Александър Пушкин
Евгений Онегин (6) (Роман в стихове)

Шеста глава

Lа̀ sotto giorni nubilosi e brevi (…)

Nasce una gente a cui l’morir none dole.

Petrarca^[1]

1.

Видял, че Ленски се не върна,

Евгений чувства тегота̀;

край Олга в мисли цял потъна,

задоволен сам от мъстта.

И Оленка се запрозява,

а Ленски все не се явява —

и котильонът с бавен звън

я мъчи като тежък сън.

Но свършват вече да играят,

вечерят; и легла зоват,

легла постлани тоя път

чак до девическата стая,

И легнаха — кой тук, кой там,

Онегин тръгна вкъщи сам.

2.

Спят всички вече: всичко мина,

и хърка негде Пустяко̀в

до тежката си половина.

Гвоздѝн, Буянов, Петушко̀в

и Флянов, кой където сварил,

лежат в самата трапезария;

мосю Трикѐ на пода, пак

с фанелата и стар калпак.

С Татяна пък момите спят,

обгърнати дълбоко в сън;

печално вгледана навън,

под бледия Дианин зрак,^[2]

не спи единствена Татяна,

във мрака непрогледен взряна.

3.

Нечаканата му поява

с минутна ласкавост в очи —

и с Олга странните прояви

не ще се в нея изличи.

Да схване иска и не може,

кипи ревнива скръб, тревожна,

в душата й като река,

и сякаш ледена ръка

сърцето й с тревога стиска;

под нея пропаст в мрак ехти:

„Загивам, — тя едва шепти, —

но гибелта е скъпа, близка.

Аз не тъжа по своя дял,

той щастие не би ми дал“.

4.

Напред, нерадостна история!

Лице нас ново ни зове:

на версти пет от Красногорие

отдавна спре и заживе.

И здрав през дългите години

сред философската пустиня —

Зарецки, нявга хулиган

и комарджийски атаман,

разсипник и трибун кръчмарски,

сега с човешка доброта,

с деца, усамотен баща,

помешчик със сърце другарско —

и честен, казал бих, човек:

тъй се поправя този век!

5.

Светът го хвалеше предвзето,^[3]

че беше опак, зъл и смел:

от десет крачки с пистолета

улучваше той а̀со в цел,

Да кажем ли, как през сражение

еднаж, сред смело упоение,

бе паднал, кьор-кютук пиян,

в калта от коня разигран,

и сам се в френски плен остави:

прекрасен, драгоцен залог!

На Регул^[4] с доблестния бог,

готов бе в плен все да остава,

но в кредит сутрин у Верѝ^[5]

да пие по бутилки три.

6.

Понякога в шеги забавни

глупака сторва пух и прах,

а умния раздразва славно —

ту явно, ту пък с таен смях,

макар че нявга ще се случи

и него някой да поучи:

и той, останал сам без коз,

да се почувства, прост и бос…

Той спора весел ще изкара

с ответ ту остър, ту пък тъп,

понявга в думите е скъп,^[6]

понявга остро пък ще скара

приятелите с тайна цел —

и ги изпраща на дуел.

7.

А после той ги примирява,

зер да закусят трима те…

Конфликта тайно обезславя,

шега нелепа ще сплете;

Sed alia tempora!^[7] Слава

(тъй както любовта минава)

минава бурно с младостта.

Зарецки сети старостта

и, свит под сенчести акации

от бури скрил се най-подир,

живее в мъдрост и във мир,

сред зелето, като Хораций,^[8]

развъжда пилци и яйца

и учи своите деца.

8.

Не бе той глупав и Евгений,

не любящ хладното сърце —

бе влюбен в умните съждения

и изразното му лице;

и с радост срещаше умника,

спореше често той и никак

сега не му се удиви,

когато пак се появи.

Зарецки спря и след привета

с наченатия разгово̀р,

поднесе му с усмихнат взор

писмото кратко на поета.

Евгений, взел го, тоя час

прочете в себе си, без глас.

9.

То бе приятна, благородна

покана, или пък картел.^[9]

Тя с хладна яснота го бодна:

зове го Ленски на дуел.

И към носителя Евгений,

обърнат с първото движение,

без лишни думи и суров,

продума: „Винаги готов!“

Посланикът, без обяснение,

да си отива пожела…

Отрупан много бил с дела;

и си отиде; но Евгений,

останал в себе си и сам,

бе недоволен, бе го срам.

10.

Наистина: погледнал строго

и себе си призвал на съд,

той се винеше в твърде много

неща, но главно тоя път,

че с любовта прекрасна, нежна

той се погаври тъй небрежно;

и после: Ленски бе поет

и в глупостите е превзет;^[10]

на младостта се туй не съди.

И сметнал го най-близък свой,

бе длъжен да покаже той

не себе — пълен с предразсъдък,

хлапак разпален, дигащ шум, —

а мъж на доблест, мъж на ум.

11.

Той можеше да се разкрие —

не като звяр настръхнал в лес:

от зло бе длъжен да отбие

сърцето младо: Ала днес

е късно: часовете хвъркат…

При туй — си мисли — тук се бърка

изпитаният дуелист;

а той е зъл, клюкар, речист…

Той би се отплатил с презрение

за смехотворните слова;

а после людската мълва…

И на̀, общественото мнение!^[11]

Тук нашият кумир е: чест!

Светът се движи с нея днес!

12.

А кипнал в мъст нетърпелива,

стоеше в къщи Ленски блед;

Зарецки влезе и бъбриво

връчѝ тържествено ответ…

Ревнивецът се разтрепера!

А той си мислеше, че звера

ще се изплъзне тоя път

из примката и подла гръд

ще заслони от пистолета.

Съмнението отлетѐ —

на мелницата утре те

ще се присрещнат при разсвета;

и под насочени дула

ще сложат своите чела.

13.

С душа, кокетката презряла,

не искаше той, горд поет,

да срещне Олга пред дуела,

завзрял се в часовете блед;

но трепна цял от мисъл злостна,

отиде пак у тях на гости.

Той мислеше да я смути,

когато се при тях вести.

Но тя си същата изглежда…

На къщния стояща праг,

го срещна с весел порив пак,

подобно ветрена надежда;

безгрижна и без мисъл зла,

каквато вечно е била.

14.

„Защо се скри тъй рано снощи?“ —

бе Олиният пръв въпрос.

Той, любовта си чувстващ още,

повеси мълчаливо нос.

Изчезна всичката ревнивост

пред блясъка в очите живи —

пред тая нежна простота

и живата й чистота!…

Погледна в сладко умиление

и пак видя, че е желан,

и от разкаяност терзан,

напъна глас за извинение:

почувствал себе си неправ,

отново радостен и здрав…

15. 16. 17.

И пак замислен и печален,

стои пред масата несвой,^[12]

но силите не са остали,

да й припомни нещо той;

той мисли: аз ще съм спасител

попречващ нему, развратител,

сърцето й да похаби

с въздишки, с пламък и хвалби;

та червеят презрян, отровен

стъблото да не скърши с яд

на светия прекрасен цвят,

едва за утрото отворен.

Туй значи: в кипналата страст

в другаря си ще стрелям аз!

18.

Ако би знал той, колко рани

в Татянината гръд горят!

Ако се сещаше Татяна,

ако би знала тоя път,

че утре те обзети в злоба,

двамина ще спорят над гроба:

ах, може би, със любовта

би ги смирила някак тя!…

Но тая страст дори случайно

не беше никой тук открил:

той беше се усамотил,

а тя изгаряше тук тайно.

Би знала няня за това —

но беше стара тя глава.

19.

Таз вечер Ленски бе разсеян,

ту в унес, ту пък в спора пръв;

когото музата лелее,

той винаги ще е такъв.

И зад рояла, мрачно, бавно,

той взимаше акорди равни

и, поглед в Олга устремил,

шептеше: „Още ли съм мил?“

Но стана вече: вън е късно;

в разлъката с живота скъп

сърцето му трепери в скръб

и от скръбта то ще се пръсне.

Тя гледа като че през сън.

„Що става с теб?“ Но той е вън.

20.

В дома прегледа пистолета

и пак в калъфа той го скри;

и, разсъблякъл се, поетът

при лампа Шилера откри;

но мисъл го една обзема,

в гърди сърцето не задремва

и с непостижна красота

той вижда Олга сред нощта.

И Ленски книгата затваря

и пише странни стихове:

любовни пусти бляновѐ

звучат и той ги приповтаря,

в пожар лиричен обладан,

подобно Делвиг^[13] наш, пиян.

21

Но аз съм спазил стиховете

тях случаят ги съхрани:

Къде, къде, там отлетехте

на пролетта ми златни дни?

С какво денят грядущ приижда?

Завзирам поглед и не виждам,

сред мрак дълбок потъва той.

Съдбата следва пътя свой,

смъртта ли ме прониже бледен

или я пък избягна аз —

то все едно е: идва час

определен — часът последен!

Благословен на грижи ден!

И леден мрак — благословен!

22.

Ще блесне лъч и ще възлезне

пак слънцето над ярък ден;

аз, може би, ще в гроб изчезна

и в ледения мрак студен,

и спомените за поета

ще отнесе спокойно Лета.

Ще ме забрави мен светът;

но ти ще спреш ли някой път

в сълзи над ранната ми урна,

ще мислиш ли: „Люби ме той,

той даде мен живота свой

в разсвета му печално-бурен?

Но аз зова сега в мъгла:

Обичам те: ела, ела!…“

23.

Но тъмен всеки стих излиза

(това романтика зовем,

а аз не виждам романтизъм,

пък и защо се тука врем?).

И пред зори едва, на края,

склони главата си замаян

над думицата идеал.

Едва бе тихо той заспал,

обгърнат в сънно обаяние,

и влезе верният съсед

в безшумния му кабинет,

за ставане да го подкани:

„Часът е вече седем, сам

Онегин сигур чака там!“

24.

Но той се лъжеше: Евгений

сам още спеше тежък сън…

Петелът сенките стаени

изпращаше с нощта навън,

а той почиваше дълбоко.

И слънцето се спря високо

и птици, прелетен рояк,

блестят; а той не става пак,

лежи, прострял се на кревата,

потънал целият в покой,

и чак когато стана той,

пердета дигнал от стъклата,

видя: денят отдавна бял

и той е вече закъснял.

25.

Звъни. И вън чевръсто бяга

слугата — френецът Гильо̀,

халат и чехлите предлага,

подава чистото бельо.

Той бързо дрехите надява

и на слугата си предава

да се приготви на свой ред,

но с бойния му пистолет.

Шейната е навън готова —

към мелницата полете…

И стигнаха, и спряха те.

Гильо̀ с „Лепаж“-а^[14] е съдбовен,

конете сам остави той

при двата дъба на престой.

26.

Опрял се, Ленски, блед, навъсен,

очакваше нетърпелив;

Зарецки лееше яда си

по дуеланта мързелив.

Онегин стигна с извинение.

„Но с вас — извика изумено

Зарецки, — няма секундант!“

Класик в дуела и педант,

към методите той бе с чувство,

не искаше в хуманен век

да гръмнеш току-тъй човек:

то става, става, но с изкуство.

Закон е то необорим!

(И трябва да го поздравим.)

27.

„Кой секундант? — подзе Евгений. —

Да, ето го: monsieur Guillot.

Аз не предвиждам възражения

и нищо тук не виждам зло;

той може да е неизвестен,

но затова е много честен.“ —

Зарецки устните си сви.

И той към Ленски промълви;

„Какво, да почнем?“ — „Да, чудесно!“

Към мелницата взеха друм,

а изотзад вървят без шум

Зарецки наш с човека честен

и преговарят и спорят;

вразите чакат и мълчат.

28.

Врази! Нима вражда позорна

на кървав пир ви води тук?

Не посветихте ли доскоро

живота си един на друг?

За да застанете днес злобни,

на стари врагове подобни,

и като сред жесток кошмар,

другар да готви за другар

смъртта спокойно и сурово…

Преди кръвта да потече,

не ще ли някой изрече

словата за другарство ново?

Но пред враждата с порив див

срамът е винаги лъжлив.

29.

Но ето, блеснаха оръжия

и в шомпола удари чук.

Цевта ръбата пълнят бърже —

и ударник отсича звук.

Струята сива на барута

протича тихо, тихо чута.

Поставят кремъка със звън.

До близкия застанал пън,

мосю Гильо̀ стои смутено.

Те снемат бавно плащовѐ

и крачки тридесет и две

брои Зарецки; и студено

ги той развежда в смут обзет —

и всеки взема пистолет.

30.

„Срещнете се!“ — им каза бавно.

И без да вдигат пистолет,

с походка твърда: тихо, равно

минава всякой мълком, блед,

по крачки четири — съдбовни.

Евгений пистолет спокойно,

без да прекъсва хода свой,

започна да повдига той.

Вървят по правилата стари

и Ленски вече се целѝ,

но… изведнъж се повалѝ:

Онегин гръмна пръв… Удари

часът на бедния поет:

и мълком пусна пистолет.

31.

Ръката си на гръд поставил,

той падна с поглед замъглен

в прегръдката на смърт корава.

Така по склона в ярък ден

искряща, от лъчи огрена,

политва соспа^[15] вледенена.

Обзет от моментален мраз,

Онегин притърча тогаз,

но беше късно вече… Ясно,

певецът млад и вдъхновен

лежеше блед и вцепенен!

Под бурята цветът прекрасен

умря при утринен пожар

като кандило пред олтар…

32.

Лежеше неподвижно странен

и отмалял, непробудим…

А на гърди дълбока рана

кървеше и струеше дим.

Сърцето секна мигновено,

а миг преди бе вдъхновено;

с надеждите и в гняв суров

кръвта кипеше там с любов.

Сега като че в дом напуснат

е легнал мрачният покой,

завинаги е млъкнал той

и креп е по стъклата спуснат.

Стопанинът го няма. Да.

И няма никаква следа.

33.

Добре е с епиграма дръзка

да раздразняваш ти врага,

да виждаш как от гняв се пръска

склонил бодливите рога,

и в огледалото се гледа,

засрамен, победен и бледен;

и как приятно е тогаз,

ако крещи: „Това съм аз!“

Но по-приятно е в мълчание

да му приготвиш гроб проклет

и го прицелиш с пистолет

от благородно разстояние;

но да го пратиш в гроба там,

не ще да е приятно вам.

34.

Какво е, ако с пистолета

убиете приятел млад,

затуй че бил е зъл в ответа,

или пък сред ненужен яд

замаян ви е наскърбил,

или пък в скуката унил

ви е поканил на двубой?

Кажете ми с разу̀ма свой,

какво ви чувство овладява:

когато той, непробудим,

е легнал с рана в кървав дим

и постепенно вледенява;

откликва глух той и суров

на вашия отчаян зов?

35.

И там с дълбоко угризение,

в ръката стиснал пистолет,

стоеше над трупа Евгений.

„Убит!“ — реши съседът, блед.

Убит!… При тоя възклик черен

Онегин бързо, разтреперан,

зове слугата, полужив.

Зарецки сложи, предпазлив,

в шейната леденото тяло,

за да вървят в обратен път.

Усетили мъртвец, хриптят

конете буйни, с пяна бяла —

гризат стоманните жвала.

И литнаха като стрела.

36.

Скърбите ли зарад поета,

едва за радостта роден

и паднал още при разсвета

на своя юношески ден?

Къде са ярките копнежи

и благородните стремежи,

и чувствата на младостта,

и доблестта и нежността?

Къде са бурните желания,

за знания стремеж висок,

и страх от срамния порок,

и бляновете на избраник —

ти, призрачен неземен звън,

в поезията свята — сън!

37.

Той, може би, бе за спасение,

или за слава тук роден

и с лирата си вдъхновена —

звънът на лирата свещен —

би се подел до вековете,

и през живота си поетът

би стигнал най-висока чест.

И сянката му скръбна днес

отнася, може би със себе

свещена тайна, и за нас

заглъхна животворен глас —

за да не чуе в гроб погребан

от времената нови зов,

нито народен благослов.

38. 39.

Възможно друго е: изстинал,

че би живял ненужен дял

и след младежките години

напълно той би охладял.

Дошла би сивата промяна:

простен с мечтите и оженен,

живял би в селото рогат,

пристегнат в топлия халат;

познал би той живота, всъщност,

и, от подагра заболял,

би ял, би пил и би тлъстял,

и на постелката намръщен

умрял би той след дълги дни

сред лекари, деца, жени.

40.

Каквото и да е, читател,

но ето че поетът млад —

замисленият наш мечтател —

умря от близкия си брат!

Наляво, близко до селото,

де обитаваше в живота,

два бора сраснати стоят,

под тях спокойно се струят

водите на поток долинен.

Орачът тук почива сам

и вечери жетварки там

напълват менци и съдини;

а вътре в буренака гъст

се вижда паметник и кръст.

41.

Под него (дъжд ли ще удари —

дъждът пролѐтен над степта)

овчар, плетещ цървула шарен,

на Волга пее песента;

или пък гражданката млада,

дошла на село за прохлада,

когато с коня си лети

стремглаво в тия широти, —

тя тук се спира и застава;

и свила пъстрия перваз

на шапката, чете тогаз —

и после пак си отминава,

ала през погледа личи

сълза в прекрасните очи.

42.

И свръща ходом през полето,

в душата с вътрешна борба —

и мисълта й е заета

на Ленски с глухата съдба.

„Що стана с Олга, — тя се пита, —

скърбя ли дълго по убития

и минала ли е скръбта?

Сестра й пък, къде е тя?

Беглецът де е днес, несретен,

на хубавици моден враг, —

къде е скръбният чудак,

убиец мрачен на поета?“

За всичко и за всички вам

подробна сметка ще ви дам.

43.

Но не сега. Макар и много

да любя аз хероя мой,

ще се повърна като мога,

ала сега да чака той.

Годините към проза кимат

и гонят пеещата рима,

и аз — с въздъх признавам аз —

след нея се влека без страст.

Стихът се мъчно вече ниже

върху хвърчащите листа

и друга ледена мечта

тревожи с ледените грижи

съня на моята душа,

и с нищо аз се не теша.

44.

Изпитах други аз желания;

изпитах нова аз печал;

в желания се не улавям,

скръбта си аз неотмилял.

Мечти! Къде сте с чиста сладост?

И вечната й рима — младост?

Нима увяхна вече тя —

венец спаружени цветя?

Нима наистина залязва

и няма да се съхрани

живота с младите му дни

(което съм в насмешка казвал)?

И мигар няма тук възврат?

И аз не съм отдавна млад?

45.

Да. Моят полуден настава,

признавам се в това и аз.

Но нека е така: прощавай,

младежка моя, лека страст!

За всичките ти наслаждения,

за скърби, радости, мъчения,

за бури, шум и пировѐ,

за твойте свежи даровѐ —

благодаря ти, моя младост!

В живот ту бурен, ту пък тих

напълно с теб се насладих;

доволно! Без сега да страдам,

към нов завръщам вече път,

където да отдъхне гръд.

46.

Простете, призраци стаени:

в покоя ви не се теша —

изпълнили със страст и леност

замислената ми душа.

А ти, младежко вдъхновение,

вълнувай ме с въображение

и оживявай моя сън:

разнасяй често ведър звън,

недей оставя в пустош тежка

душата сред жестоки дни

накрая да се вкамени

сред упоение мъртвешко,

сред горделиви подлеци

и сред блестящите глупци.^[16]