Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Скрити огньове

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–439–6

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Дланите на Лорийн рязко се прилепиха към устата й. Не можеше да проумее ужасите, които Джек Търнър бе изтърпял от индианците. Но мъченията, на които бе подложен от своите, бяха дори още по-лоши. Бен и Джаред се бяха отнесли с него добре. Тя наведе глава и каза тихо:

— Много благородно от твоя страна, Джаред, да правиш всички тези неща за него.

— Не става въпрос за благородство. Всеки път, като му оставим нещо, след ден-два на същото място намираме буркан с неговата царевична ракия, която сам си вари. Разбира се, за нищо на света не бих я пил. Направо бълвоч. Но винаги я вземам.

Откак се помнеше, Бен винаги бе снабдявал Лудия Джек с припаси. Човекът трябва да е някъде около седемдесетте, помисли си Джаред.

— Чудя се дали знае, че Бен е мъртъв — продължи той на глас мислите си. — Сигурно знае. Обзалагам се, че знае всичко, което става наоколо. — Джаред метна угарката от пурата настрани и мушна крак в стремето. — Готова ли си?

Лорийн кимна и двамата отново потеглиха. Джаред вдигна кърпата над носа си и кимна на Лорийн да стори същото. Отдалечаваха се от реката, тревата ставаше все по-рядка и суха и конете вдигаха облаци прах. Лорийн почувства благодарност за това, че Джаред бе помислил за нея и предвидливо бе взел кърпата.

Малко по-късно той намали хода и те навлязоха в орехова горичка. Старите и масивни дървета бавно губеха зелената си окраска с напредването на есента, защитени от меко издигащия се до тях хълм.

На това място реката бе широка. Брегът, към който я водеше Джаред в момента, бе обрасъл с трева, а досами водата бе покрит с дребни камъчета. В реката се издигаха огромни и плоски като маси камъни, а водата пъргаво подскачаше между тях, кристалночиста и бълбукаща.

— Колко е красиво! — извика тя, ентусиазирано скочи от седлото и се спусна към водата.

От другата страна се издигаше висока скала, приличаща на онази, в която Джек Лудия си бе направил къщата. Сгушено между естествения щит на скалата и грижовния покров на ореховите дървета, мястото предразполагаше към интимност и уединение, въпреки първичния си вид.

Не бе разбрала, че Джаред също е слязъл от коня и застанал зад нея, докато не чу гласа му:

— Водата тук извира изпод земята. Затова е толкова бистра. Ела.

Тя се изненада, когато той я улови за ръката и я дръпна след себе си по големите камъни в реката. Кожените ръкавици на ръцете и на двамата изобщо не спираха топлината, излъчваща се от здраво стисналата я ръка. Внимателно пристъпваха по белите камъни, излъскани до блясък от неспирно течащата вода. Когато стигнаха до мястото, където водата заливаше поредния камък, Джаред спря и коленичи. Лорийн последва примера му, свали ръкавицата си и натопи ръка във водата.

— О! Толкова е студена! — възкликна тя със смях.

— Само докато свикнеш — отвърна той с усмивка. — Когато двамата с Руди бяхме деца, често идвахме да се къпем тук. Отначало с Бен, докато не пораснахме достатъчно, за да се оправяме сами. Разбираш ли, когато вали, този приток на Кабайо се превръща в мътен порой. Мястото, където сме в момента, се залива от водата, идваща от хълмовете. — Бяха дръпнали кърпите от носовете си и сега тя гледаше как брадичката му гали мекия плат, докато говори. — През пролетта тук мястото изглежда съвсем различно. Цялото е покрито с мак и метличина като с килим.

Слушаше внимателно и наблюдаваше жестовете му. Бе казал името на Бен без измъченото изражение, което засенчваше лицето му при споменаване името на баща му.

Тя се наведе, гребна шепа вода и я поднесе към устните си. Възсоленият й вкус бе ужасен. Не разбра, че е направила гримаса, докато не чу тихия му смях съвсем близо до ухото си.

— Лоша е на вкус, нали? Съвсем чиста е, но трябва да се филтрира през дървени въглища и чак тогава става за пиене — обясни й той. — Виждаш ли там, където водата извира изпод онази скала? — посочи той с ръка и тя кимна. — Това е един от изворите.

Върнаха се обратно на брега, където животните спокойно пощипваха тревата. Докато Джаред се занимаваше с разопаковането на обяда, Лорийн се изкачи до върха на хълма. Гледката, която се разкри пред очите й, я накара да затаи дъх — цялата долина се простираше под нея като на длан. Изумителен изглед!

— Обядът е сервиран, мадам — извика Джаред отдолу и церемониално се поклони над одеялото, протегнал ръка напред.

Чувствайки се свободна като птичка, тя се спусна по надолнището към него. Нападалите по земята орехи и листа шумяха под ботушите й.

Мария бе приготвила храна за цяла армия, но Лорийн с облекчение видя, че този път поне бобът отсъства от менюто. Обядът им се състоеше от тънко нарязан студен ростбиф, картофена салата, насипана в буркан, компот от праскови, пресен хляб, tortillas и сладки. Хранеха се от тенекиени чинии, като онези, от които ядяха каубоите, когато биваха на бивак. Мария се бе сетила да сложи дори снежнобели салфетки.

— Много е красиво тук, Джаред — каза Лорийн след дълга и неловка пауза, която гледаха да запълват с яденето.

— Аха. — Той подъвка малко хапката хляб, преди да продължи непринудено: — Точно тук някой ден ще си построя къща. На самия връх на хълма — посочи с брадичка. — Къщата ще я направя така, че да гледа към долината и всичко това — обхвана с широко движение на ръката цялата околност — ще ми бъде заден двор. Дори и реката да придойде, къщата ще бъде достатъчно нависоко.

— Би било чудесно! — каза тя разпалено. — Страшно бих се радвала да живея на това място.

В момента, в който изрече думите, би дала мило и драго да може да си ги вземе обратно. Главата му рязко се извърна към нея и очите му се впиха в нейните с твърд и непреклонен поглед. Не искаше да прозвучи така, сякаш ще живеят заедно. Каза го импулсивно. Потънала в земята от срам, тя наведе сломено глава.

Всеки от двамата с болезнена яснота усещаше присъствието на другия и изолираността на това място. Тишината бе почти осезаема. Прибягвайки до годините натрупан опит във водене на незначителни разговори в гостната на Пратърови, тя повика на помощ най-равнодушния си тон и попита:

— Защо не ми каза, че Руди ти е брат, Джаред?

Въпросът го свари напълно неподготвен и той спря да дъвче. Най-накрая преглътна, отпи от бирата, която Мария предвидливо му бе сложила, и попита:

— Щеше ли да има някакво значение?

— За това, че е незаконен ли? — Той я погледна остро, но в очите й видя само разбиране. — Не. За мен няма никакво значение.

— Е, да, ама за много хора има. И това, и другото — че е наполовина мексиканец — каза той с горчивина. — Никой не иска да разбере Бен и Мария.

— Аз ги разбирам.

С това тя отново го изненада и очите му изпитателно я изгледаха, после се отклониха встрани. Той се облегна на лакът и простря дългите си крака. Това пак напомни на Лорийн за първия път, когато го видя, и й се прииска да бе останал седнал. Откри, че й е доста трудно да не гледа това така открито пред погледа й тяло.

За да прикрие обхваналото я чувство, тя каза:

— Ти винаги наричаш баща си по име. Защо?

Многобройните й въпроси сякаш за момент го раздразниха, но после той се засмя тихо и отвърна:

— Всички го наричаха така. Той не обичаше титлите. И аз се почувствах по същия начин, когато се завърнах от Куба и изведнъж се превърнах в лейтенант Локет. — Мускулите му се стегнаха от спомена.

— Сигурно е било ужасно там — опита се тя да го подтикне. — Чела съм, че армията ни е водила война не толкова с испанците, колкото с климата.

— Меко казано — отвърна той. — През цялото време, докато бях там, нито веднъж не успях да си поема въздух както трябва. Както и да се опитваш, не можеш да накараш онзи тежък въздух да напълни дробовете ти достатъчно. Повечето от нас прекараха тежка малария и често влизахме в бой, дотолкова изтощени от треската, че едва пълзяхме. Изобщо не ни пукаше дали ще превземем проклетия хълм или не. Имаше един войник, от морската пехота, току-що се бе оженил и бе оставил младата си жена вкъщи. Всички се молехме за него да се прибере жив и здрав и бяхме страшно зарадвани, когато успя да го направи, и то само с една лека рана в крака.

Тя премести погледа от токата на колана му и започна да мачка салфетката в скута си.

Очите му, свити в тесни цепки, я обходиха от главата чак до меките ботуши.

— А ти, Лорийн? Не изпрати ли и ти някоя изгора, по която да чезнеш вкъщи?

Тя се изчерви както от откровения въпрос, така и от думите, с които бе зададен.

— Не — каза тя, навела глава към скута си. — Нямах никакви обожатели… или… каквото и да било. Освен това тогава бях много малка.

— О! А по-късно? Не се ли опита някой от клисарските синове да си открадне някоя и друга целувчица от теб, докато се криете зад вратата на църквата? Никакви пускания на ръчички, докато благопристойно пеете в хора, облечени в ония огромни роби, а?

Докато говореше, ръката му се протегна към гърдите й. Сръчните му пръсти разкопчаха якето, докато накрая то се разтвори. Зави й се свят от нахлулите в съзнанието й чувства, когато пръстите му се плъзнаха по перлените копчета на блузата й, въпреки че той не се опита да ги разкопчае.

— Сигурен съм, че някой се е опитвал — каза той шеговито.

Не можеше да знае, че шегите му предизвикват болезнен спомен за Уилям Келър. Тя стисна здраво очи и енергично разтърси глава, опитвайки се да прогони натрапчивия спомен.

Джаред се разтревожи. Искаше да я извади от хладната й сдържаност, но реакцията й надминаваше очакванията му. Ръката му се спря, но не се отдръпна. Тя бавно се съвзе и най-сетне вдигна поглед към него.

— Не — прошепна тя. — Никога не съм имала изгора.

Пръстите му самички се плъзнаха нагоре и се спряха на бузата й. Не бе възможно да е толкова невинна, каквато изглеждаше. Никой не би бил толкова наивен, че да избяга от сигурността на енорийския дом и да се впусне в изпълнено с неизвестности пътуване чак до Тексас с непознат мъж, и то така мъжествен като Бен.

Защо бе дошла при Бен? Малко остана да постави въпроса направо, но се сдържа. Отговорът можеше да не му хареса. Осъзнаването, че от истината може да го заболи, насочи гнева му към самия него. Отмести поглед от сивите очи, които сега го наблюдаваха много внимателно. Нямаше да се прави на глупак пред тая бащина занимавка! Той отдръпна ръката си рязко, сякаш бе искал да докосне нещо силно желано, а то се бе оказало отвратителна гнилоч.

Лорийн моментално усети отдръпването. Разговорът им бе взел опасна насока, но все пак бе разговор и не й се искаше да го изоставя. Така или иначе, поне бе доволна, че вече не я докосва. Докосването му, без значение колко леко е, правеше странни неща с нея, караше я да реагира по начин, който бе и тревожен, и обезпокояващ.

— Дай по-добре да посъберем малко от тия проклети орехи — каза той сухо и отиде до Чарджър да вземе торбата, която бе донесъл за целта.

Лорийн прибра съдовете, след като ги изплакна в реката. После прибра и останалата храна. Когато се присъедини към него, Джаред вече бе напълнил половината торба.

— Ще се оправя сам — обади се той кисело. — Няма смисъл и ти да се цапаш.

Тя бавно вдигна поглед отдолу нагоре, докато го спря на кехлибарените очи, вперени сърдито в нея. Какво направи, та го ядоса толкова?

— Искам само да помогна — каза тя простичко.

— Както искаш — отвърна той с безразличие и се огледа за необрано място.

Когато се върна отново, Лорийн бе вече събрала цяла купчина орехи. Той разгърна отвора на чувала, а тя изсипа вътре събраното от нея.

— Готово — каза бодро, изтупвайки длани, и облизвайки бързо устни, попита: — Мислиш ли, че това е достатъчно?

Той не отговори. Бе изцяло погълнат от мимолетната гледка на стрелналото се по невероятно привлекателните устни езиче, което веднага се прибра и се скри зад тях. После й обърна гръб и подхвърли през рамо:

— Хайде да тръгваме. Ако правилно разбирам признаците, севернякът скоро ще задуха.

Възседнаха конете. Джаред проговори само веднъж:

— Ще минем от другата страна на реката. Не е толкова живописно и ще трябва да прекосим бивака на въглищарите, но оттам пътят е по-кратък. Боя се, че севернякът ще ни свари на открито, а не сме си взели топли дрехи.

Тръгнаха по изворния поток, подскачащ весело по камъните, и скоро в подножието на хълма, стигнаха до мястото, където той се вливаше в Рио Кабайо.

Лорийн подуши въздуха и усети мирис на пушек. След като излязоха от завоя на реката, пред тях се откри разхвърляно и мръсно поселище — като гнойна рана, загрозяваща красивия пейзаж наоколо. Около ямите, от които се издигаше тъмен дим, бяха разхвърляни окъсани палатки и паянтови колиби. Между огньовете, със смразяващо сърцето безразсъдство, се стрелкаха опърпани деца. Изпълзели изпод най-различни укрития, към тях се спуснаха яростно лаещи мършави псета. Няколко мръсни и брадясали мъже се измъкнаха от съборетините, за да видят кой идва.

Жените, мръсни и опърпани като децата си, намръщено гледаха Лорийн, вдигнали погледи от котлите на огъня, където варяха някакъв отвратително миришещ буламач. Един от най-мръсните мъже се отдели от останалите и се повлече към тях. На Лорийн й се стори, че небрежната му походка е измамна. Мъничките му като мъниста дълбоко хлътнали очи блестяха под рошавите вежди и не пропускаха нищо.

Джаред я погледна с крайчеца на окото и без да изпуска мъжа от поглед, изсъска тихо през зъби:

— Каквото и да става, няма да слизаш от коня.

Той спря конете и изчака мъжа да се приближи. Бе нисък и набит, с мощни ръце, твърде дълги за късото тяло, придаващи му дебнещ маймунски вид. Бе облечен в мръсни, омърляни целите с петна дрехи и под тях бе обул само червения си избелял комбинезон. Лорийн потрепери от погнуса, като забеляза влажните мазни петна под мишниците. По бузите му бе набола няколкодневна четина, а мазната му тъмна коса бе хванала калъп от шапката, която той свали в престорен жест на уважение.

— Я виж ти кой е дошъл. Ако т’ва не е мистър Джаред с неговата булка, пък на… Дошли са специално да ни видят.

Жълтите му изпочупени зъби бяха покрити с някакви противни тъмни налепи. Лорийн не бе срещала по-отблъскваща личност. Или по-застрашителна.

— Дънкан — каза Джаред кратко.

— Със съжаление научихме за вашия старец, мистър, Джаред. Срамота, толкова млад, нали?

Джаред не обърна внимание на коментара.

— Как върви бизнесът?

— Ами-и — проточи другият — винаги може да е по-добре. Ако ни дадете да попрочистим малко земята, дето са ония проклети заселници, и двамата ще сме по-добре.

— Знаеш, че тази земя е забранена зона за теб и винаги ще бъде. Стой си от тази страна на реката, иначе няма да разбереш как бързо ще изчезнеш оттук, ясно ли е?

— Е, мистър Джаред, няма да ни изгоните, нали? Ами семействата ни и всичко останало? — Той направи пауза и оголи устни в ужасяващо подобие на усмивка. — А и няма да можете да виждате повече Джун.

Джаред рязко прехвърли крак през седлото, скочи на земята и се наведе срещу мъжа с напрегнати мускули като змия, готова за скок. Само здравият разум и мисълта за евентуалните неприятни последици, които неминуемо биха последвали, спряха Джаред да не забие юмрука си в нахално хилещото се лице на Дънкан.

Въглищарят усети колебанието у Джаред и продължи с гадно ухилена физиономия:

— Не сте забраили Джуни, а, мистър Джаред?

Той кимна встрани и Лорийн проследи посоката на жеста. На вратата на една от колибите се бе опряла млада жена със същото нахално изражение. Тя се отблъсна от вратата и се запъти към тях, предизвикателно поклащайки бедра. Беше боса и краката й бяха хванали кора от мръсотия. Роклята й едва покриваше коленете, а корсетът с усилие удържаше обемистия, съблазнително люлеещ се бюст, Лорийн разбра, че под тънката памучна дреха момичето няма нищо друго и се смая от безсрамието му. Косата й бе почти бяла, а очите — сини и пронизващи. Би била симпатична и дори красива, ако не бяха мрачно отпуснатите ъгли на устата и липсата на елементарна хигиена.

С предизвикателна походка тя се приближи и застана само на десетина сантиметра от Джаред. Леко врътна пищните си гърди наляво и надясно и каза с хрипкав глас:

— Здравей, Джаред.

Джаред се завъртя на пети, приближи се до Флейм и ездачката й и извика така, че всички да го чуят:

— Това е жена ми. — После сложи облечената си в ръкавица ръка на бедрото й и ако Лорийн не бе толкова изплашена от одърпаната и мръсна тълпа наоколо, щеше да се запита защо трепери така и сякаш се топи под допира му. — Ако някой от този бивак се доближи до нея, ще го убия. Предупредих ви.

Може би това бе игра на въображението й, но й се стори, че преди да отдръпне ръката си, той я стисна малко по-силно. После заобиколи Чарджър и само с едно плавно движение се метна върху него.

— Ъ-ъ… мистър Джаред, тъкмо се чудехме какво ще стане с всички ония проклети заселници и овцевъди, когато преградите реката. — Разкрачил късите си крака и сложил ръце на кръста, Дънкан стоеше срещу Джаред с предизвикателно вирната брадичка. И помен нямаше от предишното угодническо държане.

Джаред прикова кехлибарените си очи върху мъжа.

— Откъде, по дяволите, си чул това?

— Е, не мога да си спомня. — Той почеса в престорено учудване глава и Лорийн едва не повърна, като видя пълзящите по нея въшки. — Така разпраят, т’ва е сичко.

— Е, това са само клюки. Разбра ли? Повече не искам да чувам за това.

— Ако съ маанат, тогаз ши моим ли да бачкаме по ония земи?

— Ще ти го кажа още веднъж. — Гласът на Джаред бе равен, но режеше като бръснач. — Ще работите само там, където Руди или аз ви посочим. Никъде другаде. И каквото и да става в земите на Локетови, то не ви влиза в работата — довърши той, поставяйки небрежно ръка върху кобура си.

Смушка Чарджър с колене и Лорийн направи същото с Флейм. На бавен ход излязоха от бивака, въпреки че на нея й се искаше да бяха препуснали в галоп, толкова омраза излъчваше лицето на Джун. Когато мина покрай нея, Лорийн чу злобното й изсъскване:

— Кучка!

Когато бивакът остана доста зад тях, Джаред спря и се ослуша, преди да проговори:

— Сега вече е добре.

— Какво, за бога, беше това място? Изплаших се.

— И аз — засмя се той. — Онази сган там са въглищари. Уот Дънкан им е нещо като главатар. Преди много години Бен сключи с тях сделка, според която те имат право да секат кедрите и да правят от тях дървени въглища. Намират добър пазар в Сан Антонио. Хората ги купуват, за да си пречистват водата и да я правят годна за пиене. — Лорийн си спомни горчиво-солената вода, която бе пила от извора, както и обяснението на Джаред, че трябва да се филтрира. — Позволяваме им да задържат цялата печалба за себе си, а в замяна те прочистват излишните дървета. Единственият им проблем е, че са дребнави, нечестни и абсолютни мръсници.

Лорийн измести поглед встрани и тихо каза:

— Имаше някаква красота у онова момиче.

Той й отправи изпитателен поглед и каза с усмивка:

— Един ден, още като бях безразсъдно млад, Бен ни завари двамата с Джун да си играем на доктори. Преби ме от бой. Повече не посмях да припаря около нея, особено след като ми обясни какво може да сполети един млад мъж, ако се занимава с такива пачаври като нея. Тя и Уот сигурно са се обидили, защото той никога не пропуска да спомене за нея, като ме види.

— Да не са роднини?

— Да. Тя му е сестра. — Направи многозначителна пауза, преди да добави: — И любовница.

Лорийн премаля, като чу това, но се съвзе и смушка Флейм, поемайки след Джаред.

Бяха само на няколко мили от къщата, когато внезапно вятърът промени посоката си и задуха откъм север, носейки студен въздух. Очите на Лорийн се насълзиха.

Джаред й извика да дръпне кърпата върху лицето си, както направи и той, и това малко предпази бузите й от хапещия студен вятър.

Яздиха още няколко минути така, после той й махна да го последва. Поведе я към едно голямо струпване на скали и вкара коня си между тях, където огромните канари бяха оформили малко закътано пространство.

Лорийн продължаваше да трепери от студ, но поне сега се намираха на завет. Джаред се приближи до Флейм и вдигна ръце към нея да я свали. Тя сложи ръце на раменете му и той леко я свали на земята.

Лорийн с благодарност прие топлината на ръцете му, докато те бавно се сключваха зад гърба й в плаха прегръдка. Шапката й се плъзна назад, когато опря доверчиво буза в твърдата гръд. После вдигна поглед към него и се засмя, като разбра, че кърпата още покрива половината й лице.

Смехът й обаче замръзна на устните, когато срещна погледа на Джаред над ръба на кърпата. Очите му направо я пронизваха. Веждите му бяха тъмни, а в ресниците му проблясваше злато. Бръчките около очите му представляваха бели линии заради непрекъснатото свиване на очите срещу слънцето, поради което то не бе успяло да предизвика бронзовия загар, както бе направило с останалата част от лицето му. Кафявите ириси бяха изпъстрени със златни точици. Шери, а може би кехлибар… или топаз.

Той бавно протегна ръка, хвана крайчето на кърпата и също така бавно я дръпна надолу. Това бе милувка. Погали устните й с палец. Чак тогава свали поглед от очите й, за да огледа устните, да почувства плътта им, да усети нежната им податливост. Те трепереха под допира му. С небрежно движение той свали и своята кърпа. Притисна я към себе си и тя се облегна на него. Несъзнателно ръцете й обгърнаха кръста му, после се вдигнаха нагоре, за да се сключат зад врата му.

Устните му леко се наклониха към нейните и едва докосвайки ги, прошепнаха:

— Лорийн!

После изцяло ги покриха и се раздвижиха умело, настойчиво. Езикът подканващо ги погали, накрая те свенливо се отвориха и с връхчето на езика си тя срещна неговия. От гърдите на Джаред се откъсна сподавен стон и той вдигна ръка към тила й, за да я притисне още по-силно към себе си. Пръстите й се разпериха върху мускулите на гърба му. Изоставяйки срамежливостта си, тя отвори уста под настойчивите и жадни напъни на неговата.

— Е, на това се вика трогателна картинка — каза Руди със смях.