Сан Антонио
Ал Капоте (16) (или бЛедна ти е фантазията)

16.
Харлемските вещици^[1]

 

 

Обзалагам се с теб на една дупка в морето срещу четирите на етърва ти и жена ти, че шишкавият Хари е заклет феминист. Само по себе си включването на фалшивата лейди Кекет в профсъюзната дейност на предприятието е вече сериозен признак за това, но и последните ми съмнения хващат мекия в момента, когато виждам „телохранителите“, които прикрепва към организма ми матриархалното му говедо с говедо такова (без извинение). Две мацки, брат’чед! За първи път в кариерата си бивам поставен под строгия надзор само и изключително на жени, при това шарени. Защото едната е чернокожа, а другата жълтокожа.

Жълтата — ако чак толкова настояваш — мога директно да ти я подаря (въпреки че устата й е разположена точно на височината на шлица ми), тъй като, в интерес на истината, гледката е откровено кошмарна: диференциал, по-нисък и от ауспуха на последния модел ламборджини; крака с формата на ревматични кламери; лице с профила на ваденка; очи с разреза на мравешки задник, при това забележими единствено с телескоп, и с толкова тъничка и миниатюрна устица, че за да поеме с нея термометър (или каквото и да било друго), ще й се наложи да компенсира липсата на устни с най-малко кило вазелин. Едничкият привлекателен (за любители) елемент от физиката на тази амбулантна ужасия е огромната й гръд с мащабите на тъй скъпия на родния ни интернационализъм самолетоносач „Клемансо“.

Черната за сметка на това… О, пардон, първо си сложи черните очила! Думата „красавица“ е направо… е твърде… е крайно… е просто… е… С една дума, и дума не може да става, че е думата, която! Достатъчно е да хвърлиш едно (и дори четвърт) око на създанието, за да ти настръхнат жлезите (особено едната). Напомня ми нашата лосанджелиска шофьорка, но в значително по-преработено и много по-допълнено издание. Косата й е изрусена, което й придава някак реално нереален вид, стига да мога (и защо да не мога!?) да кажа така. Ако вместо да функционира за един дебел дръвник, изпълнявайки подозрителни и недостойни мисии, това чудо се трудеше за някой голям парижки или римски моделиер, кориците на всички луксозни модни списания щяха да се абонират за снимката й! Междувременно разбирам защо си е изрусила (и изправила, of course) косата — очите й са изумруденозелени.

Хари ми ги представя:

— Мис Виктория (това е Жълтата фланелка на екипа) и мис Лола (става дума за абаносовата богиня). Първата, господин Сан Антонио, има две — освен още куп други, естествено — основни специалности: шампион е по карате и е ненадмината в хвърлянето на нож. Способна е да изкорми асо купа от двайсет и пет метра. Колкото до втората, и тя е шампион, но по стрелба с пистолет: десет върху десет за точност и също толкова за бързина. Бихте ли направили една малка демонстрация на господина, Лола?

О, злочести ми дру-друже! Имаш само толкова време, колкото да не видиш нищо. И то пак не е достатъчно, за да се попиташ дали изобщо е мръднала, Лолата! Но, както и да го сучеш, ето ти я с пищов в ръка! Направо да ти умре Бъфало Билът от завист! Ако Сезар Мюге, нашият инструктор по стрелба, видеше това изпълнение, моментално щеше да подаде молба за преждевременно пенсиониране и да засили колта си на битака!

— Красиво, нали? — информира се иносказателно дебелогъзият апологет на нежната половина от многострадалното човечество.

— Просто невероятно!

— Ето че сте предупреден, драги.

— А един предупреден човек струва колкото двама додавам аз, обезсмъртявайки по принуда с настоящия си шедьовър тази фундаментална глупост. — И се грижете добре за двете ми бебчета по време на отсъствието ми.

— Бъдете спокоен, още повече че няма да отсъствате дълго. Става дума за една съвсем кратка разходка.

 

 

И е прав, поне що се отнася до началото на разходката, тъй като напускаме Вашингтон със самолет — малко шестместно реактивно бижу с цвета на кисело мляко, което кротко ни чака в един авиоклуб на север от града. Качваме се. Излитаме. Японката се е настанила зад пилота, но с лице срещу мен, тъй като седалките са разположени странично по протежение на корпуса. Фантастичната негърка сяда до мен. Една съществена подробност: предпазният ми колан е оборудван с допълнителна секретна брава, функционираща с помощта на ключ, който черната феерия прибира в джоба си. Тя носи бежов кожен костюм с кожена яка и… И кръстосва възхитителните си крака и… И да знаеш само как боли! Облеклото на жълтокожата е значително по-скромно и включва поовехтели дънки и яке с мърлявозеленикав цвят, който чудесно хармонизира с широко разпространения й в Япония тен.

Под лъчите на анемичното слънце далече долу проблясва Белият дом и скоро прелитаме над огромното Арлингтънско гробище, където над гроба на Дж. Ф. Кенеди гори вечен огън!

Пустият му Джони! Добре ме подреди, няма що! Знаеш ли, Хари май има право: кой дявол ме ощипа, та хукнах като щур да се правя на Рамбо (Рембо за по-поетичните натури) с не по-малко идиотската надежда, че ще успея да разкрия тайната на смъртта му? Първо, не ми е работа, и второ, Историята отдавна е отчела на Брадатия предплатения му по рождение one way ticket до дълбокия си архив. Продупчиха му манерката на президента — мечта и ей ти го отново „пръст от пръстта“, както, чувал съм, пишело в Библията. Тъй че какво значение има сега дали е Джордж, Смит или Бил онзи, който го е гръмнал, кажи-речи, в обятията на половинката му, изявила се впоследствие като примерна вдовица на борда на дядовата Онасисова ръкавичка — пардон, яхта! Върви после убеждавай електората си, че животът бил само цветя и кебапчета! И въпреки всичко не мога да откъсна поглед от гроба там, долу, с неговото паметно огънче… Само че колкото до паметта, да ми ядете мемоарите, мистър президент! Продавачи на фъстъци и оперетни каубои ви организираха почти тотална забрава, оставяйки ни единствено гледката на пръснатата ви черепуха и на милата ви съпруга, търсеща на четири крака аварийния изход от Историята върху багажника на линкълна. Това е то всъщност „да си вдигнеш багажа“!

А междувременно братокът ви се готвеше да удари резето на „Алкатраз“.

Всичко се навързва като по ноти, мерси.

 

 

Партийната ядка (по моему нелегална) на Кротала е чудесно организирана. Приземяваме се като изкуствена бенка върху дамски задник на пистата на друг авиоклуб. В подножието на стълбичката вече ни чака кола, което предполага, че нямаме никакво време за губене.

Шофьорът е също толкова чернокож, колкото и таксиджията, когото си бях избрал, за да ме откара до Харлем. Смехотворна предпазна мярка в чисто и дори стерилно френски дух. Като че ли при евентуален сблъсък с банда Black-вагабонти’s приятелчетата щяха да си спестят удоволствието да ме направят на кайма, и то само защото драйвърът ми е от тяхната разцветка!

Жълтата се настанява до шофьора. Черната сяда във все така прелестна близост до мен и ми прошепва:

— Шефът ви предупреди, нали? Бъдете сигурен, че двете с Виктория ще бъдем нащрек до момента, в който и тримата не прекрачим отново прага на кабинета му.

— Пеете в църковен хор, надявам се? — питам аз под формата на въпрос (ако смея да кажа така).

— Защо?

— Защото притежавате вълшебен глас! Представям си ви на неделната литургия в църквата на негърски квартал в щата Колумбия, облечена в синьо и с червена капела, докато чуруликате някой от вашите възхитителни химни като например „О, Исусе, славата Ти е безкрайна“!

Не отговаря, но мисля, че се усмихва вътрешно (някъде между щитовидната жлеза и петия прешлен отдолу нагоре — първата пряка вдясно — звъниш три пъти).

Япончестата страхотия моментално изграква:

— Ще спрем пред мюзикхола „Аполо“ и оттам нататък водите вие!

Ревнува, отвращението! Ах, каква досада са тия, дефектните! Сигурно смяташ, че не би било зле, ако се опитат да изкупят грозотията си с малко по-мило отношение към ближния? Как ли пък не! Бъди сигурен, че от злоба отделителната им система произвежда чист оцет и фино млян черен пипер, както се пее в песента^[2].

Прекосяваме клоакални предградия от навървили се ръка за ръка по тротоарите не по-малко лайняни къщурки. Тук-там се мяркат реклами, и то толкова архивни, че биха накарали гениТалният Сегела^[3] да дерайлира от възторг. Знай, че ако бях без работа, щях да отида да се трудя при и с него. Да видиш само какви находки бихме изНАходили двамцата! А да не говорим за „спокойната сила“ — в кърпа щеше да ни е вързана, душката^[4]!

Минаваме покрай летище „Ла Гуардия“. Не след дълго движението се превръща в циркулация, същата бързо се интензифицира, докато накрая хаосът става пълен. Атакуваме Харлем по същество, ако може да се каже така (и може: какво правя в момента според теб?). Обладава ме всеки път, когато дебаркирам в тази негрифицирана (освен че електрифицирана) западна метрополия. НегрИЛИАДата — едно от най-големите произведения (sorry, исках да кажа: престъпления) на човечеството! Да де, ама видя ли им отмъщението на the Negatives? „Гепвате ни от Африката? О’кей, ще ни имате!“ — и се юрнаха да се чукат като луди, скъпите роби, и то без да подбират десена! Мулатите се броят наесен, както казва древна нубийска парламентарна поговорка! Можеш да си представиш каква Х-суперпродукция им въртят на братята си (и най-вече на сестрите си) по конституция, свръхнадарените! Казанова ряпа да яде! Финалният мач „Чичо Сам срещу чичо Том“ със съдия чичо Бен! И кой се озовава в К.О., преди да успее да каже O.K., мислиш? Чичо Сам, естествено! Слабовата му излезе ДНК-то на дъртия глупак с озвездения цилиндър! Но какво е всъщност американецът, ако поразмисли човек? Кръстоска между англичанин и холандец. Студен бюфет, с една дума! Забележи обаче, че те постепенно ще започнат да укрепват благодарение на черната кръв, циркулираща във все по-сериозен грамаж в канализацията им. И след време, когато всички преминат в спектралния нюанс „кафе-о-ле“, най-сетне ще имаш насреща си един наистина годен народ.

 

 

Междувременно, докато се забавлявам с горните лирично — идиотски отклонения, пристигаме пред „Аполо“. Моля шофьора да продължи до следващата пряка и да свие по нея, ако пътната сигнализация позволява това.

Същата го. Разпознавам веднага „моята“ сграда. Тя е на десетина етажа, с мрачна и дори зловеща поради зазиданите с тухли прозорци фасада. Пълна скръб, ти казвам! Някога в притротоарния етаж се е помещавала перачница, специализирала се в избелването на… все едно на какво! И то в Харлем, представяш ли си!?… Кепенците от гофрирана ламарина са спуснати, закатинарчени, ръждясали и върху тях неизвестен уличен художник е изрисувал снежен пейзаж от екваториална Африка!

Представи си изумлението ми, когато установявам, че отворът, през който бях проникнал в постройката, е вече зазидан. Това се казва експедитивност! Вероятно съществува нарочна служба, на която собствениците плащат, за да отстоява суверенитета на принадлежащите им купища камънак.

Довеждам смущението си до знанието на моите амазонки:

— Вчера в този прозорец имаше дупка, но ето че днес е запушена.

Жълтата остава невъзмутима. Пристъпя бързо напред, заема стартова позиция върху крачетата си в стил „Луи XIV“, развъртява деснячката си с параметрите на атрофиран мравешки крайник, надава зверски крясък и забива юмруче в зидарията. Ако не ми вярваш, върви да те опъне Брус Ли (и знам, че ще го сториш най-малко от любознателност), но фактът е налице под формата на безспорен резултат с вида на дупка in the brick in the wall (както пяха строителите на Берлинската стена при разрушаването й). След това разширява отвора с крак и се промъква в сградата, обръщайки в паническо бягство почетна рота плъхове. Измъква от чантето на кръста си мощно електрическо фенерче и осветява хирошимизирания интериор. Апокалипсис now и задълго! Изорано фоайе със зяпнала вляво асансьорна шахта без кабина, чийто безполезен кабел скръбно виси в черната бездна. Стълбището е в дъното.

— Влизайте! — заповядва ми Лола.

Подчинявам се; тя ме следва. По разнеслото се шумолене разбирам — без да е необходимо да се обръщам, за да се възхитя за пореден път от ясновидството си, — че девойката е измъкнала работния си инструмент.

— Къде е? — пита японката.

— На втория етаж!

Поемаме нагоре по стълбите. Стъпките ни кънтят като за сиромашка ти е фантазията, както би писала маркиза Дьо Севине^[5], ако беше жива. Апартаментите са лишени от врати и допълнителното, гроздовидно оформено празно пространство многократно усилва ехото.

Първи етаж… Продължаваме да се катерим. Втори!

Спомням си, че влязох в апартамента в дъното, състоящ се от три стаи от доброто старо време, когато хората са били по-скромни. Скрих пластинката в помещението, което трябва да е изпълнявало ролята на кухня. На равнището на отдушника имаше пукнатина и точно там втъкнах проклетата алуминиева пластинка. Така че за да я „изтъкна“, както казва нашата домашна прислужница (виждаш, че има полза да се контактува с изтъкнати личности!), ще се наложи да прибягна до помощта на незаменимия си швейцарски нож.

Обяснявам ситуацията на моите бодигардении^[6]. И отново в действие влиза азиатката. Бога ми, тая се вре навсякъде! Мис Камикадзе коленичи, за да сложи ръка върху онова, което в крайна сметка се превърна в секретен документ. Минава ми през ум, че ако бях написал върху него „Майната му на онзи, който го прочете“, щеше да се получи наистина чудесен suspense-епилог. Само че подобен изход никак, ама никак няма да ти е по сърце! Методичност и рационалност, това ти е на теб кредото (кредитът и кредата)! Трябва ти нещо конкретно, нещо дотолкова обективно аритметично, че както и да го вадиш, събираш, делиш и умножаваш, да дава неизменно любимия ти по рождение субективен резултат! Способен си 24 х 24 часа да се тъпчеш с американска телевизионна куРлтура, прехласвайки се по дивотии, които биха ме накарали да умра от срам, ако ги направеше брат’чедът Гастон. Но на теб, на теб ти е предостатъчно накрая да ти кажат „Вехтошарят е оня, дето уби портиерката, защото го завари да оправя инкасатора“, за да се подмокриш от щастие и да спиш като къпан.

Манипулирайки внимателно с пинцета за скубане (да я питаш какво си скубе, след като циферблатът на часовника ми е по-окосмен от нея?) сафранената мис тъкмо спипва крайчеца на пластинката, когато в съборетината неочаквано избухва дандания. По стълбите се разнася див тропот и Виктория светкавично заема вертикално положение, докато от тъмницата не по-малко тутакси се изсипват четири негра с такъв зверски вид, че майка Тереза едва ли би успяла да го очовечи и с най-хуманитарните си молитви. Млади, колосални, с шизофренични прически, с маратонки, дънки и кожени якета, навлечени на голо — униформени, с една дума! Единият размахва нож, останалите трима — железни пръти, а като цяло квартетът си умира от смях, зъбейки се синхронно и до сливиците срещу лъчите на фенерчетата.

— Добре дошли в клуба! — подхвърля канибалът с ножа.

— Едната от мацките си я бива, затова ще я опъна пръв! — декларира друг. — Жълтата е пълна гнус, тъй че с нея нека се заеме Сами, а Боб ще удари един тегел на мъжа, който е голям симпатяга!

Ласкателно, нали? Убеди ли се, че не преувеличавам, когато ти казвам, че се радвам на луд успех по всички азимути?

Този път на тепиха излиза Лола, която насочва насреща им артилерията си и заповядва:

— Омитайте се, момчета, сбъркали сте адреса!

Неудобството е там, че поради съсредоточаването на цялата осветителна техника върху милите гости, оръжието остава в нощната хемисфера, а тъй като същата е непрогледна, ония чисто и просто не го забелязват. Момъкът с ножа е с почти изцяло обръсната камбанария, като се изключи подобието на четка за дрехи, разположено по вододела на кубето му.

— Какво каза, мърло!? — ахва той. — Опитваш се да заповядваш, що ли? Моментално се събличай и започвай да ми духаш, докато междувременно Боб ти прогонва халката — той обожава това!

Ах, ако знаеше само как това ситно нашарено с белези животно започва да ме нерв… Прас!!!… Смятай, че вече знаеш, и се любувай на Антониото в действие! Ритник в ръката, която държи… която вече не държи ножа, последвана от неспасяема секира в глътката и двойникът на Бокаса се присъединява към солингена си на пода, бълбукайки като стомаха на Берю след преяждане с шкембе чорба.

Оборудваната с железни пръти терца (пики) мигновено се хвърля в атака.

И тук, драги, щеше да видиш нещо наистина невиждано, ако беше, разбира се, до мен, вместо да ги пускаш по терлици под юргана, увонявайки душата на половинката си, пред която вече нямаш смелост дори да се отчетеш! Всъщност имаш право: настоящото четиво е къде-къде по-оргазмично.

Азиатката на свой ред се включва в купона и ето ти, че негативите изведнъж (въпреки осигуряващата им съвършена мимикрия околна среда) позитивират в ярко бледи тонове. Касапница за чудо и приказ, брат’чед! Аххх!!! Сега разбирам защо татко Хари се кълне в нея! Същински миксер, Кошмароки-сан! Не ти остава време дори да се насладиш на гледката, тъй като изчезва, преди да си я погледнал, а чуваш единствено грохота на шамарите и трясъка на сипещите се по пода железни тояги.

За нула време четиримата клиенти заемат кой водоравна, кой наколенна, кой седалищна поза, друсайки така отчаяно куфалниците си, сякаш обитаващите ги бръмбари водят окопна война в оскъдните им мозъчни траншеи.

— Go out! — пропищява гейшата. — Quick!

Квартетът задружно се повлича към вратата, ескортиран по петите от хипофизната хурия^[8].

Цвят-на-презряла-тиквичка изпровожда гостите чак до стълбището, откъдето до слуха ми долита лютата й декларация:

— Ако ви хрумне да се върнете, дори и с подкрепления, оставете преди това по една снимка на майките си, защото после няма да могат да ви познаят!

Бандата отлепя в първата попаднала й посока без каквито и да било рекламации.

Ситната стъпка на каратеката (или „картотеката“, ако слушаш Берю) е почти безшумна въпреки наличието на упоменатия по-горе катедрален резонанс.

Вдигам от пода падналото й по време на дружеската беседа с брикетите фенерче и насочвам лъча право в очите й.

— Бяхте фантастична! — уверявам я, придружавайки възхищението си с фундаментален удар по слепоочието с дръжката на пистолета.

Може да е шампионка по джудо и по каквото още ти мине или не ти мине през ум, но факт е, че кака ти послушно рухва на пода, без да пророни дори препинателен знак. Всъщност те са си и природно мълчаливички, азиатците. А сега, познавайки те така, сякаш ме е родила собствената ти майка, знам, че ще кажеш: „То хубаво, че си експедирал жълтата в несвяст с дръжката на пистолета, но откъде все пак го изкопа този пистолет, хитрецо?“ На което, познавайки ме така, сякаш сме си бъркали по дупките още от детската градина, аз ще отговоря: „Става дума за пистолета на Лола, естествено“. А ти, бидейки труден за задоволяване, ще продължиш да ми късаш нервите с тъпи въпроси от рода: „Добре де, но как се докопа до него?“ Така че ще се видя принуден да ти обясня, че докато Жълтата виелица се забавляваше с пънкарите, аз изиграх на издържаната й в полунощни тонове колежка номера с безумно-влюбения-от-пръв-и-последен-поглед-рицар-на-синята-вена (та нима не я бях отървал от лошия чичко със страшния нож!?) и междувременно със светкавичност, достойна за Папен^[9], й светнах с глава такъв сеизмичен удар между лампионите, че Лолата се приземи или по-скоро приподи като спукан балон. А оттам и нищо по-лесно от това да експроприирам базуката й.

И сега лъвиците на дебелия Хари лежат върху мръсния под, обилно покрит с баластра, отколешни и поради това мумифицирани лайна и оговнени хартии. Какво пък, не му трябваше много време на мистър Сана, за да се отърве от двете амазонки въпреки репутКацията (Берю dixit) им на непобедими!

Свиквам в манерката си спешна конференция на високо (1,85 м.) равнище. Мога да се възползвам от затишието, като щипна документа на Гардън и се изпаря по най-съкратената процедура, но това никак няма да се понрави на вуйчо Хари, който ще накара скъпите ми сътрудници да платят скъпо и прескъпо щедро надписаната сметка за дяволиите ми. Защото Кротала може да пукне от всичко друго, но само не и от угризения на съвестта.

Но ето че личното ми пиленце започва да чурулика едно-друго-трето на ухото на подсъзнанието ми и тъй като досега никога не ме е подвеждало, аз незабавно му се подчинявам.

Чернокожият ни шофьор търпеливо чака малко по-встрани, облегнат на капака на шевролета си, и убива времето, пушейки пура, която смърди като опожарена кланица. Лашкан от идващия откъм Ийст Ривър бриз, стипчивият й дим нахлува в ноздрите ми, при което едва се сдържам да не се разкашлям…

Изсвирвам пронизително. В Щатско тази практика се радва на изключително широко приложение. Виждал съм дами във визон, които, без да се замислят, забождат два пръста в ларинкса си, за да си осигурят такси.

Свръхмургавият се обръща и аз го come in-изирам с ръка. Юнакът, облечен в нещо като военна униформа, включваща панталони и яке от бежов шлиферен плат, пъргаво се отзовава на повика ми.

— Госпожиците ви викат — го информирам. — Имат нужда от вас.

Тръгвам пред него по стълбите, но вместо да спра на втория етаж, продължавам до темето на сградата десет етажа, наздраве!

С решителна стъпка влизам в един от апартаментите. Шофьорът доверчиво продължава да ме следва стъпка в стъпка. Отдръпвам се, за да му сторя път. Той се възползва от случая, минава и едва не предава богу дух покрай страховития удар с все същата дръжка на все същия пистолет, с който го почерпвам. След това не ми остава нищо друго, освен солидно да го пакетирам с помощта на връзките на обувките му, на вратовръзката и на фланелката. В заключение натъпквам в устата му единия му чорап, за да го убедя в безполезността на всеки опит да се разкрещи. Изказвам плахата вътрешна надежда, че краката му са чисти, но в тъмнината няма как да установя това.

Колкото до девойките, използвам за същата операция чорапогащниците им, като подсилвам опаковката с коланите и сутиените. В крайна сметка гледката не е чак толкова трагична. Достатъчно е да зърнеш мис Абанос с нейните миниатюрни снежнобели кюлотки и умопомрачаваща балюстрада, за да получиш късо съединение в пусковата установка на ракетата си с търсеща глава. Бога ми, и четиринайсет пъти да тушираш такава мадама, посред нощ пак ще скочиш, за да й приложиш за петнайсети път двоен Нелсън за меланхолична слива и самотен морков!

Безлюдната, едва-едва осветена от прекалено раздалечените лампи улица позволява всички волности, така че напълно спокойно се посвещавам на задачата да складирам двете мили госпожици в багажника на шевролета. Той е толкова просторен, че японката се вмества по дължина, без да се налага да свива крака.

Най-неприятното на модерния живот му е това, че никога не ти достига време, поради което непрекъснато се опитваш да извършиш максимално количество действия за минимално кратък период.

Та по този повод си казвам:

„След колко ли време нервата ще започне да друса дебелия Хари в луксозния му вашингтонски кабинет? И има ли уговорка с тайфуните си с нежни имена да му телефонират веднага щом сложат ръка върху пластинката? Защото ако е така, нямам кой знае колко време — най-много до час оня плондер ще си размърда задника. Но в случай, че изчаква завръщането ни във федералната столица, то тогава, както би казал Негово Лоеносвещенство Берю, разполагам с «временно време от време» в рамките на около три часа. То обаче е недостатъчно, за да емигрирам в Канада, дори и при положение, че поема екстравагантния риск да премина границата с две полуголи мацки в багажника. Не, Тонио, излишно е да мечтаеш! Трябва да изиграеш етюда с подръчен реквизит, и то възможно най-скоростно. Та нали си гениален в края на краищата?“

 

 

Допусни идеята за помияр, истерично лаещ във фунията на контрабас по време на солово изпълнение, и ще получиш приблизителна представа за гласа на Хари в пет сутринта.

— Да не би да ви събудих, отче? — любопитствам учтиво.

— Кой сте вие? — изхриптява Кротала.

— И таз добра! Сан Антонио, естествено. Кой друг искате да бъде?

За миг забравя да си поеме дъх, the big boss. Под свода му започват да щъкат хиляди мисли, измежду които той след известна пауза успява да селекционира следната:

— Откъде научихте тайния ми телефонен номер?

— От вашите girl-скаути, прескъпи ми друже. Нали знаете, когато видите изписани в съседство две думи „жена“ и „тайна“, чакайте да ви се обади маникюристката на първата, за да ви обясни най-подробно съдържанието на втората!

— Къде сте?

— На сигурно място. Я кажете, вие на какво функционирате: на джин или на бърбън? Гласът ви напомня изсипването на паница миналогодишни котешки лайна върху горещ ламаринен покрив^[10].

— Престанете да се правите на интересен и ми дайте Виктория!

— Тя не е в състояние да ви отговори, като същото се отнася и за прелестната Лола.

Тлъстият алкохолик отсреща едва не издрайфва хипертрофираната си от прекалено пиене носоглътка.

— Внимавайте! — измучава той. — Внимавайте! В ръцете ми са двама от вашите диваци!

— А в моите — две от вашите туземки, Хари. Дали пък да не ги чифтосаме, за да им се пръкнат малки, а? Лично аз съм за кръстосването на расите…

— Мръсен…

— По-добре не прекрачвайте многоточието, Хари. Аз съм висш френски държавен служител и една псувня по мой адрес би могла да предизвика сериозен дипломатически инцидент, тъй като всичко, което си казваме в момента, се записва.

Оня изръмжава като прегладнял нерез над копаня, комуто известен със свободните си нрави съкочинник е помирисал задника в момента на първата хапка.

— Ще ви предложа една чудесна сделка, Хари, която освен това е толкова елементарна, колкото и яйцето на Христофор Колумб — човека, без когото понастоящем щяхте да бъдете я ирландец, я тевтонец, я…

— Каква сделка? — прекъсва ме моят сътелефонник, който изглежда значително по-трезвен (или по-малко пиян, щом настояваш), отколкото до преди минута.

— Прибирате се у дома, изкъпвате се като за първа брачна нощ. Изсмуквате два литра силно кафе и подбирате приятелите ми, след което и тримата дебаркирате в генералното консулство на Франция в Ню Йорк. Вие ми връщате моите стражари, а аз ви връщам вашите апашки, които, между нас казано, са по-силни на приказки, отколкото на дела. Това е и първата клауза от сделката, прелюбезни ми дебелако. Приключим ли веднъж с церемонията по размяната на заложниците, двамата с вас се усамотяваме на една маса и разопаковаме алуминиевата пластинка на доктор Гардън. Запознавам се със съдържанието й, след което ви я предавам окончателно-завинаги-во-веки-веков-амин! Обмислете добре предложението ми, Хари, още повече, че то прекрасно ви устройва. Действайки по този начин, аз, естествено, ще узная истината — поне дотолкова, доколкото пластинката изобщо съдържа такава, — но затова пък няма да разполагам с никакво доказателство. Тъй че ако ми хрумне да я разглася, тя би била приета чисто и просто като още една хипотеза. С други думи, нямам намерение да създавам неприятности нито на Америка, нито на американците. Във Франция отдавна усвоихме здравословния навик да започваме войни, които вие се принуждавате да довършвате вместо нас, така че в мен е заложена признателността на хемоглобина!

Дебелакът оттатък не проронва нито дума, като вече не долавям дори ръмженето му на кастриран булдог.

— Слушате ли ме, Хари, или спите?

— Размишлявам.

— Това е добър признак, като се има предвид, че размисълът е най-доброто лекарство срещу винаги зловредната импулсивност.

След малко пита:

— Да разбирам ли, че френското консулство задържа насилствено американски граждани?

По дяволите! Не се оставя току-така да го изкарат от релси, говедото!

— Не се опитвайте да ме контрирате от юридическа гледна точка, нито пък да предизвиквате дипломатически прецедент, стари мошенико. Не, френските власти в Ню Йорк нямат никакви незаконни, а още по-малко враждебни намерения спрямо Съединените американски щати!

— От всичко това вадя двойно заключение — заявява дебелият тарикат. — Било, че моите момичета се радват на компанията на французите напълно доброволно, в което се съмнявам, било, че се намират някъде другаде, в което съм почти сигурен…

— И какво би се променило, ако наистина са другаде?

Кротала отново изпада в обичайното си настроение, тоест освирепява. Сигурно изхвърля отрова и през миглите, ако приемем, че змиите имат такива, разбира се.

— Това, че няма да ме видите в консулството с вашите двама смешници, без предварително да получа в замяна момичетата, недорасъл хитрецо!

Изпращам в ушната му мида въздишка, достойна за бракуван ковашки мях.

— Я ми кажете, Хари, случвало ли се е поне веднъж през жалкия си живот да се доверите някому, та макар и само за трийсет секунди? Обзалагам се, че преди всяко сукане сте карали да анализират млякото на майка ви от страх да не съдържа токсини. Помислете малко: консулството на Франция в Ню Йорк е разположено на територията на САЩ и аз съм в безопасност единствено във вътрешността му. В момента, в който прекрача прага му, можете да ме сгащите както и когато намерите за добре. А имайте предвид, че нямам намерение да живея години наред в тази дупка по примера на полския кардинал, укривал се бог знае колко време в американското посолство във Варшава! Ние сключваме сделка. А какво е една сделка? Споразумение, което задоволява и двете страни. Затова престанете да ми се правите на безсмъртен и нека се срещнем така, както казах. Все някак трябва да излезем от положението, нали?

Изведнъж той се кротва. И знаеш ли защо, брат’чед? Защото току-що е взел решение. Много често изборът означава свобода.

— О’кей! — изсумтява. — Съгласен съм. Но си набийте добре в главата, че получи ли се засечка, майка ви рискува много да скърби!

И акцентира заплахата с пиянско изхълцване, което досега е сдържал очевидно с превелика мъка.