Серия
Придворният убиец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Assassin’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

29
Петльовата корона

Сред планинците е разпространена една игра, доста сложна за усвояване и трудна за усъвършенстване. Тя се играе със съчетание от карти и руни. Картите са седемнадесет, приблизително колкото човешка длан, и са направени от пъстро боядисано дърво. На всяка от тях е представен герой от планинския фолклор, например Стария тъкач или Следотърсачката. Тези силно стилизирани образи се рисуват с боя върху пирографирани очертания. Руните са тридесет и една и са врязани върху сиви камъчета, които се срещат само в Планините. Това са йероглифите за „камък“, „вода“, „паша“ и т.н. Картите и камъчетата се раздават на играчите, обикновено трима, докато свършат. Те имат традиционни стойности, които се менят, ако се разиграват в комбинации. Твърди се, че играта е много древна.

Изминахме в мълчание остатъка от пътя до шатрата. Думите й бяха толкова невероятни, че не се сещах какво да кажа. Щеше да е глупаво да й задам стотиците въпроси, които напираха в мен. Тя знаеше отговорите и щеше да реши кога да ми ги разкрие. Вече го разбирах. Нощни очи безшумно и бързо се върна при мен и се затича по петите ми.

„Тя е убила някой от глутницата си, така ли?“

„Така изглежда.“

„Случва се. Не е хубаво, но се случва. Кажи й го.“

„Не точно сега.“

Когато влязохме в шатрата, никой не прояви желание да ни разпитва. Затова тихо казах:

— Убихме стражниците, подгонихме конете и хвърлихме провизиите им от скалата.

Славея само ни зяпна. Тъмните й очи бяха ококорени като на птица. Кетрикен ни наля чай и спокойно прибави храната, която носехме, към собствените ни намаляващи припаси.

— Шутът е малко по-добре — каза кралицата, колкото да завърже разговор.

Той спеше. Съмнявах се, че положението му се е променило. Очите му изглеждаха хлътнали. Косата му лъщеше от пот. Но когато докоснах лицето му, усетих, че е почти студено. Завих го по-добре.

— Ял ли е нещо? — попитах Кетрикен.

— Изпи малко бульон. Мисля, че ще се оправи, Фиц. Веднъж в Синьото езеро се разболя за ден-два. Беше същото — треска и слабост. Тогава каза, че можело да не е болест, а само промяна, която претърпявал неговият вид.

— Вчера и на мен ми каза нещо подобно — казах аз. Тя ми подаде паница топла супа. В първия момент ароматът й ми се стори приятен. После ми замириса на остатъка от супата, която изпадналите в паника стражници бяха разлели на пътя. Стиснах зъби.

— Изобщо видя ли членовете на котерията? — попита ме кралицата.

Поклатих глава и се насилих да отговоря.

— Не. Но имаше един голям кон и ако мога да съдя по дрехите в дисагите му, трябва да го е яздил Бърл. В други открих сини костюми, каквито носи Карод. И строги одежди като за Уил.

Неловко изрекох имената. В известен смисъл се боях да ги произнасям, за да не ги призова. Освен това назовавах хората, които бях убил. Умели или не, Планините щяха да ги довършат. И все пак не се гордеех с направеното, нито щях да повярвам, докато не видех костите им. Засега знаех само, че не е много вероятно да ме нападнат тази нощ. За миг си ги представих как се връщат при стълба и очакват да ги чака храна, огън и подслон. Щяха да открият студ и мрак. Нямаше да видят кръвта по снега.

Супата изстиваше. Насилих се да я изям. Просто преглъщах лъжиците, без да усещам вкуса. Талоу беше свирил на кавал. Изведнъж си го спомних как седи на задните стъпала пред миялното помещение и свири на две слугини. Затворих очи с напразната надежда да си спомня нещо лошо за него. Ала най-вероятно единственото му престъпление бе това, че е служил на зъл господар.

— Фиц — сръга ме Кетъл.

— Не блуждаех — възразих аз.

— Скоро обаче щеше. Днес твой съюзник беше страхът. Той те караше да се съсредоточаваш. Но тази нощ трябва да спиш и умът ти трябва да е добре защитен. Когато се върнат при стълба, те ще познаят, че е твое дело, и ще те потърсят. Не смяташ ли?

Знаех, че е права, но въпреки това не беше приятно да го чуя. Щеше ми се Кетрикен и Славея да не ни слушат.

— Е, ще поиграем пак, нали — предложи Кетъл.

Изиграхме четири игри. Аз спечелих две. После старицата нареди върху плата почти само бели камъчета и ми даде едно черно, с което да спечеля. Опитах се да се съсредоточа върху играта, но бях твърде уморен. Замислих се, че е изтекла повече от година, откакто бях напуснал Бъкип като труп. Повече от година, откакто не бях спал в собственото си легло. Повече от година, откакто не можех да разчитам на редовна храна. Повече от година, откакто не бях държал Моли в обятията си, повече от година, откакто тя ме бе помолила завинаги да я оставя на мира.

— Недей, Фиц.

Вдигнах глава и видях, че Кетъл внимателно ме наблюдава.

— Не можеш да си го позволиш. Трябва да си силен.

— Прекалено съм уморен, за да съм силен.

— Днес враговете ти проявиха небрежност. Не очакваха да ги откриеш. Това няма да се повтори.

— Надявам се, че ще загинат — с бодрост, каквато не изпитвах, отвърнах аз.

— Няма да е толкова лесно — възрази старицата, без да подозира, че от думите й ме побиват тръпки. — Ти каза, че долу в града било по-топло. Щом видят, че нямат провизии, те ще се върнат. Там има вода и съм убедена, че са си взели поне малко запаси за деня. Мисля, че още не можем да ги отпишем. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм.

Нощни очи се надигна и тревожно зави. Потиснах собственото си отчаяние и го погалих, за да го успокоя.

— Просто искам да поспя — тихо казах аз. Сам в ума си, да сънувам своите сънища, без със страх да се питам къде ще се озова или кой ще ме нападне. Без да се боя, че жаждата ми за Умението ще ме погълне. Просто да поспя. — Говорех й откровено, тъй като вече знаех, че отлично разбира какво искам да кажа.

— Не мога да ти помогна — отвърна Кетъл. — Мога да ти дам единствено играта. Довери й се. Използвали са я поколения умели, за да се защитават от такива опасности.

И аз се наведох над играта, запечатах я в ума си и когато си легнах до шута, си я представих отново.

Тази нощ останах на границата между съня и бодърстването. Неведнъж се събуждах, виждах слабата светлина на мангала и спящите фигури наоколо. На няколко пъти се пресягах да проверя шута и всеки път кожата му бе все по-студена, а сънят му — по-дълбок. Кетрикен, Славея и Кетъл се редуваха да стоят на пост. Забелязах, че вълкът прави компания на кралицата. Все още не ми позволяваха да поема своята смяна и аз егоистично им бях признателен за това.

Точно преди зазоряване се събудих отново. Наоколо цареше тишина. Проверих шута, после се отпуснах по гръб и затворих очи с надеждата за още малко почивка. Вместо това в ужасяващи подробности видях огромно око. Отново отворих очи и отчаяно се опитах да се разсъня, но бях попаднал в капан. Нещо могъщо притегляше ума ми, като мъртво вълнение в море. Изправих срещу него цялата си воля. Усещах бодърстването точно над себе си, като мехур, в който мога да се вмъкна, стига да успея да го докосна. Ала не можех. Борех се, бърчех лице, опитвах се да отворя очите си.

Окото ме наблюдаваше. Невероятно тъмно око. Не на Уил. На Славен. Той ме гледаше и знаех, че съпротивата ми му доставя удоволствие. Сякаш ме държеше без никакво усилие, като муха под стъклен похлупак. Но въпреки паниката си знаех, че ако може да направи нещо повече, няма да се поколебае. Можеше да проникне през стените ми, ала не притежаваше силата да стори нещо повече от това да ме заплашва. И все пак това бе достатъчно, за да накара сърцето ми да се блъска в гърдите ми от ужас.

„Копелдако — нежно каза Славен. Думата обля ума ми като студена океанска вълна. Пропих се от заплахата й. — Зная за детето, копелдако. И за жена ти. Моли. Хубава ли е, а, копелдако? Ще я намеря ли за забавна?“

— НЕ!

Изскубнах се от него и за миг усетих Карод, Бърл и Уил. Освободих се от тях.

Събудих се. Скочих и избягах навън, бос и без плащ. Нощни очи ме последва по петите, като се зъбеше във всички посоки. Небето беше черно и обсипано със звезди. Въздухът бе студен. Разтреперано си поех дъх и се опитах да успокоя лепкавия си страх.

— Какво има — уплашено попита Славея. Тя стоеше на пост точно пред шатрата.

Само поклатих глава, неспособен да й обясня ужаса си. След малко се върнах вътре. Потта се стичаше по тялото ми така, сякаш съм изпил отрова. Колкото повече се мъчех да овладея паниката си, толкова по-силна ставаше тя. „Зная за детето. И за жена ти.“ Тези думи постоянно отекваха в мен. Кетъл се размърда на одеялото си, после се надигна, дойде зад мен и постави ръце на раменете ми.

— Проникнали са в ума ти, нали?

Кимнах и се опитах да преглътна.

Старицата се пресегна и ми даде да пия вода. Едва не се задавих.

— Мисли за играта — каза Кетъл. — Прочисти ума си от всичко друго, освен от играта.

— За играта! — свирепо извиках аз и събудих шута и Кетрикен. — За играта ли? Славен знае за Моли и Копривка. Той ги заплашва! А аз съм безсилен! Безпомощен. — Паниката отново ме обзе. Вълкът зави.

— Не можеш ли да се свържеш с тях и някак си да ги предупредиш — попита кралицата.

— Не! — рязко отсече Кетъл. — Изобщо не бива да мисли за тях.

Кетрикен ме погледна.

— Боя се, че двамата със Сенч бяхме прави. Принцесата ще е на по-сигурно място в Планинското кралство. Не забравяй, че неговата задача беше да я заведе там. Не унивай. Може би в момента Копривка е с него и се отдалечава от Славен.

— Съсредоточи се върху играта, Фиц — каза Кетъл. — Само върху играта. Неговите заплахи може да са уловка, за да те накара да ги издадеш. Не говори за тях. Не мисли за тях. Тук. Погледни тук. — Треперещите й старчески пръсти отметнаха одеялото ми и разгънаха разчертания плат. Тя отдели белите камъчета и ги подреди. — Разреши този проблем. Съсредоточи се върху него и само върху него.

Беше почти невъзможно. Погледнах белите камъчета и си помислих, че задачата е глупава. Кой играч можеше да е толкова несръчен и късоглед, че да остави играта да се превърне в такъв хаос от бели камъчета? Този проблем просто не си струваше да се решава. Но не можех и да си легна. Не смеех дори да мигам, за да не видя онова око. Ако беше цялото лице на Славен или поне двете му очи, навярно, нямаше да ми се сторят толкова ужасни. Но безплътното око изглеждаше всевиждащо и вечно, неизбежно. Взирах се в белите камъчета, докато те сякаш не се издигнаха над пресечените линии. Едно черно камъче, което да внесе победен ред в хаоса. Едно черно камъче. Стисках го в ръката си и го поглаждах с палец.

Докато вървяхме по пътя през целия следващ ден стисках камъчето в едната си ръка. С другата прегръщах шута през кръста. Тези две неща ангажираха ума ми.

Шутът изглеждаше малко по-добре. Вече не изгаряше от треска, но не можеше да приема храна, дори чай. Кетъл насила го накара да пийне малко вода, докато накрая той просто не се надигна и не поклати мълчаливо глава. Очевидно също като мен нямаше желание да разговаря. Славея и Кетъл водеха уморената ни група. Ние с шута вървяхме след джепите, а Кетрикен пазеше гърба ни с лъка си. Вълкът неуморно тичаше наоколо и ту ни изпреварваше, ту се движеше по петите ни.

Двамата с Нощни очи отново бяхме установили безмълвна връзка. Той разбираше, че не искам изобщо да мисля, и правеше всичко възможно да не ме разсейва. Въпреки това ме дразнеха опитите му да използва Осезанието, за да разговаря с Кетрикен. „Нито следа от преследвачи“ — информираше я вълкът, когато претичваше покрай нея. И продължаваше напред към джепите и Славея, само за да се върне при кралицата и мимоходом да я увери, че пътят напред е чист. Тя просто вярваше, че Нощни очи ще ми съобщи, ако открие нещо нередно по време на разузнаванията си, казвах си. Ала подозирах, че Кетрикен все повече свиква с него.

Пътят бързо ни водеше надолу. Местността се променяше. Привечер склонът над нас стана полегат и започнахме да минаваме покрай възлести дървета и покрити с мъх камъни. Тук-там зеленееше пролетна трева. Беше трудно да накараме гладните джепи да продължават напред. Направих смътно усилие да им кажа с Осезанието си, че по-нататък ще има достатъчно храна, но се съмнявам, че достатъчно ги познавах, за да им направя трайно впечатление. Опитах се да огранича мислите си до факта, че тази вечер ще разполагаме с повече дърва и че колкото по-ниско се спускаме, толкова по-топло става.

По някое време шутът посочи едно ниско растение с мънички бели пъпки и тихо каза:

— В Бъкип вече е пролет… Извинявай. Не ми обръщай внимание, извинявай.

— По-добре ли си — попитах го и решително пропъдих от ума си пролетните цветя, пчелите и свещите на Моли.

— Малко. — Гласът му потрепери и шутът рязко си пое дъх. — Ще ми се да можехме да вървим по-бавно.

— Скоро ще спрем за нощувка — отвърнах аз. Знаех, че още не можем да забавим ход. Изпитвах все по-силно чувство за неотложност и ми се струваше, че то идва от Искрен. Прогоних и това име от мислите си. Дори когато вървях по широкия път посред бял ден, се страхувах, че окото на Славен е само на едно мигване от мен и ако го зърна, те отново ще ме задържат под властта си. За миг ме обзе надежда, че Карод, Уил и Бърл умират от студ и глад, но веднага си спомних, че е опасно да мисля и за тях.

— И преди си боледувал от същата треска — отбелязах аз, за да се разсея.

— Да. В Синьото езеро. Нейно величество похарчи парите за храна за стая, за да се скрия от дъжда. — Той ме погледна. — Мислиш ли, че това може да е причината?

— Причина за какво?

— Детето й да се роди мъртво…

Гласът му заглъхна. Потърсих нужните думи.

— Едва ли има само една причина. Тя просто преживя прекалено много нещастия, докато носеше бебето.

— С Кетрикен трябваше да замине Бърич. Той щеше да се грижи за нея по-добре. Тогава не разсъждавах трезво…

— Тогава пък аз щях да съм мъртъв. Няма смисъл да се опитваме да играем тази игра с миналото, шуте. Сега сме тук и можем да правим ходовете си единствено оттук нататък.

И в този момент изведнъж открих решението на загадката на Кетъл. Ненадейно всичко ми стана толкова ясно, че се зачудих как не съм се сетил по-рано. И тогава разбрах. Всеки път щом поглеждах плата, аз се питах как може да се е стигнало до толкова глупаво положение. Бях виждал само безсмислените ходове преди моя. Но щом държах черното камъче в ръката си, те вече нямаха значение. Палецът ми поглади лъскавото камъче.

— Сега сме тук — повтори шутът и усетих, че настроението му е същото като моето.

— Кетрикен каза, че всъщност може да не си болен. Че можело да е… характерно за твоя вид. — Чувствах се неловко да повдигам този въпрос.

— Възможно е. Виж. — Той свали ръкавицата си, вдигна ръка и прокара нокти по бузата си. Останаха сухи бели следи. Кожата на ръката му се лющеше.

— Като от слънчево изгаряне е. Смяташ ли, че е от времето, което си прекарал на закрито?

— И това е възможно. Само че ако е като предишния път, ще ме сърби и цялото ми тяло ще се обели. И ще придобия още малко цвят. Очите ми променят ли се?

Погледнах ги. Колкото и добре да го познавах, това все пак не бе лесна задача. Дали безцветните му ириси бяха потъмнели още мъничко?

— Може би са малко по-тъмни. Не повече от пиво, повдигнато към светлината. Какво ще стане с теб? Ще продължаваш ли да боледуваш и да потъмняваш?

— Не зная — призна той.

— Как така не знаеш? Твоите старци как изглеждаха?

— Като теб, глупаво момче. Хора. Някъде в рода ми е имало Бял. И тази древна кръв отново придобива форма в мен. Но аз не съм повече Бял, отколкото човек. Смяташ ли, че такъв като мен е бил нещо обичайно за моя народ? Казвал съм ти. Аз съм изключение дори сред онези, които споделят смесената ми кръв. Мислиш ли, че всяко поколение са се раждали Бели пророци? Тогава нямаше да ни взимат на сериозно. Не. През моя живот аз съм единственият Бял пророк.

— Но твоите учители не може да не са те предупредили какво да очакваш. Нали самият ти казваш, че са записвали абсолютно всичко.

Шутът се усмихна, но гласът му бе горчив.

— Моите учители бяха прекалено сигурни, че знаят какво да очакват. Те възнамеряваха строго да планират образованието ми и да ми разкриват онова, което смятат, че трябва да зная, когато те смятат, че трябва да го узная. След като се оказа, че моите пророчества не отговарят на плановете им, те не бяха доволни от мен. Опитаха се да ми тълкуват собствените ми думи! Имало други Бели пророци, разбираш ли? Но когато се опитах да ги накарам да проумеят, че аз съм Белия пророк, те не го приеха. Показваха ми писание след писание и се мъчеха да ме убедят в дързостта ми да твърдя такова нещо. Ала колкото повече четях, толкова повече растеше увереността ми. Опитах се да им кажа, че времето ми наближава. Те само ме посъветваха да чакам и да уча още, за да съм сигурен. Когато заминах, не бяхме в много добри отношения. Сигурно са се изненадали, че съм ги напуснал толкова млад, въпреки че го предсказвах от години. — Той ми се усмихна странно извинително. — Може би ако бях останал да довърша образованието си, щяхме да знаем как да спасим света.

Стомахът ми се сви. Мислех, че поне шутът знае какво ни предстои.

— Какво всъщност знаеш за бъдещето?

Той въздъхна.

— Само че ще го направим заедно, Фицчо, скъпи. Само че ще го направим заедно.

— Мислех, че си изучавал всички писания и пророчества…

— Изучавал съм ги. И когато бях по-млад, сънувах много сънища, дори ми се явяваха видения. Но вече съм ти казвал — нищо не съвпада напълно. Вземи себе си, Фиц. Ако ти покажа вълна, стан и ножици, нима ще ги погледнеш и ще речеш: „О, това е кафтанът, който някой ден ще нося“? Но щом облечеш кафтана, после е лесно да погледнеш назад и да кажеш: „О, тези неща предвидиха този кафтан“.

— Тогава каква е ползата — отвратено попитах аз.

— Ползата ли — повтори шутът. — Никога не съм мислил за това по този начин. За ползата.

Известно време вървяхме в мълчание. Виждах какви усилия му коства да не изостава и напразно ми се искаше да бе имало начин да задържа един от конете на преследвачите ни.

— Можеш ли да предвиждаш времето, Фиц? Или да разчиташ животински следи?

— Някои от признаците на времето са ми известни. По-добър съм обаче в следите.

— Но и в двете неща винаги ли си сигурен, че си прав?

— Никога. Всъщност разбираш чак когато всичко свърши.

— Същото е и с моето предсказване на бъдещето. Никога не зная… Моля те, хайде да спрем, поне за мъничко. Трябва да си поема дъх и да пийна вода.

Неохотно се подчиних. Край пътя имаше един покрит с мъх камък и той седна на него. Наблизо растяха вечнозелени дървета от непознат ми вид. Излязох от пътя и седнах до шута. Мигом долових разликата. Действието на пътя бе тихо като бръмчене на пчели, но когато внезапно престанеше, го усещах. Прозях се, ушите ми изпукаха и главата ми се проясни.

— Веднъж ми се яви едно видение — каза шутът, отпи още една глътка вода и ми подаде меха. — Видях черен елен да става от легло от лъскав черен камък. Когато за пръв път зърнах черните стени на Бъкип да се издигат от водата, си помислих: „А, ето какво е означавало!“ Сега виждам един млад копелдак, чийто герб е елен, крачещ по път от черен камък. Може би това е означавал сънят. Не зная. Но сънят ми беше надлежно записан и някой ден след много години мъдреците ще са единодушни за неговия смисъл. Навярно много след като ние с теб умрем.

Зададох въпроса, който отдавна ме гризеше.

— Кетъл казва, че имало пророчество за моето дете… за детето на Катализатора…

— Има — спокойно потвърди шутът.

— Тогава смяташ ли, че ние с Моли сме обречени да ни отнемат Копривка за трона на Шестте херцогства?

— Копривка. Знаеш ли, името ми харесва. Много ми харесва.

— Не отговори на въпроса ми.

— Пак ме попитай след двайсет години. Когато погледнеш назад, тези неща са много по-лесни. — Той се обърна към мен и разбрах, че няма да каже нищо повече по тази тема. Опитах друга.

— Значи си изминал целия този път, за да не допуснеш Шестте херцогства да бъдат превзети от алените кораби?

Той ме изгледа странно, после удивено се усмихна.

— Така ли го виждаш? Че правим всичко това, за да спасим твоите Шест херцогства? — Кимнах и шутът поклати глава. — Фиц, Фиц. Дойдох, за да спася света. Завладяването на Шестте херцогства от алените кораби е само първото камъче от лавината. — Той дълбоко си пое дъх. — Зная, че пиратите ти изглеждат истинска напаст, но мъките, които причиняват на твоя народ, не са повече от цирей на задника на света. Ако всичко се свеждаше до това, ако те бяха просто шайка варвари, превземащи земя от други, нямаше да е нищо необичайно. Не. Те са първата капчица отрова, която се разлива в потока. Може ли да ти кажа нещо, Фиц? Ако паднем, отровата ще се разпространи бързо. Претопяването пуска корени като обичай, не, като развлечение за знатните. Виж Славен и неговото „кралско правосъдие“. Той вече му се поддаде. Отдава се на плътските наслади на опиатите и погубва душата си с жестоките си забавления. Да, и предава болестта на околните, докато те престанат да изпитват удоволствие от безкръвните състезания, докато игрите станат забавни само ако резултатът е отнемане на човешки живот. Разпространява се робството, защото щом може да отнемеш човешки живот за удоволствие, не е ли по-разумно да го направиш за изгода?

Докато говореше, гласът му придобиваше сила и страст. Шутът внезапно млъкна и захлупи лице в коленете си. Поставих ръка на рамото му, ала той само поклати глава. След малко се изправи.

— Говоренето ми е по-уморително от ходенето. Слушай ме добре, Фиц. Колкото и да са страшни, пиратите с алените кораби са просто аматьори. Имал съм видения, в които те побеждават. Гарантирам ти, че сега не сме в този цикъл.

Шутът с въздишка се надигна и ми протегна ръка. Хванах я и продължихме. Беше ми дал много за мислене и почти не разговарях. Възползвах се от полегатия склон, за да вървя край пътя, вместо по него. Той не се оплакваше от неравната повърхност.

Колкото по-надолу се спускахме, толкова по-топло ставаше и толкова по-гъста бе растителността. Вечерта теренът дотолкова се беше изравнил, че не само успяхме да опънем шатрата извън пътя, но и на известно разстояние от него. Преди да си легнем показах на Кетъл своето решение на проблема и тя доволно кимна. И незабавно започна да подрежда нова загадка. Спрях я.

— Мисля, че тази нощ няма да имам нужда от това. С нетърпение очаквам наистина да се наспя.

— Нима? Тогава не очаквай повече да се събудиш.

Смаях се.

Тя продължи да реди камъчетата.

— Ти си сам срещу трима и тези трима са котерия — отбеляза старицата. — И е възможно всъщност да са четирима. Щом братята му са умели, Славен най-вероятно също притежава тази способност. С помощта на другите може да се научи да им дава силата си. — Тя се наведе към мен и сниши глас, макар че всичките ни спътници бяха заети с различни задачи. — Известно ти е, че с Умението може да се убива. Смяташ ли, че той не иска да ти стори същото, каквото искаш да му сториш ти?

— Но нали ще спя далеч от пътя… — започнах аз.

— Силата на пътя е като вятъра, който еднакво брули всички ни. Злите желания на една котерия са като стрела, която е насочена само към теб. Освен това не можеш да спиш и да не се тревожиш за жената и детето. А всеки път щом си помислиш за тях, котерията може да ги види през твоите очи. Трябва да ги изхвърлиш от ума си.

Наведох глава над играта.

На другата сутрин се събудих от трополенето на дъжд по кожите на шатрата. Известно време лежах и го слушах, благодарен, че не е сняг. И все пак не ми беше приятна перспективата цял ден да вървя под дъжда. Усетих, че и другите се събуждат, с яснота, каквато не бях имал от дни. Чувствах се почти отпочинал.

— Вчера сме преминали от зимата в пролетта — сънено отбеляза Славея.

Шутът се размърда до мен и измърмори:

— Типично за менестрелите. Преувеличават всичко.

— Виждам, че се чувстваш по-добре — отвърна Славея.

Нощни очи провря муцуна в шатрата. От зъбите му висеше окървавен заек. „И ловът е по-добър.“

Шутът седна на одеялото си.

— Наистина ли предлага да си го поделим?

„Моята плячка е и твоя, малки братко.“

Прониза ме ревност, щом го чух да нарича шута „братко“. „Особено след като тази сутрин вече си изял два ли?“ — саркастично го попитах аз.

„Никой не те е карал цяла сутрин да се излежаваш.“

Замълчах за миг, после се извиних: „Напоследък не съм ти много добър спътник.“

„Знам. Вече не сме само двамата. Сега сме в глутница.“

„Прав си — смирено се съгласих. — Но тази вечер мисля да дойда на лов с теб.“

„Ако иска, и онзи без мирис може да дойде. Ако опита, сигурно ще се окаже добър ловец, защото миризмата му няма да го издава.“

— Той не само ти предлага да си поделите месото, но и те кани довечера на лов с нас.

Очаквах, че шутът ще отклони предложението. Дори в Бък той никога не бе проявявал склонност към лов. Ала той тържествено погледна Нощни очи и му рече:

— За мен ще е чест.

Когато тръгнахме, вървях край пътя и се чувствах по-добре. На закуска шутът лакомо се беше натъпкал и сега изглеждаше почти като едно време. Крачеше по пътя, но недалеч от мен, и през целия ден весело разговаряхме. Всички като че ли бяхме облекчени от по-топлото време. Лекият дъжд скоро отстъпи място на колебливо слънце и от земята започна да се надига благоуханна пара. Единствено постоянното ми безпокойство за безопасността на Моли и гризящият ме страх, че всеки момент Уил и другите могат да нападнат ума ми, ми пречеше да се насладя на деня. Кетъл ме бе предупредила да не позволявам на мислите си да се съсредоточават върху тези проблеми, за да не привлека вниманието на котерията. Затова носех страха си в себе си като студен черен камък и решително си повтарях, че не мога да направя абсолютно нищо.

През целия ден ми хрумваха странни неща. Не можех да видя цветна пъпка, без да се зачудя дали Моли е щяла да я използва за аромат или за цвят в работата си. Питах се дали Бърич е също толкова добър с дърварската, колкото и с бойната брадва и дали това ще е достатъчно, за да ги спаси. Щом знаеше за тях, Славен щеше да прати ратници да ги търсят. Дали можеше да е научил за съществуването им, без да му е известно точно къде се намират?

— Престани — скара ми се Кетъл. Сепнах се. Шутът любопитно ни погледна.

— Какво да престана?

— Стига си мислил за тези неща. Знаеш какво искам да кажа. Ако си мислеше за нещо друго, нямаше да мога да вървя след теб.

Подчиних се и неохотно се съсредоточих върху играта.

— Така е по-добре — тихо одобри старицата.

— Какво правиш тук при мен — внезапно я попитах аз. — Мислех, че със Славея водите джепите.

— Стигнахме до разклон. И до нов стълб. Преди да продължим искаме кралицата да ги види.

Двамата с шута забързахме напред. Заварихме певицата да седи на каменен парапет край пътя. Джепите лакомо пасяха. Разклонът беше обозначен с голям павиран кръг, заобиколен от тревиста морава. В средата му се издигаше висок монолит. Очаквах да е покрит с мъх и лишеи. Ала черният камък бе гладък и чист, освен праха, донесен от вятъра и дъжда. Заразглеждах йероглифите, а шутът започна да обикаля наоколо. Зачудих се дали някой от тези знаци съответства на символите, които бях преписал от стаята в кулата. Изведнъж шутът възкликна:

— Тук някога е имало селище!

Видях какво има предвид. Тревата покриваше стари калдъръмени тротоари. Наблизо минаваше широк прав път, който завиваше към дърветата. Обгърнати от мъх и пълзящи растения порутени стени бяха единственото, оцеляло от къщите и дюкяните. Шутът откри голям каменен блок и се покатери върху него, за да се огледа.

— Градът май е бил доста голям.

Това беше логично. Щом този път беше представлявал такава търговска артерия, каквато бях видял със силата на Умението си, бе съвсем естествено на всеки кръстопът да възникне град или тържище. Представих си го в ясен пролетен ден, когато фермерите носят пресни яйца и свежи зеленчуци в града, тъкачите окачват новата си стока, за да изкушават купувачите, и…

За миг кръгът около стълба се оживи от хора. Видението започна и свърши. Единствено благодарение на черния камък хората се смееха и жестикулираха. Младо момиче с венец от зелени лозови клонки вървеше през навалицата и очевидно търсеше някого. Кълна се, че ме видя и ми намигна. Стори ми се, че чух да ме викат, и се обърнах. На един подиум стоеше фигура в дълга златотъкана дреха. Жена. Носеше позлатена дървена корона, украсена с изкусно резбовани и боядисани петльови глави и опашки. Скиптърът й представляваше просто перушина за обиране на прах, ала тя царствено го размахваше, докато издаваше някаква заповед. В кръга около мен хората изреваха от смях. Можех само да зяпам ледено бялата й кожа и безцветните й очи. Тя гледаше право към мен.

Славея ме зашлеви и главата ми отскочи от удара й. Погледнах я смаяно. Усетих вкус на кръв от мястото, където зъбът ми се беше забил в бузата. Тя отново замахна и тогава разбрах, че не ме е зашлевила. Побързах да отстъпя и когато юмрукът й прелетя покрай мен, я хванах за китката.

— Спри — гневно извиках аз.

— Ти спри! — Задъхано отвърна певицата. — И накарай и нея да престане! — Тя сърдито посочи към шута, който все още стоеше на камъка си, замръзнал в изкусно подражание на статуя. Нито дишаше, нито мигаше. Но пред погледа ми бавно се наклони и започна да пада.

Очаквах да направи кълбо напред и да скочи на крака, както често забавляваше публиката в двора на крал Умен. Вместо това шутът се просна на тревата и остана да лежи неподвижно.

Вцепених се, после се втурнах към него. Хванах го под мишниците и го измъкнах от черния кръг. Някакъв инстинкт ме накара да го отнеса на сянка и да го облегна на дънера на един дъб.

— Донеси вода — изръмжах на Славея. Тя мигом престана да се мръщи, изтича при джепите и се върна с един мях.

Притиснах пръсти към шията му — имаше пулс. Но клепачите му бяха притворени и лежеше като замаян. Потупах го по бузата. После извадих запушалката на меха и полях лицето му. Известно време нямаше никаква реакция, но накрая шутът ахна, изплю вода и рязко се надигна. Очите му бяха празни. Погледът му срещна моя и той безумно се ухили.

— Какви хора! Какъв ден! Беше представянето на дракона на Риълдър и той ми беше обещал, че ще ме вземе да полетя…

Шутът свъси вежди и смутено се огледа. — Избледнява като сън и оставя след себе си само сянка…

Дойдоха Кетрикен и Кетъл и Славея набързо им разказа какво се е случило, докато аз помагах на шута да пийне вода. Когато певицата свърши, Кетрикен се намръщи.

— Белия пророк и Катализатора — отвратено извика Кетъл. — По-добре ги наричайте Шута и Идиота! Той няма никакъв опит! Как ще се пази от котерията?

— Знаеш ли какво стана — прекъснах я.

— Аз… ами, не, разбира се. Но се досещам. Камъкът, върху който се е покатерил той, трябва да е бил камък на Умението, също като пътя и стълбовете. И този път някак си е хванал и двама ви със силата си.

— Знаеше ли, че е възможно? — Не я изчаках да отговори. — Защо не ни предупреди?

— Не знаех — отвърна тя и виновно прибави: — Само подозирах и не смятах, че някой от двама ви ще е толкова глупав, че да…

— Няма значение — обади се шутът, засмя се и се изправи. — О, от години не съм изпитвал такова нещо. От малък. Увереността, силата. Кетъл! Искаш ли да чуеш думите на Белия пророк? Тогава чуй това и се възрадвай като мен. Ние не само сме там, където трябва, ние сме тогава, когато трябва. Всички точки съвпадат, ние все повече се приближаваме до центъра на мрежата. Ние с теб. — Шутът обгърна лицето ми с длани и притисна чело към моето. — Ние дори сме онези, които трябва! — Той ме пусна и се завъртя. Направи кълбото, което бях очаквал преди малко, скочи на крака, дълбоко се поклони и отново възторжено се засмя. Всички го зяпахме смаяно.

— Ти си в огромна опасност — строго му каза Кетъл.

— Зная — искрено отвърна той и прибави: — Както казах. Точно там, където трябва. — Шутът замълча, после ме попита: — Видя ли короната ми? Нали беше великолепна? Чудя се дали ще мога да я издялам по памет.

— Видях петльовата корона — бавно отвърнах аз. — Но не зная какво да мисля за всичко това.

— Не знаеш ли? — Той наклони глава и съчувствено ми се усмихна. — О, Фицчо, скъпи, щях да ти го обясня, ако можех. Не че искам да го пазя в тайна, но тези тайни не се поддават на разкриване с думи прости. Ще ми се довериш ли?

— Ти отново си жив — удивено казах аз. Не бях виждал такава светлина в очите му, откакто бе карал крал Умен да реве от смях.

— Да — потвърди шутът. — И когато свършим, ти също ще си възвърнеш радостта, обещавам ти.

Трите жени ни наблюдаваха гневно. Когато видях яростта на лицето на Славея, укоризненото изражение на Кетъл и раздразнението на Кетрикен, не успях да скрия усмивката си. Шутът захихика зад мен. И колкото и да се опитвахме, не можахме да им обясним точно какво се е случило.

Кетрикен извади двете карти и внимателно ги разгледа. Кетъл настоя да ме придружи, когато се върнах със своя пергамент при централния стълб, за да сравня йероглифите. Имаше няколко еднакви знака, но кралицата знаеше само един от тях. Камък. Когато неохотно предложих да проверим дали тази колона няма да ме пренесе като предишната, Кетрикен категорично забрани. Срам ме е да призная, че това много ме облекчи.

— Заедно започнахме пътуването, заедно възнамерявам и да го довършим — заяви тя. Изглежда, подозираше, че двамата с шута крием нещо от нея.

— Тогава какво предлагаш — смирено попитах аз.

— Каквото предложих отначало. Ще тръгнем по стария път, който навлиза в гората. Изглежда, че отговаря на този, който е нарисуван на картата. До края му едва ли има повече от два дни. Особено ако тръгнем веднага.

И без повече обсъждания стана и поведе джепите.

— Е, тръгвайте — изсумтя Кетъл и почти заподозрях, че й се иска да ни подкара като непослушни овце. Ала ние покорно закрачихме след животните и оставихме Славея и старицата да ни последват.

Същата вечер двамата с шута излязохме от топлата шатра и отидохме с Нощни очи. Кетъл и Кетрикен се съмняваха, че постъпваме разумно, ала аз ги уверих, че ще съм много предпазлив. Шутът обеща да не ме изпуска от поглед. Старицата не каза нищо. Явно все още ни смятаха за идиоти, но въпреки това ни пуснаха. Славея намусено мълчеше, ала тъй като не бяхме разговаряли, предположих, че има друга причина за раздразнението й. Докато се отдалечавахме, Кетрикен тихо каза: „Пази ги, вълчо“ и Нощни очи й отговори с размахване на опашка.

Вълкът бързо ни поведе по залесените склонове. В дъбовата гора имаше широки поляни. Забелязах следи от глигани, но за щастие не срещнахме нито един. Скоро вълкът уби два заека, които благосклонно ми позволи да нося. Докато се връщахме към лагера, стигнахме до поток. Водата беше ледена и сладка и единият бряг гъсто бе обрасъл с мокриш. С шута заопипвахме в подмолите за риба, докато ръцете ни не замръзнаха. Когато измъквах от водата последната риба, размахващата й се опашка плесна възторжения вълк. Той отстъпи назад и обидено изръмжа. Шутът закачливо загреба шепа вода и го напръска. Нощни очи скочи, широко раззинал челюсти. След секунди и тримата водехме битка, но аз бях единственият, който се пльосна в потока, след като Нощни очи се хвърли върху мен. Шутът и вълкът се заливаха в смях, докато се измъквах навън, мокър и вледенен. Присъединих се към тях. Не си спомнях кога за последен път съм се смял с глас на нещо толкова простичко. Прибрахме се в лагера късно, но с прясно месо и риба.

Пред шатрата гореше слаб огън. Кетъл и Славея вече бяха направили овесена каша, но старицата предложи да сготви прясната храна. Славея ме зяпаше, така че попитах:

— Какво има?

— Как се намокри?

— О, паднах в потока, докато ловяхме риба. Нощни очи ме бутна. — Сръгах го с коляно. Той престорено се опита да захапе крака ми.

— И шутът ли падна?

— Пръскахме се с вода — признах аз. Усмихнах й се, но тя не ми отговори, а презрително изсумтя. Свих рамене и влязох в шатрата. Кетрикен вдигна поглед от картата, но не каза нищо. Затършувах в раницата си и извадих сухи, макар и не чисти дрехи. Тя седеше с гръб към мен и аз бързо се преоблякох. Бяхме свикнали да не обръщаме внимание на такива неща.

— Фицрицарин — ненадейно ме повика тя с глас, който настояваше за вниманието ми.

Навлякох си ризата и я закопчах.

— Да? — Приближих се и приклекнах до нея, като си мислех, че иска да се посъветва за пътя. Кралицата обаче отпусна картата и се обърна към мен. Сините й очи срещнаха моите.

— Ние сме малка група и всички зависим един от друг — рязко заяви Кетрикен. — Всички конфликти помежду ни само помагат на нашите врагове.

Зачаках, ала тя не продължи.

— Не разбирам защо го казваш — отвърнах смирено.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Точно както се опасявах. И може би изобщо не биваше да го казвам. Славея се измъчва заради вниманието ти към шута.

Онемях. Кетрикен ме прониза с поглед, после се извърна.

— Славея е убедена, че шутът е жена и че тази вечер си имал среща с нея. И е огорчена, че толкова презрително си я отблъснал.

Отново си възвърнах дар слово.

— Ваше величество, аз не презирам госпожа Славея. — Яростта ми ме караше да се държа официално. — Всъщност тя избягваше компанията ми и се държеше на разстояние, откакто узна, че съм осезател и съм обвързан с вълка. Тъй като уважавам нейните желания, аз не й налагах приятелството си. Що се отнася до твърденията й за шута, вие естествено трябва да ги намирате също толкова смешни, колкото и аз.

— Трябва ли — тихо ме попита Кетрикен. — Мога да кажа само, че той не е мъж като другите.

— Не мога да не се съглася с вас. Не съм виждал друг като него.

— Не можеш ли да проявяваш известна любезност към нея, Фицрицарин? — Изведнъж избухна кралицата. — Не те моля да я ухажваш, а само да не я караш да се измъчва от ревност.

Стиснах устни и овладях чувствата си, за да отговоря учтиво.

— Както винаги, милейди, аз ще й предложа своето приятелство. Напоследък тя не проявява признаци, че го желае. Но що се отнася до това, аз не презирам нито нея, нито никоя друга жена. Сърцето ми отдавна принадлежи на друга. Все едно да се каже, че вие ме презирате, защото сърцето ви принадлежи на милорд Искрен.

Кетрикен ме стрелна със странно сепнат поглед. За миг като че ли се смути. После сведе поглед към картата, която все още държеше.

— Точно както се боях. Само още повече влоших положението. Ужасно съм уморена, Фиц. Сърцето ми се къса от отчаяние. Мрачното настроение на Славея е като пясък, който драска разранената ми плът. Просто се опитах да оправя нещата между вас. Извинявай, ако съм се натрапила. Но ти си красив младеж и не за последен път ще имаш такива проблеми.

— Красив ли — едновременно скептично и горчиво се засмях аз. — С това обезобразено лице и измъчено тяло? Най-страшният ми кошмар е, че когато ме види, Моли ужасено ще се извърне от мен. Красив! — Завъртях глава. Гърлото ми изведнъж се бе свило и не можех да продължа. Не че толкова скърбях за предишния си вид, колкото се боях, че Моли някой ден трябва да види белезите ми.

— Фиц — тихо каза Кетрикен. С глас на приятелка, не на кралица. — Казвам ти го като жена. Въпреки белезите си ти съвсем не си такова чудовище, за каквото, изглежда, се смяташ. Все още си красив младеж и това няма нищо общо с лицето ти. И ако сърцето ми не принадлежеше на Искрен, нямаше презрително да те отблъсна. — Тя протегна ръка и прокара студените си пръсти по стария белег на бузата ми, сякаш с докосването си можеше да го изличи. Сърцето ми се разтуптя в гърдите — ехо на Искреновата любов към нея, усилено от благодарността ми за думите й.

— Вие напълно заслужавате любовта на краля, милейди — казах й.

— О, не ме гледай с неговите очи — мрачно отвърна Кетрикен, рязко се изправи, притисна картата към гърдите си като щит и излезе от шатрата.