Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Скрити огньове

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–439–6

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

— Оливия, великолепната ти трапеза никога не е преставала да ме смайва — надуто заяви Паркър Вандайвър.

Бе изял няколко порции традиционни за Деня на благодарността блюда и сега се наслаждаваше на последната си чаша вино.

Бяха насядали около масата по същия начин, по който бяха настанени и при първата си вечеря у Локетови. Оливия и Карсън бяха заели противоположните краища на масата, от едната страна бяха Паркър и Джаред, а от другата — Лорийн и Кърт.

— Да — припя и Кърт. — Всичко бе много вкусно, особено пък в такава приятна компания.

Пръстите на Джаред, обхванали чашата с вино, се свиха, кокалчетата побеляха и Лорийн се учуди, че чашата остана здрава при такъв силен натиск.

Тя се поотмести малко от Кърт, чиято близост с всяка изминала минута ставаше все по-трудно поносима. Откакто бяха седнали на масата, дебелото му масивно бедро не бе престанало да се притиска в нейното и той използваше всяка възможност да се наведе към нея, докосвайки я по един или друг начин.

Антипатията й към двамата Вандайвър не бе намаляла. И бащата, и синът я отблъскваха с бруталната сила, личаща от всяко движение на едрите им тела. Учтивото им държане и маниери бяха породени — тя бе сигурна в това — от някакви скрити тъмни мисли.

Бе благодарна на Карсън, който предложи да се преместят за кафето в салона, спасявайки я от задължението да седи до Кърт.

— Съжалявам много, че не ви заварихме, когато бяхме в Кийпойнт, мисис Локет — каза Кърт, когато всички се настаниха в салона. Лорийн бе седнала на креслото до камината, пренебрегвайки диваните от страх, че Кърт може да седне до нея.

Не искаше да лъже, като каже, че и тя съжалява, че са се разминали, затова истината сама излезе от устата й:

— Този ден двамата с Джаред бяхме излезли на разходка.

А никой не забеляза стреснатото изражение на Оливия, тъй като Джаред язвително вметна:

— Бяхме на меден месец, ако не сте забравили.

Самоувереността на Кърт си остана непокътната.

— Да, разбира се. Хареса ли ви животът в ранчото, мисис Локет?

— Това бе преживяване, различно от всички други, мистър Вандайвър. Хареса ми с това, че е неповторимо.

Докато отговаряше на Кърт, тя с болка и копнеж си спомни предишната нощ. Бе се почувствала толкова близко до съпруга си. Какво се бе променило оттогава насам, та отново бяха станали студени и отчуждени един към друг? Тъй като бе празник, тя бе облечена в нова рокля от лилаво-сив жоржет, знаейки много добре, че този цвят подчертава очите й. Ако Джаред бе забелязал външния й вид, той не благоволи да го коментира.

— Явно обичаш да живееш в ранчото, Джаред — каза Паркър, изучавайки го със странен поглед.

— Да — отвърна Джаред кратко и отиде до бара. Наля си голяма чаша уиски, пристъпвайки към огромните прозорци, и се загледа навън, показвайки пълното си безразличие към всички останали. А през цялата вечеря настроението му бе едва сдържана ярост, Лорийн го усещаше.

— Никога не съм имал време да изучавам тънкостите в управлението на ранчо. Може би някой път ще ме научиш, Джаред.

Джаред отпи от чашата.

— Никога не съм имал време да изучавам тънкостите в преподаването, мистър Вандайвър. Ако искате да се научите как се управлява ранчо, предлагам ви да го направите, както и другите го правят — по метода на опитите и грешките. Така го направи и Бен и изглежда, този начин му помогна. — Обърна се на пети към Паркър и отправи към него заплашителен поглед. — И се учете някъде по-далеч от Кийпойнт — предупреди го той.

— Джаред, що за нахалство! — скара му се Оливия. — Сега сме бизнес партньори с Вандайвърови.

Тя се усмихна окуражително на Паркър.

— Но не и във фермерството — отвърна Джаред, гаврътна последното уиски от чашата и се загледа навън, отново обръщайки им гръб.

В стаята се възцари неловка тишина. Оливия въртеше чашката кафе в ръце, а Карсън потисна престорена прозявка. Лорийн гледаше тъжно към Джаред. Разбираше, че според него Кийпойнт, неговата истинска любов, е застрашен от тези безскрупулни хора.

— С нетърпение очаквам церемониите около първата копка — намеси се със сърдечен глас Карсън. — Уредили сме празник за целия град. Голямо събитие ще бъде.

— Точно това е целта, Карсън — съгласи се Паркър. — Искаме всички хора от града да разберат, че тази линия е нещо, с което могат да се гордеят.

— Ще отидете ли на церемонията, мисис Локет? — попита Кърт.

Лорийн се обърка.

— Ами предполагам — каза тя и бързо добави: — С мъжа ми, разбира се.

Никой не коментира казаното, така че тишината отново се възцари.

— Много ще се радвам, ако изиграем партия бридж. Иска ли друг някой?

Зелените очи на Оливия блестяха, изглеждаше по-млада — Лорийн никога не я би виждала в такова състояние. Сигурно доста сърца бе омайвала в Ню Орлиънс, когато е пускала чара си.

— Чудесна идея. Лорийн, ще ми бъдете ли партньорка?

Кърт се приближи до нея и протегна месестата си ръка. Лорийн се отдръпна. Откога започна да се обръща към нея на малко име?

С широка прозявка Карсън каза:

— Ти играй, Лорийн. Оливия ще играе с Паркър. Аз не обичам да играя карти. — Тръгна към вратата и добави през рамо: — Отивам в библиотеката да подремна малко. Събудете ме, като свършите.

Лорийн отправи безпомощен поглед към Джаред, който с широки гневни крачки излезе от стаята, без да проговори.

Оливия се усмихна вътрешно. Не искаше да придава кой знае какво значение на „разходката“, за която Лорийн бе споменала. Джаред бе достатъчно умен, за да не се увлича по това момиченце. Но ако все пак не беше, Оливия щеше да направи такова едно увлечение трудно, ако не и напълно невъзможно.

Насядаха около игралната маса в ъгъла на салона и първият робер започна. Лорийн играеше, без да се съсредоточава кой знае колко. Мислите й бяха при Джаред и се чудеше къде ли е отишъл. Струваше й се, че не е излязъл от къщата. Какво правеше?

Роберът се точеше нескончаемо. Междувременно Карсън дойде при тях и окуражаваше ту едната, ту другата двойка.

Когато Роза съобщи, че в трапезарията са сервирани студени закуски, всички замърмориха недоволно, но отидоха в стаята и започнаха да отрупват чиниите си с остатъците от пуйката, салата и разни други вкусни неща. Оливия помоли Роза да намери Джаред.

Понесли чиниите си, всички се върнаха в салона. Лорийн седна на малко диванче в далечния ъгъл на стаята. Когато видя запътилия се към нея Кърт, осъзна грешката си, но вече бе късно да я поправи.

— Не ядохте много, Лорийн — каза той, сядайки до нея.

— Не съм гладна — промърмори тя в отговор.

Натрапващата се близост на едрото му тяло уби и малкото апетит, който й бе останал.

— Не опитахте маринованите чушки. Ето, опитайте тази. — Той взе една от чинията си и я подаде на Лорийн.

— Не, благодаря ви. Не ги обичам — поклати глава тя.

— Тази не е от лютите. Много е приятна. Вижте. — Той отхапа от чушката и бавно я задъвка, за да й покаже, че всичко е наред. — Хайде, Лорийн.

С надеждата да се отърве от него, ако го послуша, тя се наведе напред и отхапа мъничко парченце, после се отдръпна по-далеч от него. Той се усмихна.

Когато се извърна встрани, за да не гледа тържествуващата му усмивка, видя, че Джаред е застанал на вратата и гледа право към тях. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, а мускулите на челюстите му усилено се свиваха и разпускаха. Усети каква интимна гледка представляваха двамата с Кърт, седнали на дивана в полутъмния край на стаята.

— Джаред! — Гласът й излезе, като че ли някой я бе стиснал за гушата.

Кърт завъртя глава и проследи погледа й. Видя Джаред и забеляза обхваналата го ярост. Обръщайки поглед към Лорийн, той тихо се засмя и весело каза:

— Видяхте ли, нищо не ви стана.

Тя почти го отблъсна от себе си, изправи се и забързано последва Джаред, който направо бе изхвърчал от салона. Настигна го в коридора и протегна ръка да го спре.

— Джаред — прокашля се тя. — Джаред, аз…

— Млъкни! — излая той и дръпна рязко ръката си.

Лицето му бе изкривено от гняв. Почувства желание едновременно да му се развика, да му се моли и да го удари. Каквото и да е, само и само да изтрие този обвинителен израз от лицето му.

Роза се притискаше край стената на коридора, надявайки се да мине незабелязано. Лорийн обаче я видя и убедена, че примирието между двамата е невъзможно, се приближи до нея с думите:

— Роза, аз се качвам в стаята си. Имам главоболие. Би ли ме извинила пред гостите?

— Si, сеньора — прошепна Роза, надявайки се Джаред да не каже нищо.

Той наистина не каза нищо, само изпрати жена си с гневен поглед, докато тя се отдалечаваше към стаята си.

 

 

Джаред запали още една пура и застанал пред прозореца, размаха клечката във въздуха, за да я угаси. Гледаше Лорийн, която бавно се разхождаше покрай оградата на предния двор. Не й ли е студено? Да, студено й е, каза си той, като я видя да потреперва. Какво, по дяволите, прави покрай оградата посред нощ?

Двамата Вандайвър най-сетне си бяха тръгнали. С последни усилия Джаред се бе въздържал да не го убие на място с голи ръце. Не можеше да си спомни друг път да е изпитвал такъв гняв само поради присъствието на даден човек.

На тръгване Кърт се бе обърнал към Джаред и бе казал:

— Очаквам с нетърпение да ви видя на церемонията. Надявам се, че дотогава Лорийн ще се оправи. Ще ми бъде много неприятно, ако изпусне такова важно събитие.

Усмивката му бе насмешлива и стиснал отпуснати надолу юмруци, Джаред едва се сдържа да не ги забие в това мазно и самодоволно лице.

После прекара няколко часа в компания с чашката, напивайки се прогресивно и неизбежно.

Лекият шум от чехлите на Лорийн проникна в замъгленото му от алкохола съзнание и той се заслуша, следвайки посоката му. Много се изненада, когато чу тихия шум от отварянето и затварянето на предната врата. Застанал до прозореца, той я вида как слиза от верандата и се отправя към желязната порта. Носеше същия пеньоар, който той вече бе виждал, а косата се стелеше по раменете й. Скръсти здраво ръце и се сгуши, за да се предпази малко от хладния ноемврийски въздух.

Кучка, помисли си той отмъстително. Как уютничко се бе настанила до онзи тъпанар Вандайвър! През цялото време е бил прав за нея. Тя си бе една интригантка, използвачка и проститутка, само дразнеше човек, обаче никога нямаше да си го признае.

Е, добре, на мен пък въобще не ми пука, изруга той. Да, но не беше така. И точно от това идваше болката. Пукаше му и още как! Щом само видеше онова копеле Вандайвър да се приближава към нея, нещо яростно започваше да мачка вътрешностите му.

Джаред я гледаше как се разхожда, с обляна от лунната светлина коса. Тя се облегна на желязната порта и уморено отпусна глава надолу — косата покри лицето й. Стройният й гръб се очерта под пеньоара и с нарастваща болка в слабините Джаред си припомни как изглежда тялото й полуоблечено. Глътна останалото в чашата уиски на един дъх.

След като така и така е женен по сметка, защо поне не случи на грозна жена? Защо трябваше това да е Лорийн?

Сексуалните му подвизи бяха добре известни в столицата, а и на други места. Проститутките се надпреварваха да му предлагат услугите си. Пламенната му любов биваше последвана от едно безгрижно отношение — такъв съм ако не ти харесвам много ти здраве — и тук дълбоко вкоренените женски амбиции към него се разпалваха. Парадокс, но жените го обичаха именно заради това.

Но докато бе в Остин, не бе изпитал никакво желание да се отбие на местата, които по-рано често посещаваше. Образът на Лорийн не напускаше съзнанието му и го изпълваше изцяло, без да остави никакво място за други. Тялото й бе точно такова, каквото бе виждал само в представите си, за каквото винаги бе копнял.

Най-сетне, побеснял от монашеския живот, който бе започнал да води, той си наложи да посети един от най-известните „клубове“ в града. Бе посрещнат ентусиазирано. Бе липсвал на всички. Питаха го да не би бракът да му е оказал лошо влияние.

Пи уиски. Игра комар. Но когато дойде време да си избере жена и да се оттегли горе с нея, реши, че му е омръзнало да се преструва на весел.

Опитвайки се да бъде обективен, той разгледа жените наоколо… Едната бе много едра. Косата на другата — твърде червена. Третата пък — твърде недодялана. И тъй нататък, докато накрая, отвратен от мястото и още повече от себе си, промърмори някакви извинения и се върна в хотела. После си бе легнал, възбуден, болезнено нуждаещ се от уталожване.

„Трябва веднага да тръгвам. Ако тръгна сега, до сутринта ще успея да обърна няколко нелоши курви — каза си той. Обаче не искаше никоя друга. — Не, това, което трябва да направя, е да постъпя като мъж и да обърна собствената си жена.“

Лорийн се бе отправила бавно към къщата. „И защо да не го направя — запита се той. — Тя е моя жена, нали така? Флиртува с всеки, като се започне от последния селяндур в Кийпойнт и се стигне до Кърт Вандайвър, а и бог знае с още кого, когато ме няма. Защо не?“

Отпи за последен път от чашата и с несигурна крачка се отправи към коридора.

Лорийн се бе почувствала отвратително, когато се завърна в стаята си, извинила се с фалшивото главоболие. Хвърли се напреки на леглото и се разплака, както правеше от доста време насам. Сълзите бяха горчиви, сълзи на безсилен гняв и нямаха обичайния отпускащ ефект. Кърпичката и възглавницата й подгизнаха, докато най-накрая сълзите свършиха и плачът й се превърна в сухи хлипове.

По едно време Елена бе почукала да види добре ли е, но Лорийн я бе отпратила с уверенията, че се чувства по-добре и има нужда единствено от сън.

Чу, когато Джаред се качи горе и се прибра в стаята си. Къщата бе утихнала от известно време, когато най-сетне тя се съблече и се мушна в леглото. Сънят обаче не идваше. Всеки път, когато затваряше очи, пред нея се появяваше гневното лице на Джаред. Устните, извити надолу с презрение, бяха толкова различни от онези, които я бяха целували. Очите, впити в нея с такава враждебност, съвсем не приличаха на онези, галещи я с нежността си над ръба на червената кърпа.

Търсейки спасение от преследващите я образи, тя бе наметнала пеньоара и тихичко се бе измъкнала навън да подиша малко чист въздух. Нощта бе спокойна и красива. Всичко наоколо бе окъпано в сребриста лунна светлина. Звездите блещукаха приятелски и сякаш бяха слезли още по-ниско.

Лорийн не бе сигурна кога мисълта прие някаква форма и се загнезди в съзнанието й, но ето че вече бе факт. „Аз съм влюбена в Джаред Локет! Обичам го.“

Никога преди това не се бе досещала за истинското значение на думата. Никога не бе познавала тази всепоглъщаща страст. Всяка нейна мисъл бе свързана с Джаред. Всяка изречена от нея дума биваше внимателно претегляна — с оглед какво ще си помисли Джаред. Във всичко, което правеше, без значение колко маловажно е, тя мислено търсеше одобрението му. Той просто бе обсебил съзнанието й. Искаше й се да споделя както мъките, така и радостите му. Това ли е любовта? Винаги ли е толкова болезнена?

Обичаше Джаред. Усмихвайки се вътрешно, тя потъна в тази мисъл като в нещо топло и нежно и заизкачва стълбите.

Джаред бе застанал зад вратата в стаята й, когато тя влезе, и затова не го видя, докато не затвори вратата. Едва успя да потисне уплашения си вик.

— Джаред, изкара ми ума! — каза тя, притиснала ръка към лудо биещото си сърце. — Какво искаш?

Той се клатеше назад-напред и сякаш всеки момент щеше да падне. Чак сега Лорийн усети разнасящата се от него воня на уиски и видя пиянския блясък в златистите очи. Ризата му бе разкопчана и извадена извън колана, висеше около бедрата му.

— Джаред? — промълви Лорийн с треперещ глас и отстъпи назад.

— Какво си мислите, че искам, мисис Локет?

Гласът му бе груб и хрипкав, а въпросът бе произнесен с неприятно ударение на името. Джаред се спусна към нея и я притисна към стената.

Устата му се спря върху нейната в брутална целувка, която разтвори устните й със силата си. Хищният език се стрелна в устата й, а жилестото му тяло силно се притисна в нейното. Токата на колана му се впи болезнено в корема й. Коляното му се мушна между краката й и ги разтвори.

Отначало Лорийн бе толкова изумена, че въобще не реагира. После се паникьоса. Стиснала юмруци, тя започна да го удря по главата и раменете. Изви лице встрани и изплака:

— Не, Джаред! Моля те, недей!

— Не ли? И защо не? — изръмжа през стиснати зъби. — Ти си ми жена, мисис Локет. Трябва да изпълниш задължението си към мен. Раздавала си го наляво и надясно, затова вече не признавам никакво не.

Тя усети липсата на логика, причинена от алкохола, но част от казаното бе истина. Бе негова жена. Думите закънтяха в главата й като ехо. Тя бе негова жена.

Рязко прекрати съпротивата си и той едва не загуби равновесие. Не му попречи да отвори пеньоара и да скъса комбинезона й от шията до кръста. Трескавите му очи в опиянение се спряха на гърдите й, дланите му ги обхванаха и стиснаха силно с намерение да й причинят болка. Очаквайки някаква реакция и виждайки, че такава няма, той едва сега усети липсата на съпротива от нейна страна. Погледна я в очите.

Тя отвърна на погледа му, без да трепне, спокойно, без всякакъв страх. Това бе поглед на безпомощно малко животинче, подложило шията си на преследващия го хищник, признавайки, че съпротивата е безсмислена.

Ако беше го плиснала със студена вода, успехът в потушаването на огнената му страст би бил по-малък. Той стоеше безпомощен пред нея и дишаше тежко. Изминаха няколко секунди, заредени с напрежение, после той прокара пръсти през косата си в безплодно усилие да възвърне поне някакво подобие на достойнство.

Наведе се над нея, но без страстта отпреди малко. Главата му се подпря на стената, брадичката се опря в главата й и тя я усети как се поклати наляво-надясно, сякаш в агония. После ръцете му се спуснаха към гърдите й, но той само я загърна в пеньоара, за да прикрие голотата й.

Когато дишането му се нормализира, Джаред се отдръпна от нея, стискайки кичур коса между пръстите си. Докато се отдръпваше назад, той го държеше в ръка, накрая къдрицата се опъна в цялата си дължина и той започна да я отпуска косъм по косъм, вперил омагьосан поглед в бавния им летеж надолу към раменете й. След това се обърна и излезе от стаята, тихо затваряйки вратата след себе си.

Лорийн се свлече на пода и заглуши плача си в мъхестата материя на пеньоара.

На другата сутрин Джаред го нямаше. Беше се върнал в Остин. Седмица по-късно Лорийн прие доставката на едно чисто ново пиано. Беше й го купил някой си мистър Джаред Локет.