Сандра Браун
Скрити огньове (23)

Двадесет и трета глава

Излязоха от кабинета, хванати ръка за ръка, и в коридора срещнаха Оливия. Тя огледа измачканите им дрехи и разрешените коси и прецени ситуацията правилно.

— Чух, че днес си се прибрал по-рано, Джаред.

— Да, мамо. Може да се каже, че си взех един почивен следобед.

Тя реши да не обръща внимание на нападателния му тон, както и на факта, че притиска Лорийн здраво към себе си, прехвърлил ръка през талията й. Чувстваше, че контролът върху него й се изплъзва и това едновременно я разгневи и ужаси.

— Имаш писмо, Лорийн — каза тя напрегнато.

Лорийн я погледна въпросително и пое белия плик, който тя й подаде. От устните й се откъсна тихо възклицание, като прочете адреса.

— От Пратърови е — каза тя. — Настойниците ми — поясни на Джаред, надникнал любопитно през рамото й към писмото.

Лорийн обърна към него многозначителен поглед. Джаред знаеше историята, свързана с тръгването й от Северна Каролина, знаеше и защо е изненадана от писмото.

— Отвори го — каза той меко.

Тя пъхна пръст в плика, отвори го и извади два листа. Лорийн бе прочела достатъчно проповеди, написани от Ейбъл, за да разпознае прилежния му и внимателен почерк. Жадно и някак си неспокойно очите й пробягаха по редовете.

— Не знаят за смъртта на Бен. Изпращат му много поздрави. — Очите й се спуснаха към долния край на листа. — О! — възкликна тя и ръката отлетя към гърлото й. — Уилям Келър е мъртъв.

— Добре. И как е умрял? — попита Джаред с пресипнал глас.

Тя започна да обяснява, прекъсвайки от време на време, за да прочете по-нататък:

— Голям скандал. Бил е убит… съпругът на някаква жена го застрелял… признала си, че били любовници. — Думите се размазаха пред очите й, изпълнени със сълзи. — Той… те съжаляват, че не са ми повярвали. — Тя сгъна листовете и вдигна поглед към Джаред. — Молят ме да им простя и казват, че ако реша да се върна, винаги ще бъда добре дошла.

Джаред я гледаше, но мислеше за съдбата на Уилям Келър, а не за сантиментите на семейството, прогонило Лорийн.

— Копелето му с копеле! Ще ми се аз да съм го убил!

— Някой отдавнашен познат на Лорийн ли? — изгука Оливия, наблюдаваща сцената с нарастващ интерес.

Никой не й обърна внимание.

Лорийн хвана Джаред за ръкава и леко го разтърси.

— Не говори така, моля те.

Докосването и протестът й успокоиха гнева му. Когато сведе поглед към нея, очите му бяха топли, а на устните му потрепна подкупваща усмивка.

— В известен смисъл аз май трябва да благодаря на мистър Келър, не мислиш ли?

Тя се усмихна, разбрала смисъла, и отвърна срамежливо:

— Мисля, че може би и аз трябва да му благодаря.

Лорийн щеше да запомни този следобед и последвалата го вечер за дълго време. Ценеше тези часове, прекарани с Джаред в уединението на кабинета. Защото след този ден всичко се промени.

 

 

Следващата нощ мъжете за първи път дойдоха в къщата. Същата сутрин Джаред бе излязъл рано сутринта и се прибра чак след вечерята, която Оливия и Лорийн споделиха в напрегнато мълчание. Настроението му бе мрачно и кисело. Хапна съвсем малко от яденето, което Роза му притопли, затова пък пи много. Когато мъжете започнаха да пристигат, Оливия каза, че Лорийн може би ще се чувства по-добре горе в стаята си. Лорийн схвана намека. Погледна към Джаред, но той бе с гръб към нея, наливайки си ново питие на бара.

От прозореца на стаята си тя видя, че мъжете продължават да пристигат. Идваха на групички по двама или трима, но всички си приличаха. Изглеждаха ограничени, груби и свадливи. Това бяха наемниците, които трябваше да предизвикат безредици в Пуебло, безредици, за които щяха да бъдат обвинени жителите на селището.

От стаите долу се чуваше неприлично висок говор и смях. Лорийн видя, че пристигнаха Паркър и Кърт Вандайвър — чу и грубите възгласи, с които ги посрещнаха, като влязоха в салона.

Това бе единственият случай, когато наемниците се събраха всички заедно. Седмиците бавно се изнизваха и само от време на време някои от тях идваха късно през нощта и питаха за Джаред. Той обикновено излизаше с тях и Лорийн го чуваше да се връща в стаята си в ранните утринни часове. Понякога той излизаше сам и минаваха часове, преди Лорийн да чуе тропота от копитата на Чарджър към обора в задната част на къщата. Дали не ходеше на срещи, където крояха нападение срещу Пуебло?

За да потисне тревогите си и да убие скуката, Лорийн започна да взема по-осезаемо участие в благотворителната дейност в Пуебло. Честите й пътувания до селището изпълниха членовете на комитета с нов плам. Скоро жителите на селото съвсем привикнаха да виждат двуколката, карана от Пепе из прашните улици. Някои от по-малко срамежливите дори й носеха собственоръчно направени подаръци. Тя приемаше всеки подарък любезно и с благодарност. Ако Оливия и Джаред знаеха или пък се интересуваха от работата й в мексиканското поселище, никой от тях не казваше и дума.

Една сутрин, точно на зазоряване, Лорийн бе събудена от тропота на тежките ботуши на Джаред в коридора. Радостно вълнение изпълни гърдите й, когато стъпките се приближиха към вратата й. Там те спряха. Тя се надигна очаквателно в леглото. Дълго време остана така. Даже по едно време й се стори, че бравата на вратата леко скръцва. Обаче бе смазана от разочарование, когато стъпките на Джаред се отправиха към стаята му.

Отхвърляйки завивките, тя изхвръкна от леглото, наметна пътьом пеньоара и се спусна към вратата. Отвори я и извика тихичко:

— Джаред.

Огромният силует рязко спря. Цялото му тяло излъчваше умора и потиснатост. Той бавно се обърна към нея:

— Съжалявам, че те събудих, Лорийн. Иди да си легнеш.

Тя се облегна на касата на вратата с побелели от тревога устни.

— И… искаше ли нещо, имаш ли нужда от нещо? — Мразеше се за този умолителен глас, но копнееше за близостта му.

— Не — каза той уморено. — Легни си.

Той се обърна и направи крачка към вратата си.

— Джаред — каза тя по-настоятелно този път. — Кажи ми къде ходиш, какво правиш. Кажи ми, че нямаш нищо общо с…

— Лорийн! — излая той, прекъсвайки я.

Гласът му отекна в тихата къща. В раздразнението си той свали шапката си и се плесна по бедрото с нея, вперил поглед в пода. Накрая вдигна глава. Тонът му бе нежен, почти извинителен:

— Ти си ми жена, но не очаквай да ти давам отчет за всичко, което правя. Някои неща трябва или да се правиш, че не ги забелязваш, или… или да ги приемаш на доверие. Разбираш ли?

Доверие? Можеше ли да му има доверие? Искаше й се. Никога не беше си и помисляла, че Джаред ще се съгласи с машинациите на Оливия. И пак не искаше да го повярва.

— Да — отвърна тя тихо. — Разбирам.

Помоли се безмълвно ела при мен.

— Значи няма да говорим повече за това — освободи я Джаред, влизайки сам в стаята си.

От този момент нататък Джаред напълно започна да избягва Лорийн. Ако все пак случайността ги срещнеше, той учтиво се осведомяваше за здравето й. Това бе всичко. Повече въобще не влизаше в стаята й. Тя пък не влизаше в неговата. Започна да й се струва, че близостта, която бе възникнала между тях, съществува само във въображението й. Лорийн много трудно приемаше безразличието му, както и причината за него.

През последните седмици Оливия направо излъчваше жизненост. Гладките й скули винаги бяха леко зачервени, а очите й блестяха развълнувано. Изглеждаше далеч по-млада от годините си. Студеният израз на лицето й се бе стопил. Беше в стихията си.

Карсън постоянно бе в къщата. И винаги ужасно изнервен.

Но за Лорийн най-трудно бе да понася присъствието на двамата Вандайвър. Три, а понякога и повече пъти седмично те вечеряха с Локетови и Карсън. Огромно изпитание за Лорийн. Джаред просто присъстваше тялом, ровеше разсеяно в чинията си, пиеше много, изръмжаваше към Кърт, ако онзи си позволеше дори само да я заговори, и отвръщаше едносрично на всеки, който проявяваше достатъчно смелост да го заговори.

Кърт, сякаш чувствайки враждебността на Джаред, използваше всяка възможност да я провокира. Бе сервилно сърдечен с Лорийн. Винаги когато ръката му обхващаше лакътя й, за да я отведе в другата стая или да й помогне да седне, тя със сетни усилия се удържаше да не я отблъсне с погнуса. Освен това се безпокоеше, че Джаред някой ден щеше да изпълни заканата си да го убие. Кърт също не бе забравил револвера на Джаред, напъхан в носа му.

Въпреки приповдигнатото настроение на Кърт, Лорийн бе сигурна, че той се страхува от Джаред. Злобните погледи на съпруга й съдържаха твърде голяма заплаха, за да се приемат с леко сърце.

Една вечер Джаред бе извикан на една от неговите „тайни срещи“, както Лорийн бе започнала да ги нарича в себе си. Оливия току-що бе предложила всички да се преместят в салона за кафето. С унил поглед Лорийн изпрати до вратата Джаред, който само се обърна и леко й кимна за довиждане. Вместо да се присъедини към останалите, тя се извини и отиде в библиотеката. Обичаше тази стая и често търсеше спасение в нея, тъй като там почти никой не влизаше.

Седеше в едно от креслата и четеше вече от двайсет минути, когато чу как вратата тихо се отваря и после се затваря. Обърква се и видя Кърт. Едрото и отпуснато тяло бе отблъскващо, както и гадният израз на червендалестото лице.

— Лорийн, много ми липсва свиренето ви тази вечер. Вие ни лишавате от компанията си. Защо? Толкова ли ви обижда компанията на баща ми и моята?

Тя разбра, че той нарочно се мъчи да я въвлече в спор и реши да не обръща внимание на уловката.

— Разбира се, че не, мистър Вандайвър. Просто тази вечер се чувствам преуморена и се опасявах, че няма да бъда добра компания.

— Съжалявам, че не се чувствате добре.

Той се приближи и седна на най-близкото до нея кресло — коленете му се оказаха на сантиметри от нейните. Тя бързо се отдръпна, но движението не убегна на Кърт. Това обаче не го смути. Обратно — сякаш се радваше на неудобството й. Лорийн отново почувства, че у този човек има нещо жестоко.

— Съпругът ви не трябваше да ви изоставя така тази вечер. Вие сте твърде голямо изкушение, за да ви оставят сама за дълго.

— Джаред скоро ще се върне — отвърна бързо тя, ядосана на себе си, задето се показва толкова нервна пред него.

Той се засмя.

— Случайно знам, че той ще отсъства през по-голямата част от нощта, Лорийн. — Фиксира я с такъв злокобен поглед, че тя скочи от креслото.

— Ако ме извините, мистър Вандайвър, аз ще… — Тя почти притича покрай него, но той протегна ръка и я хвана за лакътя, завъртайки я към себе си.

— Не сте много приятелски настроена към бизнес партньора на съпруга си, Лорийн. Нищо ли не сте научили от свекърва си? Тя винаги е била благосклонна към Карсън, партньора на Бен. Той се засмя с отвратителен глас. Досега Лорийн бе успяла да разбере отношенията, в които се намираха Карсън и Оливия. Само един глупак не би го забелязал. Гадното подмятане на Кърт обиждаше у нея паметта на Бен и на Лорийн й се прииска да го зашлеви по лицето. Но той болезнено бе стиснал ръцете над лактите й и здраво ги държеше.

— Разбира се, Бен и Мария Мендес. Какъв срам, да й се случи такова нещо, а? — запита той с мазен глас, подсказващ, че не намира никакъв срам в това.

Съпротивата на Лорийн рязко секна и тя се взря в студените сини очи с отворена уста.

— Ка… какво знаете за Мария? Откъде знаете…

— Моя работа е да знам всичко за Локетови. Не успяхте ли да научите нищо от трагичната кончина на Мария? М-м-м? — продължи той с равен глас. — Виждате ли какво става с курвите, които се продават на първия срещнат?

— Пуснете ме! — изхриптя тя и поднови опитите си да се освободи.

— Бъдете благосклонна към мен, мисис Локет, и аз ще се погрижа за вас. Няма да позволя да свършите като онази мексиканска пачавра.

Месестите му устни вече бяха на сантиметри от нейните и тя тъкмо се накани да вика, когато гръмогласният глас на Паркър отекна в коридора.

— Кърт! Хайде да тръгваме. Уморен съм и искам да си легна по-рано.

Кърт изруга полугласно и ръцете му върху лактите на Лорийн увеличиха болезнения си натиск.

— Обещавам ти, Лорийн, ще дойде време, когато нито твоят каубой, нито който и да било друг ще ме спрат. Няма да се оставя да бъда отново разочарован.

— Кърт!

— Идвам — подвикна Кърт в отговор. После, снишавайки глас и плътно доближил лице до нейното, прошепна: — Ти също няма да бъдеш разочарована, защото никога не си виждала по-голям от моя. Ще се втурне в теб със силата на разярен носорог и когато свърши, ще се молиш за още.

За да подчертае вулгарните си думи, той потърка бедро по корема й.

— Кърт! — прогърмя отново гласът в коридора. Ругаейки невъздържано, Кърт я пусна и си тръгна.

Омаломощена, Лорийн се облегна на едно от креслата, зави й се свят, а треперещите й колене заплашваха да се подгънат всеки миг.

Когато чу, че входната врата се затваря, след като Оливия и Карсън се сбогуваха с Вандайвърови, тя се качи по стълбите, олюлявайки се, и потърси убежището на стаята си. Отиде в банята и повърна.

 

 

Лорийн бе навела глава над легена в банята и се напъваше да повърне, защото стомахът й бе изхвърлил цялото си съдържание още предната вечер. Мускулите на гърлото й се свиваха болезнено, мъчейки се да изкарат нещо и да облекчат разтърсващото повдигане. Когато спазмите най-сетне попреминаха, тя падна като убита в леглото си.

Мислеше си, че повръщането от снощи е резултат от срещата й с Кърт. Че задържането на спазмите чак до сутринта се дължи на някакво дребно неразположение на стомаха й. Всъщност от няколко дни не се чувстваше добре, сети се Лорийн чак сега.

Всяка сутрин ставането й от леглото винаги бе съпътствано от необичайно за нея летаргично състояние. Това чувство притискаше главата й във възглавницата и с още по-голяма тежест се разнасяше из цялото й тяло. Простите задължения, като ставане и обличане, й се струваха непоносимо бреме. Тежестта на четката, докато я прокарваше през косата си, я караше да отпуска безсилно ръце от умора. Когато си миеше сутрин зъбите, от стомаха й се надигаха киселини и засядаха в гърлото, а миризмата на закуската изобщо не събуждаше никакъв апетит у нея. Въпреки че ядеше малко, чувстваше стомаха си пълен и подут и това чувство продължаваше дори и когато бе гладна.

Настроението на Лорийн бе помръкнало заради промъкналата се в отношенията между нея и Джаред пукнатина. Освен това мисълта, че гнусният план, създаден от Оливия и подкрепян от Паркър Вандайвър, ще бъде пуснат в действие, я отвращаваше и тя реши, че физическото й неразположение е резултат от умственото й неравновесие.

Мургавото лице на Роза се надвеси загрижено над нейното.

— Сеньората не добре тази сутрин?

Тя отмахна няколко къдрици от бледата буза на Лорийн, все още отпуснала глава върху възглавниците.

— Да, не се чувствам много добре. Не знам какво ми става. Нямам никаква сила за нищо, от храната само ми се повдига, даже от самата мисъл за ядене ми се повдига. Чувствам се толкова подпухнала, че… — Гласът й заглъхна, сякаш нямаше сили да продължи.

Роза замислено огледа господарката си.

— Кога за последно ви тече кръв? — попита я тя тихо. Лорийн се изчерви, но се опита да си спомни. Стори й се обаче, че мисленето не си струва усилието.

— Аз… не си спомням. Бях още в Кийпойнт. Беше някъде в края на януари. Спомням си, защото Глория току-що бе родила близнаците и аз…

— Сеньора, не разбирате ли? — прекъсна я Роза развълнувано. — Два месеца! Ще имате бебе!

Думите паднаха като камъни върху тялото й, затъркаляха се из стомаха и замалко не го накараха отново да се разбунтува. Бебе! Това бе невъзможно. Опита се да седне в леглото, като че ли с това движение щеше да отрече слабостта си, да пренебрегне симптомите и да елиминира болестта си.

— Не, Роза. Не бих могла да бъда бременна. Това е нещо друго. Сигурна съм.

Вперила поглед в лицето на приятелката си, търсейки потвърждение на думите си, Лорийн видя в него само цъфтящата усмивка и радостта от новината. Въпреки това тя изпита необяснимо чувство на печал, защото знаеше, че някой ден трябваше да напусне Джаред. За голямо изумление на Роза, тя избухна в сълзи и скри лице в меката пазва на готвачката, плачейки неудържимо.

Мина доста време, преди сълзите да престанат, и когато най-сетне и това стана, Лорийн изпита неудобство от този открит изблик на емоции.

— Съжалявам, Роза. Не можах да се въздържа.

— Това още един знак, че сеньора бременна. Сълзи правят вас чувства добре. Искате ли малко чай?

— Да, това ми звучи добре — промърмори Лорийн разсеяно, стана от леглото и отиде до прозореца.

Роза тъкмо се бе запътила към кухнята да донесе чая, когато Лорийн я повика обратно. Без да се обръща към нея, с тих и нежен глас тя я помоли:

— Роза, не казвай на никого за… бебето… още не. Моля те.

— Разбирам, сеньора Лорийн. — Роза затвори вратата след себе си.

 

 

Лорийн пазеше тайната си, но много й се искаше да си поговори с Глория. Правеше дълги разходки из градината навън дори и когато не й се искаше да го прави, но лицето й си оставаше бледо и уморено. Около очите й имаше тъмни кръгове. Ако Джаред бе забелязал липсата й на апетит по време на кратките им срещи на масата, той не го коментираше. Оливия се държеше така, сякаш нея я нямаше.

Когато Лорийн видя Джаред за първи път, след като разбра за бременността си, сърцето й за миг се изпълни с любов, преди отново да я обхване мрачна хладина. След като бракът им бе консумиран, тя все по-рядко се бе връщала в мислите си към „уговорката“ им. Сега обаче бе принудена да мисли за това.

Джаред бе казал, че линията ще бъде завършена в края на лятото или началото на есента. Ако правилно е пресметнала, бебето трябваше да се появи някъде в началото на ноември. Не би могла да скрие бременността си, докато линията бъде завършена, когато, съгласно сделката, трябваше да си тръгне. Какво ще стане с бебето й? Разбира се, щеше да го вземе със себе си, но с бебе на ръце щеше да бъде по-трудно да си намери работа. Няколко години би могла да живее с двайсетте хиляди долара, които Оливия й бе обещала, а после?

В писмото си до нея Пратърови бяха настояли тя да се върне при тях. Бе им отговорила, съобщавайки им за смъртта на Бен, за брака си — пропускайки подробностите, за семейството си и за новите си приятели в Кийпойнт. Посланието бе изпълнено с любов и топлота, но тя знаеше, че не може да се върне към онзи скучен и монотонен живот. Къде тогава да отиде с детето си? А още една мисъл не й даваше покой — че няма да може да вземе бебето със себе си. Може би в момента носеше в себе си следващия наследник на фамилията Локет. Колкото и да се опитваше, не можеше да си представи каква ще е реакцията на Джаред и Оливия към детето. В едно нещо обаче бе сигурна — никой и нищо не можеше да я раздели от детето й. Тя вече го обичаше, длъжна бе да го защити и то вероятно бе единствената част от Джаред, която щеше да й остане, след като престанеше да бъде полезна за начинанията на фамилията Локет.

Една малка искрица надежда обаче продължаваше да мъждука в съзнанието й. Въпреки че Джаред никога не бе говорил за любов, тя бе доловила нежността в очите му, бе видяла обичта, проблеснала в тях, когато спираше поглед върху лицето й. Със сигурност изпитваше някаква привързаност към нея. Не беше кой знае колко, но това бе всичко, което й бе останало.

А когато срещаше затворения и отчужден израз на лицето му по време на кратките им срещи, тази надежда започваше бавно да угасва.

Напрежението в къщата нарастваше. Пропастта между Джаред и жена му се разшири. Среднощните му разходки се превърнаха в нещо обичайно. Мускулите на лицето му, нервно шарещите му очи и непрекъснато свитите юмруци свидетелстваха за жестока вътрешна борба, която скоро или щеше да изригне навън, или щеше да разруши човека отвътре. Сдържаното му и студено държане към Лорийн не й позволяваше да се доближи до него. Беше я помолил за доверие. Сега, на дневна светлина, тази молба й звучеше нереално. Поведението му не даваше никакъв повод за доверие.

Една сутрин реши да се поразходи из оборите и бе смаяна от сандъците с пушки и муниции, струпани покрай стената. Това бе цял арсенал, и то с внушителни размери. Сърцето й се разтрепери. Преди тя се бе притеснявала, когато съвсем непознати хора страдаха. Сега си даде сметка, че съществува съвсем реална заплаха мъжът й да пострада или дори да бъде убит. Горещо се молеше нещо да се случи и да предотврати цялото това фиаско. Нищо обаче не се случи.

Неспособна да остане повече пасивна, Лорийн реши, че ако не може да предотврати трагедията, то би могла поне да издига пречки пред изпълнителите. Късно през една нощ, след като Джаред бе излязъл, тя тихо се измъкна през вратата и хукна към обора. Под светлината на един фенер Пепе кърпеше някакъв хамут.

— Сеньора Локет! — възкликна изненадан той, когато Лорийн влезе и бързо затвори вратата след себе си.

— Пепе, знаеш ли какво има в тези сандъци? За какво са?

Той нервно облиза устни и бързо отмести поглед встрани.

— Si, но сеньор Джаред ми заповяда да не казвам на никого.

— Е, добре, тогава няма да допуснем това да се случи, Пепе. Ти и аз трябва да направим нещо, за да ги забавим.

— Но, сеньора Локет, той…

— Как може на една пушка да й се попречи да стреля, Пепе? — попита го тя, без да обръща внимание на смущението му.

— Сеньора, пушките…

— Прав си. Няма да можем да се оправим с всички пушки, без те да забележат. Какво можем да направим? — проплака Лорийн, кършейки ръце. Очите й случайно се спряха на сандъците с патрони — Куршумите! Ето това е! Без куршуми пушките са безполезни, нали? — Говореше бързо и задъхано, мислейки на глас. — Ще ги скрием. Разбира се, те могат да си донесат свои за нощта на нападението, но поне няма да използват тези.

— Искате да скриете куршумите? — Гласът на Пепе се бе вдигнал с една октава, докато се взираше в нея с невярващ поглед. Тъмните очи щяха да изскочат от орбитите, а устата зееше, отворена от изумление.

Сложила ръка на лакътя му, Лорийн се помъчи да го успокои.

— Не се безпокой, Пепе. Поемам изцяло отговорността, ако Джаред или някой друг разбере. — После мекотата в гласа й изчезна, заменена от рязък и делови тон: — Къде са лопатите? Ще заровим тия сандъци ето там — каза тя, сочейки към задната част на постройката. — Моля те, побързай. Всеки момент може да забележат, че ме няма.

— Сеньора…

— Моля те, Пепе — изрече нетърпеливо. — Не се страхувай от наказание. Не искаш ли да помогнеш на сънародниците си?

Той се извърна встрани, мърморейки нещо на испански и клатейки глава, но направи каквото му бе казано. Докато преместят тежките сандъци в дъното на обора, докато изкопаят дупките и ги заровят както трябва, Лорийн се изплеска цялата, умори се до смърт, а гърбът я заболя непоносимо.

— Ако мога, ще се опитам да те известя кога ще стане нападението. Би ли могъл да предупредиш жителите на Пуебло?

— Si — каза той с уморения глас на човек, готов вече да се съгласява на всичко.

— Ако не успея да те предизвестя, пак ще ги предупредиш. Иди в Пуебло и кажи на колкото можеш повече хора. Кажи им да се скрият. Изобщо да направят нещо, за да се защитят.

— Добре, сеньора Локет.

— Благодаря ти, Пепе. Помогна ми много. Ти си герой сред сънародниците си.

Усмихна му се, преди да излезе от обора. Незабелязано успя да се добере до стаята си, където изми калта, полепнала по ръцете и дрехите си. Когато най-сетне се строполи в леглото, ръцете и краката й бяха сякаш пълни с олово.

 

 

Цяло щастие бе, че тя и Пепе бяха свършили работата си предния ден, защото на другия ден заваля и продължи няколко дни. От небето непрестанно се сипеха огромни и тежки като сачми капки. Въздухът бе влажен и задушен, утежнявайки свързания с бременността дискомфорт на Лорийн.

Принудена да стои в стаята си, Лорийн крачеше назад-напред между леглото и прозореца, неспособна да седне да почете или шие или пък да се съсредоточи върху каквото и да било, с изключение на собственото си непредсказуемо бъдеще и това на своето дете.

После дъждът спря. Облаците си останаха ниско надвиснали над земята, въздухът все още бе пропит от влага, но дъждът спря.

И една вечер, по здрач, наемниците отново се събраха в къщата.

Седнала за вечеря заедно с Оливия, Джаред, Карсън и Вандайвърови, Лорийн чу първите стъпки от ботушите им. Тя ровеше разсеяно в чинията си, от време на време хапваше по някой залък и го преглъщаше с усилие, молейки се да го задържи.

Вече се страхуваше до смърт от Кърт Вандайвър. Откакто я бе притиснал и бе отправил похотливите си заплахи, винаги като го видеше, се разтреперваше от страх.

Когато първите стъпки се чуха на верандата, останалите на масата се стреснаха и се спогледаха бързо и напрегнато. Кърт скочи от масата и се спусна към вратата още преди чукането по нея да отекне из цялата къща.

Лорийн чу неразбрано мърморене на снишени гласове, после Кърт затвори вратата и се върна на масата.

— Казах им да почакат в обора. Там ще се съберат и… ще се подготвят.

Паркър кимна доволно. Студените му сини очи святкаха в предчувствие. Приличаше на хищник. Лорийн потрепери въпреки топлия и спарен въздух.

Погледна към мъжа си, неспособна повече да се преструва, че се храни. Той бе облечен като каубой. Червената кърпа, с която бе, когато я целуна в заслона на скалите, бе завързана небрежно на врата му. За вечеря в Коронадо той обикновено се обличаше официално, но досега Лорийн бе твърде заета със собствените си мисли, за да обърне внимание на тази малка нередност. Знаеше, че той чувства погледа й върху себе си, но отказваше да вдигне глава и да го срещне.

Обичайният добър апетит на Карсън внезапно бе изчезнал и сега той отпиваше от виното си. Оливия продължи да се храни, сякаш нищо не се бе случвало. Кърт се бе облегнал лениво назад, изучавайки лицето на Лорийн.

— Кога… кога ще научим първите резултати, Джаред? Искам да кажа, колко време ще отнеме? — попита нервно Карсън.

Джаред сви рамене и отпи голяма глътка от уискито си.

— Чака те тежка нощ, Джаред. Ако бях на твое място, нямаше да се докосвам до уискито — каза Паркър.

Джаред го фиксира със златистия си втренчен поглед, после отново вдигна чашата към устните си. Лицето на Паркър почервеня от гняв.

— Изпрати ни съобщение, когато планът влезе в действие. Карсън и аз няма да имаме търпение да научим какво става.

Лицето на Оливия сияеше от радост. Сякаш говореше за обикновено забавление. Желанието й за разрушение бе за Лорийн кощунство.

— Е, както се казва, никога не оставяй за утре това, което можеш да свършиш днес или нещо подобно беше — каза Кърт весело, стана от масата и отиде до прозореца. — Изглежда, всички вече са там. Добре че не живеете в центъра на града, Локет. Хората може да започнат да се питат какво става.

Паркър, Оливия и Карсън се изправиха, избутаха столовете си назад и тръгнаха към вратата. Като се изключи Лорийн, Джаред се надигна последен. Направи го бавно, с напрегнати движения. Колтът в кобура висеше на бедрото му. Кожена връв, завързана около крака му, го държеше плътно прилепен към плата на панталона. Явно не се бе подготвил за увеселително състезание по стрелба. Оръжието му бе заредено и готово да убива.

Лорийн изхвръкна от стола само за секунда, изоставила ленивите движения отпреди малко. Тя застана между Джаред и вратата, стискайки лактите му с тънките си пръсти.

— Джаред, умолявам те, не участвай в това. Моля те. — Лицето му бе студено, неразгадаемо, а очите — непроницаеми. Тъй като той не проговори, тя продължи: — Помисли, Джаред. Помисли за Руди и семейството му.

— Руди е глупак — шибнаха я като с камшик думите му. — Иска да урежда нещата по мирен път. Мисли, че всичко, което Бен е казал, трябва да бъде издълбано в камък, но аз разбрах, че и Бен може да греши. Всеки случай сгрешил е за теб и мен и тая „голяма любов“ между нас.

Ударът попадна в целта и тя се обърка, внезапно осъзнала, че останалите слушат разговора им. Стисна лактите му още по-силно.

— Вярвам в теб, Джаред. Веднъж, само преди няколко седмици, ти ме помоли за доверие…

— Ти си чула това, което си искала да чуеш. Но аз също намекнах, че ще направиш добре, ако започнеш да приемаш нещата такива, каквито са, и да пазиш моралните си задръжки за себе си. Но явно ти не разбираш много от намеци. Пет пари не давам дали ми вярваш, или одобряваш действията ми. Аз правя това, което си искам.

Искаше й се да изпищи от отчаяние.

— Даваш ли си сметка колко това ще застраши бъдещето ти… нашето бъдеще?

Очите му се стрелнаха към силно заинтересуваните слушатели зад нея, после отново се спряха на лицето й. Устните му се свиха подигравателно.

— Нашето бъдеще? Ние нямаме бъдеще, Лорийн. Много добре знаеш какво е бъдещето ти с мен. Когато изпълниш твоята част от сделката, изчезваш. Много по-богата, но изчезваш. Сега, да не би да съжаляваш, че си се продала толкова евтино? Какво искаш? Още пари ли?

Лорийн с усилие преглътна буцата, надигнала се в гърлото й. Опита се да проговори, заекна, спря и пак опита:

— В… в Кийпойнт ти… ние… беше… различно.

Той й се изсмя с грозно от презрението лице.

— Да не би да си мислиш, че след като съм спал с теб, нещата между нас са се променили? Че у мен се е появила някаква „привързаност“ към теб? — Той изсумтя иронично. — Ти стана доста добра в леглото, след като се научи. Освен това ми беше подръка. Какво очакваше да направя? Беше единственото топло тяло в онази снежна виелица. Ако придаваш на факта, че легнах с теб, по-голямо значение от това, което току-що ти обясних, значи си по-глупава отколкото те мислех.

Разочарованието й се превърна в болка, а след това в гняв.

— Не толкова глупава, та да не видя какъв си наистина. Аз ти повярвах много повече, Джаред Локет. Помислих, че растеш, че се превръщаш в син, който баща ти заслужаваше, в съпруг, какъвто аз исках. — Тя се спря и пое въздух. — Сега обаче виждам, че си покварен и жесток като тях, Джаред. Аз… — Искаше да му каже колко го обича, да го моли да не взема участие в това. Вместо това каза: — Проклинам те да се провалиш вдън земя, ако вземеш участие в това!

— Значи ще отида в ада. — Той я избута встрани и викна на Кърт и Паркър: — Хайде да тръгваме!

Думите му й подействаха като физически удар. Буквално й изкараха въздуха. Чу виковете и тропота от конските копита, когато част от мъжете се метнаха на конете и изтрополиха през двора. Стоеше като вкопана на място, без да чувства нищо друго, освен болката, стиснала сърцето й с костеливи пръсти.

Зад нея се появи Карсън и я докосна леко по рамото.

— Джаред е малко изнервен, Лорийн. Говори неща, които не мисли.

Любезните думи сякаш пропукаха защитната броня, която тя бе изградила около себе си. Странно, но нито се чувстваше унизена, нито притеснена от това, че всички чуха какво й бе казал Джаред. Раните, получени от тия думи, бяха твърде дълбоки, за да могат да бъдат засегнати от такива повърхностни драскотини.

Изпитваше само чувство на неизмерима загуба. Двамата бяха преживели нещо много хубаво и резултатът от това преживяване растеше в утробата й. Леко допря ръка до корема си, като че ли да се убеди, че думите му не са изтръгнали плода, който сам бе посял в тялото й. Заля я вълна на огромно отчаяние и по бузите и се затъркаляха горещи сълзи.

Излизайки от стаята, тя мина покрай Оливия и забеляза самодоволното, тържествуващо лице на свекърва си. Лорийн се запита каква ли е тази омраза, обхванала я до такава степен, че заплашваше да унищожи и онези хора, която тя би трябвало да обича. Веднъж Мария бе казала, че Оливия е тъжна и самотна жена. Лорийн си помисли, че най-вероятно Мария бе права. Въпреки антипатията си, за момент изпита съжаление към Оливия. Тази жена бе неспособна да изпита истинска любов. Разрушителното й себелюбие не би го допуснало.

Оливия като че ли долови мислите й, защото зелените очи се свиха от омраза. Лорийн разбра, че е извоювала малка победа над тази властна жена. Тази мисъл я окуражи — вирнала гордо глава, тя прошумоля покрай нея с полите си и пое нагоре по стълбите.

 

 

Часовете се точеха непоносимо бавно. След като Роза приключи с почистването на масата, над къщата легна осезаемо напрегната тишина. Карсън и Оливия седяха в кабинета. Тя — на обичайното си място зад бюрото, а той — в креслото пред него. Говореха малко.

Забелязал ли е Джаред липсващите муниции? Сигурно. Но това не бе ги спряло. Дали Пепе е отнесъл навреме предупреждението й? Въпросите идваха към Лорийн един след друг от тъмнината, която криеше отговорите.

Лежеше в леглото и се чудеше как ще преживее този кошмар. Видения за Джаред, ранен и потънал в кръв, се сливаха с тези на подигравателната му усмивка, със студени и твърди, приличащи на майчините му очи. Смътно се мярна и спомен на любящия и нежен Джаред. Но само смътно.

Тропотът от копитата се чу много отдалеч, толкова тиха бе нощта. Лорийн разбра, че в двора влиза само един кон и затаи дъх. Когато чу бързото чукане по вратата, стана от леглото, спусна се към стълбите и застана на горната площадка, впила поглед във вратата, която Карсън побърза да отвори. В антрето се втурна Кърт Вандайвър.

— Раниха Джаред!