Тур Хейердал
Древният човек и океанът (14) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава XIII
Най-самотното средище на света

Едва ли има на земята обитаемо кътче, което да не е било средище на различни народи и култури. На континентите и континенталните острови всеки народ най-малко веднъж е сменял своята обител или е посрещал преселници, а в средиземноморските области на високоразвита култура това се е случвало многократно. Финикийците рано тръгват да пътешествуват, но никъде не стигат първи, дори на Канарските острови са били изпреварени от племето гуанче. Викингите заварили в новата си северна родина лапландците, в Исландия — ирландски монаси, в Гренландия — ескимоси.

Изключение ли е била Полинезия? Нямаме основание да смятаме така. С появата на съвременните азиатски и европейски преселници и гости самобитната полинезийска култура изчезна и коренното население дотолкова се смеси, че вече не може да се пресъздаде даже една приблизителна картина на първоначалните условия, съществували някога там. Ала първите европейски мореплаватели единодушно подчертават, че в островната област, наричана от нас Полинезия, са съжителствували три съвсем различни народа. Преобладаващият тип се отличавал с бяла до светлочервеникава кожа, черна коса, остри, почти европейски черти и мустаци, слабо изразени монголоидни белези и внушителен ръст, близо метър и осемдесет. Този основен тип се среща навред из Полинезия, съвпада с характеристиката на новозеландските маори, а също и с физическите особености, присъщи за островните племена от северозападното крайбрежие на Америка. Принадлежащите към този тип островитяни са се смятали за обикновени човешки същества — тангата.

Във втория тип се забелязват признаци на меланезийско родство: за неговите представители се съобщава, че били изключително мургави, с много плосък, широк нос, дебели бърни, доста къдрава коса и по-нисък ръст. От Хавайските острови до Нова Зеландия тези хора били смятани за потомци на легендарните менехуне или манахуне. Третият тип обаче се отличава с необикновено светла кожа, червеникава или кафява коса и голям нос, поради което белезите му често са се оприличавали на „еврейски“ или „арабско-семитски“. В най-чист вид те се наблюдавали сред предмаорските бежанци от Нова Зеландия, заселили се на островите Чатъм. В Полинезия този тип е познат под названието кеу, уру-кеу и еху или хаоле и хао'е, а в Нова Зеландия — като пакеха, теруху и патупайарехе. Бък известява, че светлата кожа и рижата коса у чистокръвните маори се смятат за признак, че притежателят им произхожда от рода патупайарехе. Той добавя, че според местните твърдения в някои маорийски племена се срещали повече червенокоси, отколкото в други, и тази особеност била присъща само за определени семейства.

Ранните наблюдения на европейците и непоколебимите полинезийски предания получиха научно обяснение в споменатото вече първо по рода си изследване на Съливан върху съществуващите скелетни останки. Той направи следното заключение: „Бързо набъбващото количество данни за обитателите на Полинезия днес все по-ясно подсказва, че полинезийците в никакъв случай не бива да се приемат за еднороден расов тип. „Полинезийският тип“ представлява абстрактно понятие, което обединява характерните черти на няколко физически типа.“ След като установява, че тези физически типове са неравномерно разпространени на отделните полинезийски острови, Съливан допуска, че расовото смешение не е предхождало разселването на човека из Полинезия: „…безспорно те трябва да са проникнали в Пасифика по различно време, а навярно и по различни пътища. Не ще и съмнение, че са говорели различни езици и са били представители на различна култура.“

Р. Линтън споделя възгледите на Съливан и казва: „Последните проучвания доказаха, че полинезийците не образуват чиста раса, а са съставени най-малко от три расови елемента.“ Впоследствие И. С. Ханди обобщи мненията на специалистите по полинезийските въпроси: „Съливан, Диксън и Шапиро посочват съставния характер на расовия тип в Полинезия, както и неравномерното разпространение на отделните му елементи. Диксън, Линтън и пишещият тия редове анализираха отделни етапи от културното развитие и установиха наличието на няколко отчетливи пласта или групи от културни елементи. А преди близо двайсет години Чърчил раздели полинезийските лингвистични елементи на две самостойни групи.“

Досега никой в научния съвет не е направил опит да оспори тези заключения и тъй като остров Пасха образува източния край на полинезийския триъгълник, местоположението му предлага интересна възможност да проследим формирането на този съставен характер посредством анализ на необичайната местна култура.

Текстът на настоящата глава се основава на лекция под наслов „Доколко културата на остров Пасха е полинезийска?“, прочетена пред Седмия международен конгрес по антропология и етнология, проведен в Москва през 1964 г., както и на някои допълнителни данни, взети от монографията „Изкуството на остров Пасха“, издадена през 1976 г.

* * *

Идеята, че самотният остров Пасха представлява, образно казано, тигел, където са се сплавили различни култури, не се роди по време на неотдавнашните разкопки Още през 1722 г. холандските първооткриватели описват отделни расови типове, съжителствували на острова. Сред първите туземци, стъпили на борда, имало един очевидно знатен островитянин, чиито уши били силно удължени — той бил „напълно бял човек“. Иначе според описанието на холандците повечето местни жители били мургави като испанци, „но се срещат както по-тъмни, така и съвсем светли, а някои имат червеникав тен, сякаш са жестоко обгорели от слънцето“. През 1770 г. испанските мореплаватели споменават за аборигени с „гъсти бради, бели и румени, с висок ръст и здраво телосложение“. По цвят на кожата те разделят местните жители на „бели, смугли и червеникави“, а за косите им казват, че са „меки и кестеняви, други черни, трети червенеят или са канелено кафяви“.

Късният период с неговите граждански войни и непрекъснато събаряне на култовите статуи несъмнено е взел жертви от островитяните до пристигането на Кук през 1774 г., защото той заварил едно оредяло, гладуващо и съсипано от размирици население с явно изразена полинезийска принадлежност, което, според твърдото убеждение на английския капитан, нямало нищо общо с монолитните скулптури на острова, смятани от него за паметници от по-древна епоха, тъй като изобщо не били поддържани от тогавашните островни обитатели.

Както видяхме, щом заселилите се на острова първи европейци са се научили да общуват с аборигените, те били осведомени, че преди на Пасха са съжителствували два отделни народа, говорещи различни езици; те пристигнали самостоятелно, единият — от изток, другият — от запад. Замисълът да се правят статуи бил донесен от първите заселници, „дългоухите“, но мнозинството от днешните островитяни произхождали от втората група преселници — „късоухите“, които след дълъг период на мирно съвместно съществуване въстанали и в рова при Пойке избили всички „дългоухи“ от мъжки пол. През 1886 г. с помощта на един таитянски преселник У. Дж. Томсън разпитал най-подробно всички възрастни туземци и се убедил в истинността на местното твърдение, че този остров в източния край на Тихия океан е бил заливан от не една миграционна вълна.

След като установи нееднородния характер на културата на Пасха, и У. Кнохе се присъедини към това становище. Той заключи, че някакъв неполинезийски субстрат е предхождал преобладаващото днес население, но все пак отхвърлял предположението, изказано през 1870 г. от специалиста по инкска история сър Клемънтс Маркъм, според когото в случая може би се касае за влияние от Тиауанако. За оборващ аргумент Кнохе използва утвърдената догма, че южноамериканският балсов сал бил негоден за плаване в открито море, и в замяна изтъкна, че остров Пасха навярно е получил предполинезийски субстрат от Меланезия.

По-късно X. Балфур категорично заяви, че културата на острова е съставна с най-малко една предполинезийска жилка, дошла вероятно от Меланезия. По-нататък възгледът на Балфур бе доразвит от Хедън, който изказа предположение, че три отделни миграционни вълни са достигнали самотния остров съответно от Австралия, Меланезия и Полинезия. Това свое становище той основаваше на краниологическите изследвания, проведени от Фолц, Хеми, Джойс, Пайкрафт и Кейт — всички те бяха посочили неполинезийски черти у обитателите на Пасха.

После мисис Рътлидж посети през 1919 г.^[1] острова и проведе първото систематично проучване на видимите археологически паметници. Ето какво пише тя: „Наблюдението на Рогевен, че се срещат туземци с всевъзможни нюанси в цвета на кожата, е валидно и днес. Самите островитяни отлично си дават сметка за тия различия и когато събирахме генеалогии, те с готовност ни съобщаваха какъв цвят е имала кожата дори на далечни техни сродници. (Служеха си с определенията „бяла“ и „черна“.)… Очевидно е, че става въпрос за смесена раса…“

X. Л. Шапиро, който подходи към проблема отново от гледна точна на физическата антропология, не успя да намери никакво съгласие в изложените досега мнения; неговото заключение бе, че „обвързването на остров Пасха с меланезийско или австралийско потекло… е насилие над известните факти“. По този начин Метро счете отстраняването на меланезийския елемент за окончателно и в монографията си върху етнологията на Пасха заяви, че проучването на археологическите останки било го убедило в „единството на културата на остров Пасха“. Обаче спътникът на Метро, археологът Лавашери, подчерта, че работата им е била сведена до изследвания на надземни паметници, и предпазливо заключи: „Полинезийците навярно са заварили остров Пасха необитаем и без археологически старини; ала това изявление не е подкрепено с доказателства.“

Още преди да посетя острова, аз бях изпълнен със съмнение към заключението на Метро и през 1941 г. отново повдигнах аргументите в полза на съставния характер на тази култура. Но вместо да приема, че е съществувал субстрат от Меланезия, и аз подобно на Маркъм допуснах съществуването на субстрат от Андската област. Въпреки че дотогава нямах никакъв опит в навигацията с балсов сал, аз не споделях възгледите за несръчността на южноамериканските аборигени в морското дело и вярвах, че остров Пасха е бил достижим за прединкските мореплаватели от Перу. Скоро след това отец Енглерт, който поднови надземните археологически проучвания на Пасха, също оспори изводите на Метро и Лавашери. Той се върна към първоначалния възглед на мисис Рътлидж и други учени, предполагащи съществуването на расов и културен субстрат в Полинезия, ала видоизмени старата хипотеза за миграция от Меланезия, като посочи някои от наличните паралели с древно Перу.

Този кратък обзор на изложените мнения показа, че до провеждането на нашите стратиграфски разкопки на археологическите паметници различни области на науката се придържаха към аргументите, защищаващи съставния характер на тази островна култура.

От гледна точка на лингвистиката имаше малко основания да се подозира съществуването на чужд субстрат. Енглерт обаче, автор на най-подробното изследване върху съвременния език на острова, цитира местните предания, които твърдят, че по-ранните, чуждоземни обитатели на острова са говорели по различен начин от днешните, и посочва, че някои от запазилите се синоними може да водят произхода си именно от тази разлика в езиците. Той също споменава за традиционните текстове, които старците изговаряли, като същевременно чертаели фигури с връв, но думите им се оказали толкова неразбираеми, че Енглерт не успял да ги запише.

Първият речник от деветдесет и четири думи бил съставен през 1770 г. от Агуера, участник в испанската експедиция. Наред с многото чисто полинезийски понятия речникът съдържа и някои, които са явно неполинезийски. Към тях спадат числителните от едно до десет. По-долу ги привеждаме, като в скоби са дадени съвременните еквиваленти, използвани на острова днес:

кояна (етахи)

корена (еруа)

когохуй (етору)

кироки (еха)

махана (ерима)

феуто (еоно)

фегеа (ехиту)

мороки (евару)

виховири (ейва)

керомата (ангахуру)

В опита си да обяснят присъствието на тия уж невикани от никого чужденци в съгласие с теориите за еднородния произход на местното население, А. С. С. Рос, както и Метро изказаха предположение, че те сигурно имат съвсем различно значение от това, което им е дал Агуера. Ако това е така обаче, тези думи пак си остават чужди, защото те нямат друго значение в полинезийския език!

Както показва Енглерт, опустошителната война Хоту-ити трябва да е бушувала на остров Пасха през 1772-1774 г., непосредствено преди пристигането на Кук. Насажденията с културни растения били унищожени, а разочарованите британци, които не сполучили да се снабдят дори с провизии, били посрещнати всичко на всичко от няколко разединени групи омаломощени полинезийци, живеещи в изключителна беднота. Кук и неговите спътници си дали сметка, че има чувствителна разлика между видените от тях няколкостотин островитяни, оцелели във войната, и цветущото смесено население, описано от предишните европейски посетители. Двамата с Форстер разпознали полинезийския елемент, но според описанието им туземците били дребни, хилави, боязливи и окаяни и англичаните останали с убеждението, че островът е бил сполетян от голямо нещастие, след което само порутените паметници останали да свидетелствуват за миналото величие. Съвременните специалисти обикновено пренебрегват тази драстична промяна, настъпила в цялостната обстановка на острова между двете посещения на европейците през 1770 и 1774 г. Въпреки това, подкрепена от археологията, легендата за клането в рова при Пойке говори за друго подобно изтребване на голяма част от населението още около 1680 г., преди идването на Рогевен дори.

До каква степен са били запазени неполинезийските понятия в местния език по време на посещението на Кук, ние не знаем, тъй като Кук и Форстер записали за сравнение незначителен брой крайно специфични думи, за които те и техният таитянски преводач били в състояние да намерят еквиваленти в езика на Таити, докато на непознатите слова изобщо не обърнали внимание. Самият Кук признава, че неговият списък от двайсет и осем местни думи, сродни с таитянските си съответствия, не дава представа за тогавашния език на остров Пасха, и разказва, че когато първият островитянин се качил на кораба му в присъствието на таитянския преводач Отити, „речта му бе абсолютно неразбираема за всички нас.“

През 1864 г., преди да се състави пълен речник на езика на местните жители, мисионерът Ейро се заселил на острова заедно с група мангаревци и с малкото оцелели местни островитяни, върнати от Перу през Таити в родината си, след като били отвлечени от търговци на роби. Тогава сред оредялото население на остров Пасха бил въведен таитянският език като устна и писмена реч. Няколко години по-късно (1908 г.) Русел съставил речник на рапануйския диалект, публикуван посмъртно, но още докато той живеел на Пасха, Палмър отбеляза: „Техният език е толкова изменен, че е невъзможно да се определи какъв е бил първоначално.“

Нагаждането към таитянската реч се засилило през 1871 г., когато много островитяни от Пасха се преместили на Мангарева и Таити, а овчари от Таити, говорещи полинезийски, както и един обучен там проповедник от архипелага Туамоту се заселили сред остатъка от населението на Пасха, чийто общ брой през 1877 г. намалял на 111 души. Повечето речници на местния език се основават на лексиката, съхранена от техните потомци, които продължили да бъдат обучавани в училище на таитянски. Нищо чудно няма тогава, че при сравнението на своя често цитиран речник с рапануйския текст, записан на остров Пасха няколко десетилетия по-рано от Томсън, през 1921 г. Чърчил пише: „Трябва само да кажем, че рапануйският език не е същият, който изпълва страниците на този речник, нито пък представлява от край до край някое от известните наречия на полинезийците, а е смесица от няколко такива наречия.“

А Енглерт казва: „Днес не е възможно да пресъздадем напълно граматиката и речниковия фонд на оригиналния език… туземците са се цивилизовали и са приели християнството с помощта на таитянския език, който спада към езиковата група на полинезийския… поради тази и други причини древният чист рапануйски диалект отчасти вече е изчезнал.“

Независимо от иначе противоречивите мнения относно стойността на глотохронологията, изчисленията, базирани на съществуващата лексика на остров Пасха, не могат да дадат съществена информация.

Дръзките преселници на остров Пасха, които говорели таитянски и смогнали да наложат своя език на малката и податлива на влияние група от местни островитяни, до един били покръстени християни и не донесли със себе си понятията на полинезийската митология. В резултат боговете и богините на Пасха не са се объркали с таитянските и с тези от други части на Полинезия, нито са попаднали под тяхно въздействие. Ето защо е изключително важно да се отбележи, че върховните панполинезийски божества Ту, Тане, Тангароа, Тики и Мауи не са играли никаква роля в религията на аборигените от остров Пасха. Хиро, Ронго, Тангароа и Тики са съществували само като легендарни имена, ала не са били боготворени и почитани. С основание Метро подчертава: „Най-ярката черта на религията на остров Пасха е безразличието към великите богове в другите полинезийски религии.“ Той изказва следното предположение: „Отдаваното в митологията значение на боговете, чиито имена са неизвестни на останалите полинезийски острови, показва, че новите заселници на острова са заменили някои от върховите полинезийски божества с второстепенни богове, присвоили техния ранг и достойнства.“

Ала в Полинезия няма второстепенни богове, които да носят имена, използвани и на остров Пасха. Главен бог на местните островитяни е бил Макемаке, а освен него само Хуа е бил удостояван с жертвоприношения и молитви. Нито Макемаке, нито Хуа са били познати дори по име в някоя друг част на Полинезия. Би било по-правдоподобно да се допусне, че тия неполинезийски божества са били възприети от друга културна традиция, развила се в по-ранен период на Пасха, отколкото да се твърди, че с пристигането си на пустия остров полинезийските преселници тутакси са се отказали от всички първостепенни общополинезийски богове, за да се прекланят пред някакви новосъздадени божества, чужди на техните деди. Подобно действие би било съвсем нетипично за полинезийската психика. В действителност Макемаке не е бил само обожествявана личност, а и върховен бог на остров Пасха, творец на земята, морето, слънцето, луната, звездите, човека и всички живи твари. Той възнаграждавал добрите и изяждал душите на лошите подир смъртта им, като давал израз на гнева си чрез гръм. Фердън установи, че символите на Макемаке са тясно свързани с устройството за наблюдение на Слънцето, както и с други останки от слънцепоклонничество, запазени в селището Оронго на върха на най-високия вулкан. Това ритуално селище със своите каменни постройки е било център на култа към Макемаке, а и на цялата религиозна дейност на острова; и все пак нейната структура и характер на местните обреди са били толкова подчертано неполинезийски, колкото и самият Макемаке. Конструираната слънчева обсерватория, предназначена за определяне положението на Слънцето по време на равноденствие и лятно или зимно слънцестоене, няма паралел нито в Полинезия, нито в съседните островни територии. Затова пък такива съоръжения се срещат в Перу, на най-близкия до Пасха континент, където те също са били свързани с посветени на Слънцето ритуали и палене на специални огньове.

Вече казахме, че дори и в архитектурно отношение първостепенното ритуално селище в Оронго не е полинезийско по дух. Никъде другаде в Полинезия не е била осъществена идеята да се свържат отделни сгради в едно цяло. Това е характерна черта за древната перуанска архитектура както в планините, така и по крайбрежието. Също тъй уникална за Полинезия е специфичната строителна техника, използвана при изграждането на всяка от постройките в Оронго с техните зидове, покрив със стъпаловиден свод и подпорни плочи в ъглите. И ако всички тия елементи нямат аналози в Полинезия, в Перу и съседните райони на западната част от Южна Америка и каменните стени, и способът за изграждане на стъпаловиден или фалшив свод, и подпорите от плочи са свойствени за местната архитектура.

Археологията разкри, че свързаният със слънцето култ към Макемаке по-късно е бил допълнен или асимилиран от придобилото първостепенно значение обожествяване на птицечовека, при което главна роля е играл неполинезийският бог Хауа. От Средния период нататък всички скали около Оронго били изписани с човешки фигури, увенчани с клюнести птичи глави. Към обредите в чест на птицечовека спадало и ежегодното преплаване със заострени като бивни малки салове от тотора до едно от крайбрежните островчета, където участниците се стремели да намерят първото за сезона птиче яйце, а победителят бил обявяван за свещен птицечовек на годината с кажи-речи неограничени социални привилегии. Метро пише: „Припомним ли си развалините на Оронго и многобройните изображения на хора птици, изрязани по скалите, не може да отречем важността на птичия култ. Местните предания и сведенията, оставени от първите мисионери и пътешественици, потвърждават изключителното значение на култовия ритуал, както и на обществения порядък, създаван въз основа на това ежегодно състезание… По своята сложност птичият култ… няма паралел в останалата част на Полинезия… никъде другаде не се е провеждало състезание, чийто изход е предопределял провъзгласяването на даден човек за свещен.“

Фердън не вижда основания да изключи от кръгозора най-близкия до Пасха континент и казва: „…независимо че понастоящем художествените изображения на хора птици по скалите на острова изглеждат неповторими, свидетелствата за съществуването на култ към птицечовека в Тиауанако (Боливия), а също в културата Чиму (на северното перуанско крайбрежие) предполагат американски произход на култа от остров Пасха.“

Заострените като бивни тръстикови салове, използвани в състезанията за званието „птицечовек“, въплъщават друга неполинезийска черта. Плавателни съдове от тръстикови снопи някога са се употребявали в Нова Зеландия, ала те се правели от местното влакнодайно растение Phormium tenax, което бързо подгизва. Зъбовидни тръстикови ладии от вида и размера на тези от остров Пасха, а и от съвсем същата тръстика имали огромно разпространение в древно Перу. На езерото Титикака и особено по тихоокеанското крайбрежие тръстиковите съдове понякога достигали забележителна големина и както бе показано в глава III, заслужава внимание фактът, че хора птици с дълги извити клюнове, подобни на изобразените в Пасха, нерядко се явяват в изкуството на културата Чиму изографисани как плават с тръстикови лодки. В глава IX пък видяхме, че водещият авторитет по флората на остров Пасха професор Скотсберг установи, че тамошната тръстика принадлежи към неполинезийския вид Scirpus riparius — сладководно американско растение, което само с човешка помощ би могло да попадне от напояваните области на крайбрежно Перу в сладководните езера на Пасха. И Фердън отново утвърждава, че присъствието на южноамериканския тип плавателен съд и на самото растение, от което той се изработва, „представляват убедително свидетелство за контакт с Америка и подсказва средствата, чрез които американските по произход културни черти са имали възможност да достигнат остров Пасха“. Големи и малки тръстикови лодки заемат съществено място в стенописите по плочите на къщите в Оронго. Сред тях се среща и стилизирано изображение на гребло с две пера — важен елемент в ритуалите и символиката на Пасха. Никъде другаде в Океания не са съществували такива гребла, не са ги използвали дори при религиозни танци, но в замяна на това са били широко разпространени в Америка. Чак до миналия век те са служели за управление на тръстикови лодки в Калифорния, до пристигането на испанците са били в употреба и по бреговете на Перу и Чили, а днес са чести находки при археологическите разкопки по тия места. Резбованите и зографисани гребла, заравяни в гробовете заедно с прединкските модели на салове — останки от древното предкерамично рибарско население по тихоокеанското крайбрежие под Тиауанако, са с две пера, подобно на ритуалните гребла от остров Пасха. Когато през миналото столетие Томсън отнася във Вашингтон няколко прекрасни образци, той отбелязва, че в древни времена те са били използвани „по същия начин, по който си служат с тях индианците в Америка“. Ала още по-знаменателно е това, че тия дълги гребла с две пера, наричани на Пасха ао, по време на масови ритуални церемонии са били носени като отличителен знак, обозначаващ съответен ранг. На изображенията ао е предадено крайно стилизирано, но все пак се забелязват следните характерни особености: издълженото, тънко вретено завършва с украсено горно и неукрасено долно перо; горното перо е или изрязано, или изписано така, че да наподобява стилизирана човешка маска; тази маска неизменно е увенчана с висока корона от пера и има две увиснали, удължени уши, които стигат чак до самото вретено, като по този начин придават на горното перо типичната му ъгловата форма.

Колкото и да е забележително, че островитяните от Пасха са използвали на сушата това неполинезийско, чисто американско мореходно помагало във вид на ритуален знак, неотдавна аз открих, че гребла с две пера, притежаващи всички характерни особености на ао, са изпълнявали същата роля — отличителен знак за ранг — сред представителите на най-древните прединкски култури по южноамериканския бряг. По времето на инките и на испанците в Перу ао не е било познато, но и през късния, и през ранния период на Чиму то се е употребявало по тихоокеанското крайбрежие. На червена керамика от Мочика, както и на черна — от късно Чиму, е обезсмъртен някакъв първосвещеник, хванал във всяка ръка по едно резбовано ритуално гребло, като и в двата случая греблото в дясната ръка носи всички отличителни белези, свойствени за ао от остров Пасха. Това съвпадение далеч надхвърля обсега на случайностите и откриването на същинско ао в религиозното изкуство на континенталния бряг откъм наветрената страна на остров Пасха е своеобразна улика, която може да се изтълкува само като присъствие на перуанско влияние в една от основните изяви на ритуалното творчество на Пасха. Обикновено се приема, че късният период в културата Чиму е започнал около 1200 г., т.е. едновременно с приблизителното начало на Средния период на Пасха, ала периодът в Мочика (ранно Чиму) се отнася към първата половина на I хилядолетие и съвпада с Ранния период на остров Пасха. А фактът, че ао фигурира в перуанската керамика от споменатите два древни периода, обаче е непознато по времето на инките, говори за презокеанското му разпространение на Пасха през Ранния или Средния период, но не и през Късния.

Сред изображенията, изрисувани в култовите каменни постройки в Оронго, наред с тръстиковите ладии, греблата ао и хората птици се среща още един южноамерикански елемент — мотивът „плачещо око“, съществен детайл в изкуството на острова. Този изключително важен, стилизиран символ не е известен другаде в Полинезия. И отново, както посочва Фердън, това е симптоматична черта на древните култури в Перу и съседните части на Америка, типична е например за бога Слънце и за хората птици, изобразени по Вратата на Слънцето в Тиауанако. П. А. Мийнс подчертава извънредното значение на мотива „плачещо око“ в тиауанакското изкуство, където той символизира върховното прединкско божество Виракоча, сиреч белия брадат водач на „дългоухите“ от Тиауанако, отплавали в Пасифика. Мийнс се съгласява с Т. Е. Джойс, който тълкува сълзите като дъждовни капки, отронили се от очите на небесния бог, за да процъфти животът на Земята. Мийнс също посочва, че плачещото божество в Тиауанако носи на главата си корона от пера, олицетворяващи слънчевите лъчи — характерна подробност, която неизменно присъствува в изображенията от остров Пасха с мотива „плачещо око“.

В Оронго върховният бог Макемаке е изобразен и като животно от семейство „котки“. Ето какво казва Томсън за някои скални релефи, които според него били по-стари от останалите: „… най-често срещаната фигура е митично животно, получовек-полузвяр, с извит гръб и дълги, прилични на хищнически лапи ръце и крака. Съгласно туземците този символ олицетворявал бога Меке-Меке…“ Той твърди, че в случая установил „поразителна прилика“ с едно изображение, познато му от перуанското изкуство. На рисуваните плочки от Пасха нерядко могат да се видят и фигури на представители от семейство „котки“ — изгърбени, с хлътнал стомах, дълги крайници и кръгла глава с широко отворена уста. Цитираната нашироко теория на епископ Т. Жосан, според която това животно е плъх, не би могла да бъде по-неправдоподобна, при това се осланя само на факта, че плъховете са били единствените бозайници на остров Пасха и — това вече е по-съществено — че котки изобщо не живеят в тихоокеанската островна област. Обаче в Америка животни от семейство „котки“ има — още от тиауанакски времена те са заемали възлово място в религиозното и символическото изкуство навред от Мексико до Перу, а също са служели, както в Месопотамия и Египет, за неизменен символ на бога създател.

Освен главния общоплеменен култов център в Оронго всеки род е притежавал отделна площадка със статуя, където се изпълнявали обреди в памет на покойните предшественици. През историческия етап от своето развитие постаментът аху, изграден в края на открития култов двор, добива доста общи черти с религиозните съоръжения в други части на Югоизточна Полинезия, които пък на свой ред са сродни с издигнатите каменни платформи с култови дворове, типични за съседна Южна Америка, включително Тиауакако. В предишната глава изяснихме, че аху е построено върху по-древен градеж с различен план и предназначение. Тази по-стара конструкция е астрономически ориентирана и няма аналог в Океания. Лицевата й част е там, където е гърбът на монумента аху, и се състои от насип, красиво облицован с превъзходно одялани и съединени блокове. Всяка от многобройните статуи аху е била задължително поставяна с лице към сушата, а пространството откъм вътрешната страна е служело за свещенодействие. В предишния период обаче ритуалите са се извършвали пред високата, обърната към морето стена, която била надлежно ориентирана по годишното движение на Слънцето. Празнините между огромните правоъгълни и многоъгълни блокове били запълвани с грижливо нагодени ъгловати или закръглени камъни, а повърхността била загладена или леко изпъкнала. Тази крайно специфична зидарска техника не е известна в Полинезия. Наистина на отделни острови се срещат стени от дялан камък, но обработката не е същата и те не са ориентирани по слънцето. Ала ориентираните по слънцето зидове със сърцевина от пръст, изградени посредством техниката, характерна за Ранния период на остров Пасха, имат широко разпространение в различни райони на прединкско Перу, от долината на Куско и Руми-Колке до Олантай-Тамбо и Тиауанако.

Според Бък създателите на статуите на остров Пасха трябва да са били вдъхновени от малкото на брой каменни фигури в човешки ръст на Маркизите. Както уточнихме в предишната глава, проведените археологически разкопки, придружени от радиовъглеродни датировки, опровергаха горната хипотеза. Въпросните маркизки изображения са сътворени толкова късно, че дори се появяват след зараждането на скулптурата от Средния период на остров Пасха. Когато там са се дялали статуите от Ранния период, каменни фигури не е имало на никой друг тихоокеански остров, обаче издиганите под открито небе каменни колоси са били типични за тогавашните култови средища в северозападната част на Южна Америка. Вече показахме, че неполинезийските типове статуи от Ранния период на остров Пасха са много сходни със скулптурните образци на Тиауанако.

Особено забележително е разнообразието от погребални обреди на иначе малкия остров Пасха, което бе обогатено от разкопките на Мълой, разкрили на малка площ многобройни урни с кремирани останки, открити най-напред около лицевата част на ориентираната по слънцето стена във Винапу, а сетне — пред други постаменти аху. Освен в Нова Зеландия кремацията не е позната никъде другаде в Полинезия, ала епизодично се среща както в Меланезия, така и в някои западни райони на Южна Америка. Също тъй неизвестна из Полинезия е силно разпространената на Пасха лодковидна зидана гробница с дебели стени от земен насип, облицован с камъни, и с дълъг централен коридор за вторични погребения; неполинезийска е още и цилиндричната кула със зидан лъжлив свод, наричана тупа, която във всичките си подробности е копие на южноамериканската погребална кула чулпа, тъй често срещана в областите около Тиауанако.

Преминем ли към светските постройки, ще видим същата неполинезийска картина. В специалното си изследване върху различните видове жилища на Пасха Фердън пише: „Една от чертите, които така рязко отличават цялостната материална култура на остров Пасха от тази на останалите полинезийски острови, е многообразието на жилищните постройки… фактът, че по своята обща конструкция нито една от тия сгради не се повтаря в Полинезия, поражда допълнителен проблем, който трудно би могъл да се разреши в светлината на самостоятелното творчество.“

Един от основните видове древни постройки, останки от които бяха намерени в огромни количества, особено в източната част на острова, са кръглите каменни къщи с дебели, ниски, изпълнени отвътре с пръст стени, както и с вграден килер и вход през навярно конусовидния сламен покрив. Понякога кръглите каменни домове са струпани нагъсто в съседни, оградени със стени групи, образуващи симетрично устроено селище. Те нямат нищо общо с типичната полинезийска архитектура, но пък са повторение — дори и с тази подробност, че входът е през покрива — на кръглите, дебелостенни и многостайни жилища от обърнатите към Пасифика склонове под Тиауанако. Не по-малко важни са били и лодковидните продълговати сгради от каменни плочи, със зидани подпори в издадените краища, покрив със стъпаловиден свод и тунелоподобен вход отстрани. Ритуалното селище Оронго представлява най-добре запазеният образец на тази подчертано неполинезийска архитектура, независимо че и другаде на острова съществуват отделни сгради от същия тип, както и руини от цяло селище. Вместо да бъде правоъгълно или овално като правените от дървени пръти полинезийски жилища със сламен покрив, тръстиковото жилище на Пасха следва лодковидните очертания на древните каменни къщи със зидани подпори, при които заострените краища са били наложени от изискванията на самия градеж. Ето защо по своеобразната си форма и материала, от който са били правени — южноамериканската тръстика тотора - и по конструкцията си прътите са били набивани в дупки, издълбани в добре одялани и нагодени бордюрни камъни, жилищата на остров Пасха дори от историческата епоха значително се различават от жилищата в останалата част на Полинезия. Присъствуващите навсякъде базалтови бордюрни камъни паенга спадат към най-характерните археологически останки на остров Пасха и нямат паралел в Полинезия. Същите по вид и форма камъни с подобни дупки, сходно издълбани в тясната страна, могат да се видят като повторно използван строителен материал в зидовете на култовите платформи в Тиауанако — какъвто е случаят и на остров Пасха.

Своеобразното огнище, открито от археолозите навред из острова, за разлика от общополинезийската пръстена пещ е изградено от тесни правоъгълни блокове, забити дополовина в земята, образуващи квадрат или петоъгълник. Това огнище е пълно копие на характерната пещ, известна от разкопки в древноперуански селища.

Обичайно бе неочакваното присъствие на каменни жилища, зидани мегалитни стени и гигантски статуи в пределите на остров Пасха да се приписва на някаква особена еволюция, насърчена от липсата на дървен материал за строителство и дърворезба. Както вече обяснихме, тази теория отпада. Анализът на пробите от прашец разкри, че някога на острова са виреели изчезнали по-късно дървета и храсти, дори палми и че още с пристигането си първите заселници са почнали да изсичат горите, за да отворят място за каменните кариери и зиданите градежи.

Цялото население на Пасха очевидно е отдавало първостепенно значение на отличителния физически белег, характерен за едната половина от неговите деди, сред които бил разпространен обичаят изкуствено да се разтяга меката долна част на ухото, докато другите запазвали нормална дължината на ушите си. Тази особеност е отразена във всяка от каменните фигури, създадени през Средния период, а даже и днес местните жители правят разлика между съществуващото сред тях малцинство от потомци на „дългоухите“ и мнозинството, което води произхода си от „късоухите“ победители. Всъщност удължаването на ушите е било практикувано и през исторически времена, като навярно се е запазило по майчина линия, понеже в най-последователното от всички племенни предания на острова се говори само за един мъжки представител на „дългоухите“, пощаден в клането при Пойке, докато жените, а навярно и децата сигурно са били оставени да се смесят с триумфиращите „късоухи“.

На остров Уапоу от Маркизката група върховният полинезийски бог Тики е бил боготворен под името Дългоухият Тики, а по времето на капитан Кук островитяните от Херви са притежавали божество, наричано Големите уши, ала въпреки това изкуственото разтягане на ушите не може да се смята за полинезийски обичай. И все пак той се числи към най-поразителните характерни черти на остров Пасха. Беренс, съпровождал Рогевен при първото европейско посещение на острова, забелязал сред местните жители „неколцина с червеникав оттенък на кожата, сякаш са жестоко изгорели от слънцето. Ушите им бяха толкова дълги, че стигаха чак до раменете“. По-късно Бийчи видял хора с такива огромни уши, че, за да не им пречат, понякога те ги „прихващали едно за друго, зад тила“.

Ако отново се обърнем към Перу, ще установим, че обичаят изкуствено да се разтягат ушите е съществувал там от дълбока древност и е имал изключително важно социално значение. Маркъм посочва, че правото да си удължиш ушите било привилегия на инките с царска кръв и по този начин те си спечелили прозвището „големоухият народ“, което испанците превърнали в Orejones — „дългоухи“. Педро Писаро, който придружавал в Перу братовчед си Франсиско по време на конкистата, пише: „Срещаха се „орехонес“ с уши до раменете. Онзи, който имаше най-големи уши, се смяташе за най-изискания господин сред тях.“ Според преданията на инките легендарните богочовеци, построили Тиауанако, също разтягали ушите си и се наричали „големоухи“.

Спътникът на Писаро, Хуан де Бетансос, който взел за жена инка, посочва, че белият и брадат тиауанакски йерарх Тики, водач на заминаващите виракочи, по пътя от езерото Титикака бил спрял в Куско, за да определи своя местен приемник, преди да се спусне към тихоокеанското крайбрежие при Манта. Последното нещо, което сторил, било „да остави указания как хората да се превръщат в „орехонес“ подир неговото заминаване“; после „той се присъединил към придружителите си и отплавал в океана, за да не се върне никога вече“.

Легендарният бог на „големоухите“ Тики, тръгнал от перуанския бряг, и Дългоухият Тики, който съгласно маркизките митове завел първите хора в Полинезия, по всяка вероятност са една и съща легендарна личност и все пак единствено на остров Пасха разтягането на ушите е придобило такова обществено значение, каквото е имало в древно Перу; също само там реалистичните предания твърдят, че „дългоухите“ са дошли с първооткривателската група от аборигени на цар Хоту Матуа от някаква голяма страна по посока на слънчевия изгрев.

Освен статуите от Средния период на този неповторим по своето географско разположение остров няма други паметници на минало културно величие, които да са спечелили толкова много внимание, колкото гравираните писмени дъсчици, известни под названието кохау ронго-ронго. Когато на Пасха пристигнал първият мисионер, те висели закачени за покрива на всяка местна колиба, но по негово нареждане голяма част от тях били изгорени, други били скрити в тайни семейни пещери, където изгнили, и само няколко били спасени за поколенията. Всеки от първите мисионери е документирал, че дори най-интелигентните и добре осведомени островитяни не са били в състояние да обяснят смисъла поне на някои от изрязаните на дъсчиците знаци, нито пък можели да предадат идеограмата и на най-простата дума. Те знаели, че на всяка дъсчица е запечатан определен текст, но си противоречали по въпроса, кой текст към коя дъсчица се отнася. Ако по време на декламацията им дадена дъсчица се замени с друга, те продължавали без прекъсване започнатия първоначално текст. Текстът се рецитирал не с нормален глас, а напевно. Островитяните благоговейно възпроизвеждали оригиналните стари писмена на нови дъсчици и ги смятали за магически предмети с безценна стойност.

По-късно, когато двама местни жители били прехвърлени на работа в Таити, те се представили за вещи четци на ронго-ронго. Единият бил разобличен в измама от Т. Крофт, който три поредни недели го хващал да рецитира три различни текста по една и съща дъсчица. Другият, на име Меторо, бил поканен на гости при епископ Жосан и там в продължение на петнайсет дни декламирал някакъв несвързан и безсмислен текст по идеограмите на пет малки дъсчици, сложени пред него. Доверчивият епископ изпълнил повече от двеста страници с измишльотини, ала хитрият Меторо се отървал от разобличение, като заявил, че огромна част от думите не са записани и затуй са невидими. Епископът повярвал и сетне се помъчил да състави речник на ронго-ронго, в който например с пет различни знака се обозначава „порцелан“ — дума, която островитянинът от Пасха изобщо не бил и чувал, преди да дойде в Таити. Находчивият Меторо дори превел единични знаци с цели фрази от рода на „той отваря порцеланов супник“, „тримата мъдри царе“ и „кану, което се носи пълно с хора и пера“. При свързването на такива знаци, естествено, се получава напълно безсмислен текст.

Страници от речника на епископ Жосан по един или друг начин попаднали на остров Пасха, където с радост били посрещнати от местните жители и с помощта на проповедника от Туамоту били преписани като свещено писание, а после били скрити наред с езическите реликви в тайните семейни пещери. Съществуването на тия наследствени ценности не било издадено на никого до пристигането на нашата експедиция през 1955-1956 г., когато нейните членове първи получиха достъп до някои фамилни скривалища. По този начин ние се сдобихме с първите ръкописи, създадени след идването на мисионерите, към които имаше добавени страници с автентични племенни предания.

Междувременно Т. Бартъл излезе със сензационното твърдение, че е разчел писмото ронго-ронго. Той бе изследвал записките на епископ Жосан, направени под диктовката на измамника Меторо, които се пазят заедно с останалата част от неговия архив в „Конгрегасион де Сакре-Кьор“ в Рим, и привлече вниманието на целия свят, като заяви, че тия документи са му помогнали да разчете дъсчиците ронго-ронго. Според Бартъл на тях било записано, че първите заселници на Пасха са дошли от остров Раиатеа около XIV век. Преди Бартъл доктор А. Каръл също твърдеше, че е дешифрирал дъсчиците, ала той просто бе „дешифрирал“ документираното от Томсън старо предание, според което първите заселници са пристигнали откъм Южна Америка, като са плавали по посока на залязващото слънце. Когато работилите на Пасха археолози Мълой, Скьолсволд и Смит поканиха Бартъл да представи буквален превод поне на една от запазените дъсчици, и той, като Каръл преди него, отклони предизвикателството. И така писмото ронго-ронго си остава неразчетено, макар че не липсват неоснователни твърдения за противното, съставени от напълно противоречиви резултати, като например изявлението на Хосе Кинтело де Мело във в. „О Круйсеро Интернасионал“, Бразилия, 11. IV. 1973 г.

Писмеността представлява поредният крайно неполинезийски елемент на остров Пасха. Въпросът, защо един такъв белег на истинска цивилизация, характерен за всички велики нации, се е развил независимо (и после потънал в забрава) на самотния остров Пасха, породи много повече разнородни мнения в научните среди от всеки друг проблем. На останалите полинезийски острови единственото мнемоническо средство е била системата от възли на връв, която, особено на Маркизкия архипелаг, поразително прилича на кипу, типичен способ за инкския период в Перу. Изложени бяха хипотези, че писмото на остров Пасха е било донесено от мореплаватели от Мохенджо-Даро в долината на Инд, точно от другия край на Земята; че транстихоокеанските преселници от Китай за Мексико се били отбили на Пасха и оставили на местните жители идеята за писменост; че ронго-ронго не е никакво писмо, а чисто и просто безсмислени драскулки; че туземците били видели как пишат първите европейски посетители на острова и си измислили свои букви. Всички тия предположения бяха своевременно опровергани. Днес всеобщо се приема, че ронго-ронго е писмо, съставено от определен брой знаци, които неравномерно се повтарят в бустрофедонови редове, т.е. в непрекъсната серпентина, при която всеки втори ред е обърнат наопаки. Народите от Европа, Китай и долината на Инд никога не са писали в бустрофедон, нито пък ронго-ронго е измислено след пристигането на европейците — по това време то вече е било забравено. Теоретично морският маршрут от Китай до Мексико задължително трябва да следва пътя на каравелите през северните, субарктически води, а остров Пасха е отдалечен на хиляди мили оттам. Писмото от долината на Инд изобщо не прилича много на ронго-ронго; при това излиза от употреба цяло хилядолетие преди човекът да достигне Пасха, и в географско отношение островът е толкова отдалечен от Мохенджо-Даро, че едно такова хипотетично полуоколосветско пътешествие би могло да се осъществи безкрайно по-леко, ако се мине през Атлантика и Америка.

Метро, който известно време се съмняваше, че ронго-ронго е действително писмо, влизаше в числото на най-отявлените противници на теорията за връзка с долината на Инд. Ето какво писа той: „Мога да сравня индските писмена с пиктографите на американските индианци и да открия пак същата прилика… Ако учените държат да свържат остров Пасха с долината на Инд, аз настоявам подобна привилегия да се даде и на пренебрегнатите индианци куна от днешната Република Панама.“

Всъщност индианците куна, които също пишат на дъсчици, живеят на 900 мили по-близко до Пасха, отколкото полинезийците от Тонга. Дори древните американски центрове на писмеността в Мексико и Никарагуа се намират по-близо до Пасха в сравнение с много полинезийски острови. Първият учен, замислил се сериозно върху възможността за връзка между писмото на индианците куна и това на островитяните от Пасха, беше Е. фон Хорнбостел, независимо че според неговото предположение писмената са се разпространили от острова в Панама и оттам — сред древните цивилизации на Мексико. Р. фон Хайне-Гелдерн възприе тази идея и изтъкна следното: „Индианците куна днес пишат предимно на хартия. Но наред с това съществуват и писмени дъсчици и самите куна казват, че те са техният традиционен материал за писане. Дъсчиците, които Норденскьолд е видял, са били предназначени за окачване в домовете по време на празненства. Идеограмите се рисуват с разноцветна боя. Ала според съобщенията на Д. Л. Гасо някога те са се изрязвали на дърво. Тази особеност напомня за дъсчиците за писане от остров Пасха. Писането в бустрофедон с подредба на редовете отгоре надолу също напомня за писмото на остров Пасха.“ И още: „Обобщят ли се всички изложени тук съответствия, възникват основания да се предположи съществуването на родство в някаква степен между писмеността на остров Пасха и писмеността на индианците куна.“

Ала знаците при племето куна, макар да са в бустрофедонов строй, не са обърнати наопаки във всеки втори ред, а и сами по себе си са доста различни от писмото ронго-ронго, за да свидетелствуват, че — дори и да сме на вярна следа — именно панамските индианци, живеещи по средата на пътя между Мексико и Перу, са пренесли през океана писмените дъсчици на остров Пасха. Местните островитяни са особено конкретни в твърденията си, че водачът на първите заселници цар Хоту Матуа донесъл от своята безплодна, полупустинна родина далеч на изток шейсет и седем писмени дъсчици и че някой си Хинелилу, който плавал в една лодка с „дългоухите“, „бил умен човек и писал на ронго-ронго върху хартия, която носел със себе си“.

Съветският специалист по ронго-ронго Ю. В. Кнорозов посочи, че единственото място на света освен Пасха, където се е писало в „обърнат бустрофедон“, е древно Перу. При пристигането на европейците обаче само индианците от басейна на езерото Титикака все още са се придържали към някаква примитивна форма на рисувано писмо. Затова пък системата кипу — възли на връв — се е използвала повсеместно из инкската империя. Отец Монтесинос е единственият летописец, документирал местни сведения относно прединкски времена: „Мъдреците, които познават събитията, станали през онази епоха, от стародавните легенди, предавани от уста на уста, разказват, че когато царувал този владетел (Синчи Коске Пачакути I), имало букви, а също и вещи в тях хора, наричани „амаута“ (учен, мъдрец), които учели другите на четмо и писмо… доколкото се простира моята осведоменост, те са писали на изсушени бананови листа. Тази писменост перуанците загубили вследствие на едно събитие, станало по времето на Пачакути Шести…“

От вътрешността на континента нахлули пълчища от свирепи бойци и перуанците били принудени „да водят ожесточени войни, в които загубили съществувалите дотогава букви… А перуанската монархия била разгромена и унищожена. Не успяла да си възвърне властта в продължение на четиристотин години и през това време писмеността била забравена. Когато перуанците все още са притежавали букви и знаци, или йероглифи, те са ги изписвали върху бананови листа и сгънатият лист се предавал от един „часки“ на друг и така, додето стигне в ръцете на краля или управника. След като писмеността била унищожена, куриерите „часки“ си предавали вестта от уста на уста…“

Многократните указания на Монтесинос за някогашното перуанско писмо на бананови листа заслужават внимание, защото и Метро, и Енглерт отбелязват, че по-рано бананови листа са се използвали за писане и на остров Пасха. Енглерт узнал от стари местни островитяни, че едно време там са се строили специални училища за ронго-ронго — кръгли каменни сгради с вход през конусовидния сламен покрив. Учениците най-напред трябвало да научат текстовете наизуст, „след това почвали да преписват знаците, за да ги усвоят. За упражненията по писане не се използвало дърво, а бананови листа, като за перо служела птича кост или заострена тресчица“.

Че някога в Перу също са писали на дървени дъсчици, личи от записките на отец Кристовал де Молина, свещеник в болницата за инки в Куско: „Що се отнася до тяхното идолопоклонничество, става ясно, че тези хора не са владеели изкуството да пишат. Ала в Дома на слънцето, наричан Покен-Канча, който се намира близо до Куско, животът на всеки върховен инка, както и родословието му, и завоюваните от него земи са описани с фигури на различни дъски.“

След като се съветвал с четирийсет и двама учени инки амаута, Сармиенто де Гамбоа записал: „От бащите и дедите си те били чули, че Пачакути Инка Юпанки, деветият поред инкски владетел, веднъж призовал всички възрастни историци от подвластните му провинции, както и много други от чужди царства, и ги задържал продължително време в Куско, като ги разпитвал за древната история, произхода и знаменателните събития, отнасящи се до предците на тия царства. И след като се запознал с най-забележителните от преданията, той наредил до едно да бъдат изрисувани на големи дъски, поставени сетне в голямата зала в Дома на слънцето, където гореспоменатите дъски, украсени със злато, наподобявали по предназначение нашите библиотеки, и наред с това той назначил учени мъже, които умеели да ги разчитат и обясняват. И без разрешение от върховния инка никой нямал право да влиза в хранилището на дъските освен самият върховен инка и историците.“

Независимо че днес не сме в състояние да определим точно произхода на писмените дъсчици от остров Пасха, все пак е пределно ясно, че всички основни елементи на тази аборигенна писмена система, от употребата на бананови листа и дърво до самия строй на писмото — обратен бустрофедон, присъствуват и в древната област на високоразвита култура в Америка.

При по-внимателен преглед на различните идеограми в писмото от остров Пасха се установява, че много от тях са напълно абстрактни, докато други просто са допълнени по краищата с животински и човешки атрибути. Основните, постоянно повтарящи се мотиви, използвани или във вид на цяла идеограма, или като орнамент на абстрактни знаци, в действителност са съвсем малко: човешки фигури, изобразени винаги анфас, с триъгълни или четвъртити глави, големи уши и с по три пръста на всяка ръка, ако изобщо има пръсти; птици или хора птици, показани неизменно в профил, с дълги или къси силно извити човки; кръглоглав бозайник, винаги в профил, с широко отворена уста, дълги прегънати крака и извит гръб; обикновена риба; своеобразен двуглав вариант на изброените четири същества; и отново същите фигури, държащи един или два жезъла. Всички останали изображения явно са от второстепенно значение, докато горепосочените, непрестанно повтарящи се мотиви или части от тях, добавени към абстрактните знаци, преобладават в писмеността ронго-ронго.

Нито един от тези символи не е полинезийски, ала всички те са характерни за символиката на Андите. В релефа, украсяващ монолитната Врата на слънцето, най-прочутия прединкски паметник в Тиауанако, поставеният в центъра бог Слънце е изобразен анфас, с триъгълна глава и три пръста на ръцете, във всяка от които държи жезъл, украсен с двуглави хищни птици, а през лактите му висят две трофейни човешки глави с дълги уши, чиято извънредно удължена месеста част преминава отново в птичи глави с извити клюнове. Богът Слънце е заобиколен от три редици хора птици в профил с жезли: едни, завършващи с двуглави птици, други — с двуглави риби. Върху гърдите на главното божество е изсечен сърповиден нагръдник във вид на риба, изобразена като на остров Пасха, а пернатите корони и криле на хората птици са украсени по краищата безредно с рибешки глави и опашки. Единственият представен бозайник тук е от семейство „котки“ и шест от перата, отделящи се от короната на централното божество, завършват с котешки глави; други такива глави са изобразени по двойки на ръцете му и в двата края на пояса му. Самият бог Слънце е застанал върху горната площадка на стъпаловидна конструкция, подобна на аху, оградена отстрани с две глави на пума и декорирана с абстрактна идеограма, която също като образците от остров Пасха е увенчана с глави на дългоклюнести птици и котки. Глави на едно или повече от тия три животни — котка, хищна птица и риба — са добавени в символично-орнаментален смисъл и към други декоративни идеограми, които изпълват периферията на този изключителен образец на прединкската религиозна скулптура. С две думи, всички художествени образи, въплътени в южноамериканския паметник, съвпадат със знаците на писмените дъсчици от остров Пасха — нищо не е добавено, нищо не е пропуснато.

Ако насочим вниманието си към малката каменна и дървена пластика от Пасха, ще открием изяви на творческа свобода и на чудато въображение, които рязко отделят острова от всяка друга част на Полинезия. Освен археолог Лавашери е и изкуствовед, което му позволява пръв да посочи явно неполинезийския индивидуализъм в местното творчество, установен от него при изследването на петроглифите от остров Пасха. След като наскоро завърших своето пълно проучване на всички известни досега предмети от това изкуство, съхранявани в шейсет и четири обществени и частни колекции навред по света, аз мога да потвърдя, че творческият индивидуализъм не се отнася само до петроглифните мотиви. Големият брой каменни и дървени скулптури с малки размери, изнесени от остров Пасха преди пристигането на мисионерите, и последвалата поява на занаятчийска скулптура за търговски цели показват колко погрешно е да се смята, както бе обичай доскоро, че изкуството на Пасха е еднообразно, монотонно и покорно се придържа към няколко утвърдени норми — една погрешна представа, просъществувала толкова дълго само защото малкото на брой публикувани скулптури неизменно повтарят сюжети, които всъщност умишлено са уеднаквени поради конкретни съображения. Масивните монументи аху са били моделирани по един образец, за да напомнят на божествения прародител, чието изображение е било всеобщо почитано в Оронго, и в качеството си на надгробни паметници те излъчват не по-малко артистично въображение от безконечно повтарящите се разпятия в християнското религиозно изкуство. Също е било задължително ръбатата дървена фигура моаи-кавакава да се изрязва по строго определен, неизменен начин, защото според преданието това е бил портретът на последния „дългоух“. Съвършено плоското женско изображение моаи папа или па'а-па'а трябвало да запази традиционната си форма, понеже олицетворявало важно божество — земята — майка, и всъщност фигурката е толкова плоска, колкото я виждаме в различните й варианти от древното Средиземноморие до Мексико и Перу. Красивото мъжко изображение „моаи-тангата“, буквално — „фигура на човечеството“, и крилатият дългоклюнест „тангата-ману“ — „птицечовек“, също са били утвърдени потомствени божества, чийто вид скулпторът не би могъл да промени. И накрая, греблото с двете пера ао, двуглавият жезъл уа, сърповидният нагръдник рей-миро и яйцевидната топка тахонга са представлявали стандартизирани отличителни знаци за ранг, разпознавани благодарение именно на неизменната си форма и символика. Всички тези добре познати предмети на изкуството или са били поставяни на открито като постоянни паметници, или са били изнасяни навън само по време на религиозни танци и други ритуали.

Имало е обаче още един тип скулптура, наречен „моаи маеа“, за който споменава Гейзелер при своето посещение на Пасха през 1882 г.: „Тези изображения винаги стоят в колибите и представляват нещо като домашен идол, какъвто притежава всяко семейство, докато дървените фигурки те носят със себе си на празниците.“ Четири години по-късно Томсън пише: „Малките дървени и каменни статуйки, познати като „домашни богове“, са били изработвани с цел да олицетворяват определени духове и принадлежат към друга група божества, макар че им се приписват голяма част от същите достойнства. Те са заемали видно място във всяко жилище и са били смятани за медиуми, чрез които било възможно да се общува с духове, ала никога не са били обект на богопреклонение.“

След въвеждането на християнството значителен брой от тия разнородни „моаи маеа“ напуснали острова с европейците и попаднали в музейните витрини или хранилища, а много повече изчезнали в множеството тайни фамилни пещери, близо хиляда такива екземпляра са били открити само до идването на нашата експедиция през 1956 г. Някои от най-разядените скулптури са били възпроизвеждани нееднократно от следващите поколения художници, но иначе образците, съхранявани както в музеите, така и в пещерите на острова, разкриват необятно разнообразие на мотиви и живо творческо въображение, каквито според сравнителните анализи на Лавашери могат да се видят само в изкуството на древно Перу. Ето какво пише той: „Остров Пасха е неповторим в Полинезия по това, как неговите творци са успели да пригодят художествения стил и сюжетите си към използвания материал. Въображението на истинския полинезиец е твърде бедно в сравнение с това на островитянина от Пасха. Дори на островите, където изкуството е по-широко застъпено, като Маркизкия архипелаг и Нова Зеландия, тази ограниченост се преодолява единствено чрез повторение на голям брой сходни мотиви. Така например маркизките мотиви непрекъснато опират до традиционната маска с големи кръгли очи или до стилизирания орнамент — тип арабеска, независимо дали е приложен в каменна или дървена скулптура, в барелеф на раковина, кост или дърво, в петроглифи или в татуировка. Художествените мотиви на другите острови в Източна Полинезия се отличават пак с типичната човка и ръце с три пръста, в които държат въображението. В такъв случай дали своенравното и разнообразно изкуство на остров Пасха не ни предлага още една загадка? Както става с много други проблеми на острова, и този път несъмнено трябва да насочим вниманието си към Южна Америка…“

Обърнем ли се по-нататък към оръдията на труда и домакинските принадлежности на остров Пасха, отново ще видим сериозно отклонение от полинезийските норми. Най-разпространеното местно изделие безспорно е основното оръжие матаа — широко обсидианово острие на копие, което не се среща в Полинезия. Дълги години изглеждаше загадъчен фактът, че извън пределите на Пасха бяха намерени само две такива матаа от обсидиан — и двете бяха открити в аборигенния южноамерикански некропол в Льолиео, близо до чилийския бряг. Неотдавна обаче в два нови археологически обекта по и край чилийското крайбрежие, по-точно в Сапаляр и на остров Моча, излязоха още обсидианови матаа, които по нищо не се отличават от образците от остров Пасха.

Сред каменоделските сечива, използвани на остров Пасха, се срещат както полинезийски, така и неполинезийски видове. Чуковете с две набивни плоскости — топори^[2] — не се смятат за полинезийски елемент, но все пак такива топори бяха намерени в поддаващи се на датировка пластове от Средния период. Ръчното длето, заострено само в единия или и в двата края, се среща далеч по-често от всички останали местни сечива, ала никога не е било смятано за полинезийско оръдие на труда; затова пък и длетото, подобно на топора, е характерно за Южна Америка.

В глава VI видяхме, че рибарската кука не е била позната в Югоизточна Азия, включително Индонезия, и че повсеместно разпространените в Океания образци са сходни с арктическите и американските форми. Простата, както и съставната кука от кост, намерена на Пасха, съвпада с откритите при археологически разкопки рибарски куки в региона от Южна Америка до Нова Зеландия, ала най-забележителният тип от остров Пасха е монолитната рибарска кука от полиран камък, която по съвършената си изработка се приема за връх в каменоделството на Океания. С изключение на три подобни екземпляра от островите Чатъм, единствените образци, открити извън крайната източна точка на Полинезия, са намерени в археологически обекти по брега на Южна Калифорния и съседните острови. Приликата им с рибарските куки от Пасха се доближава до пълно тъждество и подтикна Хайне-Гелдерн и Екхолм да изложат през 1949 г. в Американския музей за естествена история образци от двата района с цел да подсилят доводите на своята теория за транстихоокеанска миграция. Независимо каква може да е връзката между тези центрове на разпространение, рибарските куки от Пасха остават с неполинезийски характер.

Единствените битови удобства в гореописаните жилища на остров Пасха са били рогозките за спане и каменните възглавници. Рогозките са се изработвали от южноамериканската тръстика тотора. Изненадващия за Полинезия обичай да се употребяват каменни възглавници Метро предпазливо обяснява с предполагаемия доскоро недостиг от дървен материал на острова, ала това не звучи убедително, понеже от присъствието на по-горе споменатите разнородни дървени фигурки може да се заключи, че винаги се е намирало достатъчно изхвърлено от океана дърво и торомиро^[3].

При нашето надземно проучване на старите селища на острова открихме значителен брой пределно неполинезийски мелничарски камъни, неотличими от типичното американско метате. Ала за какво са се употребявали на острова, е невъзможно да се обясни, както е неясно и предназначението на множеството красиво оформени и шлифовани полусферични базалтови купи, открити напълно запазени или на части на разни места из острова. Подобни каменни купи и мелничарски камъни не са познати никъде другаде в Полинезия, но са свойствени за древно Перу: по няколко екземпляра и от двете изделия са намерени на тихоокеанското крайбрежие под Тиауанако.

След като сме анализирали всички основни страни на праевропейските вярвания, обичаи и предмети на материалната култура в този най-източен къс суша на Полинезия, изглежда уместно да попитаме: къде са полинезийските елементи тук? С изключение на част от лексиката и на някои примитивни сечива за рязане на дърво на остров Пасха не виждаме никакви други чисто полинезийски културни черти. Ако запитаме тогава какво в същност може да се назове типично полинезийски културен елемент, ще трябва да потърсим отговора в глава VI: освен различните видове тесли и рибарски куки, които са колкото полинезийски, толкова и американски, и пръстената пещ, която на Пасха се среща редом с един южноамерикански тип огнище, културните елементи, смятани обикновено за панполинезийски, са: хаванът за пои, бухалката за тапа и ритуалното пиене на кава. Колкото и странно да звучи, нито един от тях не е представен в културата на остров Пасха.

Няма спор, че изящно одяланият и полиран каменен хаван за пои е най-типичното изделие на полинезийската материална култура и най-вече на Маркизите, откъдето се предполага, че е дошъл полинезийският компонент в населението на Пасха. И все пак забележително е пълното отсъствие на този съд на острова, независимо че там вирее таро, обаче пои — общополинезийското маркизко ястие — е неизвестно.

Набраздената бухалка за тапа, правена от дърво или от китова кост, която заедно с хавана за пои е най-съществената домакинска принадлежност навред в Полинезия, не е била позната на остров Пасха до въвеждането й през мисионерски времена. За да разбият ликото махуте на влакна, съшивани по абсолютно неполинезийски маниер — с костна игла и конец, островитяните от Пасха са използвали закръглени и загладени морски камъни. Метро казва: „Остров Пасха е единственото място в Полинезия, където растителни влакна се съединяват чрез шев. Навсякъде другаде в Източна Полинезия влакната се сплъстяват едно за друго, а в Западна Полинезия се слепват.“ Употребяваните на Пасха костни игли са се срещали в същата форма и сред обитателите на древно Перу.

Кава — ритуалната напитка, смятана за типична черта на полинезийската култура и сродна с южноамериканската чича, или кавау — е била неизвестна на остров Пасха.

Наистина е трудно да се отклоним от достигнатия в предишната глава извод, че основната група полинезийски преселници, пристигнали на Пасха, не са съхранили от своята родна култура почти нищо друго освен основните си дърворезбарски сечива, пръстената пещ и част от лексиката си. В известен смисъл може да се каже, че праполинезийската култура се е запазила на острова и през исторически времена, макар и в крайно ограничена и изродена форма, и е била поддържана от население, което не е неин носител. Фактът, че с пристигането си на остров Пасха полинезийците, както признават техните предания, са изоставили собствената си култура и са възприели обичаите на народа, заселил се там преди тях, не ни позволява да направим точна археологическа датировка на това преселение. Единственият указател е предаваният от поколения спомен, че два народа са съжителствували в мир на острова двеста години, след което потомците на пришълците от запад отказали да робуват повече на предшествениците си от изток и вдигнали бунта в Пойке, за който и археологията, и легендите сочат дата около 1680 г. Ако този указател е достоверен, полинезийците са пристигнали на остров Пасха към края на XV век, което се съгласува доста добре с датата — около 1400 г., — изчислена от мисис Рътлидж въз основа на възможно най-подробно изучаване на местната генеалогия. Видяхме, че малкото на брой каменни гиганти на Маркизкия архипелаг са били поставени приблизително през 1316 и 1516 г., откъдето възниква интересното предположение, дали те не се дължат на посещения на скулпторите от остров Пасха? Като изключим внушителните размери на споменатите маркизки паметници, между тях и съответствията им от Пасха съществува подчертана стилистична разлика — каменните колоси от Маркизите подобно на цялото маркизко изкуство робски следват образеца на стереотипните изображения на Тики.

Ако допуснем като Рътлидж, в съгласие с местните предания и родословия, че полинезийците са достигнали остров Пасха между 1400 и 1480 г., те са дошли твърде късно, за да се включат в преориентацията от слънцепоклонничеството през Ранния период към птицечовешкия култ през Средния период. При това само на Маркизкия архипелаг и никъде другаде в Полинезия не е бил разпространен такъв култ. Радиовъглеродните датировки, направени от нашата експедиция, разкриха наличието на стратиграфски изменения в архитектурата на изследваните аху, настъпили някъде около 1100 г. Необходими са допълнителни разкопки, за да се разбере дали всички аху са били преустроени през този период, или — което изглежда по-вероятно — процесът на обновление е продължил по-дълго съобразно нуждите на пришълците. Макар културите през Ранния и Средния период да са толкова сходни, че в основата си би трябвало да имат един източник и да идват от една географска област, все пак произходът им не е един и същ — строителите от Средния период са боготворели предците си и никога не биха разрушили техните градежи и монументи. Всъщност на остров Пасха се натъкваме на абсолютно същото, каквото виждаме във всички райони на високоразвита култура в Южна Америка: археологическа стратификация на различни и въпреки това по същество сродни култури. Този факт е толкова очевиден в Тиауанако, където редуването на културни епохи е белязано от разрушаването и презастрояването на стъпаловидните култови тераси, съпровождано с промени в скулптурния стил, колкото и на тихоокеанското крайбрежие, където ранното Чиму е заменено от късното — на север, а ранната Наска е заместена от късната — на юг. Накрая върху тези древноперуански цивилизации се изгражда инкската култура. Ако радиовъглеродната датировка вярно сочи за начало на Средния период на Пасха приблизително 1100 г., тогава тази дата съвпада със създаването на инкската империя в Перу. И тъй като характерните черти не само на Ранния, но и на Средния период говорят за близост по-скоро с Перу, отколкото с Полинезия, важно е да се отбележи, че зараждането на Средния период в културата на остров Пасха съвпада с встъпването във власт на първия велик инка наред с войните, които е донесло това събитие за цялата Андска област. Преданията от острова не представят царя на първите преселници Хоту Матуа като герой; в действителност те конкретно разказват, че по негово време са се водели ожесточени войни в голямото, изгаряно от слънцето царство на изток, където той е живял, и че не друго, а поражение на бойното поле е принудило Хоту Матуа да избяга със сподвижниците си и техните семейства в откритите простори на Пасифика по посока на залязващото слънце.