Тур Хейердал
Древният човек и океанът (6) (В търсене на зараждането на навигацията и разпространени по море цивилизации)

Глава V
Колумб и викингите

За запазването на писмените саги, съхранили най-древните спомени за страната, Норвегия е задължена на потомците на бежанците, преселили се в Исландия преди повече от хиляда години. След официалното приемане на християнството в Исландия през 1000 г. норвежките саги били грижливо записани на пергамент с латинско писмо и се превърнали в основа на скандинавската литература през вековете преди плаванията на Колумб. С въвеждането на латинската азбука оригиналното норвежко писмо — руните — било изоставено и забравено. „Сагата за Инглинге“, отразяваща самото начало на норвежката история и първоначалното заселване на Скандинавия, била записана от образования исландски книжовник Сноре Стурласон. Отличавайки се със забележителни сведения по география, този летопис за произхода и странствуванията на първите скандинавски крале сочи за прародина на тия полубогове границата между Азия и Европа по източните брегове на Черно море. Научаваме, че под управлението на династията Инглинге древните норвежци са обитавали кавказките територии от река Дон до Североизточна Турция. По онова време, разказва сагата, опустошителни римски армии настъпвали отвред и бягството било единственият спасителен изход. После Сноре подробно описва преселението през Европа, преминаването от Саксония (Саксланд) в Дания, Швеция и Норвегия. Съгласно древната сага първите преселници от черноморското крайбрежие донесли със себе си идеята за руническото писмо.

При такова минало от гледна точка на географията не е трудно да се разбере как викингите, след покръстването им, успявали тъй лесно да стигнат до светите земи, посещавани от тях нееднократно, спускайки се с големи флотилии по руските реки до Черно море или като заобикаляли Испания и навлизали в Средиземно море през Гибралтар. Викингите преминали Гибралтарския проток от атлантическата му страна около две хилядолетия, след като финикийците преодолели същия проток в обратна посока. Независимо че тия два народа си приличат не само по мореходните умения, независимо че, възпроизведени в изкуството, техните открити кораби с издялани фигури на носа, квадратни ветрила и щитове покрай борда са кажи-речи еднакви, викингите никога не биха могли да направят това, което финикийците навярно са сторили — те няма как да са достигнали Канарското течение достатъчно рано, та да повлияят на аборигенската олмекска култура. Само хронологията пределно ясно показва, че не е възможно викинги да са били брадатите русокоси благодетел, споменавани и изобразени от предколумбовнте цивилизации в Централна Америка.

Настоящата глава представлява доклад, прочетен на 12 октомври 1975 г. в Минеаполис, щата Минесота, на норвежко-американските тържества по случай 483-тата годишнина от откриването на Америка.

* * *

Някои се опитват да омаловажат откритието на Христофор Колумб, като твърдят, че той не е първият, стъпил в Новия свят. И все пак постиженията на Колумб и тяхното революционно въздействие върху целия свят не губят своята стойност, независимо колко хора са стъпили на американска земя след или преди него.

Нека обаче приемем, че други човешки същества са посетили Новия свят преди Колумб. Ацтеки, инки и стотици още племена и народности вече са живеели там, когато пристигат първите европейци. Пирамиди, градове с улици, монументи и внушителни дворци били построени дори преди настъпването на нашата ера. Ландшафтът в някои зони с по-умерен климат бил осеян с архитектурни съоръжения и развалини, просечен от павирани пътища и прошарен с множество подравнени площи за отглеждане на памук и зърнени култури. В Мексико маи и ацтеки записали с йероглифи своята история на хартия поколения преди раждането на Колумб. Императорите на Мексико и Перу били в състояние да съберат по-многочислени войски от всеки тогавашен крал в Европа, а астрономията и медицината наред с някои изкуства и занаяти достигнали ненадминато ниво в сравнение със Стария свят.

Ала всичко това не омаловажава заслугите на Колумб. Неговото място в историята не избледнява от факта, че при пристигането му от Европа в Новия свят не съществували необходени пътища.

Ние никога не ще узнаем името на първия пътешественик, стъпил в Америка — на света не е била известна писменост, когато каменният човек и неговият род, препитаващи се със събиране на храна, са преминали от Азия в Аляска някъде през арктическите области. Това недокументирано начално откритие е станало най-малко трийсет хиляди години преди нашата ера, ако не и много по-рано. Едва хилядолетия по-късно, и все пак няколко века преди Колумб, в тесния, но непрекъснат пояс от Мексико до Перу внезапно наченал разцветът на забележителни култури. Обитателите на Мексико почнали да изсичат паметници и да изготвят текстове в памет на многопочитания мореплавател Кетцалкоатл. Съгласно йероглифните ръкописи белокожият брадат основател на мексиканската йерархия дошъл отвъд Атлантика, както впоследствие сторили испанците.

Въпреки че вождът на ацтеките Монтесума още при пристигането на испанските конкистадори в двореца му ги уведомил за някогашното посещение на Кетцалкоатл и неговите спътници, европейците изобщо не видели в лицето на древния пришълец съперник на Колумб. Неговата история не била записана на разбираемо латинско писмо, а в езическите ацтекски кодекси, повечето от които били грижливо събрани и изгорени като дяволски творения от европейските свещенослужители, съпровождащи конкистадорите.

Другояче стоят нещата с по-късните летописи за Лейф Ериксон, сина на Ерик Червенокосия от Браталид в Гренландия. Писмените източници не му отдават заслуга за някакво културно въздействие или трайно влияние, оставено от него в Новия свят, какъвто е случаят с Кетцалкоатл. Изследователските му постижения не надхвърлят рамките на кратки разузнавателни походи, предприемани от прага на колибата, която той заедно с хората си бил построил край брега. Ала сагата за него била написана на латински от норвежките християни, преселили се в Исландия и Гренландия, и затуй имала по-голяма тежест за европейското съзнание, отколкото ацтекските йероглифи. И тъй като Лейф Ериксон бил европеец и несъмнено историческа личност, именно той, а не Кетцалкоатл съвсем неволно се превърнал за мнозина в своеобразен съперник на Христофор Колумб.

Разбира се, никой не е способен да лиши нито Лейф Ериксон, нито Христофор Колумб от честта за техния подвиг. Дейността им е съвършено различна по характер. При тях не може да се говори за някакво съперничество или историческо сравнение, не е и необходимо; както и няма основание да се обезценява стореното от единия за сметка на другия. Нека се опитаме да разединим причините, предизвикали появата на това чисто изкуствено съперничество, и отдадем всекиму заслуженото: на Лейф Ериксон като първия европеец, за когото се знае със сигурност, че е стъпил в арктическите и субарктическите райони на Новия свят, и на Христофор Колумб като човек, чието откриване на тропическата част от Америка разтвори широко вратите за европейското нашествие в новия континент и доведе до създаването на днешните американски държави. Да се постави под съмнение откритието на Лейф Ериксон като езическа измислица на викингите би било толкова несправедливо, колкото и да се отрече, че плаванията на Колумб не са изменили облика на света повече от всяко друго събитие през нашата ера.

Като говорим за тези двама мореплаватели, нека се опитаме да ги разгледаме поотделно в истинската им историческа светлина. Щом между тях не е съществувало никакво съперничество, защо е необходимо ние днес от патриотични или религиозни подбуди да виждаме в техните плавания нещо подобно на надбягването между Амундсен и Скот към Южния полюс? Ако съпоставяме двамата мореплаватели като съперници, неминуемо ще добием изкривена представа, неблагоприятна за Лейф Ериксон. Той се очертава пред нас като свиреп езически викинг, поставен със своя открит кораб до великолепието на Колумб и неговите изящни каравели. Тази картина можем да избегнем, ако ги разгледаме самостоятелно и си дадем сметка, че близо половин хилядолетие раздели двете пътешествия. Период, равен на времето, което отделя Колумбовите каравели от презокеанските лайнери на XX век. Вземе ли се в пред вид този огромен промеждутък от време, може да се каже, че по равнището на културата си норвежките мореплаватели почти не са отстъпвали на испанците от Х век. Навярно причината Лейф Ериксон и постиженията му да не се оценяват по достойнство в някои среди идва от разпространената представа за него като варварин с рогат шлем на глава и широк меч в ръка, тръгнал по моретата да граби и тероризира християните, докато Колумб плавал под знака на светия кръст със задачата, освен да търси злато и слава, да пренесе християнската вяра сред диваците отвъд океана. Тази контрастна картина е несправедлива, лъжлива и в пълна мяра погрешна. Макар и потеглил по море много по-рано, Лейф Ериксон взел на борда на своя кораб католически свещеник и основната цел на неговото презокеанско плаване била да разпространи християнството в езическите селища по крайбрежието на Гренландия.

Нека се помъчим да възкресим част от старата норвежка история, която ще ни помогне да разберем личността на Лейф Ериксон и неговата мирна мисия. Да се смята, че всички норвежци в средновековието са били викинги, би било толкова погрешно, колкото и да се приемат всички англичани от XVIII век за пирати или всички римляни за бойци от експедиционните войски. Преобладаващата част от населението на средновековна Норвегия се занимавала със земеделие, риболов или търговия, а е имало и много и извънредно способни художници и занаятчии. В това отношение норвежците не са се отличавали от останалото население на тогавашна Европа. Викингите, в истинския смисъл на тази старинна дума, са съставлявали странствуващите отряди, които извършвали по море нападения над чужди земи, без да пощадят ни едно достъпно кътче — от Русия на изток до Исландия на запад и от Шотландия на север до Сицилия и мюсюлманския свят на юг. Никой днес не би пожелал да оправдава техните жестоки набези, но нима, ако става въпрос за употреба на сила, другите европейци — от римските легионери до испанските конкистадори — не са били също толкова безмилостни колкото викингите при техните завоевания на чужди земи? Понятието „викинг“ обаче постепенно взе да се отнася към всички средновековни обитатели на северните страни, където приставали викингските кораби, и това доста съмнително название се слага дори на някои от днешните жители там.

Английският историк Дейвид Уилсън писа: „Независимо че от британска гледна точка най-силно впечатление правят тъкмо морските авантюри на викингите, установените от тях връзки по суша с Изтока са не по-малко важни. Именно те са владеели оживените търговски пътища през днешните територии на Полша и Западна Русия, които достигали на юг до Византия, а на изток — до Волга и Персия. Викингите също поддържали търговски връзки с Китай по прочутия „Път на коприната“ през Централна Азия… Викингите са били велики пътешественици и правели истински чудеса в мореплаването; градовете им били големи търговски средища; изкуството им било оригинално, вдъхновено и влиятелно; притежавали са прекрасна литература и развита култура.“

Той казва и следното: „Извършените от тях опустошителни нападения през VIII и IX век донесли на викингите трайна слава на пирати и разрушители — и все пак тяхната култура е била не по-малко изтънчена от културата по ограбваните от тях земи… И в края на краищата те не унищожават западната цивилизация, а я обогатяват. Някои елементи от тяхната правна система, традициите им относно личната свобода, страстта им към пътешествия, както и великите исландски саги, отразили тяхната героична ера — всичко това става част от нашето северноевропейско наследство.“

Така приключват оценките на британския историк. Никой не знае къде е прародината на викингите. Несъмнено те са пришълци в Скандинавия. Повечето учени приемат, че те са дошли някъде от Кавказ или по суша, или по големите руски реки, като са плавали срещу течението. Това предположение намира силна подкрепа в записаните през XIII век хроники на Сноре, където се твърди, че родината на първия, останал в народната памет крал на норвежците се намирала около Черно море, на изток от река Дон. Оттам би било лесно по реките, през съвсем къси участъци по суша да се стигне до Балтийско море и Скандинавия. Известно е, че щом приемат християнството, норвежките викинги тутакси намират пътя в обратна посока, за да отидат в светите земи през Черно море и Босфора. Според Сноре древният викингски крал, повел своя народ на север от Черно море, се наричал Один, обожествен от викингите след смъртта му. Владенията му се простирали чак в Турция до времето, когато — отново според Сноре — легионите на римските императори настъпили навред и покорили всички народи. Поради тази причина великият праотец на викингските крале се отправил на север със своя народ и се заселил първо в Дания, после в Швеция и накрая в Норвегия. Сноре изброява и описва историята на трийсет крале, преди да стигне до поколението на Русокосия Харолд, обединил Норвегия в единно кралство. В случая стоим на здрава историческа основа, понеже споменатото събитие е станало през 872 г., в разгара на най-бурната част от викингската епоха. Победата на Русокосия Харолд над многобройните местни владетели и вождове причинила значително брожение в страната и немалко дръзки мъже избягали със семействата си и своите привърженици, за да се заселят на откритите вече острови далеч в океана — острови, използвани дотогава от норвежците само за временни убежища по време на викингските походи. Сред бежанците, отправили се към далечните брегове на Исландия, бил и Ерик Червенокосия, роден край Ставангер, заедно със съпругата си Тьодхилд, майка на Лейф Ериксон. Близо десетилетие след бягството си от Норвегия Ерик Червенокосия открил Гренландия. С усет на същински агент за покупко-продажба на недвижими имоти той назовал новооткритата територия Зелена земя, след като заобиколил негостоприемния южен нос и съзрял по западната страна на острова, откъм Дейвисовия проток, огромни свежи ливади, подходящи за паша, които се простирали в подножието на величествени ледници.

Завръщайки се в Исландия, Ерик Червенокосия организирал и оглавил една от най-смелите арктически експедиции, известни на историята. Подробностите за неговото плаване са записани от Аре Фроде по спомените на един негов чичо, който пък бил чул историята направо от спътниците на Ерик. Трийсет и пет товарни кораба, по-масивни и по-здрави от бързите и леки съдове на викингите, взели участие в заплануваното преселение на запад през открития Атлантик. На борда се намирали цели семейства, общо няколкостотин мъже, жени и деца заедно с цялото си имущество, включително коне, говеда, овце, свине и кучета. Само четиринайсет от корабите с доброволни емигранти успели да заобиколят бурния южен нос на Гренландия и благополучно да пристанат на по-приветливия западен бряг. Тук те създали селище, останките от което още личат, и положили основите на родовете, чиито представители поколения наред живеели на големия остров в съседство с ескимосите и американските индианци, обитаващи земите, отдалечени само на няколкостотин мили, от другата страна на Дейвисовия проток.

Докато малкият Лейф Ериксон растял в мир в бащиния чифлик Браталид в Западна Гренландия, един млад норвежки принц бродел из Европа като истински викинг. Казвал се Олаф Трюгвасон. Роден бил в Норвегия, но отрасъл в двора на руския княз Владимир. Викингските му дръзновения го отвели от балтийските страни в Германия, Англия, Шотландия, Ирландия и Франция, ала когато флотата му хвърлила котва край островите Сили в Атлантическия океан, западно от Корнуолския полуостров, в неговия живот настъпила неочаквана промяна. По това време християнството продължавало бавно да се разпростира из Европа и вече било достигнало тези острови. Срещата с един местен християнски отшелник направила такова силно впечатление на викингския принц, че той скоро поискал да бъде покръстен заедно с цялата си дружина. Когато след продължителен престой норвежците се качили на корабите си, за да отплават към дома, те взели със себе си свещеници и други образовани мъже. По-рано датският крал бил проводил в Норвегия въоръжена мисия да наложи християнството там със сила, ала без особен успех. Щом Олаф се върнал в родината от своите викингски митарства и станал крал, той заявил в обръщение към народа си, че отсега нататък християнството ще бъде единствената законна религия в страната. Той лично обходил цялото си кралство, за да се убеди, че всичките му поданици са надлежно покръстени; също наредил да се построят църкви там, където преди се издигали украсени с драконови глави храмове в чест на Тур и Один. Кралят бил толкова настойчив в своята мисионерска дейност, че дори се отправил с флотата си към Оркнейските острови, северно от Шотландия, за да въведе християнството в тамошните норвежки поселища. Той изпратил един германски свещеник на име Тангбранд да установи християнството в Исландия, но невъздържаният чужденец скоро бил прогонен от местните жители, и Олаф сетне проводил на острова цяла група ръкоположени богослужители, водени от отец Тормод. На края норвежката колония в Исландия се съгласила да приеме християнството чрез закон и през 1000 г. цялото население на острова било покръстено.

По това време Ерик и неговата многочислена група емигранти вече били напуснали Исландия и се заселили в Гренландия, от другата страна на Атлантика. Не се харесвало на крал Олаф, че норвежката колония в далечна Гренландия е все още езическа, докато всички негови поданици в земите около Северно море изповядвали християнската вяра. Ала скоро се явила възможност да християнизира и Гренландия. Гренландската колония поддържала доста редовни търговски връзки с Берген и други норвежки пристанища, а един от първите мореплаватели, превел гренландски търговски кораб до Норвегия, бил Лейф, синът на откривателя на Гренландия Червения Ерик. Едно лято, малко преди края на управлението на крал Олаф Трюгвасон, Лейф Ериксон доплавал до норвежката столица Нидарус, днешния град Трондхайм. В ръкописа „Флатей“, създаден два века преди Колумб, се съобщава следното: „Лейф пристанал в Нидарус със своя кораб и веднага отишъл при краля. Крал Олаф му изложил същината на вярата, както правел и пред други езичници, дошли да го посетят. Лесно било на краля да убеди Лейф и той бил надлежно покръстен наред с целия си екипаж. Лейф прекарал зимата при краля, който му оказал завидно гостоприемство.“ Други подробности съдържа старият ръкопис „Хаук“ от същия предколумбов период: Веднъж кралят заговорил Лейф и го попитал: „Възнамеряваш ли да отплаваш за Гренландия през лятото?“ „Да, възнамерявам — отвърнал Лейф, — ако това е твоята воля.“ „Смятам, че ще бъде добре — продължил кралят, — ако ти тръгнеш с възложена от мен мисия, да въведеш християнството там.“

Напролет Лейф вдигнал ветрила и потеглил обратно през Атлантика, но сега бил придружаван от католически свещеник и неколцина вероучители. Лейф Ериксон отплавал от Норвегия малко преди смъртта на крал Олаф, починал в 1000 г. При завръщането си в Гренландия Лейф изпълнил своята благородна мисия, красноречиво описана в същия предколумбов ръкопис: „Скоро той обявил въвеждането на християнството И католическата вяра из цялата страна и предал на хората посланието на крал Олаф Трюгвасон, като им обяснил колко много добродетели и какво величие има в тази вяра. Ерик не бързал да се откаже от старите си вярвания, ала Тьодхилд (майката на Лейф) с готовност приела новата вяра и поръчала да се построи църква на известно разстояние от дома им, която нарекли „Тьодхилдината църква“, и там тя и останалите хора, приели християнството, а те били много, обикновено отивали да четат молитвите си. След като се покръстила, Тьодхилд престанала да общува с Ерик, което предизвикало у него дълбоко раздразнение.“

Съгласно предколумбовите летописи на Сноре именно при плаването от Норвегия назад към Гренландия Лейф случайно попаднал на онази част от Новия свят, която изследвал и назовал Винланд. Други, дори по-стари ръкописи загатват, че той първо се върнал в чифлика на баща си в Гренландия и после се отправил да търси някаква равнинна и гориста земя, която Бярне Херьолфсон зърнал от кораба си, когато плавал навътре в Дейвисовия проток. Така или иначе, всички предколумбови ръкописи, отнасящи се до откриването на Новия свят от Лейф Ериксон, единодушно отдават нему честта за първото приставане на непознатия бряг. А на този бряг той стъпил, обладан от същата вяра, която изповядвал по-късно и Колумб.

Не е необходимо тук да предаваме всички подробности, записани от предколумбовите летописци в Гренландия и Исландия непосредствено след самото събитие. Както знаем, корабите на Лейф спрели на три различни места по новооткрития бряг от другата страна на Дейвисовия проток. Той нарекъл тези области съответно Хелюланд, Маркланд и Винланд и описал подробно географските особености на бреговете им. Сами по себе си откритията на Лейф нямали голямо значение за външния свят, освен че обогатили иначе бедния живот в изолираните гренландски селища, обкръжени от безплодна природа. Трябва да разгледаме това начинание в по-широкия аспект на цялото преселение в Гренландия, за да разберем, че откритията на Лейф вероятно са оказали по-силно влияние върху световната история, отколкото обикновено се приема. Съгласно летописите Лейф и спътниците му най-напред си направили няколко колиби на брега, додето провеждали разузнаване из новата земя, а после построили голяма къща, където прекарали зимата, преди да отплават обратно на североизток при семействата си в Гренландия. Значението на новия източник на дървен материал, скъпи кожи и други ценни суровини, какъвто бил за съотечествениците на Лейф новооткритият горист регион, е очевидно и ясно документирано в тогавашната литература.

Едва-що се върнал в Гренландия със своя товар от дърва и горски плодове, и неговият брат Турвалд Ериксон отплавал към новооткритата земя, но походът му излязъл неуспешен. След като избил известен брой аборигени, сам той паднал убит и бил погребан в Новия свят. Опитът на третия брат Торстейн да прибере тялото му се провалил напълно, ала скоро подир туй няколко кораба поотделно сполучили да прекосят Дейвисовия проток и да се спуснат на юг чак до къщата на Лейф във Винланд, като много от мореплавателите водели със себе си жени. Най-забележителни подробности се пазят за Торфин Карлсефне, който се заселил в новите земи с шейсет мъже и пет жени плюс рогат добитък и други домашни животни, обладан от твърдото намерение да създаде постоянно селище. Примитивните туземци скоро влезли в съприкосновение с новите заселници; те говорели на неразбираем език, но проявили дружелюбие, в знак на което донесли кожи от катеричка, самур и други неизвестни в Гренландия животни, които искали да заменят срещу мляко и червена тъкан.

Аборигените, наречени от норвежките заселници „скрелинги“, се разбягали панически, виждайки за пръв път грамаден мучащ бик. Норвежците оградили селището си със здрава ограда, а съпругата на Карлсефне, Гудрид, родила момче, кръстено Снори — първия човек от европейски произход, роден в Новия свят. Дружелюбната търговия с аборигените преминала по едно време в истинска война, при което толкова много туземски канута се появили от юг, че според хрониките изпълнили целия залив. Макар „скрелингите“ да разполагали само с прашки и каменни брадви, а викингите — с мечове и железни секири, туземците били толкова многобройни, че норвежците се принудили първоначално да избягат в гората, печелейки презрението на жените си. Двама от хората на Карлсефне паднали убити наред с голям брой местни жители. Сагата недвусмислено говори за нещастията на малочислените викинги и ръкописът „Хаук“ продължава така: „Сега станало ясно на Карлсефне и хората му, че колкото и да е привлекателна тая страна, животът там ще бъде съпроводен с постоянен страх и опасения от враждебното коренно население, затова те се приготвили за заминаване и решили да се върнат в родния край.“ Преди да отплават, те заловили две местни момчета, които покръстили. Юношите били отведени в Гренландия, там ги научили да говорят норвежки и те съобщили на гренландците нови сведения за аборигените, обитаващи новооткритата земя. Несъмнено това е първото записано в историята християнско кръщение на аборигени от Новия свят. Когато неуспелите колонисти се завърнали в Гренландия, синът на Карлсефне, Снори, бил тригодишен.

Подробното описание на този безуспешен опит за колонизация е от значение, защото от него става ясно защо преселението на запад от Норвегия през Исландия е спряло до Гренландия, отдалечена от горите на Америка само на няколко дни плаване през Дейвисовия проток. Последвали други, също така несполучливи опити за заселване на новооткритите територии, към тях спада и злощастната експедиция на Фрейдис, извънбрачна дъщеря на Ерик Червенокосия. Скоро плаванията през Дейвисовия проток изменили своя характер и се превърнали в търговски мисии, при които търговците предпочитали да не скъсват напълно с безопасната си родна база в Гренландия.

Многобройните останки от норвежкото селище в Гренландия, просъществувало в течение на четиристотин години без прекъсване, не са изчезнали и до днес, въпреки че преселниците напуснали тия места към 1500 г. Датските археолози имаха на разположение богато поле за работа и постигнаха отлични резултати при разкопките на предколумбови норвежки жилища, съсредоточени в две отдалечени една от друга области. Ала следите от норвежките обиталища на американския бряг бяха изгубени и забравени до времето, когато предприемчивият норвежки изследовател Хелге Ингстад, воден от описанията в старите гренландски и исландски саги, успя да открие прочутия днес лагер на викингите в Л'Анс-о-Медоус в близост до северния край на Нюфаундлънд. В началото на 60-те години от нашия век съпругата му, археоложката Ан-Стине, подпомагана последователно от други скандинавски и американски учени, разкри почти незабележимите дотогава основи на селището. Намерени бяха норвежки изделия, включително един типично викингски бронзов гвоздей, стеатитово вретено от познатия норвежки тип, парчета от железни пирони, както и характерна скандинавска наковалня. Нещо повече, в облицованите с камък огнища на жилищата с подчертано скандинавска форма имаше запазени въглени, които позволиха с радиовъглеродния метод да се определят поредица от дати, всички близки до 1000 г., сиреч потвърждаваха напълно данните на сагите относно времето, когато Лейф Ериксон, Карлсефне и останалите ранни мореплаватели са предприели своите пътешествия. Нито един професионален археолог не се усъмни, че семейство Ингстад не е открило истинско поселище на древните викинги в Америка. Съмнения буди единствено въпросът, дали това е мястото на Лейф Ериксоновото жилище или не. Силен аргумент в полза на подобно предположение е фактът, че семейство Ингстад попадна на обекта, като следваше точно географските указания в сагата за Лейф.

Краткото пребиваване на гренландските норвежци по американските брегове явно било последвано от продължителен период на епизодични търговски връзки. Америка била най-близката суша до гренландските поселници и късият търговски път през Дейвисовия проток позволявал в Гренландия да постъпва постоянен поток от ценен дървен материал, скъпи кожи и бивна кост, които повишавали жизненото равнище на тамошното население благодарение на редовните доставки от тези суровини в норвежките търговски центрове. Както ще видим по-нататък, по заповед на папата гренландците били задължени да плащат в натура данък за финансиране на кръстоносните походи, с който църквата облагала гренландските кораби, пристигащи в Норвегия. Сред стоките от Гренландия, изброени в списъка на архиепископ Ерик Валендорф, имало кожи от черна мечка, бобър, хермелин, самур, росомаха и рис — все североамерикански животни, които не се въдели в Гренландия. Американският историк Дж. Р. Ентърлайн също посочва, че белите соколи, разпространени така много сред дворцовите ловци в цяла средновековна Европа, е възможно да са били доставяни единствено от гренландски търговци, тъй като тия птици се срещат само в Гренландия и Американска Арктика.

Посредством скотовъдство, лов, риболов и търговия основаната от Ерик Червенокосия гренландска колония процъфтяла и се разраснала — потвърждават го убедително както археологическите проучвания, така и старите писмени документи. Католическата църква, наложена от Лейф Ериксон през 1000 г., в периода XII-XIV век се въздигнала в истинска сила и се превърнала в многоимотен земевладелец. Мнозина сигурно ще останат изненадани, че в тази предколумбова епоха на западния гренландски бряг били издигнати седемнайсет църкви, обърнати буквално към Америка отвъд протока. Построена била дори епископска резиденция, също катедрала и два манастира, единият женски — „Св. Бенедикт“, а другият мъжки — „Св. Августин и Св. Олаф“. Да припомним, че свети Олаф в същност е норвежкият крал Олаф Харалдсон, приемник на Олаф Трюгвасон, възложил на Лейф Ериксон неговата историческа мисия. Старанието на краля да служи на римокатолическата църква дотолкова се понравило на папата, че той канонизирал този норвежки монарх от XI век за светец — чест, която не била оказана по-късно нито на крал Фердинанд, нито на кралица Исабела.

Наблягам на тези подробности, защото те са изключително важни за уточняване на близките взаимоотношения между римокатолическата църква и Норвегия с нейните колонии през разглеждания период, тъй като здравата връзка помежду им неминуемо щяла да повлияе върху последвалите събития от далеч по-глобално значение. До Реформацията на Лутер римокатолическата църква едва ли е била по-силна другаде, отколкото в страната на светия крал Олаф и неговите приемници. Конфликтът възниква чак през XVI век, близо едно поколение след времето на Христофор Колумб.

Тесните връзки на Колумб с Ватикана са добре известни. Ала може би това не важи за близките отношения между далечна Норвегия и Ватикана до и през целия колумбов период. Преките връзки между Норвегия и Римската империя датират от древни времена. Отначало са се осъществявали през Русия и Босфора, а доста по-късно, след като около 840 г. норвежки заселници основават град Дъблин в Ирландия — през Гибралтарския проток и Средиземно море. Към XII век станало толкова обичайно викингите да посещават Средиземноморието, че веднъж норвежкият крал Сигурд Магнусон, навлизайки през Гибралтар с шейсет кораба, трябвало да се сражава с друга враждебна викингска флота, която пък в момента излизала от протока.

Щом християнството се разпространило в Норвегия, местните крале и благородници почнали да ходят постоянно на поклонение в Рим и в светите земи. Така например дворцовият бард на крал Олаф, Сигват Скалд, узнал за смъртта на своя господар на връщане от Рим, където се отбил след поклонение на Божи гроб, а кралският васал Горе Хунд починал в светите земи. Братът на Олаф и негов приемник на норвежкия трон, Харалд Хардроде, прекарал много години в Средиземноморието на служба при императора на Източната римска империя като военачалник на смесените норвежко-латински войски. Със своята флота под християнски флаг той нападал мюсюлмански твърдини по средиземноморските острови и по цялото североафриканско крайбрежие. Богатата плячка плюс всичкото злато, получено от монарха в отплата за службата им на християнската кауза, Харалд и неговите норвежки викинги отнесли в Ерусалим и оставили в дар на църквата. Следователно е съвсем понятно защо в най-древната част от храма на Елеонската планина молитвата „Отче наш“ и днес още може да се види изписана на старонорвежки наред с текстове на еврейски, латински, арамейски и другите библейски езици: Норвегия е била един от най-ревностните участници в битката за защита на християнските интереси в светите земи. Сноре описва как крал Харалд довел цяла армия в светите земи и се насочил към Ерусалим, завладявайки градове и крепости. Разказът завършва така: „…Под властта на Харалд тази земя била спасена от опожарение и опустошение. Сетне той стигнал река Йордан и се окъпал в нея, какъвто е обичаят сред поклонниците. Харалд оставил богати дарове на гроба господен, на светия кръст и другите светини в Свещената земя. Той охранявал целия път до Йордан и наказал със смърт грабители и разбойници.“

Следващият норвежки крал, вдигнал се на борба срещу мюсюлманската експанзия, бил Сигурд Магнусон. Крал Сигурд отплавал от Норвегия с шейсет викингски кораба и прекарал зимата в мир като гост на английския владетел Хенри I. После продължил на юг, за да се сражава в името на католическата църква: първо влязъл в схватка с мохамеданските нашественици в Португалия и Испания, а сетне се прехвърлил в Мароко и Балеарските острови. Сицилия вече била покорена от неговите норвежки предшественици, които били поставили за властелин на острова свой, християнски дук. Крал Сигурд бил толкова радушно посрещнат от съотечествениците си в Сицилия, че въздигнал дук Родгейр в крал, който по-късно завладял голяма част от Италианския полуостров, а кралската му фамилия от викингски произход се сродила по пряка линия с римския император. В Ерусалим Сигурд бил приет не по-малко доброжелателно от крал Балдуин. Двамата с патриарха подарили на Сигурд няколко свещени реликви с молба да продължи борбата в името на християнството и да открие архиепископия в Норвегия. Неговият най-знаменит подвиг бил превземането през 1110 г. на непобедимия дотогава крепостен град Сидон в Ливан, който години наред не давал покой на християнските пилигрими. В този важен от археологическа гледна точка град още се пази надпис в чест на норвежката победа. Крал Сигурд оставил всичките си кораби и голяма част от войските си да продължат службата си в Средиземноморието, а той се върнал по суша в Норвегия. Християнска Европа го посрещнала с високи почести, а между краля и двамата римски императори — в Константинопол и Рим — се създала истинска дружба.

По-късно Ярл Рагнвалд и Ерлинг Стаке, придружавани от епископ Вилялм, преминали с петнайсет големи кораба и многоброен екипаж по пътя на Снгурд от Норвегия през Гибралтар, като пътем атакували мюсюлманските владения в Португалия и Испания и завършили поклонничеството си при брега на река Йордан в светите земи.

В изпълнение на договора между норвежкия крал и папския нунций в Ерусалим, папа Анастасий IV изпратил през 1153 г. в Норвегия кардинал Николай. Двамата със Сигурд се съгласили да ръкоположат Юн Биргерсон за архиепископ. Според Сноре на никой чуждестранен гост Норвегия не оказала такъв възторжен прием, с какъвто посрещнала кардинал Николай, и в Рим той се завърнал с безброй дарове в знак на приятелство. Наскоро след това починал папа Анастасий и кардиналът бил избран за глава на римокатолическата църква с името папа Адриан IV. Сноре, исландец по народност, пише: „Посетилите Рим по негово време разказват, че колкото и важни разговори да имал с други люде, той винаги първо приемал норвежците, щом те пожелаели да се срещнат с него.“

Малко по-късно, през 1163 г., Ватиканът назначил легата Стефан за папски нунций в Берген, главното пристанище на гренландските кораби. Там той първо поискал да се срещне с исландския епископ Бренд и с втория архиепископ на Норвегия — Ейстейн. След това, в присъствието на петима норвежки епископи и голям брой свещеници, те извършили коронацията на поредния норвежки крал, осемгодишния Магнус Ерлингсон. Норвежкият историк Александър Бюге определя католическата църква като най-могъщата институция в Норвегия по онова време.

Нека видим сега какво място заема гренландската колония на фона на здравите връзки между Норвегия и Рим през XII век. Както казахме, крал Олаф изпраща католически свещеник в Гренландия заедно с Лейф Ериксон през 1000 г., преди последният да открие Винланд. Към 1112 г. Гренландия вече била посрещнала първия гостуващ епископ. А по това време църквата била добре осведомена за новооткритите земи на запад от Гренландия и в исландските летописи, описващи посещението на епископ Ерик Гнупсон в гренландската епархия, се споменава, че той отплавал оттам с ясната цел да навести Лейф Ериксоновия Винланд. Наскоро след неговото гостуване гренландската колония изпратила на крал Сигурд в Норвегия голямо количество моржови бивни, кожи, както и една жива полярна мечка, с молба да прати в Гренландия постоянен епископ. Молбата била незабавно удовлетворена и от 1126 г. гренландските преселници имали свой епископ. Не минало дълго време и те издействували дори още един, понеже селищата и църквите в западна Гренландия били пръснати на огромни разстояния. Ватиканът, разбира се, не забравял за своите християнски енории там. И все пак географската изолация на норвежките колонии в Гренландия от останалия католически свят в Европа неизбежно допринесла за възникването на някои ритуални проблеми.

С папска була било забранено да се извършват бракосъчетания между християни, чието родство е по-близко от седем поколения, но гренландската колония била толкова малочислена и млада, че било трудно да се избягват женитби между хора с по-тясна родствена връзка. Именно затуй Норвегия изпратила емисари в Рим, да изпросят от папа Александър III отстъпка в това отношение. Изтъкнато било, че за да си намерят християнски съпруги, гренландците трябвало да предприемат опасно дванайсетдневно плаване в океана. Папата се съгласил да упълномощи норвежкия архиепископ в определени случаи да разрешава бракове между родственици до пето коляно.

Друг проблем възникнал във връзка със светото причастие, за което били необходими хляб и вино, а в Арктика не виреело нито грозде, нито жито. В резултат гренландската епархия отново се обърнала към Рим с молба за позволение да замени хляба с месо или с друга някаква храна, а виното с бира или ферментирал сок от червени боровинки. Но папа Григорий лично се намесил и в послание до норвежкия архиепископ от 1237 г. настоял гренландските енориаши непременно да използват за причастие поне хляб.

По-късно, през 1276 г., папа Йоан XXI отхвърлил молбата на норвежкия архиепископ да бъде освободен от наскоро наложеното му задължение да посещава Гренландия, за да събира лично от тамошните епископи тъй наречения кръстоносен данък. Чак след три години, в 1279 г., новият папа Николай III разрешил на норвежкия архиепископ да изпраща довереник, който вместо него да извършва дългото и рисковано пътешествие. След още три години, когато църковният бирник се завърнал в Норвегия, архиепископът отново писал на папата, за да го уведоми, че единствените богатства на гренландската епархия са кожи и моржови бивни, които едва ли имат особена стойност като кръстоносен налог. Папата обаче не отменил наложения на Гренландия данък и в писмо от 1282 г. заявява, че норвежката колония от другата страна на Атлантика трябва да продължи да плаща определения налог, но вече в натура, докато църквата в Норвегия ще се грижи да превръща стоката в пари.

Ватиканът не занемарил своите интереси в Гренландия през цялото време, додето там имало преселници. А норвежци обитавали Гренландия и след като Колумб се отправил към Америка. Около 1500 г. там имало още заселници, но колонията стремглаво западала. В началото на XVI век и последният от многобройните чифлици бил изоставен и цветущите някога селища се превърнали в развалини. Причините за това не са установени. Изказани са най-различни предположения: епидемии, глад, климатични промени, опити за заселване в плодородните територии на американските индианци и т.н. Възможно е също миролюбивите гренландски потомци на някогашните свирепи викинги да са били избити напълно от английските пирати, за които се знае, че са нападали по това време незащитената гренландска колония. За съществуването на гренландските поселища в Англия се знаело пределно добре — през 1432 г. между норвежките и английските владетели било постигнато съгласие да се предприемат мерки за прекратяване на нападенията, извършвани от британските пирати над усамотената християнска колония от норвежки преселници.

Пагубната поява на европейски морски разбойници в Дейвисовия проток между Гренландия и Америка през десетилетията непосредствено преди плаването на Колумб свидетелствува, че сведения за тамошните селища вече са се били разпространили извън границите на Норвегия и Ватикана. Грамотните европейци са имали достъп до тази географска информация в продължение на четиристотин години; дори откриването на Винланд фигурира в писмените документи на Европа някъде от около 1070 г., упоменато от немския историк Адам Бременски в неговата „География на Северните земи“. При своето постепенно излизане на европейската сцена изолираното гренландско общество си навлякло повече беди, отколкото добрини, което личи от папското послание до двамата епископи на Исландия, написано през 1448 г. В него папа Николай V се изразява по следния начин за пиратските набези в Гренландия: „Преди трийсет години от близките езически брегове дошла флота от варвари, които извършили жестоко нападение над местните обитатели и опустошили с огън и меч страната им и техните свещени постройки, в резултат на което оцелели само девет църкви — най-отдалечените и труднодостъпните, защитени от стръмни скали. Клетите жители и от двата пола, а най-вече силните и здравите, годни да понесат жестокото бреме на робството, тираните взели в плен и отвели в родината си. Ала (в разказите се споменава и това) с течение на времето повечето от тях се върнали у дома си от пленничеството и тук-там възстановили разрушените си жилища. Затуй сега те копнеят да подновят и продължат богослуженията.“

Независимо от голямата отдалеченост християнският свят не изпуснал от око гренландската епархия до края на съществуването й. В последните години на XV век Ватиканът узнал, че оцелелите гренландци са обеднели до крайност и преживяват главно от мляко и сушена риба. Това се казва в последното папско послание, отнасящо се до Гренландия, написано през 1492 г. — годината, когато Колумб потегля към Америка. Следователно трансатлантическите плавания на норвежците още не били забравени в средиземноморския свят, когато Колумб подхваща своята историческа мисия.

Има ли тук някаква връзка? Или Колумб е нямал представа за редовните плавания на норвежки и исландски земеделци, търговци, свещеници, монаси, монахини и епископи, както и на отделни английски пирати, през северната част на океана, който сам той възнамерявал да прекоси?

Колумб не е бил само дързък и храбър мореплавател. Преди всичко той е съвършен организатор и далеч не е непросветен, отчаян авантюрист — за времето си е доста образован географ. Той е бил в много близки отношения с католическата църква и несъмнено е бил добре запознат с всички сведения, които Ватиканът е притежавал за своите европейски и отвъдморски енории. Във всяка биография на Колумб в една или друга степен се подчертава колко грижливи проучвания е извършил той, преди да отплава, колко усърдно е събирал данни за течения, дрейфове, корабокрушения и открития при своите ранни плавания покрай атлантическите брегове на Европа и Африка. Не всички приемат, че той е ходил в Исландия, макар синът му в спомените да твърди това, но във всеки случай е исторически документирано, че Колумб е общувал с някои от най-образованите личности на Англия и Рим, за да получи от тях географски сведения, необходими за пресмятанията му, и то в период, когато Англия и Рим водели с Норвегия дипломатически и религиозен диалог относно съдбата на западащата гренландска колония. Той просто не би могъл да не узнае за нейното съществуване.

Едва след като приемем, че Колумб е знаел точното месторазположение на Гренландия не по-зле от главата на своята църква или от английските пирати, неговото запланувано откритие на тропическа Америка добива стойност и значение като плод на един чисто умозрителен замисъл и изчисление. Колумб не подражава на норвежците нито по маршрут, нито по откритие, а се заема с напълно самостоятелно плаване, основано изцяло на неговите забележителни пресмятания.

Колумб оспорва религиозното учение на своето време само в един пункт: той е убеден, че Земята е кръгла. Въпреки че църквата през XV век все още се стремяла да поддържа идеята за плоския вид на света, сферичната му форма била установена още от гръцките астрономи, чиито изчисления на земната обиколка — около 40 000 км — удивително много се доближават до действителната й дължина. Класическите данни, основани на астрономически наблюдения, били добре известни на учените от Колумбовата епоха, но макар, от една страна, Колумб да приемал възгледа на Птолемей за сферичната форма на Земята, от друга, той се съмнявал в точността на определените й по астрономически начин размери. Колумб не е бил астроном и затова сигурно е имал някакви особени географски основания за твърдото си убеждение, че в действителност земната обиколка представлява само една пета от така точната цифра, получена от древните гърци. Огромната грешка на Колумб в това отношение, която в крайна сметка го отвежда до откритието, може да се обясни единствено с неговите знания за извършените от норвежците плавания, при което той е използвал посочената от тях дължина за основа на изчисленията си. С други думи, ако пренебрегнем норвежките открития, не ще можем никога да оценим величието на Колумб и причината за неговия успех.

Във времето преди Колумб европейските пътешествия по море първо се насочват на запад, към Гренландия, а сетне на изток, към Азия, като и на двете места се заселват преселници, които поддържат търговски и религиозни връзки с Европа. Подобно на всички свои съвременници Колумб вярвал в съществуването на един-единствен огромен световен океан. В този смисъл от другата страна на океана европейците си представяли на север Гренландия, а на юг — Индия. Марко Поло, родом от Северна Италия като Колумб, ала живял два века преди него, вече бил описал бреговете на далечна Азия. Впоследствие, след създаването на важни испански и португалски търговски постове в Малайския архипелаг, за европейците от Колумбовата епоха станало пределно ясно, че Азия продължава в субарктическата област на североизток. Тъй като за Гренландия и Азия се смятало, че са разположени от другата страна на един и същ океан, съвсем логично било Гренландия да се приеме за северния край на Азия, още повече че непрекъснатият североизточен бряг на Азия на Марко Поло продължавал в абсолютно същата посока, откъдето се появявали бреговете на Лейф Ериксон в субарктическата зона. Естествено било да се допусне, че двете брегови линии са свързани.

Колумб достигнал Америка в деня и на мястото, когато и където очаквал да стигне Азия. Тъй като само Тихият океан заема половината земно кълбо, той бил преплавал едва една пета от разстоянието до Индия, но все пак видял суша, както и предполагал. Макар да провежда три успешни плавания през Атлантика, Колумб умира с убеждението, че е прекосил единствения световен океан и е стигнал Индия. Поради това недоразумение Карибските острови и днес още са известни под името Западна Индия, а американските аборигени, наречени от норвежците „скрелинги“, завинаги останаха индианци, въпреки че Индия се намира точно от другата страна на земното кълбо.

Какво е накарало Колумб да бъде толкова уверен, че ще намери земя тъкмо там, където открива Америка? Само твърдото убеждение, че Азия е продължение на североатлантическите територии, обитавани от норвежки преселници. Само представата за Азия на Марко Поло като югозападно продължение на Лейф Ериксоновия Винланд би могла да породи у Колумб идеята за миниатюрния свят, с която той се впуска в първото си плаване през Атлантика и която запазва до смъртта си. И само ако е знаел разстоянието и направлението до северозападния ъгъл на Атлантика, известни отлично на търговците — мореплаватели от Норвегия и на морските разбойници от Англия, той би могъл точно да определи географското разположение на континента от другата страна на Атлантическия океан още преди да отплава.

Участникът в едно от следващите Колумбови пътешествия, прочутият летописец Лас Касас, подчертава, че преди заминаването си Колумб бил толкова сигурен в местоположението на земите, към които се насочвал, сякаш те се „намирали в собствената му стая“. Нещо повече, по думите на някои моряци, участвували в първото плаване, Колумб предварително бил ги уверил, че изминат ли 800 испански мили, могат да очакват появата на суша, както и станало. Колумб неотлъчно следвал 28-ия северен паралел, ширината на Флорида, който би го отвел далеч на север от бреговете на Индия и Малайския архипелаг. Все пак той бил толкова сигурен в този курс, че категорично отказал да обърне на юг-югозапад, както настоявали отчаяните му офицери и моряци, които твърдели, че са забелязали признаци на суша в тая посока. Както се разбира от личния дневник на Колумб, при растящата заплаха от метеж и след въвеждането на втори бордови дневник, където записвал неверни данни, за да залъже спътниците си, че не са чак толкова далеч от дома, той неизменно заявявал, че никой друг курс няма да ги отведе по-скоро до твърда земя, отколкото следваният в момента. Краткотрайното отклонение, направено с цел да се предотврати откритият бунт, оглавен от първия помощник, само доказало правотата на Колумб. И на 11 октомври 1492 г., когато изнемощелият екипаж почнал да губи всякаква надежда, а до бреговете на Индия имало още четири пъти по толкова път, Колумб заявил, че на следващия ден ще видят суша. И наистина на другия ден съзрели земя: един остров пред крайбрежието на Флорида, заобиколен от безброй островчета, а зад тях континентът на скрелингите преграждал по-нататъшния път.

Колумб имал какво да предложи за продан на испанските католически владетели, когато ги увещавал да подкрепят скъпото му начинание. Идеята за кръглата форма на света датирала от памтивека и съветниците на испанския двор са могли да я приемат или отхвърлят, без да чакат посещението на Колумб. Но той предложил нещо повече, разполагал с коз, без който не би успял да измъкне от съсипаните от войни монарси на Испания това, което те дали на чуждестранния моряк от Генуа в отговор на неговото искане. А той поискал и получил три напълно оборудвани кораба със сто и двайсет души екипаж, включително благородници, чиновници и войници, два милиона мараведи в брой, обществено положение на испански дворянин, титла Велик адмирал на Световния океан, пълномощия на вицекрал и пожизнен губернатор на всички острови и континенти, които той или член на екипажа му ще открие и завоюва в океана, и уверение, че всички тия почести ще бъдат унаследени от първородния му син, за да се предават от поколение на поколение. Тази колосална цена, определена от Колумб в собственото му писмено обръщение, написано в „Името на господа наш Исус Христос“ до крал Фердинанд и кралица Исабела Испански, показва може би най-добре, че чужденецът от Генуа предложил в замяна нещо повече от красноречие.

Това, което продал Колумб, би могло да бъде продадено от всеки друг пътешественик по негово време, но го продал тъкмо той, и на всички ни е известна историята за Колумбовото яйце. Великата мисия на Колумб се увенчала с успех не по щастлива случайност, а благодарение на неговия любознателен ум, на съвестната подготовка и логическите изчисления. Онези, които се стремят да омаловажат значението на ранните норвежки открития за сметка на по-късните Колумбови постижения, правят лоша и незаслужена услуга на знаменития мореплавател. Ако наистина не е знаел за продължаващата в югозападна посока брегова линия на Винланд, той би бил един безотговорен капитан, натоварил корабите си само с една пета от провизиите, необходими за плануваното плаване, капитан, който повежда хората си на сигурна смърт и фалшифицира бордовия дневник, за да ги заблуди. Колумб обаче умира с искреното убеждение, че Индия се намира точно толкова близко до Европа, колкото предсказва той. И понеже е знаел, че плаването до Индия в обратна посока, през Южното полукълбо, е много по-дълго, след третото си и последно пътуване до Америка той стига до странно заключение относно формата на Земята. Ето какво пише: „Установих, че тя не е така кръгла, както се описва, а има форма на круша, която е кръгла отвсякъде с изключение на една силна издатина в близост до дръжката; или пък прилича на съвършено кръгла топка — на едно място с нещо като зърно на женска гърда, и тази издатина се издига най-високо и е най-близко до небесата.“

На Колумб се гледа с насмешка за тази привидно абсурдна идея, изказана от човек, комуто се отдава чест, загдето е показал чрез действие, че Земята е кръгла. Ала неговото заключение е съвсем основателно, дори логично, стига да си припомним, че според него викингските поселища са се намирали в северния край на Азия. Колумб е вярвал, че в действителност е изминал целия път до Островите на подправките, на изток от Индия, като е преплавал по-късата отсечка през „горната“ северна част на крушовидния свят, в сравнение с по-дългата, която преминава през „долната“ южна половина.

Едва след като отдадем заслуженото на норвежките мореплаватели за откриването на Гренландия и Северна Америка, можем да видим Колумб в достойна за него светлина, да го видим не като безразсъден моряк, който случайно се сблъсква с Америка, понеже тя му препречва пътя към Индия, а като личност, съчетаваща творческото въображение със задълбочени научни познания и добра осведоменост в рамките на наличната информация, благодарение на което предварително замисля търсене на земя: и тя се оказва там, където би трябвало да бъде.