Тур Хейердал
Древният човек и океанът (4) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава III
Изолационисти срещу дифузионисти

Човекоподобните маймуни се разпространили в Новия свят едва след Колумб, пренесени били от човека. Отсъствието на висши примати в туземната фауна на Америка говори, че тяхната последна издънка, хомо сапиенс, сигурно е достигнала Новия свят като емигрант. И в двете Америки няма следи от самостоятелно развитие на човешкия род.

Колко отдавна човек е проникнал в Новия свят се потвърждава от големия брой несвързани помежду си езици, които са били в употреба сред местните обитатели, когато пристигат първите европейци. Изобилието от различни племена и народности до Колумб указва за съществуването на богато разнообразие от физически типове и нива на култура. Някои аборигени никога не надраснали примитивния стадий на неорганизирано събиране на храна, докато други създали цивилизации, които в дадени отношения превъзхождали културата на тогавашна Европа. Дали причината за това разнообразие е в неговия смесен произход, или е резултат от продължителна местна еволюция, протекла по други пътища?

До не много отдавна бе меродавно мнението, че човекът се е появил в Америка сравнително скоро, през I хилядолетие пр.н.е. се прехвърлил там от Азия. Съвременните учени постепенно изместиха доста назад датата на първоначалното заселване и днес повечето антрополози приемат, че Америка била заселена към 30 000 г. пр.н.е., други сочат 60 000 г. пр.н.е. и дори по-рано. В тия древни времена глациалните условия в Сибир и Аляска са позволявали на арктическите ловци да се прехвърлят в Америка през крайните северни райони почти без да прибягват или изобщо без да прибягват до употреба на плавателни съдове. И оттогава до идването на, европейците повечето от североамериканските племена си останали първобитни събирачи на храна, както и кажи-речи всички обитатели на тропическите джунгли в Америка, че дори и потомците на първите заселници, достигнали ветровитите ширини на Огнена земя. Какво е предизвикало развитието на култура от най-висш ранг в Америка, ограничено обаче само в пределите на тесния пояс от Мексико до Перу? Ето тук възгледите на изолационисти и дифузионисти си противоречат. Дали тази култура е плод на еволюционен процес, обхванал малка територия, или е продукт на контакти с други отвъдморски цивилизации?

Настоящата глава се основава на едноименна студия от антологията „В търсене на Америка“, която бе преработена, за да се избегне повторение с други материали, поместени в тази книга.

* * *

Предположенията за предколумбови връзки между Стария и Новия свят нямат край. В науката постепенно се обособиха две противоположни по възгледи школи — на изолационистите и на дифузионистите. Изолационистите смятат, че двата океана, които обграждат Америка, напълно са изолирали Новия от Стария свят до паметната 1492 година; те само допускат, че е възможно първобитни хора да са преминали пеша през арктическата област от азиатската тундра в Аляска. За разлика от тях дифузионистите са на мнение, че всички цивилизации са имали една обща люлка; те излагат различни хипотетични варианти на предколумбови съобщения по море между Азия, Европа или Африка и Америка. Крайните привърженици и на двете направления са обединени от една характерна черта: съобразяват се твърде малко или изобщо не се съобразяват с такива океанографски фактори като преобладаващи ветрове и течения. За тях океаните са мъртви, неподвижни езера. Различието между двете школи се състои в това, че крайните изолационисти виждат в тези безжизнени водни пространства преграда за придвижването на човека в каквато и да е посока, докато за крайните дифузионисти морето е нещо като пързалка за кънки, по която древните мореплаватели биха могли да отидат, където си пожелаят. Това незачитане на географската реалност често подтиква дифузионистите да издигат зле обосновани миграционни теории, които само допринасят да се затвърдят гледищата на изолационистите. В същото време догматичният подход, чрез който изолационистите защищават становището си — те чисто и просто отстъпват на дифузионистите бремето да се търсят доказателства — предизвиква не по-малко недоволство у последните. В действителност изолационистите никога не са се опитвали да подкрепят твърденията си с преки доказателства, като смятат, че позицията им е достатъчно добре подкрепена от липсата на доказателства у дифузионистите — отсъствието на доказателства за съществуването на контакти те смятат за доказателство, че не са съществували контакти.

Всепризнато е, че има много — нерядко забележителни — сходства между цивилизациите в предколумбова Америка и тези в средиземноморския свят. Това забелязват и документират още испанските конкистадори, когато проникват сред смайващите империи в Мексико и Перу. Не ще и дума, че основите на дифузионистичиите възгледи се поставят именно от първите испанци, достигнали Америка. Мнозина от тогавашните летописци били убедени, че Атлантикът е бил пресечен преди тях от семитски мореплаватели, дошли от вътрешното Средиземноморие, които запознали коренното население на Новия свят със своите вярвания, изкуства, дрехи, обичаи. Екипажите на безконечната върволица от крехки плавателни съдове, тръгнали впоследствие по дирите на Колумб, установили, че неговият маршрут е необикновено лек и безопасен, и съвсем естествено било да предположат, че и други преди тях са предприемали същото плаване, защото в зората на ветроходството океаните са били смятани за съобщителни артерии, а тундрата — за преграда; едва в епохата на съвременните презокеански лайнери, свикнали с винта и механиката, моряците почнаха да мислят, че в древни времена водните простори около американския континент са били непристъпни.

Изолационистичните възгледи са рожба на века на техниката, а са отгледани от растежа на все по-точната антропологическа наука. Изясни се, че в сравнение с бялата кожа червената не е признак на по-слаба интелигентност и изобретателност; изясни се също, че човешкият мозък навсякъде по света действува по много сходен модел. Ето защо за изолационистите културните паралели между Мексико — Перу и Месопотамия — Египет, които бяха установени подир откриването на Америка, нямат стойност на доказателства за връзки между съответните цивилизации. Пирамидите, ръкописите с йероглифи, йерархическите династии, сочещи за свой предтеча Слънцето, както и много други очевидни аналогии в такъв случай биха могли да имат независим произход.

През XX век дифузионистичните възгледи рязко взеха да губят привърженици, като успяха да запазят отбранителни позиции само сред немскоезичните учени, обединени в тъй наречената виенска школа. В същото време становището на изолационистите бързо укрепна, особено в Северна Америка, където за известен период дори намери отражение в местната политика. Поради високото ниво на американската антропология не бе възможно изолационистичннте доктрини току-така да се пренебрегват, както не бе лесно да се оспорва постановката, че тъждеството или сходството между оръдие на труда, орнамент или друг културен белег не е достатъчно свидетелство за доказване на контакт.

След като почти всеобщо бе призната логиката на идеята за независимо развитие, цяла поредица от убедителни дотогава дифузионистични аргументи за глобална миграция загубиха своята сила. Винаги щом дифузионист изтъкнеше нови паралели между Стария и Новия свят, които да защищават наличието на презокеански връзки, доводите му тутакси получаваха етикет „недоказано“. Ако се прегледа разновидният материал, призован да подкрепи възгледа, че не само „пешеходци“ от Сибир са проникнали в предколумбова Америка, ще се установи, че изолационистите не са приели нито едно свидетелство за убедително. В случаите, когато по една или друга причина не могат да дадат контрапредложение за самостоятелна еволюция, какъвто е примерът с някои културни растения или ръчни изделия, които са твърде специфични, за да има съвпадение, изолационистите допускат следколумбово разпространение. Ако и това се окаже неприемливо, като последна мярка те предлагат, че семето на съответното растение или прототипът на изделието може да са били намерени от американските индианци изхвърлени на брега, където са ги довлекли морските течения. Твърдеше се, че типично американският сладък картоф бил преплавал разстоянието от Перу до Полинезия, заплетен в корените на повалено дърво, а крайно специфичната каменна рибарска кука от остров Пасха била стигнала до района на Санта Барбара с празно полинезийско кану или била намерена от местни рибари в устата на риба, скъсала влакното на някой полинезийски рибар.

Въпреки ударите, нанесени на дифузионистичната идея от доктрините на изолационистите, усилията да се събират аргументи в полза на културните връзки по море никога не са били напълно прекратявани, а в последните години даже се умножиха, особено в Америка, където в продължение на дълги години срещаха най-голям отпор.

Две причини може да има за това връщане към дифузионизма. Или че доводите на дифузионистите са започнали да убеждават растящ брой учени, или че аргументите на изолационистите вече се смятат за недотам убедителни. В студията „Теоретически проблеми в спора за транстихоокеанската дифузия“ Д. Фрейзър недвусмислено показва как наличните свидетелства могат да се тълкуват и в едната, и в другата посока и че ако за един учен дадено нещо е доказателство за дифузия, за друг то говори точно противното. Фрейзър посочва, че близкото сходство между азиатската игра пархеси и мексиканската патоли се използва за аргумент както от дифузионистите, така и от изолационистите. Единият лагер твърди, че поради аналогията между тия две игри не може да не съществуват връзки; другият лагер пък заявява, че голямата отдалеченост и други фактори изключват възможността за родство и ето защо наличието на двете сходни игри демонстрира валидността на доктрината за независимото творчество. В светлината на този пример може да се види, че разликата във възгледите изисква предпазлив и абсолютно безпристрастен подход и от двете страни, при което за изолационистите е наложително да отделят сили колкото за опровергаване на дифузионистичното становище, толкова и за търсене на положителни свидетелства в подкрепа на своята позиция. Макар и често да се твърди, че тежестта на доказателствата пада преди всичко върху плещите на дифузионистите, все пак те не я понасят цялата и докато едната от двете противни страни не докаже безапелационно правотата на твърденията си, противоречията неминуемо ще продължават.

Защо, пита дифузионистът, изолационистите не са в състояние да посочат поне една географска област в Америка, където могат да се удостоверят следи от самостоятелна еволюция? А защо не е възникнало сходно развитие сред автохтонните обитатели на области по-подходящи в климатично отношение, каквито са днешните територии на Съединените щати, Чили и Аржентина? Тук изолационистът е този, който не може да даде удовлетворителен отговор. Защото и изолационисти, и дифузионисти се съгласяват, че Америка първоначално е била населена от първобитни събирачи на храна, проникнали през арктическата част на Сибир, които не са познавали ни земеделието, ни архитектурата, ни писмото, нито някое друго от забележителните културни завоевания на народите, открити от испанските конкистадори в Централна Америка. Според дифузионистите уязвимостта на изолационистичните възгледи идва от необикновеното обстоятелство, че въпреки продължителните археологически разкопки във всички главни културни центрове от Мексико до Перу и Боливия — т.е. навсякъде, където се е развила в древна Америка култура на високо равнище, — никъде не бяха открити следи на постепенна еволюция от примитивно общество до висша цивилизация. Където и да се случеше археолозите да копаят, неизменно установяваха, че цивилизацията в Америка се е появила внезапно в напълно развита форма, въздигната сред примитивно и архаично общество. Още с ненадейното си процъфтяване цивилизацията се оказва в своя връх и в последвалите векове до идването на европейците се намира не във възход, а в упадък.

Перуанските инки поразили испанците с високата си култура, ала археологията доказа, че инките са заимствували повечето културни атрибути от по-древните култури на Тиауанако, Чавин, Наска и Мочика, които в много отношения са притежавали дори още по-изтънчена и внушителна цивилизация, която неочаквано се е появила по бреговете на Еквадор и Перу и сред планинските вериги на Андите, без следа от предварително развитие. Съвременната археология установи, че са съществували връзки между древните прединкски цивилизации и разрасналите се по същото време цивилизации в Централна Америка и Мексико. А великите мексикански култури на ацтеки, толтеки и маи съответно са получили множество практически уроци от високоразвитата цивилизация на олмеките, неизвестен народ, внезапно създал една от най-древните мексикански цивилизации в пълния й блясък — с писменост, календарна система, строителство на пирамиди и пр. — сред блатистите и обрасли в джунгли брегове на Мексиканския залив, точно там, където свършва морският конвейер от Африка. Тук няма нито подходящ климат, нито благоприятна географска среда, които да подпомогнат внезапния разцвет на тази удивителна цивилизация.

И тъй като спорът не е разрешен, непрекъснато увеличаващ се брой учени, които днес вече може би са мнозинство, се придържат към умерен, среден курс: без да се обвързват с нито една от двете крайни доктрини, те признават, че океанските течения биха могли да пренесат до Америка или да отведат оттам автохтонни плавателни съдове с екипаж, което не означава непременно всеобща миграция. Затова по-нататък ще използвам понятието „дифузионисти“ за всички, които по принцип са съгласни да обяснят културните паралели с човешки контакт, а „изолационисти“ — за всички, които сляпо вярват, че до 1492 г. океаните, миещи бреговете на Америка, са били недостъпни за човека.

Макар и да основават своето становище на предпоставката за еднакво поведение на хората от всички раси, фанатичните изолационисти защищават коренно противоположен възглед, когато стане въпрос за мнимото превъзходство на средновековните европейци. Типичен пример за тенденцията да се приема 1492 г. като превратен момент в антропологията, съпроводен с разчупване на всички дотогавашни постулати за дейността на човека, намираме в материала на Дж. X. Роу „Дифузионизъм и археология“, публикуван в сп. „Америкън Антикуити“ през 1966 г. Авторът излага внушителна поредица от шейсет забележителни паралела между две ограничени области в Стария и в Новия свят. Самият Роу нарича сбора от примерите си „съществен списък на специфични културни черти с тясно разпространение, които са общи за древните култури в Андската област и древното Средиземноморие за времето преди средновековието“. Списъкът му обхваща най-разнообразни изделия, от тръстикови лодки до кожени и въжени сандали, за които той казва: „Съществуват крайно характерни прилики в модела и изработката.“ Човек би помислил, че този подтикващ към размисъл списък е бил изготвен в подкрепа на дифузионистичната теория. Ала нещата съвсем не стоят така и авторът изобщо не ни оставя да се двоумим. Студията си той започва по следния начин: „Доктринерският дифузионизъм представлява заплаха за развитието на задълбочена теория на археологията… В научнофантастичния свят на дифузионистите… времето, пространството и трудностите на мореплаването не се вземат пред вид. Археологията изхожда от твърде дълга и славна традиция, за да се предаде без отпор на някакви си фантазии, които изискват от нас най-напред да изложим заключенията си, а сетне да ги използваме за изопачаване на наличните свидетелства.“

Обаче Роу сам основава цялата си аргументация именно на този метод — да се започва със заключения. В същност той съставя своя списък от паралели с цел да покаже, че области, негласно обявени от него за твърде отдалечени, та да е съществувал предколумбов контакт между тях — каквито са например районът на Андите и средиземноморският свят — все пак притежават поредица общи, крайно специфични културни черти, Следователно, заключава Роу, при независима еволюция могат да възникнат и най-поразителни паралели. С други думи, за основа на цялата си постановка той приема твърдението, че Перу и Средиземноморието са прекалено отдалечени, за да имат връзки помежду си, и с помощта на това допускане се стреми да развенчае културните съответствия като свидетелство за дифузия.

Има ли обаче основания да се счита за аксиома, че Перу е „прекалено далеч“ от средиземноморския свят, за да се е осъществил контакт между тях преди 1492 г.? По времето на самия Колумб с отряд от обикновени простосмъртни Франсиско Писаро изминава целия път от Средиземноморието през Централна Америка до Перу. Подобно на Колумб, скоро след него той успява да прекоси океана, без да разполага с двигателни машини и навигационни карти на водите около американския континент. Сетне съумява да пресече обраслия в джунгли Панамски провлак и да излезе на тихоокеанския бряг, откъдето продължава плаването с нови кораби покрай непроходимите крайбрежни блата, докато стига до удобния открит ландшафт на Перу и там основава селище. От друга страна, неговият сънародник Кортес вече бил слязъл на гористия бряг в Мексиканския залив и проникнал дълбоко навътре до мексиканското високопланинско плато, където основал селище.

Не е задължително да си дифузионист по убеждения, за да се възпротивиш, когато тезисите на изолационистите закостеняват в догма, която, с единствената цел да оцелее, нарушава собствените си основни принципи. Безспорно ние, европейците, не сме чак толкоз заслепени от нашата история, че да се имаме за раса от свръхчовеци, способни преди четири столетия да извършат това, което по-рано не са успели да сторят великите цивилизации от Мала Азия и Северна Африка. Не бива да се забравя, че тия древни хора са обладавали способности и умения, които далеч надвишават качествата, демонстрирани от средновековния европеец в същите области на живота. Египтяните и техните съседи от Месопотамия и Финикия са познавали по-добре астрономията — ключа за океанска навигация — от всички европейски съвременници на Колумб, Кортес и Писаро. А финикийците, съвместно с египтяните, обиколили Африка по времето на фараона Нехо — две хиляди години преди Колумб да навлезе в един океан, който според европейците бил обитаван от дракони и свършвал с бездна при хоризонта.

Ние се удивляваме на майсторството на древните люде, въплътено в техните пирамиди и обелиски, в математическите им открития и календарни системи, в изтънчената литература и философия, в съвършеното корабостроене, за което свидетелствува функционалната форма и сложното стъкмяване на създадените преди 5000 години кораби от дъски и тръстикови снопи; също оценяваме умението, с което те са проучвали и завладявали непознати земи — факт, потвърден от многобройните археологически останки от финикийски селища, възникнали преди 3000 години по целия атлантически бряг на Мароко. Ала има ли логика да се прекланяме пред тия постижения на древните и същевременно да им отричаме способността да направят това, което стори с шепа хора Писаро във век, затлачен от невежество и суеверия?

Пътят от Източното Средиземноморие до Мексиканския залив наистина е дълъг, но все пак роденият в Италия Колумб три пъти плава до Америка. Най-малко двайсет и седем века преди Колумб финикийците предприемат от най-вътрешната част на Средиземноморието изследване и колонизация по атлантическите брегове на Испания и Африка. Разбира се, никой не си въобразява, че високоразвитите култури в Мексико и Перу са били основани от обикновени моряци, претърпели крушение или отклонени от курса. Шепа необразовани мореплаватели от Източното Средиземноморие, оказали се изхвърлени на суша сред малки, примитивни родови общини — и навярно посрещнати дружелюбно като Колумб, — едва ли биха могли да предадат на пръснатото коренно население ограничените си знания за своята цивилизация. За да се разясни смисълът на такива понятия като йероглифното писмо и нулата или техниката на мумификация и трепанация, не е достатъчно да се знае само, че те съществуват, нито повърхностно да се владее механизмът на тяхното действие. За основаването на култура от рода на олмекската е била необходима пределно голяма група от задморски пришълци, която да включва представители на интелектуалния елит — нещо като предварително замислен и подробно подготвен колонизаторски поход, който, да речем, се е отклонил от курса по една или друга причина. И археологията, и писмената история говорят за големи, организирани групи от преселници, напуснали Средиземноморието, за да основат значителни селища и търговски средища по бреговете на Западна Африка. Най-древният писмен документ за това, записан на картагенска стела, съобщава, че около 450 г. пр.н.е. финикийският цар Хано отплавал с шейсет кораба, претъпкани с народ, за да основе колонии по атлантическото крайбрежие на Мароко. Ала археологията свидетелствува, че Хано не е първият колонизатор. Много преди пристигането му други организирани експедиции от вътрешното Средиземноморие били създали големия мегалитен град Ликсус, разположен далеч на юг от Гибралтар, точно там, където океанското течение завива право към Мексиканския залив.

Историята на Ликсус се губи в тъмата на времето. Римляните го наричали Вечният град, защото го смятали за древно седалище на боговете и вярвали, че там е погребан Херакъл. Този град е построен от неизвестни поклонници на Слънцето, които ориентирали по него гигантските мегалитни стени. Впрочем най-старото известно име на селището е Градът на слънцето. Които и да са създателите на Ликсус, несъмнено сред тях е имало астрономи, архитекти, зидари, писари и сръчни грънчари. Около 1200 г. пр.н.е., малко преди внезапния разцвет на олмекската култура в Америка, организирани преселници от Източното Средиземноморие, запознати добре с постиженията на месопотамската и египетската цивилизация, проникнали надолу по атлантическото крайбрежие на Африка, откъдето вечните ветрове и течения образуват морски конвейер по посока на Мексиканския залив.

Все пак трудно е да се приеме, че отклонени от курса преселници са основателите на могъщите култури на инки, маи и ацтеки. Преданията, подкрепени от откритията на археологията, ясно показват, че тези исторически и протоисторически нации от Андската област и Мексико имат напълно местен произход — сплав от автохтонно население, което обаче дължи своето вдъхновение на значително по-неясни предшественици. Така например в Мексико културата до голяма степен изглежда плод на високоразвития народ от крайбрежието — олмеките, които започват своята първоначална дейност, както вече казахме, по тясната крайбрежна ивица на Мексиканския залив. Напълно е възможно тези първи вдъхновители да са дошли по море. Тази възможност става още по-очевидна, ако си припомним, че всички разглеждани тук праевропейски цивилизации са били управлявани от династии, сочещи за свой предшественик Слънцето. Шумери, асирийци, хети, финикийци, египтяни, жителите на Ликсус — всички те са били фанатични слънцепоклонници, каквито са и олмеките, и представителите на културата Мочика, и всички техни потомци в Мексико и Перу чак до времето на ацтеки, маи и инки. Те създали астрономически обсерватории, за да наблюдават движението на Слънцето, и за тях би било по-естествено, отколкото за всеки друг народ, да се отправят на запад, по пътя на Слънцето, за да навестят мястото, гдето то ежедневно се оттегля. А на запад от Канарските острови се намира Мексиканският залив. При двете плавания с тръстиковите ладии „Ра“ по маршрута на Колумб всяка вечер пред носа на нашия кораб залязващото слънце потъваше в морето.

Всъщност един от шейсетте паралела между древните цивилизации на Перу и Средиземноморието, които Роу цитира, се отнася до тръстиковата лодка. Когато през 1966 г. съставя своя списък, той не е знаел, че само подир три години перуанска тръстикова лодка ще преплава благополучно разстоянието от Перу до Панама. Това експериментално плаване, предприето от необучени доброволци под водачеството на Джийн Савой, продължи два месеца, от 15 април до 17 юни. Приблизително по същото време, от 25 май до 18 юли, моята папирусова ладия „Ра I“ стигна от Африка в американски води. На другата година „Ра II“ повтори това плаване и за по-малко от два месеца стигна суша. Тези три пътешествия с тръстикови лодки, осъществени в продължение на шестнайсет месеца, общо покриха цялото разстояние от Средиземноморието до Перу. Вероятно нито Джийн Савой, нито моята група са срещнали по-големи затруднения от Писаро и неговите хора при пресичането на Панамския провлак, тъй че е трудно да се проумее защо тръстиковата лодка и другите петдесет и девет специфични културни елементи с ограничено разпространение в списъка на Роу трябва да са били разделени от непреодолима бариера до 1492 г.

Защо испанците подминават островите в Карибско море и веднага се отправят към планинските местности на Мексико и Перу? Защото се отличават от останалите смъртни, или защото други мореплаватели преди тях са имали причини, свързани с географската обстановка, да сторят същото? Блатистият, обрасъл в джунгли терен на Панамския провлак не изкушил Писаро и хората му да основат колония там и той продължил нататък, по суша и вода, додето стигнал гостоприемното крайбрежие на Перу. Ако други хора са пресекли Атлантика преди Писаро, защо трябва да са постъпили другояче? Като обясняват подбудите и действията на малката група мореплаватели, водени от Писаро, и като отхвърлят самата идея, че не е изключено други средиземноморски пътешественици отделно да са се възползвали от същите ветрове и течения, следвайки по този начин същия маршрут, изолационистите изневеряват на основния изолационистичен принцип: че при сходна околна среда хората са склонни взаимно да повтарят своите постижения.

В разсъжденията на изолациониста доктринер съществува още един слаб пункт. Той твърди, обикновено с пълно основание, че сходствата в природните условия предразполагат към аналогии в прояви на културата. Независимо че тази постановка е несъмнено убедителна, тя не е единственото обяснение на културните паралели и не успява да обясни географското разпространение на културата в Новия свят. Олмеките от мексиканската джунгла и лакадоните, днешните обитатели на същата област, споделят едни и същи природни условия. И ако преди около 3000 години олмеките са поставили основите за развитие на по-късните могъщи цивилизации, днес лакадоните продължават да живеят примитивния живот на горски обитатели. Археологията изясни, че цивилизацията на древните олмеки се е разпространила навред из Мексико и е проникнала на юг през Централна Америка, където характерните й белези се губят в поредицата от тясно свързани горски цивилизации, възникнали по склоновете на Андите от Колумбия до Боливия. Извън тази тясна, хомогенна ивица на взаимен контакт или дифузия, във Венесуела, Гвиана и цяла Бразилия живеят многобройни горски племена при същите природни условия и имат, както се предполага, същия сибирски произход, но въпреки това нищо не ги е насърчило да изоставят примитивния живот на дедите си. Ето защо околната среда не изглежда да е първичният двигател на автохтонните американски цивилизации. Нещо повече — едва ли някъде в Америка се чувствува по-силен географски контраст, отколкото между двете области, където се зараждат американските цивилизации: Ла Вента в Мексико и Тиауанако в Южна Америка. Ла Вента се намира в низините около Мексиканския залив, в мочурлива местност с гъсти някога тропически гори и горещ, влажен климат. Тиауанако се намира на височина 3700 м над морското равнище сред голо, безплодно плато със суров планински климат. Едва ли климатичният и природен контраст би могъл да бъде по-рязък. Въпреки това археологията показа, че именно в тия две области са поставени основите на най-старите цивилизации в Новия свят. Ла Вента — местност на брега, където свършва Канарското течение — бе определена за люлката на появилата се внезапно развита култура, която поради липса на по-добро наименование условно наричаме „олмекска“. След като малко преди 1000 г. пр.н.е. олмеките се появяват по атлантическия бряг на Мексико, тяхното културно влияние се разпространява чак до тихоокеанското крайбрежие на Мексико и прониква на юг през Гватемала. Както споменахме, тази силна изходна култура вдъхновила последвалите велики и многообразни цивилизации на маите, толтеките, микстеките и ацтеките. Почти по същото време други неизвестни преселници, представители на поразително сходна цивилизация, се установяват в областта Тиауанако, по южния бряг на езерото Титикака, и посредством неизяснени досега взаимоотношения с народите чавин, мочика и други аборигени вдъхновяват създаването на южноамериканските цивилизации Чиму, Наска и цивилизацията на инките.

Става очевидно, че географската близост, а не сходството в природните условия, предопределя възхода и упадъка на великите предколумбови цивилизации. Независимо от околната среда те се редуват като перлен наниз на юг по тесния централноамерикански мост от Ла Вента до Тиауанако. Извън този единен пояс, наситен с коренни американски цивилизации, все едно дали обитават тундрата на Аляска, лесовете на Канада, полята на днешните Съединени щати, джунглите на Бразилия, планините на Чили или пампасите на Аржентина, аборигените от Америка продължават да водят примитивния живот на своите предшественици от каменната епоха, който се състои всичко на всичко в осигуряване на прехраната. Дали тези хора са изостанали, защото притежават ограничени способности, или просто са имали нещастието да попаднат извън географското ядро, получило отвъдморски стимули?

Изолационистите приемат като обида за интелекта на американските индианци идеята да се търсят външни вдъхновители на коренните цивилизации в Америка. Ала не е ли далеч по-обидно за мнозинството американски индианци, които живеят извън зоната на висока култура и които не притежават цивилизация, да им се отрича възможността, че просто може да не са изпитали съответното благотворно влияние? Можем ли ние, европейците, да твърдим, че произхождаме от независими създатели на цивилизация? Не забравяме ли, че Европа още е убежище на неграмотни варвари, когато образованите олмеки сътворяват скулптурни шедьоври с йероглифни надписи и сложни календарни сведения? И в действителност испанските конкистадори пренасят в Америка цивилизация, която техните европейски предшественици са достигнали чрез културна дифузия. Цивилизацията прониква в Европа чрез древните гърци и римляни, които на свой ред са възприели всички основни елементи на културата си от Крит, Мала Азия и Египет.

Писменост и развита култура започват да се пренасят по море до далечните острови и брегове на Средиземно море малко преди 3000 г. пр.н.е., а кулминацията на това разпространение настъпила около 1200 г. пр.н.е., когато финикийците основали големи търговски средища по атлантическото крайбрежие на Испания и Мароко. Финикийските мореплаватели и търговци, които живеели в тия далечни времена по бреговете на Атлантика, произхождали от Мала Азия, а набирали екипажи и превозвали пътници от цялото Средиземноморие. Както свидетелствуват находките от египетски произход — бронзова фигурка и декоративен съд, — открити от археолозите във финикийското пристанище при Кадис на атлантическия бряг на Испания, изделия от Египет са били пренасяни отвъд Гибралтарския проток.

Едновременно с излизането отвъд Гибралтар на големи организирани флотилии с преселници, представители на цивилизацията от Близкия изток, в Мексиканския залив, от другата страна на Канарското течение, разцъфтява олмекската култура. Как да си обясним това забележително съвпадение по време? Ако човешкият род живее на земята от милиони години, а в Америка от хилядолетия, защо цивилизация се е появила в двата края на Канарското течение по едно и също време?

Основният културен материал, занесен в Америка от Кортес и Писаро — от азбуката до християнския кръст, — първоначално е стигнал до испанците благодарение на учители от Близкия изток. Ако ние, хората с европейска кръв, сме принудени да признаем този факт, какво унизително би имало за Монтесума и неговите ацтеки в предположението, че наред със завоевателя Писаро и народа на Испания и те са черпели културно вдъхновение от същия основен източник?

Географската обстановка в никакъв случай не изолира олмекската област от атлантическия бряг на Стария свят. Напротив: тя се намира в края на морския път, наречен от нас „Колумбов маршрут“. Но ако предколумбови мореплаватели са вдъхновили или може би дори основали олмекската култура, защо тогава, питат изолационистите, нито колелото, нито някое от културните растения на Стария свят не е достигнало аборигенска Америка? Не ще и съмнение, казват те, че Новият свят нямаше да остане в неведение за културни придобивки от такова значение, ако наистина е бил посещаван от цивилизовани пътешественици преди Колумб.

Аргументът за колелото се повтаря толкова често в старите книги, че и днес още съществува. Междувременно обаче археологията напредна твърде много и отдавна вече е установено, че всъщност принципът на колелото е бил добре познат в аборигенска Америка и по-точно сред олмеките. След като преди няколко десетилетия започнаха систематични разкопки на олмекски селища в околностите на Вера Крус, край брега на Мексиканския залив, голям брои малки керамични животни на колелца бяха намерени в погребалните урни. Постепенно те си пробиха път в мексиканските и чуждестранните музеи и сега представляват едно от най-характерните изделия, оставени от олмеките. Тези погребални фигурки изобразяват или куче, или пума на керамични колелца, прикрепени към дървена ос, която се върти в отвори, пробити в краката на животното. Първоначалното предназначение на фигурките е неясно, макар повечето да са моделирани като свирки. По общия си изглед обаче те напълно съвпадат с малките керамични животни на колелца, открити в шумерски, хетски и финикийски погребения от Ур в Месопотамия до Ибиса в западната част на Средиземно море.

Фактът, че колелото е било познато на създателите на цивилизацията в Новия свят, е несъмнено от особено значение. Може да се разсъждава защо впоследствие не е било усвоено от американски племена като средство за придвижване по суша, ала това не е във връзка с настоящия проблем. Всеки посетител на Ла Вента начаса ще разбере, че мочурищата и джунглите, където олмеките най-напред са построили своите домове, не позволяват движение на колела и дори днес продължават да затрудняват доста сериозно съвременното пътно строителство. По една или друга причина, независимо от терена, потомците на велики народи от рода на маите и инките до ден днешен пренебрегват товарните животни и колелото. Лакадоните от Мексико и индианците кечуа от Перу продължават да се придвижват пеша, а товари превозват на гръб или с помощта на лами даже в райони, където има пътища. Повече от ясно е, че с откриването на колелото в Америка, което е било изработвано в умален вид, по по-късно пренебрегнато от следващите поколения коренни жители, един любим довод срещу презокеанските културни връзки се оказа без стойност.

Олмекското куче на колелца и изключително реалистичните керамични изображения на кучета, сътворени от следващите мексикански култури преди Колумб, създават още едно слабо място в доктринерския изолационизъм. Какъв е произходът на тия кучета? Диви предшественици на домашните кучета в древно Мексико и Перу не съществуват. Единствената порода кучета, която би могла да премине в аборигенска Америка с „пешите“ преселници, е сибирската лайка, последвала арктическите обитатели при разселването им в Аляска и Гренландия. Олмекските кучета и видът Canis ingae, известен от намерените мумии в древно Перу, се различават съществено от сибирската лайка, но имат общи черти с породи, познати от мумифицираните кучета в Египет и от извънредно реалистичното изкуство на Близкия изток. Средиземноморските породи кучета се разпространяват с първите мореплаватели на запад от Месопотамия до Мароко и Канарските острови, ала никога не достигат Далечния изток и Сибир, тъй че не биха могли да попаднат в Мексико и Перу през Аляска. От всички домашни животни кучето би било най-естественият спътник на древните пътешественици по суша и море и нищо не му е пречело да се озове в тропическа Америка заедно с мореплавателите, следващи Канарското течение.

Аргументът, че културни растения от Стария свят никога не са достигнали аборигенска Америка, е уместен, но неубедителен като свидетелство за липса на връзки, понеже мореплавателите може да са свършили хранителните си припаси още преди да стъпят на бряг. От друга страна, тропическите блата в олмекската област никога не са били — нито дори днес — подходящи за засяване на средиземноморска пшеница или други зърнени храни, каквито обикновено се пренасяли от близкоизточните моряци. Вероятността културни растения от Северна Африка да се захванат в Ла Вента е изключително малка. Стойността на едно негативно свидетелство във всеки случай зависи от това, дали в аборигенска Америка ще се удостовери пълно отсъствие на култивирани в Стария свят растителни видове. Ако попе за едно културно растение успее да се докаже, че е пресякло океана преди Колумб, тогава аргументът, говорещ за изолация, тутакси се превръща в доказателство за контакт. Ето защо е напълно естествено, че етноботаниката придоби ключово значение в опитите да се проследят движенията на древния човек, и ботаниците често пъти по неволя се оказват въвлечени в антропологически спорове между изолационисти и дифузионисти.

Историята на обикновения фасул, Phaseolus vulgaris, нагледно илюстрира как предубедените мнения за възможностите на древната навигация са повлияли отрицателно върху съответните заключения на ботаници и антрополози. През 1885 г. Кьорнике посочва, че тази важна земеделска култура дотогава единодушно се е смятала за облагородена от гърци и римляни под названията Dolickos, Phaseolos и т.н. (Аристофан и Хипократ пишат за нея около 400 г. пр.н.е.). Когато се уточнява, че същият фасул е бил култивиран и от аборигените в Новия свят, учените приемат, че е бил пренесен там от първите испански мореплаватели. Това становище господствува, докато в 1380 г. Витмак не открива обикновен фасул в праисторическия некропол в Анкон на перуанския бряг, където бил заровен като погребална храна. А тези погребения са извършени много преди европейците да открият Америка. По-късно Phaseolus vulgaris бе намерен в прединкски селища по цялото перуанско крайбрежие и ботаниците получиха убедителни доказателства, че е бил отглеждан в Америка преди идването на Колумб. И така, да се предполага, че испанците са въвели тази култура, стана несъстоятелно. По това време обаче в Стария свят вече нямаше образци от предколумбов фасул, поради което се стигна до извода, че родината на Phaseolus е древна Америка, откъдето бил пренесен от испанците в Европа. Ала повторното проучване на този объркан ботанически проблем, извършено през 1947 г. от Хътчинсън, Силоу и Стивънс, убеди тримата учени, че Phaseolus не е автохтонен за Новия свят и че неговите странствувания представляват ботаническо свидетелство за предколумбови контакти между Стария и Новия свят. Същият проблем възникна и с разновидността на обикновения фасул Canavalia sp. С. Р. Стонър и И. Андерсън обърнаха внимание на следното: „Фасулът Canavalia, който е широко разпространен в района на Пасифика и винаги е бил смятан за пришълец от Стария свят, сега е открит и в праисторическите селища по бреговете на Южна Америка и Мексико.“ Зърната на Canavalia, извадени при разкопки в Уака Приета на тихоокеанския бряг на Перу, бяха датирани между 3000 и 1000 г. пр.н.е. Според С. О. Сауър археологическото разпространение и родството му с диви видове сочи, че фасулът Canavalia е облагороден в Новия свят.

Друго ботаническо свидетелство за контакт е кратуната, Lagenaria siceraria. Това важно културно растение било отглеждано много в Африка преди времето на Колумб. Макар да няма особена хранителна стойност, изсушена на огън, кратунката се използвала като непромокаем съд навред от Месопотамия и Египет до Мароко. Когато ботаниците се заемат да проучат фауната на Новия свят, те установяват, че кратунката се отглеждала и употребявала със същата цел във всички високоразвити културни области на Америка, включително Мексико и Перу. Предположили, че подобно, на фасула, и кратуната била донесена от испанците, само че отново се наложило теорията им да претърпи изменения, след като археолозите открили кратунки в предколумбови културни центрове както в Мексико, така и в Перу. Те се оказали едни от най-типичните културни елементи в областта на големите американски цивилизации. Тогава теорията добила следния вид: възможно е кратуната да е доплавала от Африка през Атлантика до тропическа Америка със запазени семена, където била изхвърлена на брега и се размножила. После индианците биха могли да забележат, че, изсушена на огън, тя става отличен съд, и така да са преоткрили употребата й, първоначално въведена в Африка. Не ще и съмнение, че това е съзнателен опит да се премахне едно нежелано свидетелство. В стремежа си да бъдат благоразумни изолационистите просто изхвърлят зърното заедно с плявата. Те се мъчат да заличат един съществен африкански отпечатък, оставен в Америка, едно солидно генетично свидетелство. Както е добре известно на всеки, плавал на дрейф през океана, малки ядивни предмети — каквито са кратуните — неминуемо ще станат жертва на акули и разяждащи организми от рода на червея тередо през четирите месеца, необходими за дрейф през Атлантика. На плавалите със сал би прозвучало парадоксално твърдението, че от два елемента на африканска култура — сухоземната кратуна и мореходния съд — кратуната може успешно да преплава океана до Америка, а плавателният съд с екипаж не може!

Още по-любопитно свидетелство за контакт предлага памукът, Gossypium. Дивият памук има късо влакно, не става на прежда и не е от никаква полза за човека. И все пак, когато европейците пристигат в Америка, те откриват, че навред из високоцивилизованата област от Мексико до Перу индианците носят фини памучни дрехи от изключително качество. А при по-късните разкопки на перуанските гробници с мумии бяха намерени памучни тъкани от най-древния прединкски период, които по изяществото на плетката и украсата са ненадминати. Оказва се, че основателите на перуанската цивилизация по един или друг начин са се сдобили с облагороден, дълговлакнест памук, както и с вретеното и стана. Пътят от безполезния, непригоден за прежда див памук през хурката и тъкачния стан до готовия плат е дълъг и съвсем не толкова очевиден, ако предварително не се знае крайният резултат. Както показва такъв отявлен изолационист като Роу в своя списък от културни паралели между Перу и средиземноморския свят, методът за обработка на памук в Перу и изтъканите чрез него платове са аналогични на тези от Стария свят. Роу посочва, че използваният от инките вертикален стан с две основни греди е същият като употребявания в Египет през Новото царство, който вероятно е въведен там от Месопотамия. Още добавя, че вторият от известните два вида перуански станове — закрепена за земята хоризонтална конструкция, разпространена в басейна на Титикака — също е еднакъв с древноегипетския. Мнозина познавачи са забелязали поразителни сходства между наметките и набедрените пояси, изработвани на споменатите станове в Америка, и същия тип дрехи, тъкани в древния средиземноморски свят. Роу по-специално стига чак дотам, че използва понятието „идентична“ за „вид женска дреха, състояща се от правоъгълно парче плат, което се увива около тялото до подмишниците, захваща се на рамената и се пристяга в кръста с пояс…“

През 1947 г. Хътчинсън, Силоу и Стивънс публикуваха първото си проучване върху генезиса на памука навред по света. Те установиха, че памукът може да се раздели на три групи — според броя и размера на своите хромозоми. Всички сортове памук на Стария свят — както диви, така и облагородени — имат тринайсет големи хромозома. В Новия свят обаче съществува отчетлива разлика между дивия и култивирания памук. Дивият памук в Америка неизменно притежава тринайсет малки хромозома, докато облагородените сортове — три от тях растат в Мексико и Перу — имат двайсет и шест хромозома: тринайсет малки и тринайсет големи. Тъй като памук с големи хромозоми не се среща сред дивите американски видове и тъй като култивираните явно са хибрид, става ясно, че в зората на местната цивилизация древните производители на памук в Америка трябва да са разполагали с някакъв неизвестен вид, позволил им да създадат дълговлакнест хибрид, който очевидно не се е появил по естествен път. И понеже в новия вид са били включени тринайсет големи неамерикански хромозома, тримата учени заключиха, че по един или друг начин индианците са се сдобили или с див, или с култивиран памук от Стария свят и полученият хибрид с дълго влакно се е развил и разпространил в Мексико и Перу заедно с напредналата цивилизация.

Където и в Новия свят да се намерят следи от автохтонна култура, те неизменно са съпътствувани от култивиран памук с двайсет и шест хромозома, който е проникнал от тихоокеанското крайбрежие в Полинезия, щом американското влияние достигнало съседната островна област. В същото време обаче из целия район от западните граници на Полинезия до Югоизточна Азия памукът — див или култивиран — останал непознат. Подивелият до идването на европейците полинезийски памук се оказа див потомък на изкуствено създадения американски хибрид. Няма съмнение, че полинезийският памук е бил пренесен от Америка на ръка, понеже е от култивирания, а не от дивия вид. Въпросът е как е попаднал текстилният памук в Америка.

Дивият вид с тринайсет малки хромозома произхожда от Новия свят, тъй че ботаническият проблем се отнася само до това как индианците от Мексико и Перу впоследствие са си набавили памук с тринайсет големи хромозома, характерен за Стария свят от Египет до Пакистан, ала несъществуващ в Америка. Има всичко на всичко две възможности: или семената от памука на Стария свят (точно по времето, когато цивилизацията разцъфтява в Америка), носени от природните стихии, благополучно са пресекли океана, без да загинат, или са пренесени нарочно — наред с кратунката — от древни мореплаватели. Ако приемем първата алтернатива за вярна, ще се наложи още да твърдим, че индианците са стояли на брега в момента, когато семената от памука на Стария свят са били изхвърлени на сушата, след което туземците тозчас разбрали що за неща са това, посадили ги и побързали да намерят някой див американски вид от същото растение за кръстоска. След като успешно отгледали хибрид с дълго влакно, те изобретили керамично вретено, аналогично употребяваното в Близкия изток, с което се заели да правят прежда. Добили стотици метри прежда, те сетне измислили тъкачния стан и — в най-топлите части на Америка, където най-малко са потребни дрехи — седнали да тъкат плащеници и набедреници от средиземноморски тип. Ако памукът на Стария свят обаче е пристигнал с кораб, т.е. бил е донесен от хора, които отдавна са знаели как да го използват, тогава би било съвсем логично появата му да съвпадне с раждането на перуанската и мексиканската цивилизация. Естествено е било за опитните памукопроизводители да кръстосат тяхната чуждоземна култура с див местен вид, създавайки по тоя начин памук с двайсет и шест хромозома, който впоследствие почнал да се отглежда навред от Мексико до Перу. Би било не по-малко естествено за тях да направят глинените и каменните вретена същите, като употребяваните в Стария свят, както и да построят същия тип стан, на който да изработват такива дрехи, каквито са носели там, откъдето са дошли.

Наистина семената на памука могат да плават с месеци в лабораторните съдове, без да се повредят, но я се опитайте да изпратите тия семена по ветровете и теченията през Атлантическия океан, тъй че да минат безнаказано покрай всичката риба там и да попаднат в ръцете на хора, които никога не са виждали дори памукова нива, да не говорим за тъкачен стан — тогава експериментът едва ли ще бъде успешен. Така се получава, че някои доста прибързани теории за презокеанската дифузия излизат от изолационистите, които в стремежа си да бъдат предпазливи допускат за правдоподобна всяка дифузионистична хипотеза, стига в нея да не става дума за плавателен съд.

Подобна е историята и за разпространението на банана Musa paradisiaca в Америка. Този растителен вид няма диви родственици в Новия свят и по тая причина етноботаниците — насърчени от антрополозите — смятат, че присъствието му през XVI век в Америка трябва да се дължи на следколумбово разпространение. Все пак това предположение противоречи на писмените документи. Различни тогавашни летописци смятат банана за чисто американско растение, отглеждано от Халиско в Мексико до южните брегове на Бразилия. Аборигените навред от Мексико до Южна Америка дори имат собствени имена за него. Инка Гарсиласо, Хуаман Пома, отец Акоста и отец Монтесинос единодушно заявяват, че бананът се срещал в Перу преди испанското нашествие. Още през 1847 г. историкът У. X. Прескот посочва: „Грешно е да се предполага, че това растение не е автохтонно за Южна Америка. В древните перуански гробници често се намират бананови листа.“ През 1879 г. А. Т. де Рошбрюн съобщава за откриването на бананови листа и плодове в една от гробниците на предколумбовия некропол в Анкон на тихоокеанското крайбрежие на Перу — плодовете били без семки и следователно принадлежали към култивирания сорт Musa paradisiaca. И в резултат историческите и археологическите свидетелства подтикнали през 1922 г. X. Хармс да включи Musa paradisiaca в своя списък от растения, идентифицирани в предколумбови перуански гробници.

Понеже никой не би дръзнал да допусне, че безсеменните банани биха могли да доплават до Америка без човешка помощ, предколумбовото разпространение на този плод в Америка се оказа още един генетически довод срещу изолационистичния възглед. Без да се сплаши обаче много-много от документите на старите испански летописци, главният представител на изолационизма сред ботаниците, И. Д. Мерил, изрази през 1946 г. предположението, че нищо чудно бананът да е бил пренесен в Новия свят от португалците през съседните на Африка острови Зелени нос. Без да са категорични, поддръжниците на тази теория отдават честта за въвеждането на банана в аборигенска Америка на панамския епископ Томас де Берланга, за когото е документирано, че през 1516 г. засадил няколко бананови корена на остров Санто Доминго (Испаньола), отдалечен на 500 мили от най-близкия бряг на континента. Ала изтъкнатият специалист по ботаническа география С. О. Зауер демонстрира несъстоятелността на подобна теория: „Размножаването на банана се осъществява по-трудно, отколкото при семенните растения. Зрелите ризоми трябва да се откопаят, разделят, за предпочитане е да се поизсушат за известно време и после да се засадят на новото място. Този вид невероятно слабо се саморазмножава и разпространението му сигурно се дължи почти изцяло на умишлено и доста грижливо разсаждане.“

Ако изолационистичната теория е вярна и в Новия свят бананът наистина се е появил най-напред на остров Испаньола през 1516 г., тогава той трябва да се е разпространил с бързина, фантастична дори за най-непретенциозния плевел, за да вкара испанците в заблуждението, че е автохтонен и за най-затънтените индиански поселища от Мексико до Перу. Така например, когато през 1540-1541 г. Ореляна прехвърля Андите от тихоокеанската страна и става първият европеец, спуснал се до устието на Амазонка, той открил бананови насаждения покрай горното течение на реката само двайсет и четири години след като епископ Берланга засадил своите банани на остров Санто Доминго. Ако ризомите на епископа са прародителите на всички американски банани, излиза, че аборигените е трябвало на бърза ръка да ги откопаят отново и да ги пренесат по море до Мексико и Панама, както и с лодка до устието на Амазонка (само по себе си истинско морско пътешествие, дълго точно толкова, колкото е разстоянието от Африка до Южна Америка), преди същите или други племена с огромен запас от ризоми да са преминали срещу течението на най-голямата в света тропическа река и да убедят местните обитатели по целия път до изворите на реката, че си струва да засадят тези грудки. От изворите на Амазонка или от Панамския провлак разпространителите на банана успели до края на същото десетилетие да пренесат ризомите на епископа в изкуствено напояваните полета и запечатаните гробници в пустините на тихоокеанското крайбрежие на Перу, като подтикнали такива местни авторитети като Инка Гарсиласо и съвременниците му да запишат, че бананът се отглежда в Перу преди идването на европейците. В опитите си да се отърват от важното генетическо свидетелство, каквото представлява бананът, изолационистите се превръщат в крайни дифузионисти по въпроси, отнасящи се до възможностите за придвижване в Новия свят след 1516 г.

Не може да не се признае, че изолационистите често пъти имат право, като подлагат на критика пренебрежителното отношение на дифузионистите към хронологията. Така става, че се предлагат миграционни теории, утвърждаващи дифузия на културни елементи в Америка, които са имали широко разпространение в Новия свят дълго преди времето, за което е възможно да се потвърди присъствието им другаде. Дифузионистите нееднократно са заявявали, че идеята за каменните статуи и мегалитната зидария перуанските аборигени възприели от емигранти от остров Пасха. Несъстоятелността на такива твърдения се доказва от стратиграфията и радиовъглеродните датировки. Каменните статуи и мегалитните стени са характерни за всички големи американски култури от Мексико през Централна Америка, Колумбия, Еквадор до Перу и Боливия. Мексиканските олмеки и андските тиауанакци са били майстори именно в скулптурата и зидарството дълго преди човекът да се засели на остров Пасха или в някоя друга част на Полинезия. Следователно наличните хронологически свидетелства от тихоокеанската страна на Америка изключват възможността външен стимул да е насърчил появата на културни елементи от този вид.

Ала по отношение на атлантическата страна такова хронологическо несъответствие няма. Две дати, отделени от голям промеждутък от време, се сочат за важни събития, оказали влияние върху народите от двете страни на Атлантика; става въпрос за началото на I и III хилядолетие пр.н.е. Независимо че втората дата изглежда по-тясно свързана с контекста на настоящата студия, първата също не бива да се пренебрегва поради своето първостепенно значение за праисторията на Новия свят. Както уточнихме, малко преди 3000 г. пр.н.е. великите цивилизации в Близкия изток достигнали пълния си разцвет. Първата фараонска династия започва да царува в Египет между 3200 и 3100 г. пр.н.е., а и Първата династия на царство Ур в Двуречието е датирана приблизително по същото време. Ако най-новите археологически датировки са верни, Малта е била заселена от цивилизовани мореплаватели дори по-рано от този период, а Крит — малко по-късно. Ние все още не сме в състояние да определим с някаква сигурност точната зона или зони, откъдето древните кораби са започнали да кръстосват Средиземно море. След като последните радиовъглеродни датировки разкриха, че мегалитната архитектура се е появила в Малта по-рано, отколкото в Египет, някои учени взеха да гадаят дали зародишните импулси на цивилизацията в Стария свят не са се разпространявали в Средиземноморския басейн от запад на изток, а не обратно. Това становище се подкрепя от убеждението на римляните, че не Библос във Финикия, а Ликсус на атлантическия бряг е най-старият град в света. Съшото се отнася и до записаните от древните гърци египетски предания за Атлантида, които твърдят, че люлката на средиземноморската цивилизация се намира отвъд Гибралтарския проток. Ако отместим настрана догадките, базирани засега на недостатъчни свидетелства, остава добре документираният факт, че мореплаватели, вещи в мегалитното строителство, са действували от двете страни на Гибралтар преди началото на писмената история. Непосредствено преди 3000 г. пр.н.е. във вътрешното Средиземноморие се развива изключителна културна дейност, нови династии внезапно идват на власт и се създават напредналите цивилизации в Месопотамия и Египет.

Археологическите материали, свидетелствуващи за подобна дейност в Новия свят през този ранен период, засега са твърде оскъдни. Ето защо е извънредно забележително, че нулевата година в древния календар на маите е 3113 г. пр.н.е. — преведено на нашето летоброене. Календарът на маите се отличава с такава точност, че неговата астрономическа година възлиза на 365,2420 дни, при което се получава изоставане от един ден на всеки 5000 години, докато нашият съвременен календар се основава на година от 365,2425 дни, която за същия период избързва с ден и половина. Върху древномексиканската погребална пирамида в Паленке е издълбан надпис, който гласи, че 81 месеца правят 2392 дни или, според наблюдението на тия древноамерикански астрономи, един месец се състои от 29,53086 дни — само 24 секунди отклонение от действителната му продължителност. Защо, ако можем да попитаме, древните мексиканци започват своето летоброене с календарната дата 4 Ахау 2 Кумху, т.е. 12 август 3113 г. пр.н.е.? Някои предполагат, че индианците са избрали тази дата случайно — календарът все трябва да почне с някаква дата. Други са на мнение, че е възможно да са я извели от конкретно астрономическо явление, случило се дълго преди зараждането на олмекската цивилизация. Фактът, че датата съвпада така удивително с важни събития в Египет и Месопотамия, както и със съществени миграции в Средиземноморието, дава основание да се допусне, че това е нещо повече от случайност.

Периодът около 1200 г. пр.н.е. представлява друг крайъгълен камък в средиземноморската праистория. Всички авторитети са единодушни, че някаква колосална катастрофа е причинила тогава рязко съкращаване на населението в средиземноморския свят и гибелта на великите цивилизации там. Минойската цивилизация на остров Крит изчезнала, силно пострадали и всички области на микенския свят. Неизвестен народ, наричан от тогавашните египтяни „морските хора“, кръстосвал с многочислени флоти Средиземно море и нападал бреговете на Мала Азия и Египет. Стихийни бедствия ударили целия Близък изток и могъщите в миналото крайморски нации — египтяни и хети — загубили внезапно силата си и никога не успели да си я възвърнат. Финикийските колонисти напуснали предишните си пристанища, на големи вълни преминали Гибралтар и основали важни селища по атлантическите брегове на Испания и Мароко.

В студията си, публикувана неотдавна, Л. Померанс анализира възможните причини за настъпилия всеобхватен смут, който толкова много озадачава съвременните историци и археолози и условно се приписва на враждебните „морски хора“ или на невиждана суша. Като започва с археологията на Крит, той посочва, че „около 1200 г. пр.н.е. зловещите признаци на катастрофата се срещат почти повсеместно. Кажи-речи във всички археологически обекти без изключение могат да се видят следи от разрушения, пожари, бягство на местни жители и лагери за бежанци“. Той привежда редица аргументи, за да докаже, че последното вулканично изригване, унищожило живота на съседния остров Санторин (Тира), е датирано погрешно и в действителност трябва да е станало около 1200 г. пр.н.е. Предизвиканите от този геологически катаклизъм вълни сигурно са били чудовищни и според Померанс „разпространилите се от Санторин цунами са донесли ужасяващи бедствия за населението по бреговете на Егейско море и Източното Средиземноморие, както и за неговото примитивно стопанство“. Още: „Опустошенията, отличителни за епохата около 1200 г. пр.н.е., следва да се приемат не само като последствие от насилствените действия на оцелелите човешки същества — „морските хора“, — но и като резултат от окончателния срив на санторинската калдера. За невероятно кратък период от време загиват повечето от най-развитите култури, забравени били умения и изкуства, просъществували векове… прекъснали се международните връзки и търговията. Именно тогава ненадейно изчезват висшите културни постижения на бронзовата епоха. След 1200 г. пр.н.е. животът в Егейския басейн се връща с 400 години назад.“

Тъй като олмекската култура процъфтява по бреговете на Мексико непосредствено след този период на небивали сътресения, настъпили във и извън пределите на Гибралтарския проток, с хронологията откъм атлантическата страна на Америка всичко е наред, независимо каква е действителната причина за главоломните поражения, понесени от цивилизациите в Стария свят.

Изолационистите бяха подкрепени в твърденията си, че в своята последователност дифузионистичиите аргументи не са убедителни. Но след като историята на олмекската и мексиканската цивилизация започва там, докъдето са стигнали толкова много средиземноморски култури — от бързите води на Канарското течение, — не е ли възможно някои от дифузионистичните паралели, макар и недостатъчни за доказване на презокеански плавания, все пак да се дължат именно на такива съобщителни връзки? Сама по себе си липсата на доказателство няма стойност на контрадоказателство.

Вярно е, че сходствата в обичаите и изделията могат да се елиминират като неубедителни свидетелства за контакт. Ала не така стои въпросът с културните растения. Разсъжденията също губят тежест, ако всички културни паралели се разглеждат съвместно. Вероятността за независимо творчество може приблизително да се прецени по следната схема. Например: ако един процент от населението на Земята е строил астрономически ориентирани пирамиди, тогава би имало един процент вероятност на даден народ да хрумне идеята за строеж на подобни съоръжения. Разбира се, няма нищо абсурдно, ако този един процент се е разпределил в две отделни области: Месопотамия — Египет и Мексико — Перу. Същото може да се каже, ако на един процент от човечеството е дошло наум да изобразява божествата си в човешки вид, само че с глава на хищна птица. Напълно е възможно такива митични птици — хора да са създадени самостоятелно. Обаче вероятността да се измислят и пирамиди, и хора птици точно в същите два ограничени района е само един процент от един процент. Ако продължим разсъжденията в същото направление и включим в изчисленията използваните при погребения ритуални керамични фигурки на животни с колелца, тогава областта им на разпространение ще бъде толкова ограничена, че дори и да ги разгледаме като отделен случай, вероятността от повторение пак ще бъде по-малка от един процент. А ако ги разгледаме заедно с пирамидите и птицечовека, шансовете ще бъдат още по-малки. И тъй като проучванията разкриват повече от сто културни паралела между споменатите два района, толкова специфични, че на други места съществуват във вид на явни заемки от изходните центрове, невероятността от независима еволюция достига наистина астрономическа величина. Въпреки че методът на тия пресмятания е във висша степен схематичен и приблизителен и че много от културните паралели са взаимно свързани и обусловени, все пак остават достатъчно примери, които да покажат колко грешат изолационистите, като отхвърлят всеки от множеството признаци поотделно, вместо да ги оценяват съвкупно.

Леснината, с която натрупалият опит екипаж на един тръстиков кораб бе в състояние да прекоси Атлантика по Колумбовия маршрут, ме подтикна след изчерпателни проучвания в музеите и археологическите обекти на обсъжданите два района да съставя списък от съобразени с темата трансатлантически културни паралели. Не е изключено някои от цитираните елементи на пръв поглед да направят впечатление с твърде широкото си разпространение, особено ако изхождаме от появата им из целия свят през средните векове. Ала трябва да се има предвид, че става въпрос за културни черти, разпространили се в древността от концентрирания източник в афро-азиатската зона между реките Нил и Тигър. Както е известно, древните гърци, а след тях римляните пренесли от Близкия изток в Европа такива изобретения като хартията и писмото, дори християнската вяра и новите нрави, докато берберите, финикийците и арабите по-късно се потрудили самостоятелно да разпространят култура от същия източник през североафриканското крайбрежие до атлантическия бряг и Канарските острови. В по-голямата си част тази дифузия продължила столетия. А оставащата крачка до Мексико би отнела седмици.

При отделянето на общите културни черти, характерни за праевропейските цивилизации в Мала Азия, Египет, Кипър и Крит — черти, позволяващи да се говори за единен културен регион, — се оказа трудно да се намери такава обща характеристика, която да не се повтаря като типична в праевропейските цивилизации на Мексико и Перу. В действителност същото голямо количество културни елементи, които в периода на културна експанзия, приблизително от 3000 до 1200 г. пр.н.е., се разпространяват от Близкия изток по посока на Гибралтар, по същото време в сходен вид се появяват при американския край на Канарското течение. Към тази категория принадлежи следният списък от примери:

1. Йерархия, създадена въз основа на слънцепреклонение и сложно държавно управление, оглавявано от самодържец жрец — монарх, чиято династия сочи за своя родоначалник слънцето.

2. Бракове между братя и сестри, членове на царското семейство, за да се запази чистотата на „слънчевата“ кръв.

3. Развита писменост в период, когато европейските народи още не са познавали писмото.

4. Изработване на хартия чрез накисване и сплескване на междинните пластове от растителна тъкан и производство на книги, изписани с разноцветен йероглифен шрифт, във формата на дълги широки ленти, които се прегъват или навиват.

5. Организиране на внушителни количества работна ръка за изграждането на колосални съоръжения без никаква практическа стойност.

6. Неизвестна днес техника, позволяваща с математическа точност да се разрязват гигантски каменни блокове, които, независимо от форма и размер, са сглобени без помощта на слепващ разтвор, и то така плътно, че помежду им не може да влезе дори острие на нож.

7. Технически знания, позволяващи да се превозват на големи разстояния, през пресечена местност, блата, реки и езера, блокове с тежина повече от сто тона; плюс умение да се поставят във вид на стърчащи монолити или да се редят един върху друг във вид на съвършени мегалитни стени.

8. Издигане на исполински каменни статуи с човешки образ, служещи за религиозни церемонии на открито.

9. Издигане на мнемонически стели с релефни изображения на хора, обкръжени с изсечени йероглифни надписи. Повторение и в двата района на един и същ релефен мотив: брадат мъж в бой с огромна змия, застанала на опашката си. (Хетската стела в музея Алепо и олмекската стела от Ла Вента, сега в археологическия парк Виляермоса.)

10. Измазани помещения в култови здания със стени и колони, покрити с разноцветни фрески на жреци — царе и тържествени процесии, при които човешките фигури са изобразени в профил, но всичките им крайници се виждат. Повторение и в двата района на извънредно специфичен стенописен мотив: човек с птича глава, изправен върху гърба на перната змия. (Среща се често по стените в Долината на царете, Египет, а наскоро бе открит при разкопки на храма в Какацатла, Мексико.)

11. Изграждане на пирамиди от типа на месопотамския зигурат с поразителни размери и геометрично съвършенство, които и от двете страни на Атлантика понякога се строят от правоъгълни каменни блокове, а друг път от изсушени на слънце кирпичени тухли, но винаги въз основа на точно ориентиран астрономически план. В някои случаи по пирамидите от двете страни на Атлантика се забелязват допълнителни паралели: ритуално стълбище, водещо по една или повече от пирамидалните стени до храм, разположен на върха; запечатан скрит вход към тайно вътрешно стълбище, което отвежда в погребална камера; шестоъгълно сечение на стръмния проход с дълга и тясна стълба до вратата на погребалната камера; наличие на каменен саркофаг, вентилационна система и погребални дарове в камерата; технико — архитектурен способ, който дава възможност на широкия таван в погребалната камера, както и на по-тесния във вътрешното стълбище да поддържат колосалната тежест на цялата пирамида, независимо че тия праевропейски строители не са познавали принципа на арката.

12. Голям ограден двор на храм в съседство с едната страна на пирамидата, снабден с дълги успоредни редове от високи каменни колони с кръгло и четвъртито сечение.

13. Мегалитни саркофази с каменен капак от няколко тона, понякога издялан във вид на човешка фигура.

14. Умение и традиция да се мумифицират покойниците от висш ранг посредством изтегляне на вътрешностите през ануса и използване на определени смоли, памучни плънки и бинтове.

15. Специална мумийна маска с дупки в краищата, тъй че да се връзва върху мумифицираното лице.

16. Изкуство да се правят сложни магико-хирургически трепанации на черепа на живи хора с нисък процент на смъртност сред пациентите.

17. Ритуално обрязване на момченца.

18. Замазване на прародителски черепи чрез обвиваме с глина и инкрустираме на очи от морски раковини.

19. Използване на изкуствени бради като ритуален атрибут на висши жреци.

20. Направа на кирпичени тухли от подбрана пръст, смесена със слама и вода, оформени с дървена матрица в четириъгълни блокчета и изсушени на слънце, използвани след това за строеж на пирамиди, храмове и жилищни сгради с един или повече етажи.

21. Планиране на градове от кирпичени къщи, разделени от улици и площади и снабдени с водопровод и канализация.

22. Пренос на вода от големи разстояния за напояване и битови нужди чрез канали и акведукти и направа на еднакви керамични тръби, разширени в единия край, където постъпва водата, и стеснени в другия, тъй че се получава непрекъснат затворен водопровод.

23. Широко разпространено земеделие на терасовидни ниви с използване на животински тор и изкуствено напояване за отглеждане на хранителни култури и памук.

24. Добиване на памучно влакно не от див сорт памук, а само от изкуствено кръстосан, култивиран памук; превръщане на мъхнатите влакънца в прежда с помощта на своеобразно керамично вретено, еднакво по размер и форма в двата региона; боядисване на преждата; направа на два вида едни и същи тъкачни станове, с които преждата се тъче в многоцветна тъкан.

25. Сходство в памучните дрехи, посочено както от изолационисти, така и от дифузионисти: мъжките набедреници и плащове и дамската рокля с пояс и презрамки.

26. Идентични видове кожени и въжени сандали.

27. Изключително важна корона от пера, носена от воини и висшестоящи люде. (Отличителен белег на мексиканските и перуанските благородници, короните от пера се смятат от мнозина за чисто американски обичай, но въпреки това те са били характерна украса за глава и в Близкия изток, както се вижда от релефите, изобразяващи хетски воини, и от египетските изображения на мистериозните „морски хора“ от Средиземноморието, опустошавали бреговете на Египет.)

28. Сложна организация и поддържане на постоянна войска плюс обичай войниците да носят щитове с изрисувани на тях символи, по които да се определя към кои части принадлежат, и употреба на брезентови палатки във военните лагери.

29. Използване на прашката като важно оръжие и на сходните видове въжени и кожени прашки с еднаква форма на леглото за камъка, прореза и отвора за палеца.

30. Паралели и аналогии между оръдия на труда и разни видове посуда: в земеделски приспособления, дърводелски инструменти, художнически пособия, в куките, мрежите и влакната на рибаря, в тежестите за мерене на търговеца, в барабаните и духовите инструменти на музиканта.

31. Провеждане на далечни експедиции за търсене на особени мекотели, чиито червени черупки били високо ценени сами по себе си или заради червената боя, правена от тях.

32. Тъждествени стадии в развитието на металургията. Предпочитали са се едни и същи метали, желязото обаче било пренебрегвано от сравняваните тук праевропейски култури. Златото и среброто се ценели високо; рудата топели, а получения метал ковели или изливали в еднакви по вид керамични матрици, за да получат фигурки и скъпоценности, често пъти поразително сходни. За втвърдяване на медта в бронз нерядко се налагало да се предприемат трудни походи в отдалечени области за търсене на калай, необходим за получаване на сплавта.

33. Бронзови огледала с къса дръжка, щипци и малки декоративни звънчета — важни изделия, ознаменуващи настъпването на бронзовата епоха.

34. Златни филигранни бижута с необикновено качество. Фините украшения, изработени от развитите американски култури, са равностойни на шедьоврите, създадени от майсторите на Близкия изток, и подобно на най-изящните тъкани, превъзхождали всичко от този род, произвеждано в тогавашна Европа.

35. Изключително фина керамика: разноцветни погребални съдове с едни и същи специфични форми. Традиционната тринога ваза, смятана за толкова характерно близкоизточно изделие, че се приема за финикийска и която излезе при археологически разкопки по атлантическото крайбрежие на Мароко и на Канарските острови, е не по-малко присъща за цялата област на висока култура в Америка, от Мексико до Перу. Типични и за двата района са също многоцветните съдове във форма на глава и други предмети от всякакъв вид. Добре известна и от двете страни на Атлантика е керамичната ваза във вид на човешки крак, прерязан над глезена и обут в сандал; постоянно повтарящите се съдове във форма на риба, птица или четириного с чучур и дъговидна дръжка отзад; пръстеновидните вази във форма на навита змия с поставено миниатюрно съдче отгоре; и съчетанието от гроздове плодове и кълбообразни съдини, свързани напречно с тръби и снабдени с един общ дълъг чучур.

36. Плоска керамична фигурка, която изобразява гола богиня и има голямо значение. Основната и характерна черта се състои в това, че тялото и крайниците са плоски като чиния, а пък главата е обемна, триизмерна. От Близкия изток финикийците са разпространили тази фигурка на запад из Средиземноморието като олицетворение на своята върховна богиня Танит, майката Земя. Същата женска фигурка с абсолютно същите белези е може би най-същественият образец на древното керамично изкуство навред от Мексико до Перу.

37. Глинени изображения на битови сцени. И в двата района се срещат еднакви изображения на коленичили жени, които мелят брашно; на бременни жени, седнали в разкрачено положение, докато друга жена ги държи отзад, а трета поема отпред бебето; на кръг от танцьори, хванали се за ръце около миниатюрен флейтист, застанал в центъра.

38. Погребални атрибути във формата на малки животни върху колелца. Независимо че подобни фигурки са били широко разпространени в Близкия изток, а финикийците са ги пренесли на запад (най-малкото) до Ибиса, присъствието им в Америка, изглежда, се ограничава само в пределите на олмекските земи в Мексико.

39. Печати от теракота. Плоски, с дръжка, или цилиндрични, богато гравирани с фигурни или геометрични мотиви. Плоските печати се използвали за отпечатване на цветни символи или шарки, докато цилиндричните оставяли следа във вид на непрекъсната ивица от художествени елементи. Понякога се срещат еднакви мотиви в границите и на двата региона.

40. Обичай да се изрязват дървени фигурки, а понякога и грамадни каменни статуи с дълбоки хлътнатини вместо очи, които впоследствие се инкрустират с морски раковини, като в центъра се поставя черна обсидианова зеница.

41. Кръгъл диск, в средата на който е изобразена човешка глава с изплезен език, а периферията е разделена със знаци на шестнайсет равни части.

42. Голямо значение, отдавано в религиозното изкуство на митическите същества, изобразяващи хора с птичи глави, и често представяне на тия хора птици като капитани или пътници на тръстикови плавателни съдове, или като моряци, теглещи тръстикови лодки с дълги въжета.

43. Повторение в двата региона на друго митическо същество с човешко тяло и крайници, но с глава на животно от семейство котки.

44. За царски символи се използват едни и същи три вида животни: змия, хищна птица и представител на семейство котки. И в двата района змиите понякога се изобразяват с щръкнали рога. Орелът на Стария свят е заменен с кондора на Новия, а лъвът — съответно с пума.

45. Перната змия като символ на върховния бог и прародител на царската династия. (Змията с оперено тяло или с крила се среща в религиозното изкуство от Месопотамия и хетска Сирия до Египет, Мексико и Перу.)

46. Представяне пояса на дадени божества и знатни люде във вид на двуглава змия; важна роля на двуглавите птици и млекопитаещите в символиката.

47. Свръхестествени същества понякога се изобразяват с ръце, които имат три пръста.

48. Понятието за нула и приложението му в различни математически изчисления.

49. Значението, което се отдава на XXXI в. пр.н.е. като дата, свързана с началото на родословието.

50. Избиране на първото за годината появяване на едно и също съзвездие — Плеядите — за започване на нова година, въпреки че това не е обусловено от годишното време поради различието в географските ширини.

51. Забележително развита календарна система, основана на съвършено точни астрономически познания. Ако откритите простори на Месопотамия и Египет с техния изключително сух климат са предлагали идеални условия за спокойни наблюдения на звездите, олмеките по бреговете на Мексиканския залив едва са успявали да зърнат небето през гъстата джунгла и тропическите изпарения и би било неестествено сами да усъвършенствуват календара си — толкова неестествено, колкото и желанието им да носят сандали и дълги роби в мочурливите гори.

52. Обичай да привързват по цялата дължина на борда на своите плавателни съдове кръгли, боядисани бойни щитове. (Този финикийски обичай е изобразен на майските фрески в Чичен Ица, където се виждат да пристигат кораби с екипажи от светлокожи мъже.)

53. Поява и от двете страни на Атлантика на един и същ предпочитан вид плавателен съд: мореходни тръстикови ладии със сърповидна, пригодена за мореплаване форма, съставени от монолитни снопи, изкусно свързани с непрекъсната спирална обвръзка, и брезентово ветрило, издигнато на двунога мачта, стъпила върху двата основни тръстикови снопа.

Съгласно легендите и художествените изображения от двете страни на Атлантика, понякога тръстиковите кораби са били толкова големи, че над първата палуба се построявала втора. Ние с очите си се убедихме, че тръстикови салове с гигантски размери и днес още плават по езерото Чад и в устието на реките Тигър и Ефрат — подобна големина е трябвало да притежават и техните американски събратя, които някога са превозвали огромни монолити надолу по река Тонала за олмеките в Ла Вента и през езерото Титикака — за строителите в Тиауанако. Ала по-важни от големината са били знанията за това как сърповидният тръстиков кораб трябва да се направи, за да запази формата си и в морето. Техниката е една: същата, която преди се е използвала в Близкия изток и днес се помни единствено от южноамериканските индианци по бреговете, на езерото Титикака. Папирусовата ладия „Ра II“, построена в Африка от титикакски индианци, изобщо не бе загубила съвършените си очертания, когато бе извадена от водата в Новия свят. Едва след двегодишно съхранение в Осло въжетата се отпуснаха и щом носът и кърмата клюмнаха, елегантната линия изчезна. Нито беловласи учени, нито умели майстори успяха да ни помогнат да възстановим предишната форма, та се наложи да доведем в Осло самите строители на „Ра II“ — индианците аймара от езерото Титикака, — които да придадат с традиционните похвати първоначалния вид на тръстиковата ладия — факт, който убедително отхвърля възможността за независимо творчество.

Мореходният тръстиков кораб не е единствената специфична културна черта, характерна за праевропейските цивилизации и от двете страни на Атлантика, която е трудно да се обясни с теориите за самостоятелна еволюция. Ала това е единственият културен елемент, който може да обясни произхода на останалите трансатлантически паралели.