Сандра Браун
Скрити огньове (25)

Двадесет и пета глава

Проливният дъжд правеше проследяването по-трудно. Ако не беше Торн, Джаред щеше да се чувства още по-отчаян. Торн ги бе научил двамата с Руди да вървят по следа и те бяха прилежни ученици, но сега бяха безсилни да проследят замазаната от калта и дъжда следа. А тъмнината и заслепяващият дъжд правеха това почти невъзможно.

Бяха яздили около час и половина, когато високият индианец дръпна юздите на коня си.

— Тръгнали са към реката.

Джаред го чу през трясъка на гръмотевиците и каза:

— Ами добре, давай тогава! — Не можа да разбере колебанието в гласа му.

Руди се намеси:

— Джаред, аз ли да ти обяснявам на какво прилича Рио Кабайо сега? Кошмар! Не мисля, че са успели да я пресекат, а дори и да са успели, не бихме могли да открием следата, докато не съмне. Не е ли по-добре да отидем в Кийпойнт и там да изчакаме бурята да премине? Утре призори тръгваме отново.

— По дяволите, не! — Ревът на Джаред надмина и гръмотевиците със силата си. — Ако не дойдеш с мен, ще отида сам. Не ми се мисли какво й готви това копеле. А тя се страхува от него. Знам го със сигурност.

Лицето му бе приело онзи решителен израз, който бе наследил от две изключително твърди личности. Руди и Торн се спогледаха. Погледът на Руди бе раздразнен. Този на Торн изразяваше пълна незаангажираност, сякаш фактът, че язди среднощ в силна пролетна буря, му бе абсолютно безразличен. Без да проговори, той обърна коня си към реката и се съсредоточи в бързо разтварящата се в калта следа.

— Не знам как ще пресечем проклетата река, като стигнем до нея — промърмори Руди.

Изненада се, като чу отговора на Джаред, защото мислеше, че в тази буря той няма да го чуе.

— И аз не знам, но трябва да продължим. Трябва да я намеря. Ще действаме по плана на Торн, той е единствената ни надежда.

Тримата продължиха в мълчание.

 

 

Тъпите удари в главата на Лорийн бяха нараснали в разкъсващо темпо. Досети се, че докато се е борила да достигне повърхността и е ударила главата си в онова дърво, се е наранила по-зле, отколкото предполагаше. Започна да й се повдига и тя си помисли, че ще повърне, но с усилие потисна спазъма. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху себе си. Другите трима в ограниченото пространство на пещерата се черпеха с бутилка уиски. Имаше време да помисли.

Главната грижа на Лорийн бе детето, което носеше в себе си. Тя все още не бе много наясно с бременността, но все пак си даваше сметка, че изтощителната езда, преминаването на придошлата река и тежкият удар в главата не се отразяват никак добре на плода в утробата й. Горещо се помоли той да не е пострадал.

Какво предстоеше да й се случи в ръцете на Кърт и Уот Дънкан? Ако не изпитваше такава жестока болка, щеше да се страхува повече. Пък и без това повече или по-малко бе приела съдбата си с примирение. Не можеше да се бие с тях. Нямаше нито сили, нито способности за това. Не можеше да им избяга. Къде щеше да отиде среднощ в тази страхотна буря без някой, който да я води през такава пресечена местност? Само не правете нищо на детето ми, бе единствената й ясна мисъл. Тази и нищожната възможност Джаред да я намери и спаси.

Кърт не бе споменал нищо за него, а тя се страхуваше да попита. Не бил ранен. Поне не са го донесли тук, както й бе казал Кърт. Едва ли е ранен или… убит. Не! Дори не й се искаше да мисли за това. Може — само може, нищо повече — да е жив и да я търси. Може и да не е затова, че я обича безумно. Снощи съвсем ясно бе изразил чувствата си към нея. Но гордостта му можеше да го накара. Няма да позволи на Кърт Вандайвър да вземе нещо, което е негово. Лорийн се вкопчи в тази мисъл и повече нея изостави.

Интензивното мислене засили болката в главата още повече, затова тя се хвана за тази мисъл, повтаряйки си я непрекъснато, като че ли с това щеше да я превърне в действителност.

Уот Дънкан и Кърт бяха подхванали някакъв спор и тъй като гласовете им се бяха повишили, Лорийн вдигна поглед от старото одеяло, на което бе седнала. Колкото и да присвиваше очи, трудно й бе да докара на фокус фигурите им.

— Казвам ви, и ний тряба да намажем от тая работа, мистър Вандайвър — каза Дънкан, застанал само на няколко сантиметра от лицето на по-високия и по-як от него мъж. — Двамата с Джуни отдавна чакаме сгода да съсипем Джаред Локет. А вие сте ни длъжник за помощта, дето ви оказахми през изминалите няколко седмици. Не направихме ли сичко за т’ва, дето ни помолихте? Лошо ли направихме, дето чукнахме оная Мендес? — Той пъхна лицето си още по-близо в това на Кърт.

Кърт проговори тихо:

— Изобщо не ме интересува какво ще правите с нея, след като си взема своето, но засега няма да я пипате. Хайде измитайте се и двамата. Ако ми потрябвате, ще ви повикам.

Надменното му и самонадеяно държане бе грешка. Той просто подцени хищническите инстинкти на Дънкан.

При незабележимия знак от Уот Джун обгърна врата на Кърт и със светкавична бързина го просна на земята. С лицето надолу, той се приземи върху меката почва, покриваща пода на пещерата. Джун се метна на гърба му и с изненадваща сила го прикова към земята.

Дънкан се засмя горчиво.

— За друг път да знайш и да ни съ изпречваш пред Дънкан, мистър Вандайвър. — Името излезе от устата му като храчка. — Дръж го, Джуни, дорде обслужа мисис Локет. А ти, Вандайвър, гледай. Можи дъ са научиш на някои работи.

Джун се изсмя в ухото на Кърт с тих, предизвикателен смях и чувствено потърка бедра в задника му. Кърт лежеше, без да помръдне, ядосвайки се, че бе позволил на тая измет да го надхитри.

— А сега, госпожичке, ще ти покажа какво означава истински мъж.

Със замъглени от ужас очи Лорийн гледаше как Уот Дънкан се приближава към нея. Устните му се бяха дръпнали назад в похотлива усмивка, откривайки гнилите му зъби. Черните му очи се впиха в тялото й и тя се прилепи към влажната каменна стена на пещерата. Той облиза устни, коленичи пред нея, протягайки ръка към копчетата на блузата й, и започна да ги разкопчава.

Ръцете на Лорийн се помъчиха да отблъснат неговите, но успяха само безцелно да се размахат пред лицето му. Движенията му бяха станали още по-трескави, когато пръстите му скъсаха комбинезона и откриха гърдите й — още по-едри от бременността.

— Я виж, Джуни! — подсвирна той. — Да си виждала по готини цици от тия? Ей сегичка ши свърша и мойш да си поиграйш малко с тях, ако искаш.

Лорийн нямаше намерение да го прави, но без да иска, отвори уста и малкото пространство около тях се изпълни с дивия й писък, излязъл някъде дълбоко от разтърсеното й от ужас подсъзнание.

Джун подскочи стресната и Кърт моментално се възползва от невниманието й, търкулна се изпод нея и извади револвера от кобура си. Не можа да разбере защо Дънкан и сестра му пропуснаха да му го вземат. Насочи колта право в средата на гърба на Дънкан и дръпна спусъка. Лорийн усети тъпия удар, когато куршумът влезе в тялото на Дънкан. Ако не се беше спрял в някаква кост, щеше да излезе и да се забие в нейното.

Той тежко се строполи върху нея с изненадано изражение на грозното си лице. От устата му рукна кръв. Лорийн изпищя още веднъж, трескаво мъчейки се да го изблъска от себе си. Успя да го повдигне достатъчно, за да се измъкне, и едва не припадна, като видя дрехите си, целите подгизнали от кръвта му.

Джун стоеше и се взираше като ударена в тялото на брат си и в бързо изтичащата от него кръв. После изръмжа диво и се хвърли към Кърт, който все още лежеше на земята. Двамата се вкопчиха един в друг, бясно размахали юмруци и ритници. Джун яростно се бореше да му вземе револвера, бедрата й проблеснаха на слабата светлина от фенера. Още един изстрел разтърси стените на пещерата. Със затаен дъх Лорийн гледаше как двете вкопчени в борба фигури утихнаха, отпускайки се на земята.

Накрая Кърт се размърда и се измъкна от предсмъртната хватка на Джун, впила пръсти в шията му. Нетърпеливо отметна отпуснатата ръка от себе си и измъкна краката си, преплели се в бедрата на мъртвото момиче. После, почти пълзейки, се довлече до хранителните припаси, донесени от Дънкан. Извадил още една бутилка уиски оттам, той я отвори и я надигна, като през цялото време не сваляше поглед от Лорийн.

Пи дълго, после остави бутилката, избърса уста с опакото на ръката си. По бузите му избиха няколко кървави драскотини. Преди да умре от ръцете на този безскрупулен човек, Джун бе успяла да го накара да изпита болка.

Лорийн бе обхваната от леко вцепенение и апатично гледаше развитието на зловещата драма, разиграла се пред очите й. Главата й гърмеше с оглушителни, разкъсващо ритмични пулсации. Стените на пещерата бавно се наклониха на една страна, после на друга, погледът й отказваше да се фокусира върху каквото и да било.

— Дано да си заслужаваш всичко това — изръмжа Кърт, надвесвайки се над нея.

Тя се опита да го докара на фокус, но тялото пред нея се размазваше в болезнен ритъм. Той протегна надолу към нея ръце, увеличени от изкривеното зрение на Лорийн до формата на говежди бутове, стисна я за раменете и с рязко движение я изправи на крака. Пронизалата я в главата болка я накара да затвори очи. Замаяна, тя с усилие се помъчи да се задържи права.

— Отдавна чакам този миг — задъхано изрече Кърт, тържествуващо плъзнал поглед по тялото й.

Сякаш не виждаше замъгления й поглед, не виждаше, че ако не я държи, тя ще се строполи на земята. Една огромна ръка се затвори около нежната кожа на гръдта й, докато другата с трескави пръсти разкопчаваше панталона.

Лорийн се отдръпна и за първи път започна да оказва съпротива.

— Точно така, Лорийн, дърпай се. Не искам да стоиш мирно.

С крайчеца на окото си тя долови бързото движение в дъното на пещерата миг преди прикладът на пушката да се стовари върху главата на Кърт. Очите му се завъртяха нагоре в орбитите си и той падна тежко на земята. При падането си изпусна Лорийн и тя се строполи до него.

— Мисис Локет?! Вие ли сте?

Лудия Джек Търнър предпазливо клекна до нея. Лорийн успя да съсредоточи погледа си върху обезобразеното лице, но й се стори, че никога не е виждала по-красив човек от него.

— Какво, по дяволите, става тук? Къде е мъжът ви?

За секунда на Лорийн й се прииска да се изсмее. В такъв момент точно това ли намери да я пита?

— Мистър Търнър — изхриптя тя, превъртайки с усилие внезапно натежалия език в устата си. — Помогнете ми. Къде сме?

— Намирате се в задния двор на къщата ми, ето къде. Мислех, че никой на света не знае къде е задният ми вход, с изключение на мен. Чух писъците и изстрелите и дойдох да видя за к’во е сичкия тоз шум. — Той огледа лежащите на земята тела. — Който и да е направил това, трябва да бъде награден — добави без всякакви емоции.

Лорийн разбра, че това е сигурно някакъв друг вход към къщата на Лудия Джек, която се бе притиснала към скалата над реката. Обезобразеното лице се взираше в нея загрижено. После смутено се извърна встрани, докато тя напразно се помъчи да се прикрие с остатъците от окървавения си комбинезон. Лорийн се опита да проговори, но думите не идваха. Като че ли мозъкът й бе неспособен да оформи една ясна мисъл. Той разбра това и се надвеси над нея.

— Хайде да се махаме оттук, преди този…

Думите му бяха прекъснати от високото ш-ш-ш, когато тежкият ботуш на Кърт потъна в стомаха му и изкара всичкия му въздух. Лудия Джек падна по гръб и се изви на една страна, опитвайки се да достигне пушката, която бе оставил на земята, преди да се надвеси над Лорийн. Кърт обаче бе по-бърз, вдигна револвера си и стреля. Потресена, Лорийн потисна писъка си, като видя как тялото на Джек се разтърси при удара на куршума в него. Погледна проснатата на пода фигура. В гърдите му имаше дупка и от нея течеше обилно кръв.

— О, боже! — изстена тя.

Кога щеше да свърши този кошмар, запита се Лорийн. Кърт ритна ботуша на Джек.

— Боже всемогъщи! Виждала ли си нещо по-грозно? Чувал съм за тоя луд отшелник, но мислех, че е измислица на майките, за да има с какво да плашат децата си. Сигурен съм, скъпа, че предпочиташ моята компания пред неговата, нали? — попита я той, забелязал ужасения й поглед и движенията й да се отдръпне по-далеч от него. — Ела…

— Ако я докоснеш, си мъртъв.

Думите дойдоха от сенките в другия край на пещерата, близо до входа.

Лорийн моментално позна гласа на Джаред. Това бе неговият глас, но тя също се стресна като Кърт, който рязко се обърна и застина, вцепенен и изплашен.

В дъното бяха застанали две фигури. И двете бяха облечени като каубои, дръпнали шапките плътно надолу, с капеща от периферията вода. И двамата бяха извадили револверите си и цевите им проблясваха в светлината на фенера. И двата револвера бяха насочени със смъртоносна точност в гърдите на Кърт.

Но това, което най-много впечатляваше, бе, че двете фигури си приличаха като две капки вода. Над носовете бяха дръпнати кърпи. И двамата бяха с еднакъв ръст и в слабата светлина в пещерата косите им сякаш имаха еднакъв цвят. В сянката на широкополите шапки цветът на очите им не можеше да се види.

При вида на тези близнаци сърцето на Кърт заби като чук и се качи в гърлото му. Да не би да е пиян, та всичко се раздвоява пред погледа му? Разумът му бавно се върна и той разбра, че пред него са застанали Джаред и неговият брат мелез. Но толкова си приличаха, че не можеше да различи кой кой е.

— Бавно се отдръпни от нея или, кълна се в Бога, ще те убия, Вандайвър.

Дори и от заплахата на Джаред не можа да се разбере коя от двете фигури я бе отправила. Бе толкова спокойно изречена, че дори кърпата пред устата и на двамата не помръдна.

— Останали са ти само три куршума, освен ако сме пропуснали да чуем още един изстрел, което още повече утежнява положението ти. Ние имаме дванайсет. Каквото и да направиш, ще умреш. Дръпни се от Лорийн. — В равния глас прозвуча стоманена нотка.

На Лорийн й бе много трудно да фокусира погледа си и сега виждаше четирима Джаредовци вместо двама. Гласът му идваше някъде отдалеч, не разбираше какво говори, някъде дълбоко в съзнанието си разбираше само, че той е тук. Нямаше никакво значение какво й е казал или какво е направил — той бе тук, за да я спаси от Кърт Вандайвър. Когато Джаред спомена името й, тя леко потрепна, привличайки вниманието на Кърт върху себе си. С нечовешка бързина той насочи револвера си в скупчената в краката му фигура.

— Няма да убиеш никого, Локет, освен ако не искаш жена ти да умре. Дори и да ме застреляш, пак ще имам време да дръпна спусъка. Няма начин да не улуча. Предлагам на теб и на това копеле брат ти да хвърлите револверите и да престанете с тоя маскарад. — Изсмя се грубо, като ги видя как се споглеждат с крайчеца на очите си. — Веднага! — изкомандва ги Кърт.

Двамата мъже с неохота пуснаха револверите си на земята. С предпазливи стъпки Кърт се приближи към двете фигури, но дори и от това късо разстояние не можа да познае кой кой е. Ритна двата колта встрани и бързо се върна назад. Щеше му се да дръпне кърпите от лицата, но не му достигна смелост. Опасната стойка, в която двете фигури бяха застинали, както и омразата, искряща от очите им, бяха напълно еднакви.

— Кой от вас, момчета, е Джаред? — Никой от тях даже не мигна. — Кой е Джаред? — Внезапно превърналият се в сопрано глас на Кърт издаде изопнатите му нерви. Двете фигури стояха като две статуи. — В такъв случай май ще се наложи да ви убия и двамата. Не мога да изнасиля тази жена, докато единият от вас диша във врата ми, нали? А пък много бързам и смятам да го сторя, без да отлагам.

Направи пауза, надявайки се, че заплахата ще накара Лорийн да издаде съпруга си по някакъв начин, но и двамата останаха неподвижни, разбрали намерението му. Знаеха, че Торн също чака някъде наоколо…

Кърт Вандайвър се наслаждаваше на факта, че държи непокорните синове на Бен Локет на мушката. Тъй като така или иначе щеше да ги убие, не беше зле първо да се позабавлява малко с тях.

— Чудя се дали е толкова отворена, колкото оная Мендес? Защото доста отворена кучка трябва да е била, за да задържи толкова години такъв жребец като Бен. Мисля, че Дънкан е искал да разбере същото, но Лорийн е излязла твърде рано от къщата. Вярно ли, че разрезът на гърлото бил много чист, както той се хвалеше?

Горчива жлъчка изпълни устата на Лорийн и почти я задави. Думите на Кърт не подействаха на двамата мъже.

— Добре тогава — каза той. — Дадох ви шанс да се изправите и да умрете като мъже.

Внимателно се прицели в единия от тях. Лорийн затаи дъх. Според нея Кърт блъфираше. Никога не би убил един Локет, защото го беше страх от последствията, мислеше си тя. В дъното на душата си той бе страхливец.

Обратно на предположението й, пещерата бе разтърсена от още един изстрел. Очите й се впиха в двамата мъже, ръцете й ужасено се вдигнаха към устата, за да потиснат надигналия се в гърлото й писък. Минаха сякаш часове — никой от двамата не помръдна, после върху една от ризите отпред се появи тъмно петно и притежателят й политна назад, блъсна се в стената зад гърба му и се строполи на земята.

Току-що бяха убили или мъжа й, или девера й! Това бе повече, отколкото би могла да понесе. В главата й пулсираше раздираща болка, стаята се завъртя и затанцува пред погледа й. Онова окървавено тяло, проснато на земята… мъртво, не можеше да бъде на Джаред.

Нещо я почука по коляното и тя несъзнателно го отблъсна с ръка. Не искаше да вижда, не искаше нищо да застава между нея и дълбоката й скръб. Почукването обаче продължи и накрая тя се принуди да откъсне погледа си от отпуснатото на пода тяло от другата страна на пещерата и да погледне надолу. Беше цев на пушка.

Замаяното й съзнание не можа да проумее как така оръжието се движи само. С болезнено усилие на волята тя се концентрира й плъзна поглед по цялата дължина на пушката, докато очите й се спряха на грубите ръце на Джек Търнър, хванали я за приклада съвсем леко, но все пак достатъчно силно, за да повдигне цевта към коляното на Лорийн и да привлече вниманието й.

Лудия Джек не беше мъртъв! Той я гледаше със замъглени от болка очи и се опитваше да й каже нещо. Тя погледна към силуета на Кърт, докато онзи подхвърляше обидни забележки към Джаред или Руди — който и да беше останал жив.

Лорийн разбра какво иска от нея Джек. Но знаеше, че не може да го направи. Всичко, на което бе възпитавана, всеки един от принципите, към които цял живот се бе придържала, забраняваха действието, към което я подканяше Джек. Дори и да имаше физическата сила и умствената способност да го направи, пак нямаше да го стори. Не беше редно. Нищо не можеше да оправдае такова действие. Нищо!

А Джаред? А детето? Къде точно бе границата между доброто и злото?

Защо тази мрачна, влажна и зловеща стая, издълбана в скалата, не спре да се върти? Главата й пулсираше от болка. Не можеше да преглътне. Още малко и стомахът й нямаше да може да задържи онова, което бе в него. По кожата й засъхваше кръв.

Дали детето ми е преживяло всичко това? Да, моля те, Боже господи, помоли се тя. А съпругът ми? Този, дето лежи там и кръвта му тече по земята, той ли е? Не-е! Джаред, изпищя тя беззвучно. Бе вцепенена, зашеметена, слаба.

Метал звънна срещу метал, когато Кърт запъна ударника.

Господи, моля те, не искай това от мен! Ами ако не улуча Кърт и куршумът попадне в някого, когото обичам? Не знам как се стреля с пушка! Моля те, Господи, измисли някакъв друг начин!

Беше много късно. Кърт вече внимателно се прицелваше. С бавни движения, като насън, ръцете й сами посегнаха към пушката. Шеметът в главата и замъгленото зрение изчезнаха. С внезапно прояснен поглед тя вдигна пушката, насочи я в широкия гръб и натисна спусъка, въпреки че чу изстрела от револвера на Кърт.

Прикладът на пушката я ритна в гърдите с невероятна сила. Ехото от изстрела на пушката се сля с пукота от револвера и се затъркаля между каменните стени, изпълвайки малкото пространство с оглушителен екот.

Тогава се чу още една експлозия. Този път в главата на Лорийн. Бе по-силна и по-страшна от предишните, защото отекна в съзнанието й със сила, блокирала всяка ясна мисъл. В мозъка й с ритмичните удари на сърцето запулсираха жълти кръгове. После, когато потъна в блажения покой на безвремието, всичко изчезна в плътна тъмнина.