Сандра Браун
Скрити огньове (5)

Пета глава

Всички се бяха събрали в големия официален салон до трапезарията. Лорийн чуваше приглушените им гласове, докато слизаше по широкото стълбище. Не само трябваше да понесе първата си вечеря с Джаред Локет, ами на това отгоре, както Елена я информира, тази вечер щеше да има още трима гости. Един от тях бе мистър Уелс, с когото тя се чувстваше относително комфортно. Често бе вечеряла с него и Оливия. Другите двама бяха някакви важни господа от Остин.

Роклята приятно шумолеше около краката й, докато прекосяваше просторното фоайе. Страхуваше се да влезе в трапезарията. Сама по себе си срещата с важните личности от столицата на щата представляваше събитие, което малко я плашеше, но истинската причина да се чувства така стъписана бе, че отново се налагаше да се изправи срещу Джаред Локет. Запознанството й с него днес следобед в стаята й я бе оставило съвсем объркана.

Беше облякла най-хубавата си рокля — светлосин креп. Високата яка и правите стегнати ръкави бяха поръбени с кремави дантели. Широкият пояс бе в същия кремав цвят и лявата му страна бе украсена с червена копринена роза.

Нервно потръпваща, тя застана на прага и отправи поглед към другите.

Навели глави надолу, Оливия и Карсън изглеждаха напълно погълнати от някакви таблици, които господата от столицата бяха разстлали на малката масичка пред тях. Всъщност и четиримата се взираха в тях със задълбочено внимание.

Джаред се бе изтегнал на един стол, проснал дългите си крака напред и кръстосал глезени. В ръцете си държеше кристална гарафа и изследваше съдържанието й със съсредоточеността на химик. Кехлибарената течност в нея подхождаше напълно на очите му.

Салонът представляваше още една проява на съвършения вкус на Оливия. Помещението бе дискретно осветено от няколко стъклени лампи, чиято светлина се омекотяваше от матови абажури. Хармонично разположените кресла и дивани бяха тапицирани в пастелна дамаска и чудесно подхождаха на завесите, дръпнати пред огромните прозорци. Персийски килим, издържан в същите убити цветове на зеленото, златистото и бежовото, които се виждаха в мебелировката, покриваше голяма част от пода.

Личеше си, че всяка ваза, пепелник и картина са били избирани и разполагани по местата си с огромно внимание. Това бе една спокойна стая. Но както и жената, която я бе подреждала, в нея липсваше топлота и жизненост.

Карсън Уелс пръв забеляза Лорийн, моментално скочи от стола и се запъти към нея с протегнати ръце.

— Мис Холбрук, тази вечер наистина изглеждате прекрасно.

Той винаги я посрещаше с пресилено и старомодно като бакенбардите си кавалерство, но Лорийн му се усмихна с благодарна усмивка.

— Добър вечер, мистър Уелс.

— Елате да ви представя на другите гости.

Той я хвана за ръката и я поведе към останалите двама мъже, изправили се до масичката.

— Мис Лорийн Холбрук, позволете ми да ви представя мистър Паркър Вандайвър и сина му Кърт. Господа, мис Холбрук.

Лорийн кимна на всеки поотделно.

Кърт Вандайвър пое ръката й, вдигна я към лицето си и целуна въздуха на сантиметър над нея.

— Наистина е чест за мен да се запозная с толкова красива жена тук, в Коронадо. Чест и изненада — каза Кърт с проблясващи на светлината сини очи.

От другата страна на стаята се чу грубо и подигравателно изсумтяване. Никой в стаята не му обърна внимание, но розовият оттенък на смущение по страните на Лорийн се сгъсти.

— Гордеем се с красивите си тексаски жени, но, изглежда, хубостта им идва от други такива места като Северна Каролина. Доколкото си спомням, вие сте оттам, както ми каза Карсън, нали?

Младият Вандайвър още не бе пуснал ръката й и докато той изричаше цветистия си комплимент, Лорийн лекичко я издърпа от неговата.

— Да. Клейтън, Северна Каролина. Благодаря, мистър Вандайвър.

— Добър вечер, Лорийн. Искате ли чаша шери? — обърна се към нея Оливия за първи път тази вечер.

Бе облечена в черно — Лорийн за първи път я виждаше облечена в траур от погребението насам. На ушите й висяха блестящо черни обици, в тон с хвърлящите мрачни отблясъци мъниста по блузата й. Беше хубава, но с някаква опасна хубост. Лорийн я гледаше, както се гледа към хищен звяр — с възхищение, но и с предпазливост.

— Да, благодаря. Сама ще си налея — отвърна Лорийн на въпроса на Оливия.

— Не, позволете ми, моля, мис Холбрук. Седнете и аз ще ви донеса. — Кърт леко я прихвана за лакътя, отведе я до едно малко диванче и отиде до шкафа, зареден с алкохол и чаши.

Погледът на Лорийн неволно отскочи към самотния мъж, изтегнал се в стола, и изпита безпокойство, когато златистите му очи се впиха в нейните. Той дори не се бе изправил, когато тя влезе в стаята. Какво нахалство! Погледът му бе почти заплашителен.

Затаи дъх, страхувайки се, че може да подметне нещо за случката следобед, но той само вдигна чашата срещу светлината и вперил в нея изучаващ поглед, без да гледа към Лорийн, каза:

— Добър вечер, мис Холбрук.

Името й прозвуча в устата му като обида.

Кърт й подаде чашата шери и тя бързо отпи малка глътка, решена да не обръща внимание на Джаред. Кърт седна до нея на дивана и започна да й задава въпроси във връзка с посещението й в Тексас. Доколкото можеше, отговаряше му в най-общи линии. Интересът на Кърт я караше да се чувства неудобно. Тежкото му тяло заемаше по-голямата част от дивана и Лорийн трябваше да положи усилие, за да не се докосва до него. Изкусно успя да отклони разговора от себе си.

— С какъв бизнес се занимавате, мистър Вандайвър? — Оливия и Карсън май бяха споменали името веднъж на вечеря, но Лорийн не можа да се сети във връзка с какво.

— Инвестиции. — Тя го погледна неразбиращо и той се засмя тихо. — Инвестиции от всякакъв вид — железопътни линии, дървен материал, добитък. Понастоящем проявяваме интерес към електрифицирането на по-малките градчета.

— Разбирам — промърмори Лорийн, въпреки че нищо не разбираше.

Карсън поде разговора, като започна да разправя някаква смешна според него случка. С крайчеца на окото си Лорийн видя как Джаред става, отправя се към бара и си налива чаша чисто уиски. Оливия с рязък глас предложи да отидат да вечерят.

Лорийн бързо погледна към Оливия и видя как очите й се впиха като свредели в сина й. Като че ли нарочно, за да я дразни, Джаред изпи на един дъх съдържанието на чашата и си наля ново питие, което понесе към трапезарията заедно с гарафата. Ако някой друг, освен Лорийн, бе забелязал враждебните погледи, разменени между майка и син, то той не го показа. Влизайки в трапезарията, Вандайвърови сърдечно се засмяха на историята на Карсън.

Оливия и Карсън заеха противоположните краища на масата, от едната им страна се настаниха Лорийн и Кърт, а Джаред и Паркър — от другата. Джаред седна точно срещу Лорийн. Докато сядаше, той я огледа преценяващо, но лицето му си остана безизразно.

Роза, захвърлила ярките поли и широките блузи, за да ги замени с бяла колосана униформа, започна да сервира вечерята, а Лорийн се зае да изучава Вандайвърови.

Паркър имаше войнствено, почти брутално със силата на чертите си лице. Пронизващите му сини очи непрекъснато шареха из стаята, като че ли търсейки нещо скрито. Гласът и маниерите му бяха учтиви и спокойни, макар Лорийн да го подозираше, че възприема само ония факти, които биха могли да му бъдат от полза, а останалото той просто изхвърляше като боклук от съзнанието си, считайки го за несъществено. Тялото му бе тежко и масивно. Дебелите му ръце, с пръсти като добре натъпкани наденички, почиваха, сплетени на корема му, винаги когато не ги използваше. Тази спокойна поза ярко контрастираше с напрегнатия му шарещ поглед.

Кърт беше по-висок, но също така набит. Погледът бе агресивен като на баща му, но на бузите си той имаше трапчинки, появяващи се и изчезващи по желание, които до голяма степен омекотяваха войнственото изражение. Подстриганата руса коса, отново също като на баща му, бе тънка и на кичури, прилягаща удобно на главата му като кепе. Червендалестото лице правеше веждите му да изглеждат бели на фона на месестото чело.

Въпреки тевтонските им черти, държането на двамата Вандайвър към нея бе съвършено. Лорийн обаче инстинктивно разбра, че трябва да е много внимателна с тях. Етикецията им бе твърде лустросана, говорът — твърде многословен, а възгледите им твърде скромни. Изобщо цялото им поведение изглеждаше твърде репетирано, за да е истинско. Когато усети погледа на Кърт върху себе си, Лорийн неволно потрепери. Алчното изражение на лицето му й напомни за това на Уилям.

Джаред говори съвсем малко, почти нищо не хапна и много пи. Той отговаряше кратко и неохотно само на въпроси, отправени директно към него, и нито веднъж сам не започна разговор. Лорийн се чувстваше не на място от внимателния му изучаващ поглед. Струваше й се, че тия неумолими очи не се отделиха от нея през цялата вечер.

Ако Лорийн намираше вечерята за скучна, то за Джаред тя сякаш нямаше край. Той презираше двамата Вандайвър и болезнените им амбиции, които те неуспешно се мъчеха да крият под формата на задушевни разговори и сърдечни маниери. Джаред мразеше всички форми на двуличие и преструвки. А тази порцеланова кукла срещу мен е специалист в тия работи, помисли си той цинично.

Опита се да не мисли за Лорийн, но накрая се отказа и започна да я изучава, мъчейки се да прецени що за човек е. Призна в себе си, че тя не е това, което бе очаквал да види. Ни най-малко. А Джаред не обичаше изненадите. Точно затова се бе скарал с баща си вечерта, преди той да умре.

Не, няма да мисля за това, каза си с упрек.

Лорийн с грациозна лекота се справяше с приборите и погледът на Джаред бе привлечен от ръцете й. Изглеждаха нежни и гладки. Пръстите бяха дълги и тънки, стесняващи се в добре поддържани розови овални нокти. А какво друго очакваше? Нокти, покрити с червен лак?

Какво още бе казал Бен? А, да. Била пианистка. Джаред вътрешно се засмя, мислейки си цинично за някой други дейности, които тези ръце биха могли да вършат. За миг се запита дали тази жена е запозната с тези дейности, но веднага реши, че сигурно изобщо не е чувала за тях. Бе видял страха в очите й, когато я докосна днес следобед. Беше неподправен. Точно това го учуди.

Тя повдигна кадифените ресници, скриващи очите й, и погледна към него. За секунда успя да устои на втренчените в нея очи, после бързо отклони поглед встрани. Стана му ясно защо Бен е бил заслепен от тая малка чистофайница. Всеки мъж спокойно би могъл да се удави в тези гълъбовосиви очи, преди още да е разбрал, че потъва. Освен това знаеше как да ги използва. Никога не те удостоява с открит поглед, а само пробягва с очи по лицето ти. Само това бе достатъчно да те накара да полудееш!

Има прекалено много коса, реши той. Изглеждаше много тежка за фино изваяните й черти и фигура. И все пак пищността на кока бе омекотена от бухналата около лицето й коса. Нямаше нужда от подплънки, каквито слагаха другите жени. Тънките къдрици, обрамчващи слепоочията, бяха по-прозрачни от порцелана, в който се хранеха.

Очите му се преместиха върху златния часовник, забоден на блузата й. Той неспокойно се размърда на стола и неволно навлажни устни с език, запленен от лекото повдигане и спадане на гърдите. Каквото и да бе фалшиво в тази жена — тихият й глас, внимателните маниери, причините й да последва Бен през половината страна, — едно нещо бе сигурно. Той все още усещаше твърдата възглавничка на гръдта й в дланта си. С трепереща ръка Джаред си наля още едно уиски, а възбудата му не искаше да се успокои.

Трябва да си тръгне веднага. Да се метне на Чарджър и да отиде в Пуебло за едно хубаво, лишено от сложни емоции търкулване в сеното с някоя курва. Но някак си не му се искаше. Знаеше, че неотклонно впереният му в Лорийн поглед я държи в напрежение и удоволствието от това бе достатъчна причина, за да си остане на мястото.

 

 

След вечеря всички се върнаха в салона и Карсън забеляза:

— Жалко, че нямате пиано, Оливия. Лорийн би могла да ни посвири.

— Наистина жалко. Много би ми се искало да ви чуя — каза Кърт, застанал до лакътя на Лорийн.

— Какво ви доведе в Тексас, мис Холбрук? — попита направо Паркър Вандайвър, след като седнаха.

За момент Лорийн не можа да намери думи, за да отговори. Студените и пронизващи сини очи сякаш я предизвикваха.

— Лорийн е сестра на един от приятелите на Джаред от Харвард. Джаред ходи веднъж на гости у семейство Холбрук по време на ваканция и сега им връща гостоприемството. Само че брат й се оженил и поканата получи Лорийн. Бен я доведе тук, като се връщаше от Ню Йорк.

Лорийн втренчи невярващи очи в Оливия при тази хладнокръвна лъжа. По-възрастната жена се усмихна лъчезарно на смаяното момиче и продължи:

— Откакто Бен си замина, тя ми е голяма опора. Просто не знам какво щях да правя без нея.

Смайването на Лорийн се превърна в гняв. Как смее Оливия да лъже така? Та тя няма нито от какво да се срамува, нито за какво да се извинява!

— Не си спомням да присъстваше на погребението — забеляза Паркър съвсем на място.

— Бе потънала в скръб. Тя и Бен много се привързали един към друг по време на пътуването. Затова не можех да й позволя да понесе изпитанията, свързани с такова тъжно събитие — каза просто Оливия.

— Това е разбираемо. Аз се чувствах по същия начин, когато почина майка ми — прошепна Кърт и потупа ръката на Лорийн.

Тя бързо я отдръпна.

Карсън промени темата на разговора.

— Кажете ни как си представяте тази ваша електростанция, Паркър?

— Няма какво да си я представям, Карсън. По един или друг начин ще я построим. Разбира се, ще ни е нужна помощта на Локетови.

— А какво ще стане с електрическата компания, която е вече тук? — намеси се и Оливия делово.

Ставаше дума за малката електростанция, притежавана и експлоатирана от Орвил Кендрик. Лорийн бе чувала Оливия и Карсън да обсъждат този въпрос. Станцията подаваше електричество на гражданите на Коронадо от шест до десет часа вечерта. Странното беше, че къщата на семейство Локет не е включена в системата им.

— Без съмнение ще отпадне от бизнеса — отвърна безжалостно Паркър на въпроса на Оливия. — Предвиждаме двайсет и четири часова работа. Кендрик няма да устои на такава конкуренция. Един ден, и този ден наближава много бързо, всичко ще работи с електричество.

Кърт се наведе към Лорийн и я попита:

— Какво мислите за електрическото осветление, мис Холбрук?

Всички погледи се обърнаха към нея и тя се поколеба малко, преди да заяви плахо:

— Мисля, че е грозно. — И видяла стреснатите им изражения, побърза да добави: — Разбира се, виждам, че има нужда от него и съм съгласна с вас, мистър Вандайвър, че трябва все повече да разчитаме на него, но аз наистина го смятам за грозно. Предпочитам мекото газово осветление.

— Говорите като истинска романтичка — поклати глава Кърт одобрително.

— Виж ти, виж ти.

Язвително изречените слова паднаха като камъни сред стаята. Всички погледнаха към Джаред, който отново се бе изтегнал на стола. Това бе първото му обаждане от вечерята насам.

— Много ме интересува и вашето мнение по този въпрос, Джаред — наруши тишината Паркър.

— Моето мнение — тросна се Джаред — е, че трябва да разпорим бивола, за да стигнем до сърцето, до същината на въпроса, мистър Вандайвър. — Гласът му бе твърд, но спокоен.

— И каква е според вас „същината на въпроса“? — тросна се и Паркър на свой ред.

Джаред се разгъна като дърводелски метър от стола, отиде до бара, наля си пълна чаша уиски и чак тогава се обърна към Паркър. Лорийн забеляза как безупречно стои вълненият костюм на елегантната му фигура. Бялата риза рязко контрастираше на тъмното му лице, чиито черти бяха замръзнали в застрашително изражение.

— Същината на въпроса се състои в това, че вие искате да построите електростанция, за да изгоните от бизнеса друг човек. Да, но за да го направите, трябва да вземете отнякъде вода. Най-достъпните водоизточници наоколо се намират в земите на семейство Локет. Дотук прав ли съм?

— Вашата оценка на фактите е малко поизкривена, но същината на плана е правилно изложена — отговори Паркър спокойно, макар че лицето му отново бе почервеняло, а дебелите му пръсти нервно си играеха със златния ланец, провесен на корема му.

— Тогава какво ще стане с всички онези хора, чийто живот зависи от тази вода, когато вие дойдете и хванете всичката тази вода зад стените на язовира? Локетови винаги са се гордели с това, че са били щедри с водата. Тя е източник на доходи, да, но понякога баща ми вземаше само едно или две агнета като заплащане, дори понякога толкова малко, като например крина царевица от някой фермер, чиято реколта е била лоша. Дори и преди поземленият акт да влезе в сила, Бен позволяваше на онези овцевъди, чиито стада бяха по-малки, да си поят добитъка на наша земя. Какво ще стане с тези хора, когато водата вече няма да я има?

Лорийн слушаше с огромен интерес. Речта на Джаред се лееше леко. Гъстите вежди, които толкова много й напомняха за Бен, бяха решително сключени. В думите му обаче нямаше никаква нападателност.

— Мистър Локет… Джаред — каза Паркър снизходително и търпеливо, — може би аз се оправям по-добре от вас в света на бизнеса. В края на краищата опитът ми в него е с около трийсет години повече от вашия. Във всяко бизнес начинание има такива, които печелят, и такива, които губят. Това е основен постулат в икономиката.

— Не съм идиот, Вандайвър, и не е необходимо да ми говорите като на такъв — пресече го Джаред. — Дипломиран икономист съм от Харвард и майка ми много се гордее с това. Моля ви, продължете, мисля, че ще успея да схвана мисълта ви. — Джаред вдигна подигравателно чаша към другия.

— Много добре, ще говоря направо — каза Паркър. — Вие искате нещо и ние искаме нещо. Ще направим сделка. Вашата железопътна линия за нашата електростанция. И двете страни ще спечелят извънредно много.

— Паркър, не мисля, че е необхо…

— Карсън, не го прекъсвай! — заповяда му остро Джаред и Лорийн се учуди, че Карсън го послуша, без да задава въпроси. — Сега ще стигнем до най-хубавото. Мистър Вандайвър и син — натърти той с насмешка на последната дума — са дошли чак от Остин, за да ни покажат подробен чертеж на железопътната линия Транс Плейнс, в който е показано как тя ще мине и през Коронадо. — Джаред млъкна и отпи дълга глътка от уискито. — Не искам да ги карам да мислят, че са си загубили времето.

Лорийн наблюдаваше сцената с нарастващо очарование. С всяко отваряне на устата си този мъж се превръщаше във все по-голяма загадка. Каубой, диплома от Харвард, бизнесмен?

— Вандайвър — продължи Джаред, — вече няколко години линията минава през Кървил. Комфърт и Фредериксбърг са в процес на преговори, за да може линията да мине и през тях. След като Локет имат добитъка, гранитните кариери и бизнес с кедровия дървен материал, защо мислите, че ни е нужна помощта ви, за да се сдобием и ние с линия?

— Млъкни, Джаред! Ти си пиян и обиждаш гостите! — излая Оливия с побеляло от ярост лице.

— Всичко е наред, Оливия. Той зададе прост въпрос и аз ще му дам също такъв прост отговор. — Паркър се поклони леко към нея, преди отново да се обърне към Джаред: — Бен Локет бе уважавана личност в този щат. Могъщ човек. Не е необходимо да ви го казвам, всички го знаете. Въпреки това той вече от години насам все не успява да осигури железопътна линия през Коронадо.

— Това е така, защото не искаше да експлоатира хората, които го уважават! — извика Джаред.

— Каквито и да са причините за провала му, вие така или иначе нямате линия. Аз обаче случайно имам доста приятели в Комисията по железниците. Ако им кажа, че през Коронадо е рисковано да… — Той вдигна изразително рамене. — От друга страна пък, ако им кажа, че в този град има много потенциални възможности да се спечелят пари, те с удоволствие ще използват случая, за да построят линията през Коронадо. След като такъв влиятелен човек като баща ви не успя да направи това без моя помощ, как вие ще го направите?

Този път част от арогантността и огъня у Джаред излязоха наяве. Той остави чашата си на малката масичка и дълго и безмълвно се взря в Паркър. Паркър спокойно отвърна на погледа му, явно преценявайки един евентуален противник.

Спокойно и почти шепнешком Джаред промълви:

— Ти си кучи син.

— Да, такъв съм — съгласи се Паркър мрачно.

Джаред обърна блесналите си от алкохола очи към Кърт, който до този момент мълчаливо бе следил двубоя.

— В такъв случай се чудя ти пък какъв си — каза той с презрение. После погледът му мина през Лорийн и се спря на майка му и Карсън. Лицето му изразяваше отвращение, но и примирение, когато рязко се обърна и с отмерени крачки излезе от салона, изкарвайки гнева си с всяка дълга и забързана стъпка по блестящия паркет. Няколко секунди по-късно се чу и трясъкът на входната врата.

Винаги дипломатичен, Карсън се опита да заглади положението:

— Паркър, Кърт, трябва да бъдете търпеливи с момчето. Той съвсем наскоро загуби баща си. Това бе много тежък удар за него.

— Ако той наистина бе момче, бих извинил поведението му — каза Паркър. — Той обаче е трийсетгодишен мъж, който се държа като хлапе. Оливия, трябва да обърнеш внимание на това. Ако не можем да разчитаме на неговата подкрепа в това начинание, тогава няма да има и сделка. Синът ти е наследник на Бен и всички ще го гледат как се държи. Ако наоколо се разчуе, че той не може да сдържа емоциите си и да се контролира — тук той направи пауза и отправи многозначителен поглед към бара, — това ще означава, че не бих могъл да одобря съвместното ни начинание, тъй като рискувам да загубя собствения си авторитет.

— Разбирам, Паркър. — Зелените очи на Оливия бяха студени и твърди като смарагди. — Джаред ще се съгласи с нас. Винаги се съгласява.

Самоувереното изявление на Оливия раздразни неимоверно Лорийн. Джаред бе голям мъж, който имаше собствено мнение, и то доста проницателно, върху нещата. Усети в себе си импулсивно желание да го защити, но, разбира се, не можеше да го направи.

— Има незавидната репутация на мъж, който върши такива ужасни неща, за които не може да се говори в присъствието на мис Холбрук — даде и своя лицемерен принос Кърт.

— Не е необходимо да ми казвате какви са добродетелите и пороците на собствения ми син, мистър Вандайвър — реагира остро Оливия.

— Не, мисис Локет. Исках само да…

— Мисля, че е време да си тръгваме — прекъсна Паркър сина си. — Обсъдихме основно въпроса. Ще проучим допълнително предложението и ще претеглим внимателно всички за и против. — Той стана от мястото си, отиде при Оливия и улови ръката й в двете си ръце. — Благодаря ти за прекрасната вечер, Оливия. Вечерята бе отлична. Прочутото говеждо на Локет е неповторимо.

— Сигурна съм, че можем да работим заедно и за в бъдеще, Паркър. Уверявам те, че никой няма да попречи на плановете ти.

— Надявам се да е така.

Кърт поднесе на Лорийн пожеланията си за лека нощ. Този път, когато вдигна ръката й към лицето си, месестите му устни леко се допряха до нея и тя трябваше да призове цялата си воля, за да не издърпа ръката си от неговата. Изпита дълбоко облекчение, когато тежката дъбова врата се затвори зад двамата Вандайвър.

Карсън, Оливия и Лорийн останаха във фоайето. Цялата къща бе потънала в тишина. Лорийн се обърна към Оливия, гледайки я право в очите, и каза:

— Мисис Локет, защо ги излъгахте за мен? По този начин вие ме правите неволен съучастник в тази лъжа.

Самата тя се учуди на дръзките си думи, но честността бе неразделна част от характера й.

— Неволен ли? — попита Оливия. Веждите й отхвръкнаха нагоре като две черни крила. — Можехте веднага да го отречете и да им кажете истината. Но не го направихте. Мисля, виждате, както и аз виждам, че моята версия е по-убедителна и по-малко… компрометираща.

Лорийн погледна към Карсън, който, навел поглед към обувките си, не й оказа никаква помощ. Стисна юмруци и прехапа долната си устна. Първоначалното й намерение бе отново да отхвърли намека, че тя и Бен Локет са имали отношения, по-различни от обикновеното приятелство, но се сдържа.

Два месеца. Трябва да остане тук два месеца. Ами че…

Бързо се извини и се качи горе.

 

 

Карсън лежеше на леглото под балдахина и гледаше как Оливия излиза иззад декоративния параван, прекосявайки гола спалнята.

Тази жена никога не бе преставала да го изненадва. Знаеше, че е на повече от петдесет години, но превъзходното й тяло не отговаряше на възрастта й. Тя вдигна ръце, за да освободи косите си и Карсън видя високата, стегната и заоблена гръд, отразена в огледалото. Коремът й бе плосък, а задната част на бедрото й — без онази тежка отпуснатост, проклятие за повечето жени на средна възраст. Бедрата бяха стройни и стегнати. Кожата — гладка и без бръчки.

Винаги когато я виждаше по този начин, болезнено осъзнаваше непривлекателността на собствената си физика. Веднъж излезли от ограниченията на корсета, гърдите и коремът му се отпускаха в безформена маса, а краката му с напредването на възрастта бяха натежали. Карсън винаги бе завиждал на Бен за гъвкавото му и стройно тяло. Мощното му телосложение, както и гъстата бяла грива, караха много жени да обръщат глави след него дори и след като годинките му напреднаха.

Без да се смущава от внимателния му поглед, Оливия се приближи до леглото, отметна завивките и угаси газовата лампа. После легна и отпускайки глава на ароматизираната възглавница, въздъхна тежко.

— Беше чудесна тази вечер с тях, скъпа. Сигурен съм, че сега си много уморена — каза Карсън и протегна ръка да погали с късите си пръсти пищната коса на Оливия.

— Копелета с копелета — изсъска тя. — Знаят, че ни държат на мушката и изцяло се възползват от това положение, за да ни подритват както си искат. Ако тази линия не ми трябваше толкова много, не бих обърнала и капка внимание на този германски кучи син.

Карсън бе навикнал на цветистия й език и бе дори благодарен, че го използва само когато двамата са сами. Това означаваше, че му има доверие.

— Знам, скъпа. Известно време трябва да поиграем по тяхната свирка. И преди се е налагало да правим такива жертви, но те винаги са се обръщали в наша полза.

— Да. Но този път са особено болезнени.

— Забрави ги за момент и опитай да се успокоиш.

Карсън се притисна към нея и отпусна набитото си тяло до нейното. После я погали по бузата и се надигна, за да я дари с кратка целувка по устните — знаеше, че тя не обича горещите и дълги целувки.

Слагайки главата си толкова близо до тази на Оливия, колкото позволяваше мястото, Карсън бавно спусна ръка надолу по гърлото и леко обгърна гръдта й. Единствената бременност никак не бе потъмнила цвета на зърната и те бяха почти така розови като на младо момиче. Продължи да се наслаждава на нежните връхчета и на топлата й плът, докато накрая тя се размърда нетърпеливо. Неспокойното й поведение бе сигнал за него да се захваща за работа.

Той се качи отгоре й и проникна в нея бързо, без да срещне никаква съпротива от нейна страна. Само за няколко минути страстта му нарасна и той кулминира. Нито веднъж не се бе опитал да продължи удоволствието. От монахините от Академията Ърсълайн в родния й Ню Орлиънс Оливия бе научила, че дамите не бива да се наслаждават на половия акт, а да го толерират само от любов. Карсън проявяваше разбиране. Ако понякога му се бе искало Оливия да отговаря с по-голяма топлота на ласките му, то това бе само в най-невъздържаните му фантазии. Собствените му стонове на екстаз бяха удавени в дълбините на дебелата пухена възглавница, където той зарови лице.

Бе дарен с кратка милувка по рамото, още по-кратко бръсване с устни по неговите и после тя се отскубна от прегръдките му. От онзи ден, преди повече от двайсет години, когато тя без никакви емоции го бе поканила в леглото си, на него нито веднъж не му бе позволено да се наслади на удоволствието да бъде вътре в нея и да се порадва на голотата й след това.

Тази вечер, както винаги, тя стана от леглото и веднага отиде в банята си. После Карсън чу плисъка от къпането й. Когато се върна обратно в спалнята, вече бе облечена с нощница и халат.

— Карсън, дойде ми наум една идея.

Тя закрачи напред-назад по скъпия килим пред леглото. Нито веднъж не му бе позволено да остане цялата нощ при нея, затова съжаляваше за всяка секунда, прекарана извън леглото.

— Да, скъпа? — каза той примирено.

По развълнуваните й крачки и по отнесения израз на прекрасното лице Карсън разбра, че тя е потънала в размисъл. Тази вечер щеше да се задоволи с толкова, колкото му бе позволено.

Оливия започна да излага плана си и Карсън го изслуша, без да крие смайването си. Бе смел и опасен, умен и пълен с манипулации, невъзможен и все пак осъществим. Той възрази срещу мотивите й, протестира срещу средствата за изпълнение, но накрая, както винаги, се съгласи със схемата й като цяло.