Серия
На Западния фронт… (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Weg zurück, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 37 гласа)

По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Обратният път
Der Weg zurück
Автор Ерих Мария Ремарк
Първо издание април 1931 г.
Флаг на Германия Германия
Оригинален език немски
Жанр роман

Издателство в БГ Цвят, 1931 г.
Преводач Димитър Подвързачов

„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]

Ерих Мария Ремарк, 1929 г.

Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.

„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк На Западния фронт нищо ново (1929).

Невъзможното завръщане

Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.

За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е на път да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.

Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.

Ремарк (в средата) с фронтови другари

Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.

Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.

Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.

Изгубеното поколение
Публично изгаряне на книги в Берлин, 1933 г.

В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.

Литературното „предателство“

Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.

Бележки

  1. Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.

Източници

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки

III

Ливадите са мокри, а от пътеките изтичат бълбукащи вади. В джоба на шинела си нося стъклено бурканче и вървя покрай канала с тополите. Като малък ловях тук риба и пеперуди, лежах под дърветата и си мечтаех.

Напролет бреговете на канала натежаваха от жабешки яйца и водорасли. Светлозелени храсталаци от водна чума се полюшваха в малките бистри вълни, дългокраки водомерки криволичеха между стеблата на тръсната, а в слънчеви дни ята от риби бодливки хвърляха бързите си тесни сенки върху изпъстрения със златисти петна пясък на дъното.

Студено и влажно е. В дълга редица покрай канала са строени тополите. Клоните им са голи, ала в тях се е вплела лека синкава мъглявина. Един ден те пак ще се раззеленят и ще зашумят, а слънцето, топло и блажено, пак ще се издигне над това кътче земя, побрало в себе си толкова юношески спомени.

Вървя по крайбрежния насип. Долу се стрелват няколко рибки. Сега вече не мога да се сдържа. Там, където каналът се стеснява дотолкова, че да застана над него разкрачен, се навеждам и дебна, докато загреба в шепата си две бодливки. Изсипвам ги в буркана и ги разглеждам.

Те се мятат насам-натам, изящни и съвършени с трите си бодилчета на гърба, с грациозните кафяви телца и трепкащите гръдни перки. Водата е прозрачна като кристал. Отблясъците на стъклото се оглеждат в нея. И отведнъж дъхът ми секва, тъй силно чувствувам красотата на тази вода в буркана със светлините и отблясъците.

Внимателно го вземам в ръка и продължавам пътя си, държа го предпазливо и от време на време с разтуптяно сърце поглеждам вътре, сякаш в него съм уловил юношеството си и сега го нося у дома. Клякам край вировете, в които плуват дебели пластове жабуняк, и наблюдавам как мраморносините дъждовници, досущ малки фугаси, се поклащат и вдигат главички, за да си поемат въздух. Личинки на ручейници едва-едва пъплят по тинята, бръмбар-плавач лениво гребе току над дъното, а изпод загнил коренак ме поглеждат учудените очи на неподвижна блатна жаба. Наблюдавам този свят със съзнанието, че в него се съдържа повече, отколкото може да се види — в него са споменът, копнежът и щастието на миналото.

Предпазливо вдигам буркана и продължавам, диря нещо, надявам се на нещо. Вятърът духа, а планините на хоризонта се синеят.

Ала внезапно ме пронизва див ужас. Залегни, залегни, прикрий се, виждаш се от всички страни!… Сгърчвам се от безумен страх, разпервам ръце, втурвам се напред, за да се спотая зад едно дърво, треперя, пъхтя, сетне си поемам дъх… Мина ми… Плахо се озъртам: никой не ме е видял. Минава време, докато се успокоя. После се навеждам за буркана, който съм изпуснал. Водата се е разляла, но рибките още шават. Надвесвам се над канала и наливам прясна вода.

Бавно продължавам пътя си, унесен в мисли. Гората наближава. Котка прекосява пътеката. Железопътният насип прорязва полята чак до дъбравата. Тук могат да се построят блиндажи, мисля си, достатъчно дълбоки и с бетонни покрития, а отляво да се прекара линията на окопите със сапи и секретни постове, пък отсреща — няколко картечници, не, само две, останалите — при дъбравата, така почти целият терен ще е под кръстосан огън… Тополите ще трябва да се отсекат, за да не маркират целта за вражеската артилерия… А отзад на хълма някоя друга минохвъргачка — и ела, че ми трябваш…

Изсвирва влак. Вдигам поглед. Но какво правя аз? Дойдох тук да се срещна отново с природата на моето юношество, а ето че прекарвам през нея окопи. Навик, мисля си, ние вече не виждаме природа, а само терен — терен за атака и отбрана… Старата мелница на възвишението не е мелница, а опорен пункт… Гората не е гора, а артилерийско прикритие… Все това ми се върти в главата.

Отърсвам се от тия мисли и се опитвам да си припомня миналото. Но не ми се удава. Пък и радостта ми се е изпарила заедно с желанието за разходка. Поемам обратно.

Отдалеч зървам самотна фигура, която идва насреща ми. Георг Рае.

— Ти какво правиш тук? — пита той удивен.

— А ти?

— Нищо — казва Георг.

— И аз нищо — отговарям.

— А тоя буркан? — пита той и ме поглежда с лек присмех. Изчервявам се. — Няма защо да се срамуваш — продължава Георг. — Май ти се е приискало да половиш риба, а?

Кимвам.

— Е, и? — пита той.

Клатя глава.

— Да, тия неща не стават с униформа — казва замислено Георг.

Присядаме на камара трупи и запушваме. Рае си сваля фуражката.

— Помниш ли как тук си разменяхме пощенски марки?

— Да, помня. — От слънцето трупите на сечището силно миришеха на смола и катран, листата на тополите трепкаха, ветрецът довяваше прохлада от водата… — Всичко помня… Как търсехме дървесни жаби, как четяхме книги, как разговаряхме за бъдещето и за живота, който ни очакваше отвъд синия хоризонт, примамлив като приглушена музика.

— Пък се получи друго, а, Ернст? — казва Рае и по лицето му плъзва усмивката, присъща на всички ни: някак горчива и уморена. — На фронта и рибите ги ловяхме другояче. Ръчна граната във водата и веднага изплуват на повърхността с пръснати хриле и бели кореми. По-практично беше.

— Георг, защо се получава така, че се мотаем и не знаем с какво да се захванем?

— Нещо липсва, нали, Ернст?

Кимвам. Той ме почуква с пръст по гърдите.

— Ето какво ще ти кажа. И аз съм размишлявал за това. Всичко тук — Георг посочва ливадите пред вас — означаваше живот, — той разцъфтяваше, а ние растяхме заедно с него. А онова зад нас — той показва с глава далечината — означаваше смърт, то умря и донякъде унищожи и нас. — Георг отново се усмихва. — Имаме нужда от малък ремонт, момчето ми.

— Може би щеше да е по-добре, ако беше лято — продумвам. — Лете всичко е по-лесно.

— Не е там работата — отговаря той и издухва дима. — Според мен причината е друга.

— Но каква? — питам аз.

Той свива рамене и става.

— Да си вървим, Ернст. Да ти кажа ли какво съм намислил? — Георг се навежда към мен. — По всяка вероятност ще се върна в армията.

— Ти си мръднал — казвам поразен.

— Съвсем не — отвръща той и за миг става много сериозен. — Може би съм само последователен.

Спирам се.

— Но, Георг, братче…

Той продължава напред.

— Нали се върнах няколко седмици преди теб — казва той и заговорва за друго.

Щом се показват първите къщи, изливам водата с бодливките в канала. Рибките мигом изчезват размахали опашки. Буркана оставям на брега.

* * *

Сбогувам се с Георг. Той бавно поема по улицата. Спирам пред нашата къща и се заглеждам подире му. Думите му странно ме разтревожиха. Нещо неопределено се прокрадва от всички страни към мен, посегнех ли да го уловя, се отдръпва, тръгна ли към него, се разпада, ала после наново пропълзява след мен и ме дебне.

Небето тегне като оловно над ниския шубрак на Луизенплац, дърветата са голи, отворен прозорец се блъска от вятъра, а в обрулените бъзови храсти на градинките, влажен и безутешен, се спотайва здрачът.

Погледът ми плъзва по всичко това и отведнъж ми се струва, че днес го виждам за пръв път. Внезапно то ми става толкова далечно, че почти не мога да го позная. Нима тази мокра, мръсна трева пред мен наистина е побрала в себе си годините на моето детство, споменът за които е тъй крилат и лъчезарен? Нима този пуст делничен площад с фабриката отсреща действително е тихото кътче земя, което наричахме родина и което единствено сред морето от ужаси на фронта означаваше за нас надежда и спасение от удавяне? Не бе ли по-различна сивата улица с грозни къщи, чийто образ в оскъдните паузи между смърт и смърт се въздигаше над ямите като необуздан и печален блян? Не беше ли тя много по-широка и оживена в мислите ми? Нима всичко вече не е същото, нима кръвта ме е лъгала, споменът ме е мамил?

Тръпки ме побиват. Всичко е различно, без да се е променило. Все още върви часовникът върху фабричната кула на Нойбауер и отброява часовете както навремето, когато се взирахме в циферблата, за да уловим движението на стрелките. Все още си седи арапът с гипсовата лула в съседния дюкян за тютюн, от който Георг Рае ни купи първите цигари. Все още в отсрещния колониал висят фотографиите, рекламиращи сапун на прах, чиито очи в слънчево време двамата с Карл Фогт изгаряхме със стъкла от часовници. Крадешком надниквам във витрината, обгорените места още личат. Но между онези дни и сега се е настанила войната, а Карл Фогт отдавна загина при Кемел.

Недоумявам защо стоя тук и не усещам същото както навремето в ямите и бараките. Къде са изчезнали изобилието, трепетът, светлината, блясъкът, неизразимото? Нима споменът ми е бил по-жив от действителността? Дали той не се е превърнал в действителност, а тя се е отдръпвала и спаружвала, докато от нея не е останало нищо друго освен гол скелет, на който някога са се развявали пъстроцветни знамена? Нима споменът се е откъснал от действителността и сега витае над нея като печален облак? Нима годините на фронта са изгорили моста към миналото?

Въпроси, въпроси… А отговор няма.