Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Weg zurück, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Емилия Драганова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Обратният път | |
Der Weg zurück | |
Автор | Ерих Мария Ремарк |
---|---|
Първо издание | Германия |
Оригинален език | немски |
Жанр | роман |
Издателство в България | Цвят, 1931 г. |
Преводач | Димитър Подвързачов |
„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]
Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.
„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (1929).
- Невъзможното завръщане
Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.
За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.
Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.
Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.
Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.
- Изгубеното поколение
В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.
- Литературното „предателство“
Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
Шеста част
I
— Ернст, трябва да поговоря с теб — казва баща ми.
Мога да си представя какво ще последва. От няколко дни обикаля с угрижена физиономия и правя разни намеци. Но досега все му се изплъзвах, понеже рядко се заседявам у дома.
Влизаме в стаята ми. Той сяда на канапето и ме поглежда кахърно:
— Безпокоим се за бъдещето ти, Ернст.
От рафта за книги вземам кутия пури и му я поднасям. Лицето му леко се прояснява, тъй като пурите са хубави — даде ми ги Карл, а той не пуши букова шума.
— Наистина ли се отказа от учителското място? — пита баща ми.
Кимвам.
— Но защо го направи?
Свивам рамене. Как да му обясня? Ние с него сме коренно различни хора и досега сме се разбирали само защото изобщо не сме се разбирали.
— И какво ще стане сега? — продължава той.
— Все нещо — отговарям. — Какво значение има.
Той ме поглежда уплашено и заговорва за хубава, уважавана професия, за издигане и за място в живота. Слушам го с умиление и досада и си мисля колко е странно, че този човек на канапето е моят баща, който навремето се е разпореждал с живота ми. Но той не можа да ме защити в годините на фронта, не можа да ми помогне дори в казармата, всеки подофицер там бе по-силен от него. Принуден бях сам да се справям с всичко и ми бе безразлично дали той съществува, или не.
След като свършва, наливам му коняк.
— Виж какво, татко — казвам и присядам до него, — може и да си прав. Но аз се научих да преживявам в землянки, с кора хляб и рядка чорба. Достатъчно бе в момента да не стрелят и вече бях доволен. Всяка стара барака ми се виждаше като палат, а сламеникът в тиловата квартира — райско ложе. Трябва да проумееш: фактът, че съм жив и вече не се стреля, засега ми стига. За малкото ядене и пиене, които са ми необходими, все някак ще изкарам, а за останалото — целият живот е пред мен.
— Да — отвръща той, — но това не е живот, ей така безцелно…
— Зависи — възразявам. — Според мен не е живот да кажеш след време, че цели трийсет години всеки ден си ходил в една и съща класна стая или в една и съща канцелария.
Удивен от думите ми, той отговаря:
— Ето, аз от двайсет години ходя в картонажната фабрика и все пак успях да стана самостоятелен майстор.
— Та аз нищо не искам да стана, татко, просто искам да живея.
— И аз съм живял честно — изрича той със сянка от гордост. — Неслучайно ме избраха за занаятчийската камара.
— Радвай се, че животът ти се е подредил тъй гладко — отвръщам.
— Но нали все нещо трябва да работиш — вайка се той.
— На първо време може да поработя в предприятието на един другар от фронта, той ми предложи — казвам, за да го успокоя. — Ще печеля колкото ми е необходимо.
Баща ми клати глава.
— И заради това се отказа от хубавото чиновническо място?
— Често ми се е налагало да се отказвам от нещо, татко.
Той кахърно подръпва от пурата си.
— Даже щеше да получиш право на пенсия.
— Ех, та кой от нас войниците ще доживее до шейсетте? В костите ни са се утаили толкова боклуци и това ще ни се отрази с времето. Положително ще се гътнем по-рано.
И при най-добро желание не мога да си представя, че ще доживея до шейсетте. Твърде много хора съм виждал да умират на двайсет.
Замислено пуша и разглеждам баща си. Все още го чувствувам като свой баща, но той е и мил възрастен човек, предпазлив и педантичен, чиито възгледи вече нищо не значат за мен. Мога да си го представя на фронта; някой непрекъснато би трябвало да го наглежда, а подофицер сигурно никога нямаше да стане.
* * *
Следобед отивам у Лудвиг. Заварвам го пред купчина брошури и книги. Толкова ми се иска да поговоря с него за много неща, които ми тежат на сърцето; имам чувството, че той може да ми посочи път. Но днес Лудвиг е неспокоен и възбуден. Известно време бъбрим за едно-друго, после той казва:
— След малко трябва да ида на лекар…
— Още ли продължава дизентерията?
— Не… друго е.
— Но какво ти е, Лудвиг? — питам озадачен.
Той мълчи. Устните му треперят. Сетне продумва:
— Не зная.
— Да дойда ли с теб? И без друго нямам какво да правя…
Лудвиг си търси фуражката.
— Добре, ела.
По пътя от време на време ме поглежда крадешком и е необичайно потиснат и мълчалив. Свиваме по Линденщрасе и влизаме в къща, пред която има невзрачна градинка с храсти. Прочитам бялата емайлирана табелка на вратата: „Д-р Фридрих Шулц, специалист по кожни, венерически болести и урология“ и се спирам.
— Но какво има, Лудвиг?
Той ме поглежда пребледнял.
— Засега нищо, Ернст. Преди време имах някаква гнойна пъпка. И ето че пак се появи.
— Че това е дреболия, Лудвиг — изричам с облекчение. — Какви ли не циреи съм имал само! Колкото детски главички! Всичко идва от сурогатите.
Звъним. Отваря ни медицинска сестра в бяло. И двамата сме страшно смутени; изчервени до ушите, влизаме в чакалнята. Слава богу, тук сме сами. На масата има куп списания — „Ди Вохе“. Прелистваме ги. Сравнително стари броеве. Още от Брест-Литовския мир. Влиза лекарят. Очилата му проблясват. Вратата за кабинета си оставя полуотворена. Вижда се стол от никелирани тръби и кожа, угнетително практичен и безупречен.
Чудна работа: защо толкова лекари обичат да се отнасят към пациентите си като към малки деца. При зъбарите това направо си влиза в обучението им, но и тоя тип, изглежда, е от същия сорт.
— Е, господин Брайер — превзема се очиларката, — занапред ще се наложи да се посприятелим.
Лудвиг стои ни жив, ни умрял и се мъчи да преглътне.
— Да не е…
Лекарят кимва окуражително.
— Да, кръвната проба се върна. Положителна е. А сега здравата ще я погнем тая пасмина.
— Положителна — промълвява Лудвиг. — Значи…
— Да — отговаря лекарят. — Ще се наложи да проведем едно малко лечение.
— Значи имам сифилис?
— Да.
Една муха бръмчи из стаята и се блъска в прозореца. Времето спира. Пихтиест лепне въздухът между стените. Светът се е променил. Страшното опасение се е превърнало в страшна действителност.
— А не може ли да е станала грешка? — пита Лудвиг. — Не може ли да се направи друга кръвна проба?
Лекарят клати глава.
— По-добре ще е в най-скоро време да започнем лечението. Намирате се във втори стадий.
Лудвиг преглъща.
— Излечимо ли е?
Лекарят се оживява. Лицето му направо цъфва от вяра.
— Напълно. Като начало половин година ще инжектираме от ей тези ампулки, а после ще видим. Може и да не се наложи друго лечение. Днес луесът е излечим.
Луес — каква отвратителна дума. Звучи като име на тънка черна змия.
— На фронта ли го прихванахте? — пита лекарят.
Лудвиг кимва.
— Защо не се лекувахте веднага?
— Не знаех какво е. Никой не ни беше говорил за тия неща. Пък и се появи доста по-късно и изглеждаше безобидно. После мина от само себе си.
Лекарят клати глава.
— Да, това е обратната страна на медала — казва той нехайно.
Иде ми да го халосам със стола по главата. Много има понятие той какво значи да получиш тридневен отпуск за Брюксел и от ямите, бълвоча, калта и кръвта да пристигнеш с вечерния влак в град с улици, фенери, светлини, магазини и жени, с истински хотелски стаи и бели вани, в които можеш да се плискаш и да изтъркаш мръсотията от себе си; в град с тиха музика, тераси и изстудено тежко вино; много има понятие той от магията, стаена в синкавата омара на здрача, в беглия миг между ужас и ужас, като лазур прорязал облаците е тя, като дивия вик на живота в краткотрайната пауза между смърт и смърт. Кой знае дали след няколко дни няма да увиснеш с раздробени кости на телените мрежи и няма да ревеш от болка, да умреш от жажда, да пукнеш… Да отпиеш още една глътка от тежкото вино, още веднъж да вдъхнеш този въздух и още веднъж да погледнеш този нереален свят на преливащи се багри, на мечти, на жени и на възбуждащите прошепнати слова, от които кръвта ти бликва като черен фонтан, от които годините сред кал, ярост и безнадеждност се стапят и се превръщат в сладостно пееща вихрушка от спомени и надежди. Утре смъртта пак ще препусне към нас с оръдия, гранати, огнехвъргачки, с кръв и унищожение — ала днес тази нежна кожа все още е тук, тя ухае и те зове като самия живот, примамва те неуловимо… омайващи сенки на тила, меки ръце, всичко пращи и святка, а се сгромолясва, и се лее, небето гори… Та кой ти мисли, че в този примамлив шепот, в това ухание, в тази кожа може да се таи и друго — нещо коварно, скрита дебнещо, изчакващо — луес; кой ти знае и нека да знае, кой изобщо се замисля за по-далеч от днешния ден… Утре всичко може да свърши… Проклета война, която ни научи да виждаме и изживяваме само настоящия миг!
— А сега какво? — пита Лудвиг.
— Колкото се може по-скоро да започнем.
— Тогава още сега — казва спокойно Лудвиг и влиза с лекаря в кабинета.
Оставам в чакалнята и накъсвам на парченца няколко броя от „Ди Вохе“, в които направо свят да ти се завие от паради, победи и бойки фрази на въодушевени от войната пастори.
Лудвиг се връща. Прошепвам му:
— Иди и при друг лекар, тоя тук положително нищо не разбира. И хабер си няма.
Той уморено махва с ръка и двамата мълчаливо слизаме по стълбите. Долу внезапно казва, извърнал лице:
— Е, тогава довиждане…
Вдигам поглед. Лудвиг стои облегнат на перилата и конвулсивно стиска ръце в джобовете си.
— Но какво има? — питам уплашено.
— Ще си вървя — отговаря той.
— Тогава поне ми подай лапа — казвам озадачен.
С потръпващи устни Лудвиг отвръща:
— Може би вече не ти е приятно да ме докосваш сега…
Плах и слабичък стои той до перилата в същата лоза, в която все се облягаше на окопната стена, с тъжно лице и сведени очи.
— Ех, Лудвиг, Лудвиг, какво правят с нас! Да не съм те докосвал, ахмак, глупчо такъв… Ето, докосвам те, сто пъти ще те докосна… — Нещо сякаш просто ме тласка, по дяволите, ето че дори се разплаквам, аз магарето, и го прегръщам през рамо, и го притискам към себе си и усещам как трепери. — Ех, Лудвиг, та всичко това са глупости, може и аз да имам същото, само се успокой, оная очиларка горе все някак ще оправи работата.
А той трепери ли, трепери, а аз го притискам към себе си.