Александър Пушкин
Евгений Онегин (2) (Роман в стихове)

Втора глава

O rus!

Hor.^[1]

О русь!

1.

Селото, гдето той в досада

живееше, бе чуден кът;

там над невинните наслади

спокойни небеса блестят.

Домът, уединен и мирен,

е под заслона на баира,

върху брега; в далечността

пъстреят и цъфтят цветя,

гори и ниви вретенили

и по далечните бърда

села и пръснати стада.

И парк; и в сенките се скрили,

стаили дъх сред всеки кът,

замислени дриади бдят.

2.

Там беше замъкът постро̀ен,

тъй както замък се строи:

градеж солиден и спокоен,

и с вкус, що минало таи.

Високи стаи, всичко свети,

и гостна с хубави тапети,

портрети на отминал свят

и печки с пъстър, хубав цвят.

Сега това се е изтрило,

наистина не знам защо,

но вехто и да не е, то

едва ли ще му бъде мило:

той е с прозевките познат

и в най-блестящия палат.

3.

И в стаята се той посели,

где старият бе в гняв стоял

четирийсет години цели,

ту ло̀вил му̀хите, ту спал.

Под — дъбов, безискусна мебел:

диван, два шкафа за потреби

и маса. Чистота, покой.

Разтвори шкафовете той —

стоеха там стъкла дузини:

за разхода тефтера стар,

сок ябълчен и календар

сред прах, от осмата година.

Старикът в труд се бил отдал,

та други книги не четял.

4.

Самин сред своите имоти,

за да не страда в скука, той

реши да претвори живота

и въведе съвремен строй;

и в тоя кът, мъдрец пустинен,

той робския ярем старинен

с нов начин на труда смени…

Видя и робът светли дни.

От своя ъгъл, свит, притихнал,

благоразумният съсед

видя опасност в тоя ред;

а друг лукаво се усмихна:

и всички те решиха в хор,

че е опасен фантазьор.

5.

Отпърво идваха при него,

но той от някой скрит заслон

обикновено ще избяга

с чевръстия си донски кон.

И от шума на кабролета

смутени гости ще се сетят,

за да си идат в къщи с яд

и се не върнат пак назад.

„Съседът наш е, Боже, чувай,

и фармозон и грубиян

и често, често е пиян:

ръцете дамски не целува

и отговаря с да и не;

да казваше да-да поне“.

6.

В селото си, по него време,

помешчик нов се появи,

забърка с планове големи

и той съседските глави.

По име бе Владимир Ленски,

с душа наивна, гьотингенска,

красив, и млад, и здрав, напет,

поклонник Кантов и поет.

Той из Германия, тъмна, строга,

донесе учения плод:

мечти за нов, щастлив живот —

дух пламенен и странен много,

с възторжни винаги слова

и с къдри черни на глава.

7.

От хладния разврат не беше

повехнал той в живот суров,

младежката душа гореше

с приятелство и със любов.

Той бе сърдечен и наивен,

надеждата му бе красива:

света сред блясък нов и шум

приемаше с младежки ум.

Тешеше той с мечтата сладка

съмняващото се сърце,

в живота бе прострял ръце

към мамещата го загадка;

пред нея, чакащ чудо, той

не наруши покоя свой.

8.

Той вярваше, с душата сродна

че трябва да се едини;

че тя сред мъки бди и броди

през безнадежно дълги дни!

Че близките му са готови

за него да лежат в окови,

и че подлец ли го клейми,

ще го накажат те сами;

че има люде на съдбата,

които в дружба със света

и с думи чисти на уста

ще ни разкрият чудесата

на бъдещето, — и без съд

света с блаженство ще дарят.

9.

И много ярост, жалби много,

към правда — чистата мечта,

към слава — сладката тревога

му завълнуваха кръвта.

Той с лира бе живял в живота:

и дето Шилер, дето Гьоте

живяха вдъхновени дни,

душата си възпламени

и на високото изкуство,

щастливец, той не лепна срам.

На песента си даде сам

високите прекрасни чувства

и в порив — девствена мечта

и сериозна простота.

10.

Сред пустошта Евгений беше

човекът, що го би ценил:

съседски празненства странеше

и с никого не бе дружил;

отбягваше беседи шумни

и приказки благоразумни

зарад роднинския живот,

за виното и своя род.

Разбира се, не беше с чувство

и с поетичен огън жив,

ни с остър усет — ум игрив,

ни пък с приятелско изкуство;

но женски разговор едва

би бил по-умен от това.

11.

Певец на любовта послушен,

гласът му беше ясен, чист,

като девойка — простодушен,

като луна — в небесна вис,

луна в небето безметежно,

богиня на въздишки нежни.

Той пееше за тъмна скръб

и всичко, що е спомен скъп

и отминава с крачки бързи;

и за далечната страна,

където в скръбна тишина

се ляха живите му сълзи;

и за увехналия цвят,

отронен рано в тоя свят.

12.

Богат и хубав беше Ленски,

от всичките добре приет:

той по обѝчая махленски

бе готвен всякъде за зет,

И за съседа полуруски

приготвяха с любов закуски

и с разговори по калъп

зарад ергенската му скръб

го канеха към самовара.

И Дуня им налива чай,

„Внимавай — шепнат, — Дуня, дай!“

А после донесат китара —

и запищи тя (Боже мой!):

„Ела сред златния покой!“^[2]

13.

Но тук бе той съвсем на ясно:

и в страх от брачния покой,

желаеше с Онегин страстно

познанство да завърже той.

Срещна̀ха се вълна и камък:

в поезия с проза, в лед и пламък

различие толкоз не личи.

Различността ги отегчи —

досадата ги поизмъчи;

но втори среша… после пак:

и после чак до късен мрак,

те бяха вече неразлъчни.

Тъй свестни люде — щат не щат —

от пуст живот ще се сдружат.

14.

Такава дружба где сте чули:

без предразсъдък, вече днес

тук всички смятаме за нули,

а себе — единици с чест;

и всички сме Наполеони,

а тез двукраки милиони

са ни оръдие за власт;

и чуждо всичко е за нас.

По-сносен беше тук Евгений,

макар че, людете познал,

се носеше към тях без жал,

но правило без изключение

тук няма: тайно от света

той уважаваше честта.

15.

Той слушаше с усмивка лека

разгорещения поет:

умът му с размислите крехки

и взор към висини подет

зарад Онегин бяха нови;

и каменното свое слово

задържаше той на уста

и мислеше: на младостта

през краткотрайното блаженство

ще дойде, краят и без мен.

Не, нека мине своя ден

с надеждата за съвършенство;

простен — младежкият пожар:

с младежки блян, с младежка жар!

16.

Те спореха — тъй, без умора —

за туй, което е било:

за племенните догово̀ри,

наука, истина и зло;

зарад заблудите вековни,

за гроба с тайните съдбовни;

съдба, живот, по своя път

се слагаха пред тях на съд.

Поетът с пламък, вдъхновено,

четеше стари стихове,

останали от векове,

и снизходително Евгений

ухо надал бе с интерес,

към неразбрания им текст.

17.

Потъваха в човешки страсти —

в дълбокия човешки грях…

Спасен от тежката им властност,

Онегин тръпнеше от тях,

с неволен тон на съжаление.

Блажен е, който сред вълнение

е бил сред тях и е спасен,

ала без тях е по-блажен

тоз, що е турял край с разлъка

и вбивал във враждата зъб.

Прозявал се с жена без скръб

и, чужд на ревност и на мъка,

той дядовския капитал

за нищо тук не е отдал.

18.

Когато вее сиво знаме

благоразумният покой,

с угасналия страстен пламък

привижда всичко смешно той:

и поривите с пуста смелост,

и отклиците закъснели,

смирени нявга с тежък труд…

Тогава разказът дочут

за нечия си страст метежна

ни осенява с пламък скрит.

Тъй стар и грохнал инвалид

слухти и тръпно и прилежно

на някой юнош мустакат

по разказа за други свят.

19.

Затуй пък пламенната младост

не скрива нищо от света!

Вражда, любов, и скръб, и радост

открито ги разказва тя.

Но инвалид сред тая област,

Онегин, слушаше през злоба,

как Ленски — влюбен в повестта —

разправяше за любовта.

Той своята наивна съвест

разбули с ведра леснина;

Евгений тук без труд узна

за всичко в любовта му първа:

обилен с блянове разка̀з,

отдавна остарял за нас.

20.

Той любеше тъй както вече

сега не люби никой друг,

като поет, осъден вечно

да люби и да страда тук:

навсякъде бе той с мечтите

и с постоянен блян преситен,

през който скърбите горят.

Ни охладяващият път

с разлъката дългогодишна,

ни часовете му в мечти,

ни чуждоземни красоти,

ни чуждоземен шум излишен,

не измениха нито миг,

съгрян сред девственост изблѝк.

21.

Пленен от Олга още рано,

скръбта когато не гори —

той бе свидетел непрестанно

в мечтите й и сред игри;

и под закрилната дъбрава

делеше нейните забави,

и всички с грейнали лица

годяваха дветѐ деца.

В покоя, в сянката смирена,

в невинна свежа красота,

под погледа на близки, тя

цъфтеше като цвят стаена;

цвят, несъзрян посред скали

от пеперуди и пчели.

22.

Тя му дари, великолепна,

възторг и ясен небосклон,

и с мисълта по нея трепна

в цевнѝцата^[3] му първи стон.

Прощавайте, игри, забави;

той вече в тъмните дъбрави

свещена дири тишина

и нощ дълбока и луна;

луна — небесното кандило,

което ни огрява нас

в разходките по късен час

и над скръбта ни праща милост…

Сега, обаче, в мрака чер

ни служи само за фенер.

23.

Тя беше скромна и послушна,

по-весела от утринта,

подобно него простодушна —

като целувка беше тя.

Очи като небето сини,

къдрици и лице невинно,

движение, глас, подвижен стан.

Из който искате роман

ще срещнете лика й верен;

по тоя чудно мил портрет

аз нявга бях в любов обзет,

но днес ми той омръзна вече:

сега ще се заема аз

с по-старата сестра пред вас.

24.

Сестрата казваха Татяна…

Тук с името й първи път

странѝците ми на романа

приволно ще се осветят.

Какво? И звучно и не мъчно

и с него, знам аз, неразлъчно

е споменът от младини

и стаята слугинска. Ний,

признавам, зле сме с вкусовѐте

за имената; тъй вървим

(за стихове пък да мълчим).

Не ни приляга нам просвета:

в наследство ни предаде тя

превземки — пуста суета.

25.

Та, казваше се тя Татяна.

Ни сестрината красота,

ни сестринската свежест ранна

не беше споделила тя.

Печална, дива, мълчалива,

като кошута боязлива,

тя гледа всичко крадешком,

за всички чужда в роден дом.

Да се умилква не умее

към майка, нито към баща —

не можеше с децата тя

да скача, пее и се смее.

И на прозора ден след ден

седеше с поглед замъглен.

26.

Другарки мислите й бяха

и с тях се не разедини:

мечти и блянове красяха

свободните й селски дни.

И нейните прекрасни пръсти

не можеха да бдят чевръсти,

върху старинния гергеф

и да избадат пъстър шев.

А тази властническа треска:

що с кукла малкото дете,

в игри се готви и расте

за всичките закони светски

и й повтаря то без труд

урока си, от мама чут.

27.

Но кукла даже в ранно детство

избегна тя сред самота,

и клюки селски и съседски

със кукла не делеше тя.

За палавостите всегдашни

бе чужда. Разказите страшни

през зимни нощи, с тъмна страст,

я взимаха в тревожна власт.

Когато в тучните ливади

пристигаха рояк деца

с блажено светещи лица —

тя чужда бе на тая радост:

бе чужд и смътен всеки смях

и ветрения шум сред тях.

28.

Обичаше тя от балкона

да чака дневния възход,

когато чезнат в небосклона

звезди и звезден хоровод,

и тихо планини светлеят,

и, вестник утрен, вятър вее

и постепенно става ден.

И зиме: мракът вледенен,

света когато с нощ покрива,

и долу в празна тишина,

при замъглената луна,

лениво изтокът почива,

събудена в уречен час,

тя се зачиташе със страст.

29.

Романите залюби рано

и там, под техния подслон,

се влюбваше тя непрестанно

в Русо, или пък в Ричардсон.

Баща й с доброта голяма —

позакъснял за свойто време,

в това вреда не бе видел;

романи никога не чел,

ги смяташе за вещ красива…

Не го мореше съвестта

какъв е тома, с който тя

до късно бди и не заспива.

Жена му бе без ум сама

по Ричардсона от мома.

30.

Тя се залюби в Ричардсона,

но без да го чете със страст —

не затова, че Грандисона

бе заменила тя с Ловлас;^[4]

а някога в Москва Алина —

и братовчедка, и княгиня —

разправяше за тях на длъж.

Тогава кроткият й мъж

бе годеник, но сред тревога

тя все копнееше по друг.

Не стана другият съпруг,

ала харесваше й много:

да, Грандисон бе славен франт

и комарджия, и сержант.

31.

Обличаше се с вкус, изящно,

за моди имаше тя дар,

но я поведоха, нещастна,

за друг към божия олтар.

И мъката й да разсее,

мъжът за село, скоро с нея,

остави су̀етния град.

Попаднала сред чужди свят,

тя плака, вика в отчаяние,

едва не стигна до развод,

а после с къщния хомот

привикна и доволна стана.

Да, в навика е скрит покой:

заменя щастието той.

32.

И в навика скръбта омекна,

престана тя да я гори,

с едно откритие олекна

и вече се съвсем смири.

Откри го бавно, сред почивки,

как на съпруга през усмивка

да тури властно тя юзда —

и тръгна всичко по вода.

Тя ра̀ботеше непрестанно:

за зиме гъби ту соли,

ту вписва сметки пък, или

пред празник ходеше на баня,

и без да пита своя мъж,

слугите би тя не веднъж.

33.

В албумите, в онез години,

записваше тя с кръв страстта,

Прасковя викаше с „Полина“,

говореше напевно тя.

И носеше корсети тесни,

а N изричаше чудесно

и по французки с носов звук;

ала животът стана друг,

албум, корсети и Полина,

тетрадките със стихове

забрави, почна да зове

Акулка прежната Селина,

и най-подире усвои

от старо ново да крои.

34.

Мъжът й от любов сърдечна

с тегобите й — непознат;

тя беше чиста, безупрѐчна,

а той бе вечно по халат.

Спокойният живот течеше;

по цели вечери седеше

съседското семейство в тях,

без церемонност и без грях,

ще потъжат, ще позлословят,

ще се посмеят през глава;

на Олга кажат след това

във самовара чай да сложи;

закусват сетне, сетне пак —

и лягат си по късен мрак.

35.

Те пазеха в живота мирен

законите на древността —

и цялата неделя сирна,

бе седмица на празността.

Закон бе дважди да говеят,

обичаха да се люлеят

с трапезни песни всеки път;

кога на Троица светът

с прозевки слушаше молебен,

умилно още призори

отронваха сълзици три;

квасът, от въздух по-потребен

при гости, вечно на обед

поднасяха в йерархен ред.

36.

И тъй старееха те двама,

и пак, като в обѝчай стар,

разкри вратата гробна яма:

отиде той пред нов олтар.

Умря по време предобедно,

и с скръб оплакван от съседи,

деца и верната жена —

оставени в горчивина.

Той беше прост, добър болярин

и там, де днес се покои,

надгробен паметник стои:

„Смиреният Димитрий Ларин,

господен раб и бригадир,^[5]

лежи под тоя камък в мир“.

37.

Възвърнат в своите имения,

Владимир Ленски посети

съседа с паметник, смирено,

и две въздишки посвети;

и дълго скръбно там му беше.

„Poor Jorick!^[6] — шепотно мълвеше. —

Той на ръце ме е държал,

как често в детство съм играл

с Очаковските му медали;^[7]

той Олга даваше за мен,

очакващ с радост тоя ден“,

И всичко искрено пожалил,

той му написа през печал

един надгробен мадригал.

38.

И там, при надписа печален,

над майка и баща проля

сълзите си патриархални!

Уви, в световните поля

в минутна жетва поколения,

под тайнственото провидение

възхождат, зреят, след туй мрат,

а други подир тях вървят.

Тъй ветреното наше племе

към гроба своите деди

с тревога и кипеж следи.

Ще дойде срок, ще дойде време,

и внуците ни в до̀бър час

спокойно ще изместят нас.

39.

Упивайте се дотогава

от тоя лек живот със страст.

Нищожността му аз познавам

и малко я почитам аз;

към призраци се не заглеждам,

ала далечните надежди

сърцето сепват през вражда.

Светът без видима следа

аз мъчно тук бих изоставил,

и пиша не зарад хвалби,

ала желал бих, може би,

дела си скърбен да прославя

и да напомня нявга тук

за мен поне с едничък звук.

40.

Той в нечие сърце ще звънне,

запазен от съдбата, тих, —

и в Лета няма да потъне

от мен написаният стих;

и може — су̀етна надежда —

случаен в бъдеще невежда

да сочи някой мой портрет

и каже: ех, че бе поет!

Изпращам почитта си мирна

към тебе, жрец на красота,

що съхраняваш в паметта

творенията ми ефирни —

и сочиш, целият в мечти,

на старческите лаври ти!