Сан Антонио
Ал Капоте (2) (или бЛедна ти е фантазията)

2.
Врява и безумство^[1]

Наблюдавам я с умиление, докато се спуска по старото каменно стълбище. Колко крехка изглежда в сивото си сукнено палтенце с яка от изкуствена кожа (мама е отявлен природозащитник и почти никога не носи визона, който й подарих за една Коледа).

Тънките й крака чевръсто ситнят от стъпало на стъпало. На ръцете си носи също сиви, напълно в тон с палтото ръкавици, а на главата — умопомрачаваща шапчица, каквато днес би могло да се види май само в североизточно Бурунди или в Британския музей. Всеки друг би изглеждал смешен с подобна реликва на темето, ала на моята старица тя не само страшно й отива, но й придава дори малко „каскадьорски“ вид, който ужасно ме забавлява.

Тя с бързи крачки се насочва към колата ми. Изскачам, за да й помогна да се напъха в прекалено ниското за нейния ревматизъм спортно возило. Учестеният й дъх изскача на малки кълбенца от устата точно както в рисуваните филмчета.

Едва изчаквам да се настаня на свой ред до нея, за да задам тормозещото ме „Е, и?“

— Не е лош човек — заявява Фелиси.

— Не е — съгласявам се. — През целия си скромен и безметежен живот е очистил официално само трима души.

Майка ми решава да пренебрегне сарказма ми и продължава:

— Във всеки случай беше възхитен от сладките ми с дюля. Когато му казах, че ги правя сама, той се просълзи и започна да ми разказва за сладкишите на баба си.

— Утешително е, наистина, че дори и най-закоравелите престъпници са имали баби — отбелязвам аз. — А довери ли ти фамозната си тайна?

— От игла до конец. Чакай, водих си записки…

Започва да тършува в тумбестата си и сбръчкана като акордеон чанта, измъква от нея стар плик, който е изкормила, за да пише от вътрешната му страна, и въоръжена с въпросния пищов, започва да докладва:

— По време на престоя си в затвора „Алказар“…

— „Алкатраз“, мамо.

— Извинявай, но писах много бързо и ми е трудно да разчитам съвсем точно. Прав си, „Алкатраз“. Та по време на престоя си там, както вече ти казах, господин Констаман се сприятелил с един друг затворник на име…

Забожда нос в хартийката и с известно затруднение артикулира:

— … Том Гардън, по прякор Доктора — бивш лекар, който убивал богатите си пациенти, за да ги ограби. Той бил и един от последните осъдени, лежали в „Алкатраз“, тъй като пристигнал десет месеца преди закриването му. Господин Констаман твърди, че Доктора бил наркоман и успявал да се снабдява с кокаин дори в затвора. Един ден, когато се бил надрусал до козирката — господин Констаман използва точно този израз… Предполагам, че знаеш какво означава?

— Повече от добре, мамо.

— Та един ден, когато се бил надрусал, започнал да откровеничи пред приятеля си по време на една от разходките. Доверил му, че от сигурен източник знаел, че до края на годината президентът Кенеди щял да бъде убит, както и че разполагал с доказателства за заговора. Заявил, обаче, че и пръста си нямало да помръдне, за да предотврати убийството, тъй като след извършването му незабавно щели да го освободят, и то именно благодарение на въпросното доказателство. Господин Констаман му възразил, като отбелязал, че едва ли ще му се удаде възможност да докопа доказателството си в необходимия момент, при положение че се намира в затвора. В отговор доктор Гардън се разсмял и го уверил, че то му било постоянно под ръка, тъй като му бил намерил идеално скривалище в килията си.

Милата ми майчица! Говори със същия тон, с който поръчва котлети при нашия месар, без нито за миг да вдигне очи от разкъсания плик, покрит със ситния й полегат почерк.

— Слушай, но това е страшно интересно! — възклик вам аз.

Със сериозно кимване тя се съгласява с мен. Скъпата ми Фелиси върши всичко на този свят възможно най-сериозно, независимо дали става въпрос за палачинки, или за формулярите на социалното осигуряване.

— Скоро след това — продължава тя — доктор Гардън бил убит при сбиване между затворниците. Един от тях го наръгал с нож, откраднат от кухнята, където работел.

— Констаман знае ли какви са причините за убийството?

— Според него сбиването било „по поръчка“. Някой очевидно имал да разчиства сметки с Том Гардън или просто бил натоварен със задачата да го убие.

— Все по-увлекателно и по-увлекателно, маминко! И какво още?

— В резултат на кампанията, предприета от брата на президента, главния прокурор Робърт Кенеди, било взето решение за закриването на затвора и на двайсет и първи март хиляда деветстотин шейсет и трета година и последният затворник напуснал острова. Господин Констаман бил помилван и постъпил на лечение в една болница в Сан Франциско. По това време основният му проблем бил как и откъде да намери пари. Било му дошло до гуша от апашкия живот. „Алкатраз“ и болестта му го били пречупили. Мечтаел за един последен голям удар без рискове, който да му позволил да си стъпи на краката и да се прибере във Франция, за да доизживее дните си на спокойствие. И точно тогава си спомнил за откровенията на покойния доктор Гардън. Казал си, че ако бившият му другар по килия наистина е разполагал с доказателство за заговор срещу президента и че ако това доказателство все още се намира в килията му, то на всяка цена трябва да се добере до него. Успеел ли, бил уверен, че с малко повече хитрост и предпазливост можел скъпо и прескъпо да продаде документа. Така се стигнало и до злощастната експедиция, която предприел, с цел да се промъкне обратно в затвора, откъдето съвсем наскоро бил излязъл. Тя се провалила. Едва не го осъдили отново и господин Констаман се отказал от по-нататъшни опити. Примирил се окончателно с положението си и мечтаел вече единствено за спокойствие. Захванал се да лъска обувки и след няколко години незавидно живуркане успял най-сетне да се завърне във Франция, където я кара криво-ляво и досега. Известно му е, че ще умре, но твърди, че не му пука. И знаеш ли, Антоан, аз му вярвам. Този човек е пропътувал едно дълго, много дълго и мъчително пътуване и вече едва-едва влачи жалкото си съществуване.

За миг мама се умълчава, после плахо прошепва:

— Имаш ли нещо против, ако от време на време му донасям по някой и друг сладкиш с дюля?

— Разбира се, че нямам, сладка моя. А и ми се струва, че едва ли ще ти се наложи дълго време да си правиш разходки дотук, имайки предвид състоянието му. Спомена ли ти нещо за реакцията си в деня на убийството на Кенеди?

— О, да. Твърди, че с течение на времето забравил за надвисналата над президента заплаха, или по-скоро започнал да я смята за измишльотина на наркоман. Шейсет и трета година отивала към края си, а нищо такова не се било случило. Докато ненадейно на двайсет и втори ноември новината разтърсила целия свят. Според думите на господин Констаман сбъдването на предсказанието на Доктора го ужасило, като същевременно изпитал и неимоверно облекчение от това, че в крайна сметка така и не открил предполагаемото доказателство на Том Гардън. Съветва те да не се занимаваш с този въпрос. Смята, че миналото си е минало и че е напълно безполезно човек да се рови в ковчезите. И мисля, че е прав, Антоан. Цялата тази кошмарна история е една отдавна забравена врява и безумство.

— Както би казал Фокнър — заключавам аз, тъй като никога не пропускам да се направя на интересен, дори и пред собствената си майка.