Серия
На Западния фронт… (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Weg zurück, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 37 гласа)

По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Обратният път
Der Weg zurück
Автор Ерих Мария Ремарк
Първо издание април 1931 г.
Флаг на Германия Германия
Оригинален език немски
Жанр роман

Издателство в БГ Цвят, 1931 г.
Преводач Димитър Подвързачов

„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]

Ерих Мария Ремарк, 1929 г.

Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.

„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк На Западния фронт нищо ново (1929).

Невъзможното завръщане

Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.

За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е на път да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.

Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.

Ремарк (в средата) с фронтови другари

Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.

Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.

Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.

Изгубеното поколение
Публично изгаряне на книги в Берлин, 1933 г.

В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.

Литературното „предателство“

Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.

Бележки

  1. Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.

Източници

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки

Седма част

I

Години ли минаха! Или само седмици? Като мъгла, като далечна буря миналото тегне на хоризонта. Дълго боледувах и когато температурата ми спадаше, неизменно виждах угриженото лице на майка ми. А после настъпи голяма умора и изглади всичко, превърна го в сън наяве, който разсея мислите ми, и аз отмалял се отдадох на тихата песен на кръвта и на слънчевата топлина.

Ливадите сияят от блясъка на късното лято. Лежа на една поляна — стръкчетата са по-високи от лицето ми, огъват се, те са светът, не съществува нищо друго освен лекото полюшване в ритъма на вятъра. По местата, където расте само трева, вятърът тихо звънти досущ коса в далечината; там, където има киселец, звукът му е по-нисък и дълбок. Дълго трябва да лежа неподвижно и да се вслушвам, за да го чуя.

Но ето че тишината оживява. Дребни мушици с черни крилца на червени точки, струпани по метлиците на киселеца, се полюшват заедно със стеблата. Пчели като малки самолети бръмчат над детелината, а една калинка самотно и упорито се катери към най-високото връхче на овчарска торбичка.

Мравка стига до китката ми и изчезва в тунела на ръкава. Мъкне суха тревичка, много по-дълга от нея. Усещам лек гъдел по кожата си и не зная дали мравката или тревичката тегли по ръката ми тази крехка нишка живот и предизвиква тия леки тръпки. А после в ръкава ми полъхва ветрец и аз чувствувам: и най-нежните ласки на любовта сигурно са груби в сравнение с този повей по кожата.

Прехвърчат пеперуди, дотолкова подвластни на вятъра, че сякаш плуват по него, бели и златисти платноходки в нежния въздух. Спират се по цветята и когато пак вдигам очи, внезапно съзирам две от тях кацнали на гърдите ми — едната като жълто листо с червени точици, другата разперила тъмнокафяви кадифени крилца с виолетови паунови очи. Ордените на лятото. Дишам много леко и бавно и все пак дъхът ми повдига техните крилца, ала пеперудите остават при мен. Светлото небе се рее зад тревите, водно конче трепка над обущата ми.

Бели паяжини, блестящи нишки на циганското лято се носят из въздуха. Те увисват по стебълцата и листата, вятърът ги довява към мен, паяжините се заплитат в ръцете и дрехите ми, спускат се на лицето ми, на очите, покриват ме. Тялото ми, само допреди миг мое тяло, се слива с ливадата. Границите му се губят, то вече не е отделено, светлината разсейва контурите му, а краищата му полека-лека се заличават.

През кожата на обущата се изкачва диханието на тревите, във вълнените пори на дрехите прониква ароматът на земята, в косата ми повява разлюляно небе: вятърът — а кръвта ми пулсира под кожата, надига се срещу пришълците, нервните окончания се изправят и затреперват, вече усещам крачката на пеперудите по гърдите си и стъпките на мравката отекват в каналите на вените ми… После вълната става по-мощна, последната съпротива се стапя и аз съм само хълм без име, ливада, земя…

Безшумните сокове на земята извършват своя кръговрат, заедно с тях и кръвта ми; те я носят, тя е станала частица от тях. През топлия мрак на земята тече кръвта ми заедно с гласовете на кристали и кварцове, тя е събрана в тайнствения звук на тежестта, с която капките се отронват между корените и се събират в тънки вадички, дирещи своя път към изворите. Заедно с тях тя отново избликва от почвата, тя прониква в ручеи и реки, в блясъка на бреговете, в безбрежността на морето и в сребристовлажната омара, която слънцето притегля към облаците… Тя кръжи, кръжи, отнася все повече от плътта ми и я изхвърля в земята и в подземните потоци, бавно и без болка тялото изчезва, него вече го няма, останали са само вещества и обвивки, то се е превърнало в ромон на подземни извори, в разговор на треви, в подухващ вятър, в шумолящ листак, в безмълвно звънтящо небе. Ливадата настъпва към мен, тялото ми обраства с цветя, венчетата се полюшват над него, аз съм затънал, забравен, залят под маковете и жълтите блатничета, над които се реят пеперуди и водни кончета…

Почти неусетно движение, едва доловима тръпка… Дали това е сетното трепване преди края? Дали са маковете и тревите? Или само ромонът между корените на дърветата?

Ала движението се усилва. Става по-равномерно, преминава в дишане и удари на пулс, вълна подир вълна прииждат и се плискат — връщат се от реките, дърветата, от листака и земята… Кръговратът започва отново, но вече не отнема, а донася нещо и то остава в мен, превръща се в трепет, усещане, чувство, в ръце, тяло… Обвивките вече не са празни; безпрепятствено, леко и окрилено земята отново изхвърля тялото ми… Отварям очи…

Къде съм? Къде бях? Нима съм спал? Загадъчната свързаност все още съществува, ослушвам се и не смея да помръдна. Ала тя остава и все повече се засилват щастието и лекотата, реещото се, сияйното чувство, лежа на ливадата, пеперудите са литнали нависоко, блатничето се поклаща, а калинката е достигнала своето връхче, паяжините висят по дрехите ми, окрилеността остава, надига се в гърдите, в очите ми, раздвижвам ръце — какво щастие! Свивам колене, сядам, лицето ми е влажно и едва сега усещам, че плача, неудържимо плача, сякаш много неща са си отишли завинаги…

* * *

Известно време си почивам. После ставам и поемам към гробището. Досега не съм ходил там. След смъртта на Лудвиг днес за пръв път ми разрешиха да изляза сам.

Някаква старица тръгва с мен, за да ми покаже гроба на Лудвиг. Гробът е зад жив плет от бук и е засаден със зеленика. Пръстта е още рохкава и образува хълмче, на което са облегнати няколко увехнали венци. Бронзовите надписи по лентите са избелели, вече не могат да се прочетат.

Малко се боях да дойда тук. Ала тази тишина не крие ужас. Вятърът подухва над гробовете, златисто се издига над кръстовете септемврийското небе, а в листака на алеята с чинарите пее кос.

Ех, Лудвиг, днес за пръв път усетих смътно какво е родина и мир, а теб вече те няма. Още не смея да повярвам в това чувство, още го смятам за слабост и умора. Но може би някога то ще се превърне във всеотдайност, може би просто трябва да чакаме мълчаливо, а то само ще дойде при нас, може би единственото, което не ни е изоставило, е нашето тяло и земята, може би не бива да вършим нищо друго, а само да се вслушваме в тях и да ги изследваме.

Ех, Лудвиг, а ние все дирехме, лутахме се и се сгромолясвахме, преследвахме цели и се препъвахме в нас самите, не открихме търсеното и ти рухна… А сега, нима повеят на вятъра над тревите, чуруликането на коса в мрака ще ни затрогне и ще ни отведе у дома! Нима облакът на хоризонта, дървото лете са по-силни от толкова много желание?

Не зная, Лудвиг. Още не мога да повярвам, защото бях загубил всякаква надежда. Но нали ние не знаем що е всеотдайност и не познаваме мощта й. Ние познаваме единствено насилието.

Ала дори това да е пътят, Лудвиг — за какво ми е без теб…

Вечерта полека се възправя зад дърветата и отново донася със себе си безпокойство и тъга. Взирам се в гроба.

* * *

По чакъла изскърцват стъпки. Вдигам очи. Георг Рае. Гледа ме угрижено и ме увещава да се прибера в къщи.

— Отдавна не съм те виждал, Георг — казвам. — Къде беше?

Той махва неопределено с ръка.

— Опитах доста професии…

— Нима вече не си в армията?

— Не — рязко отговаря той.

По алеята с чинарите се задават две жени в траур. В ръцете носят малки зелени лейки, спират пред стар гроб и започват да поливат цветята. До нас долита сладникавият мирис на жълт шибой и резеда.

Рае става.

— Мислех, че там ще намеря останки от другарство, Ернст. Но заварих само подивяло стадно чувство, призрачна карикатура на войната. Хора, които си въобразяват, че като скрият някоя друга пушка, ще спасят отечеството… Офицери без препитание, които не знаят с какво друго да се захванат, освен да потушават всички безредици; вечни наемници, които са изгубили всякаква връзка с действителността и чисто и просто се боят да се върнат в цивилния живот — последната, най-тежката утайка на войната. А сред тях неколцина идеалисти и куп любопитни, жадни за приключения хлапаци. И всички те — насъскани, озлобени, отчаяни и недоверчиви един към друг. Да, а после…

Георг млъква и известно време се взира пред себе си. Отстрани наблюдавам лицето му. То е нервно и изтерзано, очите са потънали в дълбоки сенки. Сетне се овладява.

— Защо да не ти кажа, Ернст… Достатъчно време си блъсках главата. Един ден имахме престрелка. Казаха: срещу комунисти. Но като видях убитите — работници, някои още със старите си куртки и военни ботуши, наши фронтови другари, — нещо в мен се скъса. Веднъж със самолета си покосих половин рота англичани и нищо не почувствувах, войната си беше война. Но убитите наши другари, тук в Германия — застреляни от свои бивши другари… Това е краят, Ернст!

Неволно се сещам за Вайл и Хел и кимвам.

Над нас запява сипка. Слънцето залязва и се обагря в златисто. Рае захапва цигара.

— Да, а после… Наскоро след това внезапно изчезнаха двама от нашите. Уж били замислили да издадат местонахождението на оръжеен склад. През нощта другарите им без разследване ги пребили с приклади в гората. Наричаха го „таен съд“. Единият от убитите ми беше подофицер на фронта. Душа човек! Тогава зарязах всичко. — Георг ме поглежда. — Какво се получи, Ернст… А навремето, като тръгвахме на фронта, каква воля и какъв устрем имахме! — Той захвърля цигарата. — По дяволите, къде се дяна всичко!

А след време тихо добавя:

— Ето кое ми се иска да узная, Ернст, как можа да се получи това…

Ставаме и поемаме по алеята с чинарите към изхода. Слънцето си играе в листака и пробягва по лицата ни. Всичко е тъй нереално — това, че разговаряме, и мекият топъл въздух на късното лято, косовете и студеният повей на спомена.

— А какво правиш сега, Георг?

Пътьом Георг сече с бастуна си власатите главички на тръните.

— Всичко огледах, Ернст… Професии, идеали, политика. Но тия неща не са за мен. Та какво е това? Навсякъде черноборсаджийство, недоверие, равнодушие и безграничен егоизъм…

Ходенето малко ме уморява, затова сядаме на пейка в подножието на Клостерберг.

Зелени проблясват градските кули, покривите димят, сребрист се точи пушекът от комините. Георг посочва натам.

Като паяци дебнат в канцелариите, магазините, професиите си, всеки готов да изсмуче другия. И какво ли не тегне отгоре им: семейства, дружества, учреждения, закони, държава! Паяжина върху паяжина! Сигурно и това може да се нарече живот и да се гордееш, че четирийсет години си пълзял нейде долу. Но фронтът ме научи, че времето не е мерило за живота. Защо да слизам в продължение на четирийсет години? Години наред залагах всичко на една карта и мизата винаги бе животът ми. Не мога сега да играя на грошове и дребни придобивки.

— Последната година теб вече те нямаше в окопите, Георг — казвам. — При летците може и да е било по-различно. Но ние често месеци наред не виждахме нито един враг, а бяхме само пушечно месо. Там нямаше какво да залагаме, просто чакахме, докато всекиго застигне куршумът.

— Та аз не говоря за войната, Ернст, а за младостта и другарството.

— Да, те свършиха — отговарям.

— По-рано живеехме като в парник — продумва замислено Георг. — Днес всички сме старци. И все пак добре е, когато си наясно. За нищо не съжалявам. Просто слагам точка. Всички пътища са затворени за мен. Остава ми само да вегетирам. А пък аз не искам. Искам да остана свободен.

— Ех, Георг! — възкликвам. — Та това, което казваш, е край! Но нали и за нас трябва да има начало. Днес го усетих. Лудвиг също знаеше къде е то, ала бе много болен…

Той ме прегръща през рамо.

— Да, да, постарай се да бъдеш полезен, Ернст…

Облягам се на него.

— В устата ти това звучи грозно и лицемерно. Но нали все някъде трябва да има другарство, за което още нищо не знаем.

Така ми се иска да му разкажа за онова, което преди малко изпитах на ливадата. Ала не мога да го изразя с думи.

Мълчаливо седим един до друг.

— И все пак какво смяташ да правиш занапред Георг? — повтарям след известно време въпроса си.

Той се усмихва замислено.

— Аз ли, Ернст? Аз не загинах само по недоглеждане… Това ме прави някак смешен.

Отмахвам ръката му и се вторачвам в него. Но той ме успокоява.

— На първо време ще попътувам малко.

Георг си играе с бастуна и дълго се взира пред себе си.

— Помниш ли какво каза Гизекке? Там горе, в лудницата? Искаше да иде във Фльори… Да се върне разбираш ли? Вярваше, че това ще му помогне…

Кимвам.

— Той още е там. Карл наскоро беше при него…

Излиза лек ветрец. Гледаме града и дългата редица тополи, под които някога си строяхме вигвами и играехме на индианци. Георг винаги бе главатарят и аз го обичах така, както могат да обичат само момчетата, които нямат представа за обичта.

Очите ни се срещат.

— Поразяващата ръка — тихо казва Георг и се усмихва.

— Винету — отвръщам също тъй тихо.