Сан Антонио
Ал Капоте (12)

(или бЛедна ти е фантазията)

Серия
Сан Антонио (153)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Al Capote, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

12.
Идилиада[1]

 

Матиас започва бавно да възвръща номиналната си стойност, продължавайки обаче с досадна упоритост да предлага акциите на семейното си благополучие. Ако го слуша човек, би останал с впечатлението, че неговата вещица му е подсигурявала необозрим по разнообразието си асортимент от екстремални емоции. Поуката е една, но затова пък от класа: любете се според рецептата Му и ще познаете блаженството. Стартирайки от сцепените по предназначение първобрачни доспехи и минавайки през специално създаденото за осъществяване на предродилен full-контакт дървено магаре, Ръждивоглавия въодушевено описва изживените по трасето моменти на неКистово напрежение, разкриващи тържеството на творческото начало над верските пред(зад)разсъдъци. Сблъскали се и с един сериозен социален проблем горките, когато поради свръхзвуковата скорост, с която се рояло потомството им, се видели принудени да приютят в брачните си покои солидна партида от столонаследниците си. След като четиристайният им апартамент се оказал вече недостатъчен, за да побере Рижата орда. Гениалният изобретил специален мехур от матов найлон, с който покрил съпружеското ложе по подобие на тенис кортовете за зимна употреба. Не отстъпвайки пред никакви саможертви, Ксавие грижливо звукоизолирал въпросния сексодрум, за да може скъпата му половинка да пъшка на воля от удоволствие без каквито и да било задни мисли. Така и до ден-днешен продължавал да уважава майката на полка си от алени тикви, защитен от невръстно-перверзното любопитство на личния му състав.

Та ето какви ми ги разказва приятелчето в прилив на неудържимо (както твърдят хамалите, изпускайки пианото от десетия етаж) умопомрачение, подтикващо го към най-интимна изповед.

Колкото до мен, то аз, филтрирайки разсеяно откровенията му, яростно размишлявам, бродейки с поглед из „Сентрал парк“. Казвам си, че агенцията „Уилямс“ трябва да е наистина толкова ефикасна, колкото претендира разкошната й диплянка, и основавайки се на това похвално за всеки уважаваш себе си микроорганизъм умозаключение, организирам в луксозната си климатизирана манерка (всички екстри) следната хипотеза:

Хора, накиснали се до темето в заговора срещу J.F.K., веднага узнават, че трио френски ченгета, разполагащи със съвършено прясна информация, хукват да се правят постфактум на Зоро в приключилия преди трийсет години даласки уестърн. За въпросните десетилетия големите щатски бутици като ЦРУ и ФБР са загубили много от могъществото си и от своята „ефикасност“, така че сега хората, опасяващи се да не им спретнем някой „Кенедигейт“, се виждат принудени да наемат частна работна ръка. И какво правят, мислиш? Обръщат се към една особено репутирана агенция с широк спектър на действие. Трябва здраво да са напомпали банковата сметка на Хю, за да си осигурят пълната му дискретност. А и кой знае, както често се случва в сферата на упражняваната от него дейност, дали не го държат в шах с помощта на някой и друг труп, вписан в трудовата му книжка? Лично аз виждам нещата така, но нищо чудно и да бъркам — все пак съм далеч от непогрешимостта на Свети Петър.

Ала фактът, така или иначе, е налице: Хю Уилямс моментално зарязва текущите си далавери, за да „се погрижи“ за нас. Маскиран на „бабинка“ и ескортиран от една очарователна сътрудница, той предприема разходка до „Алкатраз“ в милата ни компания и пътьом, благодарение на дългите ми и завидно стройни крака, по невнимание си купува билет за партера, увреждайки сериозно „кандилото“ си (както казва нашето квартално кюре), доказателство за което се явява щедро аранжираната му с лейкопласт физиономия.

Пленителната Мери Принсвал едва ли е била единственият придружаващ го член на неотразимия му екип. Задължително е разполагал и с квалифицирана работна ръка, за да ми разиграе онзи свински етюд в затвора, след като преди това по един или друг начин си е осигурил съдействието на обичайната охрана. Констатирайки, че не се връщам с последната пирога, те са разбрали, че възнамерявам да прекарам нощта в пансион „Мимоза“ на чичо ти Ал Капоне. Мери ударно е завъртяла горната глава на Матиас, след което виртуозно е изпразнила от съдържание долната му такава и го е причестила с подходяща за случая комка, за да установи над него пълна тоталитарна власт[2]. И след като е „узрял“, нашичкият с удоволствие е започнал да й описва съставките на майчиното си мляко. Сигурно й е изпял дори за своя чудодеен еликсир, апостолът, и — о, ирония, както казват след това в Сорбоната — флейтистката просто не е устояла на съблазънта да го експериментира върху собствения му изобретател! Убеден съм, че именно това натрупване на зловредни сурогати е предизвикало късото съединение в трафопоста на Ръждивоглавия. Неколкократното им инжектиране е панирало мозъка[3] на злочестия многодетник, още повече че девойката му е спретнала такъв грандиозен духов концерт, от който би се пресякло сивото вещество дори на Айнщайн, а да не говорим за един бивш възпитаник на конгрегацията „Воини на спаружения морков“!

Колко ли време ще му трябва, докато превключи на обичайната честота? Така и все още не ми се урежда въпросът да обсъдим сериозно последните събития. Прекъсва ме още на втората дума и отново се прехласва по болезнената менструация на Анжелик и по размножаващите й се със светлинна скорост хемороиди, които категорично му забранявали достъпа до задния й двор. (Напълно разбираемо възмущение: след толкова раждания парадният й вход трябва да е придобил диаметъра на самолетен хангар!).

 

 

Вечерният здрач настъпателно се спуска над „Сентрал парк“, простиращ се от шик-кварталите чак до началото на Харлем. Насам-натам по алеите препускат хора в червени или сини анцузи, по моравите упорито продължават да се търкалят окъснели двойки, докато по отредените за целта пътни артерии кротко циркулират прословутите жълти таксита. Всевъзможни бетонни конструкции приемат призрачен вид в сгъстяващия се мрак, сред който тук-там се мяркат разнокалибрени водоеми и гърбави мостчета. И всичко това създава някаква странна поетична атмосфера, оказваща върху мен магическо въздействие. В Ню Йорк съществуват куп места, в които, както и в някои парижки квартали, съм буквално влюбен.

Но ето че загърбвам гледката, за да седна срещу Матиас.

— Искаш ли да се опитаме да поговорим сериозно, мъко моя ненагледна?

— Разбира се — отзовава се с готовност мъката.

— Едно пиленце ми подсказва, че бележката, която доктор Гардън беше скрил в килията си и която аз намерих, в момента се намира в ръцете на Уилямс, стига да не я е предал вече на работодателите си, естествено. Но не ми се вярва. Един тип, на когото му плащат най-вероятно „а ла Гетсби“, има интерес да протака нещата колкото се може повече. Ако я предаде много бързо, в известен смисъл сам си подбива цената, разбираш ли?

Алената ряпа утвърдително кимва и промърморва:

— Искаш ли да ти кажа какво ме безпокои във всичко това?

— Целият съм ушна мида!

— Именно в този момент Анжелик се прощава завинаги с месечните се неразположения и се опасявам, че точно тук навлизаме в зона на сериозни атмосферни смущения.

Знаеш ли, типът вече ми играе по простатата с неговата маскирана като съпруга грешка на природата!? Душата ми се обръща с хастара навън, когато започне да ми говори за домашния си тиранозавър! За тази антижена, обрекла го на съдбата на резервна дамска превръзка! Него, човек с такива, онакива и толкова достойнства! И тя и ще го погребе, подписвам ти се и с петте си крайника! Траурът й е в креп вързан на кака ти Анжелик; ще речеш, че се е омъжила с единствената цел да остане вдовица. За някои отвращения от нейната порода това е призвание! Узуфруктът им е просто в кръвчицата.

Преглъщам яда си, както ти преглъщаш сополите си в Елисейския дворец, когато установяваш, че си забравил носната си кърпа.

— Виж какво, момчето ми, все още не си се съвзел окончателно покрай часовата разлика, затова сега ще си легнеш заедно с едно хапче от неприкосновения запас на братовчеда Сан Антонио и утре ще бъдеш свеж като прясна сланина. Разбрано?

Опортюнизмът, между другото, далеч не е от любимите състояния на Оранжевия принц. Съблича се по поръчка, прави полагащото му се по конституция голямо „пиш“, измива прелестните си зъбки на непушач, въвежда се с краката напред в раираната си пижама, послушно глътва моето хапче „Шварценегрин“ made in Zurich и се пъхва в младенческото си ложе.

За да го приспя по-бързо, започвам да му разказвам онази тъй увлекателна приказка за Баба Яга, която решила да отпусне един тек на вълшебника Мерлин. Тъй като тя намирала размерите на инструмента му за крайно незадоволителни, Мерлин набързо превърнал сарфаладката си на щабен подофицер от кариерата, в достоен за всеки мастодонт атрибут (та какво по-лесно за човека вълшебник!) Последният, естествено, се оказал very big за какавидата на Баба Яга, която на свой ред се обзавела по спешност с входяща инсталация с размерите на микровълнова печка. Също никакви затруднения — магьосница!

Ксавие отмърква като заклан, преди да съм стигнал до края на това във висша степен деликатно повествование, адаптирано по „Хиляда и една нощ“ от графиня Дьо Сегюр.

Правя се на извънредно хубав, включително и между пръстите на краката. Обожавам да излизам със сътрудничките на хора, чието житие-битие разследвам. Както и да влизам в тях. Ще ти подшушна най-поверително на ухо, че това е изпитана тактика още от времето на „путекантропите“, както твърди Берю, който никога не пропуска случай да иронизира хората, въобразили си според него, че са „хванали Клеопатка за жезъла“. Какви ли всъщност ги върши моят Александър-Беноа? През последните четирийсет и осем часа нашето трио дяволски осезателно се разедини и американската ни авантюра взе да избива все повече и повече на експедиция в Бермудския триъгълник!

 

 

В цял Ню Йорк не можеш намери по-стилна кръчма от „Smith & Volinsky“. Представи си един традиционен ресторант на Трето авеню, облицован с патентовани праисторически талпи и с дамски екип на гардероба; отляво е барът, а отдясно — салоните за набиване, където маневрира цяла армия сервитьори, изтупани като вярващи в семейното щастие младоженци.

Под носа ти дефилират дебели като гумени дюшеци пържоли. Решаваш, че ще ги хвърлят в клетката с лъвовете, но установяваш, че в действителност ги просват пред очарователни дами, които биха изпаднали в доста неловко положение, ако ги заставеха да изгълтат всичко това. И веднага се сещаш за Биафра, за Етиопия, за бидонвилите на Бомбай или Калкута и ти се извива свят от неописуем, дълбокоинтимен срам пред неправдите на планетата.

Намират ми маса за двама в дъното на салона. В очакване на Барбара дегустирам чаша кампари — джин, декорирана с късче портокалова кора, и задълбочено изучавам менюто. Ще си поръчам омар „асорти“[4] и речен калкан, които решавам да удавя с бутилка бяло калифорнийско вино. Препрочитам отново менюто, поръчвам си второ кампари — джин, но състезателката все още я няма. Започва силно да ми ухае на тенекия, а съм ужасно алергичен към този аромат. Вярно, че съгласието на блондинката не беше безрезервно и категорично, но моя милост, напомпан до веждите с онази непоколебима увереност, която прави мъжете толкова ефикасни, не допусна дори за миг, че може и да не дойде…

Но четирийсет минути закъснение е вече наистина много. Оберщурмбанфюрерът… Пардон!… Оберкелнерът започва да се притеснява повече и от мен: навалицата е внушителна и клиентите се редят на опашка на бара, очаквайки да се освободи място. Най-сетне му давам поръчката. Отказвам се от омара (прекалено дълъг за обелване) в полза на една мешана салата, но задържам калкана. Хубаво животинче, широко като кухненска тава на Армията на спасението. И вкусно! Сигурен съм, че това изобщо не те интересува, но ти го казвам все пак. Не си правя повече никакви илюзии: засечката със секретарката е пълна, така че ще се наложи да си гушна инструмента под мишница и кротко да се прибера в хотела.

Какво пък, всяко зло — за добро. Сигурно има далеч по-идиотски поговорки, но за момента това е най-глупавото, което ми идва наум. Ако тази вечер искам да фризирам котарака, ще трябва да организирам по баровете сафари за някоя полупроститутка. Но работата е там, че не понасям полуфабрикатите.

Приключвам с вечерята, плащам и се предислоцирам в гардероба. Там функционират две служителки: едната се занимава с обмундировката на клиентелата, а другата с телефона. Именно към нея се и обръщам. Написвам на едно листче от бележник „Мери Принсвал“ и го подавам с въпроса:

— Можете ли да ми изнамерите адреса и телефония номер на това лице? Не разполагам с други данни.

Заедно с листчето пъхвам в ръката й и една двайсетдоларова банкнота. Тя ми благодари с усмивка, прелестна като изгрев над вулкана Нгоро-Нгоро, и започва да манипулира циферблата си. Чакам, подпирайки се на съществено количество логика. Казвам си, че Хю Уилямс се регистрирал в хотела в Сан Франциско под собственото фамилно име и е дал служебния си адрес. В обкръжението му вероятно има някоя Дафни Уилямс, чието презиме е използвал. И като изхождам от характеризиращото акцията му „спокойствие“, решавам, че няма основател причина Мери Принсвал да бъде измислено име. Както, че ако президент-генералният директор на агенцията се маскирал като старица, то е било единствено заради мен, за да не събуди подозрението ми. Искал е да се приближи, до моя милост, без да си създава излишни главоболия, ако наистина е така, значи съвсем съзнателно се е проснал на палубата, препъвайки се в крачуните ми. Нарани се, вярно, но то е, защото вече не е от най-младите, а и очевидно е изчислил зле плонжа си.

От размислите ме изтръгва гласът на прелестна телефонистка:

— Свързвам ви с мис Мери Принсвал, влезте в кабината!

Заварва ме, знаеш как, нали? Да, неподготвен, браво на теб! Явно не сме се доразбрали. Поисках от нея само да ми намери координатите на Мери, но не и да набира номера й. Така или иначе, конфузът е налице.

Е, и какво решаваш, Армандо? Ти какво, да не мислиш, че му е позволено да решава каквото и да било на този глупак! Ето ти го вече в тапицираната кабина! Вдига слушалката! И изстрелва в нея едно „Хелоу, Мери“ (трябва да размножиш „р“-то на Мери-то в четири екземпляра, ако искаш да си осигуриш що-годе приличен американски акцент).

Девойката отсреща — или ми повярвай, или върви да ти опънат една задна прашка (последното всъщност можеш преспокойно да го направиш дори и да ми вярваш) безспорно има в бонбониерата си не крем карамел, а фино рафинирано сиво вещество. Достатъчни са й четири срички и една запетая, за да ме познае! А аз си въобразявах, че моето „Хелоу, Мери“ е напълно оригинално. Да, ама не, както сам виждаш! С една дума: френско — непреходно.

— О! Това сте вие? — възкликва тя.

Отбележи, че татко Хю, знаейки, че съм изровил томахавката на войната, несъмнено я е уведомил за посещението ми, по силата на което настоящото ми вечерно обаждане автоматично се каталогира по логичната скала на Шпонхойер-Коперник-Сан Антонио-Кама Сутра-Мао.

— Бяхме се договорили да се видим във Фриско, доколкото си спомням? — подхвърлям аз. — Но, уви, когато ви потърсих в хотела, вече бяхте заминали.

— Да, наложи се да се приберем по-рано от предвиденото.

— Успях да установя, че скъпата ви баба понася сравнително леко последствията от падането си.

Смутен смях в качеството на отговор. Продължавам:

— Дължите ми компенсация, скъпа Мери. Мога ли да прескоча до вас, за да пийнем по чашка?

Пауза.

— Въпросът е там, че не съм сама — прошепва тя най-сетне.

— А в колко часа ще бъдете?

— В девет утре сутринта.

— В такъв случай вместо бърбън ще ми предложите кафе. До утре!

И затварям.

Чаровната телефонистка ми връща листчето от бележник, върху което добросъвестно е добавила адреса и телефонния номер на момата Принсвал. До утре! Но това е цяла вечност, за бога!

Има много хора, които казват „до утре“, но така и не им се урежда въпросът да се полюбуват на изгрева. Били са убедени, че имат на разположение още куп „утре“-та, а ето че изведнъж, и то без да изпитат дори и най-елементарно предчувствие, се оказва, че са изживявали последното си „днес“! Затова трябва да бъдем винаги готови за Голямата евакуация. Да си готов обаче не означава непрекъснато да мислиш за нея, а чисто и просто дойде ли съдбоносният миг, да го приемеш на драго сърце. След като не можеш да направиш нищо, поне играй честно. Татко, когато го прецака оная, с голямата коса, само сговорчиво възкликна нещо в стила на „Господи, но разбира се!“ Или накратко: „Ей сега идвам!“

След което прие изражението на човек, на когото вече за нищо и от нищо не му пука, и ние разбрахме, че си е отишъл.

Направих това лирично отклонение, за да ти подскажа, че въпросното „до утре“ няма да го бъде! И че не още сега, че дори не и незабавно, а че вече съм се изстрелял по посока на съкровището Принсвал. Толкова бързо, колкото бързо може да ме закара дотам раздрънканото такси, пришпорвано от един чалмосан, дебел като евнух и по-брадат от аятолах шофьор.

Тя живее в the Village, в безумно остъклен апартамент в сграда, разположена на живописна улица с тухлени, опасани с ръждясали аварийни стълби здания. Всичко това — специално стъкмено и трябва да струва безбожно скъпо. Отвън, в осветена ниша се мъдрят списъкът на наемателите, както и копчетата на домофона. Установявам, че мис Мери живее на третия от общо петте етажа на сградата. The Village е провинциалният вариант на Ню Йорк. Игнорирам звънеца и преминавам на „ти“ с вратата на фоайето. Ключалката спонтанно абортира, както би казал моят безследно изчезнал Берюрие, известен с вродената си склонност към евфемизмите. И то толкова лесно, че ми се приисква да повторя операцията със затворени очи. Подминавам асансьора и поемам нагоре пеша. Излиза ми доста нанагорно (точно тук му е мястото да се каже), тъй като апартаментите са с толкова високи тавани, че ги разделят най-малко трийсет стъпала. На трето ниво се озовавам пред две врати. На едната пише „Алегзандър Прат“, на другата — „Мери Принсвал“.

Безстрашно натискам звънеца на първата с надежда, че Алегзандър Прат все още не си е легнал (не че възнамерявам да си лягам с него, естествено!) и че няма да ме прати по дяволите, с които поддържам крайно умерени контакти.

Часът е около единайсет вечерта и късните посещения на тази географска ширина не са нещо обичайно. Първият удар на гонг, разнесъл се във вътрешността на апартамента, се оказва недостатъчен, затова произвеждам втори, а след това и трети, който по силата на простата аритметична прогресия се задоволява само да опредшества четвъртия. Най-сетне малкото прозорче се открехва с осем сантиметра и от деколтето на вратата надниква женска физиономия. Изхождайки от първичните признаци, дедуктирам, че става дума за лицето на млада, чудесно вързала и дори цъфнала девойка.

Делегирам й усмивка, която би превърнала буца масло в запръжка или коя да е игуменка в кинозвезда на порноиндустрията, така че можеш да си представиш ефекта й върху една девственица!

— Моля да ме извините — изгугуквам, — аз съм съседът ви от горния етаж. Наслаждавах се от терасата си на чистия въздух на Ню Йорк, когато за нещастие изтървах часовника си и той взе, че падна на вашия балкон. Ще ми позволите ли да си го взема?

И нова, също толкова ефективна усмивка интензифицира подмокрянето й в югоизточно направление.

— Разбира се, елате!

Идвам. Разкошно дете! Двайсетгодишно, с къса кестенява коса, аранжирана под формата на пакет моливи. Жизнерадостен и едновременно обидно тъп поглед, гърди като буфери на маневрен локомотив, приветлив задник, чисти крака — какво повече му трябва на народа?

Облечена е във възхитителна розова пижама, върху чиято фасада е скулптиран дебел, ухилен до ушите Мики, Подкръстните й достойнства се полюшват като закотвена лодка при мъртво вълнение. Прекосяваме огромно ателие на художник, претъпкано с картини, които не представляват нищо особено, но за сметка на това в особено големи размери. Черти: червени, черни, зелени, жълти. Пропуснах ли нещо? Ах, да — сини и виолетови! Като се изключи това, всичко останало е наред. Художникът очевидно безумно храбър, тъй като е подписал творенията си, и при това на всичко отгоре извънредно четливо: Алегзандър Прат.

— Вие сте съпругата на мистър Прат? — питам недоклатената.

— Не.

— Дъщеря му?

— О, не! Та той е прекалено млад! (Разбирай: в противен случай щях наистина да му бъда дъщеря.)

— Тогава приятелката му?

Порозовяването й е толкова наситено, че почти я чувам как извиква „Бинго!“.

— Аз съм baby-sitter, гледам малкия му син.

Продължавам да я притискам с въпроси, надявайки се, че по-късно ще я притисна и към гърдите си.

Научавам, че Алегзандър отглеждал сина си съвсем сам, след като съпругата му вероломно ги зарязала преди шест месеца, забягвайки с някакъв изкуствовед, който наврял с критиките си Прат на кучето под опашката (за да не казвам „в кучи задник“). Първоначално силно възмутена, Джералдин Прат навестила негодника с намерението да му спретне една коламаска с витриол, но предварителните преговори се развили в такъв дух, че вместо това му засмукала ескимото в качеството на мила прелюдия към подлото си бягство. Оттогава Прат ползвал услугите на рояк baby-sitters, фаворитката измежду които била именно тя — Джесика. И тъй като известният живописец на черти отсъствал често, тя пазела Боб почти всяка нощ. Този път обаче щяла да остане тук три дни и три нощи, защото художникът заминал за Монреал, за да присъства на вернисажа на своя юбилейна изложба.

Обогатен с тази безценна информация излизам на балкона.

— Бихте ли ми услужили с едно фенерче, скъпа Джесика? — моля я аз, колкото да я отдалеча.

И в момента, в който виждам голите й пети, хуквам към крайния ляв предел на балкона (по мои данни не съществуват други думи, за да се окачестви подобието на бог знае какво от апокалиптично усукана железария, служещо за подпора на аварийните стълби).

Позицията ми осигурява чудесна панорамна гледка към апартамента на Мери Принсвал. Тозчас забелязвам и мръсницата, която, опакована в ефирна домашна роба, се е изтегнала на един диван в поза, предоставяща свободен видеодостъп до входа за артистите. Тя отпива от някакъв drink, вслушвайки се очевидно в думите на невидим събеседник (или -беседница), тъй като час по час утвърдително кима с глава.

Джесика се връща, носейки запалена свещ.

— Можеш спокойно да си я пъхнеш отзад, след като я угасиш, любов моя! — съветвам я най-мило на френски, размахвайки победоносно часовника, който междувременно съм свалил от китката си…

— О, намерили сте го! — възторгва се тя. — Дали не се е счупил?

— Не мисля.

Влизаме обратно в огромното ателие. Някъде там, между два от художествено оформените боклуци на Прат, намирам един издънен диван и непринудено полагам върху него панталоните си с логичното (но само за наивниците) намерение да огледам по-внимателно моя „Паша“.

— Погледнете! — обръщам косвено внимание на неразработената девица. — Непокътнат! Забележително нещо е да си made in France, не смятате ли?

— Ах! Да не би да сте французин?

— От главата до петите и най-вече от коленете до пъпа, скъпо дете.

— Затова ли говорите с акцент?

— Най-вероятно. Но сигурно наруших съня ви, за което моля да ме извините…

— Не спях, гледах телевизия.

— Нещо интересно?

— Нищо особено — „Принцесата от Маями“.

— Действието се развива на брега на една лагуна, в квартал на милиардери, нали така? Бащата е болен от рак, а майката си има любовник. Големият син е хомосексуалист и интимният му приятел го шантажира. „Принцесата“ наричат дъщерята. Тя обича сина на любовника на майка си, който в крайна сметка се оказва неин роден брат.

— Нима сте го гледали? — изпада в екстаз Джесика.

— Не, но съм наясно с всички холивудски сюжетни схеми. „Принцесата от Маями“ е вариация на тема 14 А, която е в употреба от хиляда деветстотин петдесет и шеста година. Знаете ли, че сте много, много красива, Джесика? Но този път наистина ви напускам, тъй като би било крайно некоректно от моя страна да продължа да ви досаждам. Във Франция сме изключително стриктни, що се отнася до доброто възпитание.

И знаеш ли какво ми отговаря палавницата?

— Да, но тук не сме във Франция!

Каква дързост, а? И какъв великолепен начин да ти подскажат, че семафорът е на „зелено“ по цялото трасе на трамвай „Желание“, включително и в подлезите! Все едно, че вече… Да де, взе ми думите от устата!

Следва незабавната, издържана до съвършенство в тактически и тактичен план реакция на моя милост:

— Въпреки пословичния ни усет за благоприличие, когато една дама отговори на един мъж по този начин, той се чувства задължен да я целуне.

Джесика ми връща топката с многозначителна гримаса, чиито значения, колкото и както и да ги тълкуваш, до едно са безрезервно положителни. Тя преспокойно може да означава „Какво чакате тогава?“ или „Ето едно задължение, което чудесно ми пасва!“, или дори „Виж ти, французите не били чак толкова глупави, колкото се говори!“.

Подавам й ръка. Тя ми поверява своята. Придърпвам я. Тя не се дърпа. Прилепям я към себе си. Тя се залепва. Първи междинен лагер — скутът на супермена от вашите еротични сънища, неотразимия Сан Антонио. Следващ етап — алчната целувка в две полувремена по дисциплините ръгби за зъби и борба за езици в свободен стил. Паралелно — баскетбол за дясна ръка в произволен отвор на женска пижама. Джесика не реагира, следователно не сме в периода на рамадана! Благодаря ти о, Господи, че ми засвидетелстваш августейшото си благоволение чак до подпъпието на тези възхитителни създания, които си сътворил, за да облажават дните ни земни! Нали така? Или нещо бъркам?

Когато й погъделичквам вендузата, Джесика така напористо се притиска към мен, че изпадаме в състояние на почти завършена осмоза. Слушай, ама тя… тя какво… потърква буза в шлема на Рицаря на вагиналния образ или…!? Но да, но oui, но yes, милейди! Ах, малката мръсница!… Ужасно мило все пак! Като на всичко отгоре и ласкаво дразни със зъбки лъва през двойния плат на панталона и любимите ми слипове „Еминанс“ (бледнеещи обаче пред богатството на складирания в тях свръхлуксозен (на)дървен материал!). Нищо общо със светената вода, Джесиката, а още по-малко с ненапитата! Явно вече са й разказвали приказката и за храбрия курнишон, и за плюещия кларинет, и за перверзната наденица, и за вълшебната флейта, и за… изобщо за! Много скоро пижамата й се озовава на пода, при което на Мики така му се смачква фасона, че на мига престава да се хили, горкият.

Макар и да не я друса страст от пета степен по скалата на Рихтер, baby-sitter-ката в никакъв случай не може да се оплаче от липсата на темперамент. Бъди сигурен, че бояджията Прат поверява на грижите й не само наследника си, но и един особено съществен елементът собствената си персона. Това напълно поносимо я е ограмотило и ми позволява незабавно да се заема с организирането на големите пролетни маневри, включващи обстрел с ракета с търсеща глава на Венерината й кота.

Някога необременените със съответните познания момичета биваха редовно обременявани в друг, подчертано фатален аспект, след което хапчетата за щастие коригираха тази крайно опасна траектория на явлението. Дотогава мацките, прибягвайки до специален метод, създаден от японския математик Сиготури Накура, изчисляваха опасните дати, преди да отворят музея за посетители. И при това използваха сметачни линийки, тъй като електронните калкулатори още не съществуваха. Така че преди да ги опънеш, трябваше да чакаш, докато направят изчисленията си, изпитвайки натрапчивото усещане, че приключват годишния платежен баланс! Но сега всичко е наред, сега всичко е цветя и кебапчета!

Първия рунд изиграваме на продънения диван, колкото да загреем жлезите, но тъй като нещата приемат сериозен обрат, продължаваме мача на леглото на работодателя й, до което тя има право на достъп, без да плаща паркинг.

МеждуБременно обаче, Боб се събужда и надава зверски вой.

— О, боже мой! — възкликва тя на английски, тъй като говори перфектно езика на завоевателите на Щатите. Сега ще минат часове, преди да заспи отново. Сипете си едно уиски, докато ме чакате, любов моя френска[5]!

— Си!

Човекът в перспектива извисява негодуванието си до такива децибелни висоти, че Евстахиевите ми тръби спонтанно обявяват готовност за стачка.

Наистина има защо да се безпокои Джеси — такова чудо не можеш чу и на „Уембли“ по време на финалите. Както е стартирал, не го виждам да финишира и до сутринта. Винаги съм се питал защо някои бебета са мълчаливи, а други кресливи, защо едни спят нощем по християнски, а други през деня като празнували цяла нощ пияндета. Фелиси разправя наляво и надясно, че съм бил невероятно примерен бебок, който или спял, или си смучел палеца, но никога не досаждал на околните. И вярно — независимо от това дали сучех, или задоволявах насъщните си нужди в пелените, правех го неизменно кротко и мълчаливо. „Като че ли размишляваше!“, уверява ме мама. И според мен е твърде възможно да е било и така. Вече бях наясно със системата; може би не чак с тайната на земното притегляне, но поне в най-общи линии. Животът, смъртта, любовта, глупостта. А колкото до останалото… Останалото просто го топваш в брашно, хвърляш го в един голям тиган и си правиш от него мекици!

Така или иначе, ето ме гол като бастун, чиято дръжка се вживява в ролята на метроном. Бях в зенит, сега съм в надир. Безработен по технически причини, вълшебният стрелец на волно пърхащи перепутки!

Излизам отново на псевдобалкона, за да продухам вентилационната си система и едновременно с това да хвърля едно око на съседката. О, пардон! Гледката решително си заслужава петте пиастра и половина, за които се пее в националния химн на Долината на глинените гърнета. Момата Мери, представи си, се забавлява с една видеокасета, която единодушно би могла да бъде класирана в категория X, Y, Z — толкова е hard! Екранът е точно срещу мен и в момента на него се подвизава компактна мъжка компания, която си разменя задушевни цвайтерзакачки в стил „Призраци в замъка Манафзее“. Господата са само петима на брой, поради което и недостатъчно, за да оформят с халките си заключена верига, но това не им пречи да разработват доста интересни, свидетелстващи за завидно творческо въображение комбинации. Като „Троен тулуп за разгонен тромбон“ например! Капитанът на отбора си прилича като втора капка сперма с оня откаченяк Пемпрьонел, който ни запознава с метеорологичните телесъображения на Брадатия, хихикайки и друсайки шишарката си така възторжено, сякаш кварталният е заврял палката си до лакътя в отходния му канал.

Живеем в щуро време, синко; в епоха, когато награждават готвачите с „Почетния легион“ в знак на признателност за качеството на нашите изпражнения, когато дежурният метеоролог, който те убеждава, че няма нищо по-хубаво от лошото време, го прави под формата на достоен за всеки мюзикхол номер, когато безработицата се увеличава, защото елиминират работната ръка в полза на автоматизацията, когато… С една дума, когато още куп други неща, на които е просто невъзможно да се направи инвентарен опис, тъй като би излязъл прекалено дълъг, а оттам и до болка отегчителен.

Продължавам винаги от мястото, където съм те зарязал в момента на лиричните си отплесвания (доказателство, че последните са изцяло контролирани). И така, прелестната Мери се развлича с аморален филм. Дори, по-лошо — аморално аморален! Съгласен съм, че от време на време един хубав еротичен филм загрява, като освен това оказва и благотворно ограмотяващо въздействие върху задръстените духом, обогатявайки ги телом с похвални идеи и неизползвана от дълго време дързост. Но подобна сексуална анархия е унизителна и това — забележи! — го твърди не папата, а аз, неизменно готовият да облагороди всяка кокоша порода галски петел. Онова, което човек познава най-малко, е мярката; той винаги проявява склонност да я прехвърля повече от допустимото.

Добре, добре, стига си се чесал, връщам се на хубавата Мери — незабавно и до второ нареждане! Тя не е сама. Сега вече виждам и компаньона й, който е не друг, а самият татко Уилямс. Настанил се е в едно кресло с гръб към мен, а малката Принсвал е седнала по турски в краката му. Обзалагам се с теб на паница леща срещу шансовете на Франсоа Рокар в бъдещите президентски избори, че му разиграва етюда с ханъмата и Малкия (му) Мук, за да доразнообрази прожекцията! Според мен двамата са оформили страхотен тандем — както в професионален, така и в хоризонтален аспект. Ще ли се намерят нявга достатъчно красноречиви слова, за да се възпее силата на една толкова разностранно сплотена двойка?

Наблюдавам ги, отдали се изцяло на жалката си самозабрава. На екрана едно от приятелчетата на Пемпрьонел самоотвержено шлайфа обратната му резба с внушителен по размерите си метчик. Бога ми, но той наистина ужасно прилича на милия палавник, за когото ти споменах: същата физиономия „а ла Стан Лаурел“, същите ефирни жестове на илюзионист, който ти отмъква носната кърпа, за да я превърне в гирлянди; великият манипулатор на пикалници, с една дума! Ето, в момента например успява да осигури съвършено сам цялостния производствен процес: поема един, помпа втори и ударно лъска други два. Не всеки е способен на такова стахановско изпълнение! Човекът-оркестър в страната на кобилиците! И с право би могъл да го аплодираш, ако не беше покъртително гадно.

Момъкът Сан Антонио (Сана за дамите) се връща при сакото си, грижливо поставено на облегалката на един стол. Колко прав се оказа Матиас, настоявайки да оборудва всички ни с индивидуален мини арсенал от типа „Джеймс Бонд“: неприкосновения запас на французина на действието! Същият е монтиран в подплънките на раменете, благодарение на което ни най-малко не затруднява движенията и — ни чул, ни видял! Два миниатюрни ципа, хитро прикрити под шева и — зък-зак! — инструментариумът е налице!

Недоклатената[6] baby-sitter подготвя биберон с подсладена вода за бъдещия Павароти.

— Би трябвало да добавите и доза бърбън — съветвам я аз. — Точно такава е практиката у нас, в Нормандия и в студените земи на Долно Дофине. Едните слагат калвадос, а другите шльокавица, но резултатът и в двата района е гарантиран.

Измъквам от сакото си един джобен свредел и една каучукова капсула и отново се изнизвам на балкона. Обул съм слипа си, но не защото се опасявам, че мога да настина, а от страх да не смачкам фасона на братята Гонкур, когато прекрачвам ръждясалия парапет. Ужасно съм вързан, когато трябва да забия пирон, за да окача някаква картина или да поправя дръжките на очилата на моята Фелиси например, но изпадна ли „в ситуация“, изведнъж придобивам сръчността на часовникар. След като преодолявам (невиждано дръзко) аварийната стълба, свързваща (и разделяща по съвместителство) двата балкона, ето ме приклекнал пред остъклената стена на апартамента на съседката. Капризите на времето са атрофирали сериозно дървената рамка — макар и платена от Мери на цената на тиковото дърво — и недораслият ми свредел я пробива напълно безпроблемно. Когато дупката се превръща в неоспорим факт, уголемявам диаметъра й с неразделния си нож, намиращ се по съвместителство на въоръжение и в безстрашната швейцарска армия. След това (следи внимателно действията на Великите!) пробивам върха на капсулата с помощта на шилото, влизащо в състава на същия безценен нож.

Ще ти доверя, за да разбереш с кого си имаш работа, че въпросната операция ми отне по-малко от четири минути!

 

 

Джесика дундурка бейбито с лишена от каквито и да било подправки нежност. Да им се чудиш на тези жени едновременно тъй перверзни и толкова по майчински гальовни!

Връщам се в леглото след кратък транзитен престой в банята на Алегзандър Прат, където се отървавам от компрометиращите ме следи от ръжда.

Чакам завръщането на девойката. Нямам бърза работа.

По думите на Матиас сгъстеният сънотворен газ, с който току-що зарадвах съседката, има период на действие четири-пет часа и е способен да приспи всички богомолци в катедралата „Свети Петър“ по време на голямата Великденска литургия; така че колкото и да е голям апартаментът на Мери Принсвал… Така де!

Бележки

[1] Глава, посветена на Омир.

[2] Ха сега да видиш какво е! Бел. на Загубеното поколение.

[3] Най-вкусният паниран мозък и други дреболии — „При Марчето“, бивш „Клуб на писателите“! — Платена реклама.

[4] А не „Шариф“, въпреки твърденията на почитателите му, че нямало втори Омар. Б.пр.

[5] И ний сме дали нещо на света. С.А.

[6] Излишно е да ми напомняш! С.А.