Тур Хейердал
Древният човек и океанът (13) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава XII
Статуите на остров Пасха

В академичния свят често се оказва плодотворно да се прехвърлиш от един клон на науката в друга, донякъде свързана с него област. Получил подготовка в научната мисъл и методика, но освободен от негласното задължение ученикът да бъде верен на възгледите на своя учител, специалистът, преминаващ от една дисциплина в друга, нерядко възприема нов, нетрадиционен подход към общоприетата догма. Когато прекъснах образованието си по биология в университета на Осло и отидох да прекарам една година като туземец сред полинезийците от Маркизкия архипелаг, целта на моите полеви изследвания бе да проуча как представителите на животинския свят са попаднали на тия отдалечени океански острови. Имах академична подготовка по зоология и география, но след като три години се радвах на достъп до най-голямата в света частна библиотека от книги за Полинезия — колекцията на Кропелиен в Осло — аз бях по-добре запознат с всички въпроси относно населението на Полинезия, отколкото ако бях следвал университетски курс по антропология.

Когато през 1938 г. се завърнах от Маркизките острови със значителна археологическа сбирка, на мен ми се струваше естествено да се изкача едно стъпало по-нагоре по биологическата стълбица. Вместо да продължа да проучвам как се е зародила фауната на океанските острови, сега аз почнах да посвещавам цялото си време на проблема, по какъв начин тези острови са били заселени от древния човек. Едногодишното ми пребиваване на усамотения остров Фату Хива, където кануто с балансьор и откритата спасителна лодка бяха единствените средства за придвижване в океана, в който вълните и облаците през цялата година се движат от изток на запад, ме настрои критично към господствуващите теории, според които откривателите на полинезийските острови от каменната епоха са преплавали десет хиляди мили срещу устремените на запад природни стихии. И понеже неведнъж бе ми се налагало да се боря за живота си в океана, додето изляза на сушата, аз от личен опит бях разбрал, че Фату Хива се намира насред морска конвейерна лента.

Решението да премина от Южна Америка до Полинезия с балсов сал и да търся археологически останки на Галапагос олицетворяваше реакцията на един непредубеден ум срещу научно недоказаните догми. След Галапагос поредното късче суша в океана бе остров Пасха. Разположен по средата на пътя между Южна Америка и своите най-близки „съседи“ в Полинезия, този остров е бил по времето на европейските открития най-самотната обитаема земя на света. Неговите над 600 гигантски каменни статуи и внушителни мегалитни стени от незнаен произход предлагат на любителя и специалиста една от най-трудно разрешимите загадки на археологията. Но и Пасха бе в плен на неоспорваните догми. Това е най-отдалеченият от Азия остров и според затвърденото становище би трябвало да е бил заселен последен и да се отличава с най-кратък период на човешка дейност.

Този общоприет извод почиваше на хипотезата, че човекът е попаднал на острова в резултат на миграция от Азия, срещу вятъра, а не от Южна Америка, по вятъра. Съвременните учени бяха безкрайно убедени в сравнително неотдавнашното заселване на остров Пасха и затова никой не бе направил опит за стратиграфски разкопки в търсене на следи под земната повърхност независимо от факта, че в сравнение с останалите тихоокеански острови Пасха се слави с най-голямо количество надземни останки. След кратките посещения на неколцина етнолози през XIX век първото подробно проучване на видимата част от статуите и руините на острова бива проведено през 1914 г. от британска група, водена от мисис Катрин Скорсби Рътлидж. Впоследствие пълен опис на всички съществени надземни останки прави живеещият там мисионер отец Себастиан Енглерт. Единственият професионален археолог, посетил острова преди нашата експедиция, бе белгийският професор X. Лавашери, който, придружен от френския етнолог Алфред Метро, продължи през 1934 г. изследванията по повърхността на терена, съсредоточавайки своето внимание върху неописаните дотогава петроглифи. В огромната си част авторите, писали за местния археологически материал, без някога да са стъпвали на острова, възприемаха възгледите на неколцината учени, видели с очите си този напълно обезлесен къс суша. Голият остров се е намирал толкова далеч и встрани от пътя на преселниците, идващи от Азия, че според утвърденото мнение не е имало време бавно натрупващият се почвен слой да скрие от света каквито и да било човешки предмети — ето защо разкопките са излишни.

Салът „Кон-Тики“ преплава разстояние, два пъти по-голямо от това между Перу и остров Пасха, а галапагоските чирепи свидетелствуваха за прединкско мореплаване още от времето на културата Тиауанако — затова по моему нищо не би могло да попречи на мореплавателите от Южна Америка да достигнат Пасха много преди преселниците от далечна Азия, независимо от маршрута, възприет от азиатците. За перуанските мореплаватели остров Пасха е бил най-близката обитаема суша в океана, при това именно те произхождат от област, където е било обичай да се поставят на каменни площадки под открито небе колосални статуи в човешки вид.

За да се уцели самотният остров Пасха от която и да е страна, е било необходимо голяма доза щастие или умение да се направлява флота, пръсната на широк фронт, или пък оживено местно мореплаване. Във всеки случай мореплавателите от Южна Америка биха имали преимущество. Ако, подобно на европейците, аборигенните мореплаватели са навлезли в Океания от Перу, те също биха могли отначало да подминат остров Пасха и да попаднат на по-големите, нагъсто струпани острови в Централна Полинезия или дори в Меланезия. Но независимо в каква последователност са станали откритията в Полинезия, Пасха така или иначе е бил единственият остров сред стотици други, съставляващ междинен пункт по средата на пътя между континенталната родина и новородения островен свят; само този факт обяснява полинезийското название на остров Пасха — Те-Пито-о-те-Хенуа, Пъпът на земята. Едва ли би имало основание Пасха да бъде превърнат в същинско култово средище, осеяно със свещени олтари аху и гигантски статуи, ако не е било неповторимото му географско разположение спрямо Америка. Неговата бедна почва и оголен ландшафт, липсата на течаща вода и защитено пристанище, както и скромните му размери (7 на 14 мили) не му позволяват да съперничи с Таити, Хавай, Нова Зеландия или с големите, потънали в зеленина острови, струпани в подстъпите към Меланезия.

Докато местното летище още не беше открито, археологическите проучвания на остров Пасха бяха възпрепятствувани от неговата недостъпност. Единственият контакт с външния свят дотогава се осъществяваше веднъж в годината при краткото посещение на чилийски военноморски кораб. За да доставя хранителни припаси и съоръжения за едногодишна археологическа работа в тази най-източна точка на Полинезия, аз бях принуден да наема и да приспособя за нашите цели един 45-метров гренландски траулер, който хвърли котва пред нашата база в залива Анакена. Командният състав и екипажът на кораба, както и много островитяни помагаха при разкопките, ръководени от четирима опитни археолози: И. Н. Фердън младши, по това време щатен сътрудник на музея в Ню Мексико; У. Мълой, професор и шеф на катедрата по антропология в Уайомингския университет; С. С. Смит, професор и шеф на катедрата по археология в Канзаския университет; и А. Скьолсволд, тогава директор на отдела по археология към Ставангерския музей в Норвегия.

Всички резултати от нашите разкопки на остров Пасха през 1955-1956 г. са публикувани в два тома „Доклади на норвежката археологическа експедиция на остров Пасха и в Източния Пасифик“ (т. I. „Археологията на остров Пасха“, и т. II. „Общи бележки“, 1965 г.). Етнографските наблюдения и колекции са включени в монографията „Изкуството на остров Пасха“, издадена през 1976 г. Настоящата глава се основава на лекция, изнесена пред Шведското дружество по антропология и география и отпечатана под заглавие „Статуите на остров Пасха — проблеми и резултати“ в етнографското списание „Имер“ през 1962 г.

* * *

И в географско, и в археологическо отношение остров Пасха рязко се отличава от хилядите острови в Тихия океан. Няма друг обитаем остров, чиито жители да са тъй отдалечени от каквато и да е населена суша и най-вече от Азия. Въпреки това няма друг остров с толкова внушителни и необикновени останки от високоразвита, стара култура като това малко, голо парче земя, обърнато към Америка. В Тихия океан съществуват десетки хиляди острови и атоли, но само Пасха притежава паметници на аборигенна писменост, величествени култови площадки от гигантски блокове с различни размери — одялани, шлифовани и прилепени с абсолютна точност, огромно многообразие от разнородни предмети на изкуството, както и разположени по брега няколкостотин антропоморфни каменни колоси с перуки от червен камък. Още от времето, когато преди две столетия и половина три холандски кораба, плаващи на запад от Южна Америка, се натъкват на острова, неполинезийските черти на местните културни паметници представляват загадка за научния свят.

Когато послушникът Йожен Ейро стъпва през 1864 г. на остров Пасха и става първият европейски заселник там, той и колегите му мисионери скоро успяват да сложат край на аборигенната островна история. С тяхна помощ пада завесата на последното трагично действие в една от най-чудатите драми, разигравала се някога на такова самотно океанско островче, на хиляди мили от погледа на всякакви зрители.

За да възстановим основните белези на периода, свързан с величието на остров Пасха, ние се обръщаме към археологията и другите средства за праисторически изследвания. Днес със сигурност можем да твърдим, че първите европейци, попаднали тук, са били свидетели само на агонията на една умираща култура. Първият чуждестранен посетител е холандският адмирал Якоб Рогевен, достигнал острова при залез слънце навръх Възкресение 1722 г. Когато на следващата сутрин се зазорило, холандците се приближили с корабите си до брега и съзрели множество светлокожи и тъмнокожи хора, които били запалили огньове пред някакви огромни статуи, наредени в редица. С наведени глави островитяните клякали пред статуите и ту повдигали, ту спускали ръце. Щом слънцето изгряло, те паднали на земята с лице към изгрева, а огньовете им още блещукали под каменните колоси. Още тогава статуите били толкова стари и ерозирали, че Рогевен с пръсти успял да отчупи парчета от повърхността им, от което заключил, че гигантските фигури са просто изваяни от глина и пръст, примесени с чакъл. Холандците престояли на острова всичко на всичко един ден.

Изминават близо петдесет години, преди испанецът Фелипе Гонсалес и неговите спътници да преоткрият същия остров, отплавайки от Перу през 1770 г. Испанците не се задоволили само с оглед на ерозиралите статуи — от нанесените жестоки удари с кирки чак искри се разхвърчали и по този начин те установили, че фигурите са издялани от много твърд и тежък камък. Освен това пришълците записали, че върху темето на деветметровите монолитни колоси са поставени големи цилиндри от друг вид камък. А върху тях били положени човешки кости, от което те заключили, че статуите служат както за богопреклонение, така и за погребални урни.

И холандците, и испанците не пропускат да отбележат, че на остров Пасха няма нито достатъчно големи дървета, нито достатъчно здрави въжета, с чиято помощ да се изправят толкова исполински паметници. Както казахме, Рогевен смятал, че се е добрал до разрешението на тази загадка: според него статуите били направени от глина, ала испанците опровергали твърдението му и донесли на удивения свят първите съобщения за гигантските монолити в човешки вид, издигнати в голям брой на един гол остров, отдалечен на хиляди мили от обитаема суша и заселен със смесено население от примитивни аборигени. През последвалите две столетия мистерията на остров Пасха все по-здраво завладявала човешкото въображение навред по света.

Четири години след испанците островът бил посетен от капитан Джеймс Кук, а след него пристигнали французи, водени от Лаперуз. Всички тези ранни посетители подчертават, че монументите от Пасха представляват реликви от изключително древно минало и че бедните и примитивни островитяни не са участвували в тяхното създаване. Кук пръв забелязва, че много от статуите нарочно са били съборени на земята край техните разрушени, олтароподобни, зидани основи, и посочва, че местните жители изобщо не си правят труд да поддържат старите съоръжения.

Кук водел със себе си преводач полинезиец, който с мъка разбирал езика на островитяните, но все пак успял да научи, че многобройните статуи са въплъщения на покойни царе и вождове. Освен описанието на холандците няма други свидетелства, че каменните изображения са били боготворени, но много от тях наистина са били преднамерено повалени. Подобно на испанците обаче, и англичаните, и французите откриват около статуите останки от скелети, поради което ги описват като надгробни паметници.

Независимо какво значение са имали статуите за тогавашните островитяни, те продължили да ги събарят от постаментите им. Следващият гост на остров Пасха е русинът Лисянски, който пристигнал тук през 1804 г. Той съобщава, че в залива Кук все още се издигали четири статуи на зидани площадки, а във Винапу — седем. Дванайсет години по-късно на острова се отбила друга руска експедиция, оглавявана от Коцебу. Той установил, че всички каменни фигури в залива Кук са повалени, а от седемте във Винапу изправени били само две.

Последното известие за статуи в изправено положение върху техните постаменти принадлежи на Дьо Пти Туар, който през 1838 г. видял девет прави колоса северно от залива Кук. През следващите години и те били съборени, и когато първият европейски заселник Йожен Ейро пристигнал през 1864 г. на острова, по многобройните зидани площадки не била останала нито една изправена статуя — вече всички били повалени, много от тях се били строшили при падането, а големите каменни цилиндри върху главите им се търкаляли по съседните склонове като същински валяци. Единствените статуи, които никой не сполучил да катурне, били недовършените — открити най-напред от авангардния отряд на Кук, те стърчали полузаровени от свличащите се насипи в подножието на обраслата с растителност, отдавна изоставена каменоломна по склоновете на кратера Рано Рараку.

След деветмесечен престой Ейро бил изгонен от острова, но през 1866 г. се върнал с други мисионери. Той и колегите му първи научили езика на аборигените от Пасха. Опитали се с преки въпроси да намерят отговорите на многобройните местни загадки. Ала островитяните могли само да им обяснят, че някога, много отдавна, статуите сами отишли и се изправили на площадките аху по заповед на бога — създател Макемаке.

Седем години по-късно мисионерите отново били прогонени от острова. Малко подир това пристигнал таитянският овчар Тати Салмон, а след него — чилийският метеоролог Мартинес. И двамата живели в близки отношения с туземците и благодарение на тях са запазени няколко крайно интересни и все още неизопачени праевропейски предания.

Съгласно най-рано записаните легенди прародители на днешните обитатели били „късоухите“, те стигнали на остров Пасха, предвождани от Туу-ко-иха, който довел хората си от някакъв остров далеч на запад, т.е. в посока на Същинска Полинезия. При своето пристигане те заварили острова вече зает от други обитатели — „дългоухите“. Това по-старо население било дошло на Пасха под водачеството на истинския първооткривател — цар Хоту Матуа, който идвал от противоположната страна, от изток, и достигнал острова след шейсетдневно плаване от една огромна страна, намираща се по посока на изгряващото слънце, където било толкова горещо, че в някои години растителността прегаряла и се спаружвала под изгарящите слънчеви лъчи. Още с пристигането си стъпилите първи на острова „дългоухи“ почнали да ваят статуите моаи. Дошлите по-късно „късоухи“ помагали цели двеста години (карау-карау) на „дългоухите“ в строителството на зидове аху и в дялането на дългоухи изображения, докато накрая мирното им съжителство завършило с кървава война: „късоухите“ избили всички „дългоухи“, с изключение на един, като ги притиснали в дългия отбранителен ров пред полуостров Пойке, където наклали огромен огън. Единственият оцелял „дългоух“ бил пощаден, за да продължи своя род. В периода след кланетата между „късоухите“ възникнали племенни вражди и постепенно всички статуи били съборени, както гласят същите предания, посредством подкопаване на основите им и теглене с въже, додето паднат.

Археологическите проучвания на остров Пасха датират от 1914 г., когато със своята яхта тук пристига споменатата вече мисис Катрин Скорсби Рътлидж. В нейната група няма професионални археолози, но популярната книга за пребиваването й на острова съдържа извънредно важни научни наблюдения и доскоро бе основният източник на обща информация за археологията на Пасха. Останали непубликувани, етнографските записки на мисис Рътлидж, които несъмнено притежават значителна стойност, дълго не можеха да се намерят въпреки всички усилия, докато неотдавна бяха открити в архивите на Кралското географско дружество.

Двайсет години по-късно островът е посетен от френско-белгийски научен екип, ала за нещастие френският археолог починал по пътя и неговият белгийски колега Анри Лавашери бил принуден сам да изследва праисторическите останки, а в това време френският етнолог Алфред Метро събрал важни сведения от етнологическо естество.

Мисис Рътлидж изказва предположение, че преди да бъде заселен от сегашните полинезийци, остров Пасха е бил обитаван от неизвестен, по-късно напълно изтребен народ, навярно от меланезийски произход, ала Метро и Лавашери отхвърлят нейната идея и категорично заявяват, че до идването на полинезийците през XII-XIII век никакви други обитатели не са живели на този усамотен къс суша. Те излагат станалата впоследствие популярна теория, че жителите на Пасха са почнали да ваят гигантски каменни статуи, защото на своя гол и безплоден остров не са намерили материал, с който да продължат обичая си да правят дърворезба, характерен за гористите острови в Същинска Полинезия. Това обяснение изглеждаше достатъчно правдоподобно, за да се откажат археолозите от нови посещения на Пасха, тъй че стратиграфски разкопки изобщо не бяха предприети.

Но дали остров Пасха е бил така безплоден, както допускат антрополозите, и когато на него стъпват първите аборигенни мореплаватели? Това бе един от най-главните въпроси, на който се надявахме да отговорим посредством донесената от нас модерна апаратура за вземане на проби от растителен прашец. При аналитичните сондажи за търсене на прашец, проведени около кратерните езера на угасналите вулкани Рано Рараку и Рано Као, бе получен богат палеоботанически материал, който бе анализиран от професор О. X. Селинг, сътрудник към Националния музей по естествена история в Стокхолм.

Отложените пластове прашец разкриват, че природната среда, заварена от първите заселници на Пасха, е била различна от познатата ни днес, различна и от онази, която е била характерна за острова след откриването му на Възкресение 1722 г. Сега Пасха е беден на растителност, но в миналото флората му е била по-богата, включвала е дори дървета от семейства, изчезнали по-късно от лицето на Земята. Между дървесата са растели различни видове храсти. В някои отношения тогавашната флора трябва да е напомняла на първичната равнинна растителност, да кажем, откъм подветрената страна на Хавайските острови или на Маркизкия архипелаг, макар че много от растителните видове са били други. Преди древните каменоделци да започнат своята работа в кратера на вулкана Рано Рараку, неговите напълно голи днес склонове сигурно са били покрити от растителни видове, непознати сега на острова, чийто прашец е наситил всеки кубически милиметър от дънния слой на кратерното езеро. Едно от най-изненадващите открития бе прашецът на храст, родствен на хвойната (Ephedra) — вид, който дотогава не бе известен никъде в Пасифика, но затова пък е много близък, ако не и направо тъждествен, с едно южноамериканско иглолистно растение. Доктор Селинг бе открил прашец от същия вид и на Маркизките острови.

Чрез поредицата от осемметрови сондажи, преминаващи през различни пластове прашец, бе възможно да проследим постепенното изчезване на първичната флора на остров Пасха. Когато все още са се издигали дървета около незатлачените тогава кратерни езера, неочаквано се е появил американският сладководен вид Polygonum amphibium, донесен навярно от пристигналите първи заселници като лекарствено растение от крайбрежието на Южна Америка. После частици от сажди почнаха да се явяват в определени пластове прашец едновременно с бързото обедняване на първоначалната флора. Частиците сажди биха могли да дойдат само от горски пожари, при които вятърът е изсипвал дъжд от пепел върху кратерните езера. Тия пожари очевидно са били причинявани от аборигенните преселници, тъй като населението се увеличавало и се нуждаело от свободна земя за жилища и земеделска обработка; впоследствие пожари може би са били предизвикани нарочно по време на война. В крайна сметка опустошението било толкова поголовно, че в най-горния пласт не се е запазило почти нищо от първичната растителност, а обгореният пейзаж постепенно бил завладян от трева и папрат.

Промяната в растителния декор на Пасха представлява любопитно откритие не само от ботаническа гледна точка. Оказва се, че сме имали невярна представа за живота на острова през първия период от развитието на местната култура. Стъпилите на тукашния бряг зидари, които почват да изсичат и съединяват огромни базалтови блокове, не са се озовали на лишен от растителност остров, покрит само с трева, където са имали възможност да влачат безпрепятствено по равнините своите гигантски монолити, ами първо се е наложило да повалят множество дървеса и да разчистят терена, за да се доберат до бъдещите каменоломни и да осигурят свобода на движение за себе си и за паметниците си. Това откритие тутакси обезценява дълго поддържания аргумент, че обитателите на Пасха са се заели с каменоделство, понеже попаднали на остров, където нямало материал за дърворезба, както на другите полинезийски острови. Природната среда, заварена от първите островитяни на Пасха, е била в същината си същата като на въпросните други острови и затуй още по-силно впечатление правят особените културни елементи, които — по-долу ще бъде показано — те донасят при пристигането си.

Още едно по съдържание различно твърдение, но пак общоприето, което само излишно усложняваше проблема около статуите на остров Пасха, се оказа основано на поредица погрешни тълкувания на едно от наблюденията, направени от експедицията на мисис Рътлидж. Участниците в нея бяха очистили пясъка и чакъла от долната част на някои статуи, заровени частично в земните пластове в подножието на каменоломните в Рано Рараку. В книгата си мисис Рътлидж пише, че основата на една от тия статуи била заострена, и изказва предположение, че е одялана по този начин с цел да се забие в земята, а не да се постави върху площадка аху подобно на останалите фигури, пръснати из острова. Метро и Лавашери приемат, че откритието се отнася за всичките шейсет статуи, които стърчат полузаровени в пръстта под каменоломните. Без да проведе допълнителни проучвания, Метро пише в монографията си за етнологията на Пасха, че там се срещали два коренно различни типа статуи: с клинообразна, заострена основа, пригодена за забиване в земята, и с широка плоска основа, одялана така, че фигурата свободно да стои върху зидания постамент аху.

Водещият авторитет по полинезийска култура сър Питър Бък, който никога не е стъпвал на остров Пасха, подсили недоразумението, като реши, че според Метро дори и недовършените статуи (170 на брой), които лежат оголени по откритите тераси на самата каменоломна, имали заострен край и следователно били предназначени за побиване в земята. Ето как една-единствена статуя, оказала се в действителност чисто и просто дефектна, прерасна на 230 статуи в печатната литература и във „Викинги на слънчевия изгрев“, най-широко разпространената публикация на Бък, авторът прави следното многозначително заключение: „Изображенията с клиновидна основа изобщо не са били предназначени за поставяне върху ритуалните каменни платформи, а за забиване в земята като светски предмети за украса и маркиране на пътища и граници на отделни области. Тъй като основата на всички изображения, останали в каменоломната, е заострена, може да се допусне, че поръчките за статуи, поставяни върху платформа, напълно са се били изчерпали и хората се спрели на идеята за украса на местните пътища…“

Съвсем лесно бе за нашата експедиция да установи, че сред недовършените фигури в каменоломните няма нито една със заострен край, независимо че ръководителят на проучванията в Рано Рараку Арне Скьолсволд намери още петдесет статуи освен известните дотогава. Когато се заехме с разкопаването на полузаровените гиганти в подножието на каменоломните, открихме, че с изключение на един дефектен екземпляр всички останали притежават цял торс с дълги ръце и тънки пръсти, разположени в долната част на фигурата над широката и плоска основа, която изобщо не беше пригодена за побиване в земята, а тъкмо обратното — за изправяне на статуята в цял ръст върху равна площадка.

Нашите изследвания разкриха, че всички известни досега статуи на остров Пасха (приблизително 600 на брой) са по същество еднородни, включително и недовършените образци, изоставени в различни етапи от изработката на същия тип. Процесът на работа върху фигурите може да бъде разделен на четири основни етапа. В първия етап гърбът на изображението все още е бил съединен с кратерната стена, а лицевата част и профилът са били отчасти или напълно завършени в някои случаи и до най-малките подробности, включващи съвършена шлифовка на повърхността. Оставало да се оформят само очите. Във втория етап от масива бил отделян и гърбът на фигурата, която временно се изправяла в насипа от отпадъчни камъни в подножието на каменоломните с цел да се осигурят условия за обработка на грубо одялания гръб и за окончателното му шлифоване, което понякога било придружено от изсичане на релефни символи. По стръмните склонове на вулкана статуята без усилия е била изправяна, стъпила с широката си плоска основа върху подравнена тераса, покрита надве-натри с необработени канари от лава. На третия етап готовата статуя, но все още без очи, отново била поваляна в хоризонтално положение и транспортирана от вулкана по павираните пътища. Едва на четвъртия етап, вече издигната на определеното й аху, в лицето на фигурата били издълбавани очни кухини, а върху темето й поставяли голям цилиндър от червен камък, наричан от местните жители пукао, или „перука“.

С това откритие проблемът значително се опрости. Нито една статуя не бе предназначена за украса на пейзажа или на пътищата. Древните каменоделци са имали само една задача: да изработват еднородни монументи с червени цилиндри, изправяни в редица на площадки аху по протежение на целия бряг. Но на остров Пасха имаше още неразрешени проблеми. Докато Скьолсволд ръководеше разкопките в Рано Рараку, Мълой и Смит се заеха с първото систематично проучване на останките от аху, върху които някога са стояли статуите. Те установиха, че под видимата зидария се крият по-стари градежи, които по-късно са били отчасти презастроени, отчасти разширени и укрепени. Първоначалните конструкции не са били изградени така, че да издържат тежките фигури, освен това те имаха друга архитектура и друга каменоделска техника.

В хода на разкопките от различните презастроени съоръжения стана ясно, че праисторията на остров Пасха може да се раздели на три отчетливо изразени пласта, които археолозите обозначиха с Ранен, Среден и Късен период. В Ранния период статуи са били дялани, но не от типа на изображенията, поставяни върху аху. Култовите съоръжения са представлявали олтароподобни възвишения от много големи, нееднакви по размер камъни, обработени и съединени със съвършена прецизност. Лицевата им част гледала към морето, а от страната на сушата имало снижена площадка. Астрономически ориентирани, те са били дело на необикновено изкусни каменоделци, които изучавали целогодишното движение на слънцето и въплътили своите наблюдения в религиозната архитектура. По време на Ранния период на площадката зад култовото съоръжение били поставяни различни видове скулптури.

Едва през следващия културен период, Средния, гигантските статуи от добре познатия ни тип са били изсечени и поставени на терасираните каменни постаменти. Тогава първоначалните култови градежи били отчасти разрушени или видоизменени и върху тях била надстроена друг вид зидария, образувала по-късно известното аху, което нямало астрономическа ориентация и най-вече било пригодено да носи редици от гигантски фигури, обърнати с гръб към океана и с лице към старата вътрешна площадка.

Ако архитектите и скулпторите от Средния период са били съсредоточили всичките си сили в изграждането на гигантски монументи от вулканичните скали на Рано Рараку, обитателите на остров Пасха от предишния период са били далеч по-изкусни в оформянето и спояването на грамадни шлифовани блокове от твърд базалт, от които са създавали своите олтароподобни религиозни съоръжения.

Третият и последен период започнал с внезапното прекратяване на цялата дейност в каменоломните на Рано Рараку, а едновременно с това било преустановено и пренасянето на статуите по пътищата. През Късния период каменните фигури една по една били съборени от своите аху. Въведен бил нов погребален обред. По-рано бил практикуван неполинезийският обичай покойниците да се изгарят, като кремираните тленни останки и предмети били поставяни в облицовани с камък урни близо до аху. Отсега нататък дърворезбарите, които не владеели изкуството на мегалитната скулптура и зидария, погребвали мъртъвците си под камара необработени камънаци, нахвърляни в безформени купчинки върху разрушените аху, или в големи, общи гробове, грубо изкопани под гърдите или лицата на повалените колоси. Във всяко отношение Късният период се отличава с упадък, войни и опустошения. Целият пласт от този период се характеризира с изобилие от обсидианови върхове на копия, докато в предишните два периода оръжията са изключително редки или изобщо не се срещат.

Това откритие не само показва, че на остров Пасха съществува археологическо напластяване, но и стана причина дотогавашните хипотези за местната еволюция да се обърнат на 180 градуса. Мисис Рътлидж с основание бе предположила, че площадките аху са били презастроени и че първоначалният им вид е бил друг, но Метро и Лавашери отхвърлиха нейната идея и заявиха, че културата на остров Пасха е еднородна, без никакви признаци за напластяване.

Всички наблюдатели от миналото единодушно посочваха поразителната прилика между най-големите и добре запазени фасади на островните аху и подобни съоръжения от Андската област. Обаче те допускаха, че най-хубавите култови градежи от остров Пасха са се появили по-късно и представляват резултат от местна еволюция. Приемаше се, че полинезийците са пристигнали на Пасха, без да познават този специфичен вид каменна зидария и едва с течение на времето, прекарано от тях на обезлесения остров, те постепенно са станали изкусни каменоделци и по умелата обработка и съединяване на мегалитните блокове са се изравнили с най-големите майстори от Южна Америка. Но сега краят на това обяснение трябва да дойде в началото. Именно първите заселници на Пасха почват да строят най-хубавите зидове от същия тип, който се среща в Перу и съседните райони на Андската област; разбира се, след като най-напред очистват растителността от местата на бъдещите каменоломни и култови градежи. Жителите от Средния период изобщо не усвояват тази особена зидарска техника, а само издигат своите гигантски статуи. И накрая, през последния период, няма никакви белези на еволюция в какъвто и да е вид каменоделска работа, при това той се характеризира с упадък, масово унищожение и развала във всичко, създадено дотогава. Ето защо се наложи събитията да се разглеждат в обратен ред и сега вече не можеше да се изключва възможността за посещение на представители на каменоделските култури от Южна Америка — в целия басейн на Пасифика няма друг район, откъдето биха могли да дойдат преселници, владеещи в съвършенство изкуството на тази специфична каменна зидария.

Оказа се, че съставният характер на местната култура не се отнася само до култовите съоръжения и погребалните обреди, но засяга и светските постройки на аборигенното население. След началния оглед на видимите археологически останки у Фердън се зароди подозрението, че в отделните части на острова са се съхранили следи от съвършено различни по вид жилища. Дотогава етнолози и археолози бяха единодушни, че освен подземните пещери на Пасха съществува само един тип жилища — продълговати тръстикови къщи, наподобяващи по форма обърната с дъното нагоре лодка. Скелетът от извити пръти, поддържащ покрив от тръстика и трева, е бил закрепян в тесни дупки, оставени в лодковидния фундамент от дялан камък. Нашите археолози най-напред разкопаха известен брой жилищни основи от тоя род, които произхождаха от времето непосредствено преди или след контакта с европейците, с други думи — от Късния период. Впоследствие Фердън и Скьолсволд насочиха вниманието си към многото кръгли каменни зидове, запазени из разни части на острова. Етнолозите и археолозите преди нас бяха възприели твърдението на сегашните обитатели, че тия съоръжения представляват градински огради, построени от предшествениците им с цел да пазят от ветровете, свирепствуващи по голия остров, техните насаждения от махуте. Шведският ботаник Карл Скотсберг, посетил Пасха през 1917 г., потвърждава, че кръглите зидове били предназначени за защита на градини и в качеството им на такива той ги илюстрира в публикацията си за флората на острова, а по-късно в своята етнологическа монография Метро възпроизвежда тези илюстрации. Нашите разкопки разкриха, че тази функция на кръглите зидове е вторична и появата й датира от Късния период в културата на острова. Първоначално това са били стени на кръгли жилища, покрити с тръстиков покрив, и при разкопките ние установихме, че подът им е задръстен с отпадъци и сечива — следи от дълговременно обитаване. Или в средата, или непосредствено до стената неизменно откривахме огнище, а в един случай Скьолсволд намери пещ, пълна с обгорени останки от печени сладки картофи и захарна тръстика, явно изоставени внезапно. Радиовъглеродните датировки показаха, че този абсолютно неполинезийски тип жилище се е използвал на остров Пасха през Средния период, когато са били изправени гигантските статуи, като на някои места е бил в употреба и през Късния период наред със съвсем различните лодковидни жилища от дървени пръти и камъш. Фердън, който е отличен познавач на южноамериканската археология, определи, че тези кръгли каменни постройки — неизвестни в цяла Полинезия — са еднакви с жилищата, характерни за онези склонове на Андската област, които са обърнати по посока на остров Пасха.

При разкопки в равнините около Винапу открихме трети, също напълно своеобразен тип жилища — с покрив от масивна каменна плоча, покрита с пръст. Впоследствие там е бил погребан обезглавен човек. На върха на най-високия местен вулкан се намира цяло селище от подобни каменни къщи и по времето на първите мисионери още то било известно като главен ритуален център. Всяка година в периода на пролетното равноденствие цялото население на острова се стичало в Оронго — така се казва селището. Тогава островитяните възприемали ролята и на зрители, и на арбитри в традиционното състезание, в което участниците отивали с малки лодки от тръстиката тотора до птичите островчета недалеч от брега, където всеки се стремял пръв да намери първото за сезона птиче яйце, за да спечели званието свещен птицечовек на годината.

Мисис Рътлидж и Метро обръщат голямо внимание на този своеобразен ежегоден ритуал в Оронго, запазил се до късно в историческата епоха, но и двамата не смятат каменните постройки в селището за нещо повече от чисто ритуални съоръжения, единствени на острова, тъй като никъде другаде в Пасифика не били известни такива зидани жилища, подобни на гробница. Докато ръководеше обстойните разкопки в Оронго, Фердън и тук се натъкна на редуване на културни пластове и установи, че своеобразните постройки, запазили се като ритуални съоръжения на върха на вулкана, в действителност представляват продължение на архитектурната форма, към която са се придържали в строежа на домовете си обитателите на Пасха през Ранния период. Следите на този тип жилища със стъпаловиден фалшив свод, непознат на друго място в Полинезия, също водят в древно Перу и съседните райони на Андската област.

Стърчащите голи скали в Оронго бяха изцяло покрити с релефни изображения на хора птици, представени в типичните за Пасха поза и вид: присвити фигури с човешки труп и крайници, но с птича глава и дълга, извита човка. Един птицечовек държеше в прегръдките си реалистично изображение на слънцето. Докато разкопаваше ниските ритуални постройки, които нерядко пропадаха, Фердън откри няколко неизвестни досега фрески върху гладките плочи на стените и тавана. Преобладаващите мотиви в тях бяха сърповидни тръстикови ладии, гребла с две пера и „плачещо око“ — все неполинезийски черти, характерни за високоразвитите американски култури.

Стратиграфските разкопки на Фердън разкриха, че и през трите културни периода на остров Пасха селището на върха на най-високия местен вулкан с кратки прекъсвания е представлявало ритуален център. В дънния слой той попадна на слънчева обсерватория от Ранния период, която е определяла положението на слънцето при изгрев по време както на лятно и зимно слънцестоене, така и на равноденствие. Нямаше признаци, че селището е било ритуално и през Ранния период, но в пряка връзка със слънчевата обсерватория бяха намерени слънчеви символи, включващи петроглифи и малка статуйка от непознат, съвсем необикновен тип. За пръв път в границите на Полинезия на бял свят излизаше съоръжение за фиксиране на слънцето. Отново се налагаше да потърсим сравнение в пределите на Андската област.

През Средния период красиво шлифованата и споена зидария на слънчевата обсерватория била надстроена с груб култов градеж, подобен на аху. Тогава в близката околност било създадено селището от каменни къщи и внезапно се появил в завършен вид култът към птицечовека, който се смесил с предшествуващото го слънцепоклонничество, за да го измести постепенно почти напълно. Сравнително малката по размер, прекрасно изработена в Ранния период статуя от черен базалт, съхранявана сега в Британския музей, в началото на Средния период била преместена от първоначалното си място в слънчевата обсерватория — поставили я в най-голямата и най-важна каменна постройка в култовия център Оронго. Върху оригиналните слънчеви символи от Ранния период, изобразени на нейния гръб, били изрязани впоследствие грубо оформени хора птици и гребла с две пера; първа това забелязала мисис Рътлидж, ала не се опитала да даде никакво обяснение. Тази съществена статуя от Оронго се отличаваше от всички фигури аху, направени през Средния период, по следните особености: основата й не бе плоска, а изпъкнала и вместо от обичайния жълто-сив туф бе одялана от твърд черен базалт, който не би могъл да произхожда от каменните кариери в кратера Рано Рараку. Както ще видим по-нататък, тази статуя от Ранния период може би представлява прототипът, по който по-късно, през Средния период, са били одялани всички фигури аху на острова.

С напредването на разкопките в равнината бяха открити и статуи от неизвестни досега видове. Установено бе, че някои от най-древните изображения са били счупени умишлено и части от тях са били използвани при иззиждане на стените в кръглите каменни здания от Средния период. Други пък са били осквернени, бидейки поставени с лице в зидовете като най-обикновени съставни блокове в грубите площадки аху, носещи големите статуи от Средния период. Някои от тези ранни, счупени или осквернени фигури бяха одялани от черен базалт подобно на статуята от Оронго, други — от различни видове червена вулканична шлака, а трети — от жълто-сивкавия туф на Рано Рараку. Но така или иначе всички се отличаваха от познатия, традиционен тип статуи на острова и като се има предвид колко безцеремонно са били употребявани за строителен материал през Средния период, почти със сигурност можеха да се приемат за образци на скулптурата от Ранния период.

Откритите статуи от най-древния културен период на остров Пасха могат да се разделят на четири съществено различни типа, три от които преди не бяха известни в Океания. Тип I е представен от четвъртита, понякога плоска каменна глава без торс и крайници, със закръглено четириъгълно очертание. Изрязаното в барелеф равно лице неизменно притежава огромни очи и подчертани вежди, които преминават под формата на У в сплескан нос. Другите детайли, като уши и уста, са само загатнати или напълно липсват. Намерени бяха няколко екземпляра, станали, общо взето, неузнаваеми просто защото са лежали с лицето надолу край постамента или сред каменисто поле.

Тип II е представен от вдървена, стълбоподобна, крайно нереалистична фигура, пак със закръглено четириъгълно сечение, но с цял труп и закърнели нозе. Изрязаните в релеф тънки ръце са свити под прав ъгъл и пръстите почти се срещат на корема. Открити бяха три екземпляра: един завършен, ала счупен, и два недовършени, всичките изработени от червена шлака.

Тип III е представен от забележително реалистичното изображение на гол гигант, коленичил по такъв начин, че напращелите му бутове седят върху обърнатите нагоре ходила. Колената стърчат напред под прав ъгъл спрямо тялото, а ръцете почиват на бедрата, близо до колената. Лицето е малко повдигнато, овалните очи не са хлътнали, а леко изпъкнали, докато скулите са издадени. Устните на тясната уста са свити, брадата завършва с козя брадичка. От този тип бе намерен само един образец — заровен под отпадъчния материал от най-старата част на каменоломните в Рано Рараку.

Ако трите новооткрити вида скулптури преди бяха абсолютно непознати в Океания, тип IV, също от Ранния период, бе в голяма степен известен, тъй като много се доближаваше до единствената позната дотогава статуя от остров Пасха, олицетворена от създадените през Средния период изображения аху, значителна част от които още са стояли на местата си по времето на първите европейски посетители. Всъщност тип IV от Ранния период, види се, е прототип на каменните великани, създали на остров Пасха днешната му слава. Този тип е представен от статичен конвенционален бюст, отсечен непосредствено под гениталните органи, с пъп и зърна на гърдите, с отпуснати край тялото дълги, фини ръце, прегънати в китките под прав ъгъл така, че върховете на извънредно удължените тънки пръсти стигат до гениталиите. Носът и ушите са подчертани, устата е свита, а челото изпъква над очната област. Очите се различават чувствително от релефните изображения на същата анатомическа подробност при останалите скулптурни типове от Ранния период и заслужават да им се отдели специално внимание: тип IV притежава дълбоки кухини наместо същински очи — характерна особеност, която по-късно се повтаря във всички образци от Средния период, представители на същия тип.

Погрешното убеждение, че каменните колоси от остров Пасха са слепи, е получило широко разпространение. Недоразумението идва от факта, че единствените статуи, останали изправени до наши дни, са недовършените фигури в подножието на кариерите. Полузаровени в свличащите се пластове от каменни отпадъци, те са слепи по простата причина, че ваятелите са издълбавали очните кухини едва след като статуята се постави на определеното аху. Както видяхме, всички завършени колоси са били повалени по време на кървавите стълкновения през Късния период, при това са били събаряни по такъв начин, че почти без изключение са падали по лице. През 1955 г. ние изправихме една от фигурите, а други после продължиха в същия дух, тъй че сега няколко статуи са върнати на първоначалните си места и всички те имат дълбоки очни кухини. Характерните за тип IV вдлъбнатини вместо същински очи подтикнаха някои учени да предположат, че скулпторите са искали да изобразят череп с кухи очни орбити, но тази идея е неправдоподобна, тъй като външните части на ушите, устните и носа са издялани съвсем реалистично. По-нататъшните проучвания през последните години ме доведоха до убеждението, че статуите от Ранния и Средния период, представители на тип IV, първоначално са имали инкрустирани очи. Някои от каменните антропоморфни колоси на хетите, както и каменните изображения на хора в действителен ръст, принадлежащи на праевропейско Мексико, се отличават с абсолютно същите дълбоки, овални хлътнатини на мястото на очите, но в тези случаи е известно, че вътре е имало инкрустация, която е паднала, понеже очните кухини на други образци от споменатите области са запълнени с парчета бяла морска раковина със зеница от черен обсидиан. Всъщност и на остров Пасха всички добре запазени дървени статуетки, събрани, преди да се разпространи влиянието на мисионерите, притежават именно такъв вид очи: дълбоки, овални кухини, изпълнени с бяла кост или раковина, обграждаща гледец от черен обсидиан. През 1886 г. У. Дж. Томсън взел от Пасха глава на каменна статуя с подобна инкрустация. Дори и на гигантските изображения от тапа (пай-на), типични за Късния период на острова, са били поставяни очи във форма на бял диск от човешка черепна кост и зеница от черна морска раковина.

Най-голямата разлика между статуите от Средния период и техния в общи линии по-малък прототип от Ранния период се състои в това, че темето на първите е сплескано, за да може отгоре да се закрепи „перуката“ от червен камък (пукао), а и основата им е напълно плоска, тъй че фигурата здраво да стъпи върху каменното аху. Основата и темето на образците от Ранния период са закръглени, защото те нямат перука, и са били поставяни на земята в култовото средище.

Преданията разказват, че първите преселници, които пристигнали от изток, почнали да дялат каменни статуи. Ако потърсим външен източник на вдъхновение, ще видим, че нито един от четирите скулптурни типа не е представен някъде другаде в Океания или в Югоизточна Азия. Само на съседните Маркизки острови и на Раиваевае и Питкеърн — всички разположени в източния край на Полинезия — се срещат големи каменни статуи, но те без изключение изобразяват несъразмерно дебели хора с издути кореми, с къси, леко криви крака и едри кръгли глави с изсечени в барелеф демонични черти. Те са много близки до всевъзможните големоглави и късокраки истукани, издигани на високи каменни платформи или побивани в земята навсякъде от Мексико, през Сан Агустин в Колумбия до езерото Титикака в Перу и Боливия. Въпреки че всички тия статуи неизменно притежават изключително къси крака, все пак се срещат и бюстове без крака — предимно в археологическите обекти из областта Уарас в Централно Перу и значително по-рядко около езерото Титикака. Скулптурните изображения на брадатия Кон-Тики Виракоча в Тиауанако и в съседния център Мокачи са без крака, а един месест каменен гигант от тиауанакското средище Тарако, на северния бряг на Титикака, е отсечен под стомаха и както показвам на друго място, силно напомня на скулптурния тип IV от Пасха в неговия първичен вариант от Ранния период. Независимо от всичко безкраките изображения трябва да се смятат за изключение в Андите, те несъмнено са се развили като преобладаващ вид статуя на остров Пасха само в резултат на местен подбор, осъществен по време на прехода от Ранния към Средния период.

Обаче другите три новооткрити типа от Ранния период, които също не се срещат другаде в Океания, са пределно познати в Андите. Те са много сходни с трите вида каменни статуи, определени от специалиста по андска археология У. С. Бенет като характерни за прединкските паметници в Тиауанако. Формите от остров Пасха следват тиауанакските във всички особености: правоъгълна глава с големи очи и У-образен нос, четвъртит, стълбоподобен труп с прегънати ръце и положени върху стомаха длани; същото се отнася и за реалистичното изображение на коленичил мъж с ръце на бедрата, както и за всяка друга от описаните по-горе подробности. Скьолсволд, който разкопа коленичилия гигант от отпадъчния насип под най-старата част на каменоломните, намери във всички най-характерни детайли паралел между него и съответните тиауанакски образци, датирани от Бенет в най-древния предкласически период на Тиауанако. Ето какво казва Скьолсволд: „…приликата между тиауанакската статуя от Южна Америка и нашия екземпляр е толкова голяма, че трудно би могла да се нарече случайна, по-скоро трябва да се отдаде на тясно родство, което пък предполага, че съществува връзка между тия два образеца на древната каменна скулптура в Андите и на остров Пасха.“

Въз основа на новооткритите скулптурни типове от Ранния период е възможно да си представим еволюцията, довела до създаването на паметниците аху. Досега бяха известни само еднородните колоси от Средния период, които не са сходни със статуи нито от островите на запад, нито от континента на изток. Това е една от причините тяхното изолирано присъствие на остров Пасха да се превърне в такава загадка. Последните археологически находки показаха, че по време на още по-ранен период, неизвестен до момента, най-старите обитатели на острова са експериментирали с различни видове местна скала, както и с четири обособени типа антропоморфни изображения, три от които се оказаха характерни за древната скулптура на Тиауанако — култура, процъфтяла на най-близкия континент в източна посока. Освен това четвъртият тип също има представители сред тиауанакските каменни статуи, но на остров Пасха той е придобил по-специализирана форма към края на Ранния период. По-късно този тип безусловно е бил приет като образец за всичките няколкостотин гигантски фигури, изправени върху преустроените аху през втория период на острова.

Защо се е получило така? За да намерим обяснение на тази еволюция и на установения от археолозите странен застой в по-късни времена, трябва да потърсим помощ от етнологията. Няма основания да се съмняваме в устните сведения, съобщени на Кук, Лаперуз и други ранни посетители от живелите през Късния период аборигени, когато все още е имало изправени статуи на техните аху, а именно, че фигурите не са идоли в истинския смисъл на думата, а паметници на царе, вождове и други знатни личности, издигнати върху гробовете им или близо до тях. Всяка статуя според островитяните била издигната в чест на даден покойник и дори след племенните междуособици, съпроводени с поваляне на каменните колоси през Късния период, неколцина старци помнели имената на определени арики, или вождове, олицетворени със статуи. Нашите разкопки разкриха, че гробници и други видове погребални приспособления се срещат в аху само през заключителната част на Средния и през целия Късен период, докато в лишените от статуи, астрономически ориентирани, олтароподобни съоръжения от Ранния период следи от погребения не бяха открити. Както казахме, пред лицевата страна на изящно шлифованите и споени култови стени с астрономическа ориентация бяха намерени колективни гробове с кремирани останки. Това откритие също бе изненадващо, понеже дотогава не се знаеше, че и кремацията някога е спадала към погребалните обреди на остров Пасха.

Естествено възниква нов въпрос. Защо могъщите вождове от Средния период до един са искали надгробните им паметници да бъдат точно копие на статуите от четвъртия тип на Ранния период? Въпросът става още по-уместен, като се има предвид, че те унищожават или обезобразяват всички скулптурни изображения от Ранния период, дори и тези от тип IV, с едно-единствено изключение: прекрасната базалтова фигура от слънчевата обсерватория на върха на вулкана Рано Као била пощадена и пренесена в една от техните ритуални каменни постройки в Оронго. Всъщност това е единствената, стояща в изправено положение статуя, която не е била съборена и през Късния период, а е била почитана кажи-речи до деня, когато европейците я пренесли в Британския музей.

Дали статуята от Оронго е имала някакво особено значение? Без съмнение можем да отговорим утвърдително. Със своята изпъкнала основа тази скулптурна фигура е била единствената статуя на острова, предназначена за поставяне на пръстен под в сграда и не само че единствено тя преживява трите културни периода, но и единствена на остров Пасха, доколкото е известно, е била обект на преклонение и религиозно внимание от страна на цялото островно население независимо от родовата му и племенна принадлежност. Всички останали статуи наред с постаментите си аху са спадали към друга група и поради тая причина са били съборени и изпочупени в знак на отмъщение по време на кървавите племенни вражди през Късния период. Дори по някои от недовършените фигури в подножието на каменоломните в Рано Рараку личат дълбоки белези от опити да бъдат обезглавени, тъй като аборигените не са били в състояние да ги катурнат — телата им били здраво заседнали в насипа. Но базалтовата статуя в Оронго останала непокътната и когато пристигнали мисионерите през втората половина на миналия век, тя все още олицетворявала символа на плодородие във важните ритуали, съблюдавани от всички враждуващи племена на острова. Нашите разкопки разкриха пред входа към просторния каменен дом, където е било светилището на тази съществена базалтова фигура, голямо натрупване от въглени — явно останки от ритуални огньове.

По всяка вероятност първоначално статуята от Оронго е била свързана с местния култ към слънцето, разпространен в Ранния период. Преди да бъде преместена през Средния период в новопостроеното каменно здание, на гърба й в релеф са били изрязани символите на слънцето и на небесната дъга; после към старите мотиви били прибавени грубо гравираните символи на птицечовека, характерен за този период. Все пак статуята запазила централната си роля в островните култове, въплъщавайки един своего рода бог на съзиданието или плодородието, и била удостоявана с преклонение в ритуалите, извършвани по време на пролетното равноденствие. Ако другите статуи, които островитяните от Средния период почват да издигат върху фамилните аху, са олицетворявали отделни покойници, скулптурното изображение от Оронго продължило да изпълнява функцията на общо божество, почитано от всички родове на острова. Това може би обяснява еднообразието на надгробните паметници върху всички аху. Фактът, че царете на остров Пасха, както навсякъде в Полинезия и Перу, са се смятали за потомци на върховното божество, прави понятно тяхното желание изображенията им да напомнят във възможно най-голяма степен на този божествен прародител, познат им единствено от скулптурата в общия ритуален център Оронго. И докато физическата прилика с вездесъщия отец била задължителна, царете допускали само едно отклонение в своите скулптурни портрети: всеки пореден владетел имал стремеж надгробният му паметник да бъде колкото е възможно по-голям и по-внушителен, за да свидетелствува за неговата мощ и значение.

След като открихме субстрат от статуи, предшествуващи каменните исполини, прославили тъй много остров Пасха, стана очевидно, че теоретичните датировки относно първото заселване на острова вече нямат стойност. Самите островитяни са съобщили на ранните европейски посетители за две царски родословия, като по-древното водело началото си от първия цар преселник Хоту Матуа и продължавало петдесет и седем поколения. Тъй като се предполагаше, че преселниците са дошли от далечна Азия, тази дълга генеалогия произволно бе отхвърлена за сметка на по-краткото второ родословие, включващо в различните си версии между двайсет и трийсет имена. Първостепенна задача при нашите разкопки бе да се търсят органически останки, годни за датиране с радиовъглерод, защото всички предишни опити да се датира заселването на остров Пасха се основаваха на легендарните генеалогии.

Според мисис Рътлидж две, нямащи нищо общо помежду си, миграционни вълни са достигнали Пасха, при което полинезийците са пристигнали около 1400 г. Кнохе също предполага, че два различни народа са се заселили на острова, като първият е дошъл между XI и XIII век. Лавашери и Метро поддържаха мнението, че културата на остров Пасха е млада и еднородна и че островът не е бил открит по-рано от XII-XIII век. Енглерт споделя възгледа, че съществуват явни следи от смесвани на две местни култури, но смята, че нито една от тях не се е появила на самотния остров Пасха преди 1575 г.

Нашите разкопки показаха, че още към 380 г., плюс-минус 100 години, остров Пасха вече е бил обитаван от значително население, което е строяло големи отбранителни съоръжения. Тази дата предхождаше с цяло хилядолетие всички дотогавашни предположения и представляваше най-древната дата, отнесена към някой полинезийски остров до този момент. След като открихме стратиграфски разположени останки от въглени и кости, стана възможно да се направят седемнайсет различни радиовъглеродни датировки за остров Пасха. Проби за две от най-интересните датировки бяха взети от легендарния ров, който някога е отделял полуостров Пойке от останалата част на острова. Съгласно твърденията на островитяните, повтаряни със завидна последователност от времето на най-старите исторически документи, става дума за изкуствено изкопан ров, където се е състояла решителната битка между дедите на днешните обитатели и „дългоухите“, при която последните са били живи изгорени в буйния защитен огън, запален в близо трикилометровия ров.

Обаче досега геолозите, в съгласие с антрополозите, предполагаха, че канавката в Пойке не е нищо повече от естествена геологическа падина, от което Метро и Лавашери заключиха, че туземците са си измислили историята, за да обяснят един природен феномен. И в резултат преданието за „дългоухите“ и „късоухите“ обикновено също се причисляваше към празните измислици. Ала още при пробните разкопки във въпросния ров се установи, че в него има големи количества овъглена дървесина — останки от грамаден, силен огън, които бяха датирани с помощта на радиовъглерод около 1676 г., плюс-минус 100 години. Тия данни забележително съвпадаха с датата 1680 г., посочена по-рано от отец Себастиан Енглерт въз основа на аборигенните предания, според които битката при Пойке се е състояла преди дванайсет поколения.

Разкопките на Смит разкриха, че защитният окоп е бил създаден много преди пламъкът на враждата да избухне около 1680 г.: когато огънят е пламнал, ровът вече е бил запълнен отчасти с пясък и пръст. На самото му дъно Смит откри парченца обсидиан. Окопът в Пойке се оказа естествена падина, която някога е била изкуствено преобразена и уголемена — на дълбочина, достигнала от 360 до 450 см, на ширина — от 11 до 12 м, а дължината й била почти три километра и по този начин полуостровът се отделял от останалата част на острова. Изкопаните от дъното на рова пръст и чакъл са послужили за изграждането на отбранителен вал откъм склона, при което под струпаната земна маса са попаднали въглени, които позволиха да се определи, че приготовленията за защита на скалистия полуостров са били в ход още около 380 г. Откритието загатва, че и през този ранен период, изглежда, е имало местни вражди или може би по-скоро тогавашните обитатели са се опасявали да не би да бъдат преследвани и нападнати от неприятели, дошли от тяхната прародина, защото податките за такова преследване в действителност съставляват съществен елемент във всички най-стари предания на острова. Всъщност за легендарния цар Хоту Матуа, основоположник на местната йерархия, се твърди, че бил избягал от родината си на изток, за да се спаси от плен и смърт, след като претърпял поражение в три големи битки.

В подножието на каменоломните в Рано Рараку се простира поредица от тревисти могили и полегати възвишения, които досега бяха смятани за естествени образувания. На върха на едно от най-високите хълмчета се виждаха основите на съществувалия до мисионерски времена свещен дом на избирания всяка година птицечовек — постройка, свързана от мисис Рътлидж и Метро с най-древните ритуали на остров Пасха. Разкопките на Скьолсволд разкриха, че тези могили до една са възникнали изкуствено. Представляваха огромни купчини боклук, съставени от отломки, счупени базалтови длета и пепеляк, изхвърлен от каменоломните по склоновете на вулкана. Сред отпадъците бяха открити останки от въглени, които дадоха възможност да се датира човешката дейност през Средния период, когато каменоломните на Рано Рараку все още са били използвани. След като се установи изкуственият произход на могилите, стана ясно, че надстроеният върху тях дом на птицечовека няма никаква връзка с най-древните ритуали на остров Пасха, а представлява чисто вторично съоръжение, изградено през Късния период върху отпадъци от Средния период, когато работата в скулптурните каменоломни вече е била прекратена.

В резултата на различните радиовъглеродни датировки археолозите на експедицията определиха, че трите културни епохи на остров Пасха могат да се разглеждат в следния хронологичен ред: Ранният период обхваща времето някъде отпреди 380 г. докъм 1100 г., Средният — от около 1100 г. до 1680 г., а Късният — от около 1680 г. до пълното приемане на християнството през 1868 г.

С цел да набавим материал за хронологически и типологически сравнения, след като напусна Пасха, нашата експедиция посети Питкеърн и Раиваевае, а също Хива Оа и Нукухива в Маркизкия архипелаг — единствените четири тихоокеански острова освен Пасха, където са открити монументални каменни фигури.

В миналото на Питкеърн и Раиваевае бяха намерени ограничен брой неголеми статуи очевидно от сравнително късен произход и никой дори не се опита да предположи, че техните създатели са вдъхновили древните скулптори от остров Пасха. От друга страна, Бък и още някои специалисти виждаха примитивните предшественици на изтънчените паметници от Пасха в закръглените, демонични каменни изображения с приблизително човешки ръст, поставени в две светилища на Маркизите, които се намират толкова далеч на северозапад от Пасха, колкото е и Перу на изток. Скьолсволд успя да открие парчета въглен в два различни пласта под зиданите площадки, на които стоят статуите в Хива Оа, а Мълой и Фердън намериха овъглена дървесина под основите на фигурите в Нукухива. Направените датировки разкриха, че маркизките паметници са издигнати съответно около 1316 и 1516 г., т.е. чак в разгара на Средния период от културата на остров Пасха. Следователно те не биха могли да послужат за вдъхновение на първите скулптори на този остров, тъй като — вече се убедихме в това — скулптурното изкуство е било важно звено и през Ранния период на Пасха, който предхожда маркизките изображения с цели хиляда години. Хронологически погледнато, тези статуи от XIV-XVI век няма как да са повлияли дори и на каменоделците от остров Пасха, преминали към масово производство на фигури аху през Средния период, започнал около 1100 г. Обаче възможността за влияние в обратна посока, от Пасха към Маркизите, хронологически не е изключена.

Както описвам на друго място, днешните потомци на Ороройна, единствения оцелял „дългоух“ по време на клането в рова при Пойке, на дело показаха на нашата експедиция как допреди дванайсет поколения грамадните статуи са били изсичани от твърдите кратерни стени на Рано Рараку с помощта на грубо заострени длета от здрав андезит; освен това демонстрираха как няколкостотин души могат да транспортират гигантските монументи и как дванайсет островитяни, въоръжени само с по две греди, въже и купчина едри камъни, са в състояние за някакви осемнайсет дни да изправят един двайсеттонен колос върху площадка аху.

Независимо че на остров Пасха, както и в Тиауанако в Андите, предстои още много археологическа работа, сега, ако не друго, поне е възможно да направим опит за пресъздаване на някои възлови праевропейски събития, станали на най-уединеното обитаемо кътче на Земята.

Неизвестно кога, но във всеки случай някъде преди 380 г., сиреч преди повече от петнайсет века, на остров Пасха са пристигнали първите заселници. Местните вулкани отдавна били угаснали и в трите кратера имало езера. Пришълците заварили обрасъл в зеленина остров, покрит с различни видове дървета и храсти, включително палми. Ето защо се наложило да разчистят терен за каменните си жилища и за зиданите религиозни съоръжения, както и за каменоломните. Въпреки че на острова дървеният материал бил в изобилие, те не построили домовете си от пръти и трева, по полинезийски обичай, а създали кариери и оттам набавили камък за изграждане на кръгли зидани домове и на лодкообразни постройки със стъпаловиден свод. Покривът на някои жилища бил от плочи, на други — от тръстиката тотора. Коренищата на това растение положително са били пренесени от напояваните поля по безводния бряг на Южна Америка, за да бъдат засадени от преселниците в сладководните кратерни езера наред с друг, също така американски вид — лекарственото растение Polygonum amphibium. Независимо от наличието на дървен материал те изработвали своеобразните си плавателни съдове от същата тръстика тотора, придържайки се към строителните принципи, характерни за вътрешните водни пътища на Тиауанако и за пустинното тихоокеанско крайбрежие на древно Перу. За да се доберат до скрития под почвата здрав туф, те очистили и накрая опожарили палмите, израсли по зелените склонове на угасналия вулкан Рано Рараку. Сетне почнали да обработват тази отбрана скала, а в други кариери шлака и базалт със завидно умение и опит, като използвали заострени, неполинезийски длета от американски тип, за да изсичат грамадни каменни блокове, на които придавали всевъзможни форми и ги шлифовали да пасват така точно, че острие на нож не може да се пъхне между тях.

Тяхната извънредно специализирана зидарска техника е непозната другаде в Полинезия, ала е типична за древно Перу, от долината на Куско до Тиауанако. Религията, донесена от първите заселници, трябва да е била своего рода култ към Слънцето, защото техните внушителни религиозни съоръжения представляват олтароподобни мегалитни площадки, ориентирани по движението на Слънцето. А върха на най-високия местен вулкан избрали за място на слънчевата обсерватория и светилището. Вместо да правят дърворезба по обичайния полинезийски образец, те дялали статуи от твърд базалт и от различни видове туф и вулканична шлака, а после поставяли произведенията си на пръстените площадки в култовите обекти. Към тези статуи спадат специфични видове, които са непознати из цялата островна област в Тихия океан, ала са характерни за динамичния културен център в Тиауанако. Полуостровът Пойке бил преграден с отбранително съоръжение — вероятно поради опасения от нападение на неприятели, тръгнали да преследват заселниците от тяхната родина в новооткритото закътано убежище.

Какво в крайна сметка е станало с основателите на културата от Ранния период, не е известно. Археологическите свидетелства от Винапу и Оронго като че говорят за временно изоставяне на тамошните култови градежи, а не е изключено и целият остров да е бил напуснат за известно време някъде между Ранния и Средния период. Ала от оскъдните радиовъглеродни датировки, направени досега, все още е невъзможно да се каже с абсолютна сигурност нищо за прехода от Ранния към Средния период.

Едно е очевидно все пак: новите обитатели на острова са се отнасяли враждебно към предшествениците си, рушали са техните светилища и са пренареждали строителните блокове, без да се съобразяват с тяхната първоначална форма и изящно полирана повърхност и без да проявяват интерес към годишното движение на Слънцето. Също така чупели и осквернявали старите каменни изображения, чиито останки били използвани при изграждането на нови архитектурни творения аху.

Независимо от враждебното си отношение и подчертаното различие в религиозните представи новата култура е била достатъчно сродна със старата, за да можем с основание да допуснем, че и тя води произхода си от същия географски регион. От това пък е възможно да се предположи, че местоположението на остров Пасха не е било непознато на преселниците, положили началото на Средния период. При тяхното пристигане около 1100 г. внезапно бил наложен култът към птицечовека, който сетне взел връх в религиозната дейност на острова. Тясно свързано с този култ е било преклонението на пришълците към покойните им деди. Всички творчески усилия били хвърлени в създаването на грамадни статуи в тяхна чест — тези паметници се превърнали в основен белег на новото архитектурно развитие, а многобройните гробници добили значение на частни светилища за отделните родове. За период, по-кратък от шестстотин години, били изсечени повече от шестстотин гигантски мемориални фигури от голия кратер на Рано Рараку, чиито склонове отдавна били очистени от всякаква зеленина, а палмовите гори — изпепелени.

С течение на времето да притежаваш надгробна статуя станало въпрос на престиж и всяко следващо поколение, необезпокоявано благодарение на изолацията си от войни с външни неприятели, било обладавано от стремеж да надмине предходното в големината на родовите паметници. По този начин целият остров е осеян с постаменти аху, увенчани с надгробни каменни исполини, обърнати с лице към вътрешната култова площадка и с гръб към океана. Някъде по същото време старият обичай покойниците да се кремират пред фасадата на аху, изглежда, е бил заменен от колективни погребения във или върху площадки аху — обред, възприет почти всеобщо през Късния период.

Когато създаването на скулптурни изображения достигнало своя връх — непосредствено преди настъпилия срив в живота на островитяните от Средния период, — местните хора били в състояние да издигнат монолитни фигури с височина до 14 м, сиреч колкото четириетажна сграда. Най-голямата статуя, издигната върху постамент аху, отдалечен на пет мили от каменоломните, тежи повече от осемдесет тона и макар да е висока десет метра, на главата й е закрепен цилиндър от червен камък с тежина дванайсет тона, т.е. колкото два възрастни слона. Наистина е трудно да си представим докъде би стигнала тази гигантомания. По времето на трагедията около 1680 г. скулпторите са оставили в каменоломните една почти завършена фигура с височина 21,33 м, или колкото седеметажна сграда. Работата в кариерите, по пътищата и на всички аху внезапно била прекъсната, за да не се поднови никога вече. В този период на кръвопролития и безчинства островитяните се криели с имуществото си в тайните пещери, с които изобилствуват полетата от застинала лава и крайбрежните скали. За пръв път в историята на острова били изработени хиляди обсидианови накрайници за копия, които преобладават във всички пластове с отпадъци от последвалата епоха. Изображенията аху били повалени, тръстиковите жилища — изгорени до основи (та камъните чак се пропукали), зидовете — съборени.

Победителят, останал да живее на острова, бил полинезиец. Той не бил нито майстор на каменна зидария, нито скулптор; строял жилищата си от пръти и трева и събирал по брега изхвърлени от океана късове дърво, за да прави от тях дървени фигурки и канута, каквито се правят навред из Полинезия. Неговото традиционно изделие от дърворезба, което днес на остров Пасха се произвежда със стотици за търговска цел, представлява особено изображение на измършавял човек (моаи кавакава) с козя брадичка, подчертано орлов нос и удължени уши до рамената. Така изглеждали, твърдят островитяните, хората, заварени от техните деди на острова и изтребени в рова при Пойке.

Пристигналите на остров Пасха полинезийци не донесли със себе си нито хавана за пои, нито бухалката за тапа — двете най-важни домакински принадлежности, характерни за цялата полинезийска култура. Трябва да се признае, че материалните свидетелства за времето на тяхното пристигане са малко или изобщо липсват. Сякаш са дошли без никакви завоевания и смирено са възприели местните неполинезийски вярвания и обичаи. От кой остров са тръгнали, все още не може да се каже с положителност. Записаните през миналия век предания говорят, че са пристигнали карау-карау (200 години), преди да вдигнат въстанието, довело до битката при Пойке. Тия данни добре се съгласуват с изчисленията на мисис Рътлидж и други учени, основани на сведения за „по-късото“ от двете родословия, което включва двайсет и две поколения, докато за Хоту Матуа се казва, че е дошъл от изток преди петдесет и седем поколения.

Много неща подсказват, че полинезийците не са се заселили по своя воля на самотния остров Пасха, за да помагат на „дългоухите“ скулптори в тяхното фанатично мегалитно начинание. Възможно е те да са били докарани насила от обитателите на Пасха през Средния период, които са били в състояние да посетят Маркизкия архипелаг около XIV век.

Така или иначе историята ги е заварила като преобладаващо население, живеещо сред опустошени руини и повалени статуи на един гол, обезлесен остров. Когато Рогевен повдига завесата за европейските зрители, сред островния декор все още се срещали светлокожи и червенокоси индивиди, но основното представление отдавна било завършило и главните действуващи, лица били слезли от сцената.