Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Придворният убиец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Assassin’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Робин Хоб. Тронът

Придворният убиец, Книга III

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Издател: „Амбър“ — ИК „БАРД“

ISBN 954-585-276-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

7
Фароу

Лейди Търпение, господарката на Бъкип, както стана известна, се е издигнала по извънредно необичаен начин. Тя произхожда от знатно семейство, благородничка по рождение. Станала престолонаследница чрез брака си с принц Рицарин. Никога не се е опитвала да вземе властта, на която имала право и по рождение, и по брак. Едва когато останала сама, почти изоставена като ексцентричната лейди Търпение в Бъкип, тя взела юздите в ръцете си. Направила го по същия начин, по който е правила всичко останало в живота си, случайно и странно.

Не използвала връзките си със знатни семейства, нито упражнила влиянието си, произтичащо от положението на покойния й съпруг. Просто започнала с най-ниското стъпало от йерархията, ратниците, които много често са жени. Малцината останали стражници на крал Умен и Кетрикен се били озовали в странното положение на бранители без нищо, което да бранят. Бъкипската стража била изместена от ратниците, които лорд Ясен довел със себе си от Фароу, и й били поверени по-незначителни задачи, сред които чистенето и поддръжката на крепостта. Бившите стражници не получавали редовно платата си и често или се шляели без работа, или изпълнявали унизителни задачи. Лейди Търпение започнала да се възползва от услугите им, привидно, защото иначе нямало с какво да се занимават. Първо поискала стража, когато неочаквано отново започнала да язди стария си кон. Следобедната езда постепенно обхванала по цели дни, а после и нощи, през които господарката на Бъкип посещавала села или опустошени от пирати, или заплашени от опустошение. Двете със слугинята й Лейси правели каквото могат за ранените, водели сметка за убитите и претопените и чрез стражниците осигурявали помощ за разчистването на главните улици и издигането на временни заслони за бездомните. Макар да не било истинска работа за воини, това напомняло на стражниците срещу какво са ги учили да се бият и какъв е резултатът от липсата на отбрана. Благодарността на хората им възвърнала самоуважението. Във все още неопустошените села присъствието на стражниците показвало на местните, че Бъкип и гордостта на Пророците все още съществуват. В няколко селища били издигнати самоделни укрепления, където хората можели да се скрият от пиратите и да имат известен шанс за спасение.

Няма данни за отношението на лорд Ясен към поведението на лейди Търпение. Тя никога официално не обявявала експедициите си. Това били просто разходки, стражниците доброволно я придружавали и по свое желание помагали в селата. Някои, които спечелили доверието й, започнали да изпълняват нейни „поръчения“, например като вестоносци до Рипон, Беърнс и дори Шоукс, откъдето носели информация за крайбрежните градове. Нейните пратеници често носели клонки бръшлян, целогодишно отглеждан от Търпение в покоите й, като символ, който представяли на получателите на писмата й. За така наречените „бръшлянови вестоносци“ са написани няколко балади, които разказват за храбростта и находчивостта им и ни напомнят, че бръшлянът преодолява дори най-здравите стени. Може би най-известен е подвигът на Теменужка, най-младата куриерка. На единадесетгодишна възраст тя стигнала чак до Ледените беърнски пещери, където се криела херцогинята на Беърнс, за да й занесе информация къде ще пристигне лодка с провизии. Известно време Теменужка пътувала скрита сред чували жито във фургон на пиратите. Тя избягала от самото сърце на пиратския лагер и продължила пътуването си, ала едва след като запалила шатрата на главатаря им, за да отмъсти за претопените си родители. Теменужка умряла, преди да навърши тринадесетгодишна възраст, но идните поколения ще запомнят делата й.

Други помагали на Търпение да продава накитите и наследствените си земи за пари, които тя после използвала „както й се харесва“. Купувала жито и овце от вътрешността на страната и нейните „доброволци“ ги превозвали и разпределяли. Малки кораби с провизии носели надежда на измъчените защитници. Плащала скромни суми на каменоделци и дърводелци, които помагали за възстановяването на опустошените села. И давала плата, не голяма, но придружена с искрената й благодарност, на онези стражници, които се съгласявали да й помагат.

Навлизането на бръшляновата емблема в масова употреба сред бъкипската стража било само официално признаване на свършен факт. Тези мъже и жени били стражници на лейди Търпение и получавали платата си от нея, когато изобщо им плащали. По-важно за тях обаче било, че тя ги ценяла и използвала, лекувала ги, когато ги ранявали, и упорито ги защитавала с острия си език от всеки, който се отнасял към тях с презрение. Така положила основите на своето влияние и сила. „Кулата рядко рухва от основите“ — обичала да казва лейди Търпение и твърдяла, че знаела тази поговорка от принц Рицарин.

Бяхме се наспали добре и коремите ни бяха пълни. Тъй като нямаше нужда да ловуваме, вървяхме през цялата нощ. Избягвахме пътя и бяхме много по-предпазливи, отколкото преди, но не срещнахме повече претопени. Голямата бяла луна посребряваше пътеката пред нас. Движехме се като едно същество, почти без да разсъждаваме, освен, за да отбелязваме миризмите, които усещахме и звуците, които чувахме. Ледената решителност, която ме беше обзела, зарази и Нощни очи. Не бих му внушил намеренията си безразсъдно, но можехме да мислим за това, без да се съсредоточаваме върху него. Отивахме на съвсем различен лов, предизвикан от съвсем различен глад.

В това имаше стройна войнишка логика, стратегия, която Искрен щеше да одобри. Уил знаеше, че съм жив. Аз не знаех дали ще разкрие това на другите от котерията или дори на Славен. Подозирах, че копнее да изсмуче моята сила на Умението, както Джъстин и Ведра бяха пресушили силата на крал Умен. Такава кражба навярно носеше някакъв отвратителен екстаз и Уил щеше да иска да му се наслади сам. Освен това бях почти сигурен, че ще ме търси, решен да ме открие, където и да се скрия. Той знаеше, че ме изпълва с ужас. Нямаше да очаква да отида право при него, готов да го убия заедно с котерията му и Славен. Бързият ми поход към Трейдфорд може би беше най-добрият начин да остана неоткрит.

Изгревът ни завари в непозната гора, рядка и широколистна. Решихме да прекараме деня в брезова горичка на нисък хълм, който гледаше към открито пасище. За пръв път след битката си съблякох ризата и разгледах на дневна светлина рамото си, където ме бе ударила тоягата. Мястото беше синкавочерно и ме болеше, когато се опитвах да повдигна ръката си над главата. Но само толкова. Дреболия. Преди три години щях да го помисля за тежко нараняване. Щях да го измия със студена вода и да го наложа с билки, за да мине по-бързо. Сега, макар че цялото ми рамо бе мораво и ме болеше при движение, аз го оставих да се излекува само като обикновено натъртване. Кисело се усмихнах и отново си облякох ризата.

Нощни очи проявяваше нетърпение, докато преглеждах раната му. Тя започваше да се затваря. Когато разтворих козината от краищата й, той рязко обърна глава и хвана китката ми със зъби. Не грубо, но твърдо.

„Остави я на мира. Ще зарасне.“

„Замърсила се е.“

Вълкът я подуши и замислено я облиза.

„Не чак толкова много.“

„Дай да я погледна.“

„Ти винаги бъркаш в раните.“

„Тогава стой неподвижно и ме остави да бръкна.“

Той отстъпи, но не се примири. В раната имаше парченца трева и трябваше да ги извадя. Нощни очи още няколко пъти ме захапа за китката. Накрая ми изръмжа по начин, който ми даде да разбера, че повече не може да търпи. Не останах доволен. Едва ми позволи да го намажа с мехлема на Бърич.

„Прекалено много се тревожиш за тези неща“ — сърдито ми каза вълкът.

„Мъчно ми е, че пострада заради мен. Не е честно. Вълците не бива да водят такъв живот. Не би трябвало да си сам и да скиташ от място на място. Би трябвало да си с глутница, да ловуваш в своята територия и някой ден да си намериш другарка.“

„Някой ден си е някой ден. Може и да стане така, а може и да не стане. Само на хората е присъщо да мислят за нещо несъществуващо. Не можеш да изядеш месото, преди да си го убил. Освен това не съм сам. Заедно сме.“

„Прав си. Заедно сме.“ Легнах до Нощни очи.

Помислих си за Моли. После решително я пропъдих от ума си и се опитах да заспя. Безполезно. Въртях се, докато Нощни очи не изръмжа. После стана, отдалечи се от мен и пак легна. Надигнах се и седнах, загледан в гористата долина. Знаех, че е глупаво. Но отказвах да призная, че е и безразсъдно. Поех си дъх, затворих очи и се пресегнах за Моли.

Бях се ужасявал, че може да я открия в прегръдките на друг мъж. Бях се страхувал, че ще я чуя да говори за мен с омраза. Всъщност изобщо не успях да я намеря. Многократно насочвах мислите си, събирах цялата си сила и се пресягах. Накрая бях възнаграден с образа на Бърич, който покриваше със слама покрива на една колиба. Беше гол до кръста и лятното слънце му бе придало цвят на полирано дърво. Пот се стичаше по гърба му. Той погледна надолу към някого и на лицето му се изписа раздразнение.

— Знам, милейди. Можете да го направите сама, много ви благодаря. Също така знам, че си имам достатъчно тревоги и без да се боя, че и двете ще паднете.

Задъхах се от усилие и отново осъзнах тялото си. Отблъснах се и се пресегнах за Бърич. Поне щях да му съобщя, че съм жив. Успях да го открия, но го видях през мъгла.

— Бърич — извиках аз. — Бърич, аз съм Фиц! — Ала умът му беше затворен и заключен за мен. Дори не успях да зърна мислите му. Изругах капризните си способности и пак се пресегнах във вихрещите се облаци.

Пред мен застана Искрен със скръстени на гърдите ръце и поклати глава. Гласът му не бе по-висок от шепота на вятъра и той стоеше толкова неподвижно, че едва го виждах. И все пак усетих, че използва огромна сила, за да се пресегне към мен.

— Не го прави, момко — тихо ме предупреди той. — Само ще пострадаш. — Изведнъж се озовах на друго място. Искрен облягаше гръб на грамадна плоча от черен камък и лицето му беше покрито с бръчки от изтощение. Той заразтрива слепоочията си. — И аз не би трябвало да го правя. Но понякога толкова копнея за… Уф, добре. Не ми обръщай внимание. Знай обаче следното. По-добре е да не научаваш някои неща, а в момента рискът от използването на Умението е прекалено голям. Щом аз мога да те усетя и открия, може и друг. Той ще те нападне по всеки възможен начин. Не привличай вниманието му към тях. Той няма да се посвени да ги използва срещу теб. Откажи се от тях, за да ги защитиш. — Внезапно ми се стори малко по-силен. Искрен горчиво се усмихна. — Знам какво означава да го направиш, да се откажеш от тях, за да ги защитиш. Така постъпи и баща ти. Ти притежаваш силата да го направиш. Откажи се от всичко, момко. Просто ела при мен. Ако все още го желаеш. Ела при мен и аз ще ти покажа какво може да се направи.

Събудих се по пладне. Болеше ме глава от жаркото слънце и малко ми се гадеше. Запалих огън с намерението да си сваря самодивско биле. Насилих се да пестя запасите си и сложих във водата съвсем малко парченце кора и останалата коприва. Не бях очаквал толкова често да ми трябва. Подозирах, че не е зле да я запазя — можеше да ми е от полза, когато се изправех срещу котерията на Славен. Виж, това беше оптимистична мисъл. Нощни очи ме погледна, после отново задряма. Седях, отпивах от чая и зяпах околността. Странният сън ме караше да изпитвам носталгия за място и време, когато хората ме бяха обичали. Всичко това бе останало в миналото. Е, не съвсем. Седнах до Нощни очи и поставих ръка на гърба му. Той потръпна. „Заспивай“ — навъсено ми рече вълкът.

„Нямам никой друг, освен теб“ — тъжно отвърнах аз.

Нощни очи лениво се прозя. „И нямаш нужда от никой друг. Лягай да спиш. Сънят е сериозно нещо.“ Усмихнах се и се изпънах до своя вълк, отпуснал длан върху козината му. Той излъчваше простото задоволство на сит стомах и сън под топло слънце. Имаше право. Струваше си да го вземеш на сериозно. Затворих очи и проспах остатъка от деня.

През следващите дни и нощи навлязохме в район с редки гори и обширни пасища. Градовете бяха заобиколени от овощни градини и ниви. Веднъж, много отдавна, бях пътувал през Фароу, Тогава бях придружавал керван и бяхме минали през пресечени местности, а не по речната долина. Бях самоуверен млад убиец, отиващ да извърши важно убийство. Онова пътуване беше свършило с първото ми истинско запознанство с коварството на Славен. Едва се бях спасил. Сега отново пътувах през Фароу и ми предстоеше да извърша убийство. Ала този път бях сам и по реката, жертвата ми бе родният ми чичо и го правех на своя глава. Понякога това ме изпълваше със задоволство. Друг път ме плашеше.

Спазих обещанието, което си бях дал, и усърдно избягвах човешката компания. Движехме се успоредно на пътя и реката, но когато стигахме до градове, ги заобикаляхме отдалеч. Това се оказа по-трудно, отколкото можеше да се очаква в толкова равнинна местност. Едно нещо беше да заобиколиш някое бъкско селце, сгушено сред гъста гора на поредния завой на реката. Съвсем друго бе да прекосяваш ниви или да се промъкваш през овощни градини и да не привлечеш нечии кучета или интерес. До известна степен можех да успокоявам кучетата, че намеренията ни са добри. Ако бяха лековерни. Повечето фермерски кучета притежават вълча подозрителност, която не са в състояние да успокоят никакви уверения. А по-старите бяха склонни да гледат накриво човек, пътуващ във вълча компания. Неведнъж ни преследваха. Осезанието може и да ми даваше способността да общувам с някои животни, ала не гарантираше, че те ще ме послушат или ще ми повярват. Кучетата не са глупави.

Ловът в този открит район също беше различен. Повечето дребен дивеч живееше на големи групи в дупки, а по-едрите животни просто ни избягваха. Времето, прекарано в лов, бе изгубено за пътуването. Понякога откривах неохранявани курници и безшумно се вмъквах да открадна яйца от спящите птици. Не се свенях да бера сливи и череши от градините, през които минавахме. Най-голям късмет извадихме с един млад неопитен харагар, тънконогата свиня, която някои номади отглеждат за храна. Изобщо не се запитахме откъде се е появил. Повалихме го със зъби и меч. Тази нощ оставих Нощни очи да се наяде до насита, после го ядосах, като нарязах остатъка от месото на ленти и ги изсуших на слаб огън. Изгубихме почти цял ден, но за сметка на това през следващите дни пътувахме по-бързо. Когато дивечът сам ни се явяваше, ловувахме и убивахме, но можехме да разчитаме и на пушения харагар.

По този начин се движехме на северозапад по река Бък.

Когато се приближихме до важния търговски град Турлейк, описахме широка дъга около него и известно време се ориентирахме единствено по звездите. Това много повече допадаше на Нощни очи, защото минахме през равнини, по това време на годината покрити с гъста суха трева. Често виждахме в далечината стада крави, овце, кози и понякога харагари. Контактите ми с номадите, които ги следваха, се ограничаваше само до това, че ги виждах да яздят конете си или зървах коничните силуети на шатрите им, очертани на фона на огньовете в нощните им лагери.

През тези дълги нощи отново бяхме вълци. За пореден път се бях върнал в това състояние, но си казвах, че докато го осъзнавам, няма да ми навреди. Дори ми се струва, че ми беше от полза. Ако пътувах с друг човек, животът щеше да е прекалено сложен. Щяхме да обсъждаме маршрута, провизиите и тактиката си. Ала ние с вълка просто тичахме напред, нощ след нощ, и съществуванието ни бе съвсем просто. Другарството помежду ни ставаше все по-дълбоко.

Думите на Черния Ролф ме бяха накарали да се замисля. В известен смисъл бях приемал Нощни очи и връзката помежду ни за даденост. Някои казват „куче“ или „кон“, като че ли всички от вида им си приличат като две капки вода. Чувал съм собственици да говорят за животните си като за неодушевени предмети. Никога не съм го разбирал. Човек не трябва да е осезател, за да познава другарството с животно и да знае, че то е също толкова сложно, колкото между хората. Когато беше мой, Носльо бе дружелюбно и любопитно кутре. Смити беше жилав и агресивен, склонен да тормози всеки, който му се огъне, и чувството му за хумор си падаше малко грубиянско. Нощни очи се различаваше и от двамата, също както и от Бърич или Сенч. Няма да е проява на неуважение към тях, ако кажа, че аз най-много приличах на него.

Той не можеше да брои. Но аз не можех да чета миризмата на елена във въздуха и да определя пола му. Ако той не бе в състояние да мисли за бъдещето, аз пък не бях способен на неговата дива концентрация. Помежду ни имаше разлики — нито един от двама ни не твърдеше, че превъзхожда другия. Никой не командваше, нито очакваше безпрекословно покорство. Ръцете ми бяха полезни неща за вадене на бодли от таралеж, кърлежи и тръни и за чесане на особено сърбящи го и недостъпни места на гърба му. Моят ръст ми осигуряваше известно преимущество при откриването на дивеча и оглеждането на терена. Затова дори когато ме съжаляваше за „кравешките ми зъби“, слабото ми нощно зрение и носа ми, който наричаше „безполезно парче месо между очите“, той не ме подценяваше. И двамата знаехме, че ядем месо благодарение главно на неговото ловно майсторство. И все пак той никога не негодуваше, че делим всичко по равно. Такова нещо няма да откриете при хората.

„Седни, куче!“ — веднъж се пошегувах аз. Внимателно дерях един таралеж, който бях убил с тоягата си, след като Нощни очи беше настоял да го хванем. Заради нетърпението му да налапа месото щяхме и двамата да се набодем на бодлите. Той седна с нетърпеливо потръпващи хълбоци.

„Защо хората говорят така?“ — попита ме Нощни очи, докато бавно смъквах бодливата кожа на животното.

— Как?

„Заповеднически. Какво дава на човек право да заповядва на кучето, ако не са от една глутница?“

— Някои са от една глутница или поне почти. — Опънах кожата, като я държах за гънката на корема, където, нямаше бодли. Разнесе се звук като от разпорване и тя започна да се отделя от месото. — Някои хора смятат, че имат такова право.

„Защо?“ — упорстваше Нощни очи.

С изненада установих, че никога не съм мислил за това.

— Някои хора смятат, че са по-добри от животните — бавно отвърнах аз. — Че имат право да ги използват и да им заповядват както намерят за добре.

„Ти така ли смяташ?“

Не му отговорих веднага. Прокарах ножа си по линията между кожата и мазнината, като постоянно продължавах да опъвам кожата и я издърпвах през рамото на таралежа. Бях яздил кон, нали? Дали го покорявах на волята си, защото бях по-добър от коня? Бях използвал кучета и соколи за лов. Имах ли право да им заповядвам? А сега седях тук и дерях таралежа, за да го изядем. Бавно заговорих.

— Нима сме по-добри от този таралеж, че да го изядем? Или просто днес сме го надвили?

Вирнал муцуна, Нощни очи наблюдаваше как ножът и ръцете ми оголват месото за него. „Мисля, че винаги съм по-умен от таралежите. Но не по-добър. Навярно ги убиваме и ядем, защото можем. Също както… — той спокойно разпери предните си лапи пред себе си, — също както аз разполагам с един опитен човек, който да ми дере тия бодливи същества, за да мога повече да се наслаждавам, докато ги ям.“ — Вълкът изплези език. И двамата знаехме, че това е само част от отговора на загадката. Продължих да дера таралежа и накрая отделих цялата му кожа.

— Би трябвало да запаля огън и да стопя мазнината, преди да изям своя дял — замислено казах аз. — Иначе ще се разболея.

„Просто ми дай моето месо и прави каквото искаш със своето“ — великодушно отвърна Нощни очи. Задните крака ми бяха повече от достатъчни. Оставих ги върху кожата, докато Нощни очи замъкна своя дял настрани. Запалих слаб огън.

— Не смятам, че съм по-добър от теб — тихо казах аз. — Всъщност не смятам, че съм по-добър от никое животно. Макар че, както казваш ти, съм по-умен от някои.

„Може би от таралежите — снизходително заяви той. — Но от вълците? Едва ли.“

Постепенно опознахме всички нюанси в поведението на другия. Понякога бяхме блестящи в ловуването, изпитвахме истинско удоволствие от дебненето и убиването, движехме се решително и опасно в света. Друг път се боричкахме като кутрета, блъскахме се от пътеката в храсталаците, хапехме се и подплашвахме дивеча още преди да сме го видели. Или лежахме и дремехме в късните следобедни часове преди да станем за лов и после да продължим пътя си. Топлото слънце напичаше коремите или гърбовете ни, насекомите упойващо жужаха — като самия сън. След това големият вълк започваше да се търкаля по гръб като пале, молеше ме да го погаля по корема и да прегледам ушите му за кърлежи и бълхи или просто хубавичко да го начеша по гърлото и шията. В студените мъгливи утрини се свивахме един до друг, за да намерим топлина, преди да заспим. Понякога се будех от грубо сръгване със студен нос. Когато се опитвах да седна, откривах, че нарочно ме е настъпил по косата и приковава главата ми към земята. Друг път се будех сам и виждах, че Нощни очи е клекнал на разстояние, вперил очи в далечината. Спомням си, че веднъж видях силуета му, очертан на фона на залеза. Лекият вечерен ветрец рошеше козината му. Ушите му бяха наострени. Тогава усетих в него самота, която с нищо не можех да облекча. Това ме накара да осъзная собственото си нищожество. Оставих го на мира, дори не се пресегнах с Осезанието. В известен смисъл за него аз не бях по-добър от вълк.

Щом заобиколихме Турлейк и съседните градове, отново завихме на север, за да излезем на река Вин. Тя се различаваше от река Бък също толкова, колкото крава от жребец. Сива и спокойна, реката течеше в широкото си чакълесто корито между равнинни поля. Откъм нашата страна имаше пътека, която вървеше повече или по-малко успоредно на реката, но нямаше много хора. Винаги чувахме приближаващите се стада и лесно ги избягвахме. Вин не бе плавателна като Бък, тъй като беше по-плитка и имаше местещи се пясъчни плитчини, но все пак имаше някаква речна търговия. Откъм страната на Тилт минаваше оживен път, край който се нижеха многобройни села и градчета. Виждахме гемии, в някои участъци теглени срещу течението от мулета. Селищата от нашата страна на реката се ограничаваха до търговски фактории за номадските скотовъдци. В тях имаше хан, няколко дюкяна и къщи, ала нищо повече.

Номадските скотовъдци, които през топлите месеци живееха в шатри, сега пасяха стадата си в централните равнини и бавно се придвижваха от извор на извор през тучните пасища. Селските улици и кирпичените стени на къщите бяха обрасли с трева. Тези изоставени места излъчваха покой и все пак пустотата им ми напомни за опустошенията на пиратите. Не посмяхме да се приближим до нито едно от тях.

И двамата станахме по-стройни и силни. Обувките ми се изтъркаха и трябваше да ги закърпя със сурова кожа. Панталонът ми се оръфа и се наложи да го подгъна до прасците. Омръзна ми толкова често да пера ризата си. Предницата и ръкавите бяха на петна от кръвта на претопените и плячката ни. Цялата бе на кръпки като просяшка риза и неравномерният цвят правеше вида й още по-мизерен. Един ден я прибрах във вързопа си и продължих гол до кръста. Дните бяха достатъчно топли, за да не ми липсва, а в по-хладните нощи тичахме и тялото ми се топлеше само. Слънцето ме направи почти също толкова тъмен, колкото моя вълк. Физически се чувствах добре. Не бях толкова як, колкото когато наблягах върху греблото и се сражавах, нито толкова мускулест. Но се чувствах здрав, гъвкав и строен. Можех цяла нощ да тичам до вълка, без да се уморя. Бях бързо и незабележимо животно и безспирно доказвах сам на себе си способността си да оцелявам. Възвърнах си много от увереността, която беше унищожил Славен. Не че тялото ми бе простило и забравило всичко, което му беше причинил той, ала бях свикнал с болежките и белезите. Почти бях оставил тъмницата зад гърба си. Не позволявах на тъмната ми цел да засенчи онези златни дни. Двамата с Нощни очи тичахме, ловувахме, спяхме и отново тичахме. Всичко бе толкова просто и хубаво, че забравих да го ценя. Докато не го изгубих.

Една вечер се бяхме спуснали при реката с намерението да утолим жаждата си, преди да подновим нощното си пътуване. Но когато се приближихме, Нощни очи внезапно замръзна, просна се по корем на земята и наостри уши. Последвах примера му и тогава дори моят безполезен нос долови непозната миризма. „Какво и къде?“ — попитах го аз.

Видях ги преди той да успее да ми отговори. Дребни сърни, изискано пристъпващи към водата. Не бяха много по-високи от Нощни очи и рогата им бяха спираловидни като на коза, лъскави и черни на светлината на пълната луна. Знаех за такива животни само от един стар бестиарий на Сенч, само че не си спомнях как се казваха.

„Храна?“ — лаконично предложи Нощни очи и аз веднага се съгласих. Пътеката, по която вървяха, щеше да ги изведе на един скок от нас. Двамата заехме позиции и зачакахме. Сърните се приближиха. Бяха десетина, бързаха и тъй като бяха усетили мириса на студена вода, бяха станали непредпазливи. Оставихме първата да ни подмине и се приготвихме да се хвърлим в средата на стадото, където нямаше да имат място да избягат. Но точно когато Нощни очи се канеше да скочи, в нощта се изви протяжен вой.

Той седна и неволно отговори на призива. Сърните се пръснаха сред взрив от копита и рога. Храната ни внезапно се превърна в далечен тропот. Стъписано ги проследих с поглед, но Нощни очи като че ли изобщо не ги забелязваше.

От отворената му муцуна излизаше нещо средно между вой и стон. Челюстите му трепереха, сякаш се опитваше да си спомни как се говори. Разтърсването, което усетих от него при далечния вълчи вой, накара сърцето ми да се свие. Нямаше да изпитам по-силен шок, ако собствената ми майка неочаквано ме бе повикала от нощта. От ниското възвишение на север от нас отговориха други вълци. Първият се присъедини към тях. Нощни очи въртеше глава насам-натам и от гърлото му се изтръгваше ръмжене. Изведнъж вдигна муцуна и пак зави. Последва тишина, след което глутницата на хълма отново надигна глас — не ловен вик, а просто представяне.

Нощни очи извинително ме погледна и ме остави. Видях го да тича към хребета. След миг скочих и го последвах. Той вече доста се бе отдалечил, но когато ме усети, намали ход и се обърна към мен.

„Трябва да отида сам — сериозно ми каза моят вълк. — Почакай ме тук.“ Отново се обърна и продължи пътя си.

Обзе ме паника. „Чакай! Не можеш да отидеш сам. Ние не сме от тяхната глутница, а натрапници. Ще те нападнат. По-добре изобщо не отивай.“

„Трябва!“ — повтори той. Ясно долавях решителността му.

Затичах се след него. „Моля те, Нощни очи!“ Изведнъж се уплаших за него.

Той спря и погледна назад към мен. Очите му срещнаха моите в поглед, прекалено дълъг за вълк. „Разбираш ме. Знаеш, че ме разбираш. Сега е моментът да ми се довериш така, както ти се доверявах аз. Трябва да го направя. И трябва да го направя сам.“

„Ами ако не се върнеш?“ — внезапно отчаян, попитах аз.

„Ти се върна от града. Аз също ще се върна при теб. Продължи да пътуваш край реката. Аз ще те открия. Сега върви.“

Спрях. Той продължи да се отдалечава. „Пази се!“ Пратих молбата си след него, моя вой в нощта. После го изпратих с поглед. Трябваше да призова на помощ цялата си издръжливост, за да не му извикам да се върне, да не ме оставя сам. Задъхано стоях и го гледах как се смалява в далечината. За пръв път изпитах негодуванието и завистта, които той бе изпитвал по време на сеансите ми с Искрен или когато бях с Моли и му нареждах да стои далеч от мислите ми.

Това беше първият му контакт като възрастен с представителите на собствения му вид. Разбирах потребността му да ги потърси и да види какви са, дори да го нападнеха и да го прогонеха. Така трябваше. Но страхът ми ме караше да се затичам след него, да съм до него в случай, че го нападнат, поне да съм наблизо, ако има нужда от мен.

Ала той не ме бе помолил. Не. Не ми беше казал да го последвам.

Върнах се на речния бряг. Спрях там, седнах и го зачаках. Бе ми обещал да се върне. Загледах се в мрака към движещата се вода. Чувствах живота си незначителен. Бавно се обърнах и погледнах срещу течението. Цялото ми желание за лов ме бе напуснало заедно с Нощни очи.

Дълго седях и чаках. Накрая станах и продължих в нощта, без да обръщам внимание нито на себе си, нито на района, през който минавах. Безшумно вървях по песъчливия бряг, придружаван от плискането на водата.

Нощта напредваше. Луната бавно се плъзгаше по нощното небе. Извадих сушено месо от вързопа и в движението задъвках. Веднъж спрях, за да пия от мътната вода. Когато хоризонтът започна да изсветлява, потърсих място за сън. Намерих ниско възвишение на брега и се свих в жилавата трева. Щях да съм невидим, освен ако някой не се препънеше в мен.

Чувствах се съвсем сам.

Не спах добре. Част от мен седеше и наблюдаваше другите вълци, все още от разстояние. Те ме усещаха, както и аз тях. Не бях се приближил, за да не ги насилвам да вземат решение за мен. Бях ги наблюдавал как убиват сърна, от онези, които виждах за пръв път. Струваше ми се дребна, за да се нахранят всички. Бях гладен, но не чак толкова, че да се налага да ловувам. Любопитството ми към тази глутница бе по-неотложен глад. Седях и ги наблюдавах, докато лягаха да спят.

Сънищата ми се откъснаха от Нощни очи. Отново несвързано си помислих, че сънувам, но бях безсилен да се събудя. Нещо ме зовеше, привличаше ме с ужасна настойчивост. Реагирах на този зов, без желание, ала неспособен да откажа. Открих друг ден, отвратително познатия дим и писъците, които заедно се издигаха в синьото небе край океана. Друг град в Беърнс се сражаваше с пиратите. Пак бях повикан като свидетел. Тази нощ, както и почти всяка следваща, насила се връщах при войната с алените кораби.

Тази битка и всяка една от следващите бяха изсечени някъде в сърцето ми. Безпощадно подробно. Преживявах ги — с мирис, звук и докосване. Нещо в мен слушаше, и всеки път щом заспивах, безмилостно ме завличаше там, където народът на Шестте херцогства се биеше и умираше за домовете си. Трябваше да преживея падането на Беърнс повече от всеки жител на херцогството. Защото от ден на ден, винаги щом се опитах да заспя, по всяко време можеха да ме призоват за свидетел. Не виждах логиката. Може би Умението спеше в много от поданиците на Шестте херцогства и когато се изправяха пред смъртта и болката, те зовяха двама ни с Искрен с гласове, които не знаеха, че притежават. Неведнъж усещах, че моят крал също обикаля из впримчените в кошмарите градове, макар че никога повече не го видях толкова ясно, колкото първия път. По-късно щях да си спомня, че веднъж бях съпреживял един сън на крал Умен, в който по същия начин го бяха призовали да свидетелства на падането на Наносния залив. Оттогава съм се питал колко често са го измъчвали сцени от опустошаването на градове, които той не бе можел да защити.

Част от мен знаеше, че спя край река Вин, далеч от бушуващата битка, скрит във високата речна трева. Това не беше важно. Важна бе внезапната реалност на сраженията, които Шестте херцогства водеха с пиратите. Това безименно селце в Беърнс навярно не беше от голямо стратегическо значение, но падаше пред очите ми — поредната тухла, рухнала от стената. Щом пиратите завладееха беърнското крайбрежие, Шестте херцогства никога нямаше да се освободят от тях. А те превземаха брега, град по град, селце по селце, докато мнимият крал се криеше в Трейдфорд. Когато бях наблягал върху греблото на „Руриск“, действителността на нашата борба срещу алените кораби все още беше била предстояща. Изолиран от войната през последните няколко месеца, аз си бях позволил да забравя народа, който ежедневно живееше с нея. Бях също толкова безчувствен, колкото Славен.

Събудих се, когато вечерта започваше да отмъква багрите от реката и равнината. Не се чувствах отпочинал и все пак с облекчение отпратих съня. Седнах и се огледах. Нощни очи не се беше върнал. Бързо го потърсих. „Братко“ — отговори ми той, ала усетих, че натрапването ми го дразни. Наблюдаваше две боричкащи се кутрета. Уморено отдръпнах ума си от него. Контрастът между нашите два живота изведнъж стана невъобразимо голям. Пиратите с алените кораби, претопяванията и коварствата на Славен, дори планът ми да го убия изведнъж станаха отвратително човешки неща, в които бях въвлякъл вълка. Какво право имах да оформям живота му с такава грозота? Той се намираше там, където му беше мястото.

Колкото и да не ми харесваше, задачата, която си бях поставил, бе само моя.

Опитах се да го оставя на мира. И все пак искрата на упорството не гаснеше. Той ми беше обещал да се върне. Реших, че трябва да го направи доброволно. Нямаше да го викам. Станах и продължих пътя си. Казах си, че ако реши да се върне при мен, Нощни очи лесно ще ме настигне. Вълчият бяг бързо поглъща левгите. А и сега аз пътувах по-бавно. Много ми липсваше зрението му. Стигнах до място, където речният бряг се снижаваше и се превръщаше в мочурище. Отначало не можах да реша дали да пресека направо, или да се опитам да го заобиколя. Знаех, че може да покрива огромна площ. Накрая предпочетох да остана колкото може по-близо до реката. Прекарах отвратителна нощ в газене из папур и тръстика и препъване в преплетени корени, заобиколен от рой досадни мушици.

Кой идиот би се опитал по тъмно да пресече непознато блато? Над мен бяха само звездите, наоколо — еднообразни стени от тръстика. Надясно зървах широката тъмна река. Продължавах да се движа срещу течението. Утрото ме завари все още в тресавището. Панталонът и обувките ми бяха покрити с мънички растения с дълги плаващи корени, гърдите ми бяха подути от ухапванията на насекомите. Хапнах сушено месо в движение. Нямаше къде да отдъхна, затова продължих. Решен да извлека някаква полза от преминаването си през това блато, събрах малко корени от папур. Минаваше пладне, когато отново стъпих на твърда земя. Насилих се да повървя още час, за да се отдалеча от мушиците и комарите. После измих зеленикавата тиня от тялото и дрехите си и легнах да поспя.

 

 

Нощни очи неподвижно стоеше и чакаше приближаващата се мършава женска. Той се отпусна по корем, претърколи се по хълбок, после се сви по гръб и оголи гърлото си. Тя пристъпи още по-близо. После изведнъж спря, седна и се загледа в него. Нощни очи тихо зави. Тя прилепи уши към черепа си, оголи зъби, обърна се и побягна. След малко моят вълк се изправи и отиде да лови полски мишки. Изглеждаше доволен.

Присъствието му отново се отдалечи от мен и бях призован в Беърнс. Гореше друго село.

Събудих се обезсърчен. Вместо да продължа, запалих малък огън от дърва, изхвърлени от реката. Кипнах вода в котлето и нарязах сушеното месо на парчета. Задуших го с корените, сложих малко от скъпоценните си запаси сол, както и диви треви. За съжаление тинестият вкус на речна вода бе прекалено силен. После извадих зимния си плащ, увих се в него, за да се защитя от нощните насекоми, и отново се унесох в сън.

Нощни очи и водачът на глутницата стояха и се гледаха. Бяха на достатъчно разстояние един от друг, за да не се предизвикват, ала опашката на Нощни очи висеше надолу. Водачът на глутницата беше по-мършав от моя вълк и имаше черна козина. Не толкова охранен, той носеше белезите на безброй битки и ловувания. Държеше се самоуверено. Нощни очи не помръдваше. След малко другият направи няколко крачки, вдигна лапа и се изпика. Потътри предните си крака в тревата, после се отдалечи, без да поглежда назад, клекна и остана неподвижен.

На другата сутрин станах и продължих пътя си. Нощни очи ме беше оставил преди два дни. Само два дни. И все пак ми се струваше, че съм сам от цяла вечност. Как ли измерваше раздялата ни той? Не с дни и нощи. Бе отишъл да провери нещо и когато го провереше, времето му да е далеч от мен щеше да свърши и той щеше да се върне при мен. Но всъщност какво беше отишъл да провери? Какво е да си вълк сред вълци, член на глутница ли? Ами ако го приемеха? Щеше ли да тича с тях ден, седмица, година? За колко време щях да избледнея от ума му и да се превърна в едно от неговите безкрайни „вчера“?

Защо му бе да се връща при мен, ако глутницата го приемеше?

След време си позволих да осъзная, че съм също толкова наранен, колкото и ако някой мой приятел човек ме беше отритнал заради компанията на други. Искаше ми се да завия, да се пресегна със самотата си към Нощни очи. С усилие на волята не го направих. Той не бе домашно кученце, за да му свирна и да дотича при мен. Нощни очи ми беше другар и двамата отдавна пътувахме заедно. Какво право имах да го моля да се откаже от шанса да си намери другарка в истинска глутница от нему подобни, просто за да е до мен? Абсолютно никакво. Абсолютно никакво.

По пладне излязох на пътека, която минаваше успоредно на брега. В късния следобед бях минал покрай няколко малки ферми. Отглеждаха главно пъпеши и зърно. Мрежа от канали отвеждаше речна вода към нивите. Кирпичените къщи бяха на разстояние от брега, навярно за да не бъдат заливани при наводнения. Кучета бяха лаяли по мен, бях заобиколил ята крякащи тлъсти бели гъски, но не бях видял хора достатъчно наблизо, за да ги поздравя. Пътеката се разшири и се превърна в път с коловози.

Слънцето печеше гърба ми и главата ми от ясното синьо небе. Високо над себе си чух острия крясък на ястреб. Вдигнах поглед към него. Птицата отново изкряска, сви криле и се понесе надолу към мен. Наблюдавах я как се приближава и едва в последния момент осъзнах, че наистина съм нейната цел. Вдигнах ръка да заслоня лицето си точно в мига, в който ястребът разпери криле. За птица с неговата големина той кацна съвсем леко върху протегнатата ми ръка. Ноктите му болезнено се впиха в плътта ми.

Първата ми мисъл бе, че е подивяла обучена птица, която ме е видяла и някак е решила да се завърне при човека. Вдигнах великолепното същество пред себе си, за да го разгледам по-добре. На единия му крак висеше мъничък свитък.

— Може ли да го прочета — попитах го аз. Ястребът завъртя глава и впери едното си лъскаво око в мен. Беше Лапавица.

„Стара кръв.“

Не успях да разбера другите му мисли, но и това бе достатъчно.

В Бъкип никога не се бях оправял добре с птиците. Накрая Бърич ме беше помолил да ги оставя на мира, защото присъствието ми винаги ги възбуждаше. Въпреки това внимателно се пресегнах към яркия му като пламък ум. Изглеждаше кротък. Успях да издърпам пергамента. Ястребът запристъпва от крак на крак и още по-силно впи нокти в ръката ми. После ненадейно разпери криле и се издигна във въздуха. Бързо набра височина, изкряска още веднъж и изчезна. Останах сам със стичащи се по ръката струйки кръв от ноктите му и с пищящо от удара на крилото му ухо. Погледнах раните си. После любопитството ме накара да насоча вниманието си към мъничкия свитък. Гълъбите пренасяха писма, не ястребите.

Почеркът беше старомоден, ситен и с много извивки. Ярките слънчеви лъчи ми пречеха да го прочета. Седнах край пътя и заслоних очите си с ръка. Първите думи накараха сърцето ми бясно да се разтупти. „Стара кръв поздравява Стара кръв.“

Останалото бе още по-неразгадаемо. Пергаментът беше оръфан, правописът — странен, изразите — лаконични. Предупреждението бе от Чимшир, макар да подозирах, че го е написал Ролф. Крал Славен вече открито преследвал Старата кръв. Предлагал на заловените пари, за да му помогнат да открие двойката вълк — човек. Предполагали, че търси нас с Нощни очи. Славен заплашвал със смърт онези, които отказвали. Имаше и още нещо — щели да предадат миризмата ми на други от Старата кръв и да ги помолят да ми помагат, когато могат. Краят на свитъка беше прекалено разпокъсан, за да успея да го прочета. Пъхнах го в колана си. Яркият ден изведнъж помръкна. Значи Уил бе казал на Славен, че съм жив. И Славен се страхуваше от мен достатъчно, за да вземе тези мерки. Може би все пак щеше да е добре за известно време двамата с Нощни очи да останем разделени.

По залез-слънце се спуснах по един полегат склон към брега. Напред, където реката завиваше, видях далечни светлинки. Сигурно поредната търговска фактория със сал, превозващ земеделци и скотовъдци на отсрещния бряг. Тръгнах към светлините. Там щях да намеря храна, хора и подслон за през нощта. Можех да разменя някоя и друга приказка с местните. В кесията ми подрънкваха още няколко монети. Вълка го нямаше, за да ми задава въпроси. Не се налагаше да се притеснявам, че кучетата ще надушат миризмата му. Може би щях да науча още колко път има до Трейдфорд и да чуя какво става там. Беше време да започна да обмислям сериозен план как да се справя със Славен.

Бе време да започна да разчитам само на себе си.