Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Fires, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 101 гласа)
Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Скрити огньове

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–439–6


Първа глава

Жегата на септемврийското слънце подейства като удар на младата жена, слязла от влака на гара Остин. Бузите й, обикновено с цвят на слонова кост, сега бяха леко порозовели, а изпод шапката й падаха няколко непослушни гарваново черни къдрици. Веейки си с дантелена кърпичка, тя съсредоточено оглеждаше тълпата наоколо, мъчейки се да открие сред нея познатия кафяв стетсън[1] и високия му белокос собственик.

На перона се бе събрала доста голяма тълпа, за да посрещне влака от Форт Уърт. Семейства прегръщаха завърнали се блудни синове, а други махаха за сбогом на качващите се във влака пътници. Заръки да се пише скоро и да се внимава биваха произнасяни в какофонична смесица от английски и испански и към целия този порой от нестройни звуци се прибавяше и съскането на парата от локомотива, пронизителното му изсвирване от време на време. Носачите бутаха пред себе си дълги ниски колички, претоварени с багаж, като с изумително майсторство лавираха, минавайки на косъм от възрастни дами, бизнесмени и малки деца.

По перона се разхождаха мексиканки, облечени в бухнали ярки поли, високо хвалейки домашно приготвени сладки, цветя и тексаски сувенири. По стената на гарата стояха облегнати vaqueros[2], лениво въртяха в ръцете си въжета, свиваха си цигари или просто оглеждаха с присвити очи влака, на който не им се искаше много да се качват, тъй като предпочитаха волните простори на прерията и кристалносиния покрив на тексаското небе пред ограниченото и тясно пространство във вагона.

Много от тези каубои забелязаха младата жена, взираща се с очакване във всеки пристигащ екипаж. През сивите й очи, изразяващи допреди няколко минути неподправено вълнение, мина сянка на огорчение, като видя, че тълпата започва да се разпръсва. Гънките на полата й съблазнително се полюшваха около нея, докато тя нервно крачеше от единия до другия край на перона. Гладките дъски отекваха при всяка крачка на изящните обувчици с високи токове.

Един по един пътниците неохотно се отправяха към влака, готов за връщане във Форт Уърт, и повечето се спираха и хвърляха един последен, пълен с копнеж поглед към момичето, което, въпреки жегата и явната тревога, изписана на лицето му, успяваше да си придаде хладна резервираност.

С оглушително скърцане, сред облаци пара и дълго пронизително изсвирване, влакът бавно започна да се изнизва покрай перона, набра инерция и най-накрая изчезна от поглед.

Перонът опустя. Мексиканките покриха стоката си в кошниците, а носачите паркираха количките си в сянката на сградата.

Момичето в морскосин костюм, снежнобяла блуза и тъмна филцова шапка, застанала до оскъдния си багаж, имаше вид на изоставено или изгубено дете.

Ед Травърс блъсна вратата към перона, забеляза момичето и придърпвайки жилетката над закръгления си корем, забърза към нея.

— Мис Холбрук? — запита той вежливо. — Мис Лорийн Холбрук?

Огорчението в очите на момичето изчезна и то се усмихна лъчезарно, леко полуотваряйки съвършено изваяни устни, зад които се показаха малки, идеално подредени зъби.

— Да — отвърна то задъхано. — Да, аз съм Лорийн Холбрук. А вас Бен… ъ-ъ… мистър Локет ли ви изпрати да ме посрещнете?

Ед Травърс прикри смущението си с бодра усмивка.

— Не, мис Холбрук, не съвсем. Аз съм Ед Травърс, началник на гарата. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но телеграфът. — Той прекъсна обяснението, ядосан на себе си, че усложнява още повече и без това деликатната ситуация. — Простете ми, дърдоря празни приказки, а вие продължавате да стоите на тази жега. Елате с мен и ще ви обясня всичко.

Той направи знак на изтегналия се наблизо носач, който се приближи неохотно и взе багажа на Лорийн.

С кимване на бомбето си мистър Травърс посочи към края на перона. Лорийн все още се колебаеше.

— Но мистър Локет ми каза…

— Мистър Локет наистина дойде да ви посрещне, мис Холбрук, но се разболя и помоли…

— Бен е болен? — попита тя бързо, пребледня и разтревожено хвана началника за ръката.

Реакцията й смая Ед Травърс. Защо това момиче непрекъснато споменава Бен Локет? Какво отношение има тя към тоя стар лешояд? Беше красива, дума да няма. А Бен винаги бе обичал от време на време да кривва от правия път. Всички в Тексас знаеха що за брак имат Бен и Оливия, но дори и случаят да бе такъв, това момиче все пак бе загадка. Откъде идваше? Защо бе дошла в Тексас тъкмо при Бен Локет? Бе на не повече от двайсет години, а Бен бе преминал шейсетте. Може би е някаква родственица? Определено не приличаше на момиче от бранша. И защо му е на Бен да си търси любовница кой знае чак откъде! Той си имаше…

— Мистър Травърс, моля ви. — Лорийн с тревога чакаше обяснение, а любезният и приятен мъж я изучаваше с такова напрегнато внимание, че й стана неудобно. Самото й пристигане тук след дълго и изтощително пътуване от дома в Северна Каролина само за да види, че Бен го няма, за да я посрещне на гарата, бе твърде обезпокоително. Разбира се, той я бе предупредил, че ако не може да остави Коронадо, ще изпрати някой друг да я посрещне. — Мистър Локет болен ли е?

— Бен ли? — попита замислено Травърс. После, покашляйки се, каза: — Не, не Бен. Мисля, че е изпратил Джаред за вас и именно той се разболя.

— Джаред?

Боже мой! Та тя дори и Джаред не познава! Всъщност би трябвало да се очаква — какво общо би могло да има между такова хубаво момиче и него! Това значи, че отново се връщаме на Бен. Каква игра е подхванал този път? Имаше славата на непоправим шегобиец и обичаше изненадите, но те обикновено биваха много неприятни за жертвата. И дали легендарното чувство за хумор на Бен би стигнало дотам, че за жертва да избира такова невинно създание като мис Холбрук? От няколкото минути, прекарани с нея, Ед Травърс разбра, че Лорийн Холбрук е доверчива и наивна до крайност — нещо, толкова рядко срещано в третата година на двадесетия век.

— Джаред е син на Бен, мис Холбрук — отвърна й той търпеливо. — Бен никога ли не ви е споменавал за него?

Лорийн се засмя с облекчение.

— О, да. Казвал ми е, че има син. Но не си спомням да ми е казвал името му. — Усмивката й бавно угасна, сменена от израз на неподправена тревога. — Болен ли е?

— В известен смисъл — каза Травърс с рязък глас и я хвана по-здраво за ръката, защото започнаха да слизат по стръмните стълби, водещи надолу към улицата. На няколко ярда пред тях Лорийн видя спряна дълга ниска каруца. Зелената боя по капаците отстрани бе избеляла и се лющеше, а колелетата й бяха изцапани с кал. Двата коня, впрегнати в нея под сянката на огромен орех, спокойно хрупкаха от струпаната пред тях трева. За задната страна на каруцата бе вързан още един кон — великолепно сложен паломино[3]. Красивото животно гордо тръскаше светлата си грива, сякаш възмутено протестирайки срещу незавидната си съдба да стои завързан за някаква си нищожна талига.

— Очевидно, мис Холбрук, Бен е изпратил младия Джаред за вас и той снощи дойде тук от Коронадо. Днес сутринта, като разбра, че му е невъзможно да ви посрещне, ме помоли да ви придружа до дома му. Опасявам се, че пътуването няма много да ви хареса, но това бе най-доброто, което можах да намеря за толкова кратко време.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред.

Тя се усмихна. Под въздействието на лъчезарната усмивка и нежния глас на Ед Травърс му се зави свят. Ругаейки се мислено, задето се прави на стар глупак, той с бърза крачка се отправи към каруцата.

Ед помогна на Лорийн да заеме мястото си на паянтовата седалка. Докато той хвърляше безцеремонно багажа й върху грубите дъски, неочаквано до ушите й долетя приглушен стон. Тя рязко се извърна и зяпна от изненада, като видя дългата фигура, просната в каруцата отзад.

— Мистър Травърс? — възкликна момичето. — Сериозно ли е пострадал?

— Само малко е неразположен. Ще оживее, въпреки че след това ще му се прииска да е мъртъв. — Последните няколко думи той промърмори под нос и смисълът им убягна на Лорийн.

Тя се настани, доколкото можа, на неудобната седалка. Кафявата кожа бе напукана и на места пълнежът отдолу се показваше на мръсносиви твърди валма. Ръждясалите ресори изскърцаха под незначителната й тежест и тя притихна, вперила поглед в пътя пред себе си.

— Трябва да изтичам до гарата за малко, мис Холбрук, за да кажа две думи на помощника си. Моля да ме извините, само след няколко минути тръгваме.

Ед Травърс учтиво докосна шапката си с два пръста и се отдалечи по посока на гарата. Носачът се повлече подире му.

Лорийн въздъхна. Е, посрещането не е точно такова, каквото очакваше, но все пак бе нещо ново, помисли си тя. После се усмихна на простичката и радостна мисъл, че най-сетне е в Тексас и почти в края на дългото и уморително пътуване. Само три седмици ли бяха минали, откакто видя Бен за последен път? Струваше й се, че е изминала цяла вечност. Толкова много неща се бяха случили, откакто той бе посетил настойниците й и бе им отправил импулсивната покана тя да му дойде на гости в Тексас.

Тогава всички бяха се събрали в дома на енорийския свещеник и Лорийн наливаше чая — нейно задължение винаги когато преподобният Ейбъл Пратър и жена му Сибил имаха гости. Гостите бяха често срещано събитие в живота на възрастната двойка, гостоприемно отворила вратите на дома си за Лорийн, когато баща й — също свещеник — почина преди осем години. Тя обичаше Пратърови, въпреки че осъзнаваше неосведомеността им по всичко извън сферата на собствения им живот. Повечето от гостите им бяха или свещеници, или обикновени енориаши.

Специално в този ден обаче гостите им бяха нещо съвършено различно. Бен Локет бе изслужил последните три години от войната[4] в армията на конфедератите заедно с младия тогава капелан Пратър. Възгледите им за живота коренно се различаваха, но двамата мъже се радваха един на друг и намираха огромно удоволствие в това винаги да заемат противоположни становища в дебатите на различни теми, без значение какви са те — мощта на Обединената армия или предопределеността на човешкия живот.

След войната Бен Локет напуснал родната Вирджиния и се отправил към непознатите простори на Тексас. Бе от онези амбициозни и сърдити млади хора, способни дръзко и упорито да градят цели империи сред необятните тексаски равнини. През годините, последвали войната между щатите, Бен Локет се бе превърнал във влиятелен животновъден фермер.

Лорийн бе заинтригувана от внушителния тексасец. Бе висок и строен, със съвсем лек намек за коремче, показващо напредналата му възраст. Косата му бе гъста и бяла като сняг, сресана назад и откриваща широкото му и потъмняло от слънцето чело. Под рунтавите бели вежди весело святкаха две живи сини очи и като че ли непрекъснато намираха нещо смешно в обкръжаващия ги свят. Но Лорийн забеляза, че когато обстоятелствата го налагат, този весел поглед може да се превърне в пронизващ до дъното на душата леден свредел.

Гласът му бе дълбок и сочен, когато се обърна към нея и я запита:

— Кажете ми, мис Холбрук, какво мислите за Тексас? Както повечето тексасци, и аз мисля, че всеки трябва да е запленен от страната ми така, както аз съм запленен от нея.

Сините му очи се впериха в нея изпод рунтавите вежди, но погледът бе дружелюбен.

— Ами… не знам кой знае колко, мистър Локет — призна си тя честно. — Чела съм за Аламо[5] и знам, че едно време щатът е бил република. Останалото от знанията ми за този щат се дължи на евтините книжки, изложени по щандовете на универсалния магазин. В тях се разказва за влакови обири, крадене на добитък и кръчми. Нямам представа дали това е типично за щата или не.

Бен отметна назад белокосата си глава и избухна в гръмък смях. Порцелановите фигурки, пръснати из всяко свободно място на претъпкания с украшения хол на Сибил Пратър, прозвънваха тихо в отговор на оглушителния екот.

— Е, наистина даваме и нашия принос във влаковите обири и самият аз често съм посещавал няколко кръчми, да ме прощаваш, Ейбъл. Даже веднъж преследвах банда крадци на добитък чак до Мексико. — Той млъкна за малко и после продължи: — Може би що се отнася до това, представата ви е вярна, мис Холбрук. — Бен впери дълъг и изучаващ поглед в нея и добави предизвикателно: — Защо не се върнете заедно с мен в Тексас и сама да се уверите?

Поканата бе последвана от няколко смаяни възгласа.

— Бен, ти, разбира се, се шегуваш! Забравил съм как обичаш да се заяждаш понякога.

— Да позволя на моята Лорийн да отиде Тексас при индианците?! — извика Сибил. Дантелите, покриващи необятната гръд, се разтресоха от възмущение.

— Какво абсурдно предложение! — обади се и Уилям.

Уилям. Да, Уилям Келър също присъстваше на разговора.

Лорийн потрепери въпреки потискащата жега и изхвърли мисълта за Уилям от главата си. Нямаше да позволи спомените й за него да помрачат срещата й с Бен Локет.

Още един стон, този път придружен от сподавена ругатня, я извади от унесеността. Плахо извърна глава и погледна към болния човек. Погледът й най-напред попадна на богато украсено седло, впечатляващо с филигранната изработка на сребърните си украшения. Пътническите й чанти се намираха в края на каруцата, близо до краката на мъжа.

Сигурно е много висок, помисли си Лорийн, бързо преценила дължината на проснатото на пода тяло. Първоначалното й впечатление бе, че той е строен и пропорционално сложен. След това прибързано заключение тя с любопитство продължи да изучава легналата фигура с нарастващо очарование, започвайки най-напред от ботушите.

Черните ботуши бяха направени от мека кожа и стигаха малко до под коляното. В тях бяха напъхани черни тесни панталони. Лорийн се изчерви при вида на чудесно отиващата му дреха, плътно прилепнала към дългото мускулесто бедро като втора кожа.

Дъхът на Лорийн замря в гърлото и тя като хипнотизирана се вторачи в издутината между краката му. Плътно прилепналите панталони подчертаваха анатомията му до най-малките подробности. За Лорийн, нарочно държана в пълно неведение относно противоположния пол, това бе неприлична картина. Как може човек да е толкова скандално равнодушен към… собствената си персона, питаше се тя. Дланите й, обгърнати от ефирната материя на ръкавиците, се навлажниха.

С усилие на волята отмести поглед. Кожената му риза бе небрежно напъхана под колана на панталона. Само последните й две копчета бяха закопчани, а по-нагоре меката тъкан падаше свободно встрани, откривайки широка гръд, бавно вдигаща се и спадаща в ритъм с равномерното му дишане. Обширният гръден кош се стесняваше към плоския корем и бе обрасъл със светлокестеняви косъмчета, хвърлящи златни отблясъци в потрепващата светлина на промъкващите се през клоните на ореха слънчеви лъчи.

Никога преди това Лорийн не бе виждала гол до кръста мъж. Веднъж един от членовете на конгрегацията[6] на преподобния Пратър се бе заразил от някаква смъртоносна треска и тя бе успяла да мерне горната част на торса му, докато една от членуващите в конгрегацията омъжени жени го къпеше. Болният бе дебел човек, кожата му бе розова, а гръдният кош — гладък и без косми. Не, определено нямаше никаква прилика с този тук.

Лорийн преглътна с усилие и притисна ръка към разтреперания си стомах.

Джаред Локет изпъшка още веднъж и тя затаи дъх, уплашена, че може да се събуди и да я хване да го гледа с такъв дързък и безсрамен поглед. Но той само въздъхна тежко и стомахът му се отпусна дълбоко под плаващите ребра на гръдния кош. Ръката му се вдигна, падна като отсечена на гърдите и след като порови с пръсти в космите, застина спокойно там. Ръката бе загоряла от слънцето, огромна и с дълги силни пръсти. По кожата й проблясваха същите избелели от слънцето косъмчета, с каквито бяха покрити гърдите му.

От мощно разгърнатите рамене се издигаше мускулеста шия. Лорийн плъзна одобрителен поглед по нея и се опита да види чертите на лицето, но за нейно разочарование, те бяха скрити от голяма и черна широкопола шапка. Този син на Бен изостри нейното любопитство и желанието й да види лицето, принадлежащо на това силно тяло, нарасна.

Лорийн подскочи, когато Ед Травърс каза оживено:

— Готово. Мисля, че вече можем да тръгваме.

Толкова бе погълната от тялото на Джаред Локет, че не бе забелязала кога се е върнал.

— Много любезно от ваша страна да ме закарате, мистър Травърс.

Равният глас на Лорийн изненада и самата нея. Потрепването в стомаха бе стигнало до гърдите и гърлото й. Такива симптоми на „истерия“ бяха съвсем нетипични за иначе спокойната й натура.

— Никакъв проблем — побърза да я увери Травърс.

Той цъкна на потъналите в прах коне и бавно ги поведе по оживените улици на столичния град. Промъквайки се между колички и ездачи, те се отправиха към края на града. Моторни коли, каквито Лорийн бе виждала в Роли[7], тук нямаше.

Тя с удоволствие огледа сградата на капитолия от различни ъгли, тъй като пътят го обикаляше почти изцяло.

— Мисля, че с основание се гордеете с вашия капитолий. Чела съм за него. Внушителен е.

Травърс се усмихна.

— Червеният гранит е от една кариера близо до ранчото Локет.

— Кийпойнт — каза Лорийн.

Тя си спомни гордостта в гласа на Бен, когато й разказваше за ранчото. Коментарът й за умно измисленото име, което бе съставено от думите Локет и Кийпойнт[8], го бе накарал да ококори очи, впечатлен от проницателността й.

— Ще се изненадате, като разберете как тълкуват хората това — бе й казал той и се бе усмихнал широко, а бръчиците около устата му се оформиха в някакво подобие на трапчинки.

Лорийн се усмихна на спомена и Травърс погледна към нея с крайчеца на окото си. Значи знае за Кийпойнт. А дали знае кой живее там? С равнодушен глас той я запита:

— Идвали ли сте по-рано в Тексас, мис Холбрук?

— Не, никога. Затова с голямо удоволствие приех поканата на Бен да погостувам малко на семейството му.

Каруцата изведнъж кривна встрани, защото юздите в ръцете на Травърс рязко потрепнаха. Тя ще им гостува?! В къщата в Коронадо? Или в Кийпойнт? И за двете е невъзможно да се помисли дори. Та това момиче е невинно като ангел! Бен Локет да не е полудял? Вече бяха излезли от града и се отправиха на запад по оживения път. Лорийн започна да вади дългите фиби от шапката си и Травърс я предупреди:

— Ако бях на ваше място, не бих си свалил това нещо, мис Холбрук. Нашето слънце е силно. Този симпатичен нос може да изгори.

Лорийн го послуша и отново намести шапката на главата си, но свали жакета. Лекият вятър, образуван от движението на каруцата, успя малко да освежи влажната й кожа.

Когато тя отново се настани спокойно, Травърс пак потъна в мислите си. Само присъствието на това диво биче отзад бе достатъчна причина всяка почтена жена да избягва да попада под един покрив с него.

Джаред Локет бе известен по целия щат женкар и пияница. Докато бе по-малък, обикновено окачествяваха действията му като „детски щуротии“. Но след тринадесетия му рожден ден те се бяха превърнали в обект на обществено недоволство. Кога Джаред щеше да започне да се държи разумно? Във всеки случай няма да е скоро, помисли си мрачно Травърс.

Миналия месец Джаред бе вдигнал голяма шумотевица на гарата в Розенбърг. Той и няколко негови дружки бяха нахълтали в Харви Хаус и бяха прекарали целия следобед в пиене и карти. В ресторанта те се държаха като глутница диви кучета. Джаред бе отправил неприлично предложение на едно от по-привлекателните момичета на Харви. Момичетата, работещи като сервитьорки в ресторантската верига, обслужваща железопътната линия Санта Фе, бяха известни с чистите си нрави. Ако някой мъж решеше да им предложи нещо, то това нещо в никой случай не биваше да е по-малко от брак и малка къщурка с лоза отпред.

Когато момичето, най-общо казано, отхвърлило предложението му, той станал още по-агресивен. Охраната го изхвърлила навън, но не и преди той, биейки се като дявол, да нанесе значителни щети на мебелировката, посудата, както и на някои от охраната. Шест души едва са го укротили.

Е, въздъхна Травърс наум, сигурно е по-добре това момиче да не знае нищо за подвизите на Джаред Локет. Без съмнение те биха я уплашили до смърт.

— Винаги ли е толкова горещо през септември? — попита Лорийн, опитвайки се да завърже разговор с началника на гарата. Имаше опит в започването на незначителни разговори, натрупан с годините в гостната на Пратърови. Мистър Травърс се държеше много любезно с нея, но вдигнатите вежди и изненаданото изражение, което се появяваше на лицето му винаги щом погледнеше към нея, я караха да се чувства неудобно. Толкова ли е различна от жените в Тексас?

— Да — отвърна той с широка и открита усмивка. — Обикновено първите северни ветрове започват да духат към края на октомври. През повечето години септември е по-горещ и от юни, даже и от юли. А става ли толкова горещо и в…

Той нарочно остави въпроса да увисне и тя не го разочарова.

— Северна Каролина. Аз живеех… живея в Клейтън. Малко градче, недалеч от Роли. Освен това там не става толкова горещо през септември.

— Там ли се срещнахте с Бен? — попита той любопитно и когато я видя, че кимна утвърдително, продължи: — А какво е правел Бен в Клейтън, Северна Каролина?

Лорийн обясни за приятелството между настойника си и Бен Локет.

— Дълго време те си кореспондираха, но през последните десет години писмата започнаха да оредяват. Въпреки това на връщане от бизнес среща в Ню Йорк Бен решил да навести стария си приятел.

— А от колко време живеете при настойниците си?

Дали не си пъха много носа в чуждите работи? Не искаше да я обижда, пък и никой, който е с всичкия си, не би застанал на пътя на Бен Локет. Така или иначе тя отвърна на въпроса му с готовност и без да се замисли:

— Баща ми също беше свещеник. Ейбъл Пратър му бе епископ. Бях на дванайсет години, когато баща ми почина. Пратърови ме прибраха при тях и ми дадоха дом.

— А майка ви? — запита Травърс тихо.

— Била съм на три годинки, когато тя е починала при раждане. Бебето, момче, се родило мъртво.

Гласът й внезапно бе станал тих и замислен. Травърс забеляза как тя докосна с ръка малката брошка — часовник, забодена на блузата там, където започваше меката издутина на гръдта й. Малката брошка бе всичко, което й бе останало от майка й. Да, и снимката на родителите й, правена в деня на сватбата им. Тя напразно се опитваше да си припомни мигове, прекарани със симпатичната дребна жена от снимката, но нищо в паметта й не помръдваше, докато стоеше с вперен в нея поглед. Лорийн не можеше да добие и най-малка представа каква личност се е криела зад свенливите очи, вперени в нея от снимката. Понякога, когато се чувстваше потисната или закопняла за жената, която не помнеше, докосваше часовничето с връхчетата на пръстите си, като че ли със самото действие можеше някак си да усети присъствието на майка си. Но това бе навик, който тя не осъзнаваше.

След смъртта на младата си съпруга Джерълд Холбрук изцяло се бе отдал на работата си. Впусна се в задълбочено изучаване на религиозните догми и малкото часове, когато не бе зает със служба в църквата или с подготовка на поредната си вдъхновена проповед, посвети на размишление върху заплетени теологически доктрини. Ако възпитанието на малката му дъщеря падна изцяло върху плещите на тогавашната му прислужница, то това бе цената, която той трябваше да плати за абсолютното си и беззаветно отдаване на Христа. Лорийн знаеше, че баща й я обича по свой си начин и не му се сърдеше за липсата на внимание към нея, въпреки че я чувстваше. С удоволствие би поддържала малко по-близки отношения с него, но знаеше, че баща й живее в някакъв по-висш свят — като Бог.

Тя бе послушно дете. Тиха и дискретна, с часове седеше близо до баща си в библиотеката и го гледаше как работи. Научи се да чете доста рано — книгите и героите, описани в тях, скоро се превърнаха в единствените й приятели и довереници, тъй като съучениците й не бяха много склонни да включват „попското“ дете в лудориите си. Поради самотата Лорийн придоби таланта сама да си създава забавления.

Когато Джерълд Холбрук почина, тя почти не усети липсата му. Премести се при Пратърови и прие техния начин на живот без никакви въпроси. Те бяха любезни хора и поради това, че нямаха деца, посрещнаха с удоволствие присъствието на вече поотрасналото момиче. Любезното им отношение към нея стигна дотам, че дори започнаха да й дават уроци по пиано. Тя бе музикално надарена и пианото, заедно с литературата, скоро се превърна в нейна страст.

Никой не си бе тръгвал от претрупаната и често посещавана гостна на Пратърови, без да разбере колко много се гордеят те с Лорийн. Тя винаги оправдаваше доверието им и нито веднъж не ги разочарова.

Разочарова ги само с отношението си към Уилям. Колко нечестна бе промяната на отношението им към нея! Та тя в нищо не бе виновна.

— Мис Холбрук? — обърна се към нея за трети път Ед Травърс и този път успя да привлече вниманието й.

— Съжалявам, мистър Травърс. Какво казахте? — Лорийн се изчерви под шапката си, че я хванаха, тъй дълбоко унесена в мислите си.

— Попитах ви дали искате да пийнете малко вода — каза той и посегна под седалката за манерката, която бе напълнил от гарата, преди да тръгнат.

— О, да, благодаря ви — отвърна Лорийн и взе манерката.

Тъй като никога преди не бе пила от такъв съд, тя се почувства едва ли не като пионер, отпивайки лекичко и колебливо, както подобава на една дама.

Точно в този момент колелото на каруцата пропадна в дълбока яма и част от водата се изплиска върху камизолата й. Тя обърса мократа си брадичка и се засмя от удоволствие. Веселото й настроение обаче бе внезапно помрачено, когато фигурата, просната отзад, изохка и изруга невъздържано:

— Кучи син!

Бележки

[1] Каубойска шапка. — Б.пр.

[2] Кравари, говедари (исп.). — Б.пр.

[3] Порода коне с тъмно златист косъм и с дълга ленена грива и опашка. — Б.пр.

[4] Става дума за Гражданската война от 1860–1861 г., когато 11 южни щата се отцепват от САЩ под името Конфедеративни американски щати. — Б.пр.

[5] Францисканска мисия в Сан Антонио, Тексас, превзета от мексиканците по време на тексаската война за независимост. — Б.пр.

[6] Религиозно братство. — Б.пр.

[7] Роли (на английски: Raleigh) е столица на Северна Каролина — Б.р.

[8] Английските думи lock и key означават съответно катинар и ключ, а цялото име означава „ключова точка“. — Б.пр.