Александър Пушкин
Евгений Онегин (8) (Роман в стихове)

Осма глава

Fare thee well, and if for ever

till for ever, fare thee well.

Byron^[1]

1.

Отколе, в парка на лицея

где безметежно разцъфтях,

четях усърдно Апулея,

а Цицерона не четях;^[2]

там всред таѝнствени долини

и лебеди в спокойно-сини

води, с отблясък притаен —

яви се музата при мен

и в стаята ми се засели:

тя всичко с блясък озари,

за мен безкраен пир откри;

аз пях за детските веселия,

за славната ни старина,

за трепетите на съня…

2.

С усмивка срещна я светът,

успехът е да окрилява;

Державин, от задгробен кът,

с любезен жест ни благословява.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

3.

Закон за себе си превърнал

зова на мътната си страст,

с мечтите към тълпата свърнах

и музата си водих аз

на шумни пирове, на колко

среднощни празни обиколки,

и там в безумства и кошмар

поднасяше тя своя дар;

подобно на вакханка грешна,

сред песни чашите пълнѝ,

и младежта в ония дни

след нея шумно се влечеше, —

и как бях много горд тогаз,

до ветрената дружка аз!

4.

Ала досади ми съюза

с тълпата; хукнахме далеч:

за мене ласкавата муза

преплиташе с прекрасна реч

вълшебство тайно сред разка̀за!

Като Ленора^[3] през Кавказа

под нощ и нощен небосклон

до мене скачаше на кон!

И бреговете на Таврида^[4]

видяхме в нощната мъгла,

върху високата скала,

де вечно пеят нереиди^[5] —

и към твореца с вечен хор

възхвалят дивния простор.

5.

Далечна столица забравил

и шум и шумни пирове

посред печалната Молдава,

тя в шатрените домове

на племена бродящи падна;

тя подивя, тя стана ядна.

Смени тя призива велик

за скудностранния език

и песен в степи безначални…

И ето край. И изведнъж

из парка мой, на шир и длъж,

госпожица провинциална,

с печал преброжда на лице

и френски том държи в ръце.

6.

Днес музата великолепна

завеждам сред света лъжлив,

загледан в красотата степна

с уплаха в погледа ревнив;

през тесен ред аристократи,

контета войнски, дипломати

и дами преминава тя;

и в тая пъстра теснота

тя седна тихо с поглед вдаден,

ту в бляскащия странен цвят,

ту пък в представения свят,

пред домакинята там млада,

ту в дами сред мъже безчет —

подобно рамка на портрет.

7.

Харесва тя покоя строен

с олигархичен разговор,

на гордостта хлада спокоен

в човешкия размесен хор.

Но кой в тълпата там избрана,

стои безмълвен, блед и странен,

от всички сякаш отчужден?

Пред погледа му замъглен

минават скучни привидения.

От гордост ли, или от сплин,

стои замръзнал и самин?

И кой е той? Нима Евгений?

Да, ясно, ясно вече кой.

Но тук отдавна ли е той?

8.

Смирен ли е, или е същи —

и пак се прави на чудак?

Кажете ми, с какво се връща

и как ще се представи пак?

Какъв ще се яви, ви питам?

Дали с лика космополитен,

Хeролд и квакер, лицемер

и с маска на лика си чер?

Или пък честен и свободен —

подобно мен, подобно вас?

Съвет такъв му давам аз:

да свърши с глупавата мода

в света, оттук натам поне…

— Познат ли ви е? — Да и не.

9.

— Тогаз защо така притворно

отсъждате за него тук?

Дали затуй, че неуморно

одумваме все някой друг;

че низостта самолюбива

все честната непредпазливост

предава гневно на позор;

крила, разперени в простор

прекършва грубо; само думи

че вземаме ний за дела;

защото глупостта е зла,

че важните са скудоумни

и само посредствеността

цени с охота глупостта?

10.

Блажен е младият през младост,

блажен е, който е узрял —

и който ледната прохлада

на дните с твърдост е търпял,

на сънища не се предавал,

сганта блестяща уважавал:

на двадесет години — гад,

на тридесет — с жена, богат,

на петдесет съвсем изплавал

от всички тежки дългове,

с пари, богатства, чинове

и по реда — спокойна слава,

и който чува в своя век:

N. N. е предобър човек.

11.

Но скръбно е да виждаш ясно.

че си пропуснал младостта:

че си я лъгал всекичасно,

че е била измамна тя;

че жаждите ти ненаситни,

че бляновете и мечтите,

като обрулени листа

са стъпкани през есента.

И тежко ще е и несносно

сред обеди — безкраен ред —

да бъдеш като на обред,

и след тълпата вечна носен,

спокойно, чинно да вървиш

и мнение не споделиш.

12.

Да бъдеш цел на клюки шумни

не е добре (но няма как),

да минеш сред света разумен

с притворството си за чудак,

или за фантазьор печален,

или за имбецил разгален,

дори за адски демон блед…

Онегин (с него съм зает),

убил другаря си в дуела;

без цел и труд живя до днес

години двадесет и шест,

измъчен в о̀холно безделие,

терзан от всичко на света —

без служба, работа, жена.

13.

И овладя го безпокойство

и жаждата безспир да сменя

местоприют (печално свойство,

що за малцина е решение).

Напусна той селото свое,

горите, нивите, покоя,

де призракът окървавен

смущава тихия му ден.

Запъти се из странство бързо,

без нищо в път да го зове,

но му светът опротиве —

тъй всичко лесно му омръзва;

и като Чацки — спрял-неспрял —

от кораба дойде на бал.^[6]

14.

Но кой събраните раздвижи,

като по никакъв сигнал?…

Към домакина приближават

прекрасна дама с генерал.

Ни неспокойна, ни студена,

ни приказлива, ни надменна,

и ни смутена посред тях,

без помисъл да подражава

и без излишен жест предвзет,

навсъде кима тя в привет…

Тя символ точен се явява

du comme il faut…^[7] (Шишко̀в,^[8] прости,

и преведи го някак ти.)

15.

Жените се придвижват близко,

стариците сияят чак;

мъжете се покланят ниско

и търсят погледа й благ.

Девойките пристъпват тихо

из залата и се усмихват;

а генералът, сам смутен,

надига гордо нос блажен.

Не можеш да речеш: прекрасна!

Ала погледнеш ли я ти

от чѐлото та до пети:

там няма мода самовластна,

която в Лондон — мъдър, стар —

наричат хората vulgar…

16.

…Това любимо мое слово,

непреводимо и до днес:

у нас е още твърде ново —

и би било съвсем на чест,

употребено в епиграма…

Към нашата се връщам дама:

с безгрижната си красота,

седеше мълчаливо тя

до бляскавата Вронска Нина^[9] —

таз Клеопатра на Нева —

и кой ще каже тук едва,

че Нина, с красотата дивна

и с поглед, всичко що плени,

съседката си затъмни?

17.

„Нима — помисли си Евгений, —

нима е тя? — и гледа блед, —

Как? Из полята притаени…“

И с неразлъчния лорнет,

той се извръща поминутно

към образа, припомнил смутно

великолепните черти…

„Дали познаваш, княже, ти

жената в шапка; с цвет малинен —

с посланика испански там?“

А князът му не вярва сам:

— Аха, но беше ти пустинник!

Ще те представя, ето на̀. —

„Коя е?“ — Моята жена. —

18.

„Не знаех аз това по-рано!

Отдавна ли?“ — попита блед.

„С коя?“ — За Ларина. „Татяна?“

— Позната? — „Аз им бях съсед.“

— О, значи тъй. — И князът тихо

представи радостно усмихнат

роднината, приятел стар…

Погледна тя със своя чар,

и колкото да бе смутена,

и колкото да беше тя

сразена, смаяна с вестта,

остана пак непроменена:

тя съхрани пак своя тон

и тих бе нейният поклон.

19.

О, не че само не изтръпна,

или пък да се изчерви…

Дори тя вежди не подръпна

и нито устна изкриви.

Макар че бе завзрян той скришно,

но от девойката предишна

не бе останала следа.

Подири той на свобода

как да говори. Тя попита,

отдавна ли е в края свой

и от къде пристига той?

И към съпруга си извита

погледна; и излезе вън

и той остана като в сън.

20.

Нима е същата Татяна,

с която от ония дни —

от дните първи на романа —

той своя спомен съхрани,

и сякаш в час — нравоучение —

й чѐте тежки наставления?

Таз, от която пази той

писмото на живота свой,

където ясно и на воля

момичето… Не вярва сам!

Той нея пренебрегна там

и я остави сред неволя…

Нима, нима бе с него тя

тъй равнодушна в смелостта?

21.

Напуска раут^[10] душен, тесен,

напътва се замислен вън.

Мечта ту скръбна, ту прелѐстна

тревожи късния му сън.

Събуждат го и му подават

писмо: княз N. го умолява

таз вечер в тях. — „О, Боже мой!

Разбира се, ще ида!“ — той

отвръща с отговор учтиво.

Що става с него? Де е пак?

И де е леденият мрак

в душата пуста и ленива?

Суетност ли, или пък яд,

или любов зове назад?

22.

Брои отново часовете

и сякаш няма край денят.

Но бие десет; и в карета

лети към нея тоя път…

И влиза в стаята пустинна,

там сварва бледната княгиня

сама… и двамата седят,

и нито дума тоя път

да проговори той не може.

И през неловкостта едва

й кима в отговор с глава;

и с мисъл остра и тревожна

я гледа упорито той:

тя цялата е в тих покой.

23.

Дойде мъжът. И край е турен

на тоя тежък tête а̀ tête,

припомни миналото бурно

и лудории, ред по ред…

И се разсмиват. Идват гости

и от солта на светски злости

беседата се съживи;

пред нея леките мълви

блестят без щуро хулиганство,

прекъсвани от час на час

от нейната разумна власт,

без вечни пози и педантство

и без да стряска нечий слух

с подвижността на своя дух.

24.

Тук бе събран цветът столѝчен,

от всички моди образци;

навсъде срещани безлични,

необходими подлеци;

и дами, поживели много,

под шапчици и рози, строги;

и няколко девойки тук

замряли на уста без звук;

тук беше шумният посланик,

на царството се цял отдал;

и напарфюмен, побелял

старик с шегите вехти, странни,

и усет тънък — рядка чест —

със хумор не тъй смешен днес.

25.

Тук бе човекът злъчно-ловък,

преследващ всичко без уклон;

и чай, и плоско дамско слово,

и непристоен мъжки тон,

мъглявия роман, и всичко,

и герба на дветѐ сестрички,

списание, лъжи, война,

законната дори жена.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

26.

Тук беше и Сабуров^[11] мазен,

известен с низостта, нечист

и притъпил в албуми разни

безброй моливи на St. Priest;^[12]

до входа друг диктатор бален,

измазан, моден и журнален,

стоеше като херувим,

пристегнат, ням, непоклатим;

и пътешественик случаен,

и с пудра цял покрит нахал,

сред гостите събуждащ жал

с осанката на франт отчаян…

Сред всички срещани очи

присъдата му там личи.

27.

Онегин времето си цело

е на Татяна днес отдал —

не влюбената и несмела,

която чезнеше в печал,

а равнодушната княгиня,

а непристъпната богиня

на царствения невски бряг.

О, люде, как ви тегли мрак

към прародителката мила:

което имате — гнети;

змията вечно ви лъсти,

таѝнствения ствол обвила! —

Плодът ти запретѐн им дай —

без него раят не е рай!

28.

Как много се е изменила

и влязла в ясната си рол

и от живота усвоила

похватите без произвол!

Кой би открил момата нежна

във величавата, небрежна

владетелка прекрасна тук?

За нея той бе нявга друг!

За него тя, дъха стаила,

преди Морфей да прелети,

гореше в трепетни мечти

и, погледа в луната впила,

таеше свои блян несмел,

да мине с него своя дел.

29.

Теб всяка възраст е покорна,

любов, любов, но в младостта

си тръпна, дръзка, благотворна,

ти — буря пролетна в степта.

В дъжда на страстите свежееш

и обновяваш се и зрееш,

и сред могъщия живот

ти даваш цвят и сладък плод.

Но в възраст късна и безплодна,

в завиващия стръмен път,

страстта е с белега на смърт:

тъй буря есенна злокобно

превръща ниви във блата —

и брули късните листа.

30.

Съмнение няма: да, Евгений

е влюбен цял като дете;

сред скръб любовна и вълнение

гори денѐ, гори нощѐ.

С ум, чужд на строгите пенати,

той спира често под стъклата,

и тряма й, съвсем несвой,^[13]

и като сянка цял е той;

щастлив е, ако й постави

отметналата се боа̀,^[14]

и я докосне след това;

или пък пътя й проправи

и сред тълпата проведе,

или й кърпа подаде.

31.

Но тя го сякаш не съзира:

ах, би загинал от това!

Свободно в къщи го прибира:

сред всички гости тя едва

с поклон го само нявга среща,

понявга се и туй не сеща;

и ни към него, ни към друг

кокетство се съзираш тук.

Онегин почва да отпада,

но тя не вижда, не скърби;

а той изсъхва, може би,

от охтика че сякаш страда

Към лекари го пращат в хор,

а лекарите — на курорт.

32.

Не иска той, готов от рано

за път към своите деди…

Това е нежен пол! Татяна

съвсем спокойно го следи.

Но той е упорит, не бяга,

надява се и все заляга;

по-смел от здравия — болник,

не се отчайва нито миг,

и пише страстно той послание.

И схваща, па макар едва,

че няма смисъл от това;

но от жестокото страдание,

над себе губи вече власт.

Писмото цяло е пред вас.

ПИСМОТО НА ОНЕГИН КЪМ ТАТЯНА

        Аз знам, че ще ви оскърби

печалното ми обяснение;

и погледът ви ням с презрение

ще се отвърне, може би!

С какви желания и цѐли

душата си откривам сам?

И за какво ли зло веселие

с писмото повод ще ви дам!

 

        Когато първи път ви срещнах,

на любовта си безутешна

не смеех да повярвам аз.

На зов се пламенен не дадох

и свободата не предадох

на вашата любов във власт.

И друго още ни разлъчи…

нещастник, Ленски, падна там…

и с всичко скъсал и измъчен,

в сърцето си останах сам.

Несвързан, чужд, незабелязан,

аз мислех: волност и покой

са щастието. Боже мой,

как днес съм за това наказан!

 

        Аз искам поминутно днес

на вас да бъда по следите,

усмивки, поглед ваш и жест

да виждам в своята възхита

и да ви чувам и, разбрал

за всичкото ви съвършенство,

да гасна в мъки и печал

и виждам аз в това блаженство!

 

        Ала, лишен от туй, след вас

наслуки бродя аз залюбен.

Уж аз скъпя и ден и час,

а пък в напразна скуки губя

в живота дадените дни —

и без това в горчивини.

Аз знам, животът ми е с мяра,

но, за да бъде продължен,

то трябва да живея с вяра,

че ще ви виждам всеки ден.

 

        Не знам, в молбата ми смирена

ще видите ли моя зов,

или решите с гняв суров,

че пак са хитрости презрени.

И само колко е ужасно

в любовна жажда да гориш,

и с разум хладен всекичасно

тревогите си да тешиш;

на колене пред вас преклонен

горчиви сълзи бих пролял

на скърби в горестния спомен,

с които съм се изтерзал…

Но длъжен съм да бъда сдържан,

и с хладен поглед, с хладна реч,

да ви следя аз издалеч

и всички около да лъжа!

 

        Но нека: тежката борба

да водя вече нямам сили;

решено е: във ваша милост

предавам своята съдба.

38.

Ответ не идва. Пак послание…

и второ, трето, и безброй…

Но няма пак. В едно събрание

едва прекрачи тихо той

и я съзря. Каква сурова!

И нито поглед, нито слово!

Стои в студената си власт,

като в богоявленски мраз!

Как стиска зло негодувание

изгънатата й уста!

И не видя той ни черта

на смут, или на състрадание,

и нито от сълзи печат,

а само гняв и гневен хлад.

34.

Но, може би, от страх е таен,

мъжът й да не долови

за слабостите й случайни…

Премисля всичко той, уви,

надежда няма. И замина…

И лудостта си той проклина…

И сред горчивия покой

се от света отрече той.

Уедини се в кабинета

и си припомни, нявга как

скръбта му го гнетеше пак,

подир наслади — бурни, светски —

го пипна здраво за яка

и в ъгъла го прати тя.

35.

И пак зачете безразборно:

чете Гибона и Русо,

Манцони, Хердера, Шамфора,

мадам дьо Сталь, Биша, Тисо,

прочете той скептика Беля,

прочете пак и Фонтенеля,

без да отхвърли нещо тук,

прочете наши: някой друг;

и алманаси, и журнали,

с поуки пълни всеки път,

където днес ме тъй корят

и дето толкоз мадригали

шумят по мене без вреда —

E sempre bene,^[15] господа.

36.

И що? Очите му четяха,

ала далеч бе мисълта;

а жажда и мечти горяха

и му вълнуваха кръвта.

И през печатаното слово

четеше с погледа духовен

различни думи там. И цял

на тях се беше той отдал.

То бяха тайните предания

на изживяна старина —

несвързания блян в съня,

мълви, заплахи, предсказания,

или легенда сред тъма,

или момичешки писма.

37.

И постепенно той приспива

и мисли, чувства, и печал,

въображение развива

и мята пъстрия си шал.

Ту вижда сняг — и пуква пролет

и, сякаш поразен при полет

лежи там юноша покрит,

и чува глас: Какво? Убит!…

Ту вижда враговете стари,

клеветници през дълги дни,

и вероломните жени,

и ненавиждани другари;

ту селски дом, а вечерта —

пред него тя… и всичко тя!…

38.

И винаги, от плам обхванат,

едва не губи си ума.

Едва поет и той не стана…

Но задължил би ме с това!

Но да, с какъв ли магнетизъм

безупречния механизъм

в стиха на нашия език

би стигнал моят ученик?

И колко близък на поета

е той, когато в своя кът,

седи и въглени горят,

и тананика: Benedetta,^[16]

отронващ в тлеещата жар

ту туфла, ту пък вестник стар.

39.

Но дните бягат; и захвана

отново пролетният шум;

поет отново той не стана

и не изгуби своя ум.

А пролетта го съживява

и той покоя си оставя,

де проживя като мармот,

напуснал шумния живот,

за да излезе в утрин ранна.

Лети край шумни брегове;

по счупените ледове

лъчите бляскат, разиграни:

топи се сринатият сняг.

А той къде се носи в бяг?

40.

Е, предугаждате от рано,

какво е той намислил пак:

лети отново при Татяна

непоправимият чудак…

Пристига и го смут обзема:

не среща никого на трема.

В салона влада пустота.

Отваря тежката врата…

И изведнъж се спря замаян!

Там, в утринния тоалет,

тя, сакаш призрак тих и блед,

сама сред глухата си стая:

с писмо и сълзи без слова,

подпираше с ръка глава.

41.

О, кой тук немите страдания

в едничък миг не би видял!

И Таня, прежната ми Таня

в княгинята не би узнал!

И в скръб и тежки съжаления

пред нея падна ням Евгений;

и без ръка да му простре,

тя с трепет в него се завзре,

в очите си без пламък гневен. —

Разбра тя молещия взор,

вида му с немия уко̀р.

Наивната и проста дева,

из миналото селско чак,

отново тук възкръсва пак.

42.

Тя го не вдига, не потръпва

и гледа с немите очи,

от устните му не издръпва

ръката своя и мълчи…

Какъв я блян сега обзема?

Минава вече дълго време

и проговори тя с тъга:

„Станете; стига. Аз сега

ще ви говоря откровено.

Припомняте ли оня час,

в алеята, когато нас

съдбата срещна и смирено

изслушах вашия урок?

Сега настъпи моят срок.“

43.

„Онегин, бях тогаз по-млада

и по-добра аз сякаш бях…

И ви залюбих, но в награда

какво в сърцето ви съзрях?

Какъв ответ? Една суровост.

Ала за вас не беше новост

невинният ми порив пръв!

И днес застива мойта кръв,

щом спомня погледа ви хладен

и тая проповед… Но вас

не обвинявам: в оня час

с мен бяхте честно безпощаден,

и аз се от това теша:

благодаря ви от душа.“

44.

„Не е ли истина — тогава,

далеч от всяка суета,

не ме харесахте… Остава

да ме забравите сега!

Защо залавяте се с мене,

не затова ли, без съмнение,

че днес съм вече в други свят,

жена на знатен и богат

съпруг, осакатен сред битви,

ласкан и от самия двор?

Че тайно-скрития позор

особен интерес извиква

и обществото наше днес

ще ви обсипе с шумна чест?“

45.

„Аз плача… Ако ваш̀та Таня

не сте забравили до днес,

то грубостта ви хладна, странна,

от оня разговор злочест —

ако да бях до толкоз властна —

бих заменила с тая страстност,

с писмата ви, с изповедта…

Пред трепетната ми мечта

вий бихте жалили тогава

младежката ми ясна чест…

Защо в нозете ми сте днес?

Какво ви води тук нахалост —

при ум и при сърце, а слаб, —

да бъдете на чувства раб?“

46.

„А мене… тоя шум и трясък,

живот омразен и презрен,

успехите и моя блясък

не ме пленяват нито ден.

Отдала бих веднага с радост,

и вехтата им маскарадност

и тоя фалш, и глум, и дим

за рафт със книги, парк любим,

за жилището ни далечно,

там де, Онегин, нявга аз

залюбена посрещнах вас;

за гробището тихо, вечно,

и кръста, клони где шумят

на няня бедната в съня…“

47.

„А щастието — допустимо

и тъй възможно бе. А аз

в скръбта постъпих непростимо —

тогава, в оня важен час;

и мама с клетви и стенания

зовеше бедната си Таня,

но моят жребий бе решен…

Ожених се. И днес за мен

е непростима любовта ви,

аз знам, че има пак у вас

и откровена чест, и власт.

Да, аз ви любя (без лукавост),

но с друг се клех в тържествен час

и вярна вечно ще съм аз“.

48.

Отиде си. И той остана,

като че ли от гръм сразен.

В какви усещания странни

бе цял сега той потопен?

Но вън се тихо звън раздава,

мъжът на Таня се явява

и в тежката минута той

заварва нашия херой —

и трябва аз да го оставя.

Доволно скитах и аз сам

по пътя му насам-натам,

след него. Бряг се появява!

Ура! ръце да подадем:

отдавна време е да спрем.

49.

Ти, който и да си, читател,

мой враг, или пък близък, ти,

аз искам днес като с приятел

да се сбогуваме: прости!

Ако сред моя стих небрежен

си дирил в спомени метежни

покой и отдих след това,

картини, или зли слова,

или пък синтактични грешки, —

дай Боже, в тая книжка ти

за развлечение, за мечти

за критикарските насмешки,

трошичка да съзреш макар.

Прости, приятел и другар!

50.

Прости и ти, съпътник странен,

и ти, мой верен идеал,

и ти, и жив и постоянен,

мой малък труд, през теб узнал

завидно всичко за поета:

забрава, злобата подета

и сладката на близки реч.

Остана времето далеч,

когато младата Татяна

с Онегин се яви пред мен,

и през съня ми замъглен

далечината на романа,

като в магически кристал

неясно аз бях начертал.

51.

Но тез, що в срещите далечни

видяха първата глава.

Мнозина спят съня си вечни, —

би казал Са̀ди^[17] за това.

Онегин е без тях създаден.

А ти, която ми предаде

за Таня идеала мил…

животът ти е изменил!

Блазе на оня, който рано

пира остави, в пътя свил,

и чашата си недопил,

не ти е допрочел романа,

а се разделя тихо той,

тъй както аз с хероя мой.