Сандра Браун
Скрити огньове (2)

Втора глава

Лорийн завъртя глава назад толкова рязко, че вратът я заболя. Ръката на Джаред се вдигна и нахлупи шапката още по-здраво върху лицето. После промени позата си, раздвижвайки мускули, за чието съществуване Лорийн дори не подозираше. И как да подозира, след като никога преди това не бе виждала такава мъжка физика. Ленивите му движения бяха отблъскващи и в същото време вълнуващи. Сякаш наблюдаваше някой езически бог, прекрасен дори в падението си.

Тя погледна към Ед Травърс, чието лице бе пламнало от смущение.

— Съжалявам за това, мис Холбрук. Не обръщайте внимание на езика му. Той…

— Какво му е? — прекъсна го тя с въпрос. Опасяваше се, че синът на Бен е сериозно болен.

— Той… ъ-ъ… ами сигурно снощи доста е дал на душата — каза Ед колебливо и като видя пълната липса на разбиране от страна на събеседничката си, неохотно поясни. Така и така ще научи, защо да не го направи сега? — Твърде много е пил, не виждате ли? — каза натъртено. — И…

— Пиян? — попита тя смаяно. — И сега му е лошо?

С ужас се взря в проснатата на пода фигура. Никога през двайсетте години на своя живот Лорийн не бе виждала човек, изпаднал в алкохолно опиянение. Консумацията на алкохол в дома на енорийския свещеник не надхвърляше чаша шери или вино в Деня на благодарността и на Коледа.

Очевидно Джаред отново бе задрямал. Изпод черната шапка се разнасяше тихо похъркване.

— Да. Моля ви, не се разстройвайте, мис Холбрук. Винаги става така. Имал е късмет, че шерифът не го е прибрал в затвора, там да си отспи махмурлука. За щастие рано тази сутрин той успя да дойде в кабинета ми и да ме помоли да ви посрещна и да закарам и двама ви в Коронадо. Около час преди пристигането ви изпадна в безсъзнание.

— Бен ми каза, че ако не дойде сам да ме посрещне, ще изпрати някой друг. На Джаред сигурно не му е било много приятно да изпълнява ролята на емисар — каза Лорийн.

— Дали му е било приятно или не — той знае, че е по-добре да направи това, което му е казал баща му. Въпреки различията помежду им, Джаред уважава баща си.

Лорийн изхъмка неопределено и хвърли през рамо последен и изпълнен с укор поглед.

— Не виждам нищо, което да потвърждава, че Джаред Локет уважава, когото или каквото и да било.

Ед Травърс промени посоката на каруцата, за да избегне още една поредица от дълбоки ями, и се засмя.

— Вероятно сте права, мис Холбрук. — След това отново потъна в мислите си и разговорът им замря.

Лорийн се огледа наоколо. Бен й бе казал, че живее в хълмиста страна и околността потвърждаваше думите му. Отвсякъде ги обграждаха плавните извивки на хълмове, обрасли с трева, която вече бе започнала да пожълтява с последните дни на лятото. Намираха се на запад от Остин и от дясната им страна в скалите весело шумеше пъргава рекичка, обрамчена от двете страни с кипариси. Сред малки кедрови горички кротко пасяха говеда.

Слънцето слезе ниско над хоризонта и стана още по-горещо. Лорийн усети, че по врата й се стичат малки вадички пот. Много й се искаше да захвърли шапката, да разтърси тежките си коси и да ги остави на вятъра.

Косата й винаги бе била обект на недоволството на всяка прислужница, работила за Джерълд Холбрук. Миенето и ресането й бяха постоянен източник на приглушен ропот от тяхна страна. Мисис Доротея Харис, една сприхава вдовица, работила у тях като прислужница от времето, когато Лорийн бе на седем години, до смъртта на баща й, бе заявила веднъж, че момичето има коса за шест деца. Всяка сутрин тя грубо я сплиташе в толкова стегнати плитки, че в очите на Лорийн избиваха сълзи. Един от редките комплименти на баща й към нея бе, че косата й много приличала на майчината й. Лорийн тайно се гордееше с това.

Но сега, разбира се, и дума не можеше да става да разпуска косата си. Не е прилично да се явява в дома на Локет без шапка, а камо ли с разпусната коса.

С огорчение огледа тънкия слой прах върху морскосиния си костюм и с болка си представи какъв раздърпан и неприятен вид ще има, като пристигне. Какво ще си помисли Бен? Няма ли да му стане неудобно и да съжали, че я е поканил? А на Лорийн толкова много й се искаше да направи добро впечатление на семейството му! Опита се да изтупа праха, но той веднага пак се наслои върху дрехите. Въздъхна примирено.

Ед Травърс се обади:

— Тук наистина има много прах. Бен трябва да е бил доста сладкодумен, щом ви е убедил да напуснете зелените хълмове на Северна Каролина и да биете път дотук.

Любопитството му относно бъдещото положение на Лорийн Холбрук все още не бе задоволено. Лорийн се засмя.

— Никак не съжалявам, че се поддадох на сладкодумието му. Тук е чудесно.

— Колко време ще останете? — не можа да се сдържи Травърс.

Тя бързо извърна глава и стисна юмруци.

— Ами… не съм много сигурна. — Успя да потисне първоначалното си вълнение и продължи: — Ще зависи от мисис Локет. Разбирате ли, ще работя при нея като секретарка.

Ед Тревърс едва не падна от седалката. Оливия Локет и секретарка?! Какво се опитва да направи старият Бен? Той преглътна с усилие и попита с писклив от изненадата глас:

— И какво ще работите като секретарка при нея?

— От години у дома съм се научила да занимавам гостите. Бен мисли, че бих могла да освободя мисис Локет от някои от тези задължения. Мога например да й помагам в кореспонденцията. Престоят ми ще зависи от това дали тя ще ме хареса или не — отвърна Лорийн.

После млъкна и сама се опита да асимилира казаното.

Бедното девойче, помисли си Травърс. Ако наистина Оливия Локет трябваше да реши дали едно хубаво и младо момиче може да остане под нейния покрив, то спокойно можеше да се сметне, че невинната Лорийн Холбрук е вече на следващия влак за където и да било. Само с един убийствен поглед на онези зелени креолски очи Оливия Локет можеше да накара всеки мъж да му се смръзнат топките, а какво щеше да прави с това бедно дете?

Лорийн интуитивно усети смущението на Травърс. Самата тя бе почувствала импулсивността в предложението на Бил. Бе дошло толкова внезапно, че я свари съвършено неподготвена.

Тъкмо бяха вечеряли прегорено агнешко печено с гарнитура от безвкусни зеленчуци — обичайната продукция на кухнята у Пратърови. Лорийн винаги с болка си даваше сметка за противния вкус на ястията, които Сибил Пратър сервираше на гостите си. Изпълни я чувство на благодарност към Бен Локет, като го видя как геройски си изяде всичко, макар че се отказа любезно от допълнителното.

След вечерята, по упорито настояване на настойниците си, Лорийн свири на пиано за гостите. Изпълнението бе посрещнато добре, но както винаги, прекалено възторжените похвали на Пратърови накараха ученичката им да се почувства неудобно.

Сибил, с потънала в розови дантели пълна фигура, седеше до мъжа си на тапицирания в ярки цветове диван. За нещастие вкусът на Сибил в обличането бе същият и за целия дом. Мотото й беше: „Колкото повече, толкова по-добре.“ Стаите изглеждаха мрачни и претъпкани от тежките завеси, брокат и кадифе. Канделабри и вази от всякакъв калибър, с тъмно оцветени стъкла, подчертаваха сумрака. Тапети на огромни цветя и кафяв килим, щедро оцветен с огромни яркожълти и оранжеви фигури, се срещаха в крещяща безвкусица.

Жената на пастора се усмихваше с престорена скромност, докато Ейбъл превъзнасяше спечелилите й някаква награда рози. За тяхна голяма изненада, за облекчение на Лорийн и за неудоволствие на Уилям Келър, Бен помоли Лорийн да му покаже тази неповторима градина.

Вечерта бе топла и спокойна — под съпровода на песента на цикадите, Лорийн заведе Бен в малката розова градинка и седна на една пейка.

— А вие отглеждате ли рози в Тексас, мистър Локет?

— Разбира се, че отглеждаме. Имам един мексиканец градинар, който се грижи за зелените площи в Коронадо и отглежда далеч по-хубави и големи рози от тия наградени китки на Сибил. Мисля, че тайната му се крие в конските фъшкии.

Последва неловка пауза. Лорийн не бе сигурна как трябва да реагира. После и двамата се засмяха едновременно. Тя се упрекна, че му прости тази неделикатност, но изглежда, това нямаше значение.

— Благодаря ви, че ме поканихте да дойда с вас тук — каза тя. — Ейбъл и Сибил обикновено съумяват да нагласят нещата така, че да оставам сама само с Уилям.

— А вие не искате да оставате сама с него, така ли?

Тя потрепери и каза:

— Не, не искам.

Уилям Келър бе млад трийсет и пет годишен свещеник, поел енорията на една малка църква в покрайнините на Клейтън. Лорийн чувстваше, че под външната маска на благочестие се крие амбициозен и хитър човек. Непрекъснато се опитваше да направи впечатление на епископа с несломимата сила на своя морал и с неувяхващата си любов към хората.

За голямо неудоволствие на Лорийн, Пратърови виждаха в негово лице човека, който евентуално би я избавил от незавидната съдба да остане стара мома. Най-малко три пъти на ден те превъзнасяха пред нея добродетелите му и най-сетне тя бе принудена да приема тирадите така, както човек понякога е принуден да приема редовно някое горчиво лекарство.

Лорийн имаше съвсем смътна представа за интимните отношения в брачния живот, но само усещането да бъде в една стая с младия свещеник я убеждаваше, че е по-добре да си остане стара мома, отколкото да прекара целия си живот с Уилям Келър.

Обикновено отношението на Лорийн към хората беше добронамерено, но за нея Уилям бе физически непривлекателен, интелектуално беден и социално непросветен. Цялата му личност я отблъскваше. Той имаше дразнещия навик, когато разговаря с някого, да го гледа в гърдите, а не в очите. Висок и с приведени рамене, имаше рядка и права руса коса, постоянно падаща над безцветни очи, обрамчени от също така безцветни ресници. Но най-забележителната и най-неприятна част от лицето му бе носът. Лорийн мислено го сравняваше с един от главните герои на Уошингтън Ървинг от книгата му „Легендата за Сънливата падина“ — Айкъбод Крейн.

Бен Локет отново привлече вниманието й с рязкото си прокашляне. Без да настоява да продължат темата за Уилям, той я попита:

— Какво правите, мис Холбрук? — Лорийн го погледна, изненадана от въпроса и той поясни: — С какво се занимавате тук? Щастлива ли сте?

Тя отвърна откровено:

— Пратърови са чудесни хора и бе много любезно от тяхна страна да ме приютят в дома си, когато баща ми почина. Аз нямах никакви роднини. Баща ми имаше малка рента, която те отказаха да приемат като компенсация на разходите си по мен. Надявах се да преподавам музика или пък да помагам на студенти по литература и по този начин сама да си печеля парите, но Пратърови твърдо отказват да ми позволят да работя вън от къщи.

— Значи развличате гостите им. И това ли е всичко? — Той й се усмихна така сърдечно, че Лорийн не се обиди.

— Не е кой знае какво амбициозно начинание, нали? — каза тя печално. — О, ходя в църквата и върша благотворителна работа, сядам заедно с бедните и болни хора, приказвам с тях за болките им, помагам на майките да се грижат за децата си. В неделя свиря на органа по време на службата и преподавам на децата в неделното училище. — Дори и в собствените й уши всичко това звучеше твърде тъжно.

— А не сте ли мислили да си създадете собствено семейство? Да се омъжите? — Той я фиксира с проницателните си и властни сини очи.

— Аз… ами… не съвсем — отвърна тя свенливо и отклони поглед встрани.

— Когато аз трябва да взема някое важно решение и да подредя мислите си, качвам се на коня и тръгвам по оградата за няколко дни. Обичам да съм без компания, с изключение на коня и майката Природа.

— Тръгвате по оградата? — попита тя с внезапен интерес.

— Да. Тръгваме по оградата, за да проверя дали няма разбити места, дали всички греди са по местата си. Понякога крадците на добитък се опитват да откраднат кравите на Локет или пък овчарите идват да поят стадата си, без да си платят за това, а овцете свободно тъпчат земята на Локет.

Лорийн пое дълбоко дъх и дългото държа в гърдите си, преди да го изпусне.

— Звучи ми толкова… о, толкова хубаво, първично, вълнуващо. Не мога да намеря подходяща дума.

— Много добре го казахте даже. От всичко това има. — Той се загледа за момент в кокалчетата си, после я попита: — Защо не дойдете с мен в Тексас?

Тонът му вече не беше закачлив, какъвто беше този следобед, когато пред всички й отправи същото предложение.

— Вие се шегувате с мен, мистър Локет. — Възражението съдържаше и почти неуловим намек на въпрос.

— Не, не се шегувам, мис Холбрук. Просто съм един стар каубой, който не обича да си пилее времето и поставя въпросите си направо.

— Но какво, за бога, ще правя в Тексас? — Тогава все още си мислеше за това като за нещо невъзможно, като за някакво романтично приключение, но пък още не бе решила и да се отказва от него.

— Жена ми е много активна в обществените дейности в Коронадо. Това е градът, в който живеем. На около половин ден езда от Остин. Почти през цялото време аз съм в Кийпойнт или пътувам по работа, така че тя невинаги може да разчита на мен. Мисля, че някой с умения като вашите би могъл да й е от полза. Имате доста опит в организирането на всякакви събития от благотворителен характер. Музикантка сте и сте добре образована — и двете неща ще й бъдат много полезни. Бихте могли да й помагате в кореспонденцията и какво ли не още. Какво ще кажете?

Тъй като тя не отговори, той продължи да настоява:

— Разбира се, ще ви плащаме и ще ви дадем стая у дома. Синът ми не е женен, така че в къщата има достатъчно място, което, както се надявам, някой ден ще бъде заето от внуците ни. — Той млъкна за момент и когато Лорийн го погледна, забеляза, че се взира с невиждащ поглед в розовите храсти. После той сякаш се отърси от мислите си и продължи: — Бих искал да се чувствате там като част от семейството ми. В никой случай няма да ви считат за прислужница. — Усмихна й се обезоръжаващо.

— Но защо каните мен? Сигурна съм, че ако мисис Локет има нужда от секретарка, много лесно би могла да си намери.

Той вдигна рамене небрежно, отхвърляйки логиката й.

— И аз съм сигурен, че би могла, но на нея вероятно никога няма да й дойде наум да си потърси. Причините да ви поканя там са си лично мои, но ви уверявам, че те са съвсем почтени. — Усмихна й се и очите му проблеснаха като сини пламъчета под рунтавите му бели вежди.

— Мистър Локет, много се радвам, че симпатията ви към мен е достатъчна, за да ме поканите — каза Лорийн с жар, — но моето място е тук. Баща ми искаше да бъда тук.

— Вашият баща е мъртъв. Вие сте жива, но се считайте за мъртва, ако не се махнете скоро оттук.

Лорийн се стресна, когато той рязко, дори малко гневно се изправи и направи няколко нетърпеливи крачки към розите. После се върна, спря нежен поглед върху нея и й заговори тихо:

— Лорийн! — Тя забеляза, че започна да я нарича на малко име. — Знам, че цял живот си била възпитавана да се подчиняваш безпрекословно. Имаш чувство за дълг, което е възхитително. Но мисля, че в теб има някакво неспокойно чувство, някаква неосъзната жажда за живот, която трябва да бъде задоволена. Би могла да дойдеш и да останеш известно време и ако нищо не стане, ако Тексас или Локетови не ти харесат, лично ще се погрижа веднага да те върна у дома, без каквито и да е лоши чувства.

Каква глупачка излезе, че не прие поканата още тогава! Вместо това, навела глава, тя отвърна тихо:

— Мистър Локет, поканата ви е изумителна и с удоволствие бих я приела. Но никъде не мога да отида. — Поклати печално глава. — Наистина съм научена на подчинение и чувство за дълг, разбирате ли? Вероятно ще остана у Пратърови до края на живота им. Те зависят от мен и ако замина, това направо ще ги съсипе.

— А какво ще стане, когато умрат? Ако не ви тикнат в ръцете на Уилям или на някой като него, какво ще правите тогава?

— Сигурна съм, че ще се намери някакво разрешение на въпроса.

Той въздъхна тежко и Лорийн едва не се изкуши да промени решението си, като го видя толкова покрусен. Част от неговата жизненост сякаш си бе отишла. Възрастта му изведнъж започна да дава своя отпечатък върху изваяните му черти и в сините му очи се четеше безмълвна молба.

— Ако се появи, макар и най-малка възможност да промените решението си, веднага ми телеграфирайте. Говоря съвсем сериозно. Поканата ми остава в сила.

— Благодаря ви, мистър Локет — отвърна тя любезно и тъй като й се искаше да бъде правилно разбрана, продължи: — Не искам да бъда като тях. — Собственото й признание я ужаси. — Не, не, не исках да кажа…

— Знам какво искате да кажете, мис Холбрук. Сигурен съм, че непочтените ви мисли са съвсем малко, но все пак бихте искали да имате по-широк погледна нещата от Пратърови, прав ли съм?

— Да! Точно това исках да кажа.

— Помнете, ако промените решението си… — повтори той тихо, докато двамата бавно вървяха към къщата.

 

 

Слънцето немилостиво сипеше жар върху каруцата. Лорийн започна да се уморява. Мускулите на гърба и раменете й я боляха от постоянното усилие да седи изправена на неудобната кожена седалка. Въпреки че пи безброй пъти от манерката, гърлото й гореше. На всичко отгоре цялата бе в прах. Тъкмо се бе отчаяла, че пътуването им няма да има край, Ед Травърс кимна по посока на движението им и каза:

— Коронадо.

Каруцата се изкачи по някакъв хълм и пред Лорийн се откри панорамен изглед на малкото градче, където живееше Бен, когато присъствието му в ранчото не бе наложително. Докато конете набираха инерция по надолнището от другата страна на хълма, тя попита ентусиазирано:

— Колко жители има това градче?

— Ами… около три хиляди — отговори Травърс.

— А на какво разстояние сме от ранчото? От Кийпойнт?

— На около три часа езда на запад.

Лорийн прикри разочарованието си и с интерес започна да разглежда града. Разбра, че хората по улиците познаваха големия паломино, вързан отзад за каруцата. Шепнешком се разменяха коментари с прикрити зад дланите устни. Лорийн реши да се прави, че не забелязва мъжа отзад, както и хората, коментиращи състоянието му.

Единственото й желание в момента бе да види по-скоро Бен и да се срещне с мисис Локет. Замисляйки се над чувствата си към човека, който за толкова кратко време бе успял да стане най-важната личност в живота й, Лорийн стигна до заключението, че за нея Бен Локет представлява бащата, който никога не бе имала. Той бе весел, докато баща й винаги бе строг. Бе голям и силен, докато пасторът бе малък и още по-свит. Излъчваше топлина, докато Джерълд Холбрук винаги бе сдържан дори със собствената си дъщеря. Дълбокият глас на Бен и неизчерпаемото му чувство за хумор я привличаха неотразимо и тя гореше от нетърпение да го види в собствения му дом.

Травърс зави по широк сенчест булевард, който водеше на юг от центъра на града. Лорийн забеляза голямата къща, мяркаща се от време на време през дърветата, дълго преди Травърс да насочи конете към застланата с чакъл алея.

Който и да бе проектирал къщата, можеше да се гордее с постижението си. Бе построена във викториански стил, но без никаква натруфеност, със съвсем пестелива украса. Верандата, заобикаляща къщата от трите й страни, бе оградена с изящно направен, но здрав парапет. На всеки от двата предни ъгъла на втория етаж на къщата имаше кръгли помещения с куполообразни покриви във формата на луковица. Високите прозорци — по три от двете страни на предната врата — бяха закрити от тухлено червени щори, приятно контрастиращи с кремавия цвят на фасадата. Предната врата бе боядисана в същия ръждиво червен цвят като щорите и от двете й страни бяха поставени големи саксии с огромни цветове червено мушкато. Късното лято изобщо не пречеше на циниите, петуниите и розите да оформят с великолепните си цветове красива и многоцветна ограда около предната част на верандата. Зелената трева зад обиколения с желязна ограда с шипове двор бе безукорно подстригана.

— О, колко е красиво! — прошепна Лорийн, загледана към къщата с благоговение. Остана известно време неподвижна, наслаждавайки се, че най-накрая пътуването й завърши и тя се намира пред къщата на Бен.

Травърс изхлузи изтръпналото си тяло от каруцата и отиде към задната й част. Вдигна чантите на Лорийн и ги постави в края на тротоара, водещ към стъпалата на входа на къщата. После пак се върна към каруцата и не съвсем ласкаво смушка с юмрук Джаред Локет:

— Хайде, Джаред, събуди се. Вече си у дома.

Лорийн едва чу недоволното изръмжаване, долетяло изпод черната шапка. Бе потънала в съзерцание на къщата, прекъснато от Ед Травърс, заобиколил каруцата откъм нейната страна, за да й предложи помощта си, която тя прие. Оправи шапката си, доколкото можа без помощта на огледало, поизтърси малко праха от полата си и тъкмо се канеше да изпъне жакета си, когато видя, че човекът отзад най-сетне се смъква от каруцата.

Лорийн се спря да огледа размъкнатата фигура. Той се бе облегнал на каруцата и държеше главата си така, сякаш полагаше сетни усилия, за да я задържи на раменете си. Треперещи пръсти пробягаха по избеляла от слънцето кестенява коса, която моментално пак падна във вълнист безпорядък около главата. Мъжът се наведе надолу и подпря горната част на тялото си с ръце, поставени на коленете, и няколко пъти пое дълбоко дъх на пресекулки. Лорийн се уплаши, че всеки момент може да го види как се гърчи в спазмите на повръщането, но той бавно се изправи в цял ръст. Чак тогава с несигурни движения се обърна и видя младата жена, вперила в него очарован поглед.

Удължените сенки на напредналия следобед попречиха на Лорийн да разгледа добре лицето му. Стори й се, че очите му май са тъмни, но непрекъснатото им мигане, за да я докарат на фокус, направи определянето на точния цвят невъзможно.

Усмивка повдигна единия ъгъл на чувствените му устни, после поизправи малко рамене и направи няколко несигурни стъпки напред. Спря се на една ръка разстояние от нея. Този мъж я хипнотизираше с варварското си поведение и тя не намираше сили, за да се отдръпне от него.

Джаред постави ръка над лявата страна на гърдите си, оголена от незакопчаната и небрежно увиснала риза, и каза, провлачвайки думите:

— Ваш слуга, мис Хо… Хол… Холбрук.

Той отново се пречупи от кръста надолу, този път в желанието си да направи церемониален поклон. Изпълнението на този жест в състоянието, в което се намираше, обаче не можа да му се удаде. За най-голям ужас на Лорийн, тежестта му го повлече напред и той продължи да се накланя, докато накрая я сграбчи през талията със силните си ръце, опирайки лице в пазвата й. Това спря устрема му. Тя ахна от възмущение, а той, с блажен израз на лицето, сякаш бе попаднал в рая, продължи да се подпира на нея. Сгушил удобно глава между гърдите й, той въздъхна доволно и се успокои, без изобщо да си дава сметка каква картинка представлява отстрани. Ръцете му инстинктивно се плъзнаха нагоре към гърба й и я притиснаха още по-близо към него.

Топлият му дъх проникваше до кожата й през тънката материя на ризата й. За миг на Лорийн й се стори, че ще припадне, когато носът му нежно се потърка във вътрешната извивка на гърдите й. И което бе още по-изумително — тя изпита мимолетно, но почти непреодолимо желание да обхване главата му с две ръце и да я притисне още по-силно в дълбините на пазвата си.

Внезапно Травърс, чак сега видял ситуацията, бързо заобиколи каруцата, хвана Джаред за раменете и грубо го дръпна от нея.

— Локет! Бога ми, човече, ти си животно!

Животното обаче не обърна внимание на обидата и остана облегнат на каруцата, усмихвайки се глупаво.

Вратата на къщата се отвори и на верандата излезе жена, а откъм вътрешността на двора се появи тичешком един мексиканец, готов да предложи помощта си.

На Лорийн й се зави свят. Събитията се развиваха много бързо и умът й не успяваше да ги асимилира. Ужасно й се искаше да види Бен, който само с присъствието си би придал на тази абсурдна ситуация малко по-нормален вид. Бързо оправи жакета си и се обърна към жената, застанала в края на верандата и вперила поглед надолу към нея. Усмихна й се плахо, мина през желязната порта и се спря пред първото стъпало на стълбището към верандата. После вдигна поглед към жената. Интуицията й подсказа, че не бива повече да продължава. Фигурата в горния край на стълбата приличаше на страж, застанал на пост пред храм, чиято святост никой не бива да осквернява.

— Мисис Локет, доведох…

— Да, благодаря ви, мистър Травърс — прекъсна го остро Оливия Локет. — Можете ли да намерите къде да се настаните за през нощта? Разбира се, вашето време и грижи ще бъдат компенсирани.

Отпращаха го и Ед Травърс го разбра. Само кимна утвърдително, но остана до Лорийн.

— Вие сте мис Холбрук — каза Оливия.

Това бе изявление, а не въпрос, затова Лорийн отговори също така кратко:

— Да, Лорийн Холбрук.

Жената изглеждаше малко по-висока от Лорийн. Косата й бе тъмна, но в нея се виждаха и сребърни нишки, които й придаваха особена привлекателност. Бе слаба, но стоеше гордо изправена и дори някак си скована. Тази войнствена поза я правеше да изглежда по-едра, отколкото всъщност беше. Лицето й, с маслинен оттенък, нямаше бръчки. В слабата светлина цветът на очите й не можеше да се види, но с известно смущение Лорийн долови, че те се взират в нея с проницателността на ястреб.

Беше облечена в зелена рокля от някаква твърда материя и би било напълно несъвместимо с характера й, ако по нея имаше дори и една-единствена бръчица, конец или какъвто и да е недостатък, хвърлящ сянка върху нейната безупречност. Поради малко раздърпания си вид, Лорийн се почувства в неизгодна позиция. Лицето на жената не изразяваше нито одобрение, нито неодобрение от появата на гостенката.

— Аз съм Оливия Локет. Надявам се, че пътуването ви е минало без произшествия. — Без да дочака отговор, тя продължи със същия отривист глас: — Струва ми се, че сте дошли напразно. Нямам представа какво е имал предвид мъжът ми, когато ви е поканил.

Лорийн бе смаяна от грубите думи на Оливия Локет. Къде беше Бен? Очевидно мисис Локет я е очаквала. Защо е тогава този враждебен тон? Тя заекна:

— Аз… аз… сигурна съм, че ако седнем и поговорим за това, Бен ще ви обясни…

— Джаред добре ли е, Пепе? — прекъсна я Оливия, без да обръща внимание на обяснението.

— Si, сеньора Локет — отвърна бързо човекът, който се бе спуснал да помогне на Джаред, все още подкрепящ младия мъж, отпуснал се върху него.

— Снощи е пил до късно, предполагам — каза Оливия.

На Лорийн й се стори, че крайчецът на устните й потрепва в далечен намек на усмивка, но той веднага изчезна и тя си каза, че това е било плод на въображението й. Коя майка би се радвала да види сина си в такова състояние?

Продължавайки да не обръща внимание на Лорийн, Оливия отново се обърна към Пепе:

— Отведи Джаред в обора и го накарай да изтрезнее. — Тонът й бе язвителен. — Мис Холбрук, ще изпратя някого да вземе чантите ви.

Лорийн прие това за покана, която бе крайно време да получи. Да, но къде беше Бен — в Кийпойнт? Защо я бе изоставил по такъв начин?

Прихвана полите си и се заизкачва по стълбите, докато се изравни с Оливия. Жената й отправи студен поглед и в стомаха на Лорийн се загнезди лошо предчувствие. Все пак събра смелост и каза:

— Ако повикате мистър Локет, сигурна съм, че…

— Това е невъзможно, мис Холбрук. Съпругът ми почина рано тази сутрин.