Сан Антонио
Ал Капоте (7) (или бЛедна ти е фантазията)

7.
Една малка, много мъртва негърка^[1]

 

Отива си късно през нощта. Опитвам се да я задържа за по-нататъшна консумация, но тя напира да се прибере, за да осигури такава (но не подобна) на старото си татенце.

Но не си мисли, ако обичаш, че преди да се евакуира, не разказваме играта на леглото, при това във всички възможни измерения, включително в профил и във фас!

Междувременно се възползвам от благодатния отдих, който ти изложих накратко в предидущата, тъй възхитителна глава. А след това, разбира се, подновявам милувките си на всепризнат експерт в областта и благодарение именно на тях — надявам се! — девойката Нанси изплува от летаргията, в която беше далдисала.

Този път й сервирам-не претоплена, естествено, а прясносготвена-интегрална версия на неизчерпаемите ми възможности в конфигурация „Дръж ми мачтата, Атлантида потъва!“ Или, ако предпочиташ, харемния вариант на китайския национален химн в изпълнение на почетния караул пред тоалетната на Мао Цзе Дун под вещото ръководство на гост-диригента Цун Кай Го. С други думи-страст от first качество със стопроцентова гаранция!

Тъй че когато си тръгва, походката й наподобява същата на страдащ от хронично стомашно разстройство бедуин. За теб, естествено, това нищо не означава, но аз се саморазбирам и без субтитри. Интересува се дали възнамерявам да остана по-дълго в Лос Анджелес. Виж я ти, още не се е окопУтила от леглотресението, душичката, а вече подготвя Бермудския си триъгълник за следващия трус по скалата на Сан Антонио! Уведомявам я, че ще заминем едва със следобедния самолет и че преди да отлепя за Парижко, на драго сърце ще й покажа къде зимуват ангелите.

И зад кулисите на либидото си незабавно разработвам богата музикално-сексуална програма, включваща изпълнение на Универсалната шпакла с двоен хастар, Ненаситната пиявица, Прекатурения омнибус, Портрета на Мао, Молдавския тирбушон, Българската вратовръзка, Concerto grosso за ревматичен плужек, Лоста на Архимед, Нервния бръмбар и Обезумелия банан, чиято виртуозна интерпретация, убеден съм, ще остави у нея неизлечим спомен и ще утвърди в съзнанието й френския престиж — моя първостепенна патриотична задача винаги и навсякъде.

Но ето че юнакинята си вдига дърмите и моя милост, лелеяла надеждата да удари по достоен начин чертата под баланса на калифорнийските ни перипетии… Какво?… Ах, да! Та, казвам, моя милост — този понякога тъй кръглонулев субект с присъщия си наказуемо тъп смях — се капичва и заспива като бик за разплод, комуто до капка са изстискали семето.

Сънят, който ме спохожда (както пише в безсмъртните произведения), чифтосва Робин Болански с Норма Кейн, Алфред Констаман с двойката Мински, бившите съседи на Гардън, мама с тлъстата болногледачка на мис Кейн, като в допълнение бракува Матиас с чернокожата камериерка, а пък Нанси извърта на Берю една доброволна свирка. Накратко, брат Морфей ми спретва във владенията си страхотна трагикомична галапремиера. Колкото до мен, то в цялата тази баница аз играя ролята на късметчето. Чувствам се сведен до размерите на Палечко, загубил се в дебрите на огромен пудинг, който дядо ти Хогланд усърдно кълца със също толкова внушителен сатър. Гигантското острие играе около мен дивашки казачок, докато аз, кажи-речи, взел-дал, съм се свил неподвижно между един бадем и парче захаросана слива.

Дрънченето на телефона ме измъква за врата от дълбините на странните ми съновидения и отново се озовавам в луксозната хотелска стая, в която утринното слънце упорито напира да се намъкне през щорите.

Притежавам способността — дължаща се на опасната ми професия, предполагам — да преминавам мигновено в напълно завършено будно състояние. Никаква мъчително преодолима „ничия земя“, никакви безкрайни прозевки, никаква трудноразпръскваема мъгла. Неизменно готов на секундата! Вдигам слушалката.

Анонимен служител от рецепцията ме уведомява, че главният инспектор Естабаско би желал да му отпусна аудиенция по спешност.

Относително изненадан, хвърлям поглед на часовника си, който ми светва, че е едва 8.14.032.123456789,0 часа. Моля лицето отсреща да бъде така добро да ескортира главния инспектор до стаята ми, след което вдигам щорите, отварям широко прозореца, хващам се за ръка, вкарвам се в халата и в кожените си чехли, и в заключение приемам двама господа, не по-антипатични (но не и по-симпатични) от което и да е янки-ченге. Естабаско е от ярко изразен мексикански произход, за което свидетелства безусловното обединение между веждите и мустаците му, както и тенът му на човек, възстановяващ се с мъка след прекаран остър вирусен хепатит. Елементът, който го придружава, е бозаворусоляв, с подчертано фаянсовосини очи, намекващи за по-скоро скандинавското му потекло.

Поканвам очарователния тандем да влезе и го насочвам към единия край на хола, където синхронно полагаме задните си части върху наличната мебел.

— На какво дължа честта за това тъй мило посещение? — питам.

Чисто европейският стил на фразата очевидно им излазва по нервите. Естабаско презрително изсумтява, след което проръмжава:

— Вие и двамата мъже, които ви придружават, сте французи. В регистъра сте се записали като „служащи“, така ли е?

— Естествено.

— И къде служите? — продължава да разпитва той.

— В полицията.

Намръщва се, в резултат на което мустаците му се напъхват в ушите.

— Как така?

Изваждам от вътрешния джоб на сакото служебната си карта и му я представям като доказателство за твърденията си.

Той я взема, оглежда я с подчертан интерес и неколкократно почуква с нея по ноктите си, преди да ми я върне.

— Вчера сте наели лимузина от компанията „Калифорниан карс“, доколкото знам?

— Точно така.

— Колата е била шофирана от негърка на име Нанси Пърл.

— Е и?

— Според информацията, с която разполагаме, тя е дошла в тази стая и е останала тук доста дълго време?

— Това престъпление ли е?

— Това — не. Но е престъпление фактът, че е била убита веднага след като е излязла оттук^[2].

Скачам.

— Но какво говорите!?…

— Напуснала е паркинга и се е отправила към изхода, но не е излязла, а е спряла лимузината под дърветата в парка. Там първо са й залепили устата със скоч, след което са я изтезавали. По гърдите й открихме следи от изгаряния с цигара. Освен това са накълцали бузите й с изключително остър нож. Предполагам, че са й спретнали всички тези гадни изпълнения, за да й вземат страха, след което са отлепили скоча дотолкова, че да й позволят говори. И когато мъчителят или мъчителите й са научили онова, което са искали да научат, директно са й прерязали гърлото. Страхотна свинщина! През нощта кръвта й е изтекла и в пет и половина сутринта един от градинарите е открил трупа.

— Но това е ужасно! — възкликвам аз с ясното съзнание, че изтърсвам една от онези първокласни глупости, които ме карат да свивам рамене, когато някой заподозрян ми ги сервира по време на разпит.

— Да, ужасно — съгласява се Естабаско. — Първоначалните заключения на съдебния лекар свидетелстват, че преди да умре, върху нея е било извършено сексуално насилие.

И многозначително ме промушва с черноокия си, откровено недружелюбен поглед.

— Какво наричате насилие? — промърморвам аз без особен ентусиазъм.

— Установи се, че неотдавна жертвата е имала полово „сношение“, а и не носеше кюлоти. Без съмнение убиецът й, явно перверзен тип, ги е смъкнал и замъкнал…

Докато довежда до знанието ми горното, неговият Санчо Панса се навежда към ухото му и прошепва нещо. Естабаско се надига и отива да огледа един конкретен елемент от околната среда, който в случая се оказва леглото. Дублирам с очи погледа му и в резултат на това в полезрението ми попада привлеклият вниманието им предмет — кокетните черни бикини на Нанси, оборудвани онзи тип розови дантелки, които имат за задача да асансьорират най-партерните мъжки инстинкти.

Сърцето ми изпълнява четворен тулуп и усещам как полярен студ плъзва по крайниците ми.

Дълбоко в мен нечий глас, притежаващ модулации на маминия, ме наставлява: „Не допускай да те изкарат от равновесие, Антоан! Няма в какво да се упрекваш. Така че давай!“

И аз давам:

— Опасявам се, господин Естабаско, че вашият съдебен лекар е направил твърде прибързано заключение, твърдейки, че над Нанси Пърл е било извършено сексуално насилие. Случи се тъй, че преди да си тръгне, ние чисто и просто се любихме, като в резултат на изживените емоции без съмнение тя е забравила тук бикините си.

— Вие какво, да не би да шибате негърки? — прекъсва ме рязко и неприязнено главният инспектор.

— Винаги, когато ми се удаде случай, и то с най-голямо удоволствие. Като експерт съм на мнение, че това легло, в което спах „след това“ носи повече от очевадни следи от нашите лудории. Което означава, че нещастницата не е била изнасилена в колата си, а любена тук, в този апартамент — нюанс, достоен да бъде сложен в рамка.

ЮеСеЙ — заптието става и известно време мълчаливо кръстосва стаята. После отваря остъклената врата, водеща към обширна тераса.

— Елате да видите нещо! — подканва ме той.

И когато се присъединявам към него, ми посочва някаква черна маса, мержелееща се сред разцъфтелия жив плет от лаврови храсти.

— Знаете ли какво е това?

— Кола, предполагам?

— Именно. Това е лимузината на момичето. Достатъчно е било да направите не повече от десетина крачки, минавайки през терасата, за да излезете на изхода, да дадете знак на чернилката да спре и да я помолите да паркира за малко под дърветата.

Подрипвам като ужилен:

— Но вие ме обиждате, инспекторе! Знаете ли с кого си имате работа? Аз съм началник на парижката съдебна полиция, а не някакъв убиец-садист!

— Но пък се чукате с брикети! — продължава да се инати този наистина уникален тъпанар.

— И какво от това? У вас на белите също им се случва да опънат някоя и друга шарена мадама, не е ли така? Във вестниците редовно попадам на материали за политици, които имат връзки с чернокожи жени!

— Така е — съгласява се малоумникът. — И знаете ли защо публикуват тези материали? Защото подобни връзки предизвикват скандал!

В този момент вратата на стаята се открехва и в пролуката изгрява алената куфалница на Матиас. Излишно е, предполагам, да те убеждавам какво благодатно въздействие оказва върху мен появата му. Или се лъжа may be?

На възможно най-бързи обороти му резюмирам незавидното си положение: зарадвал съм Нансито със себе си, след което тя е била заклана в катафалката си и подозренията са десантирали върху мен! Върхът на Марианската падина, с четири думи!

Червенотиквеничковецът е сащисан! Патриотично присъединява негодуванието си към моето. Прокламира на факултативния си английски, че съм най-великото ченге на Франция! Най-прочутото! Най-шерлокското от Холмс насам, далеч по-еркюлесто от Поаро и несравнимо по-агатесто от прабаба ти Кристи! 0-ла-ла, о-да-да и къде-къде от-по-най-всякакво!

Със същия ефект би могъл да се изпикаеш в страдивариуса на Страдивариус и да се опиташ да го пробуташ на Йехуди Менухин за концерта му пред папата! Дори да бях президентът на Френската република, единна и неделима (както са ме учили в училище), пак не бих преклонил непреклонността на дълбоко заблуждаващия се по отношение на мен мексиканец, който намира ролята ми за подозрителна, особата ми за съмнителна и държането ми за отвратително.

— Ще ви помоля да се облечете и да ни последвате, за да можем да обсъдим случая по-обстойно — заявява той. Бих искал да ни придружат и двамата мъже, които пътуват с вас.

Разбирам, че не е необходимо да въртя задник, за да уцеля тоалетната чиния.

Свивам рамене:

— О’кей! Ксавие, иди да събудиш Берю!

Аленоглавия се изнизва като мокра връв.

— Ще ми позволите ли поне да взема душ? — питам.

Естабаско се поколебава, но накрая кимва:

— Добре, но побързайте!

Оттеглям се в банята. Давам предимство на зъбите, след което се пъхвам под силната топла струя. Междувременно беснея от яд. Сега ще се наложи да изчакаме резултатите от експертизата, след това експертизата на резултатите и изобщо целия този цирк, да им… досещаш се какво!

В момента, в който затварям душа, до слуха ми достигат характерни шумове. Готов съм да заложа наследствените си права на единствен син срещу кило леща, че онези двама дръвници се възползват от привързаността ми към личната хигиена, за да претърсят стаята! Встъпителен обиск под сурдинка, включващ обстоятелствен гинекологичен преглед на леглото, лабораторен анализ на съдържанието на куфара ми и рентгеноскопия на паспорта ми и самолетните ни билети. Ще се наложи не само да се оневинявам, но и да им снеса всичко за вчерашните ни перипетии ведно с мотивировката.

Навличам номерираната хотелска хавлия и се изстрелвам от банята, лъскав и зачервен като грездей на младоженец.

Маркирам леко удивление, откривайки двамата янки(дудъл)полицаи с чаша бърбън в ръка в компанията на Матиас. Да кажа, че Сияйноглавия сияе би било най-долнопробен плеоназъм. Но ще те открехна, че силно ми напомня един от онези осветени отвътре стъклени глобуси на земното кълбо.

— Ще пийнеш ли с нас? — пита той.

Иска ли питане!

При появата ми съединенощатските ченгета са се изправили и сега с любопитство ме оглеждат.

— Това е господин Сан Антонио, директор на съдебната полиция — представя ме Матиас, след което добавя на вниманието ми: — Главният инспектор Естабаско и детективът Ван Контрер.

Мигновено включвам: нашият щатен факир току-що ги е мариновал със своя сироп на забравата. Надявам се, че нито един от двамата не е сърдечноболен. Но как го е направил? Тотална мистерия! Не Ксавие Матиас, а Ксавие Мефисто в цялото си величие, колегата!

Чукаме се (но не така, както предполага мръсното ти подсъзнание) и обсъждаме накратко метеорологичната обстановка, след което господата вдигат гълъбите.

— Казвай! — изисквам аз веднага щом вратата се затваря след доживотно обречените им на конфекция гърбове.

— Досещаш се, предполагам?

— Естествено, но как успя да ги намушиш и двамата, без изобщо да реагират?

Той измъква от джоба си миниатюрна спринцовка с тънка като прегладнял косъм игла.

— Надявам се, че никой от тях няма СПИН, тъй като в противен случай на другия подаръкът му е в кърпа вързан — използвах една и съща игла. Беше много лесно. Претърсваха куфара ти и боцнах първия, потупвайки го по плешката, все едно, че го викам; нищичко не усети. После уж се препънах и се задържах за другия, който също не разбра за какво става дума. Очевидно съм се специализирал.

Отдавам му дължимото с усмивка на искрено възхищение.

— Но означава ли това, че сме се измъкнали от кашата?

— Ти каза ключовата фраза, директоре: трябва да се измъкнем от кашата! За момента двамата страдат от форсирана амнезия, като не само не помнят, но и няма да си спомнят, че са идвали тук. Логиката на разследването им обаче задължително ще ги накара да ни посетят. Ако не точно тях, то колегите им.

— И препоръчваш да се омитаме?

— При това колкото се може по-скоро!

— Трябва да събудим Дебелия.

— Невъзможно. Опитах се, но той е в пълна алкохолна кома. Вчерашните коктейли на стареца са му взели здравето. За всеки случай му направих една инжекция за тонизиране на сърдечната дейност, но задължително ще му трябват ден или два, за да се съвземе.

— И въпреки това настояваш да се чупим!? Но какво ще стане с него тогава?

— Ако това се наложи, ще ни послужи за гаранция. При положение, че всички ни видяха да го вкарваме одървен като талпа, на никого не би му минало през ум да го безпокои заради убийството на негърката.

— Сигурен ли си, че няма опасност да пукне?

— Нашият дебелак е правен така, че ще надживее и Страшния съд. На тръгване ще предупредим рецепцията, че не е добре и трябва да остане на легло, освен това би трябвало да запазим стаите си, за да не сметнат, че сме се уплашили.

— И знаеш ли къде ще отидем? — подхвърлям аз иронично.

Намигва ми като Лафонтеновата лисица^[3]:

— Та не дойдохме ли в Съединените щати ЗАРАДИ ТОВА, Антоан?

— Разбира се, Матиас. Колкото и идиотски да звучи, колкото и странно да изглежда, но сме в Калифорния именно ЗАРАДИ ТОВА!

Слагам в дипломатическото си куфарче една риза, чисти слипове, както и четката си за зъби и двамата напускаме хотела, отнасяйки дискретно прелестните кюлотки на Нанси.

И от таксито, което ни отнася към летището, също толкова дискретно ги изръсвам на булевард „Санта Моника“

Фантастична катеричка имаше девойчето! И донякъде е хубаво, че поне успя предоволно да се насити на шишарката на мечтите си, преди да й открехнат, че боровете стават не само за катерене, но и за изработването на конкретен вид дъсчена конфекция.

Но убийството й, така или иначе, силно ме смущава. Повече от ясно е, че не става дума за сексуално престъпление и че клетото създание е получило one way ticket без право на реанимация именно заради нас. Някой е проявил интерес към действията ни и я е заставил да му разкаже за проведените от нас мероприятия в Лос Аджелес. А после й е видял сметката, за да й попречи да проговори, което според мен е твърде радикално като цензура.

Междувременно ме тормозят следните въпроси. Кой е научил за нашето пристигане? И с какво то го притеснява и дори тревожи?

Кучешки занаят е това, нашият^[4]!