Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Скрити огньове

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–439–6

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

— Имаш ли новини от Джаред, Оливия? — попита Карсън една вечер на масата. — Струва ми се, че прекалено удължава престоя си там.

— Хайде, хайде, Карсън — каза Оливия със смях. — Знаеш много добре какво „задържа“ Джаред в Остин. Чудя се даже как издържа толкова дълго време. Бракът по сметка понякога кара мъжете да дирят отдушника на физическите си нужди на друго място, не мислиш ли, Лорийн?

Вилицата на Лорийн тракна в чинията. Как смее тази жена да се държи така грубо?

— Тъй като става дума за „физическите нужди“ на Джаред, защо не зададеш този въпрос на него? — отвърна тя ядосано.

Но под маската на гнева сърцето й се сви. Най-вероятно свекърва й е права. Ако не, защо тогава ще удължава престоя си в Остин? Не знаеше, че толкова много ще й липсва. Колкото по-дълго отсъстваше, толкова повече напрежение се набираше в къщата.

 

 

Редът в Коронадо бе различен от този в Кийпойнт, но така или иначе следваше някаква закономерност. Елена укрепваше с всеки изминал ден. Ако денят бе хубав, тя се разхождаше с Лорийн в градината, в която бяха останали само няколко храста хризантеми.

Вятърът, който понякога се втурваше свой откъм север, и то съвсем неочаквано, бе студен и хапещ, а през първите няколко дни на ноември валя почти непрестанно и Лорийн си помисли, че ще полудее от еднообразието на живота в този голям дом.

Копнееше за бурните дни, прекарани в Кийпойнт с Руди и Глория, за дружелюбните им закачки, за лудориите на децата. Липсваха й също и спокойните разговори с Мария. Само допреди няколко месеца Лорийн би била шокирана от това, че една жена живее с чужд мъж, но сега бе готова да прости това на Мария и Бен. Любовта им е била чиста. Тази нехарактерна за Лорийн широта на възгледите се дължеше отчасти на това, че тя вече бе добила представа какъв живот е имал Бен с Оливия.

Повечето дни Оливия прекарваше в банката, а когато си оставаше вкъщи, Карсън често й звънеше от кабинета си. За вечеря той винаги идваше в къщата и Лорийн се радваше на любезното му присъствие. Не би могла да понесе да остане сама с Оливия. Жената я гледаше така враждебно, че Лорийн винаги се стряскаше, щом уловеше погледа на смарагдовозелените очи върху себе си.

Карсън продължаваше да се държи угоднически с Оливия. Двамата непрекъснато говореха за линията и плановете за електростанцията. Каквито и колебания да бе имала Оливия към едно евентуално сътрудничество с двамата Вандайвър, те явно бяха отпаднали. Тя превъзнасяше тяхната решителност и способност да манипулират другите, за да постигат целите си. Често споменаваше името на Кърт и винаги придружаваше това с ироничен поглед към Лорийн, което определено я караше да се чувства неудобно.

Един ден на вечеря Оливия със скрита злоба наблюдаваше снаха си изпод плътно спуснатите надолу ресници. Никога нямаше да й прости, че бе убедила Джаред да остави онази болна мексиканка и детето й под нейния покрив. Фактът, че Лорийн бе дала подслон на една чужденка, бе наистина лоша постъпка, но не само това бе причината за злобата на Оливия. Лорийн я бе победила в спора й с Джаред. И което беше още по-лошо — бе го накарала да вземе решение. А това вече бе опасно за плановете на Оливия. Ако Лорийн успееше да постигне някакъв контрол върху него, това можеше да се окаже гибелно за всичко.

Освен това на Оливия не й бе приятно заради хората да се прави на щастлива свекърва. Господи! Приятелите непрекъснато я питаха дали скоро няма да се появят и внуци. С превзети усмивки на чаша чай и с неестествено приповдигнат тон те всеки път подчертаваха колко хубава двойка били Джаред и Лорийн, а жените, идващи по работа в банката, се отбиваха при нея да споделят колко хубаво било, че Джаред, след толкова дълго чакане, най-сетне намерил съвършена партньорка. Оливия понасяше всичко това с учтива усмивка и любезни отговори. Всяка неделя покорно придружаваше Лорийн на църква. Младата жена искаше да ходи, а Оливия знаеше, че съпругата на Джаред не бива да се появява там сама.

Бе очевиден и фактът, че Лорийн доста се е привързала към семейството в Кийпойнт. Колкото пъти разговаряха с Карсън, тя винаги разказваше някоя смешна случка, преживяна от нея там. Никога обаче не споменаваше имена, въпреки че Оливия познаваше отблизо всички обитатели на ранчото. Когато мразиш някого толкова дълго, колкото тя бе мразила Мария Мендес, нейния син и цялото му котило, успяваш да ги опознаеш доста добре. Беше се пристрастила към събирането на всякакви сведения за тях.

Все още не успяла да намери начин да отмъсти на Мендесови за всички преживени от нея унижения, в лицето на Лорийн тя намери чудесна изкупителна жертва — бе възпитана да почита по-възрастните, да уважава семейството и да се отнася към ударите, нанесени й от хората, с търпимост и всеопрощение.

Оливия бе почти сигурна, че бракът между Джаред и Лорийн не е консумиран, но също така си даваше сметка и за силните сексуални аспирации на сина си. Устните й се свиха в твърда линия, когато ги сравни с тези на починалия си мъж.

Беше абсолютно сигурна, че болезнената гордост на Джаред няма да му позволи да се влюби, в която и да е жена, щом тя е избрана от баща му. И все пак момичето бе хубаво, у него имаше нещо, Оливия го виждаше, на което мъжете трудно можеха да устоят. Тази добросърдечност, тази уязвимост ги разтърсваха до дъното на душата. Самата тя никога не бе имала тези качества и ги презираше у другите жени.

С всеки поглед, жест, с всяка дума Оливия не преставаше да измъчва Лорийн. Трябваше непрекъснато да поддържа напрежението между Джаред и жена му. Изобщо не биваше дори да се мисли, че те могат да нарушат плановете й, като създадат помежду си трайна връзка.

Това не е ревност, внушаваше си Оливия. Ревността е толкова дребнаво чувство и далеч под достойнството й. Всичко, което изискваше тя от каквато и да било връзка, бе абсолютна вярност. Бен бе предал любовта й със своята невярност. Оливия бе твърдо решена да не позволи на Джаред да го направи.

— Как е Елена, Лорийн? Надявам се, добре?

Вечерята бе привършила и Карсън бе последвал дамите в салона за кафето. Лорийн знаеше, че въпросът не е породен от загриженост за здравето на момичето. Оливия просто искаше да й напомни още веднъж, че тя е престъпила желанието й.

— Да, оправи се. Смъртта на бебето бе сериозен удар за нея и тя скоро няма да го забрави, но това е нещо нормално.

— Голямо нещастие, че детето не можа да оживее, Лорийн, но за майката ти направи чудеса, за да я измъкнеш.

— Благодаря ти, Карсън, но мотивите ми бяха чисто лични. Скарлатината едва не отне живота ми, когато бях дете, и това просто бе една възможност да си го върна.

— Срамота е, че тия мексиканци не могат да поддържат в Пуебло чистота и хигиена. — Лицето на Оливия изведнъж бе погрозняло.

— Сигурна съм, че се стараят колкото могат. Не мисля, че им е приятно децата им да умират — каза Лорийн спокойно, но убедено.

— Глупости. Не си ходила там, за да видиш колко мръсни са тия хора. Те са направо противни.

— Как можеш да кажеш, че Роза е противна и след това да ядеш гозбите, сготвени от нея? Тя е най-чистоплътната жена, която съм срещала — отвърна Лорийн разгорещено.

Оливия тръсна глава разгневена. Зелените й очи блеснаха, а тънките й пръсти се впиха в облегалката на стола като нокти на хищна птица.

— Няма да мине много време и ще ги освободя от всичките им проблеми там, в Пуебло. Нямам търпение да…

— Оливия! — прекъсна я Карсън рязко и я погледна многозначително. — Мисля, че няма какво повече да говорим по този въпрос. Виждам, че това те разстройва.

Оливия пое рязко дъх и после бавно го изпусна. Малко остана да направи груба грешка и бе доволна, че я спряха.

— Прав си, Карсън. Това наистина ме разстройва. Още кафе?

 

 

Лорийн се извини и се качи горе. Неспособна да устои на изкушението, тя спря пред вратата на Джаред и втренчено я загледа. Какво очакваше да види? Да не би да иска вратата да се разтвори във въздуха и тя да го види, седнал в креслото с неизбежната пура в уста? Да не иска той да се материализира пред нея, както прави в сънищата й всяка нощ?

Не. Той не бе тук. Той бе в Остин „по работа“. Предполагайки по каква работа може да е там, Лорийн усети как сърцето й се свива от болка. Дали не беше с друга жена? Или жени? Какво я интересува това? Да, но я интересуваше.

Ръката й инстинктивно се вдигна към часовника, забоден на гърдите й. Без да иска, закачи зърното съвсем леко през тънката материя на блузата. Цялото й тяло пламна и тя затаи дъх при силата на това чувство.

— Наистина ли си ме докосвал тук, Джаред? — попита тя тъмнината. Не искаше да знае, не я интересуваше, но не можа да се сдържи да не добави: — И какво си помисли за мен?

Мъката и болката я съпроводиха в стаята й.

 

 

Джаред си дойде у дома преди Деня на благодарността. Лорийн четеше в стаята си. Сърцето подскочи в гърдите й, като чу в коридора познатия тропот на ботуши и звън на шпори. Стисна здраво книгата и я изправи пред себе си. Вратата на неговата стая се отвори и се затвори тихо, чу се шум от оставени на пода куфари. После той походи малко из стаята и след малко леглото изскърца под тежестта му. Всичко утихна.

Колкото и да се опитваше, Лорийн не можа повече да се съсредоточи върху книгата.

Отдели голямо внимание на облеклото си за вечеря, обличайки подходяща рокля и меки кожени обувки. Косата бе измита и сресана. За момент изпита желание да я остави свободно, но разбира се, това щеше да бъде неприлично. Вместо това, Елена й направи блестяща прическа помпадур.

Чу как Джаред излиза от стаята и слиза долу, а след няколко минути го последва и тя. Бе много нервна. Как ще го погледне в лицето, след като той я бе отнесъл в стаята й, бе я съблякъл и бе я сложил да си легне? Ами ако след това…

Влезе в салона и сърцето й се преобърна, като видя широкия му плещест гръб, наведен над бара.

— Лорийн, ти си светлина за очите ми. Как си, скъпа? — Карсън се приближи и я целуна по бузата.

Тя се вгледа в Джаред през рамото на Карсън. Гърбът му се скова и той отпи дълга глътка от уискито, преди да се обърне. Толкова е хубав, помисли си тя с болка. Би могла да понесе безразличието и жестокостта му, арогантността му, ако бе грозен или отблъскващ. Обаче още в началото бе усетила странно влечение към този мъж.

Той срещна погледа й над набитата фигура на Карсън и вдигна чашата си в подигравателен поздрав.

— Джаред, би ли налял едно шери на Лорийн? Моля те, налей още едно и на мен.

Лорийн забеляза, че очите на Оливия имат особен блясък тази вечер. Явно новините, които Джаред бе донесъл от Остин, я бяха зарадвали.

— Толкова се радвам, че Вандайвър ще прекарат Деня на благодарността с нас утре. Благодаря ти, че си предал поканата ми, Джаред — каза Оливия, внимателно наблюдавайки как Джаред подава чашата на Лорийн.

— Няма за какво — отвърна синът.

Той сведе поглед към нея, докато тя поемаше питието си. Пръстите им леко се докоснаха. Краткият контакт има наелектризиращо въздействие и на Лорийн й се стори, че чу тиха въздишка, откъсната през стиснатите устни. Но докато вдигне поглед по дългото тяло и срещне кехлибарените очи, в тях вече нямаше нищо друго, освен хлад.

— Просто знаех, че на Лорийн много й се иска пак да се види с Кърт. Отдавна не са се виждали.

Провлечените думи бяха изречени с тих глас и бяха предназначени само за нея. Защо отново говори такива работи? Беше толкова арогантен и отвратителен, колкото първата вечер, когато го бе видяла тук.

Вечерята се проточи до безкрайност и всичкото вълнение, което тя изпита, когато го видя, изчезна. Джаред пи много и яде малко. Какво бе станало с вълчия апетит, който едва задоволяваше в Кийпойнт? Мария и Глория винаги го подкачаха за бездънния му търбух.

Бе мрачен и настроението му бе непостоянно. В един момент остро критикуваше Комисията по железниците, а в следващия мърмореше неразбрано в чашата си.

След вечеря Лорийн отиде в библиотеката да почете малко, седнала до огъня. Бе изтърпяла повече напрежение, отколкото би могла да понесе за една вечер. Другите се оттеглиха в кабинета, за да обсъдят резултатите от пътуването на Джаред до столицата.

Няколко часа по-късно Лорийн все още беше в библиотеката, сложила обувките си на перваза пред камината и подпъхнала крака под себе си на мекото кресло.

Не знаеше откога стои там, но изведнъж усети, че Джаред е застанал на вратата. Когато вдигна поглед към него, той с несигурна крачка прекоси стаята и се тръшна на креслото до нея. Главата му се отпусна на облегалката и той затвори очи. Лорийн седеше неподвижна. Минутите течаха бавно и по едно време й се стори, че е заспал, но той отвори очи, без да помръдне глава или тяло.

— Ужасно късно е, Лорийн. Защо не си легнеш? — каза с уморен глас.

— Увлякох се в книгата. Понякога оставам до късно през нощта, особено ако книгата е интересна.

Или когато не мога да престана да мисля за теб, добави тя наум.

Приличаше на видение, както бе застанала така до огъня. Потрепващата му светлина хвърляше отблясъци от лъскавочерната коса и сякаш всяка къдрица пламтеше със свой собствен огън. Роклята й бе от мека вълна, оцветена в розово, с перлени копчета на шията. Очите й зад очилата бяха големи, дълбоки и чисти.

Джаред се прокашля и вдигна глава от облегалката.

— Какво четеш? Голям книжен червей си, да знаеш — подкачи я тихо.

— Всичко — отвърна тя с готовност, с удоволствие поемайки инициативата му за лек разговор. — Книгите бяха най-добрите ми приятели през детството. Другите деца не искаха да играят с дъщерята на свещеника. Чувстваха се неудобно, разбираш ли? Майка ми е починала, когато съм била на три години. — Той видя как ръката й се вдигна и докосна часовника. — Затова приятели ми бяха героите от романите. Четях класика, история, философия. А за развлечение обичах да чета Дикенс, сестрите Бронте, Джейн Остин.

Очите му отново се бяха затворили и тя се изненада, когато той подхвана разговора:

— Когато бях малък, бях очарован от По. Бен често ми се караше, че чета такъв „боклук“, както го наричаше той. „Ако ти се слушат истории за призраци, накарай Торн да ти разкаже някоя.“ А Торн наистина знаеше много такива истории — той се засмя. — Почти винаги косата ми настръхваше, когато слушах индианските легенди, предания и митове. — Взря се в огъня и светлината заигра в кехлибарените му очи. Разтърка ги с два пръста и добави уморено: — Вече нямам време за четене.

Тя се поколеба малко, преди да запита:

— Успешно ли беше пътуването ти?

Той въздъхна тежко.

— Да. Някои хора в общината са изумително тъпи. Писна ми да се чудя как да им угодя. Искам…

Тъй като не продължи, тя го подкани тихо:

— Да? Искаш?…

Само толкова му трябваше, за да излее и най-съкровените си мисли.

— Искам тази линия, защото само това е начинът да се работи експедитивно с едно печелившо и доходно ранчо през двадесетия век. Бен също ужасно я искаше, но никак не ми е приятно да се занимавам с толкова бюрокрация и да угаждам на какви ли не идиоти, само и само да я получа.

Наведе се напред и стисна ръце между коленете си. Лорийн остана безмълвна. Сега бе време само да слуша.

— Иска ми се да си ида в Кийпойнт, да тръгна по оградата като обикновен vaquero и да оставя някой друг да се занимава с всичките тия идиотщини.

Лорийн потисна вълнението си, изправи се и плахо се приближи до него. Леко постави ръце на раменете му и с бавни движения започна да разтрива схванатите мускули.

— Като привърши строежът на линията, може би ще го направиш, Джаред. Пожелавам ти го от все сърце.

Той отново се облегна назад в стола, забележимо отпуснат от магическото въздействие на пръстите й. След няколко секунди тя каза:

— Благодаря ти за кърпата. Прекрасна е.

Той наклони глава назад, за да я погледне. Очите му бяха уморени и зачервени, но въпреки че я виждаха обратно, успяха да доловят насърчителната и съчувствена усмивка. Покри малката ръка с дланта си и леко я стисна. После я вдигна към лицето си и нежно я притисна към твърдата си буза.

— Много хубави ръце имаш, Лорийн. Забелязах… — Той млъкна, чувствайки, че сигурно се прави на глупак. — Забелязах ги още първия път, като вечеряхме заедно.

Пръстите му лекичко галеха нейните.

— Ако наистина ти изглеждат такива, предполагам, че това е от часовете, прекарани зад пианото. Баща ми веднъж ми каза, че приличали на ръцете на майка ми. Тя също е свирила на пиано.

— Липсва ли ти?

— Да — призна тя с готовност. — Предполагам, че музиката за мен е това, което за теб е язденето.

Той изучаваше ръката й в своята със замисленото изражение на добър познавач, вперил поглед в някой шедьовър. После я поднесе към устата си и езикът му я парна по всеки пръст поотделно. Лорийн затвори очи.

Устните му се плъзнаха към китката и когато стигнаха до маншета на ръкава, палецът му се пъхна между копчетата и оголи прозрачно бялата й кожа.

— Толкова си нежна — промълви той, а устните му не спираха да галят китката. — С теб всичко изглежда толкова просто, толкова… — Думите му заглъхнаха и Джаред зарови устни в нежната възглавничка на дланта й.

Сърцето й заби учестено и неравномерно, когато усети влажната топлина на езика му по плътта си.

Вдигна ръка и прокара пръст по бузата й, а очите му я погледнаха умолително.

— Лорийн, аз…

— Джаред! — Това, което се канеше да каже, бе рязко прекъснато от величествената и внезапна поява на Оливия. — Карсън те чака да прегледате последните отчети, преди да е станало твърде късно. Лорийн, скъпа, няма смисъл да седиш до толкова късно.

Устата на Джаред се стегна в тънка и твърда линия, мускулите на лицето му се сковаха — той скочи от стола и с големи крачки излезе от стаята.

Лорийн прибра обувките си и книгата, загаси лампата и чак тогава се обърна към вратата. Високият силует на Оливия все още се очертаваше на фона на отворената врата. Лорийн се приближи и видя, че едната вежда на Оливия е вдигната замислено.

— Лека нощ — каза тя студено.

— Лека нощ.

Изкачвайки се по стълбите, Лорийн усещаше очите на свекърва си, забити като свредели в гърба й.

 

 

На другата сутрин Лорийн слезе в кухнята да види дали не може да помогне с нещо на Роза в подготовката за Деня на благодарността. Увериха я, че всичко е под пълен контрол. Елена сортираше прането на една работна маса. Когато си тръгваше, Лорийн й предложи да вземе от нея своите неща и да й спести качването по стълбите.

— Дай да взема и нещата на Джаред — предложи й тя и Елена накамари протегнатите й ръце с приятно миришещи, току-що изгладени дрехи.

В купчината бяха прибавени и белите колосани ризи на Джаред, както и онези, с които работеше.

Тя бързо се изкачи по стълбите и почука на вратата на Джаред. Отговор не последва. Тъкмо се канеше да го извика, когато чу плискането на вода от една от баните. Доколкото знаеше, Джаред никога не бе използвал банята, свързваща стаите им.

Тя нерешително пристъпи от крак на крак пред леко отворената врата. Какво пък толкова, каза си и открехна вратата, колкото да се пъхне вътре.

Стаята бе мебелирана семпло. Едната страна бе заета от легло с висока дъбова табла, а другата — от масивен гардероб. В ъгъла имаше бюро, в комплект с огледало за бръснене, леген и кана. Единствената друга мебел в стаята бе кресло с висока облегалка. Раираните в кафяво завеси бяха дръпнати встрани, за да пропускат слънчевата светлина. Леглото бе оправено и покрито с покривка в тон със завесите. Тя се запъти към бюрото, забелязвайки, че в тази определено мъжка стая обичайният за ергенските стаи безпорядък не съществува. Внимателно постави купчината ризи върху лъскавата повърхност и тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато нещо привлече вниманието й.

Очевидно Джаред бе изпразнил джобовете си на бюрото предната вечер. Тя с любопитство огледа съдържанието им. Джобен гребен от костенуркова черупка. Дали го използва някога? — запита се тя с нежна усмивка. Монети. Купчина сгънати на две банкноти. Лорийн видя и джобния му часовник със златния ланец. Три парчета хартия, очевидно някакви разписки, също сгънати прилежно на две. Ключодържател с шест месингови ключа. И…

Сърцето й спря да бие. Когато започна отново, ритъмът му бе така учестен, че тя го покри с ръка, стискайки часовника на гърдите си с треперещи пръсти.

Там, усукана около останалите неща, изглеждаща съвсем не на място, се виждаше дълга синя сатенена панделка. Панделка, много приличаща на онези, с които мисис Гибънс бе обточила комбинезоните й преди сватбата. Същата като онази, която бе загубила преди няколко седмици — в нощта, когато Джаред я бе съблякъл и я бе сложил да си легне.

Не усети кога името му бе излязло от устата й, но ехото от изненадания нежен шепот в тихата стая я извади от вцепенението й. Точно навреме, защото чу как вратата на банята в коридора се отваря. Завъртя се рязко и се вторачи във вратата, през която той щеше да влезе само след няколко секунди. В никакъв случай не бива да я вижда тук!

Спусна се към вратата на банята, свързваща стаите им, и я отвори. Тъкмо я затвори зад гърба си, когато чу как Джаред влиза в стаята си. Тананикаше си нещо тихичко, без да има представа каква лавина бе отприщил в гърдите на младата си съпруга.