Серия
Придворният убиец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Assassin’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

17
Прекосяването на реката

Островитяните винаги са се подигравали на народа на Шестте херцогства, наричат ни „робите на света“ и „селяни, годни само да орат земята“. Те презират Еда, богинята-майка, на която благодарим за обилните реколти и множащите се стада, смятат я за богиня на уседнали люде, изгубили своя дух. Самите островитяни почитат Ел, морския бог, ала не му поднасят признателността си, а само се кълнат в него. Той им праща единствено бури и трудности, за да ги закали.

В това отношение те подценяват народа на Шестте херцогства. Според тях хора, които отглеждат растения и добитък, скоро също се превръщат в овце. Островитяните идват при нас с меч и приемат за слабост загрижеността ни за нашите близки. През онази зима простият народ на Бък и Беърнс, Рипон и Шоукс, рибарите и овчарите, козарите и свинарите, взеха в свои ръце войната, която нашите дърлещи се благородници и разпръснатите ни армии водеха толкова безуспешно. Простият народ на една земя не може вечно да бъде потискан и се надига в своя защита, било срещу островитяни или срещу собствените си несправедливи господари.

На сутринта спътниците ми мърмореха за студа и необходимостта да бързаме. С копнеж споменаваха за гореща овесена каша и топли питки. Имаше гореща вода, но нищо повече, което да стопли стомасите ни. Напълних чайника на Кетъл и своята чаша. Едва успях да изтърпя болката, докато ровех в багажа си, за да извадя самодивско биле. Чувствах се зле от съня. Ръцете ми трепереха. Гадеше ми се от самата мисъл за храна. Кетъл отпиваше от чая си и ме наблюдаваше, докато стържех с ножа си твърдата кора. Едва се насилих да изчакам отварата да се запари. Беше ужасно горчива, ала почти незабавно облекчи главоболието ми. Старицата ненадейно протегна разкривените си ръце, дръпна парчето кора от пръстите ми, разгледа го и го подуши.

— Самодивско биле! — Възкликна тя и ме погледна ужасено. — Млад човек като теб не бива да използва такава отвратителна билка.

— Помага ми срещу главоболие — отвърнах аз. Поех си дъх, за да се успокоя, и допих остатъка от течността. Неразтворените парченца кора полепнаха по езика ми. Насилих се да ги преглътна, после изплакнах чашата и я прибрах. Протегнах ръка и Кетъл ми върна парчето кора, но неохотно. Изражението й беше много странно.

— Никога не съм виждала да пият самодивско биле така. Знаеш ли за какво се използва тази билка в Халкида?

— Казвали са ми, че я дават на робите в галерите, за да поддържат силите им.

— За да поддържат силите и безнадеждността им. Човек, който пие самодивско биле, лесно се обезверява. И по-лесно се контролира. Билката може да притъпява главоболието ти, но притъпява и ума. Ако бях на твое място, щях да внимавам.

Свих рамене и казах:

— Използвам я от години.

— Още една причина да престанеш — язвително заяви Кетъл и ми подаде раницата си, за да я натоваря на каручката.

 

 

По някое време следобед Ник ни нареди да спрем и заедно с двама от хората си препусна напред. Другите ни увериха, че всичко е наред, просто отивал да провери мястото за прекосяване на реката. Нямаше нужда да поглеждам Нощни очи. Той скришом се измъкна и последва контрабандистите. Отпуснах се и се обгърнах с ръце, за да се постопля.

— Хей, ти. Повикай кучето си! — Внезапно ми заповяда един от хората на Ник.

Понадигнах се и се престорих, че се оглеждам наоколо.

— Сигурно е подушило заек. Ще се върне. Навсякъде върви с мен.

— Веднага го повикай! — Заплашително повтори контрабандистът.

Изправих се и повиках Нощни очи. Той не се върна. Извинително свих рамене и седнах. Мъжът продължи да ме гледа свирепо, но аз престанах да му обръщам внимание.

Денят беше ясен и студен, вятърът бе леден. Кетъл мрачно мълчеше още от сутринта. Спането на земята беше събудило старата болка в рамото ми. Дори не исках да си представя какво изпитва старицата. Опитвах се да мисля само за това, че скоро ще прекосим реката и че Планините не са далеч. Може би в Планинското кралство най-сетне щях да се почувствам в безопасност от котерията на Славен.

„Неколцина мъже теглят въжета край реката.“ Стиснах клепачи и се опитах да погледна през очите на Нощни очи. Беше трудно, защото той наблюдаваше самите мъже, а мен ме интересуваше задачата им. Но тъкмо когато установих, че прехвърлят въже през реката, на отсрещния бряг видях други двама, които енергично разравяха купчина съчки, нахвърляни в малко заливче. Скоро отдолу се появи сал и те започнаха да го освобождават от покрилия го лед.

— Събуди се — раздразнено ми каза Кетъл и ме сръга в ребрата. Рязко се надигнах и видях, че фургонът пред нас вече се отдалечава. Плеснах кобилата с юздите и го последвах. Изминахме кратко разстояние по крайречния път, после отбихме и излязохме на самия бряг близо до няколко колиби, очевидно изгорели по време на пожарите. Имаше и примитивна рампа от дървени трупи и хоросан, вече почти разрушена. На отсрещния бряг видях полупотъналите останки на сал, отчасти покрит с лед, над който стърчеше суха трева. Откакто не бе плавал, бяха минали много сезони. Там също имаше изгорели колиби с напълно съборени покриви. Зад тях плавно се издигаха хълмове, обрасли с вечнозелени дървета. В далечината се извисяваха върховете на Планинското кралство.

Група мъже бяха завързали сала и го прекарваха на отсамния бряг. Салът бе здраво завързан за въжето на скрипеца, ала въпреки това разгневената река се опитваше да го откъсне и да го отнесе. Не беше голям — точно колкото за един фургон заедно с конете. От двете страни имаше перила, но иначе представляваше просто плоска открита палуба. Конете на Ник и неговите хора теглеха въжето, докато от отсрещния бряг няколко търпеливи мулета се спускаха към водата. Салът бавно се приближаваше към нас и вълните издигаха и спускаха носа му. Реката се пенеше и кипеше около корпуса и от време, на време го обливаше. Нямаше да останем сухи.

Поклонниците тревожно зашушукаха, но един от мъжете сред тях внезапно надигна глас.

— Имаме ли друг избор? — отбеляза той. Възцари се мълчание. Те с ужас продължиха да наблюдават сала.

Първо натовариха фургона на Ник. Навярно контрабандистът го направи, за да окуражи поклонниците. Наблюдавах как изтеглят сала до старата рампа. Усетих недоволството на конете му, но те имаха опит с прехвърлянето. Ник лично ги качи на сала и държеше главите им, докато двама от хората му завързваха фургона за кнехтовете. Той скочи на брега и махна с ръка. Двамата мъже останаха до главите на конете. Мулетата на отсрещния бряг започнаха да изтеглят сала. Натоварен, той потъваше по-дълбоко, но не подскачаше толкова много, колкото преди. Носът на два пъти се вдигна високо и после загреба вода. Когато стигна оттатък, мъжете свалиха фургона и го откараха нагоре по склона.

— Ето, виждате, че няма от какво да се боите — със спокойна усмивка заяви Ник, ала се съмнявах, че вярва в собствените си думи.

На връщане със сала дойдоха други двама контрабандисти. Това очевидно не ги радваше. Те се бяха вкопчили в перилата и се отдръпваха назад от пръските, които вдигаше реката. Въпреки това, когато салът стигна при нас и мъжете слязоха, дрехите им бяха подгизнали. Единият отведе Ник настрани и гневно му каза нещо, но той го потупа по рамото и високо се засмя, сякаш всичко това бе шега. Накрая протегна ръка и другият му подаде малка кесия. Контрабандистът одобрително я подхвърли в дланта си и я закачи на колана си.

— Аз си държа на думата — напомни той и се върна при нашата група.

После преминаха поклонниците. Някои искаха да останат във фургона, ала Ник търпеливо им обясни, че колкото е по-тежък товарът, толкова повече потъва във водата салът. После ги качи на палубата и се погрижи всички здраво да се хванат за перилата.

— И вие също — извика Ник и даде знак на Кетъл и Славея.

— Аз ще мина с каручката си — заяви старицата, но той поклати глава.

— На кобилата ти няма да й хареса. Ако се подплаши, по-добре да не си на сала. Повярвай ми. Знам си работата. — Контрабандистът ме погледна. — Том? Имаш ли нещо против да минеш с кобилата? Струва ми се, че се справяш добре с нея.

Кимнах.

— Добре, Том ще се погрижи за твоята кобила — каза той на Кетъл. — Качвай се.

Старицата се намръщи, но трябваше да признае, че така ще е най-разумно. Помогнах й да слезе. Славея я хвана за ръка и я заведе на сала. Ник се качи на палубата и каза на поклонниците да се държат за перилата и да не се страхуват. Придружаваха ги трима от хората му. Единият настоя да държи най-малкото от децата.

— Аз знам какво да очаквам — успокои той уплашената майка. — Ти просто се грижи за себе си. — Момиченцето се разхленчи и плачът му се чуваше въпреки бученето на реката. Ник слезе до мен и проследи отдалечаващия се сал с поглед.

— Всичко ще е наред — каза той, колкото на мен, толкова и на себе си. После ме погледна и се усмихна. — Е, Том, скоро ще нося твоята хубава обеца.

Мълчаливо кимнах. Бях дал дума, но това не ме радваше.

Въпреки уверенията му, когато салът стигна отсрещния бряг, го чух да въздъхва облекчено. Мокрите поклонници наскачаха на сушата още преди контрабандистите да са завързали сала. Славея помогна на Кетъл. Неколцина от хората на Ник ги отведоха нагоре по склона и скоро всички се скриха сред дърветата.

Двамата мъже, които се качиха на сала, за да се върнат при нас, преживяха най-голямата опасност. Бяха в средата на реката, когато се появи огромен дънер и се понесе право към тях. Щръкналите му корени ми заприличаха на чудовищна ръка. Ник извика на мъжете да побързат с конете и всички скочихме да им помогнем с въжето, ала въпреки това дънерът закачи корпуса. Мъжете изкрещяха и единият едва не падна във водата, ала успя да се хване за перилата и се вкопчи в тях. Накрая двамата слязоха на брега, като хвърляха гневни погледи и ругаеха, сякаш инцидентът не е бил случаен. Ник лично провери всички въжета. Сблъсъкът беше разбил единия парапет. Той поклати глава и предупреди хората си, които качваха последната кола.

С известно опасение наблюдавах изтеглянето й оттатък, тъй като знаех, че следва моят ред. „Какво ще кажеш за една баня, Нощни очи?“

„Ще си струва, ако на отсрещния бряг има много дивеч“ — отвърна той, но усещах, че споделя моята нервност.

Докато завързваха сала за рампата, се опитах да успокоя и себе си, и кобилата на Кетъл. Тихо й говорех, докато я водех надолу, и направих всичко възможно, за да я убедя, че няма да й се случи нищо лошо. Тя, изглежда, ми повярва и уверено стъпи на ожулените греди на палубата. Завързах я за една от халките. Двама от хората на Ник бързо завързаха каручката. Нощни очи скочи на борда, легна по корем и заби нокти в дървото. Не му харесваха вълните, които хищно теглеха сала към течението. Честно казано, аз изпитвах същите чувства. Той пълзешком се приближи до мен.

— Прехвърлете се оттатък с Том и каручката — нареди Ник на мокрите контрабандисти, които вече веднъж бяха прекосили реката. — Аз и другите момчета ще докараме конете с последния курс. Стойте настрани от кобилата в случай, че почне да рита.

Те предпазливо се качиха, като гледаха Нощни очи почти също толкова недоверчиво, колкото и коня. Застанаха зад каручката, докато ние с вълка бяхме на носа. Надявах се, че копитата на кобилата няма да ни достигнат там.

— Мисля, че е по-добре да дойда с вас — в последния момент заяви Ник, отвърза сала и усмихнато махна на хората си. Мулетата на отсрещния бряг започнаха да се изкачват по склона и ние с рязко дръпване навлязохме в реката.

Да наблюдаваш нещо отстрани никога не може да се сравнява с това да го правиш. Първите пръски вода ме накараха да ахна. Изведнъж се превърнахме в играчка, оставена на милостта на едно непредсказуемо дете. Реката бушуваше около нас, подмяташе сала и сърдито ревеше, задето не може да ни откъсне от въжетата. Салът внезапно потъна надолу и аз се вкопчих в перилата. Водата заля палубата и ме дръпна за глезените. Втория път, когато в носа се разби вълна и намокри всички ни, кобилата изцвили. Пуснах парапета с намерението да я хвана за оглавника. На двама от мъжете, изглежда, бе хрумнала същата идея. Те се придвижваха напред, като се държаха за каручката. Дадох им знак да се върнат и се обърнах към кобилата.

Никога няма да узная какво се опитваше да направи онзи човек. Може би да ме удари с дръжката на ножа си. С периферното си зрение зърнах движението и се завъртях към него точно когато салът отново хлътна. Той не ме улучи и залитна напред към кобилата. Тя панически започна да рита, бясно отметна глава и ме отхвърли. Едва успях да запазя равновесие. Мъжът отново ме нападна. Зад каручката Ник се бореше с другия и гневно викаше, че бил дал дума и имал чест. Избегнах атаката на противника си и в следващия миг в носа се разби поредната вълна, която заля палубата и ме отнесе към центъра й. Хванах се за колелото на каручката. Бях изтеглил меча си до половината, когато някой друг ме сграбчи изотзад. Първият ми противник ухилено се приближаваше с ножа си, този път с острието напред. Изведнъж покрай мен профуча мокро космато тяло. Нощни очи го удари в гърдите и го блъсна към перилата.

Чух изпращяване на дърво. Бавно, съвсем бавно вълкът, човекът и парапетът започнаха да се накланят към водата. Хвърлих се към тях, като повлякох нападателя си със себе си. Докато падаха, успях с една ръка да хвана опашката на Нощни очи и с другата да се задържа за дъските. За да го направя, трябваше да пожертвам меча си. Главата на вълка се появи над ръба на палубата, сетне предните му лапи, и той започна да се катери.

В този момент някой силно ме изрита в рамото и притъпената болка отново избухна. Следващият ритник ме улучи в слепоочието. С удивление видях, че разтварям пръсти. Реката грабна Нощни очи и го отнесе.

— Братко! — извиках аз. Бученето на водата заглуши думите ми и следващата вълна напълни устата и носа ми. Когато отново можех да дишам, се опитах да се изправя на четири крака. Мъжът, който ме беше ритнал, приклекна до мен и опря ножа си в гърлото ми.

— Просто не мърдай и се дръж — заповяда ми той. После се обърна и извика на Ник: — Ще го направя както искам аз!

Не отговорих. Отчаяно се пресягах към вълка, като влагах в това цялата си сила. Салът отново потъна и ледената вода ме обля. Задавих се. Не знаех къде свършвам аз и къде започва Нощни очи. Ако изобщо още беше жив.

Ненадейно салът застърга в дъските на рампата.

Те се опитаха да ме изправят. Единият отдръпна ножа си преди вторият здраво да ме е хванал за косата. Нахвърлих се върху тях, без да мисля какво могат да ми направят. Излъчвах омраза и ярост и изпадналите в паника коне последваха примера ми. Единият от противниците ми падна близо до кобилата и тя заби копито в ребрата му. Оставаха двама или поне така си мислех. Блъснах първия в реката и той остана там, вкопчен в дъските на сала, докато аз стисках другаря му за гърлото. Ник извика нещо, което ми прозвуча като предупреждение. Стисках гърлото на съперника си и блъсках главата му в палубата, когато другите ме нападнаха. Носеха златистокафявите си униформи съвсем открито. Опитах се да ги накарам да ме убият, ала не го направиха. Чух други викове от склона и ми се стори, че разпознавам гневния глас на Славея.

След малко лежах завързан на снега. Пазеше ме мъж с гол меч. Не знаех дали заплашва мен, или са го натоварили да не позволи на другите да ме убият. Те стояха в кръг и ме гледаха хищно като глутница вълци, обкръжила елен. Не ме интересуваше. Отчаяно продължавах да се пресягам, без да ме е грижа какво могат да ми направят. Усещах, че някъде Нощни очи се бори за живота си. Връзката ни бързо отслабваше.

Ник ненадейно се тръшна на земята до мен. Едното му око започваше да се подува и затваря. Той ми се ухили. Зъбите му бяха окървавени.

— Е, ето че сме на отсрещния бряг, Том. Обещах да те доведа. Сега ще взема обецата, както се разбрахме.

Моят стражник го срита в ребрата.

— Млъквай.

— Това го нямаше в сделката — настоя контрабандистът, когато успя да си поеме дъх.

Той ги огледа, за да види към кого да се обърне.

— Имам уговорка с вашия капитан. Казах му, че ще му доведа този човек, и в замяна той ми обеща злато и безопасно преминаване. За мен и за другите.

Сержантът се засмя.

— Е, това няма да е първата сделка, която капитан Марк е сключил с контрабандисти. Странно. Нито един от тях никога не е печелил от нас, а, момчета? А капитан Марк сега някъде го влачи течението и трудно може да се каже какво ти е обещал. Винаги си падаше по представленията. Е, вече го няма. Но аз имам заповед да арестувам всички контрабандисти и да ги закарам в Лунно око.

Сержантът се наведе и свали двете кесии от колана на Ник. Контрабандистът оказа съпротива, в резултат на което изгуби още кръв. Не му обърнах внимание. Той ме беше предал на Славен. А как бе разбрал кой съм? „От разговорите в леглото със Славея“ — горчиво си казах аз. Бях се доверил, а това винаги водеше до едно и също. Дори не се обърнах да погледна, когато го отвеждаха.

Бях имал само един верен приятел и той беше пострадал заради моята глупост. За пореден път. Вперих очи в небето, пресегнах се извън тялото си и протегнах сетивата си колкото може по-широко. Открих го. Дращеше с нокти и се мъчеше да се изкатери по стръмен заледен бряг. Гъстата му козина бе мокра и толкова му тежеше, че едва държеше главата си на повърхността. Изгуби опора и реката отново го понесе. Погълна го към дъното, задържа го там, после изведнъж го подхвърли нагоре. Вълкът дълбоко вдиша пълния с пръски въздух. Не му бяха останали сили.

„Опитвай! — заповядах му аз. — Продължавай да опитваш!“

И непостоянното течение го запрати към брега, този път покрит с надвиснали над водата коренища. Нощни очи се измъкна, като се давеше и дишаше тежко. Дробовете му се издуваха като ковашки мехове.

„Излез на брега! Изтръскай се!“

Той не ми отговори, ала усетих, че се измъква от водата и малко по малко изпълзя по корем като кутре на брега. Замръзваше. По ушите и муцуната му вече се образуваше скреж. Вълкът се изправи и се опита да се изтръска. Свлече се на земята. Отново с олюляване стана на крака и с усилие се отдалечи от реката. Този път успя да се изтръска и водата полетя във всички посоки. Това едновременно го облекчи и поизсуши козината му. Нощни очи наведе глава и повърна речна вода. „Потърси убежище. Свий се на кълбо и се стопли — казах му. Той силно кихна няколко пъти, после се огледа. — Там — посочих му. — Под онова дърво. — Снегът бе огънал клоните му почти до земята. Отдолу имаше малка дупка, покрита с нападали иглички. Ако се вмъкнеше вътре и се свиеше, можеше да се стопли. — Хайде — настоях аз. — Ще успееш. Раздвижи се.“

— Май си го ритнал прекалено силно. Само зяпа небето.

— Видя ли какво направи на Скеф оная жена? Тече му кръв като на заклано прасе. Обаче и той здраво я удари в гърба.

— Къде е старицата? Някой откри ли я?

— В тоя сняг няма да стигне далече, не се бой. Свести тоя и го вдигни на крака.

— Той дори не мига. И почти не диша.

— Не ме интересува. Просто го заведи при умелия. След това вече няма да е наша грижа.

Разбрах, че стражниците ме изправят, разбрах, че ме повеждат нагоре по склона. Не обръщах внимание на това тяло. Отново се освободих от него и пропълзях под дървото. Имаше място само колкото да се свия на кълбо. Покрих носа си с опашка. Няколко пъти раздвижих уши, за да се избавя от последните капки вода. „Сега поспи. Всичко е наред. Заспивай.“ Накарах го да затвори очи. Все още трепереше, ала усещах, че топлината отново се влива в него. Внимателно го оставих сам.

Вдигнах глава и погледнах през собствените си очи. Вървях по пътека, пазен от двете страни от снажни фароуски стражници. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че ни следват други. В гората пред нас видях колите на Ник. Хората му седяха на земята със завързани на гърба ръце. Все още мокри, поклонниците се бяха сгушили край запаления огън. Неколцина стражници охраняваха и тяхната група. Не забелязах нито Славея, нито Кетъл. Една жена притискаше детето си към себе си и плачеше. Момченцето не помръдваше. Един от мъжете срещна погледа ми, сетне се извърна и се изплю.

— Копелето-осезател е виновен за всичко това — високо каза той. — Еда му е сърдита! Той оскверни нашето поклонничество!

Отведоха ме при удобна шатра, издигната на завет зад няколко дебели дървета. Блъснаха ме вътре и ме накараха да коленича на дебелата овча кожа, която покриваше дъсчения под. Един от стражниците здраво ме хвана за косата.

— Ето го, господине — съобщи сержантът. — Вълкът уби капитан Марк, но ние заловихме копелето.

Пълният с въглени мангал излъчваше приятна топлина, която ненадейно ме замая. На Бърл обаче, изглежда, му беше студено. Той седеше на дървен стол от другата страна на мангала с протегнати към топлината нозе. Целият бе увит с кожи, сякаш беше навън на нощния студ. С годините бе надебелял. Тъмната му коса беше накъдрена в подражание на прическата на Славен. Черните му очи блестяха недоволно.

— Как така още си жив — попита ме Бърл.

Нямаше какво да му отговоря. Просто безизразно го наблюдавах и укрепвах мислените си стени. Лицето му внезапно почервеня и бузите му като че ли се издуха от ярост. Той гневно изгледа сержанта и напрегнато му нареди:

— Докладвай подробно. — Сетне, преди стражникът да успее да започне, попита: — Значи сте оставили вълка да избяга, така ли?

— Не сме, господине. Той нападна капитана и двамата паднаха в реката. Течението ги отнесе. В толкова студена и бърза вода нямат никакъв шанс да се спасят. Но пратих неколцина души надолу по реката да потърсят тялото на капитана.

— Искам и тялото на вълка, ако вълните го изхвърлят на брега. Предупреди хората си.

— Слушам.

— Заловихте ли контрабандиста, оня Ник? Или и той успя да се измъкне — саркастично попита Бърл.

— Не, господине. Хванахме контрабандиста и хората му. Както и пътниците, които водеше, макар че оказаха повече съпротива, отколкото очаквахме. Някои избягаха в гората, но ги хванахме. Твърдят, че били поклонници и отивали в светилището на Еда в Планините.

— Това изобщо не ме засяга. Има ли значение защо човек е нарушил кралския закон? Взехте ли златото, което капитанът плати на контрабандиста?

Сержантът си придаде изненадан вид.

— Не, господине. Какво злато? Дали не е паднало в реката с капитан Марк? Може да не го е дал на оня…

— Не съм глупак. Знам много повече за онова, което става, отколкото си мислиш. Намери го. Всичкото. И го донеси тук. Всички ли контрабандисти заловихте?

Сержантът си пое дъх и реши да каже истината.

— Когато хванахме Ник, на отсрещния бряг имаше неколцина души с коне. Те избягаха преди…

— Оставете ги. Къде е съучастничката на копелдака?

Сержантът го погледна неразбиращо.

— Не заловихте ли една пътуваща певица? Славея — повторно попита Бърл.

На лицето на стражника се изписа безпокойство.

— Тя се разбесня, господине. Когато хората се справяха с копелдака на рампата. Счупи носа на мъжа, който я държеше. Трябваше да я… да я поукротим.

— Жива ли е? — Гласът на Бърл не оставяше съмнение в презрението му към техните способности.

Сержантът се изчерви.

— Да, господине. Но…

Бърл го стрелна с поглед, който го накара да замълчи.

— Ако капитанът ви беше жив, сега щеше да му се иска да е умрял. Ти нямаш представа как се докладва, нито си в състояние да овладееш положението. Веднага трябваше да ми пратиш някой, който да ми съобщи какво е станало. Певицата не биваше да вижда какво става, а веднага да бъде заловена. И само идиот щеше да се опита да арестува някого на гемия, която плава насред силно течение, след като просто е трябвало да го изчака на брега. Там щеше да има под свое командване най-малко дванайсет меча. Що се отнася до златото на контрабандиста, или ще ми го върнете, или няма да получавате плата, докато не възмездите изгубеното. Не съм глупак. — Той ядосано огледа всички в шатрата. — Изпълнили сте задачата си много зле. И нищо не ви оправдава. — Бърл стисна устни, после презрително каза: — Махайте се. Всички.

— Слушам, господине. Господине? Ами пленникът?

— Оставете го тук. Двама души да пазят отпред с голи мечове. Но искам да разговарям с него насаме.

Сержантът се поклони и побърза да напусне шатрата. Хората му незабавно го последваха.

Погледнах Бърл в очите. Ръцете ми бяха здраво завързани зад гърба, ала вече никой не ме държеше на колене. Изправих се. Той не мигна. Гласът му беше тих, което правеше думите му още по-заплашителни.

— Ще ти повторя същото, което казах на сержанта. Не съм глупак. Не се съмнявам, че вече имаш план за бягство. Сигурно възнамеряваш да ме убиеш. И аз имам план и възнамерявам да остана жив. Ще ти го разкрия. Планът ми е съвсем прост, копелдако. Винаги съм обичал простотата. Ето го. Ако ми причиниш каквито и да било главоболия, ще те убия. Както несъмнено се досещаш, крал Славен те иска жив. Ако е възможно. Не си мисли, че това ще ми попречи да те убия, ако станеш досаден. И знай, че умът ми е добре защитен от Умението ти. Ако дори само заподозра, че кроиш нещо, ще изпитаме твоето Умение срещу меча на моя стражник. Що се отнася до Осезанието ти, е, струва ми се, че и с това няма да имаме проблеми. Но ако се появи вълкът ти, мечът няма да пощади и него.

Не отговорих.

— Разбра ли ме?

Кимнах.

— Добре. Виж сега, ако не ми създаваш неприятности, ще се отнасям с теб както трябва. Ако имам каквито и да било проблеми с теб, другите ще споделят твоите лишения. Разбра ли?

Отговорих му също толкова тихо.

— Наистина ли смяташ, че ме интересува дали ще пролееш кръвта на Ник, който ме предаде?

Бърл се усмихна. Усмивката му ме вледени, защото някога бе принадлежала на един добродушен дърводелски чирак. Сега друг Бърл носеше неговата кожа.

— Хитър си, копелдако, хитър си, откакто те познавам. Но имаш същата слабост като баща си и Самозванеца — вярваш, че животът дори само на един от тия селяндури струва колкото твоя. Само да ми причиниш някакви неприятности, и ще платят всички, до последната си капка кръв. Разбра ли ме? Дори Ник.

Той беше прав. Нямах смелост да си представя, че поклонниците може да платят заради моята дързост.

— Ами ако не ти създавам проблеми? Какво ще стане тогава с тях?

Бърл поклати глава на глупавата ми загриженост.

— Три години робство. Ако не бях толкова добър, щях да им отсека едната ръка, защото са нарушили кралска заповед, като са се опитали да пресекат границата, и заслужават да бъдат наказани като предатели. Десет години за контрабандистите.

Знаех, че почти никой от тях няма да оцелее.

— А певицата?

Нямам представа защо отговори на въпроса ми.

— Певицата ще умре. Вече ти е известно. Знаела е кой си, защото Уил я разпита в Синьото езеро. И е решила да ти помогне, вместо да изпълни дълга си към своя крал. Тя е предателка.

Думите му отново разпалиха гнева ми.

— Като ми помагаше, тя изпълняваше дълга си към своя истински крал. И когато Искрен се върне, ще изпиташ гнева му. Няма да има кой да защити нито теб, нито останалите от вашата лъжлива котерия.

За миг Бърл само ме гледаше. Овладях се. Бях говорил като дете, което заплашва другарчето си с гнева на батко си. Думите ми бяха излишни, дори нещо повече.

— Стража! — Бърл изобщо не повиши глас, но двамата стражници мигом се озоваха в шатрата с мечове, насочени към лицето ми. Той се държеше така, като че ли не забелязваше оръжията. — Доведете певицата. И се погрижете този път да не се „разбеснее“. — Когато се поколебаха, Бърл поклати глава и въздъхна. — Вървете и двамата. Пратете ми сержанта си. — След като ни оставиха сами, той направи недоволна гримаса.

— Виждаш ли с какви хора ме карат да работя. Лунно око винаги е бил помийната яма за стражници в Шестте херцогства. Страхливци, глупаци, бунтари и мързеливци. И после трябва да понасям гнева на своя крал, след като провалят всяка възложена им задача.

Струва ми се, че наистина очакваше да му съчувствам.

— Значи Славен те е пратил при тях — вместо това отбелязах аз.

Бърл ми се усмихна странно.

— Както крал Умен прати тук баща ти и Искрен.

Това бе вярно. Сведох очи към дебелата овча кожа, която покриваше пода. От дрехите ми се стичаше вода. Топлината от мангала проникваше в мен и ме караше да треперя, сякаш тялото ми излъчваше насъбрания студ. За миг се пресегнах. Моят вълк спеше. Беше му по-топло, отколкото на мен. Бърл взе едно гърне от масичката до стола си, наля си чаша вдигащ пара говежди бульон и отпи. Усетих мириса му. Той въздъхна и се отпусна назад.

— Изминахме дълъг път от там, откъдето започнахме, нали? — Гласът му звучеше почти разкаяно.

Кимнах. Бърл бе предпазлив човек и не се съмнявах, че ще изпълни заплахите си. Бях виждал формата на неговото Умение, бях видял и как Гален го превива и го превръща в инструмент на Славен. Той беше предан на един самозван принц. Гален му го бе внушил и Бърл вече не можеше да отдели това от Умението си. Имаше амбиции за власт и обичаше ленивия живот, който му осигуряваше Умението. Ръцете му вече не бяха мускулести от работа. Коремът му опъваше туниката, бузите му тежко висяха. Изглеждаше десетина години по-възрастен от мен. Ала щеше да брани положението си от всичко, което го застрашеше. При това свирепо.

Сержантът пръв стигна до шатрата. Скоро след това хората му доведоха Славея. Тя влезе с достойнство, въпреки насиненото си лице и подутата си устна. С ледено спокойствие се изправи пред Бърл. Навярно единствено аз усещах сдържаната й ярост. Не проявяваше нито следа от страх.

Когато певицата застана до мен, Бърл впери поглед в нас. После я посочи с показалец.

— Известно ти е, че този човек е Фицрицарин, копелето-осезател.

Славея не отговори. Това не бе въпрос.

— В Синьото езеро Уил, служител на крал Славен от Галеновата котерия, ти предложи злато, ако ни помогнеш да открием този човек. Ти отрече да ти е известно местонахождението му. — Бърл замълча, сякаш й даваше възможност да каже нещо. Тя продължи да мълчи. — И все пак те откриваме пак да пътуваш в неговата компания. — Той дълбоко си пое дъх. — И сега Фицрицарин ми каза, че като му служиш, ти служиш на Искрен Самозванеца. И ме заплаши с Искреновия гняв. Преди да взема решение как да постъпя с теб, кажи ми, съгласна ли си с това? Или той лъже?

И двамата знаехме, че й дава шанс. Надявах се да се възползва от него. Видях я да преглъща. Не погледна към мен. Гласът й бе тих и овладян.

— Аз не съм ничия слугиня, милорд. Не служа на Фицрицарин. — Славея направи пауза и аз изпитах замайващо облекчение. Ала тя си пое дъх и продължи: — Но ако е жив, Искрен Пророка е истинският крал на Шестте херцогства. И аз не се съмнявам, че всички, които твърдят обратното, заслужават неговия гняв. Ако се завърне.

Бърл изсумтя през нос и със съжаление поклати глава. После даде знак на един от чакащите заповедите му мъже.

— Ти. Счупи й един пръст. Без значение кой.

— Аз съм пътуваща музикантка — ужасено възрази Славея и смаяно го зяпна. Всички бяхме поразени. Неведнъж менестрели бяха екзекутирани за държавна измяна. Едно е да убиеш менестрел. И съвсем друго — да го осакатиш.

— Не ме ли чу? — Попита Бърл колебаещия се стражник.

— Тя е пътуваща музикантка, господине. — Мъжът изглеждаше удивен. — Носи нещастие да осакатиш менестрел.

Бърл се обърна към сержанта.

— Погрижи се до довечера този човек да получи пет удара с камшик. Пет, повтарям, и искам да мога да преброя следите по гърба му.

— Слушам — унило отвърна сержантът.

Бърл отново погледна стражника.

— Счупи й един пръст. Без значение кой. — Изрече заповедта така, сякаш произнасяше думите за пръв път.

Мъжът се приближи към Славея като насън. Щеше да се подчини и Бърл нямаше да го спре.

— Ще те убия — казах му.

Бърл ми се усмихна.

— Стражник. Нека са два пръста. Без значение кои. — Сержантът бързо реагира, извади ножа си и застана зад мен. Притисна острието към гърлото ми и ме натисна да застана на колене. Вдигнах очи към Славея. Тя ме погледна с кухи, безизразни очи, сетне се извърна. Ръцете й, също като моите, бяха завързани на гърба й. Певицата гледаше право напред към гърдите на Бърл. Стоеше неподвижно и безмълвно и все повече пребледняваше. Стражникът я хвана за китките. Тогава тя извика — дрезгав гърлен вик. После изкрещя, но аз чух изхрущяването на костите, когато стражникът изви пръстите й.

— Покажи — заповяда Бърл.

Сякаш ядосан на Славея, че е принуден да го направи, мъжът я блъсна и тя се просна по очи върху овчата кожа в краката на Бърл. След писъка не бе издала друг звук. Кутрето и безименният пръст на лявата й ръка стърчаха под ужасяващ ъгъл. Бърл ги погледна и кимна доволно.

— Отведи я. И се погрижи да бъде под засилена охрана. После се яви при сержанта си. След като свърши с теб, ела при мен. — Каза го съвсем спокойно.

Стражникът хвана Славея за яката и рязко я изправи. Изглеждаше едновременно измъчен и разгневен. Блъсна я пред себе си и двамата излязоха от шатрата. Бърл кимна на сержанта.

— Пусни го.

Станах и погледите ни се срещнаха. Но вече нямаше ни най-малко съмнение кой командва положението.

— Преди малко ти каза, че си разбрал — тихо рече той. — Сега съм убеден в това. Пътуването до Лунно око може да мине бързо и лесно за теб, Фицрицарин. И за другите. А може и да не е. Зависи единствено от теб.

Не отговорих. Нямаше нужда. Бърл кимна на другия стражник. Той ме заведе в друга шатра, в която имаше четирима стражници. Даде ми хляб, месо и чаша вода. Покорно чаках, докато завързваше ръцете ми отпред, за да мога да се нахраня. После ми посочи одеялото в ъгъла и аз си легнах като послушно куче. Пак ми завързаха китките на гърба. Завързаха и краката ми. Мангалът горя през цялата нощ и постоянно ме пазеха двама души.

Не ме интересуваше. Извърнах се от тях към стената на шатрата. Затворих очи и отидох при своя вълк. Козината му беше почти съвсем суха, но той все още спеше. Беше изтощен. Студът и борбата с реката бяха взели своето. И това бе някакво утешение. Нощни очи бе жив и спеше. Зачудих се от коя страна на реката.