Серия
На Западния фронт… (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Weg zurück, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 37 гласа)

По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Обратният път
Der Weg zurück
Автор Ерих Мария Ремарк
Първо издание април 1931 г.
Флаг на Германия Германия
Оригинален език немски
Жанр роман

Издателство в БГ Цвят, 1931 г.
Преводач Димитър Подвързачов

„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]

Ерих Мария Ремарк, 1929 г.

Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.

„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк На Западния фронт нищо ново (1929).

Невъзможното завръщане

Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.

За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е на път да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.

Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.

Ремарк (в средата) с фронтови другари

Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.

Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.

Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.

Изгубеното поколение
Публично изгаряне на книги в Берлин, 1933 г.

В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.

Литературното „предателство“

Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.

Бележки

  1. Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.

Източници

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки

II

За днес следобед в града е обявена демонстрация. От месеци насам цените се покачват и нищетата е по-голяма отколкото през войната. Надниците не достигат за най-необходимото, а дори и да имаш пари, често нищо не можеш да си купиш с тях. Затова пък изникват все повече питейни заведения и танцови локали, все повече се засилват спекулата и измамата.

По улиците минават единични групи стачкуващи работници. Тук-там се събира народ. Говори се, че в казармите се струпвала войска. Но засега нищо не се забелязва.

Разнасят се възгласи „Да живее!“ и „Долу!“. На един ъгъл някой държи реч. Ала изведнъж всички се смълчават.

Бавно се задава шествие от мъже в избелели фронтови униформи. Крачат по четирима в редица. Отпред — големи бели плакати: „Къде е благодарността на отечеството?“ и „Военните инвалиди гладуват“.

Плакатите носят едноръки. Често се обръщат да видят дали демонстрантите зад тях не изостават — защото те вървят най-бързо.

Следват слепци с овчарски кучета на къси кожени поводи. На нашийниците им има червен кръст. Внимателно вървят те редом с господарите си. Спре ли шествието, тутакси присядат и слепците също спират. От време на време улични кучета джавкат и с размахани опашки се втурват към овчарките, за да си поиграят и полудуват с тях. Но те само обръщат глави и не реагират на подушванията и лая. И макар да са с будно наострени уши и в очите им да свети живец, те се движат така, сякаш никога повече не ще тичат и скачат, сякаш осъзнават предназначението си. Отличават се от събратята си както милосърдните сестри от веселите продавачки. Другите кучета не се задържат дълго, след две-три минути се отказват и се изнизват с такава бързина, сякаш бягат от нещо. Само един як пес стои с широко разкрачени предни крака и лае протяжно, дълбоко и жаловито, докато шествието го отмине.

Странно — всички тези хора са ослепели във войната и затова се движат по-различно от слепите по рождение — по-стремително и същевременно по-предпазливо, тъй като все още не притежават увереността на дългите години мрак. У тях още живее споменът за багри, небе, земя и здрач. Все още се движат като зрящи, неволно вдигат или извръщат глава, за да видят кой разговаря с тях. Някои са с черни превръзки на очите, ала повечето не ги носят, сякаш така се доближават малко повече до багрите и светлината. Вечерната заря бледнее зад сведените им глави. По витрините пламват първите лампи. Те обаче надали чувствуват по челата си мекия нежен полъх на вечерта, а бавно крачат с грубите си ботуши през вечния мрак, обгърнал ги като облак, упорито и мрачно мислите им пъплят по нищожните цифри, които трябва, а не могат да им стигнат за хляб, покрив и живот. Лениво помръдват в угасналите им мозъчни клетки сенките на глада и нищетата. Безпомощни и изпълнени с глух страх, те усещат тяхната близост, но не могат да ги видят, нито да им се противопоставят, а само бавно крачат по улиците, сплотени, вдигнали безжизнени лица от мрака към светлината, с няма молба към другите, които виждат: вижте!

Зад слепците идат еднооките, обезобразените лица на ранените в главата, криви, безформено удебелени уста, глави без носове и долни челюсти, лица, целите в червени белези, с дупки там, където по-рано са били устата и носът. А над това опустошение — тихи, питащи, тъжни човешки очи.

Следват ги дългите редици на инвалидите с ампутирани крака. Мнозина имат вече протези, които при всяка стъпка се отмятат встрани и с дрънчене се удрят в паважа, като че ли целият човек е изкуствен, от желязо и шарнири.

После минават получилите тремор. Ръце, глави, дрехи, целите им тела се тресат, сякаш все още треперят от ужас. Те нямат вече власт над себе си, волята ми е угаснала, мускулите и нервите им са се опълчили срещу мозъка, очите им са мътни и безсилни.

Еднооки и едноръки тикат в детски колички с мушамени завивки тежко ранените, които могат да живеят само в инвалиден стол. Неколцина теглят ръчна количка, каквато дърводелците използуват за превоз на кревати и ковчези. На нея седи жив труп. Краката му липсват изцяло. Останала е горната половина от тялото на едър мъж, нищо друго. Мъжът има як врат и широко смело лице с гъсти мустаци. Може да е бил товарач на мебели. До него е изправен плакат с разкривени букви, които вероятно е изписал сам: „И на мен ми се иска да ходя, другарю!“ Със сериозно лице седи той, само от време на време се подпира на ръце, залюлява се и така се мести, за да смени позата си.

Шествието бавно се ниже по улиците. Там, откъдето минава, настъпва тишина. На ъгъла на Хакенщрасе то спира задълго. Тук се строи голям танцов локал и улицата е задръстена от купчини пясък, колички за цимент и скелета. Между скелетата, над входа вече пламти червен неонов надпис „Астория“. Количката с безногия спира точно под него и чака да вдигнат няколко железни пръта. Тъмната жар на фирмата залива мъжа и обагря в зловещо червено мълчаливото му лице; то като че ли набъбва от чудовищна страст и всеки миг ще се пръсне от ужасяващ вик.

Но ето че шествието продължава и то отново се превръща в лице на товарач — бледо от престоя в лазарета и от бледата вечерна заря — и благодарно се усмихва, когато някакъв фронтови другар му пъха цигара между устните. Групите тихо се нижат по улиците, без възгласи, без възмущение, сдържани, притаили в себе си само вопъл, а не обвинение — те знаят: който вече не може да стреля, не бива да очаква кой знае каква помощ. Ще стигнат до кметството и ще постоят там, някой секретар ще им каже няколко думи, сетне ще се разпилеят и един по един ще се приберат в стаите си, в тесните си жилища, при бледите си деца и сивата нищета, без надежда — пленници на съдбата, към която други са ги тласнали.

* * *

С напредването на вечерта в града става все по-неспокойно. С Алберт се разхождаме из улиците. На всеки ъгъл се тълпят хора. Носят се слухове. Някъде вече имало стълкновение между войската и работническата демонстрация.

Внезапно откъм църквата „Св. Мария“ долитат пушечни изстрели; отначало единични, после цял залп. С Алберт се споглеждаме и без да разменим дума, се отправяме по посока на изстрелите.

Насреща ни тичат все повече и повече хора.

— Вземете оръжие, тия мерзавци стрелят! — крещят те.

Ускоряваме крачка. Промушваме се през тълпата, провираме се напред, ето че се затичваме — сурова, опасна възбуда ни тласка натам. Запъхтяваме се. Пукотевицата се усилва.

— Лудвиг! — провиквам се аз.

Той бяга редом с нас. Устните му са стиснати, скулите изпъкват, очите са студени и напрегнати — на лицето му отново е изписано изражението от окопите. На Албертовото — също. И на моето. Тичаме към пушечните изстрели сякаш теглени от злокобен сигнал.

С крясъци множеството пред нас се отдръпва назад. Пропъхваме се напред. Жени закриват очи с престилки и се втурват да бягат. Надига се яростен рев. Отнасят ранен.

Стигаме пазарния площад. Пред кметството е разположена войска. Матово блещукат стоманените каски. До външното стълбище е изправена готова за стрелба картечница. Площадът е пуст — хората са се скупчили в улиците, които излизат на него. Безумие би било да се излезе по-напред. Картечницата владее площада.

Но ето че един излиза напред сам-самичък. Народът зад него извира от търбусите на улиците, клокочи покрай сградите и се струпва в черна маса.

Мъжът обаче е много по-напред от нея. В центъра на площада той излиза от сянката, хвърляна от църквата, и луната го осветява. Звънлив рязък глас извиква:

— Назад!

Мъжът вдига ръце. Луната е толкова силна, че когато той заговорва, в тъмната дупка на устата му проблясват белите зъби.

— Другари…

Всичко утихва. Гласът му се издига самотен между църквата, сградата на кметството и сенките, досущ самотно пърхащ над площада гълъб.

— Другари, хвърлете оръжието! Нима ще стреляте по вашите братя? Хвърлете оръжието и елате при нас!

Никога досега луната не е била тъй ярка. Тебеширенобели са униформите пред кметството. Прозорците светлеят. Осияната половина на църковната камбанария е огледало от зелена коприна. Каменните рицари на входа с блещукащите си шлемове и наличници се открояват от засенената стена.

— Назад или ще стреляме! — студен прозвучава заповедният глас отпреди малко.

Озъртам се за Лудвиг и Алберт. Това бе нашият ротен! Това бе гласът на Хел. Задавя ме напрежение, все едно са ме накарали да присъствувам на екзекуция. Зная: Хел ще нареди да стрелят.

Тъмната човешка маса се раздвижва в сянката на сградите, разлюлява се, надига се ропот. Минава цяла вечност. После двама войници с пушки се отделят от стълбището и се насочват към самотника в центъра на площада. Сякаш се изнизва безкрайно дълго време, докато стигнат до него, сякаш тъпчат на място в сиво тресавище — лъскави платнени кукли с готови за стрелба пушки. Мъжът ги очаква спокойно. Щом стигат до него, повтаря:

— Другари…

Двамата го хващат под мишниците и го повличат напред. Мъжът не се съпротивлява. Влекат го толкова бързо, че той се препъва. Отзад се чуват пронизителни викове, масата се раздвижва, цяла една улица тръгва бавно, неравномерно напред. Ясният глас командува:

— Бързо го отведете! Откривам огън!

Предупредителен залп изтрещява във въздуха. Внезапно мъжът се отскубва, но не се спасява с бягство, а хуква право към картечницата.

— Не стреляйте, другари!

Още нищо не се е случило, ала като съзира бягащия невъоръжен човек, множеството също се придвижва напред и се люшва в тесния проход покрай църквата. В следващия миг над площада полита команда, гръмотевичното тракане на картечницата се разбива в многократното ехо от сградите и куршумите със свистене и звън се удрят в паважа.

Светкавично се хвърляме зад една издатина на сграда. В първия момент ме обзема парализиращ, долнопробен страх, съвсем различен от оня на фронта, но той тозчас преминава в ярост. Успях да видя как самотният мъж се обърна и падна ничком. Предпазливо надничам иззад ъгъла. Точно в този миг мъжът се мъчи да стане, ала не успява. Ръцете му бавно се подгъват, главата клюмва и тялото, сякаш е безкрайно уморено, се свлича на паважа… Топката в гърлото ми се стапя:

— Не! — крещя аз. — Не!

Викът ми проехтява между стените на сградите. Чувствувам как някой ме изтиква встрани. Лудвиг Брайер става и тръгва през площада, към тъмните купчини смърт.

— Лудвиг! — виквам.

Но той върви напред, напред. Ужасен се взирам подире му.

— Назад! — отново се чува команда от стълбището.

За секунда Лудвиг спира.

— Хайде, наредете да стрелят, старши лейтенант Хел! — провиква се той по посока на кметството. Сетне продължава напред и се навежда над лежащия на паважа.

Виждаме как някакъв офицер слиза по стълбите. Без да се усетим, внезапно се озоваваме до Лудвиг и очакваме офицера, който е въоръжен само с бастун. Той не се колебае нито миг, въпреки че сега сме трима и при желание бихме могли да го отмъкнем оттук — войниците не ще посмеят да стрелят от страх да не го улучат.

Лудвиг се изправя.

— Поздравявам ви, старши лейтенант Хел. Този човек е мъртъв.

През куртката на убития се процежда струйка кръв и се стича в браздите между камъните на паважа. До дясната му ръка, която, тънка и жълта, се подава от ръкава, кръвта се събира в локва — черно огледало в лунната светлина.

— Брайер — продумва Хел.

— Знаете ли кой е той? — пита Лудвиг.

Хел го поглежда и поклаща глава.

— Макс Вайл.

— Исках да го пусна да си върви — след време казва Хел почти замислено.

— Той е мъртъв — отвръща Лудвиг.

Хел свива рамене.

— Той беше наш другар — продължава Лудвиг.

Хел не отговаря. Лудвиг го поглежда студено.

— Чудесен занаят!

В този миг Хел помръдва.

— Нещата не се свеждат до това — казва той сдържано, — а до целта, спокойствието и порядъка.

— Цел! — отвръща презрително Лудвиг. — Откога си търсите оправдание? Цел! Вие просто трябва да работите нещо, това е всичко. Изтеглете хората си, за да се прекрати стрелбата!

Хел прави жест на нетърпение.

— Хората ми ще останат. Ако отстъпят, утре ще ги нападне десеторно по-голям отряд. Но това сам го знаете. След пет минути ще заема изходите на всичка улици. Дотогава ви давам време да отнесете убития.

— Подхванете го — казва ни Лудвиг. После пак се обръща към Хел: — Ако сега се оттеглите, никой няма да ви нападне. Останете ли, ще има нови жертви. По ваша вина! Това известно ли ви е?

— Известно ми е — студено отговаря Хел.

Секунда стоим един срещу друг. Хел ни оглежда поред. Странен миг. Нещо се пречупва.

Сетне вдигаме отпуснатото тяло на Макс Вайл и го изнасяме от площада. Улиците отново са се изпълнили с хора. Щом ги наближаваме, тълпата ни образува широк шпалир. Политат възгласи:

— Кучета на Носке[1]! Кървава полиция! Убийци!

От гърба на Макс Вайл капе кръв.

Внасяме го в най-близката сграда — „Холандски салон“. Неколцина санитари вече превързват двама души, които лежат на дансинга. Жена с окървавена престилка стене и все напира да си върви в къщи. Санитарите с усилие я задържат, докато дойдат носилки и лекар. Жената е ранена в корема. До нея лежи мъж, облечен в старата си военна куртка. Двете му колене, са простреляни. Жена му е коленичила край него и се вайка:

— Но той нищо не е направил! Просто минаваше оттук! Нали току-що му донесох вечерята! — Жената сочи сивото емайлирано канче. — Само вечерята…

Танцьорките от „Холандски салон“ са се сгушили в един от ъглите. Управителят развълнуван тича насам-натам и разпитва дали не може да пренесат ранените другаде. Заведението му щяло да се опропасти, ако се разчуело. Нито един гост нямало да иска повече да танцува тук. Антон Демут в позлатената си портиерска униформа е донесъл бутилка коняк и я поднася до устата на ранения. Управителят го поглежда ужасен и му прави знак. Обаче Антон не се смущава.

— Как мислиш, ще ми спасят ли краката? — пита раненият. — Шофьор съм.

Носилките идват. Вън отново затрещяват изстрели. Ние скачаме. След това се чуват викове, крясъци и звън на стъкла. Изтичваме на улицата.

— Разкъртете паважа! — вика някой и забива мотика в камъните.

От къщите хвърлят дюшеци, столове, детска количка. Откъм площада проблясват пламъчета на изстрели. Но ето че от покривите се раздават ответни гърмежи.

— Гаси фенера!

Някакъв мъж изскача напред и хвърля паве във фенера. Тутакси става тъмно.

— Козоле! — възкликва Алберт.

Да, той е. Валентин е с него. Като водовъртеж изстрелите са притеглили всички насам.

— Давайте, Ернст, Лудвиг, Алберт! — реве Козоле. — Тия свине стрелят в жени!

Залегнали сме във входовете на къщи; плющят изстрели, крещят хора, ние сме залети, повлечени, опустошени, бесни от омраза, паважът се опръсква с кръв, отново сме войници, отново сме обладани от миналото, с трясък и грохот войната вилнее над нас, между нас, в нас, всичко свърши, другарството е нарешетено от картечници, войници стрелят във войници, бойни другари в бойни другари, всичко е свършено, свършено…

Бележки

[1] Густав Носке (1868–1946); през 1919–1920 г. като министър на въоръжените сили застава начело на контрареволюцията — Б.пр.