Тур Хейердал
Древният човек и океанът (10) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Early Man and the Ocean, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities
Разпознаване и коригиране
ladyofthesea (2011)

Издание:

Тур Хейердал. Древният човек и океанът

Норвежка, първо издание

 

Преводач: Герасим Величков

Редактор: Димитричка Железарова

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Белчо Белчев

Коректори: Светла Димитрова, Мария Филипова

 

Дадена за набор на 27. VI. 1983 г.

Подписана за печат на 19. Х. 1983 г.

Излязла от печат ноември 1983 г.

Изд. № 1693 Формат 60/90/16

Печатни коли 30,25 Изд. коли 30,25 УИК 28,22

Цена 2,08 лв. ЕКП 95326; 226112409-4-83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

Пор. № 190

 

© Thor Heyerdahl, 1979

Early man and the ocean

Doubleday&Company, Inc, New York, 1979

История

  1. — Добавяне

Глава IX
Културните растения и древните мореплаватели

Американският антрополог и специалист по география на растенията Дж. Ф. Картър веднъж каза по повод на независимата еволюция: „Всеки глупак може да направи връх на стрела, но само бог е в състояние да създаде сладък картоф.“ Този аргумент бе изложен в опит да се привлече вниманието на учените от други области на науката към изключителното значение на генетиката при търсенето на изчезналите следи на древните пътешественици в Тихия океан. В същата насока вложи усилията си и друг мой приятел и колега, И. Н. Фердън, който след като проведе археологически разкопки в Източна Полинезия, се зае с обстойно кабинетно изследване на писмени източници с цел да проучи и съпостави наблюденията на първите европейски мореплаватели, посетили тези острови. Фердън писа, че едно от най-интересните неща, на които попаднал, е дневникът на Байрън за плаванията му от 1764-1766 г. В него за атола Такароа, разположен точно там, където Перуанското течение пристига с най-голяма скорост от Южна Америка, авторът казва следното: „Сред видените от нас птици на брега имаше малки и големи папагали, както и красив вид гълъби, които бяха толкова доверчиви, че кацаха при нас и често влитаха в колибите на туземците.“ Папагалите не са свойствени за Полинезия. Ако съдим по акварелната рисунка на Хумболт, изобразяваща натоварен с плодове и други стоки грамаден балсов сал, на чийто щаг е кацнал зелен папагал, по тихоокеанския бряг на Южна Америка тия птици трябва да са съпътствували човека дори по море. И ние, като потегляхме от Перу с „Кон-Тики“, се сдобихме с папагал, тъй като нашият сал също пристана на един от островите на архипелага, към който спада и атолът Такароа. В древно Перу папагалите са били извънредно популярни: препарирани екземпляри и папагалски пера се срещат често в праевропейски гробове. Всеки художник може да нарисува папагал, но само един мореплавател би могъл да пренесе на хиляди мили през океана тази неспособна на дълъг полет птица от джунглите.

Кучето в Полинезия е друг генетичен указател за човешката миграция. Полинезийското куче Canis Maori няма родствена връзка с дивото куче динго от Австралия, със скитническото псе от Югоизточна Азия или с лайката от Арктика, затова пък, макар и малка, информацията, получена от скелетните останки, намерени на Маркизите, от кожите, събрани в Нова Зеландия, и описанията на първите европейски посетители, сочи тясно генетическо родство между полинезийската порода и споменатите по-горе ендемични породи в Мексико и Перу. Ако прасето и кокошката, както видяхме, са се разпространили в Полинезия от Фиджи след отделянето на маорите, кучетата няма как да са проникнали на полинезийските острови от Меланезия, където те, изглежда, не са се срещали до пристигането на европейците. Намирайки се в сърцето на Меланезия, спътникът на Кук Г. Форстер пише: „Техните домашни животни са свинете и обикновените кокошки, към които ние прибавихме и кучето, като им продадохме две кутрета, донесени от Дружествените острови. Те ги приеха с явно задоволство, но тъй като ги нарекоха прасета (пуаха), ние останахме с убеждението, че кучетата са съвсем нови животни за тях.“

Маорите вярват, че кучето е придружило кумарата, или сладкия картоф, при отплаването му от потомствената прародина. В „Древната история на маорите, техните предания и митология“ Дж. Уайт доказва, че споменът за кучето и сладкия картоф се отнася към времето, когато прародителите на маорите още не са били потеглили към новата си полинезийска родина. Легендата твърди, че в прародината си дедите им отсекли „дървета с лека дървесина, които завлекли при изворите на река Тохига. Свързали трупите с лиани от пирита и с въжета и направили един много широк сал (моки)“. Те също „построили къща върху сала и струпали в нея много храна, корени от папрат, кумара и кучета“.

При откриването на етноботаническия симпозиум към Десетия конгрес на специалистите по тихоокеански проучвания, проведен в Хонолулу през 1961 г., председателят — ботаникът Дж. Бароу — предложи всички свидетелства за родството и разпространението на флората по тихоокеанските острови да се преразгледат в светлината на новите данни, сочещи, че аборигените може да са прекосили със салове морското пространство между Южна Америка и Полинезия преди идването на европейците.

Материалът, изложен в настоящата глава, представлява разширен вариант на статията, публикувана първоначално под заглавие „Свидетелства от флората за предколумбов контакт с Америка“ в сп. „Антикуити“ (т. 38) през 1964 г.

* * *

Няма друга област в науката, която да е така силно засегната като ботаниката от предубедеността на антрополозите относно възможния обсег на примитивните мореплаватели. По принцип ботаниците не се смятат за авторитети по аборигенска навигация и древни плавателни съдове и по въпросите на морското дело се обръщат към антрополозите, за да узнаят тяхното вещо мнение. Антрополозите охотно дават своите препоръки, а сетне използват отговора на ботаниците, за да подкрепят своето изолационистично становище към американската праистория.

През 1884 г. А. де Кандол публикува своя основоположен труд „Произход на културните растения“, с който в известен смисъл стана баща на етноботаническата наука. Де Кандол обобщи наличните дотогава ботанически свидетелства и стигна до следния извод: „В историята на културните растения аз не открих никаква следа от общуване между народите на Стария и Новия свят преди откриването на Америка от Колумб.“ Този генетичен аргумент доби първостепенно значение във водената по онова време дискусия между етнолози и праисторици. Макар че Де Кандол крайно внимателно прави своите заключения, несполуката му да намери доказателства за някаква предколумбова размяна на културни растения през Атлантическия и Тихия океан е в съгласие с нарастващата тогава тенденция към изолационизъм в тълкуването на културната еволюция. Оттогава насам все повече антрополози почнаха да задават въпроса: ако са съществували връзки между предколумбова Америка и Стария свят, защо нито една от зърнените култури на Стария свят не е била разпространена в древно Мексико или Перу и защо останалият свят не е познавал американската царевица?

В началото на XX век друг изтъкнат ботаник, И. Д. Мерил, безусловно премина в лагера на изолационистите, като прие за валидно тяхното твърдение, че до появата на европейската каравела никакъв друг плавателен съд не е бил в състояние да стигне Америка. Верен последовател на Де Кандол, на чието учение основава своите възгледи, Мерил възприе и разви съвременната теза, че до плаванията на викингите и Колумб между Стария и Новия свят не е имало контакт. По силата на своите убеждения и аргументи Мерил се превърна в един от най-големите защитници на печелещата привърженици хипотеза, че океанските простори, ограждащи тропическите и умерените зони на Новия свят, са представлявали непреодолима бариера за каквато и да било праисторическа навигация. Ала Мерил отиде по-далеч от Де Кандол. Ако последният стигна само до извода, че достъпните нему свидетелства от флората не говорят за връзки между Стария свят и аборигенска Америка, Мерил твърди, че липсата на положителни свидетелства доказва отсъствието на такива контакти.

Сред първите ботаници, изтъкнали, че ботаническите свидетелства в действителност говорят за аборигенно общуване между Америка и Полинезия, са двама американски колеги на Мерил — О. Ф. и Р. С. Кук. През първите две десетилетия на настоящия век те привеждат различни примери от флората, свидетелствуващи за разпространение на коренното американско земеделие в Полинезия. Мерил се противопоставя на техните ботанически доводи с аргумент от антропологията: „Преобладаващата сред етнолозите теория предполага културна миграция на изток през Тихия океан, а не на запад.“ Ако въобще е имало някакви американско-полинезийски връзки, смята той, „би било много по-логично да се разглеждат в посока от Пасифика към Америка, отколкото да се приемат за плод на движение от Америка към Пасифика“.

Много по-късно, през 1937 г., Мерил писа: „Тъй като земеделието в Америка е било автохтонно, можем да допуснем, че същото важи и за културите, които са се основавали на него.“ Това доста категорично и непрекъснато повтаряно изявление на изтъкнатия ботаник — един от малцината пионери в областта на етноботаниката — не би могло да не направи впечатление на съвременните антрополози.

Обаче изводите на Мерил лека-полека почнаха да търпят критика от страна на други известни ботаници и географи на растенията, възприели противоположно гледище. Всички те представиха исторически или генетически свидетелства, говорещи, че древният човек е пренесъл културни растения през тропическата област на океаните, ограждащи Новия свят. Благодарение на своя напредък модерната археология събра ценни ботанически сведения, които не бяха известни по времето на Де Кандол, и за Мерил стана все по-трудно да поддържа категоричното си становище, което бе защищавал с такава упоритост през 20-те и 30-те години на века.

Силата и стойността на негативните доводи на Мерил зависеха от пълното и безусловно отсъствие на сродни културни растения в двете полукълба. Макар и неубедителни, те се превръщаха в солиден аргумент срещу презокеанските плавания. Ала ако поне едно-единствено растение се окажеше изключение от правилото на Мерил, цялата негова теза рухваше. С други думи, той трябваше много да внимава бурето му да не протече. Загубата дори на една дъга щеше да го направи негодно за употреба и негативните съждения на Мерил щяха да се обърнат срещу самия него с удвоената сила на положително свидетелство.

Едно културно растение, чието присъствие навред из Полинезия (още при идването на първите европейци) отдавна озадачава антрополозите, е сладкият картоф Ipomoea Batatas. Независимо че е бил чисто американски растителен вид до пристигането на испанците в Новия свят, много преди това той е проникнал на полинезийските острови и е бил основна хранителна култура навсякъде от остров Пасха до Нова Зеландия. Няма друго растение, което да заема такова съществено място в маорско-полинезийските легенди за древните деди — мореплаватели и тяхната прародина, а освен това в цяла Полинезия, от остров Пасха до Хавайските острови и Нова Зеландия, сладкият картоф бил наричан кумара — с незначителни диалектни изменения. Кумара е коренното название на същия американски вид в древно Перу, а оттам на север — до Панама, сладкият картоф е бил познат под имената кумара, кумарг, умар, кумал, умала и куала.

Антрополозите неведнъж са се опитвали да отстранят батата от групата на аргументите в полза на праевропейския контакт между Полинезия и Америка. Някои учени съвсем не на шега изказаха предположение, че сладкият картоф може би се е заплел в корените на някое повалено дърво на перуанския бряг и така, без човешка помощ, е доплавал до Полинезия. Тази хипотеза не успя обаче да обясни как и местното название е преплавало океана заедно с растението, поради което не спечели особена подкрепа. Според една друга идея, срещнала широко одобрение, бататът и перуанското му наименование са се разпространили в Полинезия към края на XVI и началото на XVII век, когато първите испански каравели потеглят от Перу, за да направят своите открития в Източния Пасифик. Ала през 1932 г. изтъкнатият антрополог Р. Б. Диксън публикува своето изследване „Сладкият картоф в Полинезия“, в което му се удаде да докаже, че дълго преди идването на испанците през XVI век сладкият картоф вече здраво е бил пуснал корен навред из полинезийския триъгълник.

Мерил бе принуден да приеме историческото свидетелство на Диксън и разбирайки, че уязвимата грудка на батата не би могла да прекоси океана без посредничеството на човека, той се предаде, що се отнася до това свойствено за Америка културно растение, непознато никъде в див вид. През 1946 г. той констатира първия пробив в своето буре, като призна, че местните мореплаватели от Новия свят са достигнали най-малко до островите на Полинезия. Ето какво писа Мерил: „…те са въвели в Полинезия едно важно хранително растение от американски произход — сладкия картоф — и са го разпространили от Хавайските острови до Нова Зеландия… много преди проникването на европейците в Пасифика.“ Скоро той отиде още по-далеч и през 1954 г. посочи колко големи грижи са необходими за успешното пренасяне на батата, изтъквайки, че аборигените трябва да са донесли от Америка живо растение кумара в подходяща почва, иначе грудките не биха могли да оцелеят във влажната морска атмосфера по-дълго от месец, най-много месец и половина. Той подчерта, че на ветроходния сал „Кон-Тики“ бяха потребни повече от три месеца, за да извърши прехода през океана. И дори добави: „Би било глупаво да се твърди, че в предмагеланови времена не са съществували никакви съобщения през Пасифика…“, а в заключение заяви, че отглеждането на американския сладък картоф в панполинезийски мащаб представлява положително свидетелство за праевропейски контакт.

Междувременно в нова светлина взе да се разглежда и разпространението на кокосовия орех преди идването на европейците. За пръв път европеецът се е запознал с тази изключително полезна палма при пътешествията си в Югоизточна Азия и Индонезия, поради което тя се е смятала за азиатски вид. По-късно, когато европейците достигат Западна Индия и тропическа Америка, те откриват същата палма и там — дори я срещат в диво състояние из тропическите гори по северните склонове на Андите, а навсякъде от Еквадор до Гватемала се натъкват на култивирани кокосови горички. В своята „Естествена история на палмите“ С. Ф. П. де Марциус още през 1832 г. стига до заключението, че кокосовите орехи от района на Гуаякил в Еквадор и от островите в близост до Панама са „преплавали“ през тропическите ширини на Пасифика чак до Азия.

Де Кандол пръв признава очевидното ботаническо свидетелство за американския произход на кокосовата палма Cocos nucifera. Многобройните видове от подсемейството Cocoinae са характерни до един за тропическа Америка, но нито един от тях не е познат в Азия. Само полезният, култивиран вид с неговите ядивни орехи е бил срещан от европейците навсякъде в селищата от Средна Америка, през цялата тихоокеанска област, до азиатското крайбрежие. Присъствието му в диворастящо състояние из Южна Америка, наред с устойчивите местни предания и с историческите сведения за сравнително скорошната му поява по бреговете на Азия, предизвика буря от противоречиви теории в средите на ботаниците, при което главна роля играеше Де Кандол: „Обитателите на азиатските острови са били далеч по-храбри мореплаватели от американските индианци. Много е възможно канута на азиатските островитяни, с припаси от кокосови орехи на борда, да са били отклонени от щормове или от погрешни маневри към американските острови или западния бряг на континента. Обратното е във висша степен невероятно.“

След четиригодишни проучвания в Пасифика, през 1906 г. английският ботаник X. Б. Гъпи отново наложи първоначалния възглед на Марциус. Той прецени, че географските условия не биха позволили кокосовите орехи да изминат разстоянието от Индонезия до Южна Америка с дрейфуващ съд, и заключи: „Налага се… да допуснем, че те са тръгнали първо от Америка, родината на този вид, навярно като дар, пренесен от Новия свят до Азия посредством Екваториалното течение.“

Благодарение на това, в началото на века мнозина ботаници смятаха, че разпространението на кокосовия орех по естествените морски пътища през Тихия океан е задоволително разрешение на проблема. Ала дори и тази хипотеза беше оспорена. През 1941 г. на Хавайските острови бяха проведени изпитания с плаващи кокосови орехи. Получените резултати опровергаха отдавна затвърденото мнение, че кокосовият орех е в състояние да „преплава“ едва ли не и най-обширното водно препятствие и да се размножи, щом бъде изхвърлен на другия бряг. Установено бе, че във водата отворите по повърхността на кокосовия орех се задръстват от паразитни организми, поради което при продължителното „плаване“ между Новия свят и Полинезия зародишът би загубил своята жизнеспособност.

Тогава Мерил полека-лека бе принуден да признае втория пробив в бурето си: „…ще прибавим още едно твърдение, което може би изглежда смайващо: почти е сигурно, че немного преди идването на испанците в Америка полинезийците са въвели кокосовия орех по западния бряг на континента, между Панама и Еквадор.“ Противопоставяйки се докрай срещу американския произход на кокосовата палма, той казва: „Откъде произхожда този вид, все още не е окончателно определено… Едно е ясно: кокосовата палма е била напълно утвърдена по влажния тихоокеански бряг на Панама и съседна Колумбия още преди да пристигнат испанците.“

Мерил току-що бе заявил, че се налага да промени своите публикувани по-рано възгледи за пренасянето на сладкия картоф и кокосовия орех от предколумбова Америка в Полинезия, когато от неговото буре изпадна още едно важно културно растение — кратуната Lageraria siceraria .Тя бе утвърдена като едно от основните културни растения с общополинезийско разпространение в праевропейски времена.

Противно на Линей, Де Кандол, а редом с него и Мерил бяха издигнали в постулат становището, че до идването на Колумб кратуната е била абсолютно непозната на американските аборигени. По-късно археолозите почнаха да вадят от праевропейските погребения в Перу и Чили семена и изделия от това растение, което се превърна в поредния етноботанически проблем. През 1931 г. Норденскьолд посочи голямата прилика между изделията от сушена кратунка, правени в предиспанска Южна Америка, и тези, изработвани в Океания, наричайки този растителен вид „главно доказателство за предколумбови връзки между Океания и Америка“.

През 1938 г. Бък възприе възгледа, че кратуната представлява свидетелство за плаванията на полинезийците до Южна Америка, осъществени с техните канута в началото на сегашното хилядолетие. Две години преди експедицията „Кон-Тики“, през 1945 г., той повтори твърдението си, като заяви: „И понеже южноамериканските индианци не са притежавали нито необходимите съдове, нито необходимите мореплавателски способности, за да прекосят океанската шир между техните брегове и най-близките полинезийски острови, те могат да бъдат зачеркнати като възможни преносители.“

Мнението на този често цитиран антрополог отново повлия на съвременните ботаници и през 1943 г. А. Дж. Иймс и X. Сейнт-Джон направиха следното изявление: „Днес се смята, че някъде преди XIII век, тръгвайки от Мангарева или Маркизите, полинезийски мореплаватели са отплавали на изток, стигнали са Перу и са се върнали. Едно такова плаване би могло да обясни присъствието на сладкия картоф… в Полинезия и на кратуната… в Южна Америка.“

През 1950 г. дори Мерил призна, че кратуната вече не оказва подкрепа на предишните му възгледи, „защото е ясно, че това културно растение е било разпространено и в двете полукълба преди времето на Магелан“. И добавя: „Появата му в предколумбова Америка може би се дължи на полинезийските мореплаватели…“

Но и това предположение не издържа под напора на постепенно натрупващите се свидетелства. Едновременно с провеждането на експедицията „Кон-Тики“, демонстрирала възможността да се плава със сал, археологът Джуниъс Бърд разкопа един дълбок кьокенмединг[1] на перуанското крайбрежие и разкри, че южноамериканските рибари са отглеждали и използвали кратуната за направа на различни изделия преди повече от 3000 години, много преди полинезийците да се заселят в Океания. Следователно хронологическите данни показаха, че кратуната се е появила в Перу по-рано, отколкото в Полинезия, и затова тя би трябвало да е пренесена от Перу в Полинезия, а не обратно. През 1954 г. Мерил се отказа от идеята, че полинезийците са донесли кратуната в Америка. Сега той предложи Африка за нейна родина, като допусна, че е стигнала до аборигенска Америка през Атлантика. Той заяви, че разпространението й както в Америка, така и в Полинезия се дължи несъмнено на човека.

Вече стана безсмислено да се отстояват изолационистичните позиции само чрез кърпеж на остатъците от продъненото буре. Затова Мерил се отказа от борбата с нарастващите по сила свидетелства, че свойственият за Стария свят банан е бил отглеждан в Перу и Бразилия преди Колумб, а не е бил въведен от португалците, както той утвърждаваше дотогава. И така, Мерил промени становището си и през 1954 г. писа: „С основание можем да признаем, че една или няколко от многобройните полинезийски разновидности на банана навярно са били разпространени в Южна Америка от самите полинезийци, понеже пъпките много лесно се пренасят на големи разстояния и съхраняват своята жизнеспособност, без да изискват особени грижи. Не е изключено някоя разновидност, въведена на перуанския бряг, да е била прехвърлена през Андите и по този начин да е достигнала горното течение на Амазонка.“

И тъкмо тогава в спора бе въвлечено още едно полинезийско растение, забравено до момента от всички. Когато първите европейци стъпват на Маркизите, Дружествените острови, Хаваите и подложените на полинезийско влияние острови Фиджи, те заварват там влакнодаен памук в диво състояние. Това растение толкова години не бе възбудило подозренията на етноботаниците по простата причина, че известните на историята полинезийци не са познавали тъкачеството и подобно на някои малайски племена и на всички американски индианци от северозападното крайбрежие те правели облеклото си по по-прост метод: сплескване на дървесна кора. Дотогава все още не се допускаше, че тъкачният стан, а даже и грънчарството може да са били познати на съществувалия в Полинезия субстрат с различна култура. С пристигането си европейците установили, че от памука на Дружествените и Маркизките острови може да се получава прежда, ала местните островитяни не проявили никакъв интерес към опитите на пришълците да насърчат организираното отглеждане на това неядивно растение, последвано от изискващото немалко труд предене и тъкане. Ето защо в продължение на години единствената забележителна особеност на дълговлакнестия полинезийски памук бе неговото географско разпространение: никакви видове див или култивиран памук не са се срещали в останалите части на тихоокеанската област, включително Австралия и Индонезия, затуй пък растял на необитаемите Галапагоски острови, представляващи своеобразен мост до дивите и култивираните сортове памук в Новия свят.

През 1947 г. Хътчинсън, Силоу и Стивънс публикуваха своя цитиран в предишните глави генетичен преглед на видовете див и култивиран памук из целия свят. За всеобща изненада те установиха, че полинезийският памук спада към 26-хромозомния американски сорт, получен чрез кръстоска и култивация, извършени от коренните памукопроизводители в Мексико и Перу. Всички видове див памук в Америка имат по тринайсет хромозома, същото се отнася и за всички видове див и култивиран памук в Стария свят. Ала както казахме, древните памукопроизводители в Америка успели да постигнат хибрид, в който се съчетават тринайсет големи и тринайсет малки хромозома, и по този начин се появил изкуствено влакнодайният, тетраплоиден, или двайсет и шест хромозомен памук. Наред с полинезийските разновидности това е единственият тетраплоид в целия род на памука. Ето защо тримата ботаници бяха принудени да допуснат по чисто ботанически съображения, че мъхнатият памук трябва да е достигнал Полинезия „след създаването на цивилизация в тропическата област на Америка“.

С. О. Зауер доказа през 1950 г., че това сравнително късно и все пак праевропейско разпространение на култивирания памук от Америка в Полинезия няма как да се припише на морските птици, които не ядат семената на Gossypium, нито пък на океанските течения — памукът изобщо не е приспособен за такова дълго плаване. Той доказа също, че дори дивият 13-хромозомен памук да е стигнал Америка по естествен път в далечното геологическо минало, когато общата география на планетата е била различна от съвременната, подобно обяснение не може да се отнесе към „много по-късния период, когато е възникнала тетраплоидната група“. Зауер още добавя: „А тази хипотеза с нищо не помага да се обясни и присъствието на сортове памук с подчертано американски произход навсякъде от Галапагос до Фиджи. В такъв случай волю-неволю трябва да държим сметка за посредничеството на човека в географското разпространение на рода Gossypium. Става въпрос само за мъхнатите видове — от полза за човека.“

През 1950 г. Дж. Ф. Картър запита: „Възможно ли е първоначално памукът да е бил пренесен като източник на маслодайни семена, както предполагат Хътчинсън, Силоу и Стивънс? И дали в тихоокеанската област тъкачеството отначало е било познато, а после — изоставено заради производството на тъкан от дървесна кора?“

Влакнодайният полинезийски памук проникна в сферата на етноботаниката със същата сила на генетично свидетелство, каквато обладаваха сладкият картоф, кокосовият орех и кратуната. Дори Мерил, разглеждайки през 1954 г. описанието на полинезийския памук като американски хибрид, заяви: „Този хибрид несъмнено би могъл да достигне Таити чрез посредничеството на човека, преди полинезийците да са преустановили своите плавания.“

Изправен пред непрестанно набъбващите свидетелства за преки американско-полинезийски контакти в предколумбови времена, Мерил сега бе принуден да отпусне всички обръчи на изолационистичното си буре: „Налага се да приемем, че между народите на Полинезия и Америка, а дори и между американските индианци и обитателите на източнополинезийските острови са съществували епизодични, случайни връзки…“ Той вече престана да смята полинезийците за единствените мореплаватели в Пасифика и даже добави: „Трябва да признаем… че коренните жители на Южна Америка може да са достигнали с балсови салове някои тихоокеански острови.“

С тези признания в своята последна публикация преди смъртта си Мерил обърна нова страница, отбеляза нов етап в развитието на американската и полинезийската етноботаника. Никой друг като него не се бе сражавал с такава страст за каузата на пълната изолация на Америка преди Колумб. Мерил и последователите му виждаха във всеки океан, независимо от теченията му, бариера, а не активен посредник, за човешката миграция. Техният критически подход несъмнено изигра ролята на безценна спирачка срещу настъплението на дифузионистичните теории, които иначе щяха да удавят днешната американска антропология. Трябва да се подчертае, че компромисите по отношение на презокеанските контакти, обусловени от постепенно нарастващите свидетелства, се ограничават само до аборигенски плавания през сравнително късия воден участък между Южна Америка и Полинезия. Ботанически свидетелства за преки връзки с Азия или Индонезия липсват. В Полинезия не е открито нито едно културно растение от азиатски произход с изключение на споменатите преди видове, получени от Меланезия чрез периферни контакти с Фиджи.

Има и друго растение от панполинезийско значение, което бе предмет на разгорещени спорове между етноботаниците. Само хора, живели сред коренните полинезийци и участвували в тяхната всекидневна борба за насъщния хляб, ще разберат какво огромно значение за островитяните има един такъв невзрачен вид като Hibiscus tiliaceus. За разлика от изброените дотук растения семената на хибискуса са пригодени за естествено разпространение по море и затова може да се е появил в Полинезия преди човека. Все пак растението бе въвлечено в етноботаническата дискусия поради целенасоченото му отглеждане на полинезийските острови и поради свързаните с него лингвистични наблюдения. Ботаникът Ф. Б. Браун с основание нарича хибискуса „един от най-полезните видове, отглеждани от древните полинезийци“. О. Ф. и Р. С. Кук първи заговориха за хибискуса, или махо, като заявиха през 1918 г. следното: „Макар че много ботаници смятат махо за космополитично крайбрежно растение, неговото широко разпространение може в голяма степен да се дължи на човешко посредничество, какъвто е случаят с кокосовата палма.“ Те изтъкнаха, че в диво състояние това храстовидно дръвче се среща в изобилие и дори преобладава в много райони на Средна Америка, чак до бреговете на река Гуаякил на тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка, където местното население го използвало за направа на дървесна тъкан от кората му, за изработване на водоустойчиви върви и за палене на огън. Двамата учени установиха, че и специфичната му употреба, и названията му при полинезийците са почти същите. Така например в тропическа Америка растението е познато под името махо, махагуа или друг някакъв вариант на това наименование, а в полинезийските диалекти се нарича мао, мау, вау, фау, хау и ау. В резултат авторите стигнаха до следното заключение: махо, махагуа, или липолистният хибискус, е едно от селскостопанските растения, които трябва да се вземат предвид при изучаването на проблема за праисторическите връзки между обитателите на тропическа Америка и тихоокеанските острови. Макар да се смята за ендемичен американски вид, махо, изглежда, се разпространило по островите и бреговете на Тихия и Индийския океан преди пристигането на европейците. Поради своето лесно размножаване и транспортиране това растение е добре пригодено за отглеждане и разпространяване от примитивни общества. Независимо че помощта на човека при пренасянето на махо не е така задължителна, както при батата и другите видове, които се захващат само от калем, неговите названия представляват почти толкова сигурни указания за човешки контакт, колкото и в случая с кумарата — сладкия картоф, за който вече се знае, че е бил общ за полинезийците и перуанските индианци. Името махо или махагуа, с многобройни местни варианти, е широко разпространено в тропическа Америка, а на много тихоокеански острови се срещат не само сходни наименования на самото растение, но и неговите основни приложения — добиване на влакна, дървесна тъкан и палене на огън — са същите… Че примитивните полинезийци са познавали махо, преди да се сдобият с подобни растения от азиатски произход, може да се заключи от факта, че полинезийските названия на други важни видове — книжната черница (Papyrius или Bronssonetia), китайската роза (Hibiscus rosa sinensis) и пандануса (Pandanus) — произлизат от махо. Запалването на огън чрез триене на съчки от хибискус и добиването на тъкан чрез обработване на дървесна кора с бухалки са особени изкуства, които може да са били пренесени заедно с махо от Америка през тропическите райони на Стария свят.

Тогава (през 1920 г.) Мерил оспори този възглед, като заяви, че въпросният растителен вид никога не е бил култивиран извън пределите на Полинезия. Причината за неговото отглеждане в Полинезия според него бе несъмнено в това, че хибискусът е бил най-доброто или едно от най-добрите сред немногото на брой влакнести растения, притежавани от примитивните полинезийци. Той поддържаше, че Hibiscus tiliaceus е вид с естествено пантропическо разпространение, чиито семена били разнесени от океанските течения. Като се опираше на господствуващата по онова време антропологическа доктрина за недостатъчните мореплавателски способности на американските аборигени, Мерил твърдеше, че ако действително човекът има пръст в пренасянето на това растение, далеч по-логично би било плаването да е станало от запад на изток, т.е. от тихоокеанските острови към Америка, нежели обратно.

През 1950 г. Картър разгледа повторно противоположните теории на двамата ботаници: „Тези аргументи за мен представляват ярък пример на резултата от предубеденото мислене. Кук така настойчиво се старае да докаже американския произход на земеделието, че става съвсем непредпазлив, ако не и неразумен, в опита си да използва един халофит, чиито семена са добре приспособени към превоз по вода, като доказателство за извършеното от човека пренасяне на растения през океана. От своя страна Мерил е толкова възмутен от твърденията на Кук или е толкова алергичен към всякакви транстихоокеански контакти (а може би и двете), че заслепен от порива на собствената си реакция, изобщо не вижда достойнствата в доводите на Кук… Посоката на ветровете и теченията предполага, че ако някое растение е прекосило Пасифика по естествен път, това би трябвало да стане от Америка към Полинезия… Съчетана с положителното свидетелство във връзка с батата, аналогията в названията и приложенията, срещащи се в Полинезия и Америка, позволява със сигурност да се твърди, че независимо дали самото растение е пресякло океана по естествен начин или не, названието на растението, а навярно и употребата му, са били пренесени през същия океан от човека. Дори изглежда вероятно тъкмо човекът да е доставил и растението.“

В същата работа Картър пише и следното: „Струва ми се, че не би могло да се искат по-недвусмислени доказателства за контакт между тихоокеанската област и Средна Америка от доказателствата, получени във връзка със сладкия картоф и хибискуса, известен под името махо.“

Както вече видяхме в глава VI, макар да търси миграционен маршрут по посока от Индонезия, Бък признава, че нито едно от полинезийските растения не може да е дошло от този район, понеже сухите и песъчливи коралови атоли на Микронезия съставляват буферна зона. Той показа, че растящите в Полинезия хранителни култури от Стария свят (хлебният плод, влаголюбивото таро, захарната тръстика и т.н.) до една са били получени посредством оживени междуостровни контакти в недалечното минало, когато посещаващите Фиджи обитатели на Самоа и Тонга са ги разпространили на повечето, но не на всички полинезийски острови. Наред с фиджийския тип балансьор, кокошката и прасето тези меланезийски растения постепенно били разнесени от остров на остров, след като маорите се отделили от останалите си родственици в Същинска Полинезия. Оризът — основна храна в Югоизточна Азия и Малайския архипелаг от най-древни времена, бил непознат във Фиджи, а и в цяла Меланезия и затуй никога не бил възприет от полинезийските племена.

Въпреки че близостта на Фиджи оказала силно въздействие върху поминъка на Полинезия през вековете до пристигането на европейците, съвсем не всички полезни растения, заварени от първите европейски пътешественици в различни части на полинезийския триъгълник, са дошли от тази островна група. Добре известно е, че до появата на човека в Полинезия ендемичната флора там е била извънредно бедна на полезни растения, ала по времето на първите европейски посетители положението е било коренно различно. Видяхме, че панполинезийското отглеждане на батата, кратуната, кокосовия орех, както и наличието на памук и хибискус по местните острови предизвика разпалена дискусия сред учените, навикнали да поставят Полинезия извън обсега на аборигенските плавателни съдове, използвани в Южна Америка. При това към списъка могат да се добавят още много растения от същата, немеланезийска категория, независимо че разпространението им в Полинезия е по-ограничено.

Трите островни територии, образуващи от юг на север лицевата страна на Полинезия към Америка, са: остров Пасха, Маркизите и Хаваите. Всички те предлагат забележителни ботанически свидетелства за контакт с Америка, които озадачават ботаниците и изискват безпристрастно обяснение.

Пасха е най-близкият до Южна Америка полинезийски остров. При идването на европейците поминъкът там, подобно на Хавайските острови и Нова Зеландия, се е основавал изцяло на отглеждането на американския батат. Култивирани били няколко разновидности, известни сред островитяните с тяхното перуанско название кумара. Холандските първооткриватели получили в дар големи количества сладки картофи, групата на Кук забелязала обширни насаждения с тази култура, а първият мисионер, стъпил на Пасха, записал: „Не готвят нищо друго освен вечните си батати. Това е всекидневното ястие, неизменната основна храна на туземците, на мало и голямо… еднообразието е съвършено: винаги батати, навсякъде батати…“

Първите посетители открили в полята и кратуни, а когато там пристигнал У. Дж. Томсън, за да проведе същественото си проучване за Националния музей на САЩ, той отбелязал: „Дивата кратунка е много разпространена и представлява единственият съд за вода и домакински нужди, познат на туземците.“ И още: „Тия кратуни растат в изобилие на острова, но заслужават внимание не само заради важното място, което заемат в местните предания, а и поради това, че семето им е било донесено от коренните заселници.“

Любопитно е, че при пристигането си от Перу испанците били посрещнати от островитяните на Пасха с подаръци от „банани, люти чушки чили, сладки картофи и домашни птици“. Всички тези растения са били познати в праевропейско Перу и днес могат да се срещнат в древните, прединкски погребения по крайбрежието на континента. Американската люта чушка чили (Capsicum), изглежда, също е била въведена доста рано на Маркизките острови, където често може да се види в диво състояние, израсла край изоставени селища, но никъде другаде историческите сведения не са така недвусмислени, като в случая с остров Пасха. Всички сортове Capsicum са от американски произход, а нито един не е ендемичен за Стария свят. Първостепенен проблем за ботаниците се оказа и фактът, че сред иначе крайно оскъдната флора на остров Пасха се срещат домати с дребен плод и нискостеблен полудив ананас. През миналия век Томсън писа: „На различни места намерихме и диворастящи домати и неведнъж и дваж те се оказаха ценна добавка към нашите оскъдни припаси.“ Обаче в началото на настоящото столетие, разисквайки присъствието на лютата чушка чили на острова, У. Кнохе заяви: „От същото семейство произлиза доматът с дребен плод (Solanum zycopersicum), който е изчезнал от Пасха.“ И добавя, че нискостебленият полудив ананас вече почти не се срещал, защото островитяните не го отглеждали.

Доматът и ананасът са чисто американски растения, които не биха могли да дойдат от Фиджи. Има сведения, че са растели в диво състояние по източния бряг на острова, където по-късно мисионерите основали свое селище. Тези места били напуснати от островитяните, след като първите европейци се заселили именно там; тогава всички местни жители се прехвърлят на западния бряг. Проблемни растения, които също се срещали из този изоставен район, са били маниоката, марантата и тютюнът — все американски видове, а освен това местните предания твърдят, че са донесени от прадедите, за разлика от други зеленчуци, въведени според тях от чуждоземците. В първите десетилетия на европейската колонизация Томсън пише: „На разни усамотени места видяхме да расте тютюн, но не успяхме да установим нито кой го е разпространил, нито кога. Туземците бяха убедени, че семето му било донесено от първите заселници на острова.“ Местното наименование на растението е било ава-ава, което подсказва, че листата му са се дъвчели, подобно на ава или кава, докато тютюнът за пушене се нарича одмо-одмо, т.е. „смуча“, или пухи-пухи — „духам“. Преди европейците да въведат северноамериканския обичай да се пуши, тютюнът в Андската област е бил отглеждан за дъвчене.

Важно е да се отбележи, че първите чуждоземни растения, успешно размножени на остров Пасха, са били донесени от мисионерите, установили се там двайсет години преди идването на Томсън. А първият документиран опит за това е направен от Лаперуз през 1786 г.; неговият градинар засадил зеле, моркови, цвекло, царевица, тикви, круши, сливи, череши, портокали, лимони и памук, но островитяните изяли или унищожили всички посеви, преди растенията да пуснат корен.

Когато от Перу пристигнали първите испански мореплаватели, те срещнали на Пасха още едно съществено американско растение. В дневниците си отбелязват, че островитяните притежавали насаждения от същата тръстика — тотора, която перуанските индианци отглеждали и употребявали, и че правели от нея жилищата си. Този американски вид, Scirpus riparius, и днес още е от първостепенно значение за поминъка на остров Пасха, ала вече расте само в диво състояние из обширните тресавища и отчасти заблатените кратерни езера на острова. Когато дошли европейските откриватели, за островитяните не съществувало друго по-важно растение — строителен материал за техните жилища и лодки; рогозките — единственото им обзавеждане — също били правени от тотора, от нея плетели шапки и кошници; от необичайно яките й влакна сплитали рибарски мрежи, върви и дебели въжета; покойниците били погребвани, увити в тръстика. Тотората на остров Пасха е единственият представител на този чисто американски вид, намерен извън пределите на Новия свят. Радиовъглеродните датировки на погребалните завивки, съчетани с данните от анализите на прашеца и историческите извори, говорят, че растението е въведено на острова преди идването на европейците. Тъй като става дума за сладководен растителен вид, отглеждан само в напоявани поля по крайбрежието на Перу, грудките на тотората не може да са разнесени от океанските течения, морските птици не се хранят със семената й, нито пък е възможно да ги пренесат в перата си на разстояние от две хиляди мили. Използването на тотората от коренното население за направа на същия тип тръстикови лодки, строени от древните рибари по цялото тихоокеанско крайбрежие на Южна Америка, представлява проблем, чието разрешаване ботаниците отново оставиха на антрополозите. Първоначално местната тръстика получи отделното наименование Scirpus riparius var. paschalis, но през 1956 г. известният специалист по флората на остров Пасха С. Скотсберг преразгледа въпроса и установи, че няма основания растението да се смята за разновидност, понеже е тъждествено с перуанския вид Scirpus riparius. Той призна, че присъствието му може да се обясни приемливо само с праевропейско разпространение от човека: „Трудно е да си представим пряк пренос на семена през океана без съдействието на човека, а да гадаем за възможни сухоземни пътища е безсмислено.“

Островните предания твърдят, че един от древните предшественици на местните жители, Уре, донесъл със себе си първите коренища от тотора и ги засадил в кратерното езеро Рано Као. Знаменателно е, че Уре е името на едно племе с минала слава, обитаващо около езерото Титикака, чийто поминък се основава на тотората в по-голяма степен, отколкото поминъка на останалите местни жители. Повечето индианци уру днес са известни с това, че живеят на плаващи острови от тотора, а и жилищата, и лодките си строят от същия материал.

Ако изключим торфообразуващия мъх, единственото растение, което съжителствува с тотората в кратерните езера на остров Пасха, е Polygonum acuminatum — друг чисто американски сладководен вид с праевропейско разпространение. Неговото отвъдморско присъствие създава същия проблем като сладководната тотора. Подобно на обитателите в басейна на Титикака, древните островитяни са го използвали за цяр.

Иначе дивата или предполагаемо дивата флора на самотния остров Пасха е била необикновено бедна. При проведените през 1934 г. изследвания Скотсберг установи, че тя се състои едва от 31 цъфтящи растения, от които 11 са пантропически или широко разпространени в тази зона, а 20 — с тясно ограничено разпространение на изток или на запад от острова. Само седем от тях са били от съществено значение за поминъка на островитяните: две са дошли от вътрешността на Полинезия и пет — от Южна Америка.[2] Присъствието на два полезни полинезийски вида би могло лесно да се обясни с установения факт, че дедите на днешните обитатели на Пасха са пристигнали от Полинезия, но петте полезни южноамерикански растения крайно озадачават учените. През 1934 г. Скотсберг най-напред писа: „С изключение на американските видове, наличните растения не предлагат особени трудности от ботаническа гледна точка, разбира се, ако можем да разчитаме, че в действителност е имало презокеанска миграция… ала присъствието на американски елемент във всеки случай предизвиква изненада.“ След като експериментът с „Кон-Тики“ показа, че южноамериканските балсови салове имат най-малко два пъти по-голям обсег на плаване от необходимия, за да се доставят семена и корени на остров Пасха, Скотсберг преразгледа в нова светлина загадъчния произход на местната флора и заяви, че поне за двата сладководни вида праевропейското разпространение чрез посредничеството на човека е не само много вероятно, но и в голяма степен би улеснило обяснението на сложния ботанически проблем за растителната миграция в епохата до идването на европейците.

След като установихме, че остров Пасха разполага с достатъчно генетични свидетелства за аборигенен внос на растения от американския континент, сега можем да се обърнем към Маркизките острови, които са двойно по-далеч от Южна Америка, макар че се намират в главния поток на Перуанското течение. Маркизката флора бе подробно изучена от Ф. Б. Браун, чийто тритомен отчет бе публикуван през 1931-1935 г. от музея „Бърнис П. Бишъп“. Браун прие, че важното хлебно дърво и влаголюбивото таро — непознати на остров Пасха хранителни култури от Маркизите — са свидетелства за аборигенен „внос“ от Фиджи, но все пак той бе принуден на чисто ботаническа основа да се противопостави на преобладаващия възглед в антропологията, като заяви, че други растения от маркизката флора не по-малко убедително говорят за праевропейски посещения на мореплаватели от Южна Америка.

В глава XI ще видим, че сред маркизките островитяни се пазят племенни предания за някаква далечна земя на изток, в посока на Южна Америка, откъдето техните деди донесли първите кокосови орехи. Освен това тук, както навсякъде в Полинезия, кратуната е била единственият съд за вода. Сладкият картоф кумара е бил отглеждан на Маркизите, както и на много други острови, но не е имал онова значение, което са му отдавали на Пасха и Хаваите, понеже местните жители са предпочитали да отглеждат по-лесния за прибиране хлебен плод. Културният мъхнат памук вече бил диворастящ. Браун допълни списъка на растения от Новия свят с ананаса, Anana sativus, ендемичен американски вид, чиято разновидност с дребен плод расте спонтанно от Бразилия до предпланините на Андите. Според Браун неговото предколумбово присъствие на Маркизите говори, че в древността Източният Пасифик е бил прекосяван с примитивни съдове: „… ендемичен за тропическа Америка, този вид очевидно е внесен автохтонно на Маркизките острови, където може да се види във всички населени долини. Отделни растения се срещат тук-таме на малка височина, но, изглежда, най-често е бил засаждан по безводните плата… Едни от най-големите ананасови насаждения на Маркизите се намират в източната част на Фату Хива, разположени по сухите, скалисти, открити склонове на Моуна Натаху, на височина 900 м.“

През 1937 г. аз прекарах няколко месеца в напълно изолираната долина Оуя, скътана в подножието на споменатата планина, и мога да потвърдя, че диви ананаси наистина растат в тази почти непристъпна част на острова, където едва ли е стъпвал друг европеец освен смелият ботаник Браун. По прорязания от планински клисури източен бряг на Фату Хива никога не е възниквало европейско поселище, а дори и самите полинезийци са се изселили оттам — малко след като установили връзка с мисионерите. Дребноплодният местен ананас бил запуснат да расте из обезлюдените области на Маркизите, когато европейците въвели по-хубави сортове с едър плод, но островитяните правели разлика между стария и новия вид. Днешният ананас неизменно се среща в близост до селища от историческата епоха. Документирано е, че на Маркизките острови новият, по-хубавият сорт най-напред бил разпространен в долината Тайохае на остров Накухива около началото на XIX век. Браун представя и други свидетелства за праевропейското присъствие на дребноплодния ананас по открити, незалесени места: „На Маркизите местните названия са хаа лока (северен диалект) и фаа хока (южен диалект), а на Куковите острови — хара… В сравнение с продаваните на пазара сортове плодът на този ананас е дребен, но е изключително ароматен и превъзходен на вкус. Изброените по-долу шест културни разновидности, съставляващи неотделима част от древната материална култура, очевидно са получени от един-единствен бразилски вид в резултат на извършена от островитяните селекция. Този факт, струва ми се, доста убедително свидетелствува, че благодарение на контакта си с Америка древните полинезийци са се сдобили с изходния сорт ананас дълго преди европейците да открият Маркизките острови.“

Папаята, Carica papaya, е още едно плодно растение, негодно за разпространение по море. Принадлежи към рода Carica — ендемичен за тропическа Америка, докато в района от Колумбия до Перу, по чието крайбрежие често е бил моделиран от прединкските грънчари, се среща негова разновидност с по-дребен и не толкова вкусен плод. Ето какво пише Браун: „На Маркизите днес растат поне две разновидности на Carica papaya: ви инана (ви ината), смятана от маркизците за едно от техните древни ядивни растения, несъмнено има аборигенно разпространение. Плодът й е по-дребен и на вкус е по-непривлекателен от ви оаху, за него коренните жители твърдят, че първите мисионери го били донесли от Хавайските острови. И двата сорта раждат обилно. На Маркизите местното название на този растителен вид е ви инана, ви ината или ви оаху; на Таити — ита; на Раротонга — нинита; на Риматара — ейта; и на Хаваите — хей. Сокът на папаята, за предпочитане от мъжко дърво (мамее), се използва за приготовляване на медицинска лапа. Обичай, произхождащ от тропическа Америка и разпространен сред коренното население на Полинезия.“

Браун остана поразен от присъствието на подчертан южноамерикански елемент в маркизката флора не по-малко от Скотсберг по отношение на растителния свят на остров Пасха и макар да признава, че някои видове биха могли да дойдат от Новия свят по естествен път, според него със същата увереност може да се каже за други, че съзнателно или не, те са били въведени от автохтонни мореплаватели. Но понеже неговите генетични находки не бяха в съответствие с господствуващите антропологически теории, Браун заключи: „Макар и да изглежда, че основната миграционна вълна в Полинезия е дошла от запад — тъкмо обратно на посоката, откъдето идва местната флора, — някакъв контакт безспорно може да е съществувал между обитателите на американския континент и жителите на Маркизките острови.“

Да насочим сега вниманието си към Хаваите: тази островна група се намира далеч на север от безветрената зона и следователно попада извън обсега на който и да е естествен конвейер, идващ от Южна Америка. В труда си „Флората на Хавайските острови“ У. Хилебранд посочва, че тези острови лежат изцяло в областта, през която продължава Японското течение след срещата си със северозападния бряг на Америка, но все пак той допуска, чисто хипотетично, съществуването на някакво странично течение, свързващо Южна Америка с хавайските брегове: „Това второстепенно течение може да е отговорно за наличието на съществен американски елемент от областта на Андите в хавайската флора.“

Към андския елемент на Хаваите спада и ананасът, който вече разгледахме във връзка с остров Пасха и Маркизите. В издадената през 1919 г. студия върху рода Ananas М. С. Бертони изказа едно от първите предположения, че тази хранителна култура е била разпространена в тихоокеанската островна област от Южна Америка в предколумбови времена. През 1930 г., в изследването си върху хавайските растителни видове, О. Дегенер приведе писмени източници, свидетелствуващи, че първите внесени от европейците ананаси са били засадени на Хаваите през 1813 г., сиреч четвърт век след като Кук открива островите, а наред с това добави: „…много по-рано хавайците отглеждали този растителен вид в полудиво състояние.“ В работата си върху историята на ананаса Дж. Л. Колинс също обърна внимание на неговото ранно присъствие в Хавайските острови, като изтъкна, че сред местните аборигени е бил известен под името хала Кахики. Кахики е полинезийското название на легендарната им прародина, а хала има еднакъв корен с ха'а и хара — местни имена на същото растение на Маркизките и на Куковите острови.

И Хаваите са сред ония полинезийски острови, където първите европейски посетители заварили диворастящ мъхнат памук. За него — Gossypium tomentosum — преди се смяташе, че е ендемичен за Хавай, но гореспоменатите анализи на Хътчинсън, Силоу и Стивънс доказаха през 1947 г., че е пряк дериват на изкуствено получения 26-хромозомен памук, създаден от представителите на аборигенните култури в Мексико и Перу. Тримата автори заявиха, че „предвид тясното му родство с видовете памук от Новия свят, Gossypium tomentosum може да е стигнал Хавайските острови само след появата на цивилизация в тропическа Америка“.

Друг забележителен растителен вид в поредицата от американски хранителни култури, познати на аборигените в Хавай, е физалисът — Physalis peruviana. Хилебранд смята, че е натурализиран и отбелязва местното му название — поха. В древни времена на Хаваите го ценели заради ядивните му плодове, които се запазвали в продължение на няколко месеца. Физалисът е американска хранителна култура, свойствена за региона от Мексико до Перу. В Новия свят са били отглеждани два сорта, но хавайската разновидност, Physalis peruviana се е срещала най-вече в Перу. Картър отделя девет растителни вида от американско-хавайските растения в труда на Хилебранд и изтъква, че целият списък заслужава да се проучи от етноботаническа гледна точка. За физалиса той казва следното: „Подобно на памука, батата и хибискуса, Physalis отново сочи към Перу.“ И още: „Дори само тия няколко бележки от един стар ботанически труд предлагат указание за произхода на американския елемент в хавайската флора. Наистина би било странно, ако се окаже, че природата е доставила в Хавай единствено „космополитните треви“, употребявани от човека в Америка, а с тях и приложението им, какъвто е случаят с Argemone.“

Наличието на чисто американския мак Argemone (A. alba var. glauca) из островите на Хавайската група било забелязано още от капитан Кук, когато стъпва там като първооткривател, и впоследствие този растителен вид причинява значителни главоболия на учените. В работата си за рода Argemone Д. Прейн заявява, че присъствието му в Полинезия „трудно може да се обясни“, а по-късно колегата му Ф. Фед в студия на същата тема просто повтаря: „Наистина е трудно да се обясни.“

Установено бе, че белоцветният хавайски мак Argemone е в крайно тясно родство с една разновидност, растяща по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка. Аборигените в Перу са отглеждали Argemone заради неговите наркотични и анестезиращи свойства; със същото предназначение растението е било използвано и в Хавай. Ето защо не е никак чудно, че етнолозите скоро му обръщат внимание. Сътрудникът към хавайския музей „Бърнис П. Бишъп“ Дж. Ф. Стоукс е сред учените, заинтригувани от значението на американския батат за древните хавайци; по друг повод той пише: „Ако между Хавайските острови и Централна Америка в старо време е съществувал контакт, тогава може би няма да е толкова учудващо, че хората на Кук са намерили на Хаваите мексикански мак (Argemone mexicana). Не е изключено семето му да е било донесено от кораб, а не от вятъра, както обикновено се приема.“

Накрая Картър предприе решителната стъпка и предложи: „В случая става въпрос не за някакъв плевел, а за растение с конкретно приложение за дадена култура. Фактът, че самият растителен вид и специфичната му употреба са пристигнали заедно, предполага по-скоро умишлен, отколкото случаен пренос… И тук, и в Америка растението се използва строго за едни и същи медицински цели: не се извлича само маслото от семето, приложение има и млечният сок — при хронични кожни заболявания. Растението е било вече утвърдено, когато Кук открива островите. Фед отдавна отбелязва, че то расте по открити места — характерна черта за внесените отвън растения, както още по-рано бе посочил Енглер. Фед не смята, че то е въведено тук в древни времена. Подобни свидетелства безспорно говорят, че този вид е донесен на Хавайските острови от човека.“ И по-нататък: „Argemone предполага, че обменът на знания не е засягал само хранителни култури, но е обхващал и медицината плюс свързаните с нея магически действия и ритуали.“

Както вече казахме, погрешно би било да си представяме, че Полинезия е била един островен рай до пристигането на първите заселници. Във всяко кътче, където има запазени предания, ние научаваме, че преди появата на човека островите са били едва ли не напълно лишени от полезна растителност. Според преданието на потъналата днес в зеленина островна група Мангарева, „когато Миру и Моа пристигнали тук, това място било необитаемо. Нямало и никакви високи дървета от брега до подножието на планината. Земята била гола.“

Макар че някои американски растения, като тръстиката тотора и папаята, явно не са се разпространили по-навътре от периферните тихоокеански острови, най-близки до родината им — Америка, други, като влакнодайния памук, през Дружествените острови стигнали чак до Фиджи. А има и такива, като сладкия картоф, които проникнали още по-нататък в Меланезия, където имало полинезийски колонии, ала не и по-далеч. Кокосовият орех обаче успял да си пробие път през целия Пасифик до Малайския архипелаг и континента няколко столетия преди идването на европейците. Причината може би е пределно ясна: кокосовата палма е растение, достатъчно добре пригодено, за да издържи на промеждутъчната дифузия през сухите коралови атоли на Микронезия, а ако са се били вече хванали, плодовете й неминуемо са придружили мореплавателите в далечните им пътешествия поради своето дълготрайно съдържание от сърцевина и мляко.

В глава II видяхме, че не само европейските първооткриватели, но и някои от балсовите салове, плавали през XX век, са подминавали полинезийските островчета и са продължавали през обитаваната от негроиди Меланезия, докато стигнат суша. Нищо чудно същото да се е случвало и в праевропейски времена. Дори ако отделни полинезийски острови са били открити от предмаорско-полинезийски пътешественици, потеглили от Перу, те може да не са намерили там нищо друго освен риба и морски птици, поради което естествено е било да напуснат тези необитаеми и бедни островчета, за да продължат нататък, додето стигнат големите, обрасли в джунгли територии на Меланезия, където древното полуконтинентално население е могло да им предложи тропически култури, отглеждани от самите тях.

Да се предположи ранно проникване в Меланезия от аборигенна Америка е възможно не само поради археологическото и историческото присъствие на спирална керамика от американски тип в тази област и на редицата други културни паралели, но и от наличието на влакнодаен памук, който, за разлика от батата и кратуната, няма как да е бил засаден от изработващите тапа полинезийски маори. Освен това допълнителен брой полезни растения от Новия свят са проникнали доста на запад, чак до триъгълника Самоа — Тонга — Фиджи. През миналия век Б. Зееман установи, че голяма част от флората на Фиджи има американски произход, а Мерил призна: „…щом полинезийците са били в състояние да внесат сладкия картоф от Америка в Полинезия, тогава те са могли да разпространят и разни американски плевели.“ Отново обаче процентът на полезните растения е очебийно висок. Към тях спада и Heliconia bihai, чисто американско влакнесто растение, което най-неочаквано се появява на границата между Полинезия и Меланезия. Дж. Дж. Бейкър откри, че тихоокеанската Heliconia е само културна разновидност в тясно родство с вида, отглеждан от автохтонното население в Мексико и Перу. Пак Кук — ботаникът — пръв изказва предположение, че и това растение навярно е било пренесено от човека, тъй като листата му били използвани от коренните земеделци за направа на шапки, рогозки, кошници и сламени покриви, докато съдържащите скорбяла корени служели за храна. Ето какво казва той: „Макар и вече да не се отглежда от полинезийците, този вид расте изобилно в планините на Самоа, както и на много от по-западните архипелази. В Нова Каледония от твърдите му листа още се плетат шапки, ала свойственият за малайския регион Pandanus предлага по-добър материал за всевъзможни нужди и затова е изместил Heliconia от земеделието на полинезийците.“

Етнолозите винаги са смятали, че тарото е въведено в Полинезия от Меланезия — което несъмнено важи за същинското таро, Colocasia antiquorum, способно да вирее само в блатиста почва и в напоявани поля. Ала друг е въпросът с предпочитащото безводни терени таро — Xanthosoma antrovirens, известно в Таити и на Маркизите под името таруа, единственият сорт таро, който расте в сухата почва на остров Пасха между пръснатите блокове лава. Сухолюбивото таро би могло да дойде само от Америка — родината на всички видове от този род. Подобно на Кук, Зауер доказа, че, както в случая със същинското таро, в Америка Xanthosoma обикновено се отглежда във влажни низини. В Перу корените му се сушат и съхраняват.

Американският ямсов боб, Pachyrhisus, се среща в споменатата погранична зона между Полинезия и Меланезия. Тъй като този вид е тясно свързан с истинския ямс — Dioscorea, може би ще е подходящо да разгледаме най-напред него, пък и историята му крие повече проблеми. Всеобщо мнение е, че ямсът е меланезийско растение, пренесено заедно с хлебния плод в Полинезия. Това в никакъв случай не е сигурно. Родът Dioscorea се е разпространил през Тихия океан в предколумбово време: при своите пътешествия първите европейци го откривали навсякъде от атлантическия бряг на Централна Америка до островите на Индонезия. В проучването си на културните растения от Южна и Централна Америка специалистът по география на растенията С. О. Зауер изтъква, че в тропиците на Новия свят има много диви сортове Dioscorea, някои от които се отличават с ядивни грудки. Картър посочва, че под местното си название ахес ямсът е бил описан подробно още от времето, когато испанците за пръв път стъпват на Карибските острови — най-напред се споменава в хрониката на Наварете за плаването на Колумб: „И тъй, ето още едно растение, което, подобно на сладкия картоф, се размножава вегетативно и затуй е в крайна степен непригодно да прекоси моретата с помощта на вятъра, теченията, птиците или други посредници, освен с човека, но все пак то е пресякло океана преди Колумб.“

Браун също добре си дава сметка, че аборигенният ямс би могъл да достигне Маркизите по-скоро от Новия свят, отколкото от Меланезия. След като научава, че местното название на този кореноплоден вид е пуахи, той отбелязва: „Материалът е недостатъчен, за да се определи със сигурност, но изглежда, че това растение се приближава до Dioscorea cayennes Lanarck (ако не е и тъждествено с него) — ендемичен за Африка вид, някога отглеждан нашироко в тропическа Америка… Подземните му грудки се ценят изключително от аборигените, които ги използват за храна… На Маркизките острови се среща много рядко. Намерен бе всичко на всичко един екземпляр — на Фату Хива, най-южния остров от архипелага. Няма съмнение, че е въведен от автохтонни обитатели, и то много отдавна.

Ако действително се окаже D. cayennesis, с който има силна прилика, това ще бъде още едно указание за контакт с Америка.“

М. У. Джейкмън също причислява ямса, наред с батата, памука, хибискуса, кокосовата палма и Argemone, към етноботанически сродната група от културни растения, разпространени в тихоокеанската островна област преди появата на европейците. „Тези растения вероятно водят произхода си от Америка и оттам са били пренесени на островите, където земеделието явно е било много по-младо, отколкото в Новия свят, а освен това и главните течения в Пасифика текат на запад, от Америка към островите. Повечето от въпросните видове не са били отнесени случайно до островите от морските течения, а са били пренесени умишлено от една или повече групи древноамерикански преселници; това се доказва от факта, че поне някои от тях, по-точно тези, които могат да живеят в солена вода, не биха могли да пресекат океана без човешка помощ…“

Аргумент, подкрепящ идеята, че ямсът е достигнал тихоокеанските острови от Америка, а не от Малайския архипелаг, се съдържа в гореспоменатата връзка с ямсовия боб Pachyrhisus. Ямсовият боб, познат сред индианците кечуа под названието ахипа, бе открит при археологически разкопки в пръснатите край Паракас на перуанския бряг прединкски гробове на червенокоси мореплаватели с балсови салове и гуари. За него се знае, че е ендемичен вид за Андската област и че местните племена го отглеждат наред с ямса заради неговите инсектицидни качества. Независимо от съществените му лекарствени свойства той се използва най-вече за храна — воднистите му грудки са вкусни и сладки. Когато видял ямсов боб в Океания, Гъпи останал поразен: „…родината на pachyrrhisus е Америка. Човек може само да се чуди как растение с такава история е попаднало в Западния Пасифик… Въпреки че търсих упорито, не успях да намеря негови семена. Според Грефе в Тонга много го садели с цел да подготвят почвата за отглеждане на ямс…“

И отново Кук, види се, пръв сред ботаниците осъзнава, че „и по времетраене, и по вложени усилия за крайморските обитатели на аборигенно Перу пътешествието до тихоокеанските острови би било по-кратко, отколкото до районите във вътрешността на континента, покорени от праевропейските владетели на тази империя“. Ето тук, предполага той, се крие обяснението на това как е възможно ядивната грудка на такъв представител на бобоцветните като ямсовия боб да се разпространи от Перу чак до Тонга и Фиджи. И казва: „Туземците от островите Тонга вече не отглеждат Pachyrhisus за храна, но все пак го оставят да расте по угарите с надежда, че ще им помогне по-скоро да получават богати реколти от ямс… понякога това растение по най-необясним начин се появява в местните религиозни обреди — указание за по-голямото му значение в древни времена.“

Срещу това множество от генетични свидетелства, които говорят, че съществени елементи в древното тихоокеанско земеделие са били пренесени от Южна Америка чрез посредничеството на човека, бе приведен само един контрааргумент: царевицата, класическа американска култура с изключително древно разпространение в Новия свят, която изобщо не се е отглеждала в Океания до въвеждането й от европейците. И тъй като това бе неопровержим факт, в съгласие с преобладаващото становище за изолацията на Новия свят от всякакви отвъдморски територии освен Сибир, той не би могъл да се сравни по силата на своето въздействие върху етнолозите с никое друго ботаническо наблюдение. Ето защо е полезно да отбележим, че когато експедицията на Менданя открива през 1595 г. първите полинезийски острови — Маркизката група, — корабите на испанците идват от Перу и носят царевица. Член на експедицията изрично записва в дневника си, че екипажът „зася царевица в присъствието на туземците“. Въпреки това на Маркизите не растяла царевица, когато през 1774 г. капитан Кук преоткрива островите, а и днес не е по-различно. По същия начин през 1786 г. Лаперуз посял царевица при посещението си на остров Пасха, ала при пристигането си мисионерите не открили никаква царевица и близо век по-късно засели отново. Едва ли някой ще тръгне да оспорва исторически документираните пребивавания на Менданя и Лаперуз съответно на Маркизите и остров Пасха само защото посятата царевица не се е хванала. За презокеанските плавания, разбира се, трябва да се съди по големия брой американски културни растения, за които може да се установи праевропейското им присъствие в Полинезия, а не по единствения растителен вид, за който се знае, че липсва. Ако е възможно едно липсващо растение да се използва за аргумент срещу съществуването на контакт, тогава със същото внимание би трябвало да се разгледа и отсъствието на основната малайска храна — ориза. В заключение бихме казали, че всеки учен, следил с интерес през настоящия век набъбващото количество от солидни етноботанически свидетелства, не би могъл да не се съгласи напълно с призива на Дж. Бароу, включен в словото му при откриването на председателствувания от него симпозиум относно растенията и миграцията на тихоокеанските народи, проведен в рамките на конгреса по тихоокеански проучвания в Хонолулу през 1961 г. Като призна, че тихоокеанската ботаника твърде дълго е била напътствувана от една почти общоприета догма, отнасяща се до еднопосочното плаване на човека в Пасифика, той препоръчва да се преразгледат наличните ботанически свидетелства в светлината на установения вече факт, че южноамериканските мореплаватели с балсови салове биха могли да имат принос за разпространението на андския елемент в праевропейската флора на Океания.

Бележки

[1] Остатъци от епохата преди новокаменния век. Б.р.

[2] От Полинезия: Chenopodium и Solanum insulaepaschalis; от Америка: Scirpus riparius (основен строителен материал), Sophoro toromiro (диворастящо дърво, предпочитано най-вече за резба), Lycium carolineanum (див храст с ядивни плодове), Cyperus vegetus (ядивни корени) и Polygonum acuminatum (лекарствено растение). Б.а.