Тур Хейердал
Древният човек и океанът (11) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава X
Използването на Галапагоските острови в предиспанско време

Научният свят бе силно изненадан от това, че балсовият сал „Кон-Тики“ благополучно стигна до Полинезия с жив и здрав екипаж на борда, а един изтъкнат американист на всеослушание дори заяви, че отказва да повярва в реалността на плаването — убеждение, поддържано от него, докато не видя документалния филм за експедицията. Тогава се призна, че противно на предишното мнение, балсовият сал е надежден мореходен съд и Полинезия попада във възможния обсег на древните мореплаватели от Южна Америка. Но изолационистите побързаха да изложат нов аргумент: независимо от факта, че балсовият сал е способен да прекоси океана, древните перуанци все пак може да са го използвали само за крайбрежно плаване. Защо иначе — питаха те — най-близките до Америка острови, Хуан Фернандес, Галапагос и остров Кокос, не са били населени подобно на далечна Полинезия, когато европейците достигат инкската империя? Защо е било необходимо да се заобиколят тия острови, разположени на няколкостотин мили от брега, за да се заселят острови, отдалечени на хиляди мили в открития океан?

Картата с обозначени на нея названия създава една представа за географската обстановка, а в действителност е съвсем друго. В състояние ли са били тези острови да предложат на човека същото, каквото предлагали далечните късчета суша? Очевидно не. Ако не е така, защо нито Хуан Фернандес, нито Галапагоската група, нито остров Кокос са привлекли вниманието не само на индианците, но и на испанците, след като въпросните острови официално били открити от европейците? Историята сочи, че Галапагос — любимо обиталище на игуани, гигантски костенурки, тюлени и птици — се избягва от хората поради липса на постоянен водоизточник. Едва напоследък малка група заселници, предимно от Еквадор и Норвегия, успяха да се преборят за педя жизнено пространство сред кактусовия пейзаж, като по време на дъждовния сезон се запасяват с вода, съхранявана в съвременни резервоари. Хуан Фернандес едва ли би изкушил някого, макар че Александър Селкирк, прототипът на Робинзон Крузо от едноименния роман на Дефо, е живял там от 1704 до 1709 г. А остров Кокос дори и днес си остава необитаем, независимо че постоянно го посещават иманяри, подмамени от мълвата за скрито там инкско съкровище.

Следователно само по себе си съществуването на даден остров не включва задължително заселването му от човека, какъвто е случаят и с необятни области от континента, които не могат да привлекат обитатели. Полинезия е един от районите на света, който винаги е допадал на човека. Но дори и тук се срещат острови, останали по една или друга причина незаселени до ден днешен, въпреки че това не може да се разбере от картата. От двете страни на Пасха например се намират островите Сала и Гомес, Дюси и Оено — необитаеми, ала добре познати на жителите от остров Пасха и Мангарева. Ненаселеният остров Хендерсън е от съществено значение за поминъка на островитяните от Питкеърн, които ходят там с лодки да събират материал за направа на дърворезби. Неизвестно защо и самият Питкеърн се оказал необитаем, когато Флечър Крисчън и останалите метежници от „Баунти“ пристигнали през 1790 г. и основали сегашната колония. Все пак островът е бил познат на местните мореплаватели, както показват малките каменни фигури и други останки от някогашно присъствие, включително неполинезийски кварцови и базалтови върхове на стрели, които са били намерени от метежниците, а сега се пазят в оксфордския музей „Пит Ривърс“.

Възможно ли е такава голяма островна група като Галапагос, при това сравнително близка до еквадорския бряг и разположена в главния поток на Перуанското течение, да е била позната на южноамериканските моряци, но без да ги изкуши дотолкова, че да създадат там постоянно селище? Да оставим настрана извънредно бедната, обрасла с кактуси шуплеста вулканична почва, която моментално попива цялата вода от валежите през дъждовния сезон — известно е, че действуващи вулкани са опустошавали островите дори в исторически времена.

До неотдавна в съществуващата литература за тази островна група впечатление правеше единодушното твърдение на авторите, че на Галапагоските острови няма археологически останки, сиреч — никой не е стъпвал на техния бряг до пристигането на европейците. Това уверение обаче изобщо не почиваше на лични наблюдения на археолози, а бе просто следствие от мнението на зоолози, ботаници, геолози и автори на пътеписи, които, изглежда, неизменно се цитираха един друг и повтаряха съждение, превърнало се в аксиома. Постепенно стана ясно, че археолозите са избягвали да правят проучвания на Галапагоските острови поради тяхната отдалеченост от континента — разстоянието от 600 мили се смяташе за непреодолимо с аборигенен южноамерикански съд.

Вниманието на археолозите бе насочено към Галапагоската група от доста необикновени обстоятелства. Сред специалистите по археология към Американския музей по естествена история попадна фотография на странна каменна глава, открита на остров Флореана от една ботаническа експедиция. Покрита донякъде с лишеи и засенчена от околната растителност, главата изглеждаше пределно автентична, което накара специалиста по етнология на остров Пасха А. Метро убедено да заяви, че тази скулптура, намерена така далеч от континента, положително е дело на полинезийски мореплаватели. Всички бяха на мнение, че теренът около находката трябва да се проучи. Аз поканих двама изтъкнати археолози — И. К. Рийд, шеф на археологическия отдел към Управлението на националните паркове в САЩ, и А. Скьолсволд, главен куратор на катедрата по археология в университета на Осло — да сложат началото на първото систематично издирване на следи от праевропейско пребиваване на човека в Галапагоската група.

Фотографията от Флореана се оказа пълна измама: при огледа на място се установи, че каменната глава е одялана наскоро от един мил немски заселник, който само пооформил естествените очертания на вулканичния блок за забавление на своите деца, а когато видял какъв възторг предизвикало „творението“ му у гостуващите ботаници, просто нямал сърце да им каже истината. Ала далеч не така смехотворен е фактът, че същият този немец, господин Витмер, узнавайки каква е нашата мисия, тутакси ни отведе в своя курник, където кокошките от дълго време, за негова голяма изненада, изравяли от пръстта стари глинени чирепи. Неотдавна подир един изключително пороен дъжд нови количества подобен материал излязоха по склоновете на един малък пролом. Така се случи, че кокошките, а не учените, откриха първите археологически находки на Галапагоските острови.

Нашите полеви изследвания бяха сведени до островите Флореана, Санта Крус и Сантиаго. Начинът, по който подбирахме за пробни разкопки обещаващи места, бе много прост: обикаляхме с лодка около островите и щом видехме участък от сушата, където някой друг преди нас евентуално би се изкушил да пристане, слизахме на брега. Оказа се, че на Галапагоските острови такива места има извънредно малко. Ерозирали скали и ивици от застинала лава, осеяни с назъбени, остри образувания придаваха негостоприемен вид на почти цялата брегова линия, а в редките случаи, когато бе възможно да се пристане, трудно се намираше подходящ терен за лагеруване, защото сред насечените скали и вулканичните блокове няма достатъчно равно място дори колкото да легнеш удобно. Все пак на трите острова, които посетихме, срещнахме и няколко изключения и точно там археологическите лопати успяха да удостоверят, че аборигенни пришълци са стъпвали на брега преди нас.

Поместената по-долу глава се основава на доклад под заглавие „Археологията на Галапагоските острови“, прочетен пред Десетия конгрес на специалистите по тихоокеански изследвания в Хонолулу през 1961 г. Пълен илюстриран отчет за находките по време на галапагоската експедиция публикувахме съвместно с А. Скьолсволд под надслов „Археологически свидетелства за предиспански посещения на Галапагоските острови“ — научно съобщение на Дружеството за американска археология, № 12, 1956 г.

* * *

До неотдавна археологическото проучване на Галапагоската група бе пренебрегвано под предлог, че тези острови се намират извън обсега на примитивните плавателни съдове както от Южна Америка, така и от Полинезия. Знаменателно е все пак, че автори от периода XVI-XIX век, които са били запознати с управлявания чрез гуара балсов сал, смятат Галапагоските острови за напълно достижими с този плавателен съд от Южна Америка. Убеждението, че те могат да се достигнат само с европейски тип кораби, възниква, когато балсовият сал изчезва от морето.

Вече споменахме, че и Мигуел Кабельо де Балбоа, и Педро Сармиенто де Гамбоа са познавали и лично са описали ветроходни балси още преди да документират преданията за дългото океанско плаване на Инка Тупак. Тогава испанците вече са знаели за съществуването на Галапагос, ала не и за Полинезия, поради което Балбоа предполага, че флотата на Тупак може би е посетила именно Галапагоската група. Сармиенто де Гамбоа обаче събрал толкова подробни сведения, че на практика разполагал с точни мореходни указания, и успял да убеди вицекраля да изпрати експедицията на Менданя в търсене на остров, отдалечен на 2400 мили (600 левги) от Каляо, в посока юг-югозапад — твърде встрани от островите Галапагос.

В случая е необходимо да направим кратък преглед на първите следиспански посещения на островите, тъй като тяхната праистория може би ще се разбере по-добре, поставена на фона на исторически събития.

Първите европейци стъпват на Галапагос през 1535 г., когато корабът, на който пътувал панамският епископ Томас де Берланга, бил хванат в плен от коварно крайбрежно течение, докато плавал на юг, към Перу, край брега на континента. Там, където теченията Ниньо и Хумболт се срещат, ветроходът на Берланга бил застигнат от продължило шест дни безветрие и незабавно бил повлечен с голяма скорост навътре в морето. След десетдневен безпомощен дрейф в зоната на затишието, на 10 март, моряците съзрели някакъв остров. В изпратения по-късно рапорт на Томас де Берланга до краля на Испания, с дата 26 април 1535 г., епископът разказва как напразно търсели вода на този новооткрит остров, където екипажът се натъкнал на чудновати игуани, наподобяващи змии, и на костенурки с такива размери, че човек можел да ги язди. Не намерили ни капчица вода на това късче суша с обиколка около четири-пет левги. А водните запаси на борда били привършили и испанците, както и конете им, били подложени на големи страдания. На следния ден видели друг остров — по-голям и с високи възвишения. Поради неблагоприятните течения и честите затишия изгубили три дни, докато се доберат до този остров, чиято обиколка се оказала между десет и дванайсет левги. Когато корабът хвърлил котва, всички се изсипали на брега: едни били пратени да търсят вода във вътрешността, а други се заели да копаят кладенец, от който бликнала вода, „солена като от морето“. Два дни испанците безуспешно дирели сладка вода, но все пак успявали да поддържат живота си, като изсмуквали сока от листата на някакъв местен кактус. Както на първия остров, и тук срещнали тюлени, игуани, морски и сухоземни костенурки наред с различни видове птици, които били толкова доверчиви, че се оставяли да ги хванеш с ръка.

Епископът се усъмнил дали на острова би могло да се намери място, където да се засее поне един бушел царевица — земята приличала на безплодна шлака, обрасла с кактуси вместо с трева и осеяна с толкова много скали, „сякаш бог някога е изсипал дъжд от камъни тук“. От нетърпимата жажда двама испанци починали, а също и десет коня. Накрая вода в достатъчно количество била открита в един пролом между скалите, тъй че моряците налели в корабните бъчви и делви близо две хиляди литра.

От този остров се виждали още два, единият — средно голям, но другият бил много по-обширен от останалите, обиколката му била най-малко петнайсет-двайсет левги. Установено било, че островите се намират между 0^°30' и 1^°30' ю.ш. Испанците не слезли на последните два острова, ами вдигнали ветрила и се отправили към континента с гореспоменатия оскъден запас от вода, смятайки, че новооткритият архипелаг, достигнат от тях така лесно, е отдалечен само на някакви си двайсет-трийсет левги от перуанския бряг. Скоро обаче те почувствували силата на западното течение и в продължение на единайсет дни не съзрели суша. После, на 3^° ю.ш., Берланга осъзнал, че курсът, по който се движат, постепенно ги отвежда в още по-силната част на течащия на запад океански поток. Тогава той наредил на екипажа да обърне срещу вятъра и подир десет дни плаване корабът стигнал залива Каракес в Еквадор — оказал се пак толкова далеч от Перу, колкото и преди случайното откриване на островите Галапагос.

Второто посещение на архипелага, по-кратко и повърхностно дори от първото, се е състояло през 1546 г. По време на гражданската война между Писаро и вицекраля на Перу капитан Диего де Риваденейра откраднал един кораб от пристанището в Арика, на северния бряг на днешно Чили, и след като му попречили да пристане в Куилка, взел курс към Нова Испания с надежда да потърси спасение там. Подир двайсет и пет дни плаване без навигационни уреди и карти корабът му доближил някакъв много висок остров, за чиято обиколка по море отишли три дни. Бурното море не позволило на екипажа да акостира и корабът продължил да се лута в плен на силните крайбрежни течения, при което били забелязани още дванайсет острова, всички по-малки от първия. В крайна сметка някои от общо двайсет и двамата спътници на Риваденейра успели да слязат само на един от по-малките острови, ала нямали време за нещо повече от бегъл оглед за вода, понеже се страхували, че другарите им на борда току-виж отплавали и ги оставили на това запустяло място. Те побързали да се върнат на брега и отнесли само няколко птици на кораба, който вдигнал ветрила и напуснал безводния архипелаг, без да се запаси с вода. Риваденейра и хората му се измъчили много, докато на края се излял преливен дъжд, та уталожил жаждата им. Испанците се добрали до гватемалския бряг, където Риваденейра съобщил за откритието си и описал видените там гигантски костенурки, игуани, морски лъвове и птици.

Във втората половина на XVI век още испански каравели проникнали в галапагоски води, ала не сметнали, че пустите и безплодни острови могат да им бъдат с нещо полезни. Местните течения и водовъртежи непрестанно отклонявали корабите от курса, при което се създавало впечатление, че чудатите острови се движат по повърхността на океана. Ето защо архипелагът получил прозвището Лас Ислас Енкантадас — Омагьосаните острови, и като такива никой не помислил и да ги ползва до пристигането на група английски буканиери в края на XVII век. Оттогава магията се развалила и буканиерите предпочитали да наричат архипелага с неговото по-реалистично име — Галапагос, — употребено за пръв път през 1570 г. от фламандския географ Авраам Ортелиус в чест на огромните местни костенурки, направили толкова голямо впечатление на първооткривателите.

Първият отряд от буканиери извършил опит да достигне Галапагос през 1680 г. и бил оглавяван от капитан Бартоломю Шарп. Отначало неговият кораб плавал на юг покрай брега, към Перу, но при Пунта Парина се отклонил навътре в океана, за да избегне срещата с испанците. Навлязъл в областта, откъдето Хумболтовото течение се насочва към Галапагоските острови, и подгонен от силен вятър, духащ според буканиерите откъм брега, корабът на Шарп се натъкнал на плаващ под ветрило търговски балсов сал. Щурманът посъветвал пиратите да оставят на мира моряците на сала, „защото беше много съмнително дали ще успеем да ги надвием…“ От същата буканиерска хроника научаваме, че местните балсови салове плавали „превъзходно“, а някои от тях били толкова големи, че можели да превозват двеста и петдесет чувала храна от долините на Перу до Панама, без изобщо да ги намокрят.

През 1684 г. пиратският кораб „Ергенската наслада“ навлязъл в Пасифика, където се присъединил към „Никълъс“, и двата кораба заловили край островите Лобос до перуанския бряг три търговски съда на испанците. Един от участвувалите в схватката британски буканиери, Уилям Амброус Каули, описва това историческо събитие в ръкопис, който сега се съхранява в Британския музей. Каули пише: „…ние се отправихме на запад, за да видим дали ще успеем да намерим островите, наричани Галиполус, но испанците взеха да ни се присмиват и да ни убеждават, че тия острови били омагьосани и никой изобщо не ги бил виждал освен капитан Пориалто, който обаче не могъл да се приближи до тях, за да хвърли котва, и затуй те били чисто и просто призраци, а не истински острови.“

Цитираният тук оригинален откъс е бил отчасти съкратен и отчасти изменен, когато Хак публикува през 1699 г. ръкописа в своя „Сборник от истински плавания“ под надслов „Плаването на капитан Каули около земното кълбо“.

След триседмично плаване Каули и останалите буканиери все пак открили Галапагоските острови, където те останали на котва в продължение на дванайсет дни и си поделили плячката, докато техният главатар Джон Кук лежал болен на брега. Англичаните посетили няколко острова, а Каули твърдял, че е първият човек, хвърлил котва тук, и кръстил всеки остров поотделно. Той също отделил време, за да изготви първата карта на архипелага. Каули и спътниците му, включително Уилям Дампиер, Едуард Дейвис, Лайнъл Уейфър, Базил Рингроус и Джон Кук, не успели да намерят сладка вода на нито един от посетените острови с изключение на остров Джеймс или Сантиаго (наречен от Каули остров Дук Йорк). Там, в залива Джеймс (по Каули — залива Олбани), те открили „чудесна, прясна вода“ и свалили на брега няколко хиляди чувала и торби с брашно, както и осем тона дюлев мармалад, които съставлявали част от необикновената им плячка, задигната от испанските търговски кораби. Много по-късни посетители споменават за огромното количество изпочупени „испански делви“ — еднотипни и големи, намерени от тях на това място, — несъмнено останки от мармаладената плячка на „Ергенската наслада“.

След като се отървали от своя излишен товар, буканиерите отново се отправили на север, та да потърсят сладка вода и на останалите острови, ала били хванати от толкова силно течение, че дори не смогнали да се върнат на остров Джеймс да попълнят намалелите си запаси. Принудени били да държат курс север-североизток и в края на краищата стигнали бреговете на Нова Испания.

През следващите месеци на 1684-1685 г. „Ергенската наслада“, заедно с други навлезли в Пасифика пирати, плячкосвала испанските кораби край северозападния бряг на Южна Америка. Вицекралят на Перу узнал за припасите и живите кози, стоварени от британските разбойници на Галапагоските острови, и пратил отряд със заповед да унищожи провизиите и да пусне на брега кучета, които да издавят козите. През 1685 г. „Ергенската наслада“ се върнала на Омагьосаните острови, но успяла да прибере от скривалището си само 500 чувала брашно, а и те били отчасти поразени от птиците. По време на престоя си този път пиратите извадили по-голям късмет в търсенето на вода, може би благодарение на необичайно проливните дъждове, при това открили няколко малки парцела с хубава почва.

През следващите години Галапагоската група се превърнала във важно свърталище на буканиерите, ограбващи южноамериканското крайбрежие. Тук те се намирали толкова далеч от испанските морски пътища, че било излишно да се страхуват от внезапно нападение — въобще разположението на островите предлагало идеални условия за усамотение и почивка между отделните набези и сражения. На брега пиратите пуснали домашни животни, които допълвали менюто им от морски и сухоземни костенурки, игуани, птици и риба, и полека-лека научили малкото места, откъдето можело да се черпи вода дори през сухия сезон.

По примера на британците през 1700 г. на Галапагос пристигнала френска експедиция от два кораба. Предвождани от М. дьо Бошан-Гуен, французите се занимавали с търговия по южноамериканския бряг на север от Каляо, ала срещнали големи затруднения, понеже непрекъснато ги взимали за буканиери — споменът за тях бил все още твърде пресен. Накрая французите решили да напуснат крайбрежието и да разучат Галапагоския архипелаг, познат на някои членове от екипажа, които в същност били бивши пирати. Експедицията посетила четири острова и прекарала цял месец на архипелага, но трудно се намирали дърва за горене, прясна вода също кажи-речи нямало и разочаровани, французите си тръгнали, наричайки Галапагос „най-ужасното място н света“ (според ръкописния дневник на Бошан, съхраняван във Военноморския музей).

През 1709 г. Галапагоската група била на два пъти посетена от корабите „Херцогът“ и „Херцогинята“, съоръжени от бристолските търговци за каперска дейност. Както и Бошан, главнокомандуващият, капитан Уудс Роджърс, съвсем не останал във възторг от Галапагоските острови, описани в такава благоприятна светлина от пиратите, върлували тук двайсетина години по-рано.

След посещенията на британци и французи отново дошъл ред на испанците. Карлос III организирал експедиции за проучване на тихоокеанските води край Америка и през 1789 г. Алонсо де Торес отплавал за Галапагоския архипелаг, достигнал го благополучно, преименувал всичките му острови и изготвил нова карта — по-лоша от картата на Каули, направена преди столетие. Доколкото показват историческите извори, посещението на Омагьосаните острови, осъществено от дон Алонсо, е първата испанска визита след откриването на архипелага от Берланга през 1535 г., довела до някакви последици — факт от съществено значение за нашето тълкуване на керамичния материал, намерен на Галапагос, който ще разгледаме по-нататък.

На другата година — 1790 — Алесандро Маласпина оглавил първата, но твърде краткотрайна научна експедиция на Галапагоските острови, проведена с два кораба — „Дескубиерта“ и „Атревида“. При завръщането си Маласпина за нещастие бил въвлечен в политически интриги и впоследствие попаднал в затвора, поради което ръкописите му изобщо не били публикувани.

През 1793 г. на Галапагос пристига друга експедиция, която слага началото на важен етап в историята на островите. Капитан Джеймс Колнет от Кралския флот бил изпратен в Пасифика да проучи с кораба си „Ратлър“ райони, подходящи за лов на китове, и да разузнае острови и пристанища, където китобойните кораби биха могли да се отбиват за ремонт и попълване на припасите си. Колнет намерил, че разположението на Галапагоския архипелаг е удобно за китоловците; тук те щели да имат възможност да слязат с лодките си на брега и да си набавят пресни продукти, включително неограничени количества от вкусното месо на костенурките, които били тъй лесни за хващане. Британският капитан изготвил първата съвременна карта на архипелага и преименувал островите, неидентифицирани от него по старите описания. Пиратският водоизточник на остров Джеймс се оказал напълно пресъхнал, но англичаните предположили, че във вътрешността на острова може да има още кладенци. Наоколо били пръснати много испански делви — остатъци от плячката на буканиерите, а някои били съвсем запазени. На същото място хората на Колнет открили стари ножове, гвоздеи и други принадлежности, останали от пиратите.

След като през 1798 г. бил публикуван изчерпателният отчет на Колнет за неговата мисия, в историята на Галапагос започнала китобойната ера. Пиратското време на островите отдавна било отминало. Само веднъж, през 1816 г., архипелагът бил посетен за кратко време от подобен вид авантюристи, когато корсарите Бушар и Браун дошли на островите да поделят своята плячка. Ако буканиерите в миналото отдавали предпочитание на залива Джеймс в западната част на остров Сантиаго, китоловците използвали за котвена стоянка западния бряг на Исабела с водоизточник при Тагъс Коув; по същото време Пощенския залив на Флореана се превърнал в същинско пристанище, където отиващите на лов кораби оставяли пощата си (затворена в бъчва), а пък връщащите се у дома съдове я прибирали.

Война споходила Галапагос през 1812 г., когато в местни води пристигнала американската фрегата „Есекс“, командувана от капитан Дейвид Портър, със задачата да очисти Пасифика от британски китоловци. Един американски китоловец, подвизаващ се край бреговете на Южна Америка, завел съотечествениците си при бъчвата в Пощенския залив. От оставените там писма капитан Портър узнал важни сведения, които му позволили да залови голям брой вражески кораби.

По това време Галапагоският архипелаг току-що бил приел първите си постоянни жители за историческата епоха. След като се скарал с капитана на своя кораб, ирландският моряк Патрик Уоткинс бил свален край Пощенския залив на Флореана по собствено желание. На около миля навътре в сушата той си построил колиба, а в съседство намерил парче земя с достатъчно почва и влага, за да засади близо осем декара с картофи и тикви — добитата реколта отнасял на брега и я продавал на редовно минаващите оттам китоловци. В дневника за плаването си, публикуван в Лондон през 1823 г., капитан Портър прави живо описание на този отшелник, който разсейвал самотата си с ром и накрая посредством измама и насилие успял да задържи на острова четирима моряци от други кораби, превръщайки ги в истински роби. След като описва как Патрик и неговите необикновени спътници откраднали една лодка и избягали, капитан Портър пророкува, че Галапагоските острови ще останат незаселени още дълги години. Ала само десетина-дванайсет години по-късно Хосе Вилямил предприема първия организиран опит да колонизира островите.

Дотогава Галапагоският архипелаг все още бил ничия земя, но еквадорският генерал Вилямил, чиято родина току-що била получила независимост, решил да колонизира островите, и през 1832 г. обявил официалното им завладяване от името на правителството на Еквадор. Като първа стъпка той ги прекръстил на Колумбов архипелаг. После издействувал помилване за осемдесет войници, осъдени на смърт заради участието им в метеж, и ги пратил с част от съпругите им на остров Флореана, та да образуват първото за историческата епоха селище на архипелага, разположено на няколко мили навътре в сушата от страната на Черния бряг. Тук на височина 350 м над морското равнище, в зоната на чести валежи, островът предлага малък, но хубав извор в скалите, както и достатъчно обработваема земя за създаване на скромно стопанство и за изхранване на известен брой домашни животни. Ала за поселниците възникнали неприятности, когато правителството превърнало острова в каторга и увеличило обитателите му с няколкостотин затворници. Обезсърчен от положението, Вилямил скоро подал оставка като губернатор на архипелага; в резултат последвали размирици и голяма част от затворниците избягали.

През 1845 г. значително оредялата колония се преместила в Корабокрушенския залив на остров Сан Кристобал, в чиито възвишения из вътрешността била открита вода. На Флореана останали съвсем малко заселници, и то само престъпници в заточение.

Горе-долу по това време шведският капитан С. Скугман преминава през тукашните води по време на околосветското си плаване от 1851-1853 г. и съобщава за срещите си с балсови салове, управлявани с издигнато на двунога мачта ветрило и с дълги гуари, потопени между трупите при носа и кърмата. Важно е да се отбележи, че тия салове, види се, поддържали стара мореходна традиция, тъй като Скугман изрично споменава за техни плавания дори до далечния Галапагоски архипелаг.

Втори опит за заселване на остров Флореана бил предприет през 1870 г. от Валдисиан, ала еквадорското правителство отново попречило на делото, като превърнало колонията в каторжно селище. При схватка с каторжниците Валдисиан бил убит и оцелелите заселници напуснали до един острова. Изоставените овощни градини и подивелият добитък подтикнали Антонио Джил да направи през 1892 г. трети опит за заселване на Флореана, но след четиригодишно пребиваване там неговата група също се отказала от намеренията си и отишла на остров Исабела, където основала селище, разположено на югоизточния бряг. Заселниците били принудени да черпят възсолена на вкус вода, която избивала между скалите в близост до морето, а прехраната си изкарвали, като превозвали до Гуаякил в Еквадор сяра от местния вулканичен кратер. Малкото пристанище на Исабела било кръстено в чест на Вилямил, през 1902 г. там бил настанен и малочислен гарнизон.

По това време център на каторгата бил остров Сан Кристобал, където някой си Мануел Кобос, присвоил си ролята на местен диктатор, безжалостно експлоатирал каторжниците, заставени да работят на създадената от него захарна плантация сред вътрешното плато, напоявано от чести, макар и слаби валежи. Впоследствие затворниците били преместени във Вилямил на остров Исабела, докато Корабокрушенският залив на Сан Кристобал днес е главно пристанище на архипелага и седалище на островната управа, охранявано от малоброен гарнизон. Тук по време на Втората световна война американски инженери прокараха водопровод, отвеждащ в залива водата от валежите в планините, която преди изтичаше в морето през един водопад откъм необитаемата страна на острова.

През 20-те и 30-те години на настоящото столетие неколцина норвежки, еквадорски и германски емигранти се заселиха на островите, пристигайки понякога на организирани групи. Почти всички обаче скоро си заминаха поради недостига от сладка вода. Незначителна част от тях се устрои в Академичния залив на остров Санта Крус, като някои заживяха сред вулканичната пепел и кактусите в близост до залива, където между скалите бе открит стар кладенец с възсолена вода, а други построиха жилищата си в края на пътеката, отвеждаща няколко мили нагоре към хълмовете, сред област с чести валежи и нелоша почва, където е възможно да се събира дъждовна вода в цистерни. По-късно неколцина еквадорци се присъединиха към европейското поселище в Академичния залив — единственото населено място на Санта Крус, а на Сиймур — безводно островче на север от Санта Крус, снабдено със самолетна писта, която американските военновъздушни сили построиха през Втората световна война — днес се намира малък еквадорски гарнизон, запасяван с питейна вода изцяло отвън. На остров Сан Кристобал единствената обитаема област си остана Корабокрушенският залив, а на Исабела — Вилямил. Напоследък десетина еквадорци се заселиха отново на Черния бряг във Флореана, а един германски емигрант успешно преживява с малобройното си семейство сред възвишенията на острова — в своя дом край малко изворче, открито още от Вилямил и неговите пионери. Иначе останалата част на Галапагоския архипелаг е напълно необитаема и неизползвана, ако не смятаме почти неизчерпаемите рибни запаси. Предприетият в днешно време опит да се създаде рибарско селище в Пощенския залив не успя дори частично, както пропаднаха и намеренията да се изнася сол от кратерното езеро в залива Джеймс на остров Сантиаго. През 30-те години на миналия век от кратера било извадено значително количество сол, а за местните запаси първи съобщават самите буканиери. В последно време отделни лица опитаха да се заселят в този залив, както и на още едно-две места по островите, предимно на Флореана, ала техният престой бе краткотраен и следите от лагерите и жилищата им са твърде оскъдни.

С началото на XX век започват и първите научни разисквания относно вероятността за предиспански посещения на Галапагос. Много от специалистите по история на инките, от С. Р. Маркъм през 1907 г. до П. А. Мийнс през 1942 г., бяха дотолкова убедени в несъмнената историческа стойност на океанското пътешествие, извършено от Инка Тупак, че посочваха за цел на неговото плаване Галапагос — най-близките до континента океански острови. Още през 1875 г. Т. Дж. Хътчинсън заклеймява балсовия сал като „плаващ сноп корково дърво“, а и Мийнс, макар да вярва, че инките са стигнали до Галапагос, също подценява сала, като заявява: „…този тип плавателен съд несъмнено би предизвикал само презрение у корабостроителите на кажи-речи всяка друга нация по света.“

Както вече видяхме, С. К. Лотроп направи през 1932 г. задълбочено проучване върху практическите аспекти на подобно плаване, но бе подведен от един неверен източник от XIX век и повярва, че балсов сал изобщо не би могъл да достигне Галапагос, понеже за няколко седмици щял да загуби плаваемостта си и сетне трябвало да се изтегли на суша, за да изсъхне. Оттук Лотроп заключи, че балсовият сал не може да се задържи на вода толкова време, колкото е необходимо за плаването до Галапагоските острови, и изказа предположението, че Тупак е превозил по море войската си само покрай брега на континента — на север от Гуаякил — и се е отдал на грабеж.

Дж. Хорнъл цитира през 1946 г. Лотроп, но предположи, че древните перуанци навярно са използвали за импрегниране на балсовите трупи някаква смес от клей, смола или восък, което е помогнало на инкските салове да доплават благополучно до Галапагос.

Ето защо погрешното становище относно балсовите салове не позволи на археолозите да намерят мотив за проучване на необитаемите Галапагоски острови. Вместо да бъдат нащрек за следи от прединкско пребиваване, посетителите на архипелага обикновено отричаха, че съществуването на такива е възможно. През 1949 г. например В. Ф. фон Хаген бе подтикнат да заяви: „Които и да са били островите, посетени от Инката, те не са се наричали Галапагос.“ Той подкрепя твърдението си с цитати на уж авторитетните мнения за това, че обитателите на андското крайбрежие били „поразително невежи“ в морското дело, и заключава, че идеята за инкски посещения на Галапагоския архипелаг е „чист абсурд“.

Последвалите изпитания показаха, че тези съвременни оценки за качествата на балсовия сал са погрешни — вече споменахме, че след 1947 г. такъв тип салове стигат до Галапагос, тръгвайки от Перу или от Еквадор, а много други достигат Полинезия, Меланезия и дори Австралия. Следователно Галапагоските острови попадат в обсега на аборигенните южноамерикански съдове, каквито с очите си е видял Скугман в средата на миналия век.

Изпълнен с пълно доверие към балсовия сал, подир благополучното плаване до Полинезия през 1947 г. аз се отправих през 1953 г. към Галапагос, придружен от археолозите И. К. Рийд и А. Скьолсволд. Нямахме намерения да провеждаме цялостно обследване на архипелага, нито пък на даден остров; местата за проучване бяха подбирани въз основа на външните условия за аборигенно поселище, предлагани от географската обстановка, наред с възможностите за приставане на примитивните съдове.

На три различни острова бяха открити четири участъка със следи от предиспанско пребиваване. Най-голямото поселище се намираше на платото над залива Джеймс на остров Сантиаго, където бяха установени останки от осем аборигенни лагера. Планински хребет отделяше тези обекти от друг един, разположен на същия остров, в Пиратския залив. Бяха намерени още два обекта: съответно в Китовия залив на Санта Крус и на Черния бряг на Флореана. След нашето заминаване от Галапагос Дж. С. Кофър и С. Хол откриха праисторическо обиталище и в Кабо Колорадо на остров Санта Крус.

Археологическите обекти на Галапагоските острови

Изровеният от оскъдния слой почва археологически материал, част от който бе намерен в пукнатини сред застиналата лава, се състоеше от: аборигенни керамични чирепи, теракотна свирка във форма на птица, принадлежаща към културата Мочика, апликирани глинени жаби — култура Чиму, варовиково вретено и няколко кремъчни и обсидианови стъргала. От всички обекти излязоха общо 1961 аборигенни керамични чирепи, останки от поне 131 съда, ако не и повече. Четирийсет и четири от тези съдове могат да се идентифицират с известни керамични образци от бреговете на Еквадор и Северно Перу, а още тринайсет навярно са идентични също с форми от този регион. Останалите седемдесет и четири съда имат аборигенен произход, но шейсет и четири от тях не могат да се идентифицират по простата причина, че в малкото запазени части количеството на характерните белези е недостатъчно, докато седем автохтонни образци на спирална керамика не се поддават на идентификация въпреки явно изразените си типични черти. В едни обекти бяха открити само перуански чирепи, в други — и перуански, и еквадорски. Керамичните форми от северния бряг на Перу бяха проучени и идентифицирани от изтъкнатите съвременни специалисти по праисторическа керамика от тази област — С. Еванс и Б. Дж. Мегърс, членове на Смитсъновия институт към Националния музей на САЩ. Археологическият материал от Галапагос бе идентифициран както следва:

Моделираната посуда, характерна за Ла Плата, е представена от три съда, намерени на две различни места в залива Джеймс. Моделираната керамика от Сан Хуан е представена от един съд, намерен на друго място в залива Джеймс. Полираната едноцветна керамика, характерна за Кенето, е представена от три съда, намерени на две различни места в залива Джеймс. Моделираната керамика от Сан Николас е представена от един съд, намерен в залива Джеймс. Едноцветната керамика от Томавал е представена най-малко от петнайсет съда, намерени в залива Джеймс, Пиратския залив, Китовия залив и на Черния бряг. Други пет съда от три различни обекта вероятно са представители на едноцветната керамика от Томавал. Едноцветната керамика от Кастильо е представена най-малко от десет съда, намерени в залива Джеймс, Китовия залив и на Черния бряг. От последното място е и глинената свирка от тип, характерен за културата Мочика. Други шест съда навярно също са представители на едноцветната керамика от Кастильо. Останалите идентифицирани съдове са типични за едноцветната керамика от областта Гуайас в Еквадор.

С изключение на три съда от неизвестен досега, неевропейски вид, представени от 337 чирепа — части от горния ръб, дръжката и тялото, — които се отличават с изключително фин строеж, плътна, лъскава, червена глазура и сложна форма, нови типове керамика не бяха открити. С други думи, сам по себе си събраният материал няма особена научна стойност. Единственото му значение идва от факта, че е намерен на Галапагоските острови, т.е. на разстояние от 600 до 1000 мили от различните точки на континента, където е бил създаден.

Естествено възниква въпросът: Каква част от тези керамични съдове може да е попаднала на далечните океански острови в следколумбово време?

Както видяхме, архипелагът е бил случайно открит от европейците през 1535 г., когато на път от Панама за Перу корабът на епископ Томас де Берланга бил отнесен от силно течение навътре в океана. На един от островите испанците прекарали един ден в напразно търсене на вода, а на друг — два, след което едва успели да се доберат с лавиране до Еквадор. Ала тъй като са идвали от Панама, епископът и неговите спътници трудно биха могли да оставят на Галапагос перуанска или еквадорска керамика.

Второто посещение на архипелага било извършено през 1546 г., когато капитан Диего де Риваденейра откраднал един кораб от пристанището на Арика в Чили и взел курс към Гватемала. Той също попаднал на Галапагоските острови и след като потърсил без успех вода на един от по-малките острови, незабавно напуснал архипелага, без изобщо да слиза на някой от другите острови.

Известно е, че още няколко испански каравели са проникнали в галапагоски води през втората половина на XVI век, но също така е известно, че техните екипажи не са извлекли никаква полза от островите с пустинен облик, безплодни и безводни. Възможно е на борда на някои от тези кораби да е имало индианци, които — да речем — са свалили на брега свои керамични съдове, оставени по една или друга причина там, ала е твърде малко вероятно те да са пренесли на сушата минимум 131 аборигенни съда, при това на различни места. Изглежда невъзможно също да са донесли толкова разнообразна керамика, представяща отдалечени помежду си географски райони и културни епохи в аборигенните територии на днешните държави Перу и Еквадор, част от която в исторически времена е съществувала само във вид на археологически находки.

Видяхме още, че за испанците тази отдалечена островна група сред потока на Перуанското течение е била символ на Омагьосаните острови дотогава, докато британските буканиери не я превърнали в удобно скривалище, т.е. докъм края на XVII век.

Следователно няма никакви основания да се предполага, че аборигенните останки, намерени на различни места в Галапагоския архипелаг, са били пренесени там от европейците. Идентификацията на перуанската керамика, извършена от Еванс и Мегърс, показа, че местният материал се състои от прединкски изделия, създадени на континента през периодите Естеро, Ла Плата и Томавал, което пък означава, че останки от най-малко два археологически обекта на Галапагос могат да се датират във времето на крайбрежната култура Тиауанако.

Откриването на чирепи от минимум 131 аборигенни съда, оставени на Галапагоските острови, говори за значителна човешка дейност там в предколониалната епоха. Пределно ясно е, че при нашето повърхностно проучване много обекти останаха неразкрити, тъй че това положително е само част от съществуващия материал. Поради оскъдния слой почва върху крайбрежните скали доста останки сигурно са били отнесени в морето. От друга страна, не може да има съмнение, че в случая става въпрос за многократни посещения, а не за постоянно заселване, тъй като иначе археологическите пластове щяха да бъдат по-плътни, пък и съдовете щяха да са по-еднородни. Местното грънчарство едва ли би постигнало такова самостоятелно развитие, което тъй тясно да следва континенталните образци на едноцветната керамика от Кастильо и Томавал, през многоцветната, подобна на Тиауанако и моделираната от Сан Николас, та чак до трите характерни типа черна керамика на Чиму, съответно — полираната едноцветна керамика от Кенето, моделираната от Сан Хуан и моделираната от Ла Плата. Географски погледнато, останките представляват керамични форми, характерни за областта от Гуайас в Еквадор до долината Касма, разположена цели хиляда мили по̀ на юг, близо до границата между северното и централното крайбрежие на Перу.

Накрая да обобщим: използването на безводните, покрити с вулканична пепел Галапагоски острови най-вероятно като риболовен пост не датира от времето на европейците, а е продължение на стара традиция, която води началото си най-късно от периода на крайбрежната култура Тиауанако.