Сандра Браун
Скрити огньове (9)

Девета глава

Елена леко разтърси рамото на Лорийн и прошепна: — Сеньора Локет, събудете се. Трябва да подготвя за пътуване.

Лорийн отвори очи. Видя тъмната стая и замърмори сънено и недоволно, прилепила буза във възглавницата. Не й се искаше да изплува от този толкова дългоочакван сън. Настойчивото побутване на Елена най-сетне успя да преодолее сънливостта й и тя с внезапна яснота си спомни къде щеше да ходи днес. Отхвърли завивките и се надигна от леглото. Вече бе напълно будна и въпреки че опасенията спрямо Джаред не я напускаха, почувства вълнение, че за първи път ще види Кийпойнт.

Докато правеше тоалета й, Елена неспирно бърбореше за това колко хубава била сватбата вчера, колко красива била Лорийн в булчинската си одежда, колко добре изглеждал Джаред и какъв късмет извадила Лорийн с такъв съпруг като него.

Само няколко минути преди това камериерката бе много изненадана, когато почука на вратата на Джаред, за да го събуди.

— Сеньор Джаред, буден ли сте? Време е да готви за път. Сеньор Локет, чувате ли?

Отвърна й пълна тишина и след малко Джаред промърмори сънливо:

— Буден съм.

— Сеньора Локет, искате ли да ви помогна? — изчурулика Елена, мислейки, че съпругът ще я освободи от някои нейни задължения.

Чуло се бе шумолене на завивки, приглушена ругатня и след това гласът на Джаред бе отговорил:

— Тя е в стаята си. Иди да я събудиш.

Елена стоеше от другата страна на вратата и изненадано се взираше в нея.

— Но, сеньор…

— Тя е в стаята си — бе изръмжал той.

Сега, докато довършваше последните приготовления с багажа на Лорийн, Елена само вдигна рамене. Защо Лорийн не спи със съпруга си? Навиците на тия gringos винаги са били загадка за нея.

Единствената собственост на Лорийн, което я правеше да не изглежда съвсем като съпруга-просякиня на Джаред, бе костюмът й за езда. Той бе подарък от Пратърови, които настояха да се запише в училището по езда. Синият кадифен костюм с дългата, влачеща се зад нея пола и плътно стегнатия по тялото й жакет правеха фигурата й съвършена. Бе заел доста голямо пространство в един от куфарите, но тя не можеше да понесе мисълта да се раздели с някои от най-хубавите си дрехи, като тръгваше от Северна Каролина.

Елена огледа костюма със съмнение и колебливо попита Лорийн дали не предпочита да облече някоя от роклите, които й бе ушила мисис Гибънс.

— Не — твърдо отвърна Лорийн, забождайки дългите фиби в чудесно подхождащата на костюма шапка с воал. — Искам Джаред да ме види облечена с нещо лично мое. Нещо, което не майка му ми е купила.

Младите жени тъкмо пристягаха ремъците на куфарите, когато Пепе тихо почука на вратата. Елена отвори, той бързо се поклони и каза:

— Сеньор Джаред, той чака.

Пепе вдигна куфарите на Лорийн и тръгна пред двете жени. Скептично оглеждаше одеждите на Лорийн, клатеше глава смутено и мърмореше нещо на испански.

Той изнесе куфарите през огромната входна врата, а Лорийн решително кривна към кухнята на Роза за една бърза чаша чай. Утринта бе хладна и чаят стопли тялото й, но нищо не можеше да стопи хладината в сърцето й. Още не се бяха виждали с Джаред, но след снощния разговор на вратата на банята тя се страхуваше да застане отново срещу него. Какво ли ще е настроението му днес?

Дори в този ранен час Роза сновеше пъргаво из кухнята. Докато Лорийн си хапваше от горещите tortillas, залети с разтопено масло, Роза видя тъгата, изписана по лицето на младата господарка. Готвачката знаеше всичко, което ставаше в къщата, и много ясно си даваше сметка, че тази внезапна женитба съвсем не е основана на любов. Протегна ръка и потупа майчински Лорийн по лакътя.

— Сеньора Локет, всичко ще бъде наред. Сеньор Джаред, той… той боли отвътре. Тука. — Тя постави пълната си ръка върху огромните гърди. — Но той добър човек. Той харесва вас, много харесва. — Лорийн се опита да възрази, но тя бързо продължи: — Роза познава момче, откакто роден, и добре познава. — Тя се усмихна лъчезарно и окуражително стисна ръката на Лорийн. — Vaya con Dios!^[1] — прошепна тя.

Пепе промуши глава през кухненската врата, прокашля се и каза извинително:

— Сеньор Джаред, той… — И кимна с глава в недвусмислен жест, че Лорийн веднага трябва да го последва.

Преди да излезе от кухнята, Лорийн се обърна към Роза и я прегърна, едва успяла да обхване с ръце мощните й рамене. Елена стоеше на входната врата с блеснали от сълзи очи.

— Неприятно ще ми е, ако бебето се роди, докато ме няма. Може ли да ме известиш? Надявам се, че всичко ще бъде наред.

— Аз ще обажда, ама вие не тревожи. Момчето ще ражда чудесно — засмя се Елена.

— Довиждане, Елена.

Двете жени се прегърнаха и останаха няколко секунди така, после Лорийн излезе навън.

Джаред седеше на големия паломино, който бе вързан отзад за каруцата в деня на пристигането на Лорийн. Той отново бе станал vaquero. Обичайните стегнати панталони, както някога, бяха натъпкани във високите черни ботуши. Коженото яке го предпазваше от хладината на октомврийското утро. Под него бе облякъл синя риза, а около врата му небрежно бе вързана червена кърпа. Черната му шапка бе смъкната ниско над челото, а в устата му стърчеше обичайната тънка пура.

Джаред я огледа от горе до долу само с очи, без да движи глава, и предутринният здрач попречи на Лорийн да види изражението на лицето му. Пепе придържаше юздите на една оседлана кобила. И кобилата, и жребецът на Джаред стреснато пристъпиха от крак на крак, когато гръмкият му смях наруши тишината на спокойната утрин.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че тръгваш с тия пъртушини на гърба си?

Лорийн се смая. Мислеше си, че изглежда съвсем подходящо за случая в този костюм за езда и кокетно кацналото боне на главата.

— Т-това е костюм за езда — заекна тя неуверено.

— Знам какво е — отвърна Джаред смразяващо. — Просто ще ми бъде дяволски забавно да видя как ще се качиш на коня, облечена в него, това е всичко — изкиска се той.

Лорийн погледна красивата кобила. Изглеждаше спокойно животно. После видя и седлото и преглътна конвулсивно.

— Бих предпочела седло за странична езда, Джаред — каза тя с всичкото достойнство, на което бе способна.

— Така ли-и? — провлече той, премествайки пурата в ъгъла на устата си. — Е, лошо, защото тук имаме само седла западна мода. Не можеш ли да яздиш обкрачено?

Ръкавицата отново бе хвърлена.

— Разбира се, че мога — отвърна тя.

— В такъв случай бягай да се преоблечеш в някоя от новите си дрехи и по-бързо си вдигай… задните части… на коня. Губим си времето. — Тя се обърна да влезе, а той добави подир нея: — И направи нещо с тая коса. Не можеш да сложиш никаква подходяща шапка на това… — Той завъртя ръце около главата си. — А ако не носиш шапка, ще си изгориш бялото като каймак личице — подхвърли иронично.

Лорийн повдигна тежките си поли и тромаво влезе обратно в къщата. Елена, която бе стояла през цялото време зад вратата и бе чула всичко, съчувствено я хвана за ръката и я поведе нагоре по стълбите.

Мексиканката мълчаливо съблече костюма за езда на Лорийн и вместо него й помогна да облече кафява цепната пола, която според Лорийн бе неприлично тясна около бедрата и на това отгоре къса. Последва я бяла памучна риза, която се закопчаваше отпред като мъжка. Елена не обърна внимание на сълзите, които Лорийн с мъка преглъщаше, и върху потрепващите й рамене метна меко кожено яке. Плътно прилягащите по прасеца кафяви ботуши от ярешка кожа обхванаха краката й и Лорийн бе доволна, че стигат до под коляното, точно където свършваха три-четвъртите й долни гащи.

Сълзите най-сетне се затъркаляха по бузите й, като си спомни за унижението, на което я бе подхвърлил Джаред. Бе се подиграл с достойнството й пред очите на прислугата, пред приятелите й и това го бе зарадвало.

С мълчаливо съчувствие Елена свали шапката на Лорийн, извади всички фиби от тежкия черен кок и забързано разреса косата й. После сплете абаносовите къдрици в дълга плитка, която увисна като копринено въже чак до кръста на Лорийн, и й подаде широкопола шапка с плоско дъно, която много приличаше на тази на Джаред. Лорийн си я сложи и прекара ремъчето под брадичката си. Най-накрая Елена й подаде чифт ръкавици от ярешка кожа.

Прекараха в стаята не повече от десет минути, но промяната бе направо смайваща.

Докато двете слизаха по широкото стълбище, Елена прошепна:

— Лорийн, ти можеш да язди обкрачено? — В настъпилия кризисен момент всички официалности бяха забравени.

Лорийн преглътна с усилие.

— Не знам. Никога не съм опитвала.

Елена я погледна съчувствено, но видя само решителност в израза й. Сълзите бяха изчезнали.

С твърда крачка Лорийн излезе навън, като се задоволи само да хвърли бегъл поглед по посока на Джаред. Застана плахо до дорестата кобила, после решително постави ботушчето си в стремето и се хвана за рога на седлото. Пепе постави събраните си длани в подканващ жест и с леко движение я подхвърли нагоре. Лорийн непохватно се друсна върху седлото и едва не извика от болка, когато нежната кожа от вътрешната страна на бедрата влезе в съприкосновение с грубата кожа на седлото. Веднага обаче възстанови спокойното изражение на лицето си и пое юздите, подадени й от Пепе.

Джаред я наблюдаваше с интерес и на устните му заигра иронична, разбираща усмивка. Ама че интересна езда предстои!

Без да проговорят, те минаха по алеята към къщата и поеха по пътя, водещ на запад извън града. Лорийн огледа околния пейзаж.

Чак сега слънцето започна да се издига зад тях и лъчите му огряха неповторимата природна картина наоколо. Високи кипариси ограждаха завоите на Рио Кабайо, лъкатушеща успоредно от дясната страна на пътя. От лявата се редуваха плавно издигащи се хълмове, целите блеснали в слана, сякаш покрити с диамантена мантия, ослепително отразяваща слънчевите лъчи. Есента бе обагрила дъбовете и брястовете с всички оттенъци на жълтото, червеното и кафявото, а вечнозелените кедри контрастираха като тъмни петна между тях. Измежду хълмовете се издигаха бели варовикови образувания, отразяваха ослепително слънчевите лъчи и замъгляваха очите.

Яздеха рамо до рамо, само от време на време Лорийн отдръпваше коня си встрани винаги когато той се доближеше до този на Джаред на повече от метър. Широкополата шапка лежеше на раменете й и Джаред погледна към върха на главата, украсена от отблясъците на слънчевите лъчи по косата й.

Въпреки че бе заявила обратното, Джаред разбра, че никога преди тя не е яздила по мъжки. Има в нея някаква жилка, призна той в себе си. Добре яздеше, но, боже, колко щеше да я боли после!

Той наруши тишината.

— Сега вече не изглеждаш толкова комично. Тия дрехи не са ли по-удобни от онзи маскараден костюм, дето го беше навлякла? — запита я той.

— Благодаря, добре съм, Джаред.

Проклятие! Винаги така хладна. Басирам се, че много ти е удобно, помисли си той с подигравка. Това сладко създанийце, което преди малко видя как се качва на коня, сега сигурно бе готово да заплаче от болка. Но защо мълчи и не се оплаква?

Той нарочно пришпори коня си и увеличи скоростта.

Лорийн направи същото, за да се изравни с него, и болката в бедрата и дупето й стана непоносима. Но по-скоро би умряла, отколкото да се покаже слаба пред този надменен, арогантен и омразен човек!

Въпреки нарастващия си гняв, не можеше да откъсне очи от Джаред. Искаше й се да го мрази, но това бе доста трудно, като се имаше предвид красотата му. Никога не бе виждала нито една илюстрация, която така живо да изобразява решителните мъже на Запада, какъвто бе Джаред Локет.

Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави как снощният му вид — разгърден и с подаващи се косъмчета изпод ризата — накара сърцето й да се разтупа. Наистина ужасно се страхуваше да отвори вратата, но не само заплахата му да я разбие ида вдигне цялата къща на крак я накара да се подчини. Трябваше да признае пред себе си, че бе и любопитна да види какво ще стане, като го стори. Тръпки преминаха през цялото й тяло, предизвиквайки странни усещания, когато топазените му очи се плъзнаха по нея. Самият Джаред също бе нервен, както й се стори, но това, изглежда, е било игра на въображението й, защото никак не му бе присъщо.

Сега със съвсем обективен поглед разгледа и ездача, и коня. Движеха се като едно цяло. Медно златистият косъм на жребеца бе почти със същия цвят като избелелите от слънцето косми, покриващи гърдите на Джаред.

Слънцето се издигна още по-високо зад тях и те продължаваха нататък в лек тръс. Най-сетне, когато на Лорийн започна да й се струва, че всеки момент ще изкрещи от болка, Джаред намали и я отведе встрани от пътя, на брега на пъргавата река.

— Готов съм за почивка — каза той, скачайки живо от коня.

После отведе коня до потока и животното наведе глава към водата.

Лорийн още седеше на коня си. Изключително добре се справих с ездата, помисли си тя, но не съм сигурна дали мога да се качвам и слизам, без да има на какво да стъпя.

Джаред й хвърли поглед, после се приближи и вдигна ръце към нея. Примигвайки от болка, тя измъкна крака си от стремето и нерешително постави ръце на широките му рамене. Ръцете му обгърнаха талията й, повдигнаха я и леко я спуснаха на земята. Тя не вдигна поглед към него, а навела глава надолу, изчака, докато той я пусне. Почувства дъха му върху бузата си. Беше топъл.

Кобилата не се нуждаеше от подканване, за да последва примера на жребеца. Измъквайки манерка от седлото, Джаред отви капачката и я подаде на Лорийн. Тя отпи няколко глътки и му я върна.

— Гладна ли си? — попита.

— Да, малко — отвърна Лорийн и се опита да не се намръщи, докато сядаше внимателно и сковано на голям плосък камък.

Той извади няколко сандвича от торбата на седлото и й предложи един.

— Правих си ги сам тази сутрин, затова не мога да гарантирам за качеството им.

— Чудесни са — каза Лорийн, отхапвайки от дебелия сандвич с шунка.

— Умея да готвя на огън на открито, обаче в кухня се изнервям. — Устните му потрепнаха в подобие на усмивка.

Никога преди не бе разговаряла с него върху общи неща. Тъй като той бе подел разговора, тя много искаше да го продължи. Колкото и напрегната да се чувстваше, все пак това бе някакво начало.

— Обичам да готвя. Настойниците ми в Клейтън имаха домашна помощница и готвачка, която управляваше кухнята като деспот, но понякога ми разрешаваше да пробвам някоя и друга рецепта.

— Глория може и да ти позволи да се поразшеташ малко из кухнята. Ако успееш да изтраеш непрекъснато мотаещите се в краката ти деца.

— Коя е Глория? — попита тя с интерес.

— Жената на Руди — отвърна той и видял въпросително вдигнатите вежди, добави: — Руди ми е… ъ-ъ… той е управител на ранчото. Той и Глория живеят там с… майка му. Почти всяка година им се ражда по едно дете.

Той се усмихна и Лорийн видя как кожата в крайчеца на очите му се набръчка. По време на сватбеното тържество го бе видяла само няколко пъти да се усмихва от сърце. Тези усмивки го правеха да изглежда по-млад.

— Бен… — Тя се поколеба малко, докато изрече името. Какво пък толкова, каза си и продължи с укрепнал глас: — Бен ми каза, че един от вашите vaqueros бил индианец.

Джаред се засмя.

— Спокойно можеш да му вярваш. Торн е команч до токовете на ботушите си, от които понякога се отказва в полза на мокасините. Баща ми го намерил, когато с още няколко войници нападнали едно село, за да освободят намиращите се в него бели пленници. Торн бил полумъртъв от огнестрелна рана и глад, а и от двете неща се умира. — Той преглътна последния залък от сандвича си и изтупа дланите си от трохите. — Тъй или иначе, Бен го довел в Кийпойнт. Мисля, че тогава Торн бил на единайсет-дванайсет години. Станало е доста преди да се родя. Оттогава е все с нас и е един от най-добрите ни работници. Той и Бен доста се привързаха един към друг. Понякога ни вземаше — Руди и мен — и ходехме с него надалеч из равнините. Научи ни как да преследваме елените, да се ориентираме по звездите, да познаваме времето и други такива.

Лорийн бе удивена, но не толкова от разказа, колкото от това, че Джаред й го каза. Никога не го бе виждала толкова многословен.

— Значи ти и Руди сте израснали заедно? — попита тя. Въпросът й породи у него известно неудобство и той отговори лаконично:

— Да.

Тя отново опита:

— Мисля, че земята ви е хубава, Джаред. Наистина е така. — Каза го импулсивно, но убедено.

Той я погледна със странен поглед и после го отмести встрани. Присви очи в блясъка на слънцето и плъзна погледа си по заобикалящата ги панорама.

— Да, хубава е. — Дълго време остана така, сякаш погълнат от гледката наоколо, после рязко се изправи, като че смутен от многословните си приказки. — Ако ти се налага да се уединиш някъде, иди зад онези скали там.

Минаха няколко секунди, преди да разбере значението на думите му. После наведе глава смутено и заекна:

— Не, аз… чувствам се добре.

— В такъв случай, ако ме извиниш — каза той с преувеличена галантност.

С присъщото му нахалство Джаред се надвеси над нея и тя се изчерви до корена на косите си. После се изсмя гръмко и с дрънкащи по камъните шпори се отправи към брега на реката.

Лорийн уви остатъка от сандвича си и го върна в чантата на огромния паломино, предпазливо приближавайки се към него. От задната му страна бе прикрепена пушка, мушната в кожен калъф, а преди това бе видяла, че на колана на Джаред виси и пистолет. Никога през живота си не бе виждала огнестрелни оръжия толкова отблизо. Те я ужасяваха. Но ето че мъжът й нямаше нищо против да ги държи колкото е възможно по-близо до себе си.

Когато той се върна и събра юздите на конете, тя се обади:

— Видях няколко изкоренени дървета. Някой да не прочиства земята наоколо?

— Не, това е дело на Рио Кабайо. Става ужасна, когато реши да се разсърди. А това се случи преди две години и бе едно от най-разрушителните наводнения през последните десетилетия. Отнесени бяха дървета, добитък, къщи, че дори и мостове.

— Но реката изглежда толкова спокойна.

— През повечето време наистина е такава. Но ако има много дъждове и потоците по хълмовете се препълнят, тогава реката става сила, с която е по-добре да се съобразяваш. Взима си обратно част от земята.

Доста образно и поетично сравнение за този иначе мълчалив мъж.

Механично й помогна да се качи на коня. Този път Лорийн не можа да сдържи изохкването, когато отново зае тази мъчителна поза. За да го прикрие, попита:

— Как се казва конят ми?

— Как се казва ли? Мисля, че вакеросите й викат Флейм^[2], заради цвета й.

— А твоят?

— Това е Чарджър — каза гордо той, потупвайки красивия жребец по шията. — Тази сутрин нещо не е на себе си. Мисля, че… Флейм го възбужда.

Златисто кафявите очи се наведоха към Лорийн и бяха възнаградени с изчервяване на бузите. Очите й неволно погледнаха към онази част на коня, която недвусмислено показваше, че животното е мъжко.

Разправят, бил голям като на жребец. Внезапно изплувалите в съзнанието й думи на Елена едва не я накараха да се задави.

Джаред избухна в смях.

— Не бой се, Лорийн. Той е джентълмен и никога не би направил опит да й се качи пред хората. Все пак ще го държа изкъсо, в случай че интересът му към нея не го накара да забрави това. — Когато смехът му се поуталожи, той добави: — Красиво животно е, нали? Бен ми го подари, когато се върнах от Куба.

Смущението на Лорийн моментално изчезна, заменено от удивление.

— Ти си участвал във войната?

Кратко и утвърдително кимване. Явно не обичаше да си спомня за войната. Погледът му стана суров и очите се превърнаха в два студени камъка. Разстроена, че е развалила хубавото му настроение, тя обърна глава и се направи на силно заинтересувана от гледката.

 

 

След около още час езда те прехвърлиха един хълм и спускайки се по надолнището, опънаха юздите. От другата страна земята пред тях се простираше като огромна тепсия — гледката бе невероятна. Голямо стадо говеда, повечето хиърфордска порода, пасяха из зелените пасбища или стояха в плитчините на реката, лъкатушеща през равнината. Няколко говеда, чиято къдрава червена козина рязко контрастираше със зеленината наоколо, лениво размахваха опашки в сянката на кедрите, пръснати из цялата долина.

Лорийн бе толкова погълната от гледката, че изобщо не чу конските копита, трополящи зад тях с Джаред, докато конете почти ги връхлетяха. Изпищя, когато видя десетина ездачи, дръпнали кърпи над носовете си, прихлупили шапки ниско над очите, размахващи пушки и револвери и викащи колкото им глас държи.

Яздеха право към тях, навели тела към шиите на конете. Тя рязко и уплашено се завъртя към Джаред и с изненада видя как той придърпва кърпата над носа си също както бандитите. По-бързо, отколкото погледът на Лорийн можа да проследи движението, той извади пушката от калъфа на седлото и запъна спусъка. След това, пришпорвайки Чарджър и надавайки смразяващия кръвта боен вик на команчите, препусна в галоп срещу нападателите.

Бандитите изпразниха пушките си във въздуха и без никакво усилие обградиха Джаред. Той опъна юздите на Чарджър толкова силно, че конят се изправи на задните си крака, размахал предни копита във въздуха. Джаред като по чудо се задържа на седлото.

Сърцето на Лорийн гърмеше сякаш в ушите й от обхваналия я ужас. Защо Джаред я бе изоставил? Едва лиси мисли, че може сам да се справи с тая банда десперадоси^[3]. След като го убият, какво ли ще правят с нея? Флейм възбудено пристъпваше от крак на крак, но Лорийн бе толкова погълната от разигралата се пред нея сцена, че не й обръщаше внимание.

Джаред се плъзна по седлото, скочи на земята и водачът на бандитите последва примера му със същото грациозно движение. Другите останаха по конете и оформиха плътен кръг около водача си и Джаред, които се гледаха право в очите, застанали неподвижно един срещу друг. Наоколо се възцари мъртва тишина.

Лорийн се ужаси, като разбра, че Джаред и бандитът са готови да изтеглят револверите един срещу друг. Двамата мъже стояха на няколко метра един от друг, широко разкрачили нозе, свободно отпуснали ръце отстрани, напрегнали мускули.

Доста си приличаха и по телосложение, и по височина. Стояха неподвижно, впили погледи над кърпите един в друг. Лорийн затаи дъх.

Всичко се разигра с мълниеносна бързина. В настъпилата тишина револверите изгърмяха едновременно и екотът от гърмежа се затъркаля по околните хълмове.