Робин Хоб
Тронът (7)

6
Осезанието и Умението

Менестрелите и странстващите писари заемат специално място в обществото на Шестте херцогства. Те са хранилища на познание не само за собствените си занаяти, но и за много повече неща. Менестрелите пазят историята на Шестте херцогства — не само общата история на кралството, но и на малките градчета и дори отделните семейства. Макар че всеки менестрел мечтае да стане единствен свидетел на някое велико събитие и да придобие авторско право над нова сага, тяхното истинско и дълговечно значение се крие в малките събития, които изграждат тъканта на живота. Когато става въпрос за граници на имот, произход или дори дългосрочно обещание, винаги викат менестрели за подробности, които другите може да са забравили. Странстващите писари ги подпомагат, но не ги заместват. Срещу определена такса те осигуряват писмен документ за сватба, раждане, продажба на земя, наследство или обещана зестра. Такива документи понякога са сложно нещо, тъй като всяка заинтересувана страна трябва да бъде обозначена по лесно установим начин. Не само по име и занятие, но и по произход, местоживеене и вид. Най-често викат менестрел, за да постави подписа си като свидетел под приготвения от писаря документ, и поради тази причина те нерядко пътуват заедно или един човек владее и двата занаята. Обичаят изисква в знатните домове да се отнасят добре към менестрелите и писарите, зиме да им осигуряват подслон, както и храна и утеха — на стари години. Никой благородник не желае да го споменават с лошо в разказите на менестрелите и писарите или още по-зле, изобщо да не го запомнят. Щедростта към тях се възприема като обичайна любезност. Човек може да разбере, че е попаднал в дома на скъперник, когато седне на маса в замък без менестрели.

Следобед на другия ден се сбогувах с музикантите пред вратата на един хан в бедното градче Сврачиврат. По-точно се сбогувах с Джош. Мила влезе в хана, без да ми обърне внимание. Благозвучие ме погледна, ала изражението й беше толкова озадачено, че не ми говореше нищо. Сетне последва братовчедка си. С Джош останахме на улицата. Бяхме вървели заедно и ръката му продължаваше да е на рамото ми.

— На прага има ниско стъпало — тихо го предупредих аз.

Той кимна в знак на благодарност.

— Е, няма да ти е излишна малко топла храна — отбеляза старецът и посочи с брадичка към вратата.

Поклатих глава, после казах:

— Благодаря, но няма да вляза с вас. Продължавам пътя си.

— Веднага ли? Хайде, Коб, поне изпий чаша бира и хапни нещо. Знам, че понякога Мила е… непоносима. Но не си мисли, че говори от името на всички ни.

— Не е заради това. Просто трябва да свърша нещо. Нещо, което от много отдавна отлагам. Вчера разбрах, че докато не го направя, няма да намеря покой.

Джош тежко въздъхна.

— Вчера беше грозен ден. Случилото се не бива да стои в основата на никакви важни решения. — Той завъртя глава към мен. — Каквото и да те мъчи, Коб, мисля, че времето ще те излекува. Нали знаеш, времето е цяр за повечето неща.

— За някои неща — разсеяно промълвих аз. — Други не се променят, докато сам не ги… поправиш. По един или друг начин.

— Добре. — Той ми протегна ръка. Стиснах я. — Тогава ти желая късмет. Сега поне десницата на воина има меч, който да върти. И това е нещо.

— Ето вратата. — Отворих я. — И аз ти желая късмет.

Останах сам на улицата. Сякаш бях свалил тежък товар от плещите си. Отново свободен. Скоро нямаше да се нагърбя с нещо такова.

„Идвам — казах на Нощни очи. — Довечера ще отидем на лов.“

„Ще се оглеждам за теб.“

Нарамих вързопа си, здраво стиснах тоягата и закрачих по улицата. Не се сещах да ми трябва нещо от Сврачиврат. Пътят обаче ме отведе до пазарния площад, а навикът е втора природа. Наострих уши за мърморенето и оплакванията на онези, които бяха дошли да се пазарят. Купувачите питаха защо цените са толкова високи, продавачите отвръщаха, че търговията по реката замряла и малкото стоки, които стигали до Сврачиврат, били скъпи. По на север било още по-лошо, уверяваха ги те. Мнозина търсеха неща, които просто липсваха. Не бяха изчезнали само океанската риба и бъкската вълна. Предсказанието на Сенч се сбъдваше: нямаше коприни, бренди, фини бинградски накити. Нямаше абсолютно нищо от Крайбрежните херцогства, нито от земите отвъд тях. Опитът на Славен да прекъсне търговските отношения с Планинското кралство бяха лишили сврачивратските търговци и от планински кехлибар, кожи и други стоки. Виждаше се, че Сврачиврат е бил търговски град. Сега се задушаваше в излишъците от местна продукция и нямаше за какво да я разменя.

Поне един тътрещ се наблизо пияница знаеше кого да обвинява. Той лъкатушеше из пазара, блъскаше се в сергиите и залиташе през стоките, които по-бедните търговци бяха изложили върху рогозки. Рошавата му черна коса висеше до раменете му и се сливаше с брадата му. Мъжът пееше или по-точно ръмжеше, защото в песента му нямаше мелодия и римата се бе изгубила, ала смисълът си оставаше ясен. Когато Умен бил крал на Шестте херцогства, по реката течало злато, ала сега короната носел Славен и по крайбрежието течала кръв. Имаше и втори стих, в който се казваше, че било по-добре данъците да отиват за рат с алените кораби, отколкото за крал, който се криел. Песента беше прекъсната от появата на градската стража. Бяха двама. Очаквах да спрат пияницата и да го изтръскат за монети, за да си плати за нанесените щети. Трябваше да ме предупреди тишината, която се спусна над пазара. Търговията престана, хората се отдръпваха от пътя им или се притискаха към сергиите. Всички очи бяха отправени към тях.

Стражниците бързо се приближиха до пияницата и го хванаха. Той стъписано се облещи и аз се вледених от умолителния поглед, който отправи към тълпата. После един от стражниците замахна с юмрук и го заби в корема му. Мъжът изглеждаше як и имаше шкембе като повечето набити хора на средна възраст. Такъв удар щеше да повали някой по-слаб човек. Той се преви надве и внезапно повърна. Стражниците отвратено отстъпиха и единият силно блъсна пияния, който се строполи върху най-близката сергия и събори две кошници с яйца. Продавачът не каза нищо, само още повече се сви, сякаш изобщо не искаше да го забележат.

Стражниците отново се приближиха до нещастника. Първият го сграбчи за предницата на ризата и го изправи. Нанесе му къс прав удар в лицето и го прати в ръцете на другия, който го хвана и го задържа, така че юмрукът на другаря му повторно да се забие в корема му. Този път пияният се свлече на колене и стражникът зад гърба му небрежно го повали с ритник.

Не бях усетил, че съм тръгнал напред, докато някой не ме хвана за рамото. Обърнах се и видях съсухреното лице на мършава старица.

— Не ги вбесявай — прошепна тя. — Ако никой не ги ядоса, ще му се размине само с бой. Иначе ще го убият. Или още по-лошо, ще го отведат в Кралския кръг.

Срещнах уморения й поглед и тя сведе очи, сякаш се засрами. Ала не пусна рамото ми. Също като нея, аз се опитах да не гледам какво правят стражниците и да не чувам ударите, сумтенето и стоновете на клетника.

Денят бе горещ, но двамата носеха на себе си повече метал, отколкото бях свикнал да виждам по градски стражници. Може би тъкмо това спаси пияния. Никой не обича да се поти в броня. Вдигнах очи навреме, за да видя, че единият се навежда да отвърже кесията на мъжа и пребърква джобовете му. Вторият погледна към тълпата и заяви:

— Черния Ролф е наказан и глобен за предателските му подигравки към краля. Нека служи за пример на всички.

Стражниците го оставиха да лежи в праха на пазарния площад и продължиха обиколката си. Докато се отдалечаваха, единият се озърна през рамо, ала никой не помръдна, докато не завиха зад ъгъла. После пазарът постепенно се съживи. Старицата свали ръка от рамото ми и продължи да се пазари за няколко репи. Продавачът на яйца заобиколи сергията си, наведе се и вдигна няколкото здрави яйца и залетите с жълтък кошници. Никой не гледаше към проснатия на земята пияница.

Известно време останах на мястото си и почаках да ме напусне обзелата ме ледена слабост. Искаше ми се да попитам защо градските стражници обръщат внимание на някаква пиянска песен, ала никой не срещаше въпросителния ми поглед. Изведнъж осъзнах, че наистина не желая да имам нищо общо с никого в Сврачиврат. Нарамих вързопа си и продължих по пътя. Но когато стигнах до стенещия мъж, болката му ме оплиска. Колкото повече се приближавах, толкова по-остра ставаше тя, сякаш все по-дълбоко вкарвах ръката си в буен огън. Той вдигна глава и ме погледна. Целият беше в прах, кръв и повръщано. Опитах се да не спирам.

„Помогни му.“ Така умът ми преведе внезапния подтик, който изпитах.

Заковах се на място като прободен с нож и едва не се олюлях. Тази молба не идваше от Нощни очи. Пияният пъхна ръка под себе си и се надигна. Очите му срещнаха моите с тъпа молба и мъка. И преди бях виждал такива очи — очи на страдащ от болка звяр.

„Може би трябва да му помогнем, а?“ — неуверено попита Нощни очи.

„Шшт.“

„Моля те, помогни му. — Молбата бе придобила много повече настойчивост и сила. — Стара кръв моли Стара кръв.“ Гласът в ума ми говореше по-ясно, не с думи, а с образи. С помощта на Осезанието разбрах смисъла. Кланов дълг.

„Те от нашата глутница ли са?“ — зачудено попита Нощни очи. Знаех, че усеща объркването ми, и не отговорих.

Черния Ролф успя да се изправи на едно коляно и безмълвно ми протегна ръка. Хванах я и му помогнах да стане. Той се олюля. Продължих да го държа и му позволих да се облегне на мен. Подадох му тоягата си. Пияният я взе, но не пусна ръката ми. Бавно напуснахме пазара. Прекалено много хора ни наблюдаваха любопитно. Докато вървяхме по улиците, минувачите ни поглеждаха и се извръщаха. Мъжът мълчеше. Все очаквах да ми покаже в коя посока иска да се движим, ала той не го направи.

Когато стигнахме до края на града, пътят продължи край речния бряг. Слънцето светеше между дърветата и хвърляше сребърни отблясъци по водата. Група хора с кошници мокро пране тъкмо се отдалечаваха от плитчините край брега между две върбови горички. Черния Ролф леко ме дръпна за ръката, за да ми покаже, че иска да се насочи натам. Той коленичи на брега, наведе се и потопи цялата си глава във водата. После се изправи, разтърка лицето си с шепи и отново се потопи. Втория път силно разтърси глава като мокро куче и на всички страни полетяха пръски. Накрая клекна на пети, погледна ме мрачно и сухо каза:

— Когато идвам в града, пия прекалено много.

— Вече можеш ли да се оправиш сам?

Той кимна. Забелязах, че опипва с език зъбите си. Споменът за старата болка безмилостно се размърда в мен. Прииска ми се да се махна от всичко, което можеше да ми напомни за това.

— Тогава ти желая късмет — казах му, наведох се към водата, утолих жаждата си и напълних меха си. После се изправих, нарамих вързопа си и се обърнах с намерението да продължа. Леко погъделичкване на Осезанието ме накара рязко да завъртя глава към гората. Един пън помръдна и изведнъж се изправи на задните си крака и се превърна в кафява мечка. Тя подуши въздуха, отпусна се на четири крака и се затътри към нас. — Ролф — прошепнах аз и бавно заотстъпвах назад. — Ролф, там има мечка.

— Моя е — спокойно отвърна той. — Няма защо да се боиш от нея.

Заковах се на място. Звярът излезе от гората и се спусна по тревистия бряг. Когато се приближи до Ролф, мечката тихо изръмжа. Странно, звукът по-скоро напомняше мучене на крава към непослушно теле. После звярът наведе голямата си глава към Ролф. Мъжът се подпря на гърба й и се изправи. Усещах, че се свързват помежду си, но нямах представа какво означават посланията, които си разменят. Мечката вдигна глава и погледна право към мен. „Стара кръв“ — потвърди тя. Очичките й бяха дълбоко разположени над муцуната й. Рунтавата й козина лъщеше на слънцето. Двамата се приближиха към мен. Не помръднах.

Звярът повдигна муцуна, силно притисна носа си към мен и дълго ме души.

„Братко?“ — малко загрижено попита Нощни очи.

„Струва ми се, че всичко е наред.“ Не смеех да си поема дъх. Никога не бях стоял толкова близо до жива мечка.

Главата й беше огромна. Горещият й дъх вонеше на риба. След малко мечката отстъпи назад и издаде гърлени звуци, сякаш преценяваше всичко, което бе подушила в мен. Седна на задните си лапи и си пое дъх с отворена уста, като че ли опитваше вкуса на миризмата ми. Бавно поклати глава и сякаш взе някакво решение. Отново застана на четири крака и се заклатушка към гората.

— Ела — каза Ролф и ми даде знак да го последвам. Хвърли поглед през рамо и прибави: — Имаме храна. И вълкът е добре дошъл.

След секунда-две закрачих след тях.

„Разумно ли е?“ Усещах, че Нощни очи не е далеч и колкото може по-бързо се приближава между дърветата.

„Трябва да разбера какво са те. Като нас ли са? Никога не съм разговарял с такива като нас.“

Презрително изсумтяване. „Отгледал те е Сърцето на глутницата. Той повече прилича на нас. Не съм сигурен, че искам да се приближа до мечка, както и до човек, който мисли заедно с мечка.“

„Искам да науча повече — настоях аз. — Как ме е усетила, как се е пресегнала към мен.“ Въпреки любопитството си, стоях на разстояние от странната двойка. Мъжът и мечката се тътреха пред мен — вървяха между върбите край реката, като избягваха пътя. Озовахме се на място, където гъстата гора стигаше до отсрещната му страна, и те бързо го пресякоха. Последвах ги. Скоро излязохме на животинска пътека. Усетих Нощни очи преди да се появи до мен. Тежко дишаше от бързане. Сърцето ми се сви, когато го видях да куца на три крака. Прекалено често му бяха нанасяли рани заради мен. Какво право имах да го искам от него?

„Не е чак толкова зле.“

Не обичаше да върви зад мен, но пътеката беше прекалено тясна за двама ни. Навеждах се под надвисналите клони и внимателно наблюдавах водачите ни. Нито един от двама ни не приемаше спокойно мечката. Можеше да ни осакати или убие само с едно замахване на лапа. Потокът на миризмата й караше козината на Нощни очи и собствената ми кожа да настръхват.

Скоро стигнахме до малка колиба, сгушена в склона на хълма. Беше построена от камъни и трупи, цепнатините бяха запушени с мъх и пръст. Гредите на покрива бяха покрити с торф, по който растеше трева и дори ниски храсти. Вратата беше необикновено широка и зееше. Човекът и мечката влязоха. След кратко колебание се осмелих да надникна вътре. Нощни очи остана зад мен с настръхнала козина и наострени уши.

Черния Ролф се върна на прага и ме погледна.

— Влезте и бъдете добре дошли. — Когато видя, че се колебая, прибави: — Стара кръв не напада Стара кръв.

Бавно влязох вътре. В средата на стаята имаше ниска маса с пейки от двете страни и огнище в ъгъла между два големи удобни стола. Друга врата водеше към по-малка спалня. В колибата миришеше на меча бърлога — на мухъл и пръст. В единия ъгъл бяха пръснати кокали, а по стените имаше следи от нокти.

Една жена тъкмо оставяше метлата си, след като бе измела пръстения под. Носеше кафяви дрехи и късата й кестенява коса беше прилепнала към главата й като калпаче на жълъд. Тя бързо завъртя глава към мен и ме погледна с немигащи черни очи. Ролф ме посочи.

— Това са гостите, за които ти разказвах, Чимшир.

— Благодаря за гостоприемството — отвърнах аз.

Жената почти се сепна.

— Стара кръв винаги се радва да посрещне Стара кръв — увери ме тя.

Погледнах назад и срещнах лъскавите черни очи на Ролф.

— Никога не съм чувал за тази „Стара кръв“ — казах аз.

— Но знаеш какво е това. — Той ми се усмихна. С меча усмивка. Целият приличаше на мечок: тромавата походка, бавното поклащане на глава, особеният поглед, сякаш муцуна разделяше очите му. Жена му кимна, вдигна глава и размени поглед с някого. Проследих погледа й и видях малък ястреб, кацнал на една от гредите на тавана. Очите му се впиха в мен. Целите греди бяха в белите му курешки.

— Имаш предвид Осезанието, нали — попитах аз.

— Не. Така го наричат онези, които не разбират. Това е презрителното му име. Ние, които сме от Старата кръв, не го използваме. — Той се обърна към бюфета до яката стена и започна да вади храна. Дълги дебели резени пушена сьомга. Самун хляб, омесен с много орехи и плодове. Мечката се изправи на задни крака, сетне отново се отпусна на четири и задуши с нос. После завъртя глава настрани, за да захапе парче риба, което изглеждаше смешно малко между зъбите й. Занесе го в ъгъла, обърна се с гръб към нас и го заръфа. Жената тихо беше седнала на един стол, от който можеше да наблюдава цялата стая. Когато я погледнах, тя се усмихна и подканящо посочи към масата. После отново остана неподвижна.

При вида на храната ми потекоха слюнки. Отдавна не бях ял до насита, а през последните два дни не бях слагал почти нищо в уста. Тихият вой навън ми напомни, че Нощни очи е в същото състояние.

— Няма сирене, нито масло — тържествено ме предупреди Черния Ролф. — Градската стража ми взе всички монети, които имах, преди да успея да купя масло и сирене. Но имаме предостатъчно риба и хляб, а също и мед за хляба. Вземи си каквото искаш.

Очите ми почти неволно се насочиха към вратата.

— И двамата — доизясни се той. — Сред Старата кръв към двама се отнасят като към един. Винаги.

— И ние с Лапавица ви посрещаме с добре дошли — тихо прибави жената. — Аз съм Чимшир.

Признателно й кимнах и се пресегнах към моя вълк.

„Нощни очи? Ще влезеш ли?“

„Ще се приближа до вратата.“

След секунди покрай прага се промъкна сива сянка. Усетих го да обикаля пред колибата и да души наоколо. Отново мина пред отворената врата, надникна вътре и отново обиколи колибата. Недалеч от нея откри недояден труп на елен, покрит с листа и пръст. Типично мечо скривалище. Нямаше нужда да го предупреждавам да не го докосва. Накрая се върна до вратата и седна пред нея с наострени уши.

— Занеси му храна, щом не иска да влезе — предложи ми Ролф. И прибави: — Ние смятаме, че не бива да насилваме никого срещу естествените му инстинкти.

— Благодаря — малко сковано отвърнах аз, но не знаех какви обноски се приемат тук. Взех резен сьомга от масата. Подхвърлих го на Нощни очи и той ловко го хвана. За миг остана клекнал с парчето риба между зъбите. Не можеше едновременно да яде и да остане напълно нащрек. От муцуната му започнаха да се точат дълги нишки слюнка. „Яж — казах му аз. — Струва ми се, че не ни мислят злото.“

— Той не се нуждаеше от повече подканяне. Пусна сьомгата на земята, настъпи я с предната си лапа и я захапа. Излапа я почти без да я дъвче. Видът му отново разбуди собствения ми глад. Извърнах очи от него и открих, че Черния Ролф ми е отрязал дебела филия хляб и я е намазал с мед. В момента си наливаше голяма чаша медовина. Моята вече беше до чинията ми.

— Яж, не ме чакай — отново ме подкани той и когато погледнах към Чимшир, тя се усмихна.

— Заповядай — тихо рече жената. Приближи се до масата, взе си чиния, ала сложи в нея само малко късче сьомга и парченце хляб. Усетих, че го прави, за да ме успокои, а не от глад. — Нахрани се. Нали знаеш, ние усещаме глада ти. — Не седна при нас, а отнесе храната си на стола до огнището.

С радост се подчиних. Започнах да ям почти също толкова възпитано, колкото Нощни очи. Той вече дъвчеше третия резен риба, а аз бях погълнал три филии хляб и довършвах второто парче сьомга, когато си спомних за домакина си. Ролф отново напълни чашата ми и каза:

— Веднъж се опитах да гледам коза. За мляко и сирене. Обаче тя не успя да свикне с Хилда. Бедното същество вечно беше толкова нервно, че млякото му секваше. Затова пием медовина. Хилда ни намира мед.

— Прекрасна е. — Въздъхнах. Оставих чашата си, след като пресуших една четвърт от нея. Не бях изпразнил чинията си, но вече не бях толкова гладен. Черния Ролф взе резен риба от масата и небрежно го хвърли на Хилда. Мечката го хвана със зъби и лапи, обърна ни гръб и продължи да яде. Следващото парче полетя към Нощни очи, който бе изгубил всякаква предпазливост. Той подскочи и го захапа, после легна със сьомгата между предните си лапи. Чимшир ровичкаше храната си, откъсваше трошички сушена риба и навеждаше глава, докато ги ядеше. Всеки път щом я погледнех, виждах, че ме наблюдава с острите си черни очи. Отново насочих вниманието си към Хилда.

— Как се свърза с мечка — попитах и прибавих: — Ако въпросът не е нелюбезен. Никога не съм разговарял с човек, който е свързан с животно, поне с никой, който открито го признава.

Ролф се отпусна на стола си и постави длани върху корема си.

— Аз не го „признавам открито“ пред всеки срещнат. Предположих, че знаеш за мен, както ние с Хилда винаги усещаме присъствието на други от Старата кръв. Но на въпроса ти… Майка ми беше от Старата кръв и две от децата й наследиха тази способност. Тя я усети в нас, разбира се, и ни отгледа по по-особен начин. И когато станах мъж, се отправих на път.

Погледнах го в очите. Той поклати глава и на устните му се изписа съчувствена усмивка.

— Тръгнах сам по света да диря своя другар. Някои търсят в градовете, други в гората, малцина, чувал съм да разправят, дори отиват при морето. Но мен ме влечеше гората. Затова отидох там сам и широко разтворих сетивата си, като постех, пиех само студена вода и билки, които ускоряват Старата кръв. Открих това място, седнах сред корените на едно старо дърво и зачаках. Скоро се появи Хилда, която беше търсила също като мен. Изпитахме се един друг и открихме доверието. И ето ни сега, след седем години. — Той нежно погледна Хилда, сякаш говореше за жена си и децата си.

— Съзнателно търсене на връзка — замислено промълвих аз.

„Струва ми се, че ти ме търсеше и аз те зовях. Макар че навремето не го знаехме“ — каза Нощни очи и думите му хвърлиха нова светлина върху спасяването му от търговеца на животни.

„Съмнявам се — отвърнах аз. Преди на два пъти съм се обвързвал, с две кучета, и познавах болката от изгубен другар. Бях решил никога повече да не се обвързвам.“

Ролф ме гледаше смаяно. Почти ужасено.

— На два пъти си се обвързвал преди вълка? — Той поклати глава. — Прекалено си млад дори за първо обвързване.

Свих рамене.

— Бях дете, когато се обвързахме с Носльо. Отне ми го човек, който знаеше нещо за обвързването и смяташе, че не е добре и за двама ни. По-късно пак го срещнах, но вече беше в края на дните си. А другото кутре, с което се обвързах…

Ролф ме гледаше отвратено. Чимшир безмълвно поклати глава.

— Обвързал си се като дете, така ли? Прости ми, но това е извратено. Все едно момиченце да се омъжи за възрастен мъж. Детето не е готово да сподели живота на звяра — всички родители от Старата кръв, които познавам, извънредно грижливо предпазват децата си от такива контакти. — На лицето му се изписа съчувствие. — И все пак трябва много да си страдал, когато са ти отнели другаря. Но онзи, който го е сторил, е постъпил правилно, каквито и да са били основанията му. — Ролф внимателно ме погледна. — Изненадан съм, че си оцелял, след като не си знаел нищо за Старата кръв.

— Там, откъдето идвам, рядко се говори за това. Наричат я „Осезанието“ и я смятат за нещо срамно.

— Дори и родителите ти ли? Отлично знам как се отнасят към Старата кръв и какви лъжи разправят за нея, но човек обикновено не ги чува от собствените си родители. Майките и бащите ни ценят наследствените ни способности и когато настъпи моментът, ни помагат да си намерим подходящи съпрузи, за да не разреждаме кръвта си.

Преместих очи към откровения поглед на Чимшир.

— Не познавам родителите си. — Не ми бе лесно да го кажа. — Майка ми ме дала на бащиното ми семейство, когато съм бил шестгодишен. А баща ми не пожелал да е… близо до мен. Все пак предполагам, че Старата кръв идва от майчиния ми род. Не си спомням нищо за нея и семейството й.

— Бил си шестгодишен, така ли? И не си спомняш нищо? Сигурно те е научила на нещо, преди да те прати при баща ти, дала ти е някакви знания, за да се пазиш…

Въздъхнах.

— Изобщо не си я спомням. — Отдавна ми беше омръзнало хората да ме убеждават, че трябвало да си спомням нещо за нея, че било нормално да си спомняш неща от тригодишна възраст насетне.

Черния Ролф издаде гърлен звук, нещо средно между ръмжене и въздишка.

— Е, все някой те е научил на нещо.

— Не — уморен от спора, безизразно отвърнах аз. Искаше ми се да го приключим и затова приложих най-старата позната ми тактика за отклоняване на хора, които ми задават прекалено много лични въпроси. — Разкажи ми нещо за себе си. На какво те научи майка ти? Как?

Той се усмихна. Около черните му очи се образуваха бръчици и ги направиха още по-Малки.

— Трябваха й двайсет години, за да ме научи. Имаш ли толкова много време, за да ме изслушаш? — После отвърна на погледа ми. — Не, знам, че просто искаше да смениш темата. Но ще ти кажа каквото виждам, че ти е нужно. Остани при нас. Ще ви научим на всичко, каквото ви трябва. Но това не става за час или за ден. Ще отнеме месеци. Може би години.

Внезапно от ъгъла се разнесе тихият глас на Чимшир.

— Можем и да му потърсим жена. Щерката на Оли например. Тя е по-голяма, но може да му помогне.

Ролф се ухили.

— Какво нещо са жените! Познава те от пет минути и вече те сватосва.

Чимшир се обърна към мен. Усмивката й бе едва забележима, ала топла.

— Вита е обвързана с гарван. Добре ще ловувате всички заедно. Остани при нас. Ще се запознаеш с нея и ще я харесаш. Стара кръв трябва да се свързва със Стара кръв.

„Любезно откажи — незабавно се обади Нощни очи. — Не стига ли, че живееш сред хора? Остава да започнеш да спиш близо до мечки и така ще засмърдиш, че никога повече няма да можем да ловуваме заедно. А и не искам да деля плячката си с някакъв гарван. — Той замълча за миг. — Освен ако не познават жена, обвързана с вълчица.“

В ъгълчето на устата на Черния Ролф потрепна усмивка. Предположих, че разбира почти всичко, което си говорим, и го казах на Нощни очи.

— Това е едно от нещата, на които мога да те науча, ако решиш да останеш — предложи ми Ролф. — Когато двамата разговаряте, другите от Старата кръв ви чуват така, все едно се надвиквате с тенекеджийска количка. Няма нужда да сте толкова… широко отворени. Ти се обръщаш само към един вълк, не към цялото вълче племе. Не. Не е само това. Съмнявам се, че има месоядно животно, което да не знае за вас двамата. Кажи ми, кога за последен път сте срещали голям хищник?

„Преди няколко нощи ме гониха кучета?“ — отвърна Нощни очи.

— Кучетата просто си бранят територията — отбеляза Ролф. — Имах предвид диво животно.

— Струва ми се, че откакто сме обвързани, не съм виждал нито едно — неохотно признах аз.

— Те ще ви избягват по същия начин, по който ще ви следват претопените — спокойно рече Черния Ролф.

Побиха ме тръпки.

— Претопените ли? Но претопените като че ли не притежават никакво Осезание. Изобщо не ги усещам, само ги виждам или подушвам…

— За сетивата на Старата кръв всички същества излъчват родствена топлина. Всички, освен претопените. Така ли е.

Неспокойно кимнах.

— Те са я изгубили. Не знам как им е открадната, но с претопените е така. И това оставя в тях празнота. Това е добре известно на всички от Старата кръв. Освен това знаем, че претопените ни проследяват и нападат повече, отколкото обикновените хора. Особено ако безразсъдно използваме тези си способности. Никой не знае със сигурност защо е така. Може би знаят само претопените, ако изобщо вече „знаят“ нещо. Но това ни дава още едно основание да сме предпазливи.

— Искаш да кажеш, че двамата с Нощни очи не бива да използваме Осезанието, така ли?

— Искам да кажа, че може би за известно време трябва да останете тук и да овладеете способностите на Старата кръв. Иначе има голяма вероятност пак да си навлечете неприятности като вчера. — Той си позволи леко да се усмихне.

— Не съм споменавал нищо за вчерашния случай — промълвих аз.

— Не е и нужно — отвърна Ролф. — Сигурен съм, че са чули всички от Старата кръв на много левги наоколо. Докато двамата не се научите да контролирате разговорите си, няма да имате никакви истински тайни. — Той замълча, после прибави: — Никога ли не ти се е струвало странно, че претопените си губят времето да нападат вълк, когато очевидно няма какво да спечелят от това? Те се насочват към него само защото е обвързан с теб.

Извинително погледнах Нощни очи.

— Благодаря ти за предложението. Но трябва да свършим нещо, което не търпи отлагане. Мисля, че навътре в сушата няма да срещнем много претопени.

— Така е. Кралят се справя с онези, които стигат чак дотук. И все пак ще привличаш всички останали. И даже да не срещнеш повече претопени, има голяма вероятност да се сблъскаш с кралските стражници. Те проявяват особен интерес към осезателите. Напоследък мнозина от Старата кръв бяха продадени на краля от съседите си, дори от собствените си роднини. Неговото злато е добро и той не иска много доказателства, че наистина са от Старата кръв. От много години не са ни преследвали толкова настойчиво.

Неловко извърнах очи. Отлично съзнавах защо Славен мрази осезателите. Неговата котерия го подкрепяше в омразата му. Призля ми при мисълта за невинните хора, продадени на Славен, за да може да им отмъсти заради мен. Опитах се да скрия гнева си.

Хилда се приближи до масата, замислено я огледа, после хвана с предни лапи гърнето с меда. Внимателно се заклатушка към ъгъла, седна и започна да ближе парчетата пчелни пити. Чимшир продължаваше да ме наблюдава. Не можех да прочета нищо в очите й.

Черния Ролф се почеса по брадата и потръпна, когато пръстите му напипаха ударено място. Той печално ми се усмихна.

— Съчувствам на желанието ти да убиеш крал Славен. Но мисля, че няма да е толкова лесно, колкото предполагаш.

Само го погледнах, но Нощни очи тихо изръмжа. Хилда вдигна глава, отпусна се на четири крака и гърнето с меда се затъркаля по пода. Черния Ролф я стрелна с очи и огромният звяр отново седна, но без да престава да се взира в нас. Струва ми се, че няма нищо по-изнервящо от разлютения поглед на кафява мечка. Не помръдвах. Чимшир се поизправи на стола си, но запази спокойствие. На гредите над нас Лапавица изпляска с криле.

— Щом с воя си доверяваш всичките си планове и скърби на нощната луна, няма защо да се чудиш, че другите знаят за тях. Мисля, че няма да срещнеш мнозина от Старата кръв, които да съчувстват на крал Славен… Може би дори нито един. Някои даже с радост ще ти помогнат, ако ги помолиш. И все пак за такъв план най-разумно е мълчанието.

— Ако се съди по песента, която пееше в града, предполагам, че споделяш чувствата ми — тихо казах аз. — И ти благодаря за предупреждението. Но ние с Нощни очи и преди е трябвало да внимаваме какво споделяме помежду си. След като вече знаем, че има опасност да ни подслушат, мисля, че можем да се справим с нея. Искам да те попитам нещо. Какво ги е грижа градските стражници на Сврачиврат, че някой е обърнал няколко чашки и пее подигравателни песни за… краля? — Трябваше да се насиля, за да изрека думата.

— Абсолютно нищо, когато са местни. Но в Сврачиврат вече не е така, нито пък в никой град по крайречния път. Това са кралски стражници. Носят униформата на сврачивратската стража и им плаща градската хазна, да, но въпреки това са кралски люде. Славен още не беше изкарал и два месеца на престола, когато издаде този указ. Заяви, че законът щял да се налага по-безпристрастно, ако градските стражници били верни кралски люде, поставящи закона на Шестте херцогства над всеки друг. Е, сам видя как го поставят… обикновено като измъкват каквото могат от всеки нещастен пияница, който настъпи краля по мазола. Ония двамата в Сврачиврат обаче не са чак толкова лоши, колкото други. Говори се, че по на юг, в Песъчлив завой, всеки джебчия и крадец можел лесно да си изкарва прехраната, стига да намазвала и стражата. Градските старейшини са безпомощни да уволнят стражници, пратени от краля. Нито пък имат право да назначават свои хора.

Точно в стила на Славен. Зачудих се докъде може да стигне в маниакалната си жажда за власт. Дали щеше да прати шпиони сред шпионите си? Или вече го бе сторил? Всичко това вещаеше тежки дни за Шестте херцогства.

Черния Ролф ме откъсна от размислите ми.

— И аз искам да те попитам нещо.

— Заповядай — отвърнах аз, но не бях сигурен доколко откровен ще е отговорът ми.

— Късно снощи… след като беше свършил с претопените. Нападна те друг. Не успях да усетя кой, усетих само, че вълкът те защити и онзи някак си отиде… някъде. Че насочи силата си по канал, който нито разбрах, нито успях да проследя. Какво беше това нещо?

— Слуга на краля — отклоних въпроса аз. Трябваше да му отговоря нещо и това ми се стори безобидно, тъй като той, изглежда, вече го знаеше.

— Ти се би с онова, което наричат „Умението“. Нали? — Очите му се впиха в моите. След като не отговорих, Ролф продължи: — Мнозина от нас искат да знаят как става. В миналото умелите са ни преследвали като влечуги. Всеки от Старата кръв може да каже, че родът му е пострадал от техните ръце. Тези дни отново настъпиха. Ако има начин да използваме способностите на Старата кръв срещу онези, които владеят Умението на Пророците, това познание струва много за нас.

Чимшир се приближи от ъгъла, хвана се за облегалката на стола на Ролф и впери поглед в мен. Усетих колко е важен отговорът ми за тях.

— Не мога да ви науча на това — откровено отвърнах аз.

Той очевидно не ми повярва.

— Тази вечер на два пъти ти предложих да те науча на всичко, което знам за Старата кръв, да ти отворя всички врати, които са затворени единствено заради невежеството ти. Ти ми отказа, но в името на Еда, аз все пак ти предложих, и то безплатно. Помолих те само за едно нещо, което може да спаси живота на много наши хора, и ти твърдиш, че не можеш да ме научиш?

Хвърлих поглед към Хилда. Очите й отново приличаха на лъскави мъниста. Черния Ролф навярно не съзнаваше, че позата му е същата като тази на мечката му. Прецених разстоянието до вратата. Нощни очи вече бе на крака, готов да побегне. Чимшир вирна брадичка. Ястребът обърна глава към нас. Насилих се да отпусна мускулите си, да се държа много по-спокойно, отколкото се чувствах. Бях научил тази тактика от Бърич — той я прилагаше към всички уплашени животни.

— Казах ти истината — предпазливо заявих аз. — Не мога да те науча на нещо, което самият аз не разбирам напълно. — Не споменах, че и аз нося презряната кръв на Пророците. Вече бях сигурен в онова, което преди само бях подозирал. Осезанието можеше да се използва за нападение срещу умел единствено ако помежду им бе отворен канал на Умението. Дори да бях в състояние да опиша какво сме направили с Нощни очи, никой друг нямаше да успее да го повтори. За да се бори срещу Умението с помощта на Осезанието, човек трябваше да притежава и двете. Спокойно срещнах погледа на Черния Ролф, защото знаех, че не го лъжа.

Той бавно отпусна напрегнатите си рамене. Хилда застана на четири крака и се затътри след гърнето с меда.

— Ако останеш при нас и научиш онова, на което мога да те науча, навярно ще започнеш да разбираш какво правиш — с тихо упорство каза Ролф. — Тогава ще си в състояние да научиш и мен. Как смяташ?

Опитах се да му отговоря спокойно.

— Снощи си видял как ме напада един от кралските слуги. Мислиш ли, че ще ми позволят да остана тук и да науча още неща, за да ги използвам срещу тях? Не. Единствената ми възможност е да ги спипам в собствената им бърлога, преди да са дошли да ме търсят. — Поколебах се за миг. — Макар че не мога да те науча как го правя, уверявам те, че ще го използвам срещу враговете на Старата кръв.

Това най-после бе аргумент, който Ролф можеше да приеме. Той замислено подсмръкна. Зачудих се дали и аз имам също толкова вълчи навици, колкото Ролф — мечи и Чимшир — птичи.

— Ще останеш ли поне да пренощуваш — внезапно попита Черния Ролф.

— Най-добре пътуваме нощем — със съжаление отвърнах аз. — По-удобно е и за двама ни.

Той кимна.

— Е, желая ти всичко добро и успех в постигането на целта ти. Ако искаш, остани да си починеш, докато изгрее луната.

Посъветвах се с Нощни очи и с благодарност приехме. Прегледах раната на рамото му, намазах я с мехлема на Бърич, после се изтегнахме на сянка навън и проспахме следобеда. Беше добре и двамата да можем напълно да се отпуснем, докато други бдят над нас. Когато се събудихме, Черния Ролф ни бе приготвил риба, мед и хляб за из път. Ястреба го нямаше. Предположих, че спи. Чимшир стоеше в сенките край къщата и ни гледаше сънено.

— Вървете предпазливо, вървете внимателно — ни посъветва Ролф, след като му благодарихме и прибрахме подаръците. — Вървете по пътищата, които ви е отворила Еда.

Замълча, сякаш очакваше отговор. Усетих обичай, който не познавах.

— Късмет — просто му пожелах аз и Ролф кимна.

— Пак ще се върнеш — прибави той.

Бавно поклатих глава.

— Съмнявам се. Но ти благодаря за всичко.

— Не. Знам, че ще се върнеш. Не става въпрос дали искаш онова, на което мога да те науча. Ще разбереш, че имаш нужда от него. Ти не си като обикновените хора. Те си мислят, че имат право над всички животни — да ги убиват и ядат или да властват над живота им. Ти знаеш, че нямаш такова господарско право. Конят, който те носи, ще го прави, защото той иска така, както и вълкът, който ловува заедно с теб. Ти притежаваш по-дълбоко усещане за мястото си в света. Вярваш, че имаш право не да господстваш над него, а да си негова част. Няма нищо срамно нито да си хищник, нито да си жертва. С времето ще откриеш неотложни въпроси. Как трябва да постъпиш, когато другарят ти пожелае да тича с глутница истински вълци? Гарантирам ти, че такъв момент ще настъпи. Как трябва да постъпи той, ако ти се ожениш и имаш дете? Когато дойде време един от вас да умре, как другият да направи място за останалото и да продължи да живее сам? След време ще зажаднееш за други като теб. Ще трябва да се научиш да ги усещаш и откриваш. Тези въпроси имат отговори, отговори на Старата кръв, които не мога да ти дам за един ден, които не можеш да разбереш за една седмица. Ти имаш нужда от тези отговори. И ще се върнеш, за да ги получиш.

Сведох очи към отъпканата горска пътека. Бях изгубил увереността си, че няма да се върна при Ролф.

Чимшир заговори тихо, ала ясно от сенките.

— Аз вярвам в онова, което отиваш да извършиш. Желая ти успех и ако мога, ще ти помогна. — Тя смутено погледна Ролф, сякаш бяха обсъждали този въпрос и той не бе съгласен. — Ако изпаднеш в нужда, извикай, както викаш Нощни очи, помоли всеки от Старата кръв, който те чува, да предаде на Чимшир и Лапавица от Сврачиврат. Онези, които те чуят, може би ще ти се притекат на помощ. Дори да не го направят, ще ми съобщят и аз ще направя каквото мога.

Ролф внезапно въздъхна.

— Ще направим каквото можем — поправи я той. — Но щеше да е по-разумно да останеш тук и първо да се научиш да се пазиш.

Кимнах, но тайно реших, че няма да ги използвам, за да отмъстя на Славен. Когато вдигнах поглед към него, той кисело ми се усмихна и сви рамене.

— Върви тогава. Но се пази. И двамата се пазете. Преди да залезе луната ще оставите зад себе си Бък и ще навлезете във Фароу. Ако си мислиш, че властта на крал Славен в Бък е прекалено сурова, почакай да видиш какво е там, където хората са убедени, че той има право на това.

Кимнах и двамата с Нощни очи тръгнахме.