Александър Пушкин
Евгений Онегин (5) (Роман в стихове)

Пета глава

О, не знай сих страшных снов

Ты, моя Светлана!

Жуковский

1.

Но таз година есен чудна

бе гостенка за дълго чак.

Природата в копнеж бе будна —

и в януари падна сняг,

на трети през нощта, Татяна

видя от стаята си рано

белеещия тихо двор,

огради, покрив и стобор;

в стъклата с леките дантели

и дървесата през сребро,

и свраки в радостно хоро,

и хълмовете побелели.

Навсякъде в блестящ ковьор

гореше белият простор.

2.

Селякът тържествува… Зима!

И подновява път, чевръст,

и кончето неукротимо

лети през снеговете тръс.

И бричка пътя си проправя

и пръхкави бразди разравя:

коларят там седи блажен

с кожуха, с пояса червен.

Шейна немирник малък плъзна,

на нея кученце увил,

а себе в кон преобразил;

ръка подига с пръст измръзнал:

през болката се смее той —

а майка му го плаши с бой.

3.

Но, може би, това не радва —

и чакате живота друг:

природата е безотрадна,

изящно нищо няма тук.

Съгрят от вдъхновение мощно,

в нас друг с поезия разкошна

ни е описал първи сняг^[1]

до сетните нюанси чак…

Ще ви плени той, зная, зная,

рисуващ с огнена вина

разходки тайни със шейна;

но да се боря не желая

сега ни с теб, ни с него аз,

певецо на финландска страст.^[2]

4.

Татяна (по душа рускиня,

защо — сама не знае тя)

с любов по своята родина

и зимната й красота, —

обичаше деня навъсен,

шейните и зарите късни

и розовите снегове

и януарски студове;

а вечер всички тържествуват,

от целия събрани двор:

слугините в загрижен хор

на господарките врачуват

и всяка вечер, всеки ден

предсказват за живот блажен.

5.

Тя вярва всичките предания

с простонародна старина —

сънувания и гадания,

и предсказания по луна.

Предмети всички я тревожат,

дори нещата най-нищожни

за нещо все ще й вестят —

и тя ги гледа с тръпна гръд:

превзето котарак ли мие

лицето си, облизващ крак,

това за гостенин е знак;

или съзре ли, че извие

двурогия си лик луна,

високо в лявата страна, —

6.

тя цялата гори и стине …

Когато падащ метеор

по небесата с блясък мине,

огреял тъмния простор,

задъхано ще му разкаже

мечти, надежди и миражи,

додето още пада той.

Ако на някакъв завой

я срещне в път калугер черен,

или пък заек в горски кът

ако й мине нявга път,

тя цялата от страх трепери,

и от предчувствие мълчи

и чака гибел с мраз в очи…

7.

Намираше потайна прелест

дори в самия ужас тя:

че от природата сме взели

към ужасите склонността…

Виж Коледата. Ей че радост!

Гадае ветрената младост,

нетрогната по нищо с жал:

че далнини и идеал

лежат напред необозрими;

а старостта през очила

съзира тежката мъгла

на минало неповратимо;

но все едно: надежда тук

залъгва и един, и друг.

8.

Тя гледа с поглед любопитен

в съсъда с восък потопен,

там чудни нишки се преплитат,

за нейния уречен ден;

из пълната с вода паница

излизат пръстени редица;

тя своя пръстен съхрани

под песента на стари дни:

„Там всички селяни, щастливи,

с лопатите гребат сребро;

и носим всекиму добро…“

Но тая песен в скръб извива

и не така е мила тя,

като по сватби песента.^[3]

9.

Студена нощ. Небето ясно,

на небосвода звезден хор

тече сред светлина прекрасна.

Татяна в стихналия двор

минава с леко наметало;

в ръка държи тя огледало,

оглежда в него лик една

разплакана от скръб луна.

Но… сняг скрипти… и тя без речи

към пътника през смут лети,

гласът й тих едва трепти,

по-нежен от напев далечен:

Как се наричате?… С поклон^[4]

той отговаря: Агатон.

10.

Реши се, по съвет на няня,

да си гадае през нощта

и сред изпразнената баня,

два прибора постави тя;

но стана страшно на Татяна…

И аз — помислил за Светлана,

потъвам в мраз — но няма как,

не ще гадаем всеки знак…

И сне си пояса копринен

и тихо се съблече тя

и легна късно през нощта.

А под възглавка перушинна

е огледалото й пак —

и тя потъна в сън и мрак.

11.

Сънува чуден сън Татяна:

влече в съня тя стъпала

по снежно-ледена поляна,

обвита в тягостна мъгла;

и там, през преспите, пред нея,

ехти с водите си и пее,

кипящ и тъмен, и пиян,

поток, от студ не окован;

и две гредички с лед споени —

треперещ мост на гибелта

лежат над страшна висота!

Пред пропастта шумящо-пенна,

повлякла яростни струѝ,

застана тя и в смут стои.

12.

Като при тягостна раздяла

тя на потока се гневи…

Ръка за помощ е простряла,

но помощ никаква, уви!

Но ето, преспите там шават —

и кой из тях се появява?

Мечок огромен там снове;

Татяна стине! — Той реве,

протяга лапата си дива!

Татяна, смаяна, едва

ръка опира в пустота

и с крачките си боязливи

минава в полусвяст отвъд.

И… следва я мечокът в път!

13.

Назад не гледа и не смее:

тя чувства непрестанно как

следи в пети, космат, лакеят

през сняг и лед, и каменак;

пухти и с пътя зъл се бори; —

и ето, лес и черни бори,

сред мрачната си красота

стоят спокойно те в нощта,

и по обрулените клони

на ясени, брези, липи

сиянието звездно спи:

но пътят свършва над наклони —

засипани от ураган —

хълм с вечни снегове застлан.

14.

Върви без път и вятър вие,

снегът е чак до колене:

тук клон докосва гола шия,

там друг и обеците сне,

като я шибна с гневна сила;

ту в пръхкав сняг, нозе побила,

с обувка мокра ще влети,

ту кърпата и отлети

и тя не смее да я вдигне

с примиращо от страх сърце;

дори не смее тя с ръце

и роклята си да подигне…

И тича тя, не знае как;

мечокът е след нея пак.

15.

Най-после падна тежко — морна,

и с участта си се смири;

лежи тя в лапите покорна

и не помръдва се дори.

Вървят едва и се провират

и там един коптор съзират,

сред сняг потънал цял е той

и снежно вледенен покой…

Едно прозорче свети, жалко,

а вътре екне вик и шум:

„Тук преживява моя кум,

стопли се ти при него малко!“

И спряха пред завеян праг

след тежък път през сняг и мрак.

16.

Опомнена се взря Татяна,

мечока няма го; отвън

стои тя — слуша звън сигнален,

но сякаш погребален звън;

тук смисъл няма; в изнемога

тя се загледа през разтрога^[5]

и затрепера като стрък:

там рой чудовища на кръг

седят: едното с куча морда;

с главата друго на петел;

и вещица — като козел;

сред тях застанал скелет гордо;

джудже с опашка; еднокрак

там полужерав — котарак.

17.

И все по-страшно е; трепери

че паяка е яхнал рак

и гъска е с човешки череп,

а върху черепа калпак;

и мелницата — в такт прикляка,

танцува и трещи с крилата;

лай, кикот, песни, свист и стон,

и топот от крака на кон!

Но що помисли в миг Татяна?

Съзряла бе, че бе се свил

сред тях, по-страшен и по-мил,

героят бледен на романа!

Седеше той сред вой и звън,

загледан крадешком навън.

18.

Той дава знак — и всички викат;

той пие — пият и крещят;

засмее се — и те хихикат;

намръщи вежди — те мълчат;

той тук е господарят — ясно!

Сега не й е тъй ужасно

и, любопитна вече, тя

открехна малката врата…

Но духна вятър и свещите

загаснаха сред шум и вой,

и сред шума застана той

с пожар и пламъци в очите;

и къмто прага той върви —

и всичко с него там възви.

19.

Страхът й силно я тревожи,

тя иска в бяг да полети;

и сили се, ала не може —

и иска с глас да закрещи…

Вратата блъсва с гняв Евгений

и тя сред адски привидения,

трепереща от леден страх,

стои и слуша остър смях:

очи, езици и копита,

опашки, кучешки зъби,

хоботи — съскащи тръби —

рога и пръсти, в злост извити;

към нея всичко се стреми

и кряска: „моя!“ и шуми.

20.

Евгений викна грозно: „моя!“

и всичко хлътна сред тъма…

На ледената нощ в покоя

остана с него сам-сама.

И после тихо я положи^[6]

до ъгъла — като на ложе —

върху скамейка; след това

склони над нея той глава;

но в мит се Олга с Ленски втурна

и ето, блясна светлина;

той стана: дишащ цял злина,

и в погледа му вее буря;

креши на гостите в нощта

и полужива слуша тя.

21.

И после изведнъж Евгений

взе дълъг остър нож, и в миг

политна Ленски; нощ стаена

сгъсти тъмата; остър вик,

проекнал, разлюля коптора…

Тя скокна в ужас; и в умора

видя, че вън е вече ден

и през стъкла, заруменен,

зората бляскав лъч пронизва…

И Олга, кротка и добра

и цяла — румена зора —

подобно лястовичка влиза:

„Кажи — тя пита с интерес, —

кого видя на сън нощес?“

22.

Не вижда ни сестра, ни утро

и със посърнали очи,

тя книга някаква побутва —

разглежда бледна и мълчи.

И няма вътре в тая книга

лъжи, ни мъдрост, ни интриги,

ни пуст стремеж, поне един;

но ни Виргилий, ни Расин,

ни Скот, ни Байрон, ни Сенѐка,

ни моден някакъв журнал —

не би й толкоз радост дал:

това бе сам Мартин Задека^[7] —

мъдрец халдейски бе това,

на всички мъдреци глава.

23.

Това безпримерно творение

донесе пътният книжар,

сред тяхното уединение

като щастлив нечакан дар.

Ведно с разшитата „Малвина“,

три рубли взе и половина.

Не се той никак ощети:

прибави сбирка с остроти,

граматика, две Петриади,

от Мармонтеля трети том,

Мартин Задека в тоя дом

бе нейната едничка радост…

Прелистяше го в скърби тя

и спеше с него през нощта.

24.

Сънят я страшно разтревожи,

не чувстваше се тя добре;

и искаше, а пък не може

до него да се добере.

И в указателя азбу̀чен

тя думите поред проучва:

бор, буря, гарван, мост и скреж,

мечок, и мрак, и таралеж.

И вижда: нейните съмнения

не ще реши Мартин Задек:

сънят зловещ с далечен ек

й готви тежки приключения.

И тя очаква ден из ден,

далече с поглед устремен.

25.

Но ето, с румена десница^[8]

зора разкрива лик засмен

и слънчевата колесница

лети над именния ден.

Домът на Ларини от рано

е пълен с гости насъбрани,

съседи: шум и препирни,

с каляски, брички и шейни

и блъсканица в коридора,

и нови идващи лица;

девойки, викащи деца

и шум, и шумни разгово̀ри;

тук реверанс, а там поклон,

кърмачки, вик и детски стон.

26.

С жената си дебела, модна

дойде, огромен, Пустяко̀в,

Гвоздѝн — стопанин превъзходен,

богат, надменен и суров;

Скотинини, но не самички,

с деца — в годините различни —

от трийсетте — та до дветѐ;

Пету̀шков, местното конте,

и братовчеда му Буянов,

в контош и шапка с козирка

(той винаги си е така);

съветникът в оставка Флянов,

рушветен хищник, зъл и стар,

хитрец забавен и клюкар.

27.

И със семейство Харлико̀ви

върви мосю Трикѐ — остряк —

напуснал скоро той Тамбова;

дойде с перука стара пак.

Но френец той си бе останал:

донесъл бе куплет за Таня

познат по всичките земи:

Réveillez-vous, belle endormie.^[9]

Сред песни стари в алманаха

бе напечатан тоз куплет;

Трикѐ бе досетлив поет.

Изрови го от древен прах

и тури: вместо belle Nina,^[10]

спокойно belle Tatiana.^[11]

28.

И из околията ближна

за зрелите моми кумир —

и радост зарад майки грижни

пристигна ротен командир!

Сърца стаени бият често!

Ще дойде и воен оркестър —

полковникът самин го дал.

Довечера ще има бал!

Девойките подскачат рано.^[12]

Но слагат масата. И там

кой в двойка, кой пък идва сам:

момичетата към Татяна,

мъжете — в срещната страна,

пристъпят, сядат на храна.

29.

Замлъкват за минута кратка:

ядат от всичките страни —

и само приборите тракат

и хор от чашите звъни.

Но после пак, полека-лека,

тревогата отново еква.

Не слуша никой там, крещят,

спорят и викат и пищят.

И ето, Ленски с шум пристига.

Онегин с него. — „Боже мой! —

с вик Ларина, — най-сетне той!“

Теснят се гостите; привдигат

там прибори и дават знак:

един до друг те сядат пак.

30.

Поставят ги срещу Татяна —

и тя, по-бледна от луна,

трепери, смаяна и странна,

като подгонена сърна;

тя своя страстен жар стаява;

души я нещо, прилошава;

дори приветствията тя

не чува в страшна глухота.

Сълзи да рукнат са готови,

но, победила подла страст,

тя пак попада в своя власт

и отговаря с тихо слово,

и сяда тежко след това

с дълбоко клюмнала глава.

31.

Но не понасяше Евгений

отдавна вече любовта,

с траги-нервичните явления,

с девическата простота.

Едва сред пиршеството влязъл,

той бе сърдит. Но забеляза

Татяниния трепет скрит —

и по-намръщен и сърдит,

в сърцето си занегодува,

решил да пораздуха той

на Ленски тихия покой.

И гневен цял и тържествуващ,

чертаеше със скрита злост

в карикатура всеки гост.

32.

Смущението на Татяна

бе схванал само той един,

и никой други го не схвана,

погълнат в мазния си млин

(то нещо му е пресолено),

и на̀ — бутилка засмолена,

сред печено и блан-манже,^[13]

цимлянско^[14] пият рой мъже.

Проблясват чаши, тънки, фини,

подобно твоята снага,

о, Зизи,^[15] гдето от кога

възпявам в стихове невинни —

примамлив в любовта фиал,^[16]

от който в шемет съм живял.

33.

Проеква тапата с гръм влажен,

бутилката излива звън;

Трикѐ с куплета става важен —

над него дълго бдял без сън;

и в уважително мълчание

застават всички насъбрани.

Татяна диша, но едва;

Трикѐ запява след това

фалшиво малко. Пляскат, викат,

приветстват… Той е поласкан,

тя прави бледна реверанс;

той скромен в позата велика

напива тост, от жар обзет,

предал й звучния куплет.

34.

Започнаха се поздравления —

Татяна им благодари.

Дойде редът и на Евгений —

тя цялата от свян гори

и цялата е пребледняла;

това поражда в него жалост

и той се кланя мълчалив,

но сякаш взорът му е жив

и чудно-нежен. От какво ли:

дали е той самин смутен,

или кокетства пак студен —

неволно ли, с добра ли воля?

Но тук тя нежност долови

и се отново съживи.

35.

Гърмят разместваните маси,

тълпата пак се суети:

тъй шумно рой пчели оглася

ливади цветни и лети.

Доволен всеки от обяда:

съседът пъшка пред съседа;

жени пред печката седят;

девойки в ъглите шептят.

Отново там покриват маси,

сега с велур зелено-чист:

бостон и ло̀мбер, или вист —

оформя се игра прекрасна —

играчи към игра зове,

на скука жадни синове.

36.

И осми ро̀бер разиграват

героите; за осми път

се сменят те; и чай подават;

обичам страшно аз часа

на храненето и на чая.

На село времето се знае

и определя се без страх

с едничко — верния стомах;

и забелязвам (в скоби малко),

че често в свойте стихове

разправям все за пирове,

за гостби и за запушалки,

подобно теб, велик Омир,

на трийсет векове кумир!

37. 38. 39.

Принасят чай; девойки чинно

едва си чашите държат,

но ето, в залата старинна

фаготът с флейтата звучат.

Оставил пълната си чаша,

Парѝс от краищата наши

лети към Олга — Петушко̀в,

дочул от музиката зов;

с Татяна — Ленски, Харлико̀ва,

мома с презрял отдавна цвят,

с тамбовския поет познат,

Буянов пък е с Пустяко̀ва;

и блясва с красотата цял

сред залата огромна бал.

40.

В главата първа на романа

(в тетрадка първа, негде там)

желаех аз като Албана^[17]

бал столичен да ви предам;

но хлътнах в нежните мечти,

сред спомените от преди

за дамските нозе любими,

със дирите неуловими.

Е, стига съм се оправдавал

със глупостта на младостта!

Настъпва вече мъдростта

и трябва аз да се поправя;

и вече петата глава,

да я пречистя от това.

41.

Еднообразен и безумен,

приличащ на живота млад,

върти се вихрен валсът шумен

минават двойките в парад.

Настъпя час на мъст потайна,

Онегин, блед, с усмивка тайна,

поканва Олга тоя път…

И ето, двама се въртят,

а после я на стол поставя,

шепти това и онова

и две минути след това

отново валса продължават;

и всичките се чудят там,

дори не вярва Ленски сам!

42.

Мазурка! Но в онез години

мазурката бе друго в нас:

домът от нея ще се срине,

трещи вред всичко в буйна страст

и рамките прозвънват само.

Сега и ние като дами

влечем по лака стъпала.

Но в градове и по села

мазурката е съхранила

в прибежки своя бяг крилат;

мъжът там пак е мустакат,

не го е мода изменила;

да, модата — тиран и враг,

недъг на новия руснак!

43. 44.

Буянов, ловкия, зевзека,

дойде при нашия херой,

довел му Таня с Олга; ето,

със Олга пак сега е той.

Вървят — той плъзга се небрежно

и наклонѐн й шепне нежно

банален, глупав мадригал,

и на лика й — заиграл

в руменина — самолюбиво

пробягва усмех; Ленски мой

изгаря и гори несвой^[18]

в негодувание ревниво;

на края със суров поклон

я моли той за котильон.

45.

Но тя не може! Не? Не може!

Тя на Онегин обеща.

Онегин ли? О, Боже! Боже!

Що чува той? Как може тя…

Нима детето вече може

със зло кокетство да тревожи!

И как научи хитростта,

измяната и любовта?

Замая ударът поета

и той напусна без поклон,

и яхнал своя буен кон

замина. Двата пистолета

с куршуми два ще разрешат

съдбата вече тоя път.