Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Скрити огньове

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–439–6

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

В деня на погребението на Бен Локет дори слънцето не пожела да се покаже, като че ли и то оплакваше човека, прекарал толкова много часове под палещите му лъчи, боготворял своя край заедно с всичките му недостатъци.

Два дни Лорийн бе прекарала на прозореца, гледайки колко много и най-различни хора идваха да отдадат последна почит на Бен. Сред тях имаше богати посетители — благосъстоянието им си личеше по хубавите дрехи и по хубавите екипажи, с които пристигаха. Други пък приличаха на фермери, облечени с чисти, но поизносени дрехи. Жените им се влачеха след тях, изпаднали в захлас пред хубавата къща. Vaqueros, обути в прашни кожени гащи, яхнали уморени коне, непрекъснато влизаха и излизаха в нея. Опечалените пристигаха поединично, по двойки или на групи, но потокът не секваше. Лорийн се мъчеше да си представи как тази жена, която я посрещна толкова враждебно, посреща най-скромните си посетители.

Катафалката приближи по алеята, проблясвайки с черния си лак. С навързаните по нея пискюли, надиплени драперии, с перата по конете и коняр, облечен в преправян костюм и шапка с висок връх, тя изглеждаше като особен вид цирково возило. Бен едва ли би избрал такова натруфено и фриволно превозно средство за последния си път, помисли си Лорийн и отново я обхвана мъка по добрия и мъжествен човек.

От прозореца Лорийн видя как Оливия закрачи по главната алея, придружена от някакъв мъж, не по-висок от самата нея. От мястото, откъдето Лорийн гледаше, плешивата му глава като че ли бе на едно ниво с воалираната черна шапка на Оливия. Черният костюм плътно обхващаше пълното му тяло. От време на време той плахо докосваше лакътя на Оливия в знак на съчувствие. Не можеше да се разбере дали колебанието му се дължи на желание да покаже съпричастност към мъката на вдовицата, или просто го е страх да не му се скара. Държането му към нея бе почти сервилно.

Лорийн рязко пое дъх, като видя фигурата зад първите двама. Височината и ширината на раменете издаваха самоличността й, въпреки че пак не можа да види лицето под широкополата черна шапка. По черния му костюм нямаше финтифлюшки. Изглеждаше вглъбен в себе си и без да забелязва съчувствените погледи на приятелите си, последва майка си и другия мъж, бавно приближаващи се към покрития ковчег, чакащ зад катафалката.

Ковчегът бе церемониално качен на катафалката. Лорийн си помисли, че Бен само би изсумтял презрително към цялата тази помпозност и показност. Бе сигурна, че той в момента ги наблюдава отнякъде и очите му развеселено блестят. Катафалката, следвана от цялата процесия, бавно започна да се отдалечава от къщата и Лорийн се помоли горещо за душата на Бен.

Докато семейният екипаж се изнизваше под прозореца, тя забеляза силна, жилеста и загоряла ръка, небрежно облегната на вратата.

 

 

Повикването дойде толкова неочаквано, че свари Лорийн съвсем неподготвена. Елена бе влетяла в стаята с развяна шарена пола около голите си нозе и с тресящи се като огромни дини гърди, носейки важната вест:

— Сеньората иска да види вас веднага, сеньорита. Бързо, казва тя. Бързо! Тя е със сеньор Уелс в кабинет на сеньор Локет.

Като вихър се спусна да помага на Лорийн да закопчае ризата й, която тя току-що бе съблякла, готвейки се за следобедната дрямка. Косата бързо бе събрана в обичайния кок. Елена коленичи на пода и закопча обувките й. Лорийн никога не би помислила, че Елена би могла да се свие в тази поза, но сега нямаше време да се чуди на това. Дишаше бързо, сърцето й лудо блъскаше в гърдите, а дланите й се потяха. Никога през целия си живот не се бе чувствала толкова нервна.

Преди и двете да изхвърчат от стаята, Лорийн грабна дантелената си кърпичка и я стисна в ръка. Дали защото искаше да има нещо, с което да бърше ръцете си, или просто да стиска нещо — Лорийн не знаеше. Елена също изглеждаше развълнувана, повела Лорийн по коридора към широкото стълбище. Те бързо се спуснаха по него и се запътиха към огромна плъзгаща се врата. Елена се обърна към Лорийн, кимна й окуражително и плъзна вратата встрани. Лорийн пое дълбоко дъх.

Пристъпи в стаята и отново остана поразена от семплата подредба на къщата. Едната стена на стаята бе покрита с библиотечни лавици от пода до тавана. Още библиотечни лавици обграждаха огромната камина. Мраморната полица над нея бе изкусно гравирана в сложна плетеница от фигури. Широк и огромен прозорец оформяше четвъртата стена.

По-голямата част от буковия паркет бе покрита с дебел килим. Кожени кресла и малки масички, стратегически разпределени по стаята, приканваха към разговори насаме. Имаше дълъг шкаф, пълен с гарафи и чаши от шлифован кристал. Завесите на прозореца бяха дръпнати докрай и лъчите на следобедното слънце свободно проникваха в стаята, хвърляйки игриви отблясъци по стъклените повърхности.

Пред прозореца имаше масивно бюро, затрупано от книжа с всякаква форма, размер и цвят. Зад бюрото, на черния кожен стол с висока облегалка, седеше Оливия. Ниският набит мъж, когото Лорийн бе видяла на погребението до нея, бе седнал на стола пред бюрото. Той се изправи и тръгна към нея.

— Мис Холбрук, за мен е голямо удоволствие. Съжалявам, че обстоятелствата не ми позволиха да се запозная с вас по-рано. Надявам се, че сте настанена удобно. — Той, изглежда, не очакваше отговор, защото продължи: — Аз съм Карсън Уелс, стар приятел на Бен и Оливия, а също и техен адвокат. Здравейте.

— Здравейте, мистър Уелс. — Любезното му държане поотпусна нервите на Лорийн и тя продължи с укрепнал глас: — Чувствам се много добре, но съжалявам, че пристигнах в толкова неподходящ момент.

— Вината не е ваша.

Той разговаряше с нея меко и Лорийн бе доволна от присъствието му в стаята. Почти цялата му глава бе плешива, с изключение на оскъдна растителност с неопределен цвят, украсяваща задната част на черепа. Като че ли да компенсират липсата на коса по главата, по бузите му се спускаха рунтави старомодни бакенбарди и стигаха на сантиметри от месестия му нос. Очите му я гледаха любезно, усмихвайки се, и той сякаш разбра неловката ситуация, в която бе изпаднала.

До този момент Оливия не бе издала никакъв звук. Сега проговори с равен тон:

— Мистър Уелс и аз искаме да говорим с вас, мис Холбрук. Бихте ли седнали? Желаете ли чаша шери?

Лорийн прие поканата да седне на стола, придържан учтиво от мистър Уелс, и отклони тази за шерито. Мястото, което Оливия бе заела пред ярката светлина от прозореца, очертаваше ясно фигурата й, но чертите на лицето й оставаха скрити и неразгадаеми. Лорийн се запита дали Бен си е давал сметка колко благоприятно е разположението на бюрото за този, който седи зад него. Тя трябваше да присвива очи, за да може да види Оливия.

— Да пристъпим направо към целта на този разговор, мис Холбрук. Не знам по какви причини ви е извикал мъжът ми тук. За някои от тях се досетих, въпреки че като ви видях, разбрах, че съм сбъркала. — Тя не обясни и Лорийн не можа да схване за какво става въпрос. После продължи: — Всеки случай той бе решил да останете тук поне два месеца. В нощта, когато получи пристъпа, при все че бе много зле, той ме помоли да ви разреша да останете поне толкова. Очевидно присъствието ви тук е било много важно за него.

Лорийн нервно навлажни устни с език. Не бе сигурна дали ще успее да проговори.

— Вашият съпруг ми каза, че мога да ви бъда полезна при воденето на кореспонденцията ви, да забавлявам гостите и други подобни. Представях си, че ще съм ви нещо като секретарка.

Сърцето й биеше толкова силно, че едва чуваше собствените си думи.

Изразът на Оливия бе най-близкото подобие на усмивка, което, както Лорийн по-късно разбра, жената си позволяваше. Карсън Уелс се пресегна и я потупа по ръката, като каза:

— Мис Холбрук, Бен обичаше да изненадва хората и да се шегува с тях. Оливия е сериозна бизнес дама и в банката има на разположение цяла армия от чиновници. Бен може и да ви е казал, че съпругата му се нуждае от секретарка, но мотивите му са били съвършено различни, уверявам ви.

Банка ли? Не бе чувала нищо за никаква банка. Опита да се хване, за каквото и да било и го осъзна, но все пак каза, заеквайки:

— Аз… аз свиря доста добре на пиано. Може би е мислел да изнасям малки концерти на гостите ви или нещо такова.

Оливия вдигна вежда насмешливо.

— Сигурна съм, че това би било чудесно, но ние дори нямаме пиано.

Лорийн бе зашеметена и не знаеше какво да каже. Първо погледна единия, после другия. Унизена повече, отколкото би могла да понесе, тя наведе глава и започна да мачка овлажнялата си кърпичка с побелели и треперещи пръсти.

— Съжалявам. Не знаех нищо за това. Сигурно си мислите. Бях толкова сигурна… Той не ми каза… — Сълзите, замъглили погледа й, най-сетне напълниха очите й и се търкулнаха по бузите.

— Е, е, не бива да плачете — каза бързо Карсън. — Опасявам се, че старият Бен е искал да изиграе някой номер на някого за ваша сметка, но не можа да дочака да види резултата. Можете да останете известно време. Оливия и аз ще се опитаме да направим престоя ви приятен. Хайде, не плачете. — Карсън изглеждаше истински разстроен и така енергично потупваше ръката й, че започна да я боли.

— Бихте ли вечеряли с нас в седем и половина, мис Холбрук? — прозвуча раздразненият от проявата на толкова емоции глас на Оливия.

Лорийн схвана намека, че срещата е приключила и се изправи с думите:

— Да, благодаря ви, мисис Локет.

Събрала всичките си остатъци от гордост, Лорийн кимна на всеки от тях поотделно и се насочи с плавна походка към тежката врата. Оливия я повика остро по име:

— Мис Холбрук?

— Да? — каза Лорийн с треперещ глас и се обърна към тях.

— Има едно нещо, което трябва да знам.

— Оливия, моля те… — помъчи да се намеси Карсън, но тя не му обърна внимание.

— Бяхте ли любовница на мъжа ми?

Любовница! Думата я удари като плесница, екна в главата й като вик и се заблъска из стените на стаята. Ако Оливия я бе замерила с камък, нямаше да я обиди повече. Бузите й пламнаха, а тялото сякаш се превърна в буца лед.

— Не! — задъхано изрече тя. — Как мо… Не, не! — Въпросът я бе напълно зашеметил и сега не можеше да намери подходящи думи, за да отрече.

— И аз така си помислих — бе единственият отговор на Оливия. — Е, ще се видим на вечеря.

Едва намерила обратния път към стаята, Лорийн с последни усилия успя да запази самообладание. Озовала се най-после в нея, тя се хвърли на леглото и се разплака. Чувстваше се като убита от собствената си наивност и от догадките на Оливия. Съвсем наскоро й бяха хвърлили в лицето подобни обвинения и също така несправедливи. Защо я подозираха?

Тя тъгуваше по мъжа, на когото бе вярвала и който я бе измамил. В съзнанието й нахлуха мрачни мисли за бъдещето.

Два месеца! Какво е очаквал Бен да се случи през това време? И когато последният от тези шейсет дни си отиде във вечността, какво щеше да прави тя?

 

 

За вечеря се облече внимателно, избирайки един от двата хубави костюма в гардероба си. Бе ушит от мек муселин в люляков цвят. Дискретни плисета и миниатюрни перлени копченца украсяваха жакета и високата му дантелена яка стигаше почти до брадичката й. Полата падаше на плавни гънки до носовете на белите кожени обувчици.

Елена й помагаше в тоалета. Помощта на мексиканката в банята и при обличане вече й изглеждаше съвсем естествена. Лорийн винаги бе била повече или по-малко самотна, но последните няколко дни й се бяха сторили най-самотните в живота й, затова с благодарност приемаше помощта на новата си компаньонка.

Трапезарията бе подредена със същия ненабиващ се в очите елегантен вкус, характерен за цялата къща. Ако Карсън и Оливия бяха забелязали зачервените й очи, то те не споменаха дума за това, докато сядаха на масата.

Вечерята бе сервирана от една дебела мексиканка, която според Лорийн бе Роза, майката на Елена. Всеки път, поднасяйки поредното блюдо, тя поглеждаше към Лорийн и й се усмихваше с открито дружелюбие. Лорийн отвръщаше с благодарна усмивка.

Храната бе обилна и тя си изяде всичко, отново, с изключение на боба със сос picante, чието присъствие, изглежда, бе задължително при всяко ядене, с изключение на закуската.

Разговорът не излизаше извън рамките на обикновените злободневни теми и тъй като Лорийн бе присъствала на подобни вечери в дома на Пратърови, се чувстваше като в свои води. Учудваше я отсъствието на Джаред и едва се удържа да не подскочи, когато Карсън спомена за него. Изглежда това, че него го няма тук, ги притесняваше. Оливия мимоходом спомена, че Джаред щял да остане няколко дни в Кийпойнт.

Оливия с облекчение се убеди, че ако не друго, Лорийн Холбрук показва поне добри маниери. Ако някой дойдеше да ги посети, нямаше да става нужда да обяснява на някое недодялано и тъпо курве, за каквото я сметна още когато Бен за първи път спомена за нея, как да се държи. Очевидно бе добре образована, държането й бе на ниво, нищо че днес следобед не можа да не се поддаде на този слаб и типично женски навик — сълзите. Колко разнежващо, колко сърцераздирателно, помисли си Оливия със сарказъм. Карсън естествено веднага омекна, всички мъже омекваха. Не могат, видите ли, да гледат как една уязвима жена страда!

Днес следобед Карсън Уелс наистина изпита състрадание към Лорийн. Оливия би могла да й спести въпроса за отношенията на момичето с Бен. Той не бе я искал за любовница, Карсън бе сигурен в това. Бен харесваше похотливи, непокорни и огнени жени. А тази крехка, с очи като на кошута жена можеше да разтопи сърцето на всеки мъж с деликатната си хубост, но в никой случай не би предизвикала апетита на Бен Локет.

Колкото до Карсън, за него винаги бе имало само една жена. Само една! Но нито един мъж нямаше никога да я притежава.

Нито един! И все пак Карсън обичаше Оливия Локет. След всичкото това време, след всичката тази болка, която му бе причинила, след непоносимото бреме на вината, която трябваше да носи непрестанно в сърцето си, задето предава по този начин най-добрия си приятел, Карсън я обичаше.

Започнаха да разговарят за бизнес и Лорийн ги слушаше разсеяно, без да се опитва да разбере нещо. Вместо това, се чудеше на кой ли стол сяда Джаред, когато се храни в тази трапезария.

Все пак няколко факта привлякоха вниманието й. Семейство Локет притежаваше Коронадо Банк. Опитваха се да получат разрешение за железопътна линия до Коронадо, въпреки че имаше някои пречки за това. Управител на Кийпойнт бе някой си Мендес, но Локет получаваха отчет за приходите и разходите на ранчото до последния цент.

Карсън тъкмо казваше ентусиазирано:

— Трябва да доведем Вандайвър тук, да го нахраним и да го напоим, Оливия. Той е движещата сила зад всичко това. Без него няма да получим никаква линия. Сега, след като Бен… е, точно сега му е времето да влезем във връзка с него.

— Тогава ще се наложи да се откажем от правата върху водата — каза хладно Оливия.

— За това ще мислим, когато му дойде времето. Най-важното нещо за нас сега е да му дадем да разбере, че сме заинтересувани. Ами Джаред, Оливия? Мислиш ли, че той ще има някакви възражения?

— Джаред ще прави онова, което му наредим — отсече тя. — Може и да има нещо против, но много добре знае, че Бен искаше тази линия. Точно на това ще наблегнем.

Те замълчаха за момент и Лорийн крадешком огледа лицата им. И двете имаха дълбоко съсредоточен израз.

 

 

Уморен, мръсен и зажаднял за едно питие, Джаред се тътреше по стълбите. Бе изминал целия път от ранчото дотук под знойното дори в първите дни на октомври слънце. Прахът от пътя се набиваше в гърлото. Не бе валяло от погребението насам. Той рязко спря и с усилие на волята изхвърли тази мисъл от главата си.

Като стигна края на стълбището, забеляза, че вратата в дъното на коридора е съвсем леко отворена. Поради някаква причина, която и сам не можа да назове, Джаред запристъпва тихо към стаята си. Толкова тихо стъпваше, че дори и шпорите му не звъннаха. Торн би се гордял с мен, помисли си с усмивка.

Спря пред вратата на стаята си, сложи ръка на дръжката, но някакво необяснимо любопитство го накара да продължи още малко по коридора, докато накрая застана пред вратата на стаята за гости.

Защо пък да не я отвори? Нея сигурно я няма. А пък и да е тук, какво от това? Това е негова къща, не е ли така?

Той отвори вратата докрай. Благодарение на добре смазаните панти това стана съвсем безшумно. Лорийн седеше зад малко бюро. Пишеше благодарствени писма в отговор на изпратени съболезнования. Бе настояла за това и Оливия, макар и с известна неохота, й бе възложила тази досадна работа.

Бре, бре! Я виж ти! Бива си го стареца, дума да няма, помисли си Джаред. Всичко, което виждаше, бе гърбът й, но Лорийн се обърна леко встрани, навеждайки се над поредното писмо.

В стаята бе съвсем тихо — чуваше се само скърцането на писеца по хартията и цъкането на малкия часовник на масичката до леглото. В полегатите лъчи на топлото следобедно слънце, промъкнали се в стаята, се въртяха прашинки.

Лорийн изправи леко рамене и въздишайки дълбоко, потопи писалката в мастилницата. Джаред затаи дъх в очакване, че ще бъде разкрит, но тя отново се наведе над листовете и продължи да пише. От мястото си до вратата той виждаше само част от лицето й — гладка кожа с цвят на слонова кост, с почти неуловим розов оттенък в скулата и малки очила, кацнали на прав и деликатен нос.

Изглежда твърде благопристойно в тези дрехи, за да е истина, помисли си той. Бялата блуза с висока яка и светлокафявата пола биха могли спокойно да принадлежат на някоя училищна възпитателка. Особено привлекателен бе начинът, по който копчетата на блузата следваха дължината на гръбнака, сякаш подканвайки някой да плъзне пръсти по този грациозно извит гръб, да пробяга с тях по нежната извивка на врата и да ги зарови в пищната маса на косата. Тя бе черна като въглен, с тъмносин оттенък, подсилващ изобилието й. Няколко кичурчета се бяха измъкнали от тежкия кок на главата и самотно лежаха на врата й. Джаред се запита какво ли ще почувства, ако ги потърка между пръстите си.

Беше стройна и слаба. Може би твърде слаба. Мършава.

С бавни движения, мъчейки се да не привлича вниманието й, преди да е настъпил подходящият за това момент, той бръкна в джоба на гърдите си и извади тънка пура заедно с клечка кибрит. Бутна пурата в зъбите си, прие израза, с който обикновено се показваше пред хората, и драсна клечката във вратата.

Звукът отекна в тихата и малка стая като изстрел и Лорийн скочи от стола си като попарена. Като видя Джаред на вратата, тя рязко се дръпна назад, опря се в бюрото и притисна малкото юмруче към гърдите си.

Погледът на Джаред падна върху тях и той моментално се отказа от първоначалното си впечатление. Не. Съвсем не бе мършава.

Тя го гледаше ужасена над очилата и Джаред остана поразен от това лице, което за пръв път виждаше както трябва. Какъв цвят, по дяволите, имаха тия очи? Син? Не, сив. Проклятие! Трябва да му се признае на стареца, никак даже не е лоша.

Облегната на бюрото, Лорийн се чувстваше като хванато в капан животно. Без да сваля поглед от нея, Джаред запали пурата. Димът обви лицето му и той с лениво движение бутна плоскодънната си шапка назад. Тънката връв, завързана за врата, я задържа и тя спокойно легна на раменете му.

Присвил очи в нахален и похотлив израз, той започна да я оглежда, шарейки нагоре-надолу по тялото й с поглед, докато накрая бузите й пламнаха от смущение.

Без да помръдне или проговори, Лорийн също започна да го изучава. Косата му бе кестенява, но имаше някои избелели от слънцето кичури, придаващи й онзи златист оттенък, който тя очакваше да види. Лицето му бе мургаво, комбинация от наследственост и дългите часове, прекарани на открито, под палещите лъчи на тексаското слънце. Очите му бяха кафяви, но с по-светъл оттенък — като кехлибар. Два съвършени топаза.

В него имаше много от Бен, особено във физиката, но в лицето му нямаше и следа от неговата жизнерадост. Цялата му външност, лицето и самият му израз излъчваха арогантност, самонадеяност и презрение към околния свят.

Той небрежно се облегна на касата на вратата и кръстоса крака. Бе облечен почти по същия начин, както когато го видя за първи път, проснат на пода в каруцата, само че този път около врата му имаше пъстра кърпа. Сребърните шпори на ботушите му я очароваха и тя задържа малко погледа си върху тях, после го плъзна по дългото му тяло и го спря на кехлибарените очи, продължаващи да я фиксират преценяващо.

— Мис Холбрук, дойдох да ви поднеса моите най-смирени извинения. Разбирам, че при първата ни среща аз бях в известен смисъл малко неразположен и се държах отвратително. — Гласът му бе като този на Бен. Притежаваше същия мек тембър и нисък тон, но бе пълен със сарказъм. Лорийн се запита какво ли е направила, за да заслужи такова пренебрежение. Той бе този, който заслужава подобно отношение. — Какво да направя, за да ви накарам да промените мнението си за мен?

— Бихте могли да започнете, като се извините за вашето нахлуване в стаята ми без покана — каза му тя.

Изненадан от апломба й, той повдигна вежди, но бързо се съвзе и каза с тих съучастнически глас:

— А вие бихте ли ме поканили, мис Холбрук?

Тя се изчерви, като чу натъртването на думата „мис“, и усещайки, че все още притиска юмрука към гърдите си, бързо го свали, леко докосвайки часовничето. В същото време с другата ръка свали очилата си. Усмихвайки се порочно на неудобството й, Джаред гледаше ръцете й, особено онази, която галеше часовника.

— Все още си е на мястото — каза той тихо. — Не съм крадец.

Тя се ядоса, че е привлякла вниманието му върху тялото си.

С леко движение на рамото той се отблъсна от касата на вратата и прекоси стаята с бавната и гъвкава стъпка на дебнеща дива котка. Шпорите му издрънчаха по пода.

Спря се само на сантиметри от нея и гърлото й напълно се схвана. Лорийн трябваше да вдигне глава назад, за да може да го гледа в лицето. За това се искаше огромна смелост, но тя инстинктивно разбра, че би било в нейна вреда, ако го остави да си мисли, че се страхува от него.

Да, но фалшивата й смелост моментално се изпари, когато той вдигна ръка и я насочи към нея. Дългите пръсти се протегнаха напред и само с цената на върховно напрежение на волята тя не се отдръпна.

— Какво е това все пак? — попита той тихо.

Пръстите му се сключиха около часовника, забоден на блузата й. Дъхът му леко разлюля къдриците, обрамчващи лицето й, и тя долови острия мирис на тютюн.

Той държеше часовника в дланта си, загледан в него с безмълвна замисленост, контрастираща с яростните емоции, изригващи някъде дълбоко в тялото на Лорийн.

Тя цялата пламтеше. Всяка нейна клетка гореше в непознат стремеж да се доближи още повече до този мъж, измъчващ я с близостта си.

Брошката бе оставена на мястото й, но не без плътния натиск на ръката му върху гръдта й, за да я закрепи по-здраво.

Времето сякаш спря хода си. Кехлибарените очи се впиха в сивите и цинизмът в първите бе заменен от учудване. С незабележимо движение главата на Джаред се наклони към нейната и в един спиращ дъха миг Лорийн си помисли, че ще я целуне. Влажните й устни сами помръднаха и леко се полуотвориха.

Тя така и не разбра, че именно това нейно неволно движение го накара да се отдръпне и той отново се скри в защитната си черупка. Подигравка охлади очите, до този момент замъглени от топлота, и Лорийн усети промяната. Натискът върху гръдта й се усили, но без предишната нежност.

Със светкавична реакция тя отметна ръката му встрани.

Дълбоко в гърлото му заклокочи смях.

— Какво има, мис Холбрук? Просто исках да видя колко е часът — усмихна се подигравателно той.

Тя не обърна внимание на ироничния му тон и отчаяно се опита да възстанови равновесието в бясно въртящия се около нея свят. Неуспяла особено, каза задъхано:

— Моля ви, мистър Локет, имам много работа.

Защо сърцето й биеше така лудо? Целият й гръден кош я болеше, като че някой го бе стискал в юмрука си. Повече не можеше да го гледа в лицето или в тия негови златистокафяви очи. Защо не си тръгва? И защо на нея й се иска да не си тръгва?

Той се отстрани и дръпна силно от пурата, която до този момент бе държал в отпуснатата си ръка.

— Предполагам, че ще ви видя на вечеря — провлече той.

Без да се обърне, Джаред закрачи по коридора към стаята си. Като в просъница Лорийн отиде до вратата и я затвори.