Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Weg zurück, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Емилия Драганова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Обратният път | |
| Der Weg zurück | |
 | |
| Автор | Ерих Мария Ремарк |
|---|---|
| Първо издание |  Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Цвят, 1931 г. |
| Преводач | Димитър Подвързачов |
„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]
Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.
„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (1929).
- Невъзможното завръщане
Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.
За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.
Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.
Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.
Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.
- Изгубеното поколение
В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.
- Литературното „предателство“
Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
II
Целия ден бях в гората. Уморен се отбих в малка странноприемница и си взех стая за нощувка. Леглото вече е оправено, но още не ми се спи. Сядам до прозореца и се заслушвам в шумовете на пролетната нощ.
Между дърветата струят сенки, а от гората долитат викове, сякаш там лежат ранени. Спокойно и хладнокръвно се взирам в мрака — вече не се боя от миналото. Гледам го право в угасналите очи, без да се извръщам. Дори крача насреща му, отпращам мислите си назад, в блиндажите и бомбените ями, ала когато се връщат, те вече не ми носят страх и ужас, а сила и воля.
Очаквах буря, която да ме спаси и повлече, а избавлението дойде полека, без да усетя. Но сега то е тук. Докато се отчайвах и смятах всичко за погубено, то тихо е съзрявало в мен. Мислех, че раздялата винаги е край. Днес зная: и растежът е раздяла. И растежът значи изоставяне. А край не съществува.
Част от дните ми бяха в служба на разрухата; бяха отдадени на омразата, враждата, убийствата. Ала ми остана животът. Даже само това вече е задача и път. Искам да поработя над себе си и да се подготвя; искам да си размърдам ръцете и мислите, да не си придавам важност и да вървя напред дори ако понякога ми се прииска да спра. Много има да се възстанови и едва ли не всичко да се поправи, да се работи и да се изрови засипаното през годините на снарядите и картечниците. Не е нужно всеки да е пионер, ще потрябват и по-слаби ръце и по-ограничени сили. Там искам да подиря мястото си. Тогава мъртвите ще замлъкнат и миналото не ще ме преследва повече, а ще ми помага.
Колко просто е всичко, но колко време ми бе необходимо, за да стигна до него. И може би щях да се заблудя още в предлежащия терен и да стана жертва на примки от бодлива тел и на взривни капсули, ако смъртта на Лудвиг като изстреляна ракета не ни посочи пътя. Отчаяхме се, като видяхме, че потокът на нашата общност, волята на нашия крайно непретенциозен, възвърнат от прага на смъртта живот не помете оцелелите форми на полуистините и себелюбието и не подири нови брегове, а затъна в мочурищата на забравата, бе отбит в блатата на фразите, изтече във вадите на условности, грижи, професии. Днес зная, че всичко в живота вероятно е подготовка и труд на всеки поотделно, в множество клетки, в множество жилки — и както клетките и жилките на дървото трябва само да приемат и предадат по-нагоре напиращия сок, така и от този труд навярно ще се роди шумолене на окъпан в слънце листак, върхар и свобода. Искам да започна.
Това не ще бъде осъществяването, за което мечтаехме в юношеството си и което очаквахме след годините на фронта. Ще бъде път като другите, с каменисти и гладки отсечки, с изровени местности, села и поля; път на труда. Ще бъда сам. Може би ще си намеря спътник за някоя отсечка, ала едва ли завинаги.
И навярно често ще ми се налага да свалям раницата, когато плещите ми се изморят, а навярно и често ще се колебая на кръстопътища и граници, ще се налага да напускам нещо и ще се препъвам, и ще падам, но отново ще се изправям и няма да оставам на земята, ще вървя напред и няма да се обръщам. Може би никога не ще бъда напълно щастлив, може би войната е унищожила тази възможност и всякога ще бъда малко чужд човек и никъде не ще се чувствувам у дома, но навярно и никога не ще бъда напълно нещастен, защото винаги ще има по нещо, на което да се опра, било то само ръцете ми, или дърво, или дишащата земя.
* * *
Сокът се изкачва в стволовете, с лек пукот се разтварят пъпките и мракът е изпълнен с шумовете на съзряването. Нощта е в стаята ми, и луната. Животът е в стаята ми. Мебелите пращят, масата трещи, шкафът скърца. Преди години човешка ръка ги е отсякла и нарязала, рендосала и залепила, превърнала ги е във вещи, служещи на хората, в столове и легла; ала всяка пролет в нощите на жизнения сок нещо в тях затрополява отново, те се събуждат, протягат се, вече не са оръдие, стол и полза, а пак се превръщат в част от струящия и течащ живот. Под нозете ми скърцат и се движат дъските на пода, под ръцете ми пращи первазът на прозореца, а на пътеката пред вратата дори разцепеното прогнило стъбло на липата е пуснало едри кафяви пъпки — след няколко седмици то ще има същите малки свиленозелени листа както и широко разперените клони на чинара, които го засенчват.