Тур Хейердал
Древният човек и океанът (7) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава VI
От Азия до Полинезия

Мащабът на тихоокеанския проблем е производна от мащаба на Тихия океан. Сам той заема половината от земната повърхност — екваториалните му брегове съответно в Азия и Америка представляват абсолютни антиподи. В далечно геологическо минало над повърхността на това морско полукълбо се показали два вида малки острови: едните били образувани от димяща лава, изхвърлена от подводни вулкани, а другите бавно се изграждали от коралови полипи, които създавали своите колонии по гребените на недостигнали до самата водна повърхност кратери. Ако изключим Нова Зеландия, общата площ на тихоокеанските острови няма да се равнява и на половината от щата Ню Йорк. И тъй като океанът, който ги е приютил, е равен по големина на всички световни континенти и океани взети заедно, разстоянията до тези късчета суша, естествено, стават огромни. Фактът, че каменният човек се е заселил по тия острови много преди европейците да ги открият, представлява удивителен подвиг, който засенчва откриването на американския континент от тях от другата страна на тесния Атлантик.

Източно от Азия и северно от екваториалната линия се намира микронезийската част на Тихия океан — водна площ с ширината на целия Атлантик, която крие в пазвите си малки островчета, повечето образуващи коралови атоли, които едва се издигат над вълните и могат да се забележат само от непосредствена близост. Общата им площ е равна на 3500 кв. км, по-малко от големината на нюйоркския Лонг Айлънд. Вече споменахме, че дори и най-високите вулканични острови край Азия са били открити от европейски мореплаватели, тръгнали от Америка. Всъщност за много от тях външният свят узнал чак през XIX век. На юг от Микронезия се простира Папуа-Меланезия, също така обширна океанска област, която започва от края на Индонезийския архипелаг и продължава 4000 мили от западните брегове на Нова Гвинея до източните острови на Фиджи. Големи, високи острови от континентален тип образуват в този район почти непрекъснат мост, отправен на изток, като само океанската група Фиджи отчетливо се отделя от останалите. Източно и от Микронезия, и от Папуа-Меланезия, в американската половина на Тихия океан, се намира Полинезия. Силно раздалечените полинезийски острови и атоли са твърде малки, пръснати в триъгълника, образуван от Хаваите на север, Нова Зеландия на юг и остров Пасха на изток. Между Полинезия и Америка няма обитаема земя.

Въпросът, как каменният човек е успял да се засели на полуконтиненталните територии в Папуа-Меланезия, никога не е предизвиквал особени спорове сред учените, макар и археологията да показва, че разумни същества се настаняват по тия острови в изключително ранни периоди. Пределно ясно е, че мургавите, негроидни обитатели на Папуа-Меланезия, както и примитивните аборигени в Австралия и Тасмания са могли да дойдат кажи-речи пеша от Южна Азия и Индонезия в геологическа епоха, когато тези нагъсто разположени петна суша са били отделени от по-малки водни пространства в сравнение с днес. С изключение може би на Фиджи, при достигането на останалите територии не са съществували никакви проблеми.

Въпросът, как Микронезия е била заселена с примитивни племена в доста по-късни времена, често се разглежда с лека ръка от учените, които се задоволяват с извода, че микронезийските народности, изглежда, са смесица от някакъв неизвестен народ и пришълци от Меланезия на юг и Полинезия на изток. Ветровете и теченията биха облагодетелствували дрейфа от споменатите съседни области.

Въпросът за заселването на Полинезия обаче предизвика по-сериозни противоречия от всяка друга загадка в историята на антропологическите науки. Огромен брой взаимоизключващи се теории бяха предложени от учени в различни области, както и от двойно повече псевдоучени и популярни писачи. Във всичките тези противоположни твърдения само две основни положения са общи: първо, последната значителна територия на Земята, заселена от човека, е Полинезия, и второ — пришълци от Азия са играли съществена роля в преселенията, благодарение на които постепенно било населено цялото тихоокеанско полукълбо, включително далечна Полинезия. С други думи, всички ние търсим — и предлагаме — хипотетични морски маршрути, които биха могли някак да заобиколят или да пресекат широкия 4000 мили културен и расов буфер на Микронезия и Папуа-Меланезия, тъй че да позволят на полинезийците да заселят в недалечно минало уединените острови зад него. Предложения тук миграционен път от Азия до Полинезия аз изложих още през 1941 г. в студия върху произхода на полинезийците, публикувана в нюйоркския бюлетин „Интернешънъл сайънс“. Поради глобалното разширение на Втората световна война публикацията не бе удостоена с особено внимание, а когато се завърнах през 1946 г. в Америка, за да предприема следващата година от Перу плаването с балсовия сал „Кон-Тики“, азиатският елемент в предложената миграционна теория беше напълно засенчен от интереса към предстоящия практически експеримент и от последвалия шум сред широката публика, предизвикан от книгата и филма за експедицията. Учени и популярни автори откъде ли не ме обвиняваха, че съм пренебрегнал Азия, задето съм се опитал да утвърдя Южна Америка като единствен източник на полинезийски преселници. Всичките ми опити да оспорвам това обвинение и да изясня личното си становище бяха напразни. В отпечатаната през 1952 г. монография под наслов „Американските индианци в Пасифика“ аз отново се помъчих да оправя станалото едва ли не всеобщо недоразумение, като посветих първите 178 страници изцяло на анализи върху най-логичния път, използван от азиатския компонент в несъмнено смесеното полинезийско население. Там може да се види следното обяснение: „Нямам намерения да отричам, че в известна степен полинезийците са далечни родственици на малайците. Единствено се съмнявам, че преките предшественици на полинезийците някога са живели на Малайския архипелаг. Трудно ми е да проумея защо, когато разглеждаме малайско-полинезийските връзки, ние винаги трябва да смятаме полинезийците за преселници в Полинезия, а малайците за коренни жители на Малайския архипелаг. Знаем отлично, че малайците не са автохтонни обитатели на днешните си земи, а са пришълци от континента. Ето защо е много възможно, дори крайно вероятно съвременните малайци, както и полинезийците, да са се разселили през вековете, след като техните прародители са били в съприкосновение помежду си. Ако е така, Малайският архипелаг, както и полинезийската островна група, не може да се смята за географска област, където се слива родословието на двата народа. Произходът и на полинезийци, и на малайци води началото си от континентална Азия. Не Малайският архипелаг, а малайският народ притежава рудиментарни свидетелства за древен контакт с палеополинезийските племена.

Предците на полинезийците са напуснали крайбрежната зона на Източна Азия в неолитен стадий на развитие, преди да възникнат високоразвитите местни цивилизации. Същото важи и за малайците, и за всички американски индианци. Няма да противоречим на никой от познатите факти и установените принципи на полинезийската антропология, ако допуснем, че при своята дълга неолитна миграция от Източна Азия до Полинезия предшествениците на днешните полинезийци не са плавали — бързо или бавно — непременно през микронезийски води, а са следвали азиатския бряг или насоченото на изток течение Курошио, от континентална Югоизточна Азия или дори от Филипините до някое временно обиталище в по-северните ширини, откъдето са предприели окончателното плаване през Пасифика.“

Предложеният тогава маршрут от Югоизточна Азия се разглежда в настоящата глава, а също е и главна тема на лекцията „Морски пътища до Полинезия“, изнесена през април 1961 г. в университетския музей на Пенсилванския университет и публикувана по-късно в бюлетина на музея. Същият маршрут от Азия заема специално място и в доклада върху примитивната навигация, прочетен на Тринайсетия конгрес по тихоокеански изследвания във Ванкувър, Британска Колумбия, през август 1975 г., впоследствие публикуван в материалите на конгреса, а наскоро отпечатан отново в „Годишник за наука и футурология на Енциклопедия Британика“ — 1976 г. Поместената тук глава представлява съчетание от споменатите публикации.

* * *

Преди двеста години обикновено се приемаше, че полинезийските племена по усамотените острови в Източния Пасифик са съставени от американски индианци, пренесени там подобно на първите европейци от преобладаващите източни ветрове и течения. Видяхме, че в продължение на пет столетия, от времето на Марко Поло до плаванията на капитан Кук, на нито един европейски кораб не се удало да си пробие път от Азия или от колониите на Малайския архипелаг до която и да е част на Полинезия. Всички плавания през полинезийски води без изключение се извършвали по посока от Америка към Азия, а за да се осъществи връщане, било необходимо от Филипините покрай Япония да се достигнат високите ширини между Алеутските и Хавайските острови.

При странствуванията си из Тихия океан капитан Кук пръв установил, че някои полинезийски думи са близки до съответните понятия в малайските езици. Подобно на съотечествениците си Ванкувър и Диксън той същевременно забелязал, че по определени физически и културни белези полинезийските островитяни удивително приличат не на малайците, а на крайморските индианци от континенталния архипелаг покрай северозападното крайбрежие на Америка. Учените от XVIII век почнали да изказват предположения за връзките между тези три островни народа, населяващи отдалечени една от друга области в Тихия океан. Етнолозите от XIX век установили, че не само смътни лингвистични свидетелства свързват Полинезия със Стария свят: полинезийските островитяни отглеждали свини, кокошки, хлебен плод, банани, захарна тръстика, ямс, таро, също имали обичай да привързват отстрани на лодките си балансьор — все безспорни елементи на азиатска култура.

Общоприетото становище се обърна на 180 градуса. Етнографски погледнато, сега проблемът за произхода на полинезийците изглеждаше лесно разрешим. Достатъчно беше да се потърси районът в Малайския архипелаг, откъдето, прехвърляйки се от остров на остров, предшествениците на полинезийците са стигнали до земите на настоящото си местожителство. Теорията за преминаването от остров на остров получи широка подкрепа от страна на кабинетните учени, които познаваха огромното тихоокеанско полукълбо единствено от осеяните с острови карти, където неизбежно увеличените точици и печатни островни имена наглед образуват непрекъсната пътека от Индонезия почти до остров Пасха. Онези, които имаха представа от тази водна половина на земното кълбо, не можеха така лесно да се убедят. Географите посочваха обстоятелството, разгледано тук в глава II, че островната област в Пасифика се намира в главния поток на непрекъснато циркулиращите природни стихии, обуславяли принудителните ветроходни маршрути на всички ранни пътешественици от Европа. Географите също си дадоха сметка, че изработваните от тях обзорни карти с цел да предоставят цялата информация за тихоокеанското полукълбо на малък лист хартия, неизбежно заблуждават и приканват към излагане на хипотези за придвижване от остров на остров. В труда си „Географията на Пасифика“ X. И. Грегори находчиво отбелязва: „Обаче океанските острови не предлагат никакви условия за миграция. Те са малки, силно раздалечени и безразборно пръснати, тъй че, за да бъдат достигнати от човек или растения, са необходими изключителни обстоятелства.“

Затрудненията на етнолозите, поддържащи идеята за прехвърлянето от остров на остров, се увеличиха още повече, след като археолозите не успяха да открият никакви следи от някогашното присъствие на полинезийците в Малайския архипелаг или в Западния Пасифик, откъдето се предполагаше, че са дошли, и особено след като специалистите по физическа антропология почнаха да търсят извън малайската зона народ, който по телесна конструкция и физиономия повече се доближава до белезите на високите и остролики полинезийци, отколкото до физическите черти на дребните и плосколики малайци. Ето защо преди края на XIX век възникна тъй нареченият полинезийски проблем и учените от всички области почнаха да си разменят и оспорват теории и предположения. Кажи-речи не остана страна в континентите отвъд Индонезия — от Китай и Индокитай до Индия, Месопотамия, Египет, та чак и Скандинавия, — която напълно сериозно да не бе предлагана за възможна прародина на полинезийците. А проблемът се усложни допълнително от заключението на повечето специалисти, че Полинезия е била засегната не само от една миграционна вълна и че в расово, както и в културно отношение тя представлява същински тигел.^[1]

След стогодишни филологически проучвания лингвистичните свидетелства запазиха своята стойност, но не доведоха доникъде. Отдавна бе установено, че по структура полинезийските и малайските езици са съвсем различни, освен това по-малко от един процент от лексиката на двата народа е сродна или има сходни корени; в полинезийския също липсват напълно чисто малайски или санскритски думи, които са проникнали в индонезийската реч през изключително ранен период. Още повече думите с възможна коренна връзка с полинезийския език са разпространени така хаотично и епизодично в пределите на Малайския архипелаг, че би било абсурд да се посочи един отделен остров за място, където се е осъществил родовият контакт. В резултат се оформиха две лингвистични направления. Представителите на едното се заеха да търсят някакъв общ малайско-полинезийски праезик в границите на Азия, откъдето малайците и полинезийците може да са се разселили самостоятелно; през времето на своята многовековна островна изолация тия два народа биха запазили повече елементи от общия някога праезик в сравнение с континенталните си родственици, изложени далеч в по-голяма степен на чужди нашествия и съответно на расови и езикови смешения. Представителите на другото направление допуснаха, че полинезийският език не се е развил нито в Азия, нито на Малайския архипелаг, а в Океания — някъде из граничните архипелази на днешна Полинезия. Приема се, че оттам полинезийците с единен език са мигрирали на изток, додето заселили всичките, тъй раздалечени островни групи в Източния Пасифик, като същевременно от този еволюционен център в Океания отделни думи се разпространили в обратна посока, сред малайците. Следователно езиковедите ни на йота не ни приближиха до разрешаването на сложния проблем, излагайки две противоположни хипотези, в нито една от които за прародина на полинезийците не се сочи Малайският архипелаг.

Макар че лингвистиката не предлага надежден отговор, има други пътища за преодоляване на застоя в разясняването на малайско-полинезийския въпрос. Изследванията на физическата антропология обикновено се смятат за по-сигурен указател на расово родство от езиковедските анализи, тъй като лингвистичният материал може да се разпространява независимо от човешките взаимоотношения. Изтъкнатият американски специалист по физическа антропология Л. Р. Съливан преди половин век направи първото систематично соматологично сравнение между полинезийци и малайци. Той установи, че двата физически типа чувствително се отличават по степен на пигментация, окосмяване на тялото и лицето, дебелина на устните и форма на очите, и наред с това обяви индонезийците за абсолютни антиподи на полинезийците, що се отнася до ръст и форма на черепа, лицето и носа. В заключение той заяви, че близко физическо родство е изключено поради „големи отклонения в почти всички анализирани белези“.

Изводите на Съливан никога не са били оспорвани от следващите специалисти по физическа антропология, а напротив — потвърдени бяха от съвременните изследвания на кръвните групи. Учените от Серологическата лаборатория на Британската общност в Мелбърн, Австралия, и по-специално Р. Т. Симънс, Дж. Дж. Грейдън и техните сътрудници, проведоха най-подробно изследване върху разпространението на кръвните групи в района на Пасифика и установиха, че по този показател полинезийците подчертано се различават от всички народи, обитаващи Югоизточна Азия и западните части на Тихия океан. Преобладаващите гени на кръвна група В, които според закона на Мендел за наследствеността не могат напълно да изчезнат от семейство, където веднъж са били наблюдавани, отсъствуват абсолютно сред всички чистокръвни полинезийски племена, макар те да достигат световния си максимум в Южна Азия, включително Индонезия, Меланезия и Микронезия. Изследванията на кръвните групи с гени AB0, MNS, Rh, P, Le^а, Fy^а и K разкриха, че съществува ясно очертан преходен пояс, който отделя полинезийците от всичките им западни съседи, докато самите те са близки по кръвни групи с коренните американски индианци.

Фактът, че от кръвногенетична гледна точка полинезийците няма как да са произлезли от днешните обитатели на Югоизточна Азия, нито пък е възможно характерът на кръвта им да се е изменил посредством кръвосмешение със заемащите средно положение меланезийци или микронезийци, създаде нова дилема. Дотогава преобладаваше мнението, че преминавайки от остров на остров, древните полинезийци трябва да са плавали много бързо, почти без спиране, през широкия 4000 мили островен буфер на Меланезия и Микронезия, щом не са успели да загубят светлия оттенък на кожата си и европоидните си черти, претапяйки се с хора, които са по-смугли и негроидни на вид даже от малайците. Съставът на кръвта обаче изключва подобен светкавичен преход, който не би дал възможност да се осъществи фундаменталното изменение от индонезийски към полинезийски кръвни признаци. Най-пламенните привърженици на теорията за миграция източно от Индонезия сега заеха тъкмо обратно становище, като предложиха, че предшествениците на полинезийците изобщо не са бързали през Микронезия, а са се придвижвали съвсем бавно, вследствие на което полинезийските кръвни групи и другите физически черти са имали предостатъчно време пътем да се променят посредством „микроеволюция“. Съгласно тази хипотеза неголям брой мъже и жени, които по една или друга причина не притежавали преобладаващия фактор В, били напуснали своите родственици с гени В някъде в Азия и се заселили на необитаем атол в Микронезия. По-нататък — само онези от потомците им, у които също отсъствувал факторът В, се придвижили на следващия остров. Ако малочислена група от такива хора всеки път се е преселвала и оставяла зад себе си своите родственици с B фактор, само тогава „микроеволюцията“ сред тези отбрани индивиди в крайна сметка би могла да доведе до създаването на окончателната вълна от преселници, прехвърлящи се от остров на остров, които достигнали Полинезия и се заселили по нейните територии, без да притежават фактора В, толкова характерен за предшествениците им от Южна Азия.

Това предположение има много слабости. Първо, при прехода от запад на изток, през Микронезия или Меланезия, не се наблюдава постепенно понижаване в честотата на разпространение на ген В. Факторът В изчезва внезапно точно на границите между Полинезия и другите острови. Второ, твърде малко вероятно е всеки път само двойки без ген B в кръвта си да са отплавали на изток в неизвестното; а пък би било съвсем изключено подобна „микроеволюция“ да е станала по абсолютно същото време с носителите на кръвни групи M-N-S, Rh и останалите групи, както и с носителите на физическите белези, които се съчетават, за да образуват полинезийския тип, придобил подчертано друг облик сред обитателите на Западния Пасифик.

Обърнем ли се отново към съмнителните предположения относно продължителния престой на полинезийците в Микронезия и Меланезия, ние се озоваваме приковани в началната точка на проблемите и се натъкваме на затруднения от археологическо естество. Микронезийските атоли са малки, сухата коралова почва и откритият ландшафт не могат да скрият нищо и все пак няма никакви следи от полинезийско пребиваване там. Югоизточните атоли Капигамаранги и Нукуоро правят изключение, но езиковедите и етнолозите установиха, че тия острови са били заселени от истински полинезийски мореплаватели, дошли по вятъра от Самоа в сравнително недалечно минало. Пълният неуспех в търсенето на свидетелства за полинезийско преселение през Микронезия подтикна някои изследователи да се откажат от ниските атоли като възможни стъпала до Полинезия и да насочат вниманието си към големите, обрасли в джунгли планински острови на Меланезия. Ала как би могла да се развие продължителната полинезийска „микроеволюция“ сред гъстонаселената с древни негроидни жители враждебна територия с ширина 4000 мили.

Следи от неотдавнашни полинезийски колонии бяха открити на някои от източните брегове на Меланезия, както и на източния нос на Нова Гвинея, но подобно на споменатите изключения в Микронезия, и за тези полинезийски колонии се оказа, че са възникнали в резултат на сравнително скорошни плавания по вятъра директно от Самоа или Тонга в Същинска Полинезия.

Най-изтъкнатият защитник на теорията за миграция на изток от Индонезия, сър Питър Бък, решително се противопоставя на идеята за полинезийско преселение през Меланезия, като заявява: „Силните аргументи в полза на микронезийския маршрут се основават на свидетелствата, отхвърлящи пътя през Меланезия.“ Впрочем той няма друг аргумент в полза на микронезийския маршрут и като отхвърля меланезийския път. Животните, разпространили се от Фиджи в Полинезия, са свиня и кокошка. Както ще видим по-нататък, третото и последно полинезийско домашно животно — кучето — било непознато в Меланезия и Микронезия, но е сродно с ендемичните американски породи. Ето защо е от значение да се отбележи, че кучето е било известно на новозеландските маори, докато свинята и кокошката не. Ще видим също, че кучето се споменава в най-старите предания и митове на маорите, а за свинята и кокошката не се и загатва дори в племенните възпоминания. Всъщност да се обясни този факт е трудно. Генеалогическите проучвания показват, че в началото на настоящото хилядолетие новозеландските маори са пристигнали от Източна Полинезия и след краткотрайно общуване с островите на североизток те се отделили напълно от останалата част на Полинезия и не възприели нищо от външния свят до идването на Тасман през 1642 г. Ето защо хранителните култури плюс свинята и кокошката, които през периода на оживена търговия и мореплаване в Централна Полинезия се разпространили от Фиджи, никога не стигнали до изолираните племена в Нова Зеландия. Във всяко отношение тези племена се запазили като най-чисти представители на първичния полинезийски род. Изключително важно е да се знае, че междуостровната дифузия, упражнила влияние и преобразила полинезийската култура през епохата непосредствено преди идването на европейците, изобщо не е засегнала маорите. Поради тази причина е не по-малко важно да се отбележи, че дори едно такова крайно полезно и съществено изобретение като балансьора за кану никога не достигнало нито маорите, нито техните съседи — мориорите от островите Чатъм, независимо от разпространението му наред с други фиджийски изделия по кажи-речи всички останали острови на Полинезия.

При наличието на преки свидетелства за това, че полинезийските преселници са дошли, без да носят растения и животни от Стария свят и без дори да познават двойния и единичния балансьор, ние не само губим и последните аргументи в полза на теорията за миграция източно от Индонезия, но и сме принудени да търсим съвършено нова област за отплаване, откъдето маорите полинезийци биха могли да се доберат до Източния Пасифик, без да притежават балансьора — най-необходимото от всички навигационни изобретения на Азия. Навсякъде в Малайския архипелаг, от Суматра и Филипините до западния край на Нова Гвинея, малайци и индонезийци от древни времена са използвали за уравновесяване на плавателните си съдове двоен балансьор, т.е. плаващ стабилизатор, прикрепен за напречни греди от всяка страна на лодката. Микронезийците и меланезийците употребявали единичен балансьор — поставен само от едната страна, — поради което микронезийските канута са строени асиметрично. Когато полинезийците възприели единичния балансьор, приложен към техните симетрични канута, те следвали фиджийския образец, а не микронезийския. С две думи, нито индонезийският, нито микронезийският тип кану с балансьор не се е разпространил в Източния Пасифик.

Теорията за миграция източно от Индонезия, достигнала Нова Зеландия и останалите острови по време, съвпадащо със заселването на Полинезия, среща и други спънки. Специалистите особено наблягат на факта, че полинезийците са се разселили в своята островна област през настоящото хилядолетие като носители на култура от каменната епоха, докато още през II век от н.е. на Филипините се употребявал не само бронз, но дори и желязо, които малко по-късно се разпространили из цяла Индонезия.

Ф. У. Крисчън пък обръща внимание върху отсъствието на колелото в Полинезия, макар че в Индонезия то е било познато от толкова отдавна, колкото и желязото. Някога отсъствието на колелото в древна Америка служеше за основен аргумент срещу контакта със Стария свят; защо същият аргумент не се приема и в случая с Полинезия?

В своето изследване на паричните системи в Пасифика X. Петри посочва, че през неолита в Югоизточна Азия са се използвали монети от камък и раковина, които получили почти всеобщо разпространение в Индонезия, Микронезия и Меланезия. Но той останал изненадан от неочакваното пълно отсъствие на каквато и да било парична форма в Полинезия; неспособен да намери друго обяснение, Петри изказва предположение за евентуална „културна регресия“.

Като продължава наблюденията на своя колега Зееман, ботаникът О. Ф. Кук твърди, че непознаването на алкохола от страна на полинезийските аборигени разкрива, че тези островитяни не биха могли да произхождат от която и да е част на Малайския регион, „защото преселниците от Азия несъмнено биха донесли със себе си азиатското умение да се отцежда сок от палми чрез подрязване на младите филизи, от който после се получава спиртна напитка и захар. Факти от този род навеждат на мисълта, че коренните обитатели на тихоокеанските острови не са получили земеделските си навици от азиатски източници… тъй като не са завещали на днешните полинезийци изкуството да добиват палмов сок.“

Още по-забележително от невежеството на полинезийците по въпроса за алкохола е непознаването на обичая да се дъвче бетел, присъщ за милиони жители на Югоизточна Азия. А както отбелязва Дж. Фридеричи, този обичай е известен от дълбока древност в Западния Пасифик — разпространен е от Индия през Малайския архипелаг до източните граници на Меланезия, където внезапно изчезва. В замяна на това навред из Полинезия се появява ритуалът да се пие кава — слюнчеста напитка, правена от жени, които дъвчат продължително определени растителни влакна, сетне изплюват получената жвачка в топла вода и след прецеждане течността е готова за пиене. Според Фидеричи начинът на приготовление и церемониите, свързани с консумацията на тази напитка, са толкова сходни с древната практика в Южна Америка, че „вероятността за връзка между двата района става особено голяма“. А ето какво казват за полинезийската кава първите европейски мореплаватели в Пасифика, като Дж. А. Мьоренхут например: „Американските индианци правят точно същото нещо само че от други растения.“ Дж. М. Браун цитира записките на Брауър за пътуването му в Чили през 1643 г., от които се разбира, че кавау е местното название на слюнчеста напитка, приготвяна също като полинезийската кава — от жени, които дъвчат някакъв корен и изплюват жвачката в съд с вода. Употребата на кава от полинезийците вместо алкохол или бетел Браун обобщава така: „Друга загадка представлява въпросът, защо преселниците, след като сигурно са носели със себе си кокосовия орех, са се отказали от основното му приложение за сметка на далеч по-слабата и не така изкусителна кава на Централна Полинезия, която се приготовлява чрез дъвчене и изплюване на жвачката… Получената напитка е доста сходна с чияс от тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка и на запад е разпространена само до югоизточните брегове на Нова Гвинея, където се среща с идващия от изток навик да се дъвче бетел.“

Накратко казано, вместо навиците на Стария свят да се пие алкохол и да се дъвче бетел, полинезийците се придържали към ритуалната консумация на кава, което е в тясно родство с обичая, разпространен в американските области с висока култура, където съответната напитка се наричала от инките чича, но имала и други местни названия — акха и акка (Перу), кавау (Чили), аха (Колумбия) и касава (Бразилия).

Т. Р. Сейнт-Джонстън отбелязва, че полинезийският способ за спояване на камъни „говори за ранно отделяне от азиатския континент, преди да излезе „на мода“ употребата на хоросан“. Същият извод се налага от факта, че никъде в Полинезия не са били познати такива древни елементи на азиатска култура като свода при каменните строежи, ключа за гребла, кормилото и дървените клинци при лодкостроителството. По невежеството си относно тия стари изобретения полинезийците се доближават повече до Новия свят, нежели до Стария. От друга страна обаче, пълното непознаване на грънчарството и тъкачеството по времето, когато европейците пристигат, очевидно ги отдалечава така чувствително и от източните, и от западните им съседи, че за да се намери разрешение на полинезийския проблем, трябва преди всичко да се изясни подробно произходът на най-забележителните и съществени белези на маорско-полинезийската култура.

Заварената от първите европейци полинезийска култура се основавала на немного, разпространени навсякъде, доста прости елементи: неолитна клюнеста брадва, кану, специални видове рибарски куки, бухалка от дървесна кора, хаван за пои, пръстена пещ и пиене на кава. Тъй като тия черти на практика имат панполинезийско разпространение, те би трябвало да съществуват и в онази област, от която предшествениците на днешните племена са се разселили из целия полинезийски триъгълник.

Общополинезийската клюнеста брадва и нейната разновидност със заострено или четириъгълно каменно острие са крайъгълният камък в полинезийската култура и същевременно съставляват най-противоречивата й черта. X. О. Бейер пръв установява през 1948 г., че сходни с полинезийските четириъгълни и заострени остриета от брадви били известни още от много древни археологически периоди в северните части на Филипините, ала не се срещали никъде другаде. Обаче той успява да докаже, че тези видове брадви са били употребявани в споменатата област между 1750 и 1250 г. пр.н.е. Сега възниква въпросът, как сечивата са достигнали Полинезия. В различни свои лекции Р. Дъф пренася разпространението им и в континентална Азия, но това ни най-малко не ни приближава до Полинезия. Заострените брадви са напълно неизвестни в Меланезия — сечението на острието там винаги е цилиндрично. В безуспешното си търсене на миграционен маршрут през този район Хайне-Гелдерн признава, че е невъзможно триъгълните и правоъгълните брадви да са минали оттам „поради коренното различие между полинезийската и меланезийската форма“. Бък, също търсейки маршрут за преселение, заключава, че полинезийската брадва няма как да е минала през Микронезия по простата причина, че на тамошните атоли не е съществувал камък, поради което микронезийците са били принудени да изработват сечивата си от раковини. Той посочва, че формите на полинезийските брадви не биха могли да произхождат от Югоизточна Азия, тъй като липсата на суровина в продължение на 4000 мили през цяла Микронезия създава огромна пропаст, и щом стигнали вулканичните острови в Източния Пасифик, полинезийците били заставени сами да измислят своите брадви.

Ние обаче видяхме в глава II, че съществува друг, напълно достъпен морски път от Югоизточна Азия до Полинезия — единственият маршрут, оказал се проходим за ранните европейски ветроходи. Този път избягва изцяло микронезийско-меланезийската буферна територия и от Филипинско море се насочва с Японското течение и западните ветрове към осеяните с острови крайбрежни води на Северозападна Америка, откъдето природните стихии завиват обратно и отвеждат право на Хавайските острови. Заменим ли Микронезия и Меланезия със северната островна област като попътна спирка за азиатските мореплаватели с курс Източния Пасифик, ние тутакси откриваме и стъпалата, по които е преминала заострената четириъгълна брадва — основно сечиво на индианците от северозападното крайбрежие на Америка чак до пристигането на европейците. Капитан Кук пръв забелязва, че местните жители използват брадви, сходни с употребяваните от таитяните и други полинезийски островитяни, а след него капитан Диксън посочва, че брадвите на крайбрежните индианци „представляват острие от яспис, същото като използваните от новозеландците“. А капитан А. Якобсен подчертава: „Дръжката на брадвата и способът за прикрепваме на острието към нея при полинезийците са абсолютно същите като при северозападните индианци.“

Антрополозите от XX век потвърдиха тези първи наблюдения. У. X. Холмс изтъква, че заострените четириъгълни брадви на индианците от северозападния американски бряг приличат повече на брадвите от тихоокеанските острови, отколкото на подобните сечива на други индиански племена, а в своето изследване върху клюнестата брадва от северозападното крайбрежие Р. Л. Олсон пише: „Присъствието й в Полинезия в почти еднаква форма с американския образец предполага древна възраст и извънамерикански произход.“ Следователно е възможно заострената четириъгълна брадва, характерна за Азия и северните Филипини само през определен, много ранен период, да се е разпространила в Полинезия доста по-късно, следвайки естествения морски път през Северозападна Америка.

Както вече казахме, Тихият океан заема цяло полукълбо; Екваторът не е права линия и ако на картата северният път изглежда заобиколен, в действителност за преодоляването му е потребно много по-малко време и усилия в сравнение с тези, необходими при плаване право на изток от Индонезия. Ако постъпим като в случая с важната четириъгълна брадва и просто избегнем „трудните“ райони на Микронезия и Меланезия и навлезем в Полинезия през Хавайските острови, а не през Самоа, цялата поредица от до болка познатите антропологически затруднения ще изчезне наред с всички навигационни проблеми. Преди всичко, ако островната област пред северозападния бряг на Америка представлява трамплин от Азия до Полинезия, тогава полинезийският физически тип се превръща от сложен проблем в логическо следствие. Установено е, че по своето крехко телосложение индонезийците се нареждат сред най-дребните хора на Земята, докато полинезийците се числят към най-едрите. Индианците от северозападния бряг на континента са малко по-едри от обитателите на Малайския архипелаг, ала племената хайда от островите Кралица Шарлота и квакиутл от северозападната част на остров Ванкувър спадат към най-високите хора на света. Данните на Ф. Боас за индианците от северозападното крайбрежие съвпадат с данните на X. Л. Шапиро за полинезийците, като показват, че средният ръст и на двата народа е над 170 см, а в населяваните от тях области нерядко се срещат аборигени високи 180 см.

По отношение на черепа индонезийците и техните съседи са брахицефали (късоглави), каквито са и повечето американски индианци. Обаче в археологическите обекти по северозападното крайбрежие на Америка постоянно излизат черепи на долихоцефали (дългоглави), каквито често се наблюдават сред смесените черепни форми в Полинезия. За индианците от северозападното крайбрежие А. Хръдличка дава среден черепен индекс 81,19 за мъже и 81,4 за жени, който се съгласува отлично според Шапиро със средния черепен показател от 81,27 на шестте гласни полинезийски групи: Хавайските острови, Дружествените острови, Самоа, Тонга, Маркизкия архипелаг и Нова Зеландия.

Европоидните черти на повечето полинезийци предизвикват още по-небивали предположения от едрото им телосложение, тъй като тяхната светла кожа, силното окосмяване на лицето, нерядко меката и вълниста коса, понякога с кафеникави оттенъци, техните тънки устни и обикновено острият орлов нос ги отличават твърде много от индонезийците, а от народите в междинните територии — още повече. По една или друга причина коренните островни племена от Северозападна Америка също притежават по-светла кожа в сравнение с останалите представители на индо-американското семейство — факт, отбелязан от всички европейски пионери като Кук, Диксън, Ванкувър. По отношение на косата и при тях се наблюдават немонголоидни особености, типични за полинезийците: тя не е задължително твърда и черна, често се срещат меки по структура коси, понякога дори с различни оттенъци на кафяво. Първите посетители от Европа били не по-малко изненадани от откритието, че сред напълно голобрадите народи, каквито са американските индианци и индонезийците, аборигените от северозападния бряг на Америка нерядко се отличавали с буйни мустаци и както описва Кук, с „големи и гъсти бради с прав косъм“. Тесният и много често орлов нос на мнозинството полинезийци, който е съвършена противоположност на широкия и плосък индонезийски нос, е характерна черта на индианците от северозападното крайбрежие, както и на други обитатели на Новия свят. Същото се отнася и за техните тънки устни и немонголоидна форма на очите — белези, допълващи европоидния им облик, който се повтаря и в Полинезия. Ето какво казва капитан Ванкувър за морските племена от централната част на северозападното крайбрежие преди смесването им с европейците: „Остро очертаните им лица и правилните черти напомнят на европейците от Севера.“

Като се има предвид явното съответствие в ръст, черепни и лицеви характеристики, коса и цвят на кожата, не бива да ни учудва, че изследователите от XIX век като капитан А. Якобсен и професор С. Хил-Таут, така подробно запознати с индианците от северозападното крайбрежие, са срещнали трудности при отделянето на полинезийските пришълци от местните аборигени. Якобсен например бил поразен от смайващата прилика, както се изразява, между хайда, квакиутл и хавайците: „На един малък остров край Ванкувър веднъж срещнах островитянин от Сандвичевите острови, който бе създал семейство там. Оказа се, че е невъзможно да открия никаква забележима разлика между него и децата му или съседите…“ А Хил-Таут добавя: „Натъкнах се на хора от племето скуамиш, които с мъка успях да отлича от неколцината самоанци, които се връщаха от Чикагския панаир и лагеруваха в скуамишкото село.“ Самият аз прекарах зимата на 1939/1940 г. сред северозападните индианци от долината Бела Кула, след като цяла година бях живял сред полинезийците в Маркизкия архипелаг, и останах удивен от буквалната прилика между някои чистокръвни индианци от племето салиш в Бела Кула и мои полинезийски приятели от Таити и Маркизите.

През 1952 г. аз повторно посетих и двата района, подир което направих първото обобщение на всички съществуващи дотогава данни за кръвните групи А-В-0 с цел да покажа, че полинезийците, които коренно се различават от югоизточните азиатци по кръвногенетическите си белези, спокойно биха могли да са преселници от северозападните части на Северна Америка. Като бивш биолог в случая аз бях насърчен от направеното през 1946 г. откритие на Дж. А. Мейтсън, че северноамериканските индианци от племената блакфут и блънд се отличават с повторяемост на кръвна група А, сходна с тази сред коренните хавайци. С въпроса незабавно се зае специалистът по серология на тихоокеанската област Дж. Дж. Грейдън, който добави към моите сравнения кръвните групи M-N и Rh. В крайна сметка той стигна до заключението, че серологичните свидетелства подкрепят тезата за американско-полинезийско родство, „поради което е много вероятно полинезийските острови да са били заселени предимно с преселници от континентална Америка.“ През 1954 г. А. И. Мурънт продължи анализите, като обедини всички налични данни за кръвните групи, и стигна до извода, че „голяма част от генетическия състав на полинезийците може да бъде обяснен въз основа на американски произход и по-точно от Северозападна Америка…“ Подтикнати от тия наблюдения, Р. Т. Симънс, Дж. Дж. Грейдън, Н. М. Семпъл и И. А. Фрай излязоха с пълно изследване на кръвните групи А₁-А₂-B-0, M-N-S, Rh, P, Le^а, Fy и K, заключавайки, „че съществува тясно кръвногенетическо родство между американските индианци и полинезийците, докато следи от подобно родство няма при сравняване на полинезийците с меланезийци, микронезийци и индонезийци освен в граничните райони на пряк контакт“. Този важен извод беше окончателно потвърден през 1972 г. от международна научна група в състав: И. и А. Торсби, Дж. Коломбани, Ж. Досе и X. Фигероа.

За съжаление езикът на индианците от северозападното американско крайбрежие, макар те всеобщо да се смятат за потомци на едни от последните азиатски преселници в Америка, се е изменил дотолкова, че днес е невъзможно да се разбере първоначалният му характер. Въпреки че различните племена от северозападното крайбрежие все още до едно са тясно свързани както по физическия си облик, така и в културно отношение, всички те, дори и непосредствените им съседи, говорят наглед разнородни езици в резултат на процес, който според някои се дължи отчасти на смесването с континентални племена и отчасти на местната практика да се упражнява табу върху определени думи. Несъмнено острата, гърлена реч на индианците от северозападното крайбрежие и особено на обитателите от вътрешността на континента, рязко се отличава от меките, звучни диалекти в Полинезия. Въпреки всичко може да се получат интересни резултати, ако един съвременен лингвист приеме предизвикателството на езиковедите от XIX век Дж. Камбъл и С. Хил-Таут. Камбъл стигна до заключението, че езикът на племето хайда от централната част на северозападното крайбрежие трябва да бъде включен наред с полинезийския в океанската група. А Хил-Таут твърди, че е открил множество структурални и лексикални съответствия между езиците на полинезийците и северозападните индианци, което му дало основание да нарече находките си „верига от свидетелства за общ произход, които е изключено да са плод на случайност“.

Индианците от северозападното крайбрежие на Америка обитавали покрита с гъсти гори островна област, прорязана с протоци и отделена от вътрешността на континента с пропасти и сурови планини. Както изтъква П. И. Годард, „северозападният американски бряг е изключително благоприятен за развитието на култура, която зависи почти изцяло от наличието на канута — за пътуване и превоз, и от морето — за набавяне на храна“. Народът, който в далечно неолитно минало дошъл от Азия, за да се засели по тия брегове, бил дарен с мек климат благодарение на топлото течение от Филипинско море, което непрекъснато прониква в тукашните води и позволява целогодишно да ходиш бос, облечен в дрехи от дървесна кора. Когато първите европейци пристигат, те заварват местната култура на ниво, съответствуващо във всяко отношение на развитието на неолитните рибари от Полинезия, преки отвъдморски съседи на индианците в югозападна посока.

Второ по значение след общата за двете области клюнеста брадва и от особен интерес за изучаването на полинезийските миграции в Източния Пасифик е мореходното кану. Дългото общуване с обитателите на северозападното американско крайбрежие през миналия век дало повод на А. П. Ниблак да направи следното цветисто изявление: „Кануто за северозападния бряг е това, което е камилата в пустинята. За местните индианци то е толкова ценно, колкото конят за арабите. За тях то е скъпо като зеницата на окото, предмет е на топли грижи и любов. Най-високото си развитие то достига при племето хайда на островите Кралица Шарлота.“

В действителност някои от техните мореходни съдове имат дължина до 21 м, ширина 2 м и 1,5 газене и могат да побират до 100 души. С такива големи канута индианците хайда, квакиутл и от племената в Бела Кула дръзвали да навлязат в извънредно свирепото море между Ванкувър и островите Кралица Шарлота, а по време на експеримента, проведен от капитан Дж. С. Вос, едно такова кану от северозападното крайбрежие преплава разстоянието от остров Ванкувър до Тонгарева в Централна Полинезия.

Видяхме, че нито лодките прао, нито характерната за Индонезия пирога с двоен балансьор не е достигнала Източния Пасифик. Полинезийците са пристигнали там с големи симетрични, единични или двойни канута, образувани от две лодки, свързани помежду си временно с греди, тъй че се получава много здрав и надежден плавателен съд. Още видяхме, че неизвестният на маорите и мориорите балансьор е набавен вторично в Полинезия вследствие на дифузия от съседните острови Фиджи. Извън Полинезия обичаят да се плава в открития океан с две равни по големина канута, образуващи временно двойно кану, е бил забелязан само сред индианците от северозападното крайбрежие, които според Р. Л. Олсон е възможно да са го възприели по образец на сходната техника, осъществявана с по-некачествени лодки от юкагирите и коряките в Североизточна Азия. От всички народи, плавали с кану из Пасифика, моряците от северозападното крайбрежие на Америка са имали най-лек достъп до Полинезия. За техните канута Дж. М. Браун казва следното: „…няма друг примитивен плавателен съд, който да е по-добре пригоден за океанско мореплаване, освен това много прилича на бойното кану на маорите…“

Голямата им прилика по размер, конструкция и украса с най-масивните канута на маорите включва и такива детайли като липса на кил, кормило, пейки, ключове за гребла и гвоздеи при съединяване на дъските, докато лодкостроителите и в двете области наставяли с пришиване носа и кърмата, а при необходимост — и самия борд, също така изрязвали и изписвали сложни носови украшения и разкрасявали готовото кану с инкрустации от абалонови черупки.^[2] Съответствието се засилва и от общия обичай в случаи на продължително плаване временно да се привързват две такива лодки борд за борд и да се покриват с дъсчена площадка. Кануто на маорите и на индианците от северозападното американско крайбрежие не притежавало постоянна мачта — само при попътен вятър моряците вдигали груба рогозка. Както на северозападния бряг, така и в Нова Зеландия е забелязан странният навик при приземяване кануто да се обръща на 180 градуса, за да удари пясъчното дъно най-напред с кърмата, понеже се смятало, че единствено свръхестествени същества могат да пристават с носа напред.

Греблата в двете области също са еднакви, както и навигационните похвати. За индианците от северозападното крайбрежие на Америка X. X. Банкрофт пише следното: „При отплаване един сяда на кърмата и управлява с гребло, а другите коленичат на дъното и седнали на петите си, гребат над планшира. По този начин те преодоляват съвършено безопасно дори грамадни вълни и излизат преспокойно и при вълнение в морето, докато други лодки и моряци не биха преживели и минута.“ А ето какво казва И. Бест за маорите: „Хората от екипажа на бойните канута коленичат двама по двама на дъното, сядат на петите си и въртят гребла дълги от метър и двайсет до метър и половина; кормчията държи гребло с дължина два метра и седемдесет. При бурно море бойното кану се носи по вълните като морска птица.“

Следващият по значение атрибут, играл роля за изхранването на полинезийските моряци при плаванията до островната им родина, е несъмнено рибарската кука, от която са познати три основни вида: съставена от каменна или раковинена дръжка с прикрепено към нея костено острие; извита кукичка, цялата от раковина или кост; и голяма кука за акули и рувети, направена от дърво и кост. Разпространението на тези разновидности в цяла Полинезия, отчасти в Микронезия и в съседни райони на Меланезия дава основание да се допусне извънокеански произход. Крайно удивителен е фактът, че в Малайския архипелаг и цяла Югоизточна Азия изобщо не са били познати рибарските куки. Малайците и техните съседи никога не са се научили да ловят риба с кукичка и влакно. В басейна на Тихия океан този навик се срещал само в Северна Азия, като впоследствие се разпространил от Аляска чак до Перу и Чили. Изложбата на Екхолм и Хайне-Гелдерн, организирана през 1947 г. в Американския музей по естествена история, за пръв път показа, че извитата монолитна кукичка от раковина на полинезийските рибари, както и съставената от каменна дръжка и костено острие кука съвпадат напълно с разновидностите, открити при археологически разкопки по тихоокеанското крайбрежие на Северна и Южна Америка. Най-забележително бе съвпадението на крайно специфичния съставен вид, при който пурообразната каменна дръжка има в близост до основата си издълбан надлъжен жлеб за прикрепяне на костеното острие, а заострените й краища са напречно набраздени, за да се върже горе рибарското влакно, пък долу — перце за примамка. Широко разпространен в Орегон и особено по южноамериканското крайбрежие източно от Полинезия, този тип рибарска кука неотдавна бе открит и в археологически обекти на територията на индианците от северозападното американско крайбрежие — образци от него, изложени в областния музей на Виктория, Британска Колумбия, силно напомнят на кукичките, намерени при разкопки в Нова Зеландия. Ако споменатият тип, както и монолитната кука от раковина или кост може да са се разпространили в Океания или от Северна, или от Южна Америка, третата океанска разновидност, голямата У-образна дървена кука с извито костено острие, се среща само при индианците от северозападното крайбрежие, които са я усъвършенствували за улов на калкан. Сходството отново е толкова голямо, че И. У. Гъджър включва образците от северозападния американски бряг в своята специална студия върху рибарските кукички на Океания поради „забележителната прилика по отношение на материал и направа“.

Друга характерна черта на общополинезийската култура е набраздената тапа, или бухалка за дървесна кора от дърво или китова кост, която се използвала за изработка на целулозна тъкан. Това примитивно сечиво е замествало изненадващото отсъствие на стана и същинското тъкачество в Полинезия. От най-древни времена тъкачният стан е бил познат и от двете страни на Пасифика, особено сред народи, чието развитие предполага мореходни стремежи. От двете страни на океана е била разпространена и бухалката за кора, ала само сред изостанали племена или изолирани общества без познания по мореплаване. Изключение прави единствено северозападният бряг на Америка, където всички морски племена останали невежи относно съществуването на стана до идването на европейците и точно като полинезийците употребявали набраздени бухалки от дърво или китова кост, за да очукват накиснатата вътрешна кора на подходящи местни дървета. Образци от китова кост бяха открити при разкопки по северозападното крайбрежие — приликата им с полинезийските е поразителна. Вътрешната кора на черницата и хлебното дърво, които полинезийците получават от Фиджи, се превръщала във влакнеста целулозна тъкан просто чрез кръстовидно налагане с бухалка, но живеещите далеч на юг маори и мориори не познавали тези дървета и били принудени да тъкат „с пръсти“, за да свържат отделните влакна, получени от вътрешната кора на местните дървета — също като обитателите на северозападния американски бряг. При посещението си там Кук отново пръв посочва паралела: „В повечето домове работеха жени — правеха споменатите дрехи от растения или дървесни кори, които те изработваха по абсолютно същия начин, по който новозеландците правят облеклото си.“ За готовите изделия капитан Якобсен казва: „Дрехите им изглеждат почти еднакви с тези на новозеландските маори както по кройка, така и по материал и начин на изработка. Сходството е толкова голямо, че някои покривала от двата района едва могат да се различат, като се опънат едно до друго.“

В своята книга за Самоа И. С. Шурман изтъква, че покривалата или рогозките от дървесна кора са се използвали за разплащане с местните дърводелци. „Тези рогозки — известява той — … са самоанскнят символ на богатство. Който притежава множество красиви рогозки, е богат, а който има малко, е бедняк.“ Впрочем Петри уточнява в споменатата по-горе работа върху тихоокеанските платежни системи, че по отсъствието на монети от камък или раковина полинезийците се отличават рязко от всичките си западни съседи: в много части на Полинезия при всякакъв вид сделки паричните знаци са били замествани от рогозки. Той пише: „Немалко автори определят плетените рогозки като своеобразно платежно средство, присъщо за полинезийците.“ Не е трудно да се установи откъде може да е дошъл този странен обичай. Индианците от северозападното крайбрежие на Америка също не притежавали вампум^[3] и други пари, но през миналия век У. Драйър съобщава, че те възнаграждавали труда на техните дърводелци с покривала от кора. „Въпросните покривала — пише той — олицетворяват степента на благосъстояние и са своего рода валута. Богатството на определен индивид и цената на дадена стока се изчислява в съответен брой покривала.“

Освен плетените рогозки върху пръстения под в аборигенските жилища в Северозападна Америка и Полинезия друга мебелировка не е имало, ако не смятаме крайно оскъдната посуда. Ала на всеки археолог, работил в Полинезия, е добре известно традиционното, великолепно по форма хаванче за пои, което, изработено от твърд шлифован камък, е било неотменима домакинска принадлежност. С изключение на каменната брадва и рибарската кука няма друг панполинезийски предмет, който да излиза в такива количества при археологически разкопки, и наред с големите каменни рибарски куки от остров Пасха това майсторски изработено оръдие на труда се смята за връх на каменоделското изкуство в Пасифика. Срещат се три крайно специфични разновидности: камбанообразният тип с тънка дълга дръжка, завършваща с малък диск или топка — най-съвършени образци от него са намерени в Рапаити и Маркизкия архипелаг; Т-образният тип с хоризонтална ръкохватка и извити нагоре „уши“ — характерен е за Дружествените острови; и Б-образният тип, разпространен заедно с камбанообразния на Хавайските острови. Всички тези специфични разновидности фигурират като основни сечива за приготовляване на храна при индианците от северозападното американско крайбрежие, където те също представляват най-често срещана находка при археологически разкопки. Северноамериканските форми се различават от полинезийските само по това, че имат плоска основа и са били използвани за стриване, докато в Полинезия дъното им е леко заоблено и там са ги употребявали за счукване. Дж. Ф. Дж. Стоукс обаче показа, че при археологическите образци от Хавайските острови се наблюдава еволюционно развитие от уред за стриване на суха храна до хаван за скашкване на прясно таро и хлебен плод до превръщането им в пои. Това откритие е знаменателно, тъй като по своето разположение Хаваите са естествено стъпало от северозападния крайбрежен архипелаг към тропическите острови, където расте таро и хлебно дърво.

Общополинезийската употреба на пръстена пещ е свързана с изненадващото непознаване на керамиката. Още от древни неолитни времена грънчарското колело е било известно навред из Югоизточна Азия, включително Малайския архипелаг, а в по-голяма част от Америка и Меланезия познавали спиралната керамика. Първите заселници в Полинезия сигурно са владеели до едно време грънчарското изкуство, понеже чирепи от спирална керамика бяха намерени при разкопки и в източния, и в западния край на полинезийската територия. Ала фактът, че историческите и протоисторическите племена по всички полинезийски острови са били напълно невежи по отношение на керамичното изкуство и са заменили варенето на храна в глинено гърне с печене в облицовани с камък пръстени пещи, е толкова забележителен, че изисква обяснение, защото по тия места не е липсвала подходяща за грънчарство глина. И отново, за разлика от всички други народи в басейна на Пасифика, с изключение на аборигените от Огнена земя, морските племена от северозападното крайбрежие на Америка, подобно на полинезийците, не са познавали керамиката. И те приготовлявали храната си до идването на европейците в абсолютно същия вид пръстени пещи, облицовани с камък. Един от първите, забелязали значението на това интересно географско разпространение, е безстрашният пътешественик Дж. Макмилън Браун. Ето какво пише той за пръстената пещ: „… това е една от най-характерните черти в културата на полинезийците, която ги следва навсякъде. Навярно тя се е зародила в замръзналата почва на ветровития Север и тъй като се среща при туземците от северозападния бряг на Америка, представлява едно от свидетелствата за евентуално родство между тях и полинезийците.“

Сред маорите се срещат няколко типични особености, които нямат панполинезийско естество, независимо че сродни следи от тях изникват и на други места в Полинезия. Най-поразителен е традиционният, красиво моделиран къс боздуган за една ръка, изработван от камък и китова кост. И жителите на северозападния американски бряг, и полинезийците са познавали лъка и стрелата, така широко разпространени сред техните съседи, но никога не са ги използвали като бойно средство, предпочитайки да се сражават в ръкопашна схватка с къси боздугани от конвенционален тип, при което шансовете и на двете воюващи страни са равни. Още от времето на първите европейски пътешественици тези изящно изработени, шлифовани боздугани високо се ценят от колекционерите. За тях капитан Якобсен пише: „Сред оръжията на маорите попаднахме на бойна сопа, широко употребявана в миналото. Обикновено се правела от китова кост, нефрит или друг вид камък. Абсолютно същото оръжие се използвало и от обитателите на островите Ванкувър и Кралица Шарлота. Приликата по форма и размер е толкова очевидна, че дори великият първооткривател капитан Кук останал поразен от нея, когато най-напред видял това оръжие при маорите, а сетне — в Америка.“

Предизвикан от твърденията на Ратцел и други основоположници на етнологията, които посочват, че боздуганите от двете области са почти еднакви, Дж. Имбелони проведе специално изследване и стигна до извод, според който едва ли е съвпадение това, че бойците при маорите и при индианците от северозападното американско крайбрежие са изработвали един и същ вид боздуган от едни и същи материали, а именно — пату онева от камък и пату параоа от китова кост. Той изтъква, че за да се пробие отвърстие за прокарване на темляк в тънката ръкохватка на каменните образци, се изисква такова умение и упоритост, които почти изключват възможността за независима еволюция. Той обръща внимание и на факта, че боздуганите от китова кост и в двата района обикновено са украсени със стилизирана птича глава, изрязана в профил в края на дръжката; още посочва, че на северозападния американски бряг се срещат такива специфични разновидности на маорския боздуган като мере онева, мере поунаму и мити. В заключение той заявява, че „е достатъчно да си припомним секирите, хаваните, рибарските куки и т.н. от Полинезия и северозападното крайбрежие на Америка, за да докажем съществуването на предадено наследство“.

Имбелони обаче допуска, че боздуганите от северозападния американски бряг са били създадени най-напред от маорите и сетне пренесени от древна Нова Зеландия в Северозападна Америка. Съвсем лесно бе за специалиста по маорска култура X. Д. Скинър да опровергае това предположение — той доказа, че няма никакви стратиграфски доказателства за еволюция на тия специфични боздугани в пределите на Нова Зеландия, поради което предположи, че маорите навярно са ги възприели от неизвестен общ източник, разположен някъде в Азия. Последните проучвания в Северозападна Америка разкриха наличието на множество преходни форми от много древна епоха, които археологически се срещат твърде често, но нито Имбелони, нито Скинър сметнаха за необходимо да „обърнат“ посоката на разпространение.

Наистина е удивително, че всички учени, посочили американско-океански паралели, неизменно смятат полинезийците за „дарители“. Ние добре си даваме сметка, че основният проблем относно полинезийските маори е въпросът за техния произход. Също така знаем, че, подобно на жителите на Малайския архипелаг, обитателите на северозападния американски бряг са потомци на прародители от източноазиатското крайбрежие и че течението, водещо началото си от техния континентален архипелаг, за разлика от теченията през Микронезия, се насочва право към Полинезия с такава сила, която давала възможност на хавайците да изработват най-големите си канута от стеблата на гигантски дървета, довлечени от северозападните брегове на Америка. Още: северозападните пасати почват да духат на няколкостотин мили от тия брегове и през по-голямата част от годината бушуват през цяла Полинезия, чак до Нова Зеландия. И все пак ние сме толкова привързани подсъзнателно към някогашната лингвистична теория за малайския произход на полинезийците, че щом попаднем на район, изобилствуващ на полинезийски паралели, ние ги отхвърляме просто защото можем да докажем, че Полинезия няма как да е била техен първоизточник.

В студията си „Връзки с Америка през Южния Пасифик“ известният етнолог Р. Б. Диксън подчертава, че сходството между културата на северозападните индианци и полинезийските маори е била очевидна още от времето, когато първите европейски пътешественици посещават бреговете на тихоокеанския басейн: „Неколцина от най-старите английски изследователи на северозападния американски бряг, като например Кук и Ванкувър, които най-напред кръстосват южните морета, при общуването с индианците от този район останали смаяни от приликата между някои черти в тяхната култура и съответствията им в културата на новозеландските маори. Здраво построените дъсчени жилища със сложна украса във вид на резба и рисунки, укрепленията, изящно изплетените наметки, късите каменни и костни боздугани тутакси извикали в съзнанието им спомена за сходни предмети, видени от тях при маорите, и ги навели на мисълта за възможното родство между двата народа.“

Без никакво конкретно основание в изказаните предположения, намерили продължение в съвременните етнографски проучвания, включително и в изследването на Диксън, Океания никога не се разглежда като приемник, а винаги като дарител, което по-скоро създава нови проблеми, нежели да разреши старите. Народ с неизвестен произход, полинезийците наистина може да са запознали с някои изделия и идеи древните аборигени от крайбрежието на Северозападна Америка, но те не са били виновни, че индианците остават невежи по въпроса за тъкачния стан и керамиката, нито пък е възможно да са повлияли дотолкова на всички тамошни племена, че техният физически облик, кръвни групи и основните аспекти на културата им да се изменят по маорско — полинезийски образец. По отношение на обитателите от северозападния американски бряг културата на полинезийските маори има по-скоро характер на дъщеря, отколкото на майка.

Детайлното сравнение между племената квакиутл, хайда и салиш от Северозападна Америка и полинезийските маори показва, че не съществува нито едно различие, което да излиза извън рамките на установеното разнообразие между отделните острови в границите на двете съседни области. Списъкът от съвпадения съвсем не се състои само от неща, поразяващи от пръв поглед — на много от тях случайно или нарочно обръщат внимание още първите изследователи.

Особено любопитен е обичаят на маорите да побиват на открито високи дървени стълбове или колони, гравирани с поредица от фигури, изобразени една върху друга. Полак видял при маорите такива старинни стълбове с височина до десет метра, а други ранни мореплаватели описват и дори предават в образ подобни стълбове от Хавайските острови. В Таити също се срещат изображения на такива фигури. Обичаят е пряко повторение на характерната за северозападното крайбрежие практика да се поставят тотемни пръти в близост до селищата. В специалното си изследване върху тотемните пръти от северозападния американски бряг М. Барбьо изтъква, че пищно украсените стълбове, типични за този район през последните десетилетия, се появяват с въвеждането на европейски железни сечива, докато праевропейските образци са били по-прости и обикновено се свеждали до изобразяването само на две фигури, също като в Нова Зеландия. В действителност той установява „смайваща прилика“ — както сам се изразява — с новозеландските стълбове и подкрепя твърдението си с илюстрация на голям маорски образец, сравнен с модели от северозападното американско крайбрежие. И в двете области тези гравирани стълбове понякога служели за украса на жилищата, като тесният отвор, продълбан между разкрачените нозе на най-долната фигура, изпълнявал ролята на вход.

Къщите и в двата района имали една и съща сложна конструкция — големи и просторни, четириъгълни в основата, със стени и покрив от широки, ръчно одялани дъски. Опрян върху масивни ъглови греди, покривът плавно се скосявал към дългите и ниски странични прегради; прозорци нямало, на късата преди стана била малката врата, често пъти богато украсена с резба или рисунки. Върху предния фронтон, над входа, обикновено се поставяла човешка фигура, изрязана от дърво. Пръстеният под вътре бил покрит с плетени рогозки и това било цялото обзавеждане. В селищата по северозападното крайбрежие на Америка имало големи дъсчени жилища с дължина до 20 м, а Бахман описва една маорска къща от дъски, дълга 25 м, широка 9 и висока 6 м под билото на покрива. И при маорите, и при северозападните индианци вътрешните подпорни стълбове на тези големи постройки били покрити с резба. Подобни селища, защитени с дървени огради и заобиколени от гроздове старинни, потомствени пръти, нямали аналогия никъде другаде в тихоокеанската област, понеже горещият климат в останалата част на Полинезия заставял полинезийците от тропиците да строят леки и проветриви жилища от сплетени клони и слама.

В двата района общественото устройство също било еднакво. Обитателите на северозападния американски бряг се различават от всички други индианци на север от Мексико по социалното деление на населението, което се състояло от три съсловия: управляваща аристрокрация, простолюдие и роби. Приблизително същото разделение е съществувало и при маорите, и при много други полинезийски племена. Родовете в Полинезия са били патриархални за разлика от Индонезия и Меланезия, където преобладавал матриархатът. На северозападния американски бряг са съществували и двете системи, в зависимост от племето, но сред квакиутл в централната област господствувал патриархат. Ниблак сравнява социалните системи на двата района и установява, че „политическата организация на племената им, формата на владеене на земята и законите им за кръвно отмъщение са еднакви“.

Общо и за двете области е било съществуването не само на знахари, но и на ариои или хамеце — своеобразно религиозно общество, съставено от шамани, които странствували пищно татуирани, като навред били удостоявани с почести и преклонение и се радвали на разкошно гостоприемство, макар че извършвали чудовищни канибалски обреди и устройвали необуздани оргии. След тях и племенните вождове по ранг се нареждали публичните оратори. Красноречието било високо ценено и речи се произнасяли по всякакъв повод; ораторите били добре запознати с местните предания и обикновено се явявали пред обществото с ритуален жезъл или друг отличителен знак.

В проучването си на коренната култура по северозападните брегове на Америка П. Дръкър пише: „Във връзка със системата на степенуването, отчасти наследствено обществено положение голям интерес предизвикват историческите предания. Генеалогията грижливо се съхранявала в паметта на рода и при тържествени случаи се припомняла. Тези родови легенди, които имат претенциите да обхващат историята на рода от времето на основоположниците му, далеч не са съставени само от лични имена и родствени връзки — в тях също се разказва за войни и завоевания, за преселенията на родовете от едно място на друго. Споменатите места в действителност са отдавна напуснати селища. Тези разкази са толкова реалистични, отличават се с такава вътрешна логика и преди всичко така се съгласуват помежду си, че никой етнограф, работещ в тая област, не може да отрече тяхната историческа стойност.“

Горното с основание би могло да се каже и за всички маорско — полинезийски племена.

През миналия век Дж. М. Доусън живя сред племето квакиутл, обитаващо северната част на остров Ванкувър и съседните брегове, и записа техните основни племенни предания, които се въртят главно около историята за някакъв странствуващ културен герой, от чийто по-малък брат вождовете смятали, че водят своя божествен произход. Ето какво казва самият Доусън: „Подобно на други думи от езика им и името на този герой малко или много се изменя в различните диалекти. След като чух как го произнасят в северната част на остров Ванкувър и на западния бряг, аз се спрях на Кан-е-а-ке-лух като най-точен вариант. Племето навити използва форма, която приблизително може да се предаде чрез Кан-е-а-кве-а.“

Но той цитира и мит, където името на същото божество отново е с променена наставка: Кани-ке-лак. Легендите за Кан-е завършват с поверието, че накрая той се оженил за „жена от морето“ и изчезнал в океана, напускайки завинаги останалите смъртни, тъй че „хората смятат слънцето за негово превъплъщение…“

„Тясната връзка на културния герой Кан-е-а-ке-лух със слънцето — продължава Доусън — присъствува от по-рано в легендите за него наред с поверието, че вождовете или някои от тях са родственици с Кан-е-а-ке-лух, понеже са потомци на малкия му брат. Несъмнено в тази връзка е и фактът, че слънцето, на-ла, преди е било обожествявано под името Ки-а-кун-а-е, или нашият вожд, и към него са се отправяли молитви за здраве и други добрини.“

В своята монография „Преданията на квакиутлите“ Боас също изтъква, че героят, именуван от него Канекелак или Ка-не-ке-лак, е бил върховен бог и божествен предтеча на местните обитатели, но накрая отпътувал, като казал, че иска да иде в по-южни ширини.

Не е необходимо да слизаме по на юг от Хавайските острови, за да открием, подобно на Форнандер, че тамошните племенни предания приписват честта за откриването на тази островна група на „странствуващ, вожд“, пристигнал от някакъв огромен остров или земя на север, която не се назовава с действителното й име, а само се описва като „изчезналият дом на Кане“. Слънцето, което на езика квакиутл е на-ла, а на хавайски ла (на други полинезийски диалекти е ра), на Хавайските острови също се наричало „място за отмора на Кане“. На Хаваите Кане бил почитан като върховен бог и пряк предтеча на управляващите родове за разлика от племето квакиутл, които твърдели, че водят произхода си от по-малкия брат на Кане. Събирайки хавайски поверия през миналия век, А. Форнандер отбелязва: „Вярата в Кане, такава каквато се е запазила в хавайските предания — замъглена от времето и обезличена от добавки, — все пак представлява най-ценната реликва от духовния статус, религиозните възгледи и историческата памет на древните полинезийци. Доколкото съм в състояние да определя от моите проучвания, никъде другаде в Полинезия тази вяра не се е запазила така пълно; ала на почти всички островни групи аз се натъкнах на следи от нея, макар и представена в повече или по-малко изопачен вид, поради което смятам, че всеобщото разпространение на легендата сред племена, пръснати на толкова голяма площ, доказва нейната древност.“

Едно от пълните хавайски имена на Кане е Кане Уакеа — Кане Светлината, — което се приближава много до записаното от Доусън название на езика квакиутл — Кан-е-а-кве-а.

Излишно е да разглеждаме в подробности други вярвания и обичаи, при които различни маорско-полинезийски племена следват образеца на своите съседи от северозападния американски бряг, като например: потриване на носа за поздрав, оформяне на малък кок върху темето при мъжки прически, използване на пера от големи птици за украса на глава, сплескване на черепа, татуировка, отсичане на пръсти, ходене върху огън, бойни ризници, изплезване на езика в знак на предизвикателство, изработване на оръжия във вид на стилизирани глави с изплезен език като острие, непознаване на струнни музикални инструменти, чийто главен световен център е бил между Индия и Индонезия, маорски дубликати на ударни инструменти от северозападното американско крайбрежие, както и на дървената флейта или флажолет, направена във форма на гротескно човешко лице, изпускащо звука през широко отворената уста, система на табу, страх да се погребват мъртъвци в земята, в замяна на което и в двата района поставяли покойника върху издигната на колове дървена платформа, сетне изсушените останки или скелетите се увивали в покривала от кора и се поставяли в седнало положение, с колена опрени под брадата, в пещери, хралупи или (пак и в двата района) в част от кану.

Създава се впечатление, че като трамплин на преселниците от древното обиталище в някакъв все още неидентифициран регион в Югоизточна Азия, северозападният крайбрежен архипелаг може да удовлетвори всички основателни изисквания, за да бъде той признат за географски, антропологически и хронологически подходящ източник на населението и културата в крайните области на Източния Пасифик. Ала не е така. Убедихме се, че полинезийският проблем е многостранен — самите полинезийски маори твърдят, че техните предци заварили на всичките тези острови обитатели, заселили се там преди тях. Както изтъква Бък, „преданията казват, че пристигналите по-късно полинезийци намерили стари жители на Хаваите, Куковите острови и Нова Зеландия… Новите пришълци покорили своите предшественици, но не ги унищожили, а ги претопили“. Направените навред из Полинезия генеалогически датировки, при които продължителността на живота на едно полинезийско поколение се приема за 25 години, единодушно показва, че в зависимост от разположението им различните острови положително са били заселени от днешните полинезийски маори през първите векове на нашето хилядолетие. Известният специалист по полинезийска генеалогия от миналото столетие А. Форнандер, след като цял живот изследва племенната история на полинезийците, заявява, че преди около трийсет поколения, считано от края на XIX век, е настъпил период, „когато аристокрацията в почти всички островни групи тръгва по нов път, тъй да се каже“. Оттогава в продължение на няколко поколения родословната линия на управляващата класа се прекъсва и се заменя с друга: „… миграционна вълна заляла тихоокеанския островен свят, увличайки във водовъртежа си всички основни племена, а вероятно и всички второстепенни… Следите от нея били дълбоки и неизличими. Тя изменила древните обичаи, вярвания и обноски. Оказала въздействие дори върху речта на хората.“ Форнандер посочва, че старите божества били сменени от нови, сменили се и географските названия, а и строежът на пирамидални каменни площадки по това време като че бил преустановен. Преди повече от столетие И. Шортланд записва племенни предания на маорите и казва: „От тези авторитетни източници научаваме, че предтечите на днешния народ са дошли от далечен остров на име Хавайки (или от група острови, един от които се казвал така), разположен на север или североизток от Нова Зеландия.“ Същата легенда се запазила и на Таити, но там островът се наричал Хавай'и и се намирал на север. Преданието за пристигането на предците от Хавайки или Хавай'и е широко разпространено в Централна и Южна Полинезия, ала напълно липсва в Хавайската група. Освен Хавай в Североизточния Пасифик само Савай в островите Самоа притежава име, което би могло да стане Хавайки в диалекта на маорите. Отдавна се подозира, че Савай е островът, споменаван в преданията, понеже неговото разположение отлично пасва в теорията за миграция от остров на остров по посока от Малайския архипелаг. Но тъй като маорските легенди говорят за дълги плавания, предприемани от техните предшественици между Хавайки и Самоа, и освен това изрично посочват Раротонга в Централна Полинезия за спирка по пътя от Хавайки до Нова Зеландия, в крайна сметка савайската идея бе отречена и всички съвременни изследователи днес са единодушни, че маорите не са дошли от Самоа, а някъде от Източна Полинезия.

Не е трудно да отъждествим легендарния Хавайки на маорите с Хаваите — логично географско стъпало от Северозападна Америка. Изучавайки древните маорски генеалогии, Форнандер прави следното откритие: „… сред другите съществени имена, споменавани в техните потомствени истории, отнасящи се до преди отпътуването им от Хавайки, има четири, които се срещат и в хавайската генеалогия Улу между фамилиите Айканака и Паумакуа. В новозеландските легенди с тях се обозначават вождове — (арики) на Хавайки, които следват в същия ред като в хавайската генеалогия. Техните четири имена са: Хема (Хема), Тавхаки (Кахай), Ухахиероа (Ухахиелоа) и Рака (Лака) — в скоби е дадено хавайското им произношение.“ В заключение Форнандер признава: „Едва ли е възможно да са съществували две различни групи от поредни вождове… с еднакви имена и в една и съща последователност; с едно изключение, същата аналогия важи и за имената на три от техните съпруги…“ Той още установява, че хавайците притежават отделно предание за живота на някакъв древен местен вожд, който в крайна сметка напуснал Хаваите с цел да търси нова родина в далечни земи. Форнандер сравнява тази хавайска легенда със спомените на маорите за събития от живота на предците им в Хавайки и намира такова явно съвпадение, „от което веднага става очевидно, че двете легенди предават едно и също събитие в различни варианти“.

Друг известен специалист по полинезийска генеалогия, Пърси Смит, откри, че сред видните хавайски вождове, напуснали Хаваите в периода между 1100 и 1200 г., за да търсят нов дом из южните острови, имало един на име Олопана, чиято съпруга се казвала Лу'укиа. „Ако имената на Олопана и неговата жена се обърнат на маорийски език, според познатите правила за звуковите промени те ще станат Коропанга и Рукутиа. Между другото в маорската история се натъкваме на имената Ту-те-Коропанга и Рукутиа — съпрузи, които са живели в Хавайки…“

Ако отъждествим с Хаваите легендарния остров Хавайки или Хавай'и от племенните предания на маорите в Централна Полинезия, в такъв случай северният ъгъл на големия полинезийски триъгълник се превръща във входна врата, пропуснала настоящите обитатели на Полинезия. Вече видяхме, че западният ъгъл, Самоа, впоследствие става основна допирна точка, през която от Фиджи проникват важни елементи на меланезийска култура, а в обратна посока, по вятъра, оттам минават полинезийски преселници, за да колонизират острови в пограничните части на Микронезия и Меланезия. Третият ъгъл, остров Пасха, представлява самотен краен източен пункт по средата на разстоянието до Южна Америка. На него ще се върнем по-нататък в тази книга, за да потърсим една липсваща брънка в смесената полинезийска култура, тъй като видяхме, че съществува друг, още по-удобен път към Източния Пасифик, който заслужава по-голямо внимание от всички останали пътища предвид постоянно изтъквания аргумент за наличието на субстрат от някакъв по-древен народ в Полинезия. Изобилието от физически и културни свидетелства позволява да се вярва донякъде на твърденията, разпространени сред исторически сведущите островитяни от Пасха до Хаваите и Нова Зеландия, че техните острови вече са били обитавани, когато преди трийсетина поколения предците им пристигнали от Хавайки. Старите обитатели и много от техните вярвания и обичаи по-скоро били абсорбирани от пришълците, нежели унищожени. Те не са били умели дърводелци и превъзходни резбари като известните на историята полинезийски маори и северните им съседи от гористото крайбрежие на Северозападна Америка — затова пък са били изкусни зидари и каменоделци, които са отделяли грамадни блокове от скалистата гръд на местните хълмове и са моделирали и шлифовали камъни за градежа на своите храмове и монументи също като обитателите на голите Анди. Именно на тези ранни заселници принадлежи заслугата за създаването на мегалитните съоръжения и гигантските човешки статуи, издигнати и впоследствие изоставени на най-близките до Южна Америка острови. Тяхно дело е и „въвеждането“ на използваното за храна маорско-полинезийско куче, и разпространението в Полинезия на изкуствено получения ендемичен американски памук с двайсет и шест хромозома наред със сладкия картоф и неговото южноамериканско название кумара, кратунката и разнообразното й приложение: от съдина до дрънкалка и поплавък за рибарска мрежа, както и ред друг полезни американски растения, на които подробно ще се спрем в глава IX и сред които е важната сладководна американска тръстика тотора, употребявана от жителите на остров Пасха за направа на лодки от тръстикови снопи, идентични с древноперуанските, и за покриване на техните кръгли, неполинезийски каменни жилища, отново сходни с южноамериканските. Навсякъде в границите на Полинезия се натъкваме на елементи от този протополинезийски субстрат, невинаги във вид на археологически останки, а по-скоро като културни черти, възприети и запазени от новите заселници в течение на поколения чак до исторически времена.

Могъщият поток на културни елементи от Перу не се ограничава само в полинезийския триъгълник, той продължава дори до Меланезия — на Фиджи и други погранични острови от тази област се наблюдават черти, които най-сполучливо могат да се обяснят с миграционни плавания от Южна Америка по вятъра в епоха, когато необитаемите дотогава полинезийски острови първоначално се заселват. Сложното изкуство на черепната трепанация, непознато никъде другаде в Азия освен в Близкия изток, е един убедителен пример; споменатото вече ритуално пиене на кава е друг белег, разпространил се навред от Централна и Южна Америка през Полинезия до областта, където рязко изчезва при срещата с идващия от Азия обичай да се дъвче бетел. Като бойно оръжие прашката е неизвестна в Индонезия и все пак съществуват три специфични вида от Южните морета: прашка без чатал, „джобна“ прашка и прашка с чатал, които са преки повторения на трите перуански типа. На Малайския архипелаг не се е практикувала мумификация, но независимо от неподходящите климатични условия, непозволяващи да се получат добри резултати, в различни части на Полинезия са били правени опити за балсамиране чрез метод, сходен с използвания в древно Перу. Богатите пъстроцветни корони от пера и перестите плащове, употребявани от знатни личности, не са били познати в Далечния изток, включително Индонезия, ала са били типични както за разпростряната на широка площ полинезийска култура, така и за древна Америка, особено за Мексико и Перу. Дървените дъсчици с бустрофедонови^[4] надписи и сложната полинезийска кипона — мнемоническа система от навързани върви — нямат равни на себе си в нито една част на Западния Пасифик, ала имат близки съответствия в Новия свят. Преклонението пред бога — прародител Тики, който в повечето полинезийски племена е равностоен на Кане, не се среща по̀ на запад, но пък е било в основата на прединкската религия в Америка. Списъкът може значително да бъде удължен и това ще сторим в глава XIII.

За съществуването на културен субстрат в Полинезия свидетелствуват също и намерените там глинени чирепи, открити както на Маркизкия архипелаг, така и на островите в съседство с Фиджи. Пак на Маркизите, а и навред из Полинезия, чак до Фиджи, европейците заварили при пристигането си култивиран дълговлакнест памук в диво състояние — явно указание за някогашно отглеждане на памук от хора, умеещи да предат и тъкат. Видяхме, че грънчарството и тъкачеството теоретически са могли да достигнат Полинезия в предмаорско-полинезийски времена или от Стария, или от Новия свят. В Югоизточна Азия и Индонезия керамични съдове се изработвали с грънчарско колело, докато в Новия свят ги правели чрез намотаване на непрекъснати кръгове от глина един върху друг. Откритите при археологически разкопки полинезийски чирепи, а също и съдовете от съседните меланезийски острови, където грънчарството не е било познато, са правени чрез спирала, като в Америка и Фиджи, където при идването на европейските колекционери още имало в употреба такива образци — крайно специфичните форми толкова много приличат на древноперуанските фигурни и гроздообразни съдове, че спокойно биха могли да минат за местна разновидност, ако бяха изровени от някой прединкски некропол по крайбрежието на Северно Перу.

Памукът, разпространил се в Източния Пасифик от Галапагоските острови до Фиджи, но не и отвъд тях, също говори сам по себе си в подкрепа на това предположение. Както ще стане ясно от глава IX, едно съвременно хромозомно изследване разкри, че въпросният вид има двайсет и шест хромозома и следователно принадлежи към изкуствено създадения чрез кръстоска сорт, характерен за древните цивилизации на Мексико н Перу, докато всички диви или култивирани сортове памук от Стария свят притежават само тринайсет хромозома, също като дивите американски видове. Грънчарите, които не познавали колелото и затуй правели керамичните си съдове на спирала, както и тъкачите, изработващи своята прежда от американски памук с двайсет и шест хромозома, несъмнено са могли да дойдат от Перу, но не и от Малайския архипелаг.

Да обобщим: Полинезийската океанска област е огромна, сушата в нея — нищожна, а културата — очевидно съставна, ограничена в триъгълник с един ъгъл в Меланезия и други два там, където минават океанските течения, идващи съответно от Перу и Северозападна Америка. Древният културен субстрат от Перу, най-силно изразен на остров Пасха, обогатен от граничния контакт с Фиджи, съсредоточен в Самоа на запад и завладян от по-късните маорско — полинезийски преселници, дошли през Хавайските острови на север, ще потвърди предполагаемия троен произход на смесената култура в пределите на полинезийския триъгълник. Би могло да се каже, че от изток е дошъл американският сладък картоф, от запад — меланезийският хлебен плод, а от север са дошли завоевателите, пожънали реколтата. Тези покорители са представлявали азиатския елемент в Полинезия, потомци на преселници, които са тръгнали от Югоизточна Азия, без изобщо да „припарят“ в Микронезия или Меланезия.