Тур Хейердал
Древният човек и океанът (15) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава XIV
Обзор

Еволюцията на мореплаването може да се сравни с пътя на река: притоци от множество незначителни извори се съединяват в едно и набират мощ, преди да се влеят в морето. След като първобитният човек се е опитал веднъж да преплава до отвъдния бряг, яхнал дървесен ствол, не се е изисквала кой знае каква находчивост, за да се сети, че стеблото няма да се преобръща, ако до него се прикрепи второ. Такава е била неизбежната стъпка към създаването на грубия сал от трупи.

Логично е да допуснем, че способността на масивния дървен труп да носи товар е била очевидна за древния човек, преди той да помисли за плаваемостта на тръстиковия сноп, тъй че дървеният сал предхожда тръстиковата лодка в развитието на примитивната навигация. Обаче решаваща роля в местната еволюция се пада на наличния материал — дърво или тръстика.

Безформени, скалъпени как да е салове най-напред несъмнено са се правели с цел да се пресече дълбока река или да се достигне примамлив остров. Когато първобитният човек се е убедил в преимуществата на плавателния съд дори при продължителни пътувания по вътрешни водни пътища и в крайбрежни води, за превоз на тежки товари и за риболов в езера, той намалил съпротивлението на сала във водата, като заострил носа и по този начин увеличил скоростта му. Така постепенно се развили по-сложни по форма салове от дървени трупи и плавателни съдове от растителни снопи. Употребяваните до неотдавна най-изтънчени образци на тия две основни категории са балсовите салове и тръстиковите лодки от тотора, разпространени по бреговете на някогашната инкска империя.

Голяма крачка напред, но в съгласие с друга идея, било хрумването да се издълбае по дължина дебело стебло, чиято плаваемост зависи от подемната сила на изместената от въздуха вода, а не от масата на издълбаната дървесина. Преходът от сала към кануто довел до намаляване на съпротивлението, оказвано от водата (то е минимално при един-единствен заострен край), като същевременно се увеличила свободата на движение по тесните водни пътища.

Безспорно кануто е първият съд, при който плавателността се постига чрез принципа на кухия корпус. Но навярно никога не ще узнаем кой е първият съд, построен във формата на истинска лодка — дали водонепроницаемото кану или пропускащата вода ладия от снопи. Ала ние знаем, че с изобретяването на кануто се е стигнало до задънена улица, независимо дали е било изработвано от издълбан дървесен ствол или от скелет, покрит с кожа или кора. Принципът на корпуса е навлязъл в корабостроенето по съвсем различни пътища. Най-големите и най-съвършени образци на кану, известни в историята, принадлежат на индианците от северозападния бряг на Америка и на техните океански съседи от Хаваите до Нова Зеландия. В праевропейски времена огромни канута са се правели и в Карибския басейн, както и по западното крайбрежие на Африка. В районите, където не е имало грамадни дървесни стволове, най-вече в Полинезия, към издълбаното дъно на съда обикновено са се привързвали странични дъски, ала никъде по света не е намирано кану с добавка от вътрешен скелет, който да се доближава до размерите и формата на същинския кораб с шпангоути. Популярния възглед, че плавателните съдове на най-ранните цивилизации са се развили от издълбаното кану, е напълно неоснователен.

Най-старите известни нам кораби са били строени от тръстикови снопи, а не от дървени трупи или дъски. Те са били конструирани съгласно елементарния принцип на самостойната плаваемост на материала, осъществявана чрез пропускане на водата, а не според принципа за изместване на водата от водонепроницаем корпус. За тези най-древни съдове знаем от праисторическото изкуство в Северна Африка и Западна Азия. За техните форми и размери може да се съди от преддинастичните петроглифи в Египет, от скалните рисунки в Сахара и от гравюрите върху най-старите месопотамски печати. За пръв път мачта и ветрило са били употребени през този начален период за тръстиковия съд. Един керамичен модел на лодка в Иракския музей, снабден с цилиндрична основа за мачта, показва, че ветроходното изкуство е било познато в тази област най-малко от 4000 г. пр.н.е. Голяма преддинастична кана в Британския музей е украсена със смятаното за най-древно египетско изображение на ветроход с надстройка на палубата, което е датирано в периода на Накада II, по-рано от 3100 г. пр.н.е. Въпреки това огромният брой тръстикови кораби — много от тях с мачти и ветрила, — които бяха открити през последните години в дългите, обезводнени „вади“ между Нил и Червено море, ни връщат към същата преддинастична епоха и могат основателно да съперничат по възраст с образците в древната керамика на Египет и Ирак.

Заслугата за прехода от стегнатите, компактни съдове от тръстикови скопи към покритите с дъски „кухи“ кораби обикновено се приписва на финикийците, ала тази общоприета представа е в противоречие с археологическите свидетелства. Като народ финикийците са се обособили от общата маса на ханааните едва през втората половина на II хилядолетие пр.н.е., а хетите, които също са имали достъп до кедровите гори, са строели сложни дървени кораби преди тях, както личи от два реалистични хетски релефа — единият може да се види на живо в Каратепе (Южна Турция), а другият е пренесен от Тел Халаф и изложен в Британския музей. В Египет обаче около 2800 г. пр.н.е. фараонът Хеопс поръчал да му направят разкошен дървен кораб, който по изящество на мореходната си форма се равнява на най-добрите викингски образци, ала по размер ги превъзхожда значително и сравнени с него по възраст, те, а дори и финикийските изглеждат кажи-речи съвременни. Учудващото при този най-древен от известните на историята дървени съдове е това, че без да притежава същински шпангоути, той е съшит от вносни ливански дъски и макар да подражава на тръстиковите си предшественици по мореходна форма и вид, крехката му конструкция показва, че е бил предназначен само за ползване по тихите води на Нил.

Внезапният скок от тръстиковата ладия към дъсчения кораб от вносен материал идва толкова ненадейно за Египет, че недвусмислено подсказва наличието на външно влияние. Естествено е да обърнем поглед към Мала Азия, откъдето фараонът е получил кедровите дъски. В Месопотамия може да се проследи ясно очертан преход от водопропускащ съд към корпус с шпангоути. Древните храмови релефи в Двуречието изобилствуват с реалистични изображения на тръстикови лодки, които участвуват в морска битка или превозват пътници; също е показано как се транспортират товари със салове от трупи или с големи гуфи от типа на примитивните съдове, изплитани от ракита. Кръглите гуфи и лодковидните джилабие и днес още се използват по река Ефрат и в детайли съответствуват на археологическите модели в Багдадския музей, правени край бреговете на същата река преди около пет хиляди години. Техният корпус е изграден от тръстика, обмазана отвътре и отвън с битум — точно както библейският патриарх Ной построил своя голям кораб съгласно сведенията на местните автори на Стария завет. Ной изрязал ребрата му от кипарисово дърво вместо от тръстикови снопи и употребил тръстика само за външната обшивка, която импрегнирал със смола. За древните крайморски обитатели по средиземноморския бряг на Мала Азия, където тръстика почти не виреела, а кедровите гори се срещали в изобилие, дървеният материал е бил изключително удобен за обработване, понеже от него лесно се изрязвали тънки, твърди дъски — ето защо замяната на тръстиковата обшивка е дървена за тях е била логична стъпка. Но дори и най-древните жители на Месопотамия са имали достъп по суша до източните граници на необятните тогава кедрови гори, тъй че дървени кораби, изглежда, са се използвали от много древни времена в Ирак и в Арабския залив^[1]. Този по-траен вид плавателен съд с корпус би трябвало бързо да се е разпространил в Египет, където още от епохата на най-старите династии фараоните са внасяли кедрови дъски за строителство на храмове.

Ала тръстиковите ладии са имали своите преимущества и са се запазили и до ден-днешен по езерата във вътрешността на Западна Азия, Мексико, Африка и Южна Америка, откъдето са стигнали и до остров Пасха. Те се употребяват или по-точно са се употребявали до началото на настоящия век на средиземноморските острови Корфу и Сардиния, по атлантическото крайбрежие на Мароко, в Арабския залив и още по̀ на изток — чак в Цейлон. Знаменателно е, че са оцелели предимно във водите, съседни на прочутите центрове на древна цивилизация: в Южна Америка — на езерото Титикака, край руините на Тиауанако; в Африка — там, където река Лукус се влива в Атлантика край внушителните развалини на мегалитния град Ликсус, и на езерото Тана, откъдето Нил започва своя път през Египет; в Азия — по реките Ефрат и Тигър, чиито брегове са осеяни с шумерски паметници, на остров Бахрейн, откъдето се предполага, че произхожда шумерската цивилизация, и в мочурищата на река Хелманд, която попада във водосборния басейн на Инд, в чиято долина се намират знаменитите градове Харапа и Мохенджо Даро. Освен че спадат към преобладаващите мотиви в древните изображения от Месопотамия и Египет, тръстикови лодки присъствуват и в изкуството на Кипър и Крит; изсечени са още по стените на крайбрежните погребални пещери в Израел, гравирани са на печати, намерени из хетските територии в Южна Турция, и са изобразени върху мегалитните плочи на древните храмове в Малта, които според най-новите радиовъглеродни датировки предшествуват възникването на египетската цивилизация.

Египет и Месопотамия отдавна си съперничат за честта коя от двете страни да бъде приета за най-древния източник на цивилизация. Ето защо оправдана бе възбудата сред научните среди, предизвикана от обнародването на радиовъглеродните анализи през последните години, които свидетелствуват, че на невзрачния остров Малта е имало развита култура, преди такава да се появи в обширната и плодоносна Нилска долина. Нещата още повече се заплетоха, след като напоследък датските археолози, работещи на покрития с пясъци крайбрежен остров Бахрейн в Арабския залив, откриха значителни останки от някаква местна цивилизация, по-стара от месопотамската.

Дълго поддържаното убеждение, че цивилизацията се е разпространила от Египет — на запад и на север през Средиземноморието, и от Месопотамия — на юг и на изток през Арабския залив, може вече да се смята за хронологически недостоверно. В наличието на зрели островни култури на Малта и Бахрейн, предхождащи зараждането на цивилизациите в Египет и Месопотамия, някои изолационисти видяха аргумент в защита на идеята за съществуването на множество люлки на култура, а не само на две — речните долини в Азия и Африка, откъдето се приемаше, че цивилизацията се е разпространила по света. Този изолационистичен довод привидно бе подсилен от факта, че радиовъглеродните датировки отнасят към също толкова древни, праисторически времена и средиземноморските по стил каменни кули, и сродните с тях следи от високоразвита култура по крайбрежните области на Британските острови и съседните архипелази.

Нищо чудно наистина да се наложи археологията да внесе сериозни поправки в досегашните си възгледи, дори може би предстои пълен поврат в утвърдения начин на мислене, но споменатите открития от последните години едва ли могат да се смятат за аргументи в полза на изолационизма. Малта, Бахрейн и Великобритания са острови и самият факт, че са били обитаеми, вече е свидетелство за наличие на лодкостроителство, дълбоководна навигация и съответно за някакви контакти по море. Няма да е неразумно, ако предположим, че внушителните познания по сложна мегалитна архитектура, проявени в Малта, както и множеството други следи от организирани общества и същинска цивилизация, оставени там и на остров Бахрейн, не са се развили на местна почва, а са били донесени от преселници, които положително са придобили поне своята корабостроителна сръчност и навигационно умение другаде. Това изглежда още по-вероятно, тъй като останките от древните цивилизации на Малта и Бахрейн наред с праисторическите каменни кули на Британските острови са датирани в начални, а не в късни периоди, така че просто няма кога да се е осъществила местна еволюция.

Науката винаги е поддържала, и очевидно с основание, че за възникването на истинска цивилизация с всичките й съставни елементи, най-вече строителство на мегалитни храмове без практическа функция, но все пак изискващи използване на организирана работна сила, са били необходими големи етнически групи, подчинени на единно ръководство, и надеждно стопанство, основано на реколтата, получавана от обширни пространства плодородна земя. Досега не са намирани свидетелства, които да оборят това логично съждение. Колкото до разглежданите острови, в огромната си част, особено Малта и Бахрейн, те не отговарят на горните изисквания; дори преди ограничената им островна площ да стигне до днешното си безплодие, те не са разполагали със стопански богатства, способни да стимулират развитието на цивилизация, каквато е липсвала и на близкото континентално крайбрежие. И ако откриваме внушителни останки от стара култура на почти всеки обитаем остров в Средиземно море и в Арабския залив, нейното присъствие там безспорно се дължи на дифузия, а не на независима еволюция, протекла в еднакво направление. Историята показва, че всички по-големи острови в Източното Средиземноморие са плащали данък на Египет, до което изобщо не би могло да се стигне, ако Египет е бил само сухопътна държава без средства и възможности да наложи със сила тази отвъдморска повинност, при това египетски изделия са се разпространили далеч на запад, дори отвъд Гибралтарския пролив — факт, потвърден от неотдавнашните находки във финикийското пристанище Кадис на атлантическия бряг на Испания. Самите финикийци създали колонии и разнесли своите знания и изделия във всяко кътче на Средиземноморието, а също на север и на юг от Гибралтар. И в противоположната посока, отвъд границите на Мала Азия, океанът е служел за съобщителна артерия още от древността. От главния библиотекар на египетската библиотека за папируси в Александрия научаваме, че египетски тръстикови кораби са плавали до такива отдалечени места, като Цейлон и устието на Ганг. Шумерите и други древни морски народи са търгували с Бахрейн, даже с Харапа и Мохенджо Даро в долината на Инд. Старите араби съобщили на Васко да Гама през кой сезон духат благоприятните ветрове за плаване до Индия и му дали точни навигационни указания, но все пак те били изпреварени от финикийците, които пътешествували далеч на изток покрай азиатския бряг — най-малкото до Индонезия.

Ала много преди всички тези исторически и протоисторически плавания на Малта и Бахрейн е била създадена цивилизация. Мотивите, подтикнали мореплавателите да посетят тия острови и да се заселят там, навярно са били същите, които са отвели египтяните и шумерите в Индия, а финикийците — извън родното Средиземно море. Подтикът към пътешествия едва ли се е изменил с преминаването от праисторически в исторически времена. Човекът е бил движен от стремеж за проникване в неизвестното и за търсене на по-хубави пасища; мамен е бил от желание да донесе у дома си съкровища и да се сдобие с богатство чрез нови търговски пътища; хвърлял се е напред, обладан от религиозен фанатизъм, но също и от страх. След като първобитният човек е предприел първите стъпки по пътя към организираното общество, той е живял в непрекъснат страх от неприятели, които могат да нападнат семейството му, общината и да присвоят имуществото и земята му. Причината, поради която толкова много острови са станали дом на древни цивилизации, може логично да се обясни с враждебна заплаха, довела до бягство. Навред из континента е съществувала опасност от ненадейни нападения в гори и планини в безбрежната пустош. А островът е бил надеждна твърдина, поне в началния период на цивилизацията, преди крайбрежните народи да натрупат мореходен опит и да създадат могъщи флоти, способни да извършат набези във всички посоки. Фактът, че на острови от рода на Малта и Бахрейн има следи от цивилизация, по-древна от египетската и месопотамската, просто обръща хронологията в географско отношение. Поражда се възможност древната култура да се е разпространила на изток през Средиземно море и на север през Арабския залив, а не в обратна посока, както се предполагаше досега. Това би трябвало да насочи вниманието на археолозите към области, неизследвани до момента навярно защото са покрити с вода или засипани с пясък, ала ние нямаме право да смятаме, че днешните граници на пустините и моретата съвпадат точно с техните очертания, съществували в афро-азиатския свят преди въздигането на египетската и месопотамската цивилизация. Напротив, ние знаем, че пустинята открай време настъпва и завладява плодоносните гори и пасбища в Северна Африка, както това може да се види и днес — с годишна скорост, измерима в мили, при което огромни количества пясък заличават някогашни поселища и речни легла. Петроглифите по стените на безводния каньон Вади Абу Субейра в Горен Египет са отдалечени на над сто мили от Червено море, а скалните рисунки в пустинята Тасили в Северен Алжир се намират на близо хиляда мили от средиземноморския бряг, но и на двете места са изобразени тръстикови лодки, заобиколени от хора птици в египетски стил, крокодили, хипопотами, водни козли, жирафи, елени, лъвове и някои други речни и горски животни, които днес са изчезнали от тези райони на Африка, зарити с пустинен пясък. В безплодните сега простори древният човек е плавал с тръстикови ладии по реки, езера и блата, заобиколени с гори, които сигурно са съществували там до III хилядолетие пр.н.е. И Месопотамия, и цяла Мала Азия до средиземноморското крайбрежие на Ливан са били залесени и потънали в зеленина, когато цивилизованият човек е започнал да сече горите. Огромните пясъчни дюни, погребали безброй градове, дори внушителните пирамиди и храмове навред от Ур до Ниневия, погълнали древните каменни руини и стотиците хиляди, отдавна ограбени погребални могили на остров Бахрейн, продължават да крият неразгадани тайни от праисторията на човека.

Толкова за пясъка. А какво да кажем за границите между морето и сушата? Знае се само малка част от измененията на бреговата линия. Някои от известните на древните мореплаватели острови, заливи и пристанища са напълно неузнаваеми, днес. Има стари поселища, изчезнали под водата вследствие на геологически процеси; други са скрити под наноси, лава и пепел. Тинята, отлагана от големите реки в Африка и Месопотамия, бавно, но неотстъпно е покрила някогашните долини около делтите, заливите и местата за приставане. Повечето пристанища в афро-азиатския свят са се изменили от времето на шумери, фараони и финикийци. Ако проучим малкия пристан Библос, ще открием под водата извън днешния му вход, създаден през средните векове, останки от настилката на старите му товарни кейове. Афро-азиатският бряг се е променил значително дори и след VI век пр.н.е., когато обединената египетско-финикийска морска експедиция на фараона Нехо потеглила от Червено море, за да обиколи африканския континент. От лицето на земята са изчезнали шестте пристанища по атлантическото крайбрежие на Мароко, където около 450 г. пр.н.е. хвърлила котва флотата на Хано, който тръгнал от Картаген в противоположна посока, за да изследва западния бряг на Африка със своите шейсет галери, пълни с 30 000 души — бъдещи основатели на нови колонии. В действителност някои от тия пристанища са се превърнали в части от сушата дори след като римляните са преминали през Гибралтарския проток, за да завладеят берберските и финикийските селища.

Най-важното откритие на римляните по атлантическия бряг на Африка е островният град Ликсус, известен тогава под названието Маком Семес — Градът на Слънцето. По това време внушителните, ориентирани по слънцето мегалитни градежи са били вече толкова стари, че римляните са смятали Ликсус за Вечния град — по-древен от всяко друго поселище в границите на Средиземноморието; всъщност римляните са свързвали селището с полубоговете, живели на земята преди появата на човека, и вярвали, че гробът на Херкулес се намира на този въздигнат над Атлантика остров. Днес Ликсус вече не е остров и на неговите кейове не пристават кораби. Масивните руини сега могат да се видят полузаровени върху вдаден нос, заобиколен отвсякъде с разни поля, през които река Лукус се вие надолу към атлантическия бряг, почти невидим в далечината. Някога кораби, чиито размери несъмнено са съответствували на внушителните градежи в Ликсус, са приставали на острова, а днес дори миниатюрните четириместни или шестместни тръстикови лодки, съхранили се сред местните рибари, не са в състояние да се доближат до подножието на оградения от суша хълм. Голяма римска мозайка с изображение на Нептун свидетелствува за някогашни връзки с океана, а развалините на арабските джамии и римските храмове са затрупали още по-древните берберскн и финикийски съоръжения, които на свой ред са били изградени от гигантските каменни блокове, довлечени отдалеч от незнайните слънцепоклонници, заселили се първи тук. Техните стари пристани са погребани на неизвестна дълбочина в основата на възвишението — днес само сводестите покриви на много по-късните римски продавници стърчат в редица над зелените треви, където някога са приставали галери.

Макар и да знаем, че има крайбрежни градове, удавени в нанос и тиня, и зарити от пясък поселища навътре в сушата, ние все пак трябва да си дадем сметка за геологическите изменения, ако искаме да разберем каква голяма част от миналото е скрита от погледа ни. Градовете Помпей и Херкулан са изчезнали през 79 г. и до миналия век не бяха открити; Акротири, град от бронзовата епоха на гръцкия остров Санторин (Тира), забравен дори и в легендите, беше намерен от гръцкия археолог Спиридон Маринатос при разкопки през 1956 г. Неговото откритие — наред с геологическите и океанографските проучвания — обогати нашите непълни знания за древната история на Средиземноморието.

В глава III споменахме, че според Л. Померанс вулканичното изригване на Санторин е предизвикало огромни вълни, които са се разпространили надлъж и нашир из Средиземно море с гибелни последствия за крайбрежните поселища. Известно е, че около 1200 г. пр.н.е. почти навсякъде из Източното Средиземноморие се появяват следи от страшна катастрофа. Померанс е убеден в способността си да докаже, че катаклизмът, възникнал по това време, е унищожил съществуващите цивилизации и е оставил след себе си гола пустош. Опустошенията са се разпрострели на такава голяма площ, твърди той, че не е възможно да са били причинени само от насилствените действия на оцелелия войнствен „морски народ“, а е по-логично да са настъпили в резултат на вулканичното изригване и надигналите се унищожителни вълни. Обикновено се приема, че вулканът на Санторин е изригнал около 1400 г. пр.н.е. Това е две столетия преди повсеместния срив на цивилизациите в Източното Средиземноморие, който според единодушното мнение е станал около 1200 г. пр.н.е. Ако бъдещите изследвания докажат правотата на Померанс и се окаже, че хаосът, настъпил в този район, който включва островите, Египет и цяла Мала Азия, действително е бил причинен пряко или непряко от вулканично изригване и породени от него цунами, тогава наистина ще разполагаме с по-основателна причина за възникналия смут, отколкото ни предлагат ограничените нападения на „морския народ“.

Забележително е, че бягството на евреите от Египет и тяхното връщане в Израел обикновено се отнася към същите тревожни времена. Тъй като спомените за това събитие са записани, нищо чудно зад юдейското твърдение, че бежанците са успели да напуснат Египет, защото египетските войски, с колесниците и кавалерията, били издавени от голямо наводнение, а междувременно те стигнали Синайските планини, да се крие колективно възпоминание за някаква огромна приливна вълна от онова време. Това юдейско предание, прославено от разказа в старозаветния „Изход“, е още по-драматично описано в псалом 114: „Когато излезе Израил из Египет… Морето видя и побягна; Йордан се върна назад. Планините се разиграха като овни, хълмовете — като агнета. Що ти стана, море, та си побягнало? На тебе, Йордане, та си се върнал назад? На вас, планини, та се разиграхте като овни? На вас, хълмове — като агнета? Трепери, земьо, от присъствието Господно, от присъствието на Якововия Бог, който превърна канарата във воден поток, кременливия камък — във воден извор.“

Няма съмнение, че Давид възпява същото събитие в своята възхвала към Бога Израилев („Втора книга на царете“ 22:4-20): „…Ще призова Господа, който е достохвален; така ще бъда избавен от неприятелите си. Защото вълните на смъртта ме окръжиха, порои от разрушения ме стигнаха… И към Бога мой за помощ викнах; и от храма Си Той чу гласа ми, и викането ми стигна в ушите му. Тогаз се поклати и потресе земята; основите на небето се разлюляха и поклатиха се, защото се разгневи Той. Дим се издигаше от ноздрите Му и огън из устата Му поглъщаше; въглища се разпалиха от него. Той сведе небето и слезе, и мрак бе под нозете му… Положи за скиния около Си тъмнината, събраните води, гъстите въздушни облаци. От святкането пред Него огнени въглища се разпалиха. Гръмна Господ от небето, всевишният даде гласа Си. И прати стрели, та ги разпръсна, светкавици — та ги смути. Тогава се явиха морските дълбочини, откриха се основите на света — от изобличението на Господа, от духането на дъха в ноздрите му. Прати от височината, взе ме, извлече ме из големи води, избави ме от силния ми неприятел… И изведе ме нашироко Той, защото имаше благоволение към мене.“

Псалом 77 също подчертава, че Мойсей и Арон извели своя народ от Египет, когато морето било развълнувано из дъно, изливали се проливни дъждове, вихри беснеели и гръмотевици тътнели, а докато бягали през свирепите води, светът се озарил от мълния и земята се затресла.

Независимо дали санторинската катастрофа е станала около 1400 или 1200 г. пр.н.е., тя трябва да е нанесла сериозен удар върху низините на Египет. Ето защо се натрапва заключението, че древните юдейски сведения са почерпани от очевидци на този геологически катаклизъм. Ако е така, Библията е единственият писмен документ, съдържащ описания на приливните вълни, за които днес се предполага, че са причинили гибелта на минойската цивилизация на Крит, прекратили са съществуването на хетската и египетската империя, насърчили са набезите на неизвестния „морски народ“ по континенталните брегове и навярно в крайна сметка са подтикнали финикийците да минат извън Гибралтар — все събития, които, изглежда, са се случили в критичния период около или непосредствено преди 1200 г. пр.н.е.

Град Санторин не бил наводнен, но затова пък изчезнал под гигантски пласт лава и пепел. Когато археолозите разчистиха вулканичните натрупвания и покривите и стените на градските постройки се показаха на бял свят, тутакси стана очевидно какво голямо значение се е отдавало на корабите по онова време. На горния етаж в една от сградите на площада бяха открити стенописи, изобразяващи с ярки багри някогашното санторинско пристанище. Показано е как в пристанището влиза на гребла флота от ветроходи с рифовани ветрила, украсени с цветни гирлянди, а красиво облечени мъже и жени очакват тяхното завръщане по покривите и балконите на домовете, които се възправят амфитеатрално на фона на червени планини. Други декоративни фрески представят екзотични растения и животни, а през живописен пейзаж се вие река, която според археолозите представлява Нил. Все едно дали санторинските моряци от бронзовата епоха са изобразени в момент на триумфално завръщане от плаване до Африка или не — пристанищната сцена във всеки случай свидетелствува, че преди близо три хилядолетия и половина морето не е било преграда, а удобен път за хората, избрали острова за свое местожителство.

Неотдавнашното откриване на изчезналата островна цивилизация на Санторин вдъхна нов живот на старата легенда за Атлантида. Сериозни учени се мъчат да идентифицират Санторин с Атлантида. Доскоро почти всички смятаха Платоновия разказ за Атлантида за измислица, но затова пък сюжетът му на воля бе експлоатиран от авторите на научна фантастика и от онези ентусиасти, които търсят свръхчовеци в космоса или в океанските дълбини. Но самата легенда, макар и отминавана в продължение на толкова години с презрение или мълчание от професионалните учени, явно е присъствувала в съзнанието на мнозина от тях, защото смятаното за измислица съществуване на Атлантида извън Гибралтарския проток, изведнъж стана напълно възможно, щом местоположението й „се премести“ в Средиземно море.

Като отдаваме дължимото уважение на многобройните компетентни антрополози и географи, опитващи се днес да отъждествят Санторин с Атлантида, и напълно признавайки факта, че изригването на Санторин вероятно е оказало такова въздействие върху културната история, каквото не е причинявано от следващите природни катастрофи, все пак се изкушаваме да играем ролята на опоненти. Тези, които желаят да потърсят зрънцето истина в историята за Атлантида, ще трябва да разчитат на Платоновата версия, изложена много подробно в два от неговите диалози („Тимей“ и „Критий“), тъй като други източници няма. В писанията на Платон Атлантида изрично е поставена в Атлантическия океан, спрямо който Средиземно море не се е смятало за нещо повече от залив в пределите на Херкулесовите стълбове. По думите на гръцкия философ неговият предшественик Солон научил за Атлантида, потънала в едноименния океан, от жреците на Саис в Долен Египет, които притежавали старинен папирус с описание на острова. По отношение на мястото на действието, събитието и времето същината на оригиналния текст може да се обобщи така: Атлантида се е намирала отвъд Гибралтар; потънала е в океана и изчезнала; това се е случило толкова отдавна, че предшествува началото на египетската история.

За разлика от Атлантида, Санторин не е разположен отвъд Гибралтар, а в родните води на гърците, които са били по-добре познати на Солон, отколкото на неговите египетски осведомители; островът никога не е потъвал, а до ден днешен стои на мястото си; местният катаклизъм съвсем не предхожда историята на Египет, а се е случил в толкова късна епоха, че съвпада с края на фараонските династии.

Докато не се явят по-основателни причини за съживяване на легендата за Атлантида, може би ще бъде най-добре да оставим Платоновия разказ да почива на спокойствие в царството на митовете и преданията. Че суша е потънала някога в Атлантика, може да се съди по подводните каньони, прорязващи океанското дъно от устието на африканските реки; по откритите в района на Средноатлантическия хребет кръгли канари — свидетелство за някогашна суша; и по утайката от сладководен планктон, извадена от дъното в центъра на океана, където в далечно минало сигурно са се намирали оградени от суша езера. Ала все още не е открито нищо, което да доказва, че тия геологически промени са възникнали след появата на човека. Подобно на континентите океанското дъно никога не е преставало да се движи. Така например каменният човек е преследвал горски животни там, където днес се простира Северно море: с трал от дъното бяха извадени остриета за стрели. Можем само да се чудим каква сила е притежавал геологическият катаклизъм, разтърсил Атлантика и разцепил Исландия с внушителен каньон, който продължава по дъното на океана. Радиовъглеродните датировки на едно дърво, завлечено от лава в каньона, показват, че тази атлантическа катастрофа се е случила във вековете непосредствено около III хилядолетие пр.н.е. Тия данни съвпадат с датата около 3100-3000 г. пр.н.е., когато културите навред из Средиземноморието като че ли тръгват в ново русло, когато в бавната еволюция на цивилизацията настъпва някакъв промеждутък, през който всичко сякаш взема друг курс в резултат на невиждани геологически смущения и размествания. В много отношения периодът около 3100-3000 г. пр.н.е. напомня неспокойното и смутно време около 1200 г. пр.н.е., настъпило непосредствено след катастрофалното изригване на остров Санторин. На различни острови и континентални брегове са се запазили недвусмислени следи от това крушение на културите.

Една датировка от заемащия стратегическо разположение остров Малта, около 3000 г. пр.н.е., бележи края на неолита, при което началото на следващия значителен период на непрекъснато културно развитие се предшествува от осезаема пауза. На остров Крит археолозите са установили следи от повсеместни размествания на пластове от около 3000 г. пр.н.е. Множество местни жители тогава са потърсили убежище в пещери, а сетне са се заселили на високите хълмове. Също около 3000 г. пр.н.е. неолитните поселища на Кипър били изоставени, навярно вследствие на природно бедствие, и се наченал съвършено нов период. И понеже всички тези радиовъглеродни датировки са с отклонение плюс-минус 100 години, те добре съвпадат с времето около 3100 г. пр.н.е., когато в Египет и Месопотамия се утвърждава истинска цивилизация и се полагат основите на местните династии.

Като вземем предвид новите данни, свидетелствуващи за древно човешко присъствие на Земята, вече едва ли може да се обяви за случайно съвпадение фактът, че независимите династии в Двуречието и Египет са били основани по едно и също време и в непосредствена близост, разделени само от Арабския полуостров. Хронологическото съвпадение в рамките на един век е изглеждало нещо съвсем обикновено в зората на науката, когато се е предполагало, че човешкият род съществува едва от хиляди или десетки хиляди години, ала едно-единствено столетие — около 3000 г. пр.н.е. — прилича на миг от възрастта на човечеството, която вече се обозначава с шестцифрено число. В течение на неизброими векове палеолитни хора са кръстосвали надлъж и нашир афро-азиатските територии, техните потомци са създали поредица от примитивни култури и начини на живот, разпространени из всички континенти по времето, когато поречията в Египет и Месопотамия, приблизително в един и същи век, са били заселени от властелини, които се обявявали за наследници на боговете, боготворели дедите си, причислявали хората птици към прародителите си, плавали с тръстикови кораби, строели грамадни пирамиди в чест на слънцето, гравирали цилиндрични печати и издигали гигантски стели с най-древния тип йероглифи, известен на археолозите досега. Накратко, две династии, които вече били достигнали поразително сходно ниво на цивилизация и чиито наследници по-късно царствували много поколения наред в споменатите речни долини на Близкия изток, са били основани, хронологически погледнато, по едно и също време сред по-древни, архаични култури в територии, отделени помежду си на разстояние, което би могло да се преодолее за някакви си седмици или месеци.

Ако тия две основоположни цивилизации са имали независими корени, възможно би било от двете страни на Арабския полуостров да се изобрети писменост с разлика от десетки хиляди години. Обидно ще бъде за днешните развиващи се страни да допуснем, че след милиони години на постепенно развитие човечеството е съзряло за четмо и писмо тъкмо около 3000 г. пр.н.е. Нека признаем, че ако не са били пограничните контакти и пътуващите проповедници и мисионери, писмеността никога не би се разпространила в Европа от Близкия изток, както в действителност става, а в очакване на самостоятелна еволюция много нации по всяка вероятност щяха да останат неграмотни и до днес.

Предвид очевидната близост между двете велики цивилизации от Близкия изток във времето и пространството, грижата за намиране на доказателства несъмнено пада върху онези, които поддържат тезата за техния независим произход. Никой учен не би отрекъл, че оригиналните йероглифи от най-древния, шумерски период по-късно са били заменени от съвършено различните по характер клинописни знаци, вдъхновили сетне, пряко или косвено, появата на цялото разнообразие от крайно разнородни писмености в Мала Азия, от хетските идеограми до еврейските и финикийските букви. Тогава невъзможно ли е да допуснем съществуването на сходство между привидно несходните писма на древните шумери и на техните съвременници от Нилската долина? Всъщност, както видяхме в глава I, изследванията на Фалкенщайн и Амие върху най-старите известни нам образци на шумерската писменост разкриха, че йероглифният знак за обозначаване на „кораб“ в архаичните текстове от Урук, предшествуващи въвеждането на клинописа, е идентичен с древноегипетската идеограма за „морски“: сърповидна тръстикова лодка, която освен с кръстовидните обвръзки се отличава със своеобразни, типично египетски двойни извивки върху издигнатата част на носа и кърмата — стилистична подробност без очевидна практическа функция, непозната никъде другаде по света.

Следователно книжовниците от първите династии в Месопотамия и Египет положително са общували помежду си или с някакъв общ източник, преди да се обособят отделните култури от двете страни на Арабския полуостров. Знаменателно е, че еднаквият знак се отнася до кораби и мореплаване.

Всеобщо се приема, че древните шумери са били морски народ още от времето, когато излизат на световната сцена и основават градовете Ур и Урук, които около 3000 г. пр.н.е. са били възлови пристанища на Арабския залив. Многобройните надписи от първия период убедително свидетелствуват за това. Египтяните обаче обикновено се смятат за сухоземен, речен народ, невеж по морските въпроси. Взрем ли се по-внимателно, ще установим, че този възглед се нуждае от изменение. Такава присъда е несправедлива за нация, чиито останки говорят за изключително майсторство в другите древни изкуства, които са проникнали в Европа и са образували гръбнака на европейската култура през средновековието. Всички детайли в стъкмяването на испанските каравели от XV век са били наследени от първите корабостроители на Близкия изток, както личи от древноегипетските модели и изображения. Корабостроителите са оставали в сянката на всемогъщите фараони, а самите фараони не са били мореплаватели. Те са били толкова заети със собственото си величие и с обстойните приготовления за своя задгробен живот, че почти цялото им внимание е било насочено единствено към двата бряга на Нил. За тях останалата част на света е имала безспорно второстепенно значение. В това отношение те подчертано са се отличавали от общителните, скитнически настроени финикийци, чиито търговци и пътешественици неуморно са търсели нови земи и търговски пътища. Все пак има изобилие от свидетелства, показващи, че още по времето на фараоните египетското общество е включвало в редиците си изкусни корабостроители и моряци. Изградените от тях кораби, предназначени за фараоните, присъствуват във фреските и барелефите, илюстриращи ежедневието и по-значителните събития в древен Египет. Пределно очевидно е, че преобладаващата част от строените тогава съдове са служели за плаване по Нил, каквото е положението и днес. Ала прекалено издигнатите нос и кърма, някои особености на ветрилото и такелажа, както и своеобразната „тетива“ на кърмовата дъга и „предпазителят“ на кърмовите гребла недвусмислено говорят, че прототипът на тия съдове първоначално е бил предназначен за плаване в открито море.

Това се потвърждава и от неегипетски източници. Древноеврейският пророк Исайя описва Египет като страна, която изпраща по море посланици с кораби от тръстика. В най-стария предхристиянски текст на Исайя, съхраняван в Храма на книгата в Йерусалим, тръстиката, използвана за направа на съдовете, е наречена гомех, т.е. папирус. Макар днес често да се превежда просто като „тръстика“, понятието „папирус“ е употребено „черно на бяло“ през II век, когато елинизирани евреи превеждат на гръцки писанията на Исайя. Несъмнено едно от задълженията на тези плаващи по море египетски кораби е било да събират данъци от чуждоземни народи. Дълго след като фараоните се били укрепили по поречието на Нил, египетски пратеници продължили да искат налог от далечни острови в Източното Средиземноморие, които не биха могли да изпаднат в зависимост, ако самите египтяни не са излизали с плавателните си съдове извън нилското устие.

Необичайно деен фараон бил Рамзес II, който пътешествувал из Мала Азия и заповядал изображението му да бъде изсечено в действителен размер върху крайбрежните скали в Ливан, а договорът му с хетския цар все още може да се види изписан с египетски йероглифи в далечния Богазкьой, чак в Турция. Художниците на царица Хатшепсут обезсмъртили нейната морска експедиция през Червено море с подробни релефи на дървени кораби, където не липсват приспособления, възприети по-късно на ветроходите от Колумбово време. Има основание същото да се каже и за множеството фараонски кораби с ветрила и сложна конструкция от дърво или папирусови снопи, изобразени в храма на Едфу, в Карнак, в Долината на царете и по стените на гробниците в Сакара, пазещи останките на знатни люде. А гръцките историци са документирали сведения за фараона Нехо, който финансирал обединена египетско-финикийска флота с конкретната задача да обиколи цяла Африка, като мине през Червено море и се върне през Гибралтар. За познанията на египтяните относно Атлантика свидетелствуват техните разкази, с които те осведомяват древните гърци за съществуването на океана, дават днешното му име, определят местоположението му и уточняват, че сравнено с него по големина, Средиземно море прилича на джудже.

Освен това древните египтяни са познавали и Индийския океан и са го прекосявали по дължина с папирусови ладии. Тия сведения научаваме от Ератостен — главния библиотекар на египетската библиотека за папируси в Александрия до опожаряването й. Той не само е бил най-големият географ на своето време, а е и баща на проективните карти. Подобно на древногръцките учени преди него той бил убеден, че Земята е кълбо и двеста години преди нашата ера по повърхностните й кривини успял точно да изчисли нейната обиколка, докато повече от хилядолетие и половина по-късно в своите сметки Колумб се отклонил значително от действителната величина. Описвайки географската обстановка от другата страна на Индийския океан, Ератостен дава разстоянията в пътно време и съобщава, че на папирусовите кораби, оборудвани със същите ветрила и такелаж като тези по Нил, са били потребни двайсет дни, за да преплават от устието на Ганг до Цейлон. Трудно бихме могли да намерим по-добър източник, откъдето да почерпим сведения, че египетски папирусови съдове са заобикаляли цяла Индия и са плавали в далечния Бенгалски залив.

Древните шумери също са поддържали търговски връзки с Индия, особено с цивилизацията от долината на Инд, която от II хилядолетие процъфтяла в течение на няколко столетия край бреговете на Инд и на изток от устието й, чак до Камбейския залив, където в древния пристанищен град Лотал бе открит печат от Арабския залив. При разкопки в древните земи на Шумер археолозите намериха толкова много индски печати с пиктографи от долината на Инд, че Крамер с основание изказа предположение, според което в някои шумерски градове са живеели повече или по-малко постоянно установени индски търговци.

В голям брой от писмените плочки, изкопани в пределите на Шумер, невероятно често се говори за кораби, отвъдморска търговия и друга морска дейност. В много текстове конкретно се описва товарът и ние узнаваме за съществуването на съдове с товароподемност 300 гура, т.е. 96 тона. От други плочки разбираме, че вносните стоки са били облагани с налог, а в някои текстове се съдържат извадки от договорите между търговците мореплаватели и предприемачите. В едни от най-древните плочки се споменава за корабокрушения, затуй би било логично в съответния правен документ да намерим клауза от рода на: „… задължава се да върне кораба и оборудването му в изправност на неговия собственик в пристанището на Ур“. Голямото значение на мореплаването е отразено дори в шумерските пословици, една от които казва, че кораб, тръгнал с честна мисия, ще плава с попътен вятър и богът Слънце ще намери честни пристани за него, а кораба, тръгнал със зли намерения, богът Слънце ще разбие на брега.

Съвременният свят изобщо не знаеше за съществуването на шумерите и тяхната култура, докато археологическите разкопки в Южен Ирак не разкриха останалите от тях гигантски пирамиди и заровените в земята хранилища с десетки хиляди писмени плочки. Разчитането на техните текстове позволи да се възкреси ежедневието и търговската дейност на хората от тази отдавна изчезнала цивилизация, чието влияние още в най-древния период от развитието й е проникнало в горното течение на месопотамските реки до Мари и Брак, пред прага на средиземноморския свят, и на юг — през Арабския залив до земите в басейна на Индийския океан.

Сред множеството географски наименования, изписани на шумерските плочки, могат да се идентифицират обикновено местните имена, докато названията на чужди страни не съвпадат със съвременните. В текстовете, отнасящи се до морска търговия, най-често се среща името „Дилмун“ или „Телмун“, отъждествяван от повечето съвременни учени с днешния Бахрейн — остров в Арабския залив, който буквално е зарит от археологически останки от акведукти, гробници, храмове, които според датските археолози начело с П. Глоб и Дж. Биби предшествуват самата шумерска цивилизация. Дилмун играе главна роля в най-древните шумерски митове и продължава да се споменава в месопотамски правни документи и търговски отчети дълго след като шумерите престават да съществуват. Титлата на един от асирийските владетели гласяла: „Цар на Дилмун и Мелуха“. Водещият специалист по шумерска култура професор Крамер примерно отъждествява Мелуха с Етиопия, а Маган — другата далечна страна, откъдето идвали кораби в месопотамските пристанища — той смята, че е Египет. Неидентифицирани остават още земи като Хезмани и Купи, разположени отвъд Дилмун и достижими след продължително пътуване по море и суша. Един надпис в Ниневия недвусмислено заявява, че тия райони били много, много далече и когато идвали пратеници от Купи, „те трябвало да пътуват шест месеца, за да предадат на нашия владетел своите дарове и приветствия“. Ако приемем, че шумерските тръстикови съдове са плавали не по-бавно от египетските папирусови кораби, които според Ератостен са изминавали за двайсет дни разстоянието от река Ганг до Цейлон, тогава за шест месеца път пратениците от Купи преспокойно биха могли да дойдат от която и да е част на Индонезия или дори от Китай.

След второто ни плаване през Атлантика с папирусова лодка един от моите спътници на „Ра“, Карло Маури, се отправи пеша и на кон по стъпките на Марко Поло, като за по-малко от шест месеца стигна по суша от Двуречието до границите на Китай. Пратениците от Купи са идвали през морето. Ако допуснем, че са тръгвали, да речем, от някое велико морско царство на Суматра или Ява и са плавали с прекъсвания, съпровождани от неблагоприятни ветрове, тогава трябва да признаем, че в други случаи те са били в състояние да отидат много по-далеч в обратна посока, отколкото е необходимо, за да стигнат до Китай.

Историческите извори и археологическите находки показват, че великите цивилизации в Индонезия и Китай, както и тези в долината на Инд, са процъфтели по-късно от шумерската цивилизация в Месопотамия. Независимо че в повечето от тия области, не ще и дума, вече се е развивала самостоятелно местна култура, няма никакво основание да се твърди, че отделни странствуващи търговци или „пратениците“, за които споменават тогавашните летописци, не са били способни да пренасят някои привлекателни хрумвания на големи разстояния до области, с които иначе не се е осъществявал постоянен контакт. Ако съдим по писмените източници от Александрия и Ниневия, в древната епоха на мореплаване с тръстикови съдове Индия е поддържала връзки и с Египет, и с Шумер, а ако искаме да подходим трезво към този проблем, не бива да смятаме, че има част от крайбрежието на Азия, която да не е била достижима за разпространяваните културни импулси през II хилядолетие, когато значителен брой скромни дотогава култури по азиатските брегове придобиват облик на истинска цивилизация. Не ще и съмнение, че сезонната промяна в посоката на ветровете и теченията, преобладаващи в мусонната област, е благоприятствувала всички видове морски съобщения през Индийския океан, докато постоянните пасати и придружаващите ги мощни течения в необятните простори на Тихия океан са принуждавали древните мореплаватели от Близкия изток и долината на Инд, а дори и от Индонезия да ограничават плаванията си на изток само до крайбрежните азиатски води.

Значението на Дилмун (Бахрейн) като пазарище и търговски център за околните цивилизации в шумерската епоха е ясно изразено в писмените текстове и археологическите находки. Не по-малко забележителна е и първостепенната роля на този остров в шумерската митология, което също заслужава внимание. Крамер справедливо посочва, че шумерите създават духовните и религиозните представи, които оказват силно влияние върху всички народи от Близкия изток. Асирийците и вавилонците ги възприемат изцяло; хетите ги превеждат на своя език; древните гърци ги асимилират. Дори юдаизмът, християнството и мюсюлманството са обогатени с някои стари шумерски представи, които чрез споменатите религии проникват и в съвременния свят. Съгласно библейските текстове първият патриарх на тези три религии, Авраам, е родом от шумерската столица Ур. В началото на II хилядолетие заедно с баща си и цялото свое племе той напуснал това пристанище на Арабския залив и поел на север през Месопотамия към средиземноморската земя на ханааните. С разрушаването на Ур около 2050 г. пр.н.е. шумерите постепенно изчезнали като политическа единица. Ала покрай Авраам, историческия основател на юдейската, християнската и мюсюлманската вяра, някои от религиозните представи на Ур се съхранили в преданията до включването им в свещените книги. Към оцелелите вярвания, произхождащи от Ур, както и самият Авраам, спада и легендата за потопа, погубил по-голямата част от човечеството.

От другата страна на Мала Азия египетските мъдреци разказали на древните гърци за подобно ужасяващо бедствие. Според тяхната версия най-древният известен център на цивилизация бил изличен от лицето на Земята, когато в Атлантика потънал един голям остров и цялото му население се издавило. По-късно гърците научили и юдейската версия, донесена в средиземноморския свят от племето на Авраам и следователно произхождаща от азиатската страна на Арабския полуостров. Обитателите на Месопотамия не знаели за потънал остров, а за всемирен потоп, при който повечето техни предшественици загинали, наказани от бога.

Едва през миналото столетие на археолозите се удаде да открият месопотамски текстове, предшествуващи Стария завет и неговото описание на всемирния потоп. През 1872 г. се установи, че една от десетките хиляди клинописни глинени плочки от библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал съдържа подробен разказ за потопа, който, макар да е по-древен от юдейската версия, е изключително сходен с нея, поради което не можеше да има съмнение, че става въпрос за два варианта с общ произход. В асирийската версия мястото на библейския Ной е заето от старец на име Уту-нипиштим, а юдейският бог Йехова е заменен с шумерско-асирийския бог на водата Енки. Той известил на Уту-нипиштим, че другите богове са решили да издавят човешкия род, и го посъветвал да построи голям кораб и да качи на борда семейството си и различни видове животни. Шест дни и нощи бушувал свирепият потоп, а на седмия ден корабът заседнал на някакъв планински връх в Горен Кюрдистан, т.е. в областта, където се намира планината Арарат — пристанът на Ной според юдеите. Последователно оттам били пуснати гълъб и лястовица, но и двете птици се прибрали на борда, и едва след като отлетелият сетне гарван не се завърнал, Уту-нипиштим разбрал, че водата е спаднала. Тогава той слязъл от кораба и принесъл жертва на боговете, които обещали никога повече да не наказват цялото човечество заради греховете на неколцина. На преживелите потопа било наредено да отидат „да живеят надалече, при устието на двете реки“. За асирийците това е могло да означава само сливането на техните реки близнаци в някогашната територия на шумерите.

В началото на нашия век археолози от Пенсилванскня университет откриха именно при устието на тези реки огромния шумерски зигурат Нипур — една от онези гигантски, ориентирани по слънцето, стъпаловидни пирамиди с храм на върха, които са били главната отличителна черта на древните месопотамски градове. В подножието на пирамидата бяха намерени 35 000 клинописни плочки, като една от тях съдържаше шумерската версия за потопа. Това е най-старият известен досега писмен разказ, отразяващ спомените за чудовищното бедствие. Най-съществената разлика между него и по-новите версии е тази, че според шумерите спасилите се от гибел не пристават на усамотен планински връх навътре в сушата, а се заселват в Дилмун, остров Бахрейн в Арабския залив. Както се твърди, градове и царства са съществували дори преди всемирната катастрофа, но, види се, и тогава хората са разгневили боговете, защото в шумерската версия те също решават да унищожат човечеството. В шумерския текст, както и в асирийския, богът на водата, заел се да спаси човешкия род, е един — Енки. В този случай обаче неговият избор пада на благочестивия, богобоязлив и смирен цар на име Зиусудра, когото богът на водата „посъветвал да се спаси, като си построи много голяма лодка“. За съжаление онази част от плочката, в която се описват наставленията как да се построи въпросната лодка, е унищожена, но затова пък по-нататък узнаваме, че потопът беснял на земята седем дни и нощи и „грамадният кораб бил подмятан от исполински вълни“, докато накрая богът на слънцето Уту се показал и осветил небето и земята. Тогава цар Зиусудра, подобно на Ной, „отворил прозореца на своя грамаден кораб“ и паднал по лице пред бога на слънцето, а сетне принесъл в жертва бик и овца. В шумерската плочка царят е наречен продължител на човешкия род и боговете му дарили остров Дилмун, откъдето да почне новото заселване на света.

Богът на водата Енки, който и в шумерската, и в асирийската версия спасява определени хора от потопа, е заменен от юдеите монотеисти с невидимия бог. Шумерите обаче са представяли Енки като мореплавател и като такъв той често е изобразяван на борда на своя божествен тръстиков кораб с изящно извити нос и кърма, понякога със светещ олтар или сфинкс на палубата и украсен с антропоморфна фигура вълнорез. Тъждествен с древногръцкия Посейдон, за Енки също се предполагало, че е живял или се е отбивал на остров Дилмун и оттам „вдигал ветрила“ и продължавал към брега на континента, всъщност към града на Авраам — Ур. „В Ур той дойде, Енки, царят на дълбините, и повели: О, град богат, щедро напояван с вода… зелен като планината и гората Ха-шур, с просторна сянка…“

Така гласи най-старото известно описание на Ур — град, който днес е отдалечен на километри от каквато и да е вода, а безформените му руини са дълбоко погребани под пясъците на пустинята и наоколо няма никаква зеленина, нито дървеса, чиято сянка да те предпази от изгарящото слънце. Тази коренна промяна в пейзажа, настъпила след времето на шумерите — III хилядолетие пр.н.е., — трябва да се има предвид при всеки опит да се възпроизведе околната среда и бреговата линия, обуславяли предпочитанията на човека и създаването на неговите поселища в епохата, когато първите плавателни съдове почват да браздят моретата. Забележително е, че и в Шумер, и в Египет митичните богове и полубогове са били описвани и изобразявани като мореплаватели на тръстикови кораби. Независимо че колесниците са били известни още от шумерски и фараонски времена, боговете и полубоговете никъде не са показани да пътуват с такива „превозни средства“, а винаги плават с малки или големи тръстикови ладии. Това важи не само за бога на водата, но и за бога на слънцето, за хората птици, за божествата с лъвска глава и за останалите свръхестествени родоначалници, от които египетските и шумерските династии са заявявали, че водят произхода си — всички те са изобразени на фрески, релефи, папируси и печати, плавайки с лодка. В самото начало на легендарната история стои мореходен съд, достатъчно голям, за да спаси хората и животните на борда от яростта на потопа. Преди пет хиляди години шумерските летописци, подобно дедите на Авраам, са смятали, че изкуството да се правят плавателни съдове е чуждо изобретение. Очевидно корабостроенето и мореплаването тогава са се смятали за умения, усвоени от боговете в предшумерската епоха — преди времето на Ур и Нимруд, дори преди заселването на остров Дилмун.

Можем само да гадаем какво е предизвикало появата на сказанието за потопа, дори можем да го приемем за чист мит. Ала не можем да пренебрегнем факта, че когато шумерите основават своите най-стари династии в Месопотамия и летописците им записват техните дела и вярвания на глинените плочки, съхранявани в подножието на зигурата Нипур, те са били убедени, че прародителите им не са коренни жители, а пришълци от страната Дилмун, намираща се в другия край на Арабския залив. И все пак остров Дилмун не е бил смятан за прародина на техните деди, просто там цар Зиусудра е пристанал с големия си кораб след потопа.

Тъй като във вековете около 3000 г. пр.н.е. в Атлантика е станала геологическа катастрофа със сила, достатъчна да разцепи Исландия, навярно няма да е съвсем неуместно да се предположи, че гигантските приливни вълни са били в състояние да нанесат сериозни поражения на обширна площ, принуждавайки цели етнически групи да търсят нови земи за обитаване. Възможно е подобни събития да са се съхранили в паметта на древните египтяни и шумери и да са причинили внезапната поява на нова цивилизация върху основите на старата както по всички значителни средиземноморски острови, така и в двете главни поречия от двете страни на пустинния Арабски полуостров.

Може би опустошителни вълни от Атлантика, каквито с положителност са достигнали Гибралтар, са предизвикали в този древен период смут, подобен на хаос, възникнал след изригването на Санторин в много по-късни времена. Ясно е, че каквито и да са били първите стъпки на човека по пътя към високоразвита култура, две приблизителни дати — 3100 и 1200 г. пр.н.е. — бележат епохи от първостепенно значение за историята на Средиземноморието и Близкия изток. Първата, характеризираща се със сътресения в културата на средиземноморските острови и със зараждането на първите династии в Египет и Месопотамия, втората, характеризираща се със сходни смущения, които отново довеждат до разрушаване на утвърдените общества, слагат край на съществуващите династии и принуждават цели етнически групи да търсят нов дом. Сред хората, увлечени от втората миграционна вълна, спадат и безчет финикийски семейства, които организирано се насочват извън Гибралтар с намерение да създадат поселища по атлантическите брегове на Испания и Мароко и дори се спускат по главния поток на Канарското течение, за да основат опорни пунктове и на Канарските острови.

Същите две възлови дати в историята — около 3100 и 1200 г. пр.н.е. — са съдбоносни и в летоброенето на Америка. Нулевата година в невероятно точния календар на маите е 4 Ахау 2 Кумху, което по нашата календарна система означава 12 август 3113 г. пр.н.е. От друга страна, археолозите приемат 1200 г. пр.н.е. за приблизителния период, когато в Мексико процъфтява цивилизацията на олмеките, които изграждат своите селища с пирамиди и колосални стели сред джунглите и мочурищата край брега на Мексиканския залив точно където завършва Канарското течение.

Досега не е намерено задоволително обяснение за това, защо маите избират за нулева година древната 3113 г. пр.н.е. Изказвани са предположения, че те може да са използвали за изходна точка в летоброенето си някакво особено астрономическо събитие от онова време, ала нищо подобно не е известно. Други предполагат, че датата е избрана случайно. Но и това изглежда малко вероятно. Маите са били толкова напреднали в астрономията и са имали такова точно чувство за време, че изчисляват астрономическата година на 365,2420 денонощия, която на всеки 5000 години дава отклонение само един ден минус, докато нашият съвременен календар на всеки 5000 години избързва с ден и половина. Следователно годината на маите е била с 8,64 секунди „по-близко до истината“, отколкото е нашият календар днес. Също споменахме за йероглифния надпис на погребалната пирамида в Паленке, който гласи, че 81 месеца правят 2392 дни, т.е. за местните астрономи месецът е бил равен на 29,53086, което се отклонява само с 24 секунди от действителната му продължителност. Нищо чудно, че средновековните свещеници, придружаващи испанските конкистадори, са изгаряли всички попаднали им в ръцете мексикански книги и писмени документи, понеже са ги смятали за творения на Сатаната и за плод на дивашка магия, щом не са били написани с латински букви.

Въпреки това са се запазили съществени подробности от мексиканската история, които заедно с устните предания са били записани от наблюдателните испански хроникьори. Наред с историческата приветствена реч, с която самият ацтекски цар — жрец Монтесума посрещнал своя гост, а по-късно победител Ернан Кортес, ние разполагаме с достатъчно последователна информация за живота на тези културни народи, които така много са ценели историята и са били отишли толкова напред в астрономията. Техните писмени текстове и устни предания единодушно твърдят, че испанците не са първите пришълци, дошли в Мексико отвъд Атлантика. Както ацтеките от планинските области, така и маите от крайбрежните низини са заявявали, че са потомци на някакви цивилизовани мореплаватели, които били пристигнали от изток, като испанците, заселили се на брега и се смесили с обитателите, живеещи от по-рано по тия места. Дотогава местните жители водели примитивно съществуване в неорганизирани малки общини и се препитавали чрез събиране на храна в гората, без да познават земеделието, градостроителството, писмеността или астрономията. Нито ацтеките, нито маите смятали за чужденци пришълците отвън океана, същото се отнасяло и до цивилизованите общества в Централна Америка и Перу, които споделяли тяхното убеждение. Макар винаги да се описват като странствуващи групи от проповедници, посвещаващи местните обитатели в култа към слънцето и в различни културни завоевания, и макар да са били по-малобройни от неграмотното население, което удостоили с благата на цивилизацията, те въпреки това са били смятани за предци на жреците и управляващите класи. И в Мексико, и в Перу голобрадите жреци, неспособни да имат бради като своите славни предшественици, нерядко си слагали изкуствени.

Ярките описания в слово, писмо и образ на тези бели и брадати носители на културата направили огромно впечатление на испанските конкистадори и благодарение на своя външен вид те успели да покорят двете най-могъщи военни империи в тогавашния свят — ацтекската и инкската. За разлика от испанците обаче носителите на тази култура се изобразяват и описват в изкуството и фолклора от Мексико до Перу с тюрбани на главата, облечени в дълги широки роби и сандали, с магически жезли и други предмети в ръце, напомнящи повече на молитвеници, отколкото на оръжия. Ето защо испанците предположили, че тези пришълци са били семитски мисионери, и даже образували религиозни ордени в чест на предполагаемите пътешественици от Близкия изток — св. Тома в Мексико и св. Вартоломей в Перу.

Многозначителните предания и йероглифните текстове от тесния, но непрекъснат пояс от Мексико, през Централна Америка до Перу водят произхода си далеч преди създаването на историческите ацтекски и инкски династии. По археологически данни те могат да се отнесат към самото зараждане на развитите средноамерикански култури. В най-древното перуанско изкуство както от Тиауанако в планините, така и от областта на ранното Чиму по северното крайбрежие присъствуват статуи и керамични изображения на тези брадати богове в споменатите по-горе характерни дрехи. В същия дух предполагаемите основатели на мексиканската цивилизация, олмеките, са оставили по бреговете на Мексиканския залив автопортрети, изсечени от колосални монолити, които са били довлечени през заблатената местност от далечни планини, и чрез тях те са дали необикновено реалистичен израз на два коренно противоположни физически типа. Единият е подчертано негроиден, а другият се отличава с типични семитски черти и дълга брада. Независимо че са правени в местните тропически гори, олмекските божества са облечени по начин, традиционен за безводни области — с дълги широки халати и сандали. Учените, проповядващи самостоятелна еволюция, досега не са успели да обяснят сполучливо защо основателите на мексиканските цивилизации са оставили такива странни релефи на стела сред мочурливото крайбрежие при Ла Вента, чиито брегове мие Мароканското течение. Ала защитниците на дифузионизма не страдат от липса на предположения по този въпрос. Днешните индианци, населяващи джунглите на Мексико, както и тропическите гори на други места, предпочитат да ходят боси, с набедреник или направо голи, понеже ако сложат чалма и халат, ще се закачат за трънаците из лесовете, а сандалите ще им пречат да ходят в калта.

Примитивните племена, съставени от рибари или ловци, са кръстосвали Америка в продължение на десетки хиляди години, дори и по времето, когато европейците достигат Северна и Южна Америка. Обаче откритията на семейство Лийки и следващите археолози изместиха далеч назад във времето възрастта на човека от Стария свят, която сега се изчислява не с десетки хиляди, а с милиони години. Защо маите ще вземат 3113 г. пр.н.е. за нулева година в своето летоброене, съвпадаща със зараждането на цивилизация в Египет и Месопотамия, освен ако тази дата не е свързана с някакво изключително събитие в религиозната история на техните деди, какъвто е случаят с нулевата година в календарите на юдеи, християни, мюсюлмани, будисти? Ако може със сигурност да се твърди, че 3113 г. пр.н.е. е период твърде ранен за начало на летоброенето на която и да е американска култура, тогава не е ли възможно нулевата година да е била внесена от образовани чуждестранни мореплаватели, които са пристигнали по-късно от датата, определена за изходна точка в календара? Днес обикновено се приема, че в Мексико не е съществувала календарна система, преди олмеките да положат основите на първата местна цивилизация. Писмото и астрономията на маите се смятат за наследство от олмеките, за които се допуска, че някъде около 1200 г. пр.н.е. са започнали да разпространяват своята култура от крайбрежието на Мексиканския залив навътре в страната. След като означаваме възрастта на човека с шестцифрено число, нима не е забележително съвпадение, че маите запазват в летоброенето си отправната 3113 г. пр.н.е., възприета от народа, чието удивително културно развитие начева в края на Канарското течение около 1200 г. пр.н.е. — в периода, когато цели флотилии с финикийски преселници излизат в Атлантика, търсейки суша именно в района на Канарското течение?

Свидетелство за древните плавания по това течение представлява праевропейското съществуване на гуанчите, обитавали Канарските острови още преди идването на първите португалци и испанци. Народът гуанче е бил смесен, включвал е кавказоидни и негроидни елементи, преобладаващи в различна степен на отделните острови. Тъмнокожи, явно негроидни родове са съжителствували със светлокожи индивиди с бради и дълги руси или червеникави коси. Изложен в археологически музей на Гран Канария, може да се види оригинален акварел от създадения през 1590 г. ръкопис на Ториани (рисунката е публикувана в репродукция през 1940 г. от Вьолфел и през 1952 г. от Хейердал), на който са изобразени руси брадати гуанчи. В същия музей се съхраняват руси и червеникавокафяви коси от мумии на гуанчи, а на една от тях, датирана с радиовъглерод около 300 г., личат останки от рижа брада.

Особено характерно за гуанчите е, че са били смесен народ, съставен от живеещи съвместно кавказоидни и негроидни расови типове — особеност, присъща и за берберите, обитаващи най-близкия африкански бряг, а също — съдейки от олмекското изкуство — и за народа, основал цивилизацията в другия край на Канарското течение.

Едва ли има място за съмнение, че гуанчите са били от берберско потекло, произхождали са навярно от мореплаватели, достигнали Канарските острови от атлантическото крайбрежие на Мароко, но значително по-трудно е да се прецени до каква степен някогашните финикийски колонисти са допринесли за смесената кръв на местните обитатели, заварени там от европейците. Финикийците не са били нито завоеватели, нито пирати, а просто миролюбиви, преуспяващи търговци и разпространители на близкоизточна култура. Те са познавали както стъпаловидните пирамиди на своите съседи и търговски партньори от Месопотамия, така и фараонските храмове и ритуали на близките им съмишленици от Египет. При своите продължителни плавания те наемали моряци от различни народности, та да им служат още за преводачи и гидове, а освен това е документирано, че с обиколката на Африка по море всъщност са изпълнили поръчка на египетския фараон. Когато Хано провел колонизаторската си експедиция по крайбрежието на Западна Африка, за пилоти взел бербери. Създавайки колонни и търговски постове навред по северните и северозападните африкански брегове, на много места в Испания и по всички големи средиземноморски острови, самите финикийци несъмнено са се превърнали в народ с пъстър етнически състав. Макар да се приема, че произхождат от Мала Азия като клон на ханааните, отличаващи се със светлокожи и брадати представители, в действителност почти нищо не се знае за физическия облик на тия легендарни мореплаватели. Поради липса на нещо по-добро гръцките историци им слагат общото наименование „финикийци“, тъй както ние днес използваме термина „олмеки“, за да обозначим неизвестните разпространители на култура, появили се при американския край на Канарското течение тъкмо когато финикийците навлизат в неговите африкански извори.

Хети, финикийци и „морските хора“ са само една част от многобройните имена, с които в днешно време за удобство назоваваме отделните членове на разнородната етническа група предимно от ханаански или семитски произход или принадлежност, която се е подвизавала из Средиземно море във вековете между 3000 и 1200 г. пр.н.е. Самите ханаани са били претопени от евреите, завърнали се от Египет около 1200 г. пр.н.е., съдбоносния период за обитателите на всички средиземноморски брегове. През времето между 3000 и 1200 г. пр.н.е. древните цивилизовани представители на тази разновидна и все пак сродна етническа група са кръстосвали водите на Средиземноморието и са оставили свидетелства за изумителното си керамично изкуство, сградостроителство и техника за иззиждане на изящно одялани и шлифовани мегалитни блокове в области, раздалечени на големи разстояния.

За връзката, независимо в каква степен, между канарските гуанчи и древната афро-азиатска раса говори присъствието сред тях на такива специфични културни черти като мумификация, трепанация, глинени фигурки, керамични печати и триноги делви. И макар никой учен да не подлага на съмнение стойността на тия елементи като доказателство, че далечните острови в Атлантика са получили импулс от някоя праевропейска средиземноморска култура, все пак се създава впечатление, че светът свършва дотук и Америка се разглежда, сякаш е разположена на друга планета. Въпреки това малкото на брой съответствия между древната средиземноморска и канарска култура до едно се появяват без следа от съмнение в американския край на Канарското течение, където образуват една незначителна част от общия брой на културните аналогии и сходства, изброени в глава III на настоящата книга. При това времето, необходимо да се измине разстоянието от Канарските острови до Мексиканския залив, не се измерва във векове или десетилетия, нито дори в години, а в седмици, прекарани на борда на всеки плавателен съд, който преди това е успял до достигне самите Канарски острови.

Важно е да се отбележи, че когато европейците стъпват на споменатата островна група, живеещите там гуанчи не са умеели изобщо да строят лодки и все пак техните деди трябва да са пристигнали там с някакъв плавателен съд. Подходящ дървен материал не е липсвал на островите, ако се съди по множеството археологически останки от широки чамови дъски, използвани за направа на саркофази. В такъв случай изглежда изкусително да се правят догадки дали предтечите на гуанчите са знаели как се строят дъсчени лодки. Както видяхме, тръстикови съдове са се употребявали в Ликсус, главното берберско-финикийско пристанище на най-близкия бряг от африканския континент, и макар финикийците да са се прочули с дървените си кораби, те са познавали и тръстиковите. Всъщност на единственото изображение на финикийски кораби, известно на запад от Гибралтар, недвусмислено са показани тръстикови съдове. От морето край Ла Калета, бившето финикийско пристанище на атлантическия бряг на Испания, където днес се намира Кадиският фар, неотдавна бе извадена тристранна пуническа амфора. Върху всяка страна релефно са изобразени сърповидни тръстикови ладии с извити навътре нос и кърма и представени с щрихи напречни въжени обвръзки, опасващи снопите на съда. В същото пристанище беше намерена египетска бронзова статуетка (изложена в музея на Кадис), която свидетелствува за многостранната търговия, водена с отдалечени земи от заселниците, колонизирали атлантическото крайбрежие. Защо е трябвало финикийците да изобразяват тръстикови кораби в период, когато отдавна вече подробно са познавали дъсчените, е въпрос, за чийто отговор може само да се гадае; възможно обяснение навярно би могло да се потърси в претърпени злополуки, предизвикани от дървоядните морски червеи, които изобилствуват в Атлантика и са способни да потопят дървен съд, ала не представляват опасност за тръстиковите лодки.

Разстоянието от Мала Азия до Канарските острови в мили е равно на пътя от споменатите острови до Средна Америка, ала трансатлантическата отсечка се изминава безкрайно по-бързо и леко. За да се прекоси по дължина Средиземно море и да се достигнат Канарските острови отвъд Гибралтар, се изисква маневрен съд и навигаторско умение. А за да се преплава по Канарското течение останалата част от пътя до Америка, не е необходимо нищо повече от плаваема опора. За тези, които противопоставят независимата еволюция на дифузията, никога няма да бъде излишно да се повтори следното: обширният тропически участък от въздух и вода се движи непрестанно на запад от Африка към Америка и сетне по-нататък — от Америка към Азия. Историята показва, че европейските ветроходи с право стъкмяване са следвали този кръговрат на природните стихии, а при плавания в обратна посока са били принуждавани да минават през по-високи ширини.

Изолационистите с основание поддържат възгледа, че историята се повтаря при идентични или сходни географски условия. Ала се допуска грешка, като се пренебрегва опитът на испанците и другите европейци. Често се изтъква следното: щом основателите на предколумбовата култура са дошли отвъд Атлантика, защо не са ръкоположили династиите и не са построили пирамидите си на Карибските острови, ами са продължили до Мексико и дори са прекосили Панамския провлак, за да създадат цивилизации в Еквадор и Перу? Обаче именно така са постъпили и испанците, когато пристигат с Канарското течение и достигат наниза от острови в Карибско море. Окуражени от първоначалното си откритие, те се впускат нататък, за да изследват обраслото в джунгли крайбрежие на континента, и в следващите няколко десетилетия основават своите две главни колонии съответно в Мексико и Перу — същите територии, които избират и основоположниците на местната цивилизация.

За трийсетина години испанците обхождат Мексико, Централна Америка и цяла Южна Америка на ширина, като без особени трудности преодоляват терени, обитавани в продължение на хилядолетия от представители на различни високоразвити американски култури. Джунглите, блатата и планините тогава са били същите, каквито и през праевропейски времена, и те, както и всички други пътешественици, обхванати от стремеж да проучат покритото с непроходими мангрови гори крайбрежие на юг от тесния Панамски провлак, са били принуждавани да се движат по море и затуй се налагало да строят нови кораби на тихоокеанската страна. Ала преди 1200 г. пр.н.е. е съществувала по-малка опасност да се срещне отпор от могъщите войски на цивилизовани народи, каквито посрещат испанците.

Ето защо не може по географски съображения да се допусне, че трансатлантическите мореплаватели е трябвало да заселят Мексико, векове преди да достигнат Перу. Испанците не постъпват така. Писаро преминал с крехка каравела разстоянието от Средиземноморието до Панама, прекосил пеша провлака и построил нов плавателен съд, за да открие и покори Перу. Навлезлите в Карибско море древни ветроходи с еднаква вероятност биха могли да акостират северно или южно от Юкатан. Ако са се приземили на Панамския провлак, а не в района на Мексиканския залив, тогава едни такива опитни колонисти като финикийците би трябвало да действуват като Писаро и да продължат нататък в търсене на по-привлекателни брегове от затлачената с мангрови блата брегова линия, която се простира чак до заливите и плажовете в Южен Еквадор и до откритите речни долини на Перу с обработваемите планински земи над тях.

Ако единственият решаващ фактор беше географията, щяхме да разполагаме с редица основания да предположим, че странствуващите заселници от афро-азиатския свят биха избрали преходната област между Южен Еквадор и Северно Перу. Тук покритият в зеленина горист ландшафт с дълбоки заливи плавно преминава в обширни, сухи, но годни за напояване речни низини — примамлив бряг, където се срещат вихрите на студеното Хумболтово течение и на топлото течение Ниньо, образувайки най-богатите на риба райони в света. Значителните купчини от раковини свидетелствуват за древния произход на местните поселища и за първостепенната роля на морето в местния поминък. Съчетани, археологията и историята показват, че от най-стари праисторически времена до късно през историческата епоха тази област е била важен център на мореходна дейност. Оттук са потегляли големи балсови салове с ветрило и такелаж като на испанските каравели, ала управлявани чрез системата с гуари, и са осъществявали търговски връзки с отдалечения на близо две хиляди мили открит бряг на инките, а в обратна посока — със Средна Америка. Оттук е идвал и балсовият сал, който Писаро среща да се движи към Панама с товар повече от трийсет тона.

Ето защо не би трябвало да предизвика особена изненада фактът, че при разкопки именно в тази област, предприети от еквадорския археолог любител Е. Естрада и неговите професионални наставници от Националния музей на Съединените щати, бяха открити изделия, датирани чрез радиовъглеродния метод в доста древни времена. Техните находки и заключения предизвикаха в изолационистичните среди такъв смут, какъвто не бе възниквал във връзка с никое друго събитие след експеримента, доказал способността на сала от местен тип да прекоси океана до Полинезия. Отдавна утвърдени възгледи започнаха да губят стойност, опровергаваха се догми. След като цяло едно поколение от археолози на двайсети век, привикнало така много с днешния транспорт, не можеше да си представи, че американските аборигени са били в състояние да излязат пеша или с лодка извън пределите на своята племенна територия, съвременните изследователи взеха да осъзнават, че… древният човек е пътешествувал. На тях им се удаде да покажат, че олмеките са се ширели от атлантическото крайбрежие на Мексико до тихоокеанските брегове на Гватемала, основавайки горски и планински поселища, отдалечени на хиляди мили. В последните години дори и заклетите изолационисти отстъпиха пред набъбващите свидетелства, сочещи, че дифузия, а не самостоятелна еволюция е предизвикала почти едновременното израстване на високоразвити, сродни по характер култури, възникнали от двете страни на централноамериканския провлак. През 1976 г. Д. Колиър се обяви за изразител на новата линия в съжденията на онези американисти, които преди мислеха иначе: „Културните постижения в Перу и Мексико — както и в други части на Централна Америка — са били основани на дифузия от общ източник: Еквадор… Очевидно общоприетото становище относно културната история на Централна Америка, простираща се от Мексико до Перу, се нуждае от обстойно преразглеждане.“

Без да се влияят от често пъти яростните атаки на някои техни колеги, обвиняващи ги в налудничаво теоретизиране, археолозите новатори доктор Бети Мегърс и нейният съпруг доктор Клифърд Евънс продължиха да отстояват най-логичното според тях обяснение за изключително ранната и внезапна поява на изящните керамични фигурни съдове във Валдивия на гористото еквадорско крайбрежие. Съгласно тяхното мнение тези най-древни известни нам предтечи на американската цивилизация не са били изработени на горещия и влажен тропически бряг, където бяха открити техните останки, а навярно са били донесени от мореплаватели отвъд океана. Подобно на Хайне-Гелдерн, Екхолм и други учени, които почнаха да търсят извън арктическата област на Сибир съставни елементи от сложната култура на аборигенна Америка, Мегърс и Клифърд насочиха вниманието си към някои цивилизовани народи от другата страна на Тихия океан: в Южна Япония и Китай.

Нямаме право да пренебрегваме, а още по-малко да осмиваме такива теории за транстихоокеански контакт. През последните десетилетия балсови салове достигнаха Австралия, тръгвайки както от Еквадор, така и от Перу, а до Югоизточна Азия подобен плавателен съд би могъл да доплава от всяка част на Мексико, Еквадор или Перу. Пътуването в обратна посока би изисквало далеч по-сложни маневри, но е възможно, ако се следва маршрутът на север от Хаваите, открит впоследствие от капитаните на европейските каравели с право стъкмяване.

През 1975 г. Мегърс предложи хипотезата за съществуването на извънамерикански източник и за високоразвитата мексиканска култура, също както бе сторила преди за своите находки в Еквадор. Повечето специалисти, посочва тя, са единодушни, че цивилизацията в Мезоамерика се е зародила около 1200 г. пр.н.е. с появата на олмекската култура, оказала съществено влияние върху по-късните мезоамерикански цивилизации. Тя цитира цял списък от изтъкнати специалисти по древна история на Мексико, които използват фрази от рода на: „внезапният разцвет на олмекската цивилизация в пълен блясък“, „всички основни известни нам художествени стилове на равнинна Мезоамерика произхождат единствено от олмекския стил“, „светът на олмеките и олмекоидите е образувал облика на Мезоамерика и нейната цивилизация, който отличава тази област от всички останали части на Северна и Южна Америка“. Мегърс предполага, че около 1200 г. пр.н.е. в Мезоамерика навярно са пристигнали представители на цивилизацията Шан, наложена на неолитното китайско население около 1750 г. пр.н.е. Тя изрежда шест основни културни съответствия с цел да подкрепи своята хипотеза и да подтикне колегите си да имат не чак толкова предубедено отношение към възможностите на древното мореплаване.

В стремежа си да опровергае тази дифузионистична теория Дж. С. Гроув излезе с контрапредположение. Като подчертава, че неговият отговор не означава непременно отрицание на възможността за транстихоокеански контакти в праисторически времена, той излага своето гледище: „И Лейтръп… и аз… предполагаме, че някои от основните положения в олмекските вярвания навярно произхождат от древните вярвания в южноамериканските тропически гори, които са прониквали на север до южна Мезоамерика… Възможността за връзки с Южна Америка изглежда далеч по-плодотворна и благодарна основа за изследване, отколкото транстихоокеанските контакти.“

Справедливостта го изисква, продължава той, да се каже, че тя — Мегърс — е специалист по еквадорска, а не по мексиканска археология и затова следва да й се прости, загдето се осланя само на обнародвани данни, без да държи сметка за ръкописите, познати единствено на него и на останалите археолози на полева работа в Мексико. Литературата, публикувана преди началото на 70-те години, изтъква той, не отразява най-новите „изводи“ за олмеките, направени от него и други учени. Гроув се удивлява как е възможно Мегърс, специалистка по еквадорска археология, да не отбележи голямата прилика между керамиката на древен Еквадор и тази от периода на нейното зараждане в Мексико. „А тези примери къде-къде по-убедително говорят, че дифузията е била реален и многозначителен факт.“

Непрофесионалният наблюдател положително ще се запита доколко един специалист трябва да потъне в бездната на собствените си изследвания, за да разбере, че е загубил от погледа си хоризонта; и как може Гроув, обявявайки Мегърс за некомпетентна по въпроси от неговата специалност, да си позволи да навлезе в нейния еквадорски периметър и да я поучава, че именно това е еволюционният център, откъдето е произлязла мексиканската цивилизация. След като специализацията става толкова тясна, че един археолог, работещ в тропически Еквадор, бива обявен за некомпетентен по археология на тропическо Мексико, тогава трябва да се допусне и обратното. Оттук изглежда очевидно, че тесните специалисти не са най-подходящи, когато се стигне до обзорни заключения. За съжаление твърде малко университети засега могат да подготвят специалисти за „хоризонтални“ изследвания, т.е. да им дадат научна подготовка за обобщаване на отделните фрагменти, които излизат от дълбоките траншеи на „вертикалните“ изследователи.

Ако няколко непубликувани ръкописа могат да обезценят това, което са мислили и утвърждавали експертите по мексиканска археология до 70-те години на века — а ние нямаме основания да се съмняваме в евентуалния успех на подобен опит, — тогава дифузионистите печелят важна битка, в резултат на която морският център около Гуаякилския залив в Еквадор заема възлово място в разпространението на американски импулси. И в този смисъл още по-голямо значение придобива убеждението на специалистите по еквадорска археология, че цивилизацията не се е развила на местна почва, а е била донесена отдругаде.

Споменатият вече изразител на новото направление в научната мисъл, признаващо Еквадор за център на дифузия спрямо коренните американски цивилизации, Колиър, посочва, че към 3000 г. пр.н.е. по еквадорското крайбрежие и речните низини вече са се били установили древни земеделци, които използвали за придвижване канута и тръстикови лодки. Той забравя, че там е бил центърът и на навигацията с балсов сал, ала най-главното, изглежда, се пренебрегва от всички: от предполагаемите области на високоразвитите американски култури във Валдивия, Мечалиля и Чорера никой пътешественик не би могъл да се добере до Централна Америка по друг начин освен по море. Дори и най-ревностният дифузионист не е в състояние да намери пешеходен път на север през крайбрежните мангрови тресавища или през най-гъстите джунгли на света, които превръщат в рай на изолациониста отсечката от 2000 мили, отделяща Еквадор от Мексико. С други думи, дифузията от Еквадор в Мексико би трябвало да се извърши с плавателен съд — или по права линия встрани от Панамскня залив, или покрай брега срещу насоченото на юг течение Ниньо. И в двата случая разстоянието между раздалечените култури, за които, както посочва Колиър, днес се смята, че имат общ източник, е около 2000 мили, или е равно на разстоянието от Западна Африка до Южна Америка!

Спокойният отговор на Мегърс, който тя дава на своите опоненти, е озаглавен: „Да — ако е по суша, не — ако е по море: двойният подход в тълкуването на културните паралели.“

Знаменателно е, че освидетелствуваният и документиран от испанците център на американското мореплаване — Еквадор и Северно Перу — сега се смята и за област, откъдето се е разпространила древна култура. Изглежда, все още някои вярват, че този район на Южна Америка е бил достъпен само за Писаро и неговите хора, които са знаели как да построят нови каравели след пресичането на Панамския провлак. Може би си струва да припомним, че в тия води се е намирал важен световен център на лодкостроителство от тръстика, а и практическите изпитания показаха, че такива несложни за изработка съдове са били в състояние да преодоляват обширни водни пространства. Едновременно с моите експерименти с тръстиковите ладии „Ра I“ и „Ра II“, преплавали Атлантика от Северна Африка до Средна Америка покрай Канарските острови, друг тръстиков кораб, оборудван от Дж. Савой, измина разстоянието от централното крайбрежие на Перу край Еквадор до Панама.

След като съвременната наука почна да разглежда коренната американска цивилизация като едно цяло, в непоклатимите задълго представи настъпи рязък прелом. Щом веднъж се признае съществуването на общо стебло, като че е по-лесно да се търсят общите корени, нежели да се разисква генезисът на отделните клони. В такъв случай Валдивия, Мочика, Тиауанако, Наска, Чавин, Сан Агустин, Кокле, олмекската, толтекската, микстекската, ацтекската, майската, чибската, инкската и редица други изчезнали и исторически култури се превръщат в система, подобна на клоните и клонките на дърво за разлика от преди, когато се разглеждаха като безредно изникнали гъби из джунглите на тропическа Америка.

В археологията на Новия свят възникна оживление. Дълго отстоявани догми и общоприети хронологии се подлагат на съмнение от все повече полеви изследователи, които търсят древни останки в тропическа Америка, за да набавят свидетелства, които са по-конкретни от догадките, основани на теоретични разсъждения. Съвсем наскоро една обединена археологическа експедиция на Британския музей и Кеймбриджкия университет оспори досегашните изводи относно зараждането и възрастта на културата на маите. Обобщавайки получените резултати до момента, Н. Хамънд твърди, че продължителната работа в Белиз (бившата колония Британски Хондурас) „отдалечи началото на формиращия (или предкласическия) период в развитието на маите с повече от 1500 години назад във времето, т.е. от около 900 г. пр.н.е. до 2600 г. пр.н.е.“ Това не е догадка; заключението се основава на документирани разкопки и многобройни радиовъглеродни датировки от обекти, обърнати към карибската страна на полуостров Юкатан. Установените най-древни дати са от периода 2450-2750 г. пр.н.е. Тези открития с един замах ни приближават до нулевата година в календара на маите — 3113 г. пр.н.е. Хамънд недвусмислено подчертава, че разкопките в Белиз все още не са достигнали до „извора“. Той посочва, че намерените керамични образци говорят за значително майсторство както по отношение на багрите, така и на оформлението: „Съдовете безспорно са продукт на зряла, а не на зараждаща се технология. И все пак това е най-древната керамика на територията на маите и една от най-древните в цяла Мезоамерика. Къде се е развила тази технология?“

Макар да казва, че оставя на бъдещите археолози да намерят отговора на въпроса, откъде и кога са дошли творците на тази керамика, Хамънд цитира своя колега Д. Лейтръп, според когото съществува „тясна прилика“ между 4500-годишната керамика от Белиз и 4500-годишната керамика, намерена неотдавна от него в Реал Алто, обект в Южен Еквадор. В такъв случай американската хронология отново подлежи на изменения: цивилизацията на олмеки и маи може да има съвършено различни източници. Ако 1200 г. пр.н.е. се запази като дата, бележеща началото на олмекската цивилизация по бреговете на Мексиканския залив, и появата на маите продължи да се измества назад, тъй че да съвпадне със зараждането на еквадорската цивилизация около 3000 г. пр.н.е., тогава двете съдбоносни дати в културната еволюция на Стария свят ще имат отражение и от другата страна на Атлантика. Постоянно увеличаващите се открития в археологията на Новия свят се оценяват от специалистите, чиято научна област е в рамките на отделен географски район, и макар да има разногласие в техните преценки и заключения, всички търсят неидентифицирани изходни точки. Тук е важно да се припомни, че посредством вертикалната специализация по-лесно могат да се видят местните отклонения и различия между споменатите съседни култури, отколкото техните общи черти. Производните явления и художествените предпочитания носят толкова подчертан местен отпечатък, че за специалиста обикновено не е трудно да идентифицира отделни етнографски или археологически предмети. Ала е необходимо друго умение и хоризонтален подход, за да се открият и отделят изпод външната декорация съществените особености, които принадлежат към общия някога, но сега изгубен корен, или иначе казано: да се отнемат, събират и съпоставят показатели с най-малко общи белези, както все по-често правят съвременните американисти. Постигнатото от тях до момента се състои предимно в уточняването на цяла поредица от основни идея, за които се предполага, че са били наследени навред из Мезоамерика от пришълци, чието влияние пряко или косвено се е разпространило в дългата две хиляди мили ивица земя от Мексико до Перу. Съществените съвпадения наистина са много и сложни — обхващат сфери от обществено устройство и сградостроителство до цилиндрични печати, триноги делви, плоски глинени фигурки и специализирани фигурни съдове, включват обичаи и технически способи, както и религиозни представи. В целия този единен регион змията, котката и пернатата змия са били символи на една йерархия, която заявява, че води произхода си от слънцето; при това никъде няма хронологически несъответствия. Но макар тези специфични черти да обединяват високоразвитите американски култури и да ги отделят от развитието на останалите аборигени, обитаващи предколумбова Америка, нито един от въпросните елементи не е без съответствие в афро-азиатските цивилизации, чиито разклонения са стигали чак до Канарските острови. Също така нито един от споменаваните досега общи мексиканско — перуански елементи не липсва от списъка на трансатлантическите паралели, приложен в края на глава III. В някои случаи присъствието на определени съвпадения се свежда само до ограничени културни области съответно в Америка и средиземноморския свят, без да се срещат никъде другаде в пределите на двата региона, защото или са изчезнали оттам, или никога не са получили широко разпространение.

Необикновено богата на такива сходства с цивилизацията на Новия свят е някогашната хетска територия в Мала Азия, където са струпани известен брой крайно специфични паралели. Към тях спада една съществена хетска стела с релеф, изобразяващ брадат герой, който е вдигнал ръка, за да порази чудовищна змия с два рога, застанала вертикално пред него на върха на опашката си. В своето крайбрежно поселище при Ла Вента в Мексиканския залив най-старите олмеки са оставили релефна стела с абсолютно същия мотив. Не по-малко забележителни съответствия могат да се открият в мотивите и способа на изработка на изключително специализираните фигурни съдове от същата област; в каменните статуи с инкрустирани очи от раковина и обсидиан; в грамадните могили от ерозирал кирпич; в символичното изображение на бога Слънце с корона от пера и тяло, представляващо съчетание от птица и змия (перната); и не на последно място в своеобразния външен вид на йероглифите, изсечени в релеф на местни стели. Хетските писмени знаци се различават напълно от шумерския клинопис, египетските идеограми и финикийските букви, ала невероятно много приличат на неразчетените йероглифи, оставени по олмекски, микстекски и други древномексикански стели. И тъй като се признава, че независимо от външните различия споменатите афро-азиатски писмени системи в основата си са сродни, заслужава да се отбележи, че между тях няма такава близка прилика по форма, стил, изпълнение и приложение, каквато съществува между хетските и най-древните мексикански йероглифи. Любопитно е, че хетите, чието пребиваване на Земята до неотдавна не бе известно на археолозите, са предшествували финикийците и все пак са разполагали с големи дървени и тръстикови кораби, както може да се заключи от тяхното древно изкуство. Нещо повече — средището на хетски съответствия с Мезоамерика представлява също географски мост и пряк път между плодоносните долини на Месопотамия и средиземноморския бряг или, с други думи, това са били цветущите някога равнини около Алепо в Сирия, където от най-древни праисторически времена е минавал керванджийски път. Оттук разстоянието между река Ефрат и Средиземно море е по-малко от двеста мили. Тази област винаги е била средоточие на търговски и културен обмен между трите континента на Стария свят, които тук се срещат и преминават един в друг. Преди да излязат на местните брегове, финикийците са осъществявали по суша търговската връзка между Двуречието и Египет именно през бившите хетски земи, оттам преминават и юдеите при своето преселение от Ур в Ханаан. Богата на специфични, понякога дори на уникални паралели с мезоамериканските култури е и поредицата от средиземноморски острови — от Кипър, Крит и Малта до финикийската колония на Ибиса. В Новия свят такива средища на съответствия са джунглите около Вера Крус и Табаско, в съседство с Мексиканския залив, както и споменатата преходна област от тропическите гори към безводния бряг в Еквадор и Северно Перу.

В по-широк смисъл обаче общите и характерни елементи за праевропейските цивилизации в афро-азиатската зона и крайбрежните острови са тези, които също са общи и не по-малко характерни за ограничения район, простиращ се от Мексико до Перу. С други думи, основният комплекс от елементи, които са типични за афро-азиатската област и представляват надежден указател за фундаментално културно единство в пределите на тази област, е дублиран единствено в друга една, също тъй ясно определена географска област, отделена или по-скоро свързана с първата чрез водите на Канарското течение.

Само бъдещите археологически разкопки ще могат убедително да покажат дали семето на общата мезоамериканска култура е покълнало най-напред в Еквадор или в Мексиканския залив, или пък и на двете места поотделно. Понеже летоброенето на маите започва с 3113 г. пр.н.е., не е изключено да се окажат верни новите предположения на археолозите, според които най-древният клон на мезоамериканската култура се е зародил някъде около 3000 г. пр.н.е. в Еквадор, сиреч близо до нулевата година на маите. През хилядолетията, разисквани тук, Канарското течение, съпровождано от постоянните пасати, никога не е прекратявало своето движение и вероятно не само една група преселници са оказали влияние върху живота на коренното американско население. Както споменахме в глава IV, самите маи твърдят, че водят произхода си от две вълни емигранти: Голямото пришествие, водено от първия легендарен герой Ицамна и последвалото Малко пришествие, оглавявано от прочутия слънчев йерарх Кукулкан, Пернатата змия.

Ако балсовите гори в крайбрежен Еквадор действително са играли важна роля в мезоамериканската културна дифузия, тогава по-лесно бихме могли да разберем изключителното значение, което се отдава на тия брегове във вярванията и преданията на инките. Именно при пристигането на Писаро там, в северния край на инкската империя, приморски пратеници от пристанището Тумбес отнасят на щафета до седалището на инките в Андите вестта, която става причина могъщата инкска империя да падне без бой: белите брадати мъже, донесли някога цивилизация в страната, сега били се завърнали в Перу. Обитателите навред из обширните територии на Перу и днешна Боливия твърдо вярвали, че белите брадати хора от Тиауанако, чиято кръв течала във вените на царуващия инка, в крайна сметка били отплавали от еквадорското пристанище Манта в просторите на Тихия океан, предвождани от своя слънчев йерарх Кон-Тики Виракоча. По-късно, само три поколения преди идването на Писаро, инкският завоевател Тупак се отправил на път от същия бряг при Манта, понеже, стигайки дотам с войските си, той срещнал местни търговци, завърнали се от океана с ветроходни салове, които му съобщили за съществуването на населени острови навътре в Пасифика.

Плаванията на легендарния цивилизатор Кон-Тики Виракоча, известен в Тиауанако само като Тики или Тикки, и на протоисторическия Инка Тупак, наричан още Тупа, са оставили следи и на други места: и двете личности се открояват в спомените на полинезийците. Тики, познат още под имената Тики и Ти'и, е бил панполинезийски герой — бог, тачен навред из по-голямата част на Източния Пасифик. На най-близките до Еквадор тихоокеански острови — Маркизките, Тики се е наричал човекът — бог, довел дедите на островитяните в тяхната днешна обител; другаде за неговия митичен сродник Маури-Тики-Тики се разказвало как бил изловил островите от океана в неуспешен опит да ги изтегли на брега при Хило — в митичната прародина. Ило е инкското название на едно от най-хубавите древни пристанища по тихоокеанското крайбрежие, разположено точно под езерото Титикака и Тиауанако.

Тупа, за разлика от Тики, присъствува само като главна фигура в преданията на Мангарева, чиито жители са го запомнили като могъщ цар, посетил острова с цяла флота от ветроходни салове, пристигнали от изток. Той разказал на мангаревците за своето силно царство, намиращо се по посока на изгряващото слънце, където сетне се завърнал. Тики се заселил в Полинезия, докато Тупа се върнал в родината си — и в двата случая в пълно съгласие с инкските предания.

Испанските конкистадори получили и мореходни указания за плаване до обитаеми острови, отдалечени на два месеца път със сал в западна посока от Ика и Арика, които в съчетание с общоперуанските предания за пътешествията на Тики и Тупак подтикнали европейците да продължат изследванията си на запад. Тези съобщения на инките направили такова голямо впечатление на испанците от поколението на Писаро, видели с очите си какви мореходни възможности притежават местните салове и колко сръчни са в морското дело жителите от крайбрежието, че накрая те събрали получените сведения и се отправили в Пасифика с намерение да открият посочените острови. Непосредствен резултат от това е откриването на Меланезия и Полинезия от европейците. Веднага щом затвърдяват позициите си по тихоокеанското крайбрежие на Америка, европейците се впускат в океана със своите каравели с право стъкмяване и последователно откриват всички острови, пръснати из това полукълбо, които в продължение на три века са били недостъпни за другите европейци, потеглящи от азиатските брегове, и които остават недостъпни за тях в течение на още двеста години, докато съвременните ветроходи не заменят каравелите с право стъкмяване от средновековието. Цели пет столетия от документираната история човекът е бил в състояние да премине от Азия в Океания само по заобиколния маршрут на север, сетне на изток с попътните западни ветрове в пояса между Хавайските и Алеутските острови и после обратно към Полинезия и останалите острови от страната на Америка. Същите транстихоокеански пътища на природните стихии се оказаха решаващи при плаванията, предприети с копия на праисторически салове и джонки, изпитани в днешно време. И най-добрият крайбрежен съд, съществувал в Южна Америка и Югоизточна Азия през праевропейската епоха, е можел да достигне сърцето на Пасифика само по маршрутите, използвани впоследствие от испанците.

Когато европейците извършват първото околосветско пътешествие, те установяват, че разстоянието до Азия е пет пъти по-голямо от цифрата, посочена от Колумб, който изчислил единствено ширината на Атлантика (но пък съвършено точно); също така откриват, че в крайна сметка определената от древногръцките астрономи обиколка на Земята, измерена въз основа на астрономически наблюдения от Египет, е удивително точна. В която и точка на света да стъпят европейците, те разбират, че са били изпреварени от други пътешественици — и на Канарските острови, и на Антилите, и в Америка, и на всеки обитаем остров в Пасифика. Дъсчени кораби като техните те не срещнали никъде из неизвестните дотогава области, но въпреки това по бреговете винаги се стичали туземци да посрещнат новите гости, които ги поробвали, грабели и били приветствувани в Европа като първооткриватели на тия земи.

Откриването на новите отвъдморски източници на богатство е оказало такова въздействие върху световната история и е създало такива представи у тогавашните и следващите поколения европейци, че те никога не са намирали достатъчно трезва мисъл, за да приемат покорените люде за равни — те и имуществото им, от исторически паметници до златни съкровища, са били обявявани за наша собственост, без и да става дума за съперници, открили всичко това преди нас. До наше време ние бяхме тъй собственически настроени към Новия свят и тъй силно изпитвахме влиянието на почти религиозната догма, според която никой друг до Колумб не е имал право на тази земя, че отказвахме да допуснем възможността за съществуването на по-древни плавания до Америка освен извършените от норвежците, които така или иначе са европейци. И още: никой не е бил в състояние да се отдели от тихоокеанския бряг на Америка, додето ние не сме отишли там и не сме показали пътя в просторите на Пасифика.

Интересно е, че подобно убеждение изповядваха и повечето учени. Изолационистите приемат крайния дифузионизъм, стига Америка да не е замесена. Същите специалисти, които отказват да повярват, че е било възможно американските аборигени да са достигнали големия Галапагоски архипелаг, изминавайки по вятъра 600 мили от Еквадор, твърдят, че индонезийските аборигени са извършили плаване до миниатюрния остров Пасха, изминавайки 8000 мили срещу ветровете и теченията — плаване само дотам, в никакъв случай до Америка. В действителност стремежът да се изолира Америка се засили дотолкова, че Полинезия се отнася към Стария свят, макар да е открита от европейците след Америка и да се приема от всички антрополози за последната значителна територия на Земята, заселена от човека. Ако е необходимо Полинезия да се разграничи от Новия свят, тогава би трябвало да се нарече Най-новият свят.

Онези, които смятат Галапагос за недостъпен с американски сал, а остров Пасха за достижим с азиатско кану, пренебрегват уроците на историята. Едва две години са били изминали след испанското завладяване на Перу, когато епископ Берланга пристигнал от Европа и се натъкнал на Галапагоския архипелаг, понеже попаднал в плен на невидимо течение, което го отвлякло навътре в Пасифика, докато той се стремял да държи курс край еквадорското крайбрежие. На приблизително същото разстояние от континентална Азия, Индонезия и Япония се намира още по-многочислената островна група на Марианския архипелаг с остров Гуам. Обаче тази група остана неизвестна на съседните източни цивилизации и стародавните европейски колонии на Филипините до времето, когато Магелан идва с трите си кораба от Южна Америка и открива Гуам дори преди Писаро да е достигнал Перу. Преди историческото си плаване Магелан прекарва пет години в Индонезия, ала се налага да мине през Южна Америка, за да попадне на Гуам.

Който не е виждал Тихия океан от борда на малък съд и не е почувствувал как светът се свежда до безбрежен хоризонт от необятни води, където островчетата и атолите сякаш изобщо не съществуват, освен ако случайно не се натъкнеш на тях, лесно се подвежда от поредицата имена, отпечатани на малката безжизнена карта, и дълбоко се заблуждава, като мисли, че преминаването от остров на остров не представлява особен проблем. На картата огромната част от тихоокеанските острови са струпани откъм азиатската страна, а откъм американската остават обширни „празни“ пространства, където прескачането от остров на остров естествено приключва на остров Пасха. Ала в действителност живият океан е опасан от широк морски конвейер, който обхваща всички тези острови, отдръпва ги от Азия и както недвусмислено свидетелствува историята, ги поставя пред прага на Мексико и Южна Америка.

На картата Галапагос изглежда доста далеч от Еквадор, а всъщност е толкова близко, че е бил открит от испанските каравели, които при това не са търсели нови земи, а просто са искали да минат край еквадорския бряг. Пусти и безводни, островите никога не са били заселвани от испанците, които, подобно на аборигените от крайбрежието, предпочели богатите брегове и вътрешни области на Еквадор и Перу. Ала още при първото археологическо проучване на тази обрасла в кактуси островна група, не бе трудно да са установи, че в предиспанскн времена архипелагът е бил използван нашироко. Мореплаватели от крайбрежието на Еквадор и Перу навярно са идвали тук на риболов, на лов за костенурки и игуани, а може би и за да отглеждат памук. За това колко често островите са посрещали посетители, би могло да се съди по многобройните чирепи от поддаващи се на идентификация керамични типове, които водят произхода си от район с граници поне от Гуаякил в Еквадор до Касма — 500 мили на юг по перуанското крайбрежие. За хронологията на посещенията говори фактът, че типовете керамика могат да се свържат с различни периоди на континента, като най-древните образци са датирани във времето на крайбрежната култура Тиауанако. Открито бе също варовиково вретено, което може би обяснява установения от ботаниците факт, че дивият памук на Галапагос спада към 26-хромозомния вид, получен чрез изкуствено кръстосване от аборигенните американски цивилизации.

Остров Кокос изглежда не по-малко достъпен и удобен за древните мореплаватели, браздили водите между Еквадор и Централна Америка преди идването на Писаро. Островът бил кръстен така, защото при пристигането си европейците били приятно изненадани от откритието, че участъците около местата за приставане и високото плато във вътрешността са разчистени и заети от множество кокосови горички. А ние, европейците, бяхме толкова сигурни, че никой не може да е стъпвал там преди нас, та дадохме основание и на антрополози, и на ботаници да предполагат, че морето е довлякло кокосовите орехи или от тропическа Америка, или от Полинезия — в зависимост от това, какво гледище поддържа ученият относно прародината на тази полезна палма, непозната в див вид. До нашето посещение през 1956 г. никому не бе дошло наум да иде на острова и да види, че там днес не са останали почти никакви кокосови палми. Джунглата отново е завладяла целия остров и малкото палми, оцелели сред вътрешното плато, няма как да са стигнали дотам, освен ако не са били пренесени през високите скали от човека, който преди това е разчистил вътрешността на острова от гъстата тропическа растителност. Огромният труд, хвърлен за превръщането на гористия и влажен остров в кокосова плантация, очевидно далеч не е бил предназначен да удовлетвори само нуждите на хората, извършили временното преобразяване на остров Кокос — няма за кого друг да са били предназначени плодовете на техния труд освен за плавателните съдове, които са преминавали през тия води в съседство с Панама и са изпитвали потребност да попълнят запасите си със свежо питие и питателна храна.

Следващият най-близък остров до Южна Америка е Пасха, прочут още от времето на откриването му с гигантските антропоморфни статуи. Когато пристигнали тук първите европейци, фигурите стояли изправени върху зидани постаменти от големи дялани блокове, шлифовани и споени с поразително съвършенство, каквото не се среща никъде другаде освен в прединкска Южна Америка, и то при подобни колосални каменни изображения. До пристигането на нашата експедиция през 1955 г. на острова изобщо не бе правен опит за стратиграфски разкопки. Независимо от надземните останки — уникални за цялата тихоокеанска област, учените предполагаха, че (след като е най-близко до Перу) островът последен е бил достигнат от заселници, тръгнали от Азия, и следователно почвеният слой на него не би могъл да крие никакви достатъчно стари човешки изделия, за да бъдат погребани от времето и ерозията. Ала разкопките изместиха датата на най-древното известно заселване с хиляда години зад предполагаемия дотогава период и в съчетание с получените по-късно датировки от Маркизките острови отнесоха заселването на тия две полинезийски територии, най-близки до Южна Америка, значително преди рождената дата на всички археологически находки от Дружествените острови или коя да е друга част на Централна Полинезия.

Макар и да е най-близко до Южна Америка, географското положение на Пасха не означава, че непременно това трябва да бъде първият тихоокеански остров, на който се натъкват мореплаватели от Новия свят. Испанците например, тръгвайки на своята първа експедиция от Перу с конкретното намерение да търсят острови, откриват през 1568 г. Меланезия, през 1595 г. — Маркизкия архипелаг, а чак през 1722 г. холандски кораби, отплавали също от Южна Америка, попадат на остров Пасха. Докато европейските откриватели са плавали най-много с два-три съда, за перуанските пътешественици се знае, че са се движели с морето с голям брой салове, пръснати ветрилообразно, като по този начин са имали далеч по-добри шансове да съзрат малките острови. Въпреки това много вероятно е мореплавателите от Перу подобно на европейците след тях, а и на някои експериментални балсови салове от XX век да са подминали миниатюрните, отдалечени един от друг острови на Полинезия и най-напред да са се натъкнали на големите полуконтинентални и нагъсто струпани архипелази на Меланезия, където вече живеели преселили се от Азия негроидни племена. И все пак древният избор на малкия, незначителен остров Пасха за ядро на високоразвита цивилизация, за която свидетелствува наличието на местна писменост, може да е бил продиктуван от чисто географски съображения. От стотиците по-големи и плодородни острови никой не е така близо до Перу и ако Перу действително е центърът и прародината, откъдето е дошла културата на Пасха, островът е бил избран просто поради своята близост. И тогава е съвсем логично този остров, в качеството си на географско средище сред хиляди други късчета суша, да получи полинезийското название Те-Пито-о-те-Хенуа — Пъпът на света.

Навред из Полинезия има свидетелства за сложен етнически състав на населението и смесица от аборигенни култури. Във физическо и културно отношение исторически известните обитатели на островите в Източния Пасифик се родеят с аборигенна Америка, а в езиково — с днешна Индонезия. Признавайки, че в основата на полинезийската раса лежи съществен протоиндонезийски или древен югоизточноазиатски елемент, ние все пак не можем да вървим срещу всички други факти и прегради, като преведем хипотетичните азиатски преселници напряко през книжния океан на изток в продължение на хиляди мили. Както показват историческите данни и неотдавнашните изпитания с джонки, ние би трябвало да насочим праисторическите мореплаватели от Югоизточна Азия първо на север и сетне до Северозападна Америка, преди да им се отвори възможност да се спуснат под ветрило или на дрейф до Хавайските острови на юг и оттам — до останалата част на Полинезия и Нова Зеландия. Из цяла Полинезия, освен на Хаваите, историческите предания конкретно разказват, че някаква островна група, наричана Хавай и (или) Хавайки, е била центърът на разпространение, откъдето са тръгнали дедите на днешните полинезийци, за да заселят многобройните пръснати острови. Новозеландските маори изреждат списък от легендарни царе и техните съпруги, които съгласно историческите предания са царували на Хавайки преди преселението в Нова Зеландия. Имената, споменати от маорите, съвпадат с част от имената на царете и цариците в хавайските генеалогии, но на Хавайските острови те се помнят само като местни владетели.

С изключение на следи от коренно родство в приблизително един процент от целия речников фонд на полинезийците, не са открити признаци на каквито и да било лингвистични връзки с области в Западния Пасифик.^[2] Различията вън физическия облик на полинезийци и индонезийци станаха още по-очевидни при проведените напоследък серологични изследвания, които недвусмислено слагат полинезийците в една група с коренното население на Америка. Настойчивите издирвания в Западния Пасифик, продължили повече от сто години, не успяха да открият нито един център, който би могъл да се приеме за обител на полинезийската култура, преди тя да се разпространи на пръснатите острови в съседство с Америка. Отдавна е изказано предположение, че Полинезия сигурно е била залята не само от една миграционна вълна — не просто поради факта, че това се подчертава в историческите предания на всички племена, а поради неравномерното смесване на физически и културни компоненти, наблюдавано в различни части на Полинезия.

Би било напълно невъзможно да се разграничат и анализират разнообразните и все пак несъмнено сродни култури в пределите на полинезийския триъгълник, ако навред из тази област обожествяващите своите деди обитатели, обладани от силно чувство за история, не са били религиозно свързани със старите културни традиции, тъй че никога не са полагали особени усилия да променят унаследените обичаи и сръчности. Най-пълно културното смесване изглежда в Западна и Централна Полинезия, където островите са струпани много нагъсто и където междуостровната търговия и периферните контакти с Меланезия са продължили до исторически времена. Остров Пасха, Нова Зеландия и островите Чатъм са останали встрани от това дългогодишно общуване, понеже връзката с останалата част от Полинезия била прекратена скоро след като в началото на настоящото хилядолетие на споменатите острови пристигнали преселници от други островни групи. Ето защо Пасха, Нова Зеландия и Чатъм предлагат най-добри възможности за разчленяване на расовата и културна цялост.

Съгласно историческите предания и родословия на остров Пасха дедите на преобладаващия днес компонент в смесеното островно население са дошли от запад по времето на Туу-ко-ихо. Оттук може да се заключи, че те са пристигнали някъде от Полинезия преди около двайсет и две поколения, сиреч в разгара на панполинезийския миграционен период. Същите древни предания изрично посочват, че островът вече е бил обитаван от друг народ — хора, които удължавали ушите си и издигали каменни статуи. Тези първи поселници били дошли от изток под водачеството на цар Хоту Матуа. Следва, че те са пристигнали от посоката на Южна Америка. Съвременният анализ на културата на остров Пасха показва, че от нейните елементи типично полинезийски са единствено сечивата за рязане на дърво. Всички останали черти в материалната култура, както и в обичаите и вярванията присъствуват също и в Южна Америка и в основата си са чужди за Океания, ала са характерни за Южна Америка от прединкската епоха.

Обърнем ли се към Нова Зеландия, ще открием исторически предания, които твърдят, че и там пристигналите от Хавайки деди на маорите заварили да живее друг, чужд народ. Част от неговите представители избягали и намерили подслон на островите Чатъм, като използвали тръстикови лодки от типа мокихи, които били употребявани някога в Нова Зеландия и представлявали единственият вид плавателен съд, намерен от европейските мореплаватели сред маорите на Чатъм, Ала най-интересното у островитяните от Чатъм бил техният физически облик: чертите им били арабско-семитски, често с масивен орлов нос и червеникава коса.

Същинските маори също са се различавали от полинезийските маори. Не са познавали балансьора, кокошката и свинята, които междувременно се били разпространили на повечето острови благодарение на тесните връзки с Фиджи. От всички полинезийски племена по преобладаващи физически и културни особености маорите най-силно са се доближавали до обитателите на архипелага край бреговете на Северозападна Америка. От времето на първите европейски мореплаватели до съвременните етнологически изследвания на новозеландската култура целият комплекс от нерядко крайно специфичните маорски елементи намери преки съответствия на континенталните американски острови зад Хавай. А за самите хавайци е документирано, че са правели своите големи канута от борови стебла, довлечени до островите им от крайбрежието на Северозападна Америка.

Като претеглим всички налични свидетелства и известни факти, най-логично изглежда следното разрешение на полинезийския проблем: корените на познатите в историята полинезийци са някъде в Югоизточна Азия, но те не са дошли в Полинезия направо оттам през тропическата част на океана. Нито пък са преминали през широката 4000 мили буферна територия на Микронезия и Меланезия, която прегражда пътя към Източния Пасифик. Те трябва да са следвали естествения морски маршрут на север, а не на изток и са пристигнали в Полинезия като подразделение на преселници от Източна Азия, които от неолитната епоха са обитавали островната област край северозападния бряг на Америка. Когато дедите на маори-полинезийците напуснали Азия преди две хиляди години и повече и в началото на настоящото хилядолетие достигнали островите в Източния Пасифик все още като чисто неолитен народ, без да познават тъкачния стан и керамиката, те заварили там старо население. Всички налични свидетелства сочат, че първооткривателите на Полинезия и периферна Меланезия са били потомци на мореплаватели от прединкска Южна Америка. В хода на оживената междуостровна миграция през началните векове на днешното хилядолетие новите пришълци отчасти прогонили, отчасти асимилирали първите заселници. За наличието на високоразвит в културно отношение субстрат свидетелствуват не само историческите предания на островитяните, но и руините от неполинезийските кръгли каменни жилища и кули тупа; останките от перуанска по тип мегалитна зидария и изоставените каменни статуи по най-близките до Южна Америка острови; наличието на изкуствено създаден в Америка памук, установено на раздалечени един от друг острови; намирането, макар и рядко, на чирепи от неполинезийска керамика; присъствието на местна порода куче, неизвестна на островите в западна посока, но позната в аборигенна Америка; отглеждането на кумара(сладък картоф) до пристигането на европейците; праевропейското присъствие на кратуната, ананаса, кокосовия орех, Argemone, Polygonum, Capsicum, тотора, папая и други полезни растения от американски произход, които биха могли да достигнат Полинезия само чрез посредничеството на човека. Свидетелства за наследени от този културен субстрат елементи се срещат в различна степен навсякъде из полинезийския триъгълник, и то не само при археологически проучвания. На повечето полинезийски острови е бил приет обичаят ритуалната напитка кава да се приготовлява посредством сдъвкване на корени — типично южноамерикански способ. Във всички кътчета на Полинезия е била запазена или се е помнела традицията да се строят тръстикови лодки. Почти навред са били съхранени царски родословия, водещи началото си от легендарни културни герои и божества, а някои династии са били почитани като полубогове. В царските родове на отделни места в Полинезия са били позволени бракове между брат и сестра, властниците са носели плащове и корони от пера, практикували са се мумифициране, обрязване, трепанация; използвала се е развита календарна система, при която новата година е започвала с първото появяване на Плеядите; съществували са такива специфични черти като изрязване на идеограми в бустрофедонов ред върху дъсчици, употребявани при ритуални декламации, или като съставяне на писмо от сложно преплетени възли, предназначено за съхраняване на информация; още са били известни длета за обработка на камък и някои от многообразните полинезийски тесли и рибарски куки, ъглестата, облицована с плочи пещ от Пасха, шлифованите каменни купи и шевните игли с ухо, пончото от Дружествените острови, хавайският плетен кош за мумии и плочестото огледало, маркизките кокили и украшението за глава павахина, остриетата за стрели от Питкеърн — това са само част от най-очевидните примери, насочващи към древно Перу.

Великите панперуански цивилизации в Южна Америка са се развивали в безлесно обкръжение от скали и пясък, оградени от ненасечена, открита брегова линия, приканваща към мореплаването с ниски, яки салове. За разлика от тях представителите на рибарските култури от осеяните с фиорди и островчета брегове на Северозападна Америка са живеели в най-богатия на гори район в целия басейн на Пасифика, с неограничен достъп до огромни дървени трупи.

Ето защо е напълно естествено, че специалистите по полинезийски плавателни съдове навсякъде намериха следи от употреба на салове и заключиха, че най-малко част от древната миграция в Тихия океан се е осъществила с пропускащи вода съдове. Ала новите пришълци, прехвърлили се на Хавайските острови от гористите области в Северния Пасифик, не са пристигнали със салове, а с големи канута, резбовани и инкрустирани с раковина и вързани две по две, за да устояват на океанските вълни. Те са били невежи в каменоделството, но са били умели дърворезбари, които са правели своите островърхи жилища от дъски, стига климатът да е позволявал; те побивали тотемни стълбове и изрязвали дървени чаши и изображения, не зачитали керамиката и приготовлявали храната си в кръгли пръстени пещи, пренебрегвали наличието на местен влакнодаен памук и търсели дървесна кора, подходяща за направа на облекло след надлежна обработка с ребристи бухалки. Техните традиционни оръжия не са били прашката и дългата дървена сопа, разпространени по-рано на тия острови в съответствие с бойните умения в Перу, а характерните за Северозападна Америка къси боздугани от типа пату и мере, изработвани съответно от китова кост и камък. Те донесли също и основните домакински принадлежности на всички племена от северозападния американски бряг, красиво одяланото и шлифовано камбанообразно или Т-образно каменно чукало, което — както показват археологическите находки на Хаваите — се е нуждаело от незначително видоизменение, за да се превърне в хавана, който новите заселници разпространяват на почти всички полинезийски острови като най-важно кухненско пособие.

Комплексът от полинезийски изделия, като изключим нетрайните материали, е твърде беден и освен някои разновидности на каменни тесли, боздугани и хавани пришълците от Северозападна Америка не са имали възможност кой знае какво друго да добавят към дълготрайните сечива и принадлежности, вече познати сред заселниците от Южна Америка. Различни типове рибарски куки, основни видове тесли, стъргала, пили, каменни триони, хавани и други трайни сечива на новодошлите се застъпили и смесили с тези на техните предшественици от южните райони на същия континент, тъй че някакъв по-рязък преход в местната археология не може да се проследи. И ако например рибарските куки изобщо не са били познати в Индонезия и Югоизточна Азия, крайно специализираните археологически форми на съставната кука от северозападния бряг на Америка са почти идентични с намерените образци в Чили и Южно Перу.

Смесването на застъпващите се култури в Полинезия е толкова пълно, че върховните панполинезийски богове — герои Тики и Кане си оспорват първенството в генеалогиите на различните острови. Така слънчевото божество и върховен полубог Кане за хавайците е това, което е Тики за маркизците. За да ги видим ясно разграничени, трябва да се върнем чак в континенталната област на Новия свят. В Южна Америка Тики е бил почитан като панперуански бог и носител на култура, който е твърдял, че произхожда от слънцето и който издигнал гигантските статуи в Тиауанако и дал напътствия на инките как да удължават ушите си, преди да потегли за Манта на еквадорския бряг и да отплава със своите бели брадати спътници в Тихия океан. В преданията на Северозападна Америка Кане е описан като слънчев бог — герой, който пристигнал пешком при местните жители, извършил разни чудеса и поживял известно време при тях, след което се оженил за жена от морето и заминал в Тихия океан, оставяйки на континента само своя брат.

Двамата богове — герои са били толкова реални за полинезийските островитяни, колкото са били за народите от инкската държава и за обитателите на остров Ванкувър край северозападния американски бряг. Ако техните имена, качества и маршрути на придвижване са митове, съчинени на американския континент, все някой ги е разпространил на пръснатите острови из Източния Пасифик, което говори, че е бил извършен някакъв вид „пренос“. Ако е така, защо да пренебрегваме същината на тия предания, които твърдят, че двама прочути американски йерарси са отплавали в Тихия океан. Никъде другаде в Америка освен при просветените исторически и обожествяващи своите деди обитатели на Перу и при квакиутлите, живеещи около остров Ванкувър на северозападния американски бряг, не са известни предания за плаване в открития Пасифик, а ние имаме всички основания да предполагаме, че и в географско, и във физическо, и в културно отношение именно тези две области са източници на смесеното население, обитаващо Източния Пасифик.

Ние осъждаме свещениците, които са изгорили ацтекските книги, понеже тогавашна Европа е гледала с пренебрежение на американските нехристияни и е искала да унищожи техните езически вярвания. Ала самите ние ценим толкова малко същите тези вярвания — дори и най-важните, записани от старите испанци, — че ги отхвърляме като измислици на примитивни люде.

Океаните и от двата бряга на Америка са били браздени от салове, канута и големи тръстикови ладии дълго преди европейските народи да приемат цивилизацията от мореплавателите, дошли от Близкия изток, които научават Европа как да пише, кого да боготвори и въвеждат многобройните сръчности и изкуства на цивилизацията по суша и море. В епохата на великите географски открития европейците отнасят в Америка това, което са били наследили от Близкия изток в период, когато най-великите афро-азиатски цивилизации отдавна вече са западнали и изчезнали. Ако вземем предвид времето, нужно за път, Северна Европа се е намирала по-далеч от средищата на афро-азиатската цивилизация, отколкото народите в края на Канарското течение. Олмеките са притежавали писмо, преди писмеността да проникне от Мала Азия и Испания, и все пак испанците с презрение са горели мексиканските йероглифи, за да наложат семитските свещени книги, написани с финикийски букви.

Възможно е културата на крайбрежен Еквадор да предхожда културата на Мексиканския залив. Може би едната е вдъхновила другата, а може би имат различен произход. Може би флота с бъдещи заселници е достигнала Мезоамерика по Канарското течение. Нищо чудно дори да са минали по дългия път: със северния мусон от Азия, край Южна Африка и през Южния Атлантик с попътните югоизточни ветрове. Навярно древни мореплаватели са стигнали до тропическа Америка и по двата атлантически маршрута. За преодоляването им не са били потребни векове, а само месеци — за да се придвижат цели семейства и техните рибарски принадлежности с пропускащи вода тръстикови кораби от родните води до тропическите области на Новия свят. Ако те действително са извършили такова плаване, положително са заварили там племена от горски обитатели, чиито деди хилядолетия преди това са преминали по дългия път през арктическите райони от Сибир в Аляска. Само бъдещата археология ще може да ни даде цялостен отговор на останалите неразрешени съществени въпроси относно сложния и несъмнено многообразен произход на аборигенните племена и култури в света, открит за нас от Колумб.

Междувременно най-сигурният начин да грешим в нашите предположения е да пренебрегваме законите на морския кръговрат, който протича в дълбокия океан по далеч по-неотклонни пътища от която и да е река на сушата. Единственият подход към морския кръговрат, по-неблагоразумен от крайния дифузионизъм, се състои в това, догматично да се твърди, че човекът е тръгнал да пътешествува едва след като Европа дала пример.