовокадифени нюанси (из)дадености, накрая отпуска благородна глава върху плоския корем на Нанси и все така с гордо стърчащ в неудовлетворена самота и волно полюшващ се в очакване на заслужено признание най-съществен орган, потъва в сладострастна дрямка.

Толкова е меко, топло, ароматно. Слуша ми се някаква хубава музика — менует от Бокерини или увертюрата на „Фиделио“ от Бетховен например.

О, нежен миг неуловим, о, шепот на необозримото! Отдървям кротко, подобно на затварящо се с наближаването на нощта цвете.

Под полъха на климатичната инсталация ефирните пердета на прозореца едва доловимо шумолят.

Върхът!