Александър Пушкин
Евгений Онегин (3) (Роман в стихове)

Трета глава

Elle était fille, elle était amoureuse.

Malfilâtre.^[1]

1.

„Къде така? Ах, тез поети!“

— Дългът, Онегин, ме зове. —

„Не те задържим; но къде ти

прекарваш празни часове?“

— У Ларини. — „Това е чудно.

Кажи, нима не ти е трудно

да бъдеш всяка вечер там?“

— О, никак, вярвай ми. — „Не знам.

Но виждаш всичко как е просто —

най-първо — виж, дали съм прав:

семейство и старинен нрав —

сладка̀ различни, пълно с гости,

и разговори ден из ден

за дъжд, добитък и за лен“.

2.

— Тук нищо лошо аз не виждам. —

„Но, тегота, другарю мой“.

— Светът ви моден ненавиждам,

в домашен кът се чувствам свой,

където мога… — „Пак еклога!^[2]

Но стига, драги мой, за Бога…

Какво? Отиваш ли си? Жал.

Но виж, не бях ли аз можал

да видя твоята Филида —

на твойте помисли игра,

на рими, плач, et cetera?“^[3]

— Шега. — „Не, искам да я видя“. —

— Но ако не е на шега,

те ще се радват и сега.

3.

„Е, да вървим“. — И полетяха.

И стигнаха в нечакан час.

С услуги тежки^[4] ги приеха,

по стария обѝчай в нас:

с обряд известен и, на кратко,

поднесоха в чинийки сладко

и ползване на свобода

съсъд с брусничена вода.^[5]

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

4.

Летят назад след тая среща —

отиват всеки в своя дом.

Но нека чуем още нещо

от разговора крадешком:

— Ти пак, Онегин, се прозяваш?

„По навик, Ленски, що да правя“

— Но повече сега! — „О, не.

Но вече много притъмне;

Андрюша, смело, карай, карай!

Ух, колко глупави места!

А Ларина бе мила, тя

цъфти, макар и доста стара.

Боя се малко от вреда,

там пих брусничена вода“.^[6]

5.

„Кажи: коя бе там Татяна?“

— Да, тая, с тъжните черти,

замислена като Светлана,^[7]

не я ли забеляза ти?

„Ти дните с малката ли губиш?

А аз бих другата залюбил,

ако се бях родил поет.

Животът в Олга е отнет —

като Вандайкова мадона.

Потънала в руменина,

подобно глупава луна,

що глупо бди на небосклона“.

Владимир даде сух ответ

и все мълча по пътя, блед.

6.

Онегиновата поява

у Ларини, извън това,

така нечакано, достави

и за съседите мълва.

Догадки почнаха да скитат,

да шепнат всичките на скрито

и да подмятат зъл език,

че Таня има годеник;

едни редяха достоверно

деня на сватбата; или

че я отложили били,

да дойдат пръстени модерни.

— На Ленски сватбения блян,

отстъпил бе на заден план.

7.

Татяна слушаше с досада

сплетните, скрита в своя кът,

но случваше се: и наслада

й носеха по някой път;

но мисъл някаква я губи,

дойде денят и тя се влюби.

Тъй зърно, паднало в пръстта,

се съживява с пролетта.

Отдавна нейните копнежи,

съгрени в мъки, в порив скъп,

жадуваха това със скръб;

отдавна с тайните стремежи

със смут вълнуваха гръдта,

и чакаше все скръбна тя.

8.

Дочака го. С очи открити

в душата си пришепна: той!

Сега и с дните, и с нощѝте

изчезна прежният покой:

той пълни всичко; и, нещастна,

пленена тя от сила властна,

за него мисли. Никой друг.

Досаден й е всеки звук,

прислугата й е додяла,

не слуша гостите си тя;

и често тайно в мисълта

проклина тяхното безделие:

стоенето им всеки път

е продължително до смърт.

9.

С какво безпримерно внимание

романи сладостни чете,

и колко зло очарование

в душата й лъжа плете!

И с порива в мечтата своя

одушевява тя хероя

любим на Юлия Волмар,^[8]

Малек Адел^[9] и де Линар,^[10]

и Вертер,^[11] мъченик метежен,

и Грандисон^[12] — старинна чест,

но който ни приспива днес:

зарад мечтателката нежна,

те бяха всичките един

и в тях Онегин бе самин.

10.

Представяше се героиня

на авторите близки свои —

Клариса,^[13] Юлия,^[14] Делфина^[15]…

Сама сред горските покои

се скита с книга незапирно

и в нея търси и намира

пожара в своята мечта,

плод на сърдечна пълнота,

въздиша тежко, присвоила

и мъка, и възторга чужд,

в забрава шепне наизуст

писмото до хероя мили…

А пък хероят бе херой,

но Грандисон не беше той.

11

Стилът на важен пункт настроил

понявга, буйният творец

описваше пред нас хероя

като прекрасен образец.

Клише: любимият — любим,

в живота от беди гоним

с разу̀м, чувствително сърце

и привлекателно лице.

През огъня на чисти страсти

възторженият му херой

се жертвуваше, като в бой.

Но ето краят; сетна част и —

наказана е подлостта —

доброто шествува в света.

12.

Днес умовете са пияни,

моралът — сънен е покой,

порокът става мил в романа

и тържествува вече той.

Но музата с британски притчи

тревожи младото момиче

и става й сега кумир

или самотният Вампир,^[16]

или Мелмот^[17] босякът, мрачен,

и Скитникът Евреин^[18] стар,

или потайният Сбогар.^[19]

Лорд Байрон там капризно, значи,

с романтиката озари

и егоизъма дори.

13.

Приятели, кого да съдим?

Ако небето повелѝ,

поет аз няма все да бъда,

нов бяс и в мен ще се всели.

Презрял на Феб сръдните грозни,

ще се отдам на мирна проза,

и моят заник весел, ран,

ще свърши с чист и стар роман.

Не скръб от тайните злодейства

ще ви опиша в него аз,

а ще разкажа с проста страст

бита на руското семейство:

сънят красив и любовта,

старинната ни простота.

14.

Словата ще изложа вещи

на вуйковци и на бащи —

и тайните младежки срещи

при ручеи и под липи.

На ревност яростната мъка,

сълзи щастливи след разлъка,

след нови свади, най-подир

венчило ще им дам сред мир.

Ще спомня клетвите им страстни,

светѝ слова на любовта,

които някога в нощта

сам пред любовница прекрасна

и аз трогателно мълвях,

но от които изтрезнях.

15.

Татяна, прелестна Татяна!

Проливам с теб сълзи и аз:

ти на модерния тиранин

приемаш тягостната власт.

Загиваш, мила; но подреждаш

отпървом в бляскави надежди

блаженства, в здрачна тишина,

и на желанията узна

и ти вълшебната отрова;

преследват те навред мечти

и всякъде откриваш ти

места за свиждания нови,

и там пред теб стои навред,

той — изкусителят проклет.

16.

Любовна мъка я подгоня

и там, в градината тъжи,

и поглед неподвижен склоня

и леност сладка й тежи:

подемат се гърди, ланити^[20]

са в мимолетен плам покрити,

дъхът й сякаш не личи,

ни шум в слуха, ни жар в очи…

Настане нощ; луна изгрява,

трепти в далечни небеса,

и славей в тъмни дървеса

напеви звучни заридава.

Татяна, будна сред нощта,

на няня си говори тя:

17.

„Не спи ми се; задушно стана,

открий прозо̀ра и дойди

да поговорим, няня, няня,

за миналото, за преди!“

— „Та за какво ли? Нявга пазих

из паметта си случки разни,

били, или пък не били,

зарад моми и веди зли;

но днес не помня вече, Таня:

забравих туй, що знаех. Да,

с годините дойде беда,

не бива ме“… — „Кажи ми, няня,

за нявгашните си мечти —

любѝ ли в младостта и ти?“

18.

— „Ех, Таня! За любов тогава

не бяхме чували дори;

а то свекървата корава

могла би да ме умори.“

„А как си се венчала, няня?“

— „По Божа воля. Моят Ваня

от мене бе по-млад тогаз,

тринадесетгодишна — аз.

Две седмици дохожда сватя,

баща ми скоро тя преви,

без скръб ме той благослови

и с моя горък плач изпрати.

И с плач ме китеха те мен

дори на сватбения ден.

19.

Въведоха ме — Бог да чува! —

при чужди… Но не слушаш ти…“

„Ах, няня, няня, аз тъгувам,

тежи ми нещо мен, прости:

едва, виж, аз не заридавам!…“

— „Не си, детето ми, ти здрава;

помилуй, Господи, спаси!

Дай няня да те наръсѝ

с вода светена… боледуваш…“

А Таня шепне с тъжен глас:

„Не, влюбена съм, няня, аз.“

— „Момичето ми! Бог да чува!“ —

с молитвен шепът, получут,

прекръсти няня в тъмен смут.

20.

„Не, влюбена съм аз“, — неволно

тя шепнеше с отпаднал глас.

— „Сърдечна моя, ти си болна!“

„Не, влюбени съм, няня, аз.“ —

И в миг луната се извива,

с лъчи пленителни облива

Татяна в полумрака син,

и разпилените коси

и сълзите в тъмата глуха…

Пред хероинята едва

с пребрадка черна на глава

седи старицата в кожуха,

И всичко спи сред тишина,

под вдъхновената луна.

21.

В луната вгледана, Татяна

сърце удържаше едва.

И мисъл странна я обхвана:

— „Сега ме остави сама,

но донеси перо, хартия,

ще легна скоро аз, прости“ — и

остана в тая тишина,

под вечно същата луна…

Облакътена, тя му пише,

и все пред погледа й той —

и в порива замаян свой,

любов от всеки ред въздиша.

И сгъна белите листа…

Не знаеше що върши тя!

22.

Аз знаех нявга недостъпни

жени, подобно зимен мраз;

надменни, горди и престъпни

красавици познавах аз.

Дивях се на страстта им модна

и добродетели природни,

признавам, бягах аз от тях

и с ужас, сякаш че четях

в очите надписа на ада:

надежда всяка остави!^[21]

Внушаваха любов, уви,

и диреха през злото радост.

Но, може би, не зная аз,

те са тревожили и вас?

23.

Посред поклонници послушни

са смайвали и други мен —

самолюбиво-равнодушни

към всеки страстен комплимент.

И що открих аз в изумление?

В суровото си поведение

те плашат плахата любов

и я привличат с порив нов,

или през малко съжаление,

или през малко топлота,

намекваща за любовта…

И с лековерно заслепление

отново бедният младеж

очаква с трепетен копнеж.

24.

Но в що е по-виновна Таня?

Дали че тя в наивността,

и без да види тук измамност

повярва в гордата мечта?

Или затуй, че без изкуство

дочува чистото си чувство

и на копнежите гласа;

че взе от горди небеса

въображение метежно

и воля горда, разум жив,

и нрав самотно-саможив,

и пламенно сърце и нежно?

И кой не ще прости от вас

на лекомислената страст?

25.

Кокетка съди тук сурово —

а Таня цяла е в страстта

и се предава безусловно —

като дете — на любовта.

Тя не говори: чакай, мили!…

С туй любовта би удвоила

и здраво ще го свърже тя;

това ранява гордостта

и той в надеждите си страда:

изгубил всякакъв покой,

започва да ревнува той…

А от безкрайните наслади

неволник всеки, отегчен,

би я напуснал някой ден.

26.

Но има друго затруднение:

земята родна тук от срам

за да спася, то без съмнение

писмото трябва да предам.

По руски много слаба беше —

списанията не четеше

и бъркаше се всеки миг

на своя матерен език,

та пишеше тя по фрзнцузки.

И до сега — не съм суров —

не може дамската любов

да се предава в нас по руски;

езикът ни прекрасен уж,

за проза пощенска е чужд.

27.

Кой дамите ни тук заставя —

о, ужас — руски да четат?

И можем ли си ги представи

с „Благонамерен“^[22] тук в ръка?

Осланям се на вас, поети!

Спомнете: милите предмети,

които в свойте грехове

възпяхте в тайни стихове —

и тям сърцето посветили…

И помните ли, всеки миг

как, слаби в руския език,

изопачавахте го мило?

И как на чужд народ речта

бе сродна с вашите уста?

28.

Недай си Боже да ме срещнат

след бал при входа, някой миг,

семинарист в жълт шал — безгрешен,

и с шапчица — академик!

Като уста без усмех сочен,

без граматическа порочност

аз мразя руския език.

И моят гняв ще е велик,

ако красавиците нови,

писателския чули глас,

в граматика привикнат нас

и в стихотворните окови;

на древността с любов преда̀н,

аз няма да съм поласкан.

29.

Неправилен, небрежен шепот,

когато тихо се реди —

отдавнашен сърдечен трепет

вълнува моите гърди,

да се разкаям нямам сили —

и галицизмите са мили

като младежки грехове

и Богданови стихове.^[23]

Но стига. Труд ме чака важен.

Писмото. Всичко има край.

Аз обещах, уж, а пък май

че съм готов да се откажа.

Аз знам, че нежният Парнѝ

не е на мода в наши дни.^[24]

30.

Певец на „Пирове“ и мъка,^[25]

ако не спеше ти в покой —

смутил те бих с една поръка

и разтревожил, мили мой,

та песента вълшебна, ясна,

да влееш в порива й страстен

ти с чуждоплеменни слова.

Къде си? Твоите права

бих ти предал аз благосклонно.

Но сред печални пустоти,

отвикнал от похвали, ти

под фински сини небосклони

мълчиш самотен и велик,

не чуваш моя скърбен вик.

31.

Пред мен писмото на Татяна,

запазено в свещена страст,

прочитам го през мъка тайна

и му се неначитам аз.

Кой й предаде тая нежност

и тая сладостна небрежност?

И кой внуши, пак с трепет вещ,

безумно дръзкия мълвеж —

прекрасен, вреден и невинен?

Аз не разбирам сам. Живот.

Но ето слабия прево̀д,

подобно копие от картина,

или Фрейшиц, изсвирен в страх

с ръка на ученика плах.

ПИСМОТО НА ТАТЯНА ДО ОНЕГИН

        Да, аз ви пиша — друго що ли?

И знам ли нещо друго аз?

Сега съм в пълна ваша воля —

в презрителната ваша власт.

Но ако има капка жалост

във вашия живот студен,

ще бъдете добър към мен.

Аз исках да мълча в начало,

и нито скръб, ни срамен дял

в живота мой би се узнал,

ако надежда би ме гряла,

макар и рядко, но все аз

да можех да се срещам с вас;

бих слушала речта сурова,

бих ви говорила едва

и денонощно след това

бих чакала аз среща нова.

Но, казват, че сте нелюдим;

било ви скучно тук и душно…

а ние… с нищо не блестим,

почитаме ви простодушно.

 

        Защо, дойдохте тук, при нас,

в забравеното, глухо село?

Не бих видяла нивга вас

и в мъката не бих горяла…

Смирила поривите смели

в душата някак, както знам,

нашла бих си другар… И друго:

била бих вярна аз съпруга

и майка и добра жена…

 

        На друг!… Не ще това да бъде,

не ще склоня за друг глава!

Това върховна е отсъда…

Небесна воля е това.

Живота бе заложба строга

да стане с вярна среща твой;

да, ти си пратеник на Бога —

до гроб хранител-ангел мой.

Ти във съня ми тихо бдеше,

невидим — ти ми беше мил,

ти с поглед бе ме покорил:

отдавна твоят глас звучеше

в душата с трепетни слова.

Ти се яви, и аз се смаях,

обзе ме треска, — аз те знаех —

и казах: ето той!… едва.

Нали така? Аз теб познавах:

ти с мен говореше в нощта,

когато бедните дарявах,

или с молитва усмирявах

в метежната душа скръбта!

И ето в тоя миг при мене

не ти ли, трепетно видение,

сред полумрака се вести

и при възглавницата стъпил,

шептеше ми словата скъпи

за радост и надежда ти?

И кой си: ангел ли хранител

или коварен изкусител —

и как това да разреша?…

Или аз искам тук услуга

с неопитната си душа —

а пък ме чака друго, друго?

Да бъде, моята съдба

от днес нататък връчвам тебе,

и сълзите ми са молба

и зов за твоята подкрепа…

Ти помисли: загивам аз

като в безжалостна пустиня;

разсъдъкът ми ще изстине

и няма да пророня глас.

Аз те очаквах тук отдавна,

зовях: ела ме съживи…

Или пък моя сън, уви,

разбий заслужено, безславно.

 

        Без прочит^[26] свършвам. И в несвест

и в срам и страх се вледенявам.

Но вярвам в гордата ви чест

и смело ви се доверявам.

32.

Татяна охка и въздъхва

с треперещо писмо в ръце,

устата й от жад изсъхва —

помръква нейното лице.

Главата настрани склонила,

яката й се е подвила

на прелестните рамена.

Бледнее тихата луна

и тихо гасне в полумрака.

Далеч едва блести поток,

проеква па̀стирският рог

и буди пак за труд селяка.

И ето утро: шум, мълва,

но все едно й е това.

33.

Тя нито вижда, ни разбира,

потънала в незнаен свят,

и до писмото не допира

гравирания свой печат.

Ала вратата се отваря

и идва Филиповна, стара,

и носи на подноса чай. —

„Стани, успа се вече, май;

но как така, та ти си права —

о, птичката ми мила, тя!

Така се плашех вечерта,

а с утрото си вече здрава!

Изчезна треската ти пак,

лицето ти е като мак“.

34.

„Ах, няня, моля те за нещо…“

— „Кажи, какво те теб гнети.“

„Не си мисли, че… тайна среща…

Не ми отказвай, няня, ти…“

— „Ти виждаш, Бог ми е свидетел.“

„Прати с това писмо детето,

при О…, при нашия съсед…

Ала кажи му по-напред

да не отваря нито дума —

за мен да не говори той…“

— „Не знам кому, животе мой?

Приличам вече на безумна;

един ли имаме съсед —

кого да мисля по-напред?“

35.

„Не сещаш ли се, мила няня?“

— „Сърдечна моя, остарях —

тъпее разумът ми, Таня,

а колко хитра нявга бях

и нивга господарска воля…“

„Ах, няня, няня, та защо ли? …

Не е потребен хитър ум,

това писмо прати без шум

ти на Онегин“. — „Става, става,

не се ти, мила ми, гневи;

разбирам слабо аз, уви …

А ти защо пак побледняваш?“

„Тъй, няня! Нищо, нищо, ти

вземи и внучето прати!“

36.

Денят без отговор премина,

настана друг: и няма пак.

Тя като сянка бди и стине

от утрин чак до късен мрак.

Пристигна Ленски — обожател.

„Къде е вашият приятел?“ —

запита майка ̀й с тръпен глас:

„Съвсем ни той забрави нас“.

Татяна в пламък се стаява.

— „Той обеща да дойде днес, —

отвърна Ленски с интерес,

— но пощата го сигур бави“.

Татяна сведе пак очи —

зъл укор да не проличи.

37.

Примръква; блясва самовара —

шуми старинната любов.

Над него се разнася пара,

и чайникът кипи готов.

И Олга чашите налива —

и през струята миризлива

слугата млад разнася, бос,

сметана върху скъп поднос.

Но пред прозореца въздиша

Татяна, бледна и сама,

и в полуздрачната тъма

с прекрасен показалец пише

на замъгленото стъкло

заветен вензел: Е и О.

38.

Да, в нея плачеше сърцето —

гореше тъмният й взор.

И изведнъж!… — Чу стон. И ето,

замря в пространния им двор.

Евгений! „Ах!“ — застана няма

и крадешком тя мина тряма

и слезе долу — призрак лек —

и леко се понесе в бег,

обзета от незнайни сила:

премина езеро̀ и плет,

алеи, мостчета, напред

и люляката преломила,

лети посред леха с цветя

и падна върху пейка тя.

39.

„Евгений! значи тук, Евгений!

Какво, о, Боже, мисли той!“

Сърцето в мъка и съмнение

си има пак надежди рой;

и цялата се в жар вълнува,

но стъпките му тя не чува…

В широкия овощен двор

берат слугини, с песен в хор.

Защо? — Тук всеки се догажда;

насила им е песента,

та да не могат те с уста

това, що късат, да изяждат!

Да, като пеят, може би,

не ще докоснат плод с зъби!

ПЕСЕНТА НА ДЕВОЙКИТЕ

Хубави момичета,

дружки и приятелки,

скачайте и рипайте:

весели да бъдете!

Я запейте песен пак —

песента — заветната —

примамете момъка

в хороводи момини.

И когато дойде той,

щом го видим в храстите,

да се пръснем всичките,

с вишни да го удряме —

и с вишни, и с яго̀ди —

и с грозде мерджанѐно.

Не подслушвай нивга ти,

песните — заветните —

не ходи да гледаш ти

хороводи момини.

40.

Те пееха, но през вълнение

не чуваше тя ничий глас —

и чакаше тя в нетърпение

да мине трепетната страст —

и огънят й по лицето;

но не минаваше; сърцето

примираше като преди

в задъхалите й гърди.

Тъй пеперуда се разперя

и удря цветното крило,

пленена от детето зло,

и зайче в угари трепери,

видяло нейде из далек

прицелващия се човек.

41.

Но най-подире тя въздъхна

и стана тя от стола свой…

Едва прекрачила, изтръпна:

в алеята вървеше той.

С очите блеснали Евгений

застана като грозен гений —

и смут и огън разгоря

и вкаменена тя се спря.

Сега не съм аз в състояние

тук срещата им да предам;

безсилен съм и чувствам сам

след тия дълги описания,

че вече съм преуморен;

ще свърша после, някой ден.