Метаданни
Данни
- Серия
- На Западния фронт… (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Weg zurück, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Емилия Драганова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Ерих Мария Ремарк. Обратният път
Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов
Предговор: Венцеслав Константинов
Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова
Редактор: Венцеслав Константинов
Редактор на издание: Надежда Мирянова
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Коректор: Ани Георгиева
И „Отечествен фронт“
ДП „Д. Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Обратният път | |
Der Weg zurück | |
Автор | Ерих Мария Ремарк |
---|---|
Първо издание | Германия |
Оригинален език | немски |
Жанр | роман |
Издателство в България | Цвят, 1931 г. |
Преводач | Димитър Подвързачов |
„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]
Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.
„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ (1929).
- Невъзможното завръщане
Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.
За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е напът да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.
Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.
Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.
Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.
Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.
- Изгубеното поколение
В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.
- Литературното „предателство“
Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.
Бележки
- ↑ Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.
Външни препратки
Трета част
I
Идвам от гарата, дошъл съм да навестя Адолф Бетке. Къщата разпознавам веднага; толкова пъти ми я е описвал на фронта. Градина с овошки. Не всички ябълки са обрани. Доста плодове се търкалят в тревата под дърветата. На полянката пред вратата се издига огромен кестен. Цялата земя под него, а също каменната маса и пейката са осеяни с ръждивокафяви листа. Сред тях червеникавобели се открояват разпуканите бодливи кори и блестящо кафявите кестени, изпаднали от тях. Вдигам няколко и разглеждам лъскавата, прорязана от жилки махагонова черупка с по-светлото петно на ядката. Колко е чудно, че съществуват такива неща — мисля си и се озъртам, — че всичко това още го има: тези пъстроцветни дървета, забулените в синкава омара гори — гори, а не раздробени от снаряди пънове; този ветрец над полята без барутен дим и воня на газ, тази разорана, тучно проблясваща земя с нейната силна миризма, конете, впрегнати в плугове, не в муниционни колони, а подире им — без пушки, върнали се у дома орачи, орачи във войнишки униформи.
Слънцето оттатък горичката е притулено зад облаци, но сноповете сребристи лъчи се стрелкат през тях, шарените хвърчила на децата се реят високо в небето, дробовете се пълнят с прохлада, въздухът трепти при всяко вдишване и издишване, няма вече оръдия, няма мини, раницата не стяга гърдите, поясокът не притиска стомаха — изчезнало е мъчителното чувство за бдителност и дебнене в тила, няма ги прибежките, които всеки момент могат да се превърнат в залягане, чакане, в ужас и смърт — крача волен и изправен, с безгрижно разкършени плещи и усещам силата на този миг: жив съм и отивам да навестя моя другар Адолф.
* * *
Входната врата е полуотворена. Вдясно е кухнята. Почуквам. Никой не отговаря. Високо казвам „добър ден“. Нищо не помръдва. Продължавам по пруста и отварям друга врата. Някой седи сам на масата, ето че вдига очи, занемарен, в стара униформа, с вял поглед: Бетке.
— Адолф! — възкликвам зарадван. — Не ме ли чу? Май беше заспал, а? — Без да промени положението си, той ми подава ръка. — Прииска ми се да те навестя, Адолф.
— Хубаво си направил, Ернст — казва мрачно Бетке.
— Случило ли се е нещо, Адолф? — питам озадачен.
— Ех, остави, Ернст…
Присядам до него.
— Адолф, братче, но какво ти е?
Той махва с ръка.
— Нищо, Ернст, остави. Знаеш ли, добре, че дойде. — Адолф става. — Инак направо да полудееш, все сам…
Озъртам се. Жена му никъде не се вижда. Той мълчи известно време, сетне повтаря:
— Добре, че дойде.
После измъква ракия и цигари. Пием житна ракия от дебели чаши, оцветени отдолу в розово. Зад прозореца се виждат градината и пътеката с овошките. Духа вятър. Градинската врата се хлопа. От ъгъла бие стоящ часовник с топузи, боядисан с тъмен байц.
— Наздраве, Адолф.
— Наздраве, Ернст.
През стаята се прокрадва котка. Скача на шевната машина и замърква. След някое време Адолф подема:
— Идват тук и приказват родителите ми, тъстът и тъщата, пък нито те ме разбират, нито аз тях. Все едно вече не сме същите хора. — Той си подпира главата с ръце. — Ти ме разбираш, Ернст, и аз — теб, а с ония сякаш ме разделя стена.
Накрая узнавам всичко.
Бетке се връща у дома. С раницата на гърба, с торба първокачествени продукти, кафе, шоколад, дори коприна за цяла рокля.
Иска да влезе съвсем тихо, за да изненада жена си, но кучето заджавка като лудо и едва не събаря колибата. И тогава не го сдържа повече, хуква по пътеката между ябълките — ето ги неговата пътека, неговите дървета, неговата къща, неговата жена, сърцето му бие като ковашки чук, стигнало е чак до гърлото, той разтваря вратата, дълбоко си поема дъх, влиза…
— Мари…
Съзира я, погледът му мигом я обгръща, залива го вълна — полумракът, родният дом, тиктакащият часовник, жена му — понечва да се спусне към нея. Но тя отстъпва назад и се вторачва в него като в сянка. Той все още нищо не проумява.
— Толкоз ли се изплаши? — пита той засмян.
— Да — продумва тя боязливо.
— Ще ти мине, Мари — отговаря той разтреперан от вълнение. Сега, когато е вече в стаята, целият се тресе. Толкова време е изтекло.
— Не знаех, че ще си дойдеш тъй скоро, Адолф — казва жена му. Тя се е отдръпнала до долапа и го гледа с широко отворени очи.
Нещо студено го връхлита за миг и му изтръгва въздуха от гърдите.
— Мигар изобщо не се радваш? — пита той безпомощно.
— А не, Адолф, радвам се…
— Да не се е случило нещо? — продължава той, все още с багажа в ръце.
И ето че тя се разплаква захлупила глава на масата: защо да не научи веднага, нали хората ще му кажат, имала нещо с друг, и тя не знае как станало, изобщо не искала и през цялото време си мислела само за него, а сега, ако ще, да я претрепе.
Адолф стои, стои и най-накрая забелязва, че още е с раница на гърба. Сваля я, вади нещата, трепери, в главата му се върти една-едничка мисъл: Не може да бъде, не може да бъде! — и продължава да вади, само и само да върши нещо, коприната шумоли в ръката му, протяга и я: „Ето, донесох ти това…“, а в главата му все се върти: Не може да бъде, не може…
Безпомощно протяга червената коприна, още нищо не е стигнало до съзнанието му.
А тя плаче и нищо не иска да чуе. Той сяда и се замисля, и изведнъж страшно огладнява. На масата има ябълки от градината, есенни ябълки, взема си и яде, защото трябва да върши нещо. Ала после ръцете му се отпускат и той проумява всичко. Бясна ярост закипява в него, иде му да строши нещо и хуква навън да потърси оня тип.
* * *
Не го открива. Тогава отива в кръчмата. Хората го поздравяват, но седят като на тръни, гледат встрани и внимават какво ще кажат, значи вече знаят. Наистина той си дава вид, че нищо не се е случило, но кой ще издържи така? Гаврътва ракията и си тръгва, когато някой го пита: „Беше ли си вече в къщи?“… И мълчание го изпраща на излизане от пивницата. Броди из селото, става късно. И отново застава пред къщата си. Какво да направи, влиза вътре. Лампата свети, на масата има кафе, на огнището — тиган с пържени картофи. Поваля го болезнено чувство: колко хубаво би било, ако всичко беше наред. На масата има дори бяла покривка. А така му е още по-тежко.
Жена му е там и вече не плаче. Щом той сяда, налива му кафе и оставя картофите и салама на масата. Ала за себе си не слага чиния.
Той я поглежда. Колко е бледа и слаба. И в гърдите му отново се надига безпаметна тъга. Повече нищо не иска да знае, иска да се заключи и да легне, да се превърне в камък. Кафето вдига пара, той го отмества, тигана също. Жена му се изплашва. Знае какво ще последва.
Адолф не става, не, не може да й стори лошо, само поклаща глава и казва:
— Иди си, Мари.
Тя не отвръща нито дума, намята си шала, още веднъж премества тигана пред него, изрича с плах глас: „Поне хапни, Адолф…“ и си тръгва. Отива си, отива си с леки стъпки, безшумно, вратата се затваря, навън изджавква кучето, вятърът фучи зад прозорците. Бетке остава сам.
А сетне идва нощта.
Няколко дни в самота у дома могат да подлудят човек, дошъл от окопите.
Адолф се опитва да спипа оня тип, за да го смаже от бой, но той навреме се е усетил и е офейкал. Адолф го дебне и го търси навред, обаче не може да му открие следите и това съвсем го съкрушава.
После се появяват тъстът и тъщата и го увещават да размисли, жена му отдавна се била вразумила, четири години в самота също не било дреболия, оня тип бил виновен, а през войната ставали какви ли не неща…
— Какво да правя, Ернст? — Адолф вдига поглед.
— Дявол да го вземе — казвам. — Ама че гадост!
— Затова ли се върнахме в къщи, Ернст!
Наливам и пием. Пурите на Адолф са се свършили и тъй като той не иска да иде в кръчмата, отивам аз. Адолф е страстен пушач, по-леко ще му е, ако има пури. Затова вземам цяла кутия „Валдфриден“ — дебели кафяви пури, които си отговарят на името[1]. Направени са от чиста букова шума, но по-добре това, отколкото нищо.
Когато се връщам, при Адолф има някого и веднага се досещам, че е жена му. Стои изправена, ала раменете й се огъват. Има нещо трогателно в тила на жените, нещо детинско и човек не може да им се разсърди сериозно. Естествено изключвам дебеланите с тлъсти вратове.
Поздравявам я и свалям фуражка. Жената не отговаря. Пурите слагам пред Адолф, обаче той не си взема. Часовникът тиктака. Зад прозореца кръжат кестеновите листа, навремени някое прошумолява в стъклото и вятърът го залепя о него. Тогава петте му кафеникави землисти зъбци, събрани на едно стебло, сякаш ни заплашват отвън, досущ разперени пръсти на протегната граблива ръка — кафявата мъртва ръка на есента.
Най-сетне Адолф помръдва и изрича с непознат за мен глас:
— Е, хайде, иди си, Мари.
Тя се надига послушно като ученичка, вперва очи пред себе си и си тръгва. Крехкият тил, слабичките рамене, как е възможно всичко това?
— Ей тъй идва всеки ден и седи тук, нищо не казва, чака и все ме гледа — казва горестно Адолф.
Жал ми е за него, но сега вече ми е жал и за жената.
— Ела с мен в града, Адолф, няма смисъл да киснеш тук — предлагам му.
Той не иска. Навън излайва кучето. Сега жената излиза през градинската врата, връща се при родителите си.
— Иска ли да си дойде тук? — питам.
Той кимва. Не разпитвам повече. Ще трябва да се справи сам.
— Но защо не дойдеш с мен? — пробвам още веднъж.
— Друг път, Ернст.
— Поне си запали пура. — Тикам му кутията и изчаквам, докато си вземе една. После му подавам ръка. — Пак ще намина, Адолф.
Той ме изпраща до вратнята. След няколко крачки се обръщам и му махам. Адолф все още стои до оградата, а зад него отново пада вечерният мрак, както преди време, когато слезе от влака и се раздели с нас. Трябваше да си остане с нас. Сега е сам и нещастен, ние не можем да му помогнем, колкото и да искаме. Ех, в окопите беше по-просто — само това, че сме живи, ни стигаше.