Тур Хейердал
Древният човек и океанът (8) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава VII
Инки отвеждат европейците в Полинезия

Из целия Тихи океан не е имало нито един годен за обитаване остров, който да не е бил заселен преди идването на първите европейци. Независимо от това ние смятаме европейските мореплаватели за откриватели на всички тия обитаеми острови. Така например на испанеца Алваро де Менданя се приписва честта за откриването на Маркизките острови през 1595 г., на холандския адмирал Рогевен — откриването на остров Пасха през 1722 г., на английския капитан Кук — откриването на Хаваите през 1778 г. и т.н. А всъщност първите европейци, узнали, че има населени острови в Пасифика, дори са били напътствувани при плаванията си дотам от коренни перуанци, дали им доброволно мореходни указания.

От времето на конкистата насам европейците придобиват странния навик да се отнасят с пренебрежение към хората с различна култура и да се държат с тях, сякаш са кажи-речи животни, поне дотогава, докато те не приемат вярата и не научат писмото, които ние сме получили от Азия. Едва след като усвоят нашите вярвания и обичаи, те стават равни нам и заслужават закрила и признание за собствените си постижения. При съприкосновенията с други клонове на човешкия род както в Новия свят, така и в още по-новия свят на Океания чувството за превъзходство на белия човек, подкрепено от огнестрелното му оръжие, било рязко подсилвано от покорното поведение на многократно превъзхождащите го по брой интелигентни мъже и жени, които го посрещали с добре дошъл. В глава IV видяхме, че навсякъде от Мексико до Перу първите европейци са били приемани с благоговение и почит, все едно са завръщащите се пратеници на белите брадати предшественици, облагодетелствували някога местните жители с различни завоевания на цивилизацията. Абсолютно същият прием очаквал белия човек, когато, воден от инкски консултанти, той се отправил към най-близките тихоокеански острови.

Изтъкнатият авторитет в областта на древнополинезийските легенди С. Пърси Смит пише: „В цялата раса, където и да срещнем нейни представители, откриваме жилка от светлокожи хора, които не са албиноси, но имат пределно светла коса и кожа. При маорите тази жилка често пъти се запазва в даден род с течение на поколения; в други случаи се явява като вероятен атавизъм към първичния тип, от който се е развил този елемент. Сред маорите има и предания за раса от „богове“, наречени „пакепакеха“, за които се казва, че са живели винаги по море и са имали бяла кожа — оттук и названието „пакеха“, дадено от маорите на белия човек при първата им среща с него през XVIII век… Става ясно, че в полинезийските предания несъмнено са се съхранили смътни възпоминания за някакви бели или светлокожи хора. Опитаме ли се да потърсим произхода на тази история, от само себе си се налага да я припишем на осъществен в много древни времена контакт със светлокожа раса.“

След дълго пребиваване в Маркизкия архипелаг И. С. Ханди пише в студията си „Полинезийска религия“, че местните островитяни вярвали в две отделни божества — прародители — Тане, който „според тях е бял и русокос и е бил праотец на белите чуждоземци (хао'е), и неговата противоположност — Атеа, прародител на местните жители, мургав и чернокос като тях“. Ханди изтъква, че на Мангиа съществувал друг полинезийски бог — Тангароа (Великият Тана), за когото се казва, че бил светлоок, с червеникавожълта коса, поради което хората на капитан Кук били посрещнати като светлокосите синове на Тангароа. Заблуждението на обитателите на древна Америка и Полинезия по отношение на пристигналите там първи европейци, които те взимат за многопочитани, легендарни гости, било от полза за новите пришълци, макар да струвало живота на капитан Кук. При неговото „откриване“ на Хавайските острови той бил сбъркан с белия светлокос прародител — бог Роно (Лоно) и когато грешката била открита, Кук бил убит. Спътникът му капитан Кинг по-късно писал: „Те обикновено ни смятаха за представители на раса, по-висша от тяхната, и често повтаряха, че великите еатооа (богове прародители) живеели в нашата родина.“

Само ако се придържаме към този исторически фон, бихме могли да разберем защо великите народи от древна Америка и съседната океанска област така охотно са се подчинили на европейските пришълци и са им позволили да присвоят ролята на свръхчовеци и откриватели.

Настоящата глава представлява доклад, прочетен през 1964 г. в Барселона пред Трийсет и шестия международен конгрес на американистите и публикуван след това в материалите на конгреса.

* * *

На 19 ноември 1567 г. две испански каравели напускат пристанището на Каляо в Перу със 150 души на борда, упълномощени от краля на Испания Филип II да посетят неизвестни дотогава на европейците острови в Тихия океан и да въведат в лоното на християнството техните обитатели. За главнокомандуващ експедицията бил назначен племенникът на вицекраля, Алваро де Менданя, а в групата бил включен славният мореплавател и инкски летописец Сармиенто де Гамбоа, по чиято идея било организирано цялото начинание. След като прекарал две години в Мексико и Гватемала, през 1559 г. Сармиенто де Гамбоа пристигнал в Перу. Там той посветил седем години за изучаване на аборигенската култура, резултат от което е неговото изложение до Филип II относно историята на инките. Независимо че именно Сармиенто е човекът, сложил буквално край на инкската история, като преследвал и собственоръчно заловил последния инка, Тупак Амару, той проявил толкова голям интерес към тяхната устна литература, че вицекралят на Перу го смятал „за най-сведущото лице по този въпрос в страната“. Точно Сармиенто пръв оповестява многократно повтаряното твърдение на инките, че навътре в Тихия океан има обитаеми острови. Той бил дотолкова убеден в правотата на тия перуански сведения, че накрая успял да склони губернатора да изпрати експедиция, която да следва древните мореходни указания на местните обитатели.

Успешният изход от двете плавания на Менданя е добре известен, ала малко внимание се обръща върху ролята на инките в испанското начинание. В това може би няма нищо чудно. В края на краищата откритите от испанците Соломонови острови изобщо не се намират в района, упоменат от инките. А и съвременните наблюдатели приемаха, че традиционните инкски съдове са негодни за океанско мореплаване. Въпреки всичко през 1722 г., век и половина след опита на Сармиенто да провери ветроходните напътствия на инките, холандският адмирал Рогевен се натъква на обитаем остров точно там, където е било казано на старите испанци да го търсят. Ала когато Рогевен открива остров Пасха, тогавашният свят отдавна бил забравил за инкските указания, запазени за поколенията само в ръкописите на Сармиенто и неговите спътници. Откритието на адмирал Рогевен, подкрепено от установения в днешно време факт, че балсов сал, съоръжен с гуара по инкски модел, е в състояние да извърши плаване до всяка част на Тихия океан и да се върне обратно, предлага нова основа за анализ на експедициите на Менданя, което изисква преразглеждане на оригиналните инкски сведения и оценка на мотивите, дали основание на Сармиенто да повярва на перуанските разкази за продължителни плавания навътре в Пасифика.

Испанците вече четирийсет години били в съприкосновение с коренните перуанци, когато Сармиенто сполучил да убеди правителството си в реалността на инкските твърдения. В тия първоначални десетилетия преди стремглавия упадък на местната култура конкистадорите повсеместно били удивени от размаха на аборигенската дълбоководна навигация край бреговете на Перу. Вниманието на всички хроникьори било съсредоточено, естествено, върху важните инкски средища в планините из вътрешността на страната, където било струпано несметното богатство на управляващите класи, но историческите извори потвърждават археологическото заключение, че навред по откритото крайбрежие е живяло в големи центрове многобройно и безстрашно население, съставено от рибари и търговци, чийто поминък се основавал почти изцяло на богатствата, предлагани от крайбрежното течение.

Сармиенто и съвременниците му знаели отлично, че близо година преди да стигнат бреговете на Перу, техни сънародници били срещнали пригоден за дълго плаване перуански мореходен съд с инкски моряци на борда. Във водите край Северен Еквадор плаващата напред четирийсеттонна каравела с десет испанци екипаж се натъкнала на идващ от юг балсов сал с трийсет тона товар и двайсет мъже и жени, аборигени от Перу. Испанците останали смаяни от чудесното стъкмяване и памучните ветрила, действуващи по същия начин като при тяхната каравела. Преди да стигне Перу, предният кораб на Писаро настигнал още пет търговски сала под ветрило, а когато накрая наближили Тумбес, испанците срещнали цяла флотилия от балсови салове, излезли току-що от пристанището, за да откарат инкски войски на остров Пуна, отдалечен на четирийсет мили зад хоризонта.

При самото пристигане на Сармиенто през 1559 г. балсови салове още се употребявали за търговия и транспорт чак до Централно и Южно Перу — близо двеста мили от местонахождението на балсовите гори. Коренните жители на долината Чикама редовно пътували до Гуаякил (500 мили на север) с балсови салове, тежко натоварени с хранителни продукти и други стоки. Инките използвали балсови салове и за доставка на гуано от островите Чинча (в съседство с Писко и Паракас) до различни провинции по цялото крайбрежие. Поколението на Сармиенто се възхищавало от мореходното умение на перуанските аборигени и от плавателните достойнства на техните необикновени салове. Испанците оценявали високо прекрасните мачти и реи, местното памучно платно смятали за „превъзходно“, а въжетата — за „по-яки от испанските“.

Още преди времето на Сармиенто конкистадорите често се възползвали от услугите на инкските моряци и балсовите им салове, които можели да преодоляват прибои и плитчини, недостъпни за европейските съдове. Овиедо описва как в епохата на конкистата Франсиско Писаро заедно с всичките си хора и коне бил превозен до остров Пупа с местни ветроходни салове, управлявани от индианци. Сарате пък отбелязва как петдесет испански войници се качили с три коня на един балсов сал и оставили индианците да го управляват с техните ветрила и гребла, „понеже самите индианци са отлични моряци“. Педро Писаро съобщава през 1571 г., че той, Алонсо де Меса, капитан Сото и много други изтъкнати конкистадори, пътувайки веднъж със салове, били хвърлени от перуанците в силния прибой и ни живи, ни умрели се добрали до брега, а междувременно изкусните инкски моряци бързо се отдалечили от сушата. Сиеса де Леон и Сарате пишат, че индианците от крайбрежието живеят повечето време в морето и са заприличали на рибите, разказват как те нерядко изтръгвали по някоя греда от саловете си по време на плаване, тъй че техните, непривикнали дотогава с морето, врагове на борда пропадали в пролуките и се удавяли. Инка Гарсиласо известява, че този коварен номер преди бил прилаган много често от крайбрежните обитатели, когато ги заставяли да превозват инки от планините. Те прерязвали въжетата и изхвърляли пътниците в океана, като се поздравявали радостно, заловени за балсовите трупи, „защото свикналите с морето крайбрежни жители имали същото преимущество пред планинците, каквото имат морските животни пред сухоземните“. Тези крайморски обитатели всеки ден излизали в океана с големите си салове и обикновено прекарвали в плаване цели седмици заедно със семействата и имуществото си. От обилните плодове на морето, събирани от тях и от още по-многобройните притежатели на тръстикови лодки в опасното течение на 20 до 50 мили от брега, даже и инките от вътрешността на страната получавали прясна риба, доставяна им за два дни благодарение на щафетата от бързоходци часки.

Инка Гарсиласо изтъква, че дълбоководният риболов и далечният морски транспорт и търговия са съставлявали неотделима част от поминъка на инките, когато испанците завладяват Перу. За това споменават, най-малкото мимоходом, всички тогавашни летописци, макар писанията им иначе да са съсредоточени изцяло върху богатствата и могъществото на планинските владетели. По преценка на Сармиенто и неговите испански съвременници балсовите салове с инкски екипаж са били в състояние да навлязат толкова навътре в непознатия океан, колкото и всеки европейски съд, и това обяснява защо конкистадорите с такава готовност повярвали на мореходните сведения, притежавани от инките.

След като разгледаме по-долу някои писмени варианти на слуховете, преданията и историческите разкази, бродещи през XVI век из Перу, ние навярно ще се убедим, че те са били в състояние да разпалят въображението на мореплавател от ранга на Сармиенто и да го подтикнат към действие. Вещ познавач на инкската история, той се заинтригувал от факта, че устните предания в тази страна изобилствуват от сведения за оживено мореплаване с балсови салове, които или пристигат, или заминават, а понякога в голям брой се отправят на продължителни плавания с отиване и връщане.

Районът около еквадорското пристанище Манта, разположено в северния край на инкската империя, играе важна роля в морските истории на инките. Именно от тази област се твърди, че е отплавал в Пасифика върховният културен герой Кон Тики Виракоча — оттам по-късно тръгва Инка Тупак Юпанки, или Тупак Инка, с флотата си да търси тихоокеанските острови. Ето защо е забележително, че Сармиенто и спътниците му не избират за свой изходен пункт тази северна област, а тръгват от централното крайбрежие на Перу и се насочват към още по-южни ширини.

Тупак Инка бил дядо на царуващите братя, заварени от испанците, и Сармиенто веднъж събрал четирийсет и двама от най-изтъкнатите инкски историци, за да свери данните от неговата биография. Следователно той е бил осведомен за северния изходен пункт на Тупак Инка. Във връзка със завладяването на северния бряг от Тупак Инка Сармиенто пише в 1572 г., че той се е „сражавал не само по суша, но и по море — с балси, действуващи от Тумбес до Уапани, Уамо, Манта, Турука и Кисин. Напредвайки, те покорили крайбрежието около Манта и остров Пуна, а когато пристигнали в Тумбес, заварили там търговци, които били дошли от запад с ветроходни балси.“ Сармиенто продължава описанието си, като излага дадените от търговците сведения за някакви населени острови, посетени от тях — разказ, съблазнил планинския инка да опита късмета си по море. „Все пак той не повярвал отведнъж на търговците, понеже тези хора са големи бъбривци и човек не бива да им се доверява начаса.“

Ала личният ясновидец на Тупак му дал допълнителна информация и инката решил да посети далечните острови. „Наредил да се построи огромен брой балси, на които качил повече от 20 000 отбрани мъже, а за капитани взел със себе си Уаман Ачачи, Кунти Юпанки, Киуал Тупак (всичките анански куско), Янкан Майта, Качимапака Макус Юпанки, Лимпита Уска Майта (урински куско), а брат си Тилка Юпанки определил за главнокомандуващ цялата флота. Апу Юпанки бил назначен за командир на войските, останали на сушата. Тупак Юпанки плавал дотогава, докато открил островите Авачумби и Ниначумби…“

Според едни източници това океанско плаване продължило осем месеца, но според други консултанти на Сармиенто то отнело година време. Когато Тупак се завърнал, той водел със себе си „черни хора“ и носел плячка, която се пазела в крепостта на Куско до идването на испанците. Сармиенто дори разпитвал пазителя на тия съкровища.

За северния изходен пункт на инката съобщава и отец Мигуел Кабельо де Балбоа, пристигнал в Перу една година преди Сармиенто да отплава в търсене на инкските острови. За Тупак Инка, наричан от него цар Топа, Балбоа пише следното: „…след като обсъдил замислите и намеренията си със своите офицери, той потеглил с войските си, вече станали кажи-речи неизброими, и отседнал в Манта, Чарапоко и Пикара, защото било невъзможно да настани на по-малка площ и да изхрани огромния брой войници, които водел със себе си. Именно оттам цар Топа Инка видял океана за пръв път, след което наредил всички да му се прекланят с дълбоко почитание и го именувал Мамакоча, сиреч „майка на езерата“. Той заповядал да се построят голям брой плавателни съдове, каквито употребявали местните жители. Те се правели от стеблата на едно забележително леко дърво, привързани едно за друго, а отгоре ги застилали със стотина плетени рогозки от камъш, тъй че се получавали много надеждни и удобни плавателни съдове от вида, който ние наричаме „балса“. После, като натоварил припаси, необходими за прехрана на войските, които щели да го придружават, и като избрал най-опитните шурмани, които успял да намери сред местните обитатели на тия брегове, той отплавал в океана със същата храброст и решителност, носили му цял живот успех. За това плаване аз споменавам само неща, способни тутакси да хванат вяра, ала онези, които разказват подвизите на този безстрашен инка, уверяват, че по време на пътешествието си той прекарал в морето една година, а според някои и повече, и открил острови, именувани от него Агуа Чумби и Нина Чумби, разположени в южните морета.“

Балбоа съобщава още, че на борда на инкските салове в Южна Америка били докарани „много пленници с черна кожа“.

Бетансос, пристигнал в Перу с първооткривателите, преди Сармиенто, записал една далеч по-стара легенда за заминаването на белите виракочи от споменатия бряг при Манта — предание, което владеело съзнанието на населението навред из инкската империя много повече, отколкото неотдавнашното плаване на Тупак Инка. Хората твърдо вярвали, че легендарният герой Виракоча тръгнал с целия си прединкски народ на север от Тиауанако, минал през Куско и продължил до еквадорското крайбрежие, където събрал отрядите си в Пуерто Виехо край Манта и сетне всички отплавали в Пасифика. Сармиенто съчетал тези повсеместно тачени предания на инките с подчертавания от него и известен на конкистадорите исторически факт, че при появата си първите испанци са били сбъркани с белите брадати виракочи, завръщащи се от Тихия океан — объркване, което — видяхме — позволило на Писаро и малобройната му група мореплаватели да завладее без бой огромната инкска империя с нейните могъщи армии и крепости.

Вероятно и Тупак Инка като своя легендарен предшественик неслучайно е избрал северно пристанище за изходен пункт — Манта се намира почти точно на екваториалната линия, прорязваща Пасифика, а Тупак Инка, подобно на Виракоча, е почитал слънцето като свой прародител и закрилник. От друга страна, територията на днешен Еквадор е била единственият източник на балсово дърво, употребявано за строеж на салове по цялото крайбрежие на инкската империя, поради което инката би могъл да набави големи количества балсови трупи и бамбук, необходими за изграждането на истинска флота от мореходни съдове, само като отведе хората си в тамошните гори. От сведенията на инките, които ще разгледаме след малко, излиза, че флотилията на Тупак Инка впоследствие взела курс към южните предели на океана — факт, подтикнал Сармиенто да проведе търсенията си по посока запад-югозапад от пристанището на Каляо.

На седемстотин мили южно от Манта, по пустинния бряг на Северно Перу, испанците чули не по-малко живи разкази за преселенията с балсови салове на хора от културата Мочика. Отец Мигуел Кабальо де Балбоа пише: „Жителите на Ламбайеке — а и всичките им съседи — казват, че в безкрайно древни времена от северната част на Перу пристигнал с огромна флота един родоначалник, достоен и мъдър мъж на име Наймлап, който водел със себе си много наложници, но главната му съпруга се казвала Сетерин. Той бил съпровождан от голям брой хора, които го смятали за свой капитан и водач.“ Съгласно преданията на жителите от северното крайбрежие пристигането на тези мореплаватели с балсови салове ознаменувало създаването на династията и културата на Чиму.

Сходни истории за основаването на инкската династия се запазили до миналия век сред обитателите на централното перуанско крайбрежие. Според племената около Лима първите инкски крале придобили власт с измама: внушили на планинските обитатели, че произхождат от слънцето. Това обвинение е записано най-напред от йезуита Анельо Олива — един от преселниците, заживели през XVI век сред населението от равнината. На него му поверили, че първите инкски крале всъщност били потомци на мореплаватели, дошли от Еквадор: „Мнозина плавали тогава покрай бреговете, а някои претърпявали и корабокрушение. Накрая едно племенно разклонение се заселило на острова, наречен Гуайау, в близост до еквадорското крайбрежие. Там се родил Манко Капак и след смъртта на баща си Атау решил да напусне родното място, за да дири по-благоприятен климат. Потеглил с плавателни съдове, каквито имал подръка, и с двеста души от своя народ, разделени на три отряда. Две от тези групи повече ни се чули, ни се видели, но Манко и спътниците му пристанали край Ика на перуанския бряг и оттам си пробили път нагоре в планините, достигайки на края езерото Титикака.“

Разбира се, първите инки може изобщо да не са пристанали в Ика, ала слуховете вече били пуснали корен. Още от древни прединкски времена Ика има основание да съперничи с гористата крайбрежна област на север като център на мореплаването със салове. Отец Йосиф де Акоста отбелязва, че индианците от Ика, а също и от Арика — селище 750 мили по на юг, разказвали на испанците как в далечното минало дедите им често плавали из южните морета, където посещавали някакви острови, отдалечени много, много на запад. Акоста допуска, че тези предиспански плавания били предприемани със салове от напълнени с въздух тюленови кожи, ала откритите при археологически разкопки многобройни подвижни килове от твърдо дърво и моделите на салове от трупи, намерени и в Ика, и в Арика, показват, че именно тия две области са били най-древните прединкски центрове на мореплаване с дървени салове.

Арика и Ило, двете главни пристанища непосредствено под Тиауанако, също се посочват като подходящи отправни точки за плаване до населения тихоокеански остров, описан в документирания разговор на капитан Де Кадр с един мъдър, прастар индианец на име Чепо, за който се смятало, че е на 115-120 години. Чепо казал, че индианците тръгвали от пристанищата Арика и Ило и след двумесечно плаване на запад в Пасифика достигали най-напред един пуст остров, наречен Коату, където имало три високи планини и много птици. За да не отминат обитаемите острови зад него, моряците трябвало да оставят необитаемия птичи остров от лявата си страна и по този курс сетне се натъквали на усамотен къс суша на име Кюен — с многобройно население и трима вождове: Кюентике, Укенике и Каманике. След още десет дни плаване на запад се стигало до друг, по-голям остров — Акабана, също обитаем. Заплашен със смърт, ако не разкрие истината, по-нататък старият Чепо взел да разправя на любопитния капитан истории за големите богатства на тия далечни земи. Накрая, без да го питат, добавил, че за плаване били употребявани дървени салове. Испанците от онова време смятали, че старецът загатва за Соломоновите острови — така те наричали всички острови, за които се насели слухове, че се намират на запад от Перу. Обаче Амхърст и Томпсън, публикували през 1901 г. английски превод на старинния ръкопис, са на мнение, че индианецът Чепо може би е предал в изопачен вид историята на някакво действително плаване, извършено от индианците. В бележка под линия те посочват, че остров Пасха и предшествуващият го скалист остров Сала и Гомес удивително се вместват в описанието, записано от капитан Де Кадр.

Всъщност, много десетилетия преди Рогевен случайно да попадне на Пасха, старецът Чепо дава точни указания за достигане на този остров от най-удобните пристанища по бреговете на Южно Перу. Днес е установен факт, че за да стигне, до най-близкия обитаем остров, екипажът на сал, потеглил от Ило или Арика, първо трябва да се насочи към голото птиче обиталище Сала и Гомес, което се намира на една линия с Пасха. За това пътешествие със сал, подпомогнато от пасатите и южната дъга на Перуанското течение, са необходими приблизително два месеца — точно толкова, колкото определя старият индианец. Неговото описание на Сала и Гомес също е вярно. Голият остров гъмжи от птици, които могат да се забележат от голямо разстояние, а когато се подходи към него от изток, действително прилича на три извисени в небето планини. Първите европейски мореплаватели в местни води също споменават трите скалисти върха като отличителен белег и те действително са толкова характерни, че в съвременните карти Сала и Гомес често се отбелязва погрешно във вид на три отделни острова. Това впечатление е измамно, въпреки че аз съм виждал с очите си как при щорм вълните почти изцяло заливат малкото островче и само трите възвишения остават за подслон на безбройните птици. Съвсем вярно е също, че ако се следва прав курс от Ило или Арика към Пасха, Сала и Гомес трябва да се заобиколи отляво. Остров Пасха е първият обитаем остров, следващият е Мангарева.

Интерес представлява и споменатото от Чепо име на върховния вожд на остров Кюен — Кюентике. Когато първите испанци пристигат на Пасха през 1770 г., те записват, че местното название за вожд е теке-теке, възможен вариант е и тики-тики. В такъв случай Кюентике би могло уместно да се преведе като „вожд“ на остров Кюен.

Излиза, че аборигените от Южно Перу са знаели както правилната посока, така и точното разстояние до остров Пасха, и дори са познавали отличителните белези на единствения ориентир по пътя дотам. Хиляда мили по̀ на север от Арика и Ило, в Каляо, Сармиенто получава не по-малко точни сведения, които показват, че древните перуанци са били в състояние да определят местоположението на остров Пасха чрез допълващи се ориентировъчни данни. Както е известно, вътрешни разногласия в експедицията на Менданя наложили да се измени първоначалният курс, предначертан от Сармиенто по напътствията на индианците, и тук е необходимо да разгледаме накратко какво се е случило.

В своя прекрасен труд за това пътешествие Амхърст и Томпсън изтъкват, че със създаването на постоянно управление в Перу испанските авантюристи жадно почват да попиват историите за неоткрити острови на запад, дори за цял континент, разказвани от индианците и моряците в Каляо. Кръчмарските клюки скоро станали обсъждани в двореца въпроси и Педро Сармиенто де Гамбоа „заявил, че може да определи местоположението на тия острови, които единодушно били смятани от начетените мъже в колонията за предни постове на някакъв южен континент, простиращ се на север от Огнена земя до 15 градуса ю.ш., на около 600 левги от Перу“.

Наистина разстоянието от около 600 левги от Перу се приемало от всички. Както указват същите автори, експедицията на Менданя взела хранителни припаси за 600 левги плаване от пристанището на Каляо. Забележителен факт, защото два века по-късно, когато за пръв път стъпват на остров Пасха, испанците определят, че е отдалечен „на около 600 левги от Каляо и горе-долу на толкова от чилийския бряг“. В действителност 600 левги се равняват на малко повече от 2000 морски мили — почти точно съответствие на разстоянието до Пасха. Освен по отношение на разстоянието членовете в експедицията на Менданя били в пълно съгласие и по още един въпрос: най-близкият остров трябвало да бъде в посока запад-югозапад от Каляо. Това става очевидно при едно сравнение между описанието на Сармиенто и дневниците на неговите противници — официалния хроникьор на плаването Катойра, водача на експедицията Менданя, главния щурман Галиего и още един анонимен член на групата. Те положително са били единодушни, че предполагаемият остров се намира именно на запад-югозапад от Каляо, понеже дневниците на всички показват, че в продължение на десет дни (Галиего сочи дванайсет) те упорито са плавали в тази определена посока. А това в действителност е верният курс от Каляо до остров Пасха. Към края на ноември, все още без да се отклоняват, стигнали 15°45' ю.ш. и тогава почнали кавгите. Макар и да е известен с неприятния си нрав, Сармиенто справедливо смятал, че той е по-осведомен за местоположението на островите. Пишейки в трето лице, испанецът подчертава, че именно той, Педро Сармиенто де Гамбоа, е предоставил на перуанския губернатор „сведения за многобройни острови и континенти, които според него съществуват в Южния океан, и лично предложи да ги открие в името на Негово величество, за която цел той бе събрал доказателства и изготвил карти… Решено бе да следват курс запад-югозапад до 23 градуса, сиреч ширината, определена от Педро Сармиенто…“

Намерението на Сармиенто да търси суша, отдалечена в океана на 600 левги, т.е. около 2000 мили, в посока запад-югозапад от Каляо щеше да го отведе в непосредствена близост до остров Пасха. Наистина неговият предварителен опит да изчисли ширината на острова дава четири градуса отклонение, но все пак това е незначителна грешка, като имаме предвид, че главният щурман означава така добре познатото му пристанище Каляо на 12°30' ю.ш., а то всъщност се намира на 11°56'. Щом корабите на Менданя достигат 15°45' ю.ш., същият този главен щурман внезапно променя правилния курс за остров Пасха и се насочва на запад. Сармиенто изпаднал в ярост и ето какво казва в своето изложение: „Педро Сармиенто най-решително се обърна към генерала (Менданя) по повод промяната в курса и му заяви на всеослушание, че е длъжен да не се съгласява с нея и трябва да я отмени, защото иначе ще пропусне откритието и ще се изгуби…“

Но младият Менданя подкрепил главния щурман и в продължение на двайсет дни експедицията плавала на запад, приблизително по петнайсетия паралел. Очевидно било за всички, че главният щурман променил предначертания курс далеч преди да стигнат определената от Сармиенто 600-левгова граница, ала никой не се противопоставил. Причината за тези действия на Галиего, дългогодишен щурман в крайбрежните води на Перу и Чили, идва от това, че сам той бил получил противоречиви сведения от Кансилерията^[1] в Лима. Ето и обяснението на самия Галиего: „Аз плавах по дължината на този паралел, защото сеньор президентът ми бе казал, че на 600 левги от Перу, разположени на 15 градуса ширина, има множество богати острови.“ Напълно вярно — сега главният щурман се движел право към сърцето на Полинезия, тъй като основната част от Дружествените острови, Туамоту, Самоа, Фиджи и много други населени късчета суша, са струпани в пояса между 10 и 20 градуса южна ширина.

Карта, показваща пътя на инките до най-близкия населен остров в Тихия океан

Вместо да продължат към усамотения остров Пасха, корабите на експедицията сега се отправили към най-гъстата островна област на архипелага Туамоту. Ала малко преди да стигнат островите, в близост до Пука-пука и Рароя (там се приземи салът „Кон-Тики“), капризният щурман ненадейно сменил курса отново, този път на северозапад, и през втората половина на декември двата кораба на експедицията преминали през средата на откритото водно пространство между Маркизите и Туамоту. Три седмици по-късно забелязали остров Нукуфетау в архипелага Елис и на края пристанали на Соломоновите острови в Меланезия след общо осемдесет дни плаване. За връщането до Перу на испанците били потребни 400 дни, тъй като били принудени да плават през високите северни ширини над Хавай, за да избегнат западните ветрове и течения в Полинезия. Двайсет и шест години по-късно пак от Каляо потеглила втората експедиция на Менданя и, както вече споменахме, достигнала Маркизките острови — първото европейско откритие в Полинезия.

Ако щурманът Галиего бе следвал докрай наставленията на Сармиенто, първата експедиция на Менданя би имала всички шансове да открие остров Пасха, а ако бе малко по-последователен в собствените си решения, испанските моряци щяха да се натъкнат на архипелага Туамоту. Поради неговите колебания те подминават близките острови и стигат в далечна Меланезия.

Напълно е било възможно и Тупак Инка при своето предиевропейско плаване да е достигнал Меланезия, което би обяснило присъствието на чернокожи пленници, доведени според преданията от него в Перу. Все пак има основание да се вярва, че, за разлика от двата кораба на Менданя, той е успял да попадне на най-близките острови, разгръщайки голямата си флота. Както видяхме, хората от следващите поколения в империята на Тупак са знаели не само местоположението на остров Пасха, но и разстоянието до него от Ило, Арика и Каляо, и няма почти никакво съмнение, че същите познания са притежавали и моряците на Тупак десетилетия преди идването на испанците. След Пасха най-близкият населен остров е Мангарева, разположен в югоизточния край на архипелага Туамоту. Предположението, че този остров е бил посетен от Тупак и неговата флота, се подкрепя от местното полинезийско население, чиито основни предания разказват за посещението на чуждоземен цар на име Тупа. Легендата за този гост пръв публикува през 1924 г. Ф. У. Крисчън, който не познавал в подробности инкската история: „Сред мангаревците се пази предание за някакъв вожд, наречен Тупа — червенокож мъж, пристигнал от изток с лодки от неполинезийски тип, които повече приличали на салове: несъмнено това е спомен за някакви перуански балси, или съдове с плосък кил.“ Като се позовава на Крисчън, Ривет пръв през 1928 г. изказва предположение, че мангаревците може би помнят посещение на Тупак Инка. След него Бък публикува допълнителни подробности от старинния Тирипонски ръкопис, написан от сина на мангаревски вожд няколко десетилетия след идването на европейците. „Висок гост на Мангарева бил Тупа. Местната история разказва, че той дошъл по времето на братята царе Тавере и Тарои… Тупа стигнал до Мангарева през югоизточния проток, наречен впоследствие Те-Ава-нуи-о-Тупа (големият проток на Тупа).“ И по-нататък: „…мореплавателят Тупа… доплавал до Мангарева и спрял в големия проток на Тупа. После слязъл на островчето Те Кава.“ Същият полинезийски ръкопис съобщава, че преди да потегли обратно за дома си, Тупак „разказал на мангаревците за една обширна земя… където живеело многобройно население, управлявано от могъщи царе“.

Разположено в източната част на рифа, островчето Кава, на чийто бряг стъпил Тупа според мангаревските предания, и големият „ава“ (проток) на Тупа, в който той подслонил флотата си от салове, ни карат да си припомним разказите на инките за остров Ава, или Ава-чумби — единия от двата острова, посетени от Тупак. Другия те наричат Нина-чумби, или Огнения остров — отлично определение за Пасха от гледка точка на пристигащия мореплавател. Всички първи посетители, от Рогевен и Гонсалес до Бийчи, описват как местните жители палели множество огньове по брега и вдигали в небето стълбове дим вероятно с цел да сигнализират на пришълците, когато приближат. Някои изследователи предполагат, че Огненият остров може би е название, отнасящо се до Галапагоската група с тамошните угаснали вулкани, но както ще видим в глава Х, инките са познавали добре Галапагоските острови, макар че те не са били постоянно обитавани. Напълно е възможно „черните“ хора да са били избрани измежду аборигените на Мангарева, където Бийчи, европейският откривател на острова, попаднал на индивиди от изключително разнородното местно население, които били мургави като меланезийци. Чернокожите пленници представлявали единствената по-любопитна плячка, която си струвало могъщият инка да вземе от бедните обитатели на тихоокеанските острови, живеещи в каменната епоха. Той сигурно се е завърнал в Перу не по-малко разочарован от жадните за злато моряци на Менданя и навярно е следвал курс, близък до техния северен маршрут, завършващ в Мексико или Централна Америка, откъдето към тъмнокожите си пленници е могъл да добави металния трон и другите сувенири, видени от испанците в притежание на неговите внуци.

Липсата на злато и на каквито и да било съкровища на новооткритите острови, както и необикновено трудният път за връщане в Перу обясняват защо в продължение на цели две столетия всички открития на Менданя потъват в забрава — до идването на други европейци през втората половина на XVIII век. Дори по отношение на пренебрежението към откритите от тях бедни острови испанските владетели на Перу вървят по стъпките на своите предшественици — инките.