Робин Хоб
Тронът (25)

24
Пътят на Умението

Какъв е истинският източник на магията? Дали човек я носи в кръвта си, както някои кучета са родени да следват миризма, докато други са най-добри в пазенето на овце? Или е нещо, което може да се усвои с упорито учене? А може би магиите са присъщи на камъните, водата и пръстта и детето приема вълшебните способности с водата, която пие, или въздуха, който диша? Задавам тези въпроси, без да имам представа къде да открия отговорите. Дали някога сме знаели източника, достатъчно ли е само силно желание, за да стане магьосникът велик? Възможно ли е магията да се отглежда у хората така, както се отглеждат силни или бързи коне? Или да се избере бебе и да започне да се обучава още преди да е проговорило? Или човек да построи дома си там, където земята е най-богата на магия? Тези въпроси толкова ме плашат, че почти нямам желание да търся отговорите, но ако не го направя, може да го направи някой друг.

Малко след пладне стигнахме до отбелязания на картата широк път. Нашата тясна пътека се вля в него като поток в река. Няколко дни вървяхме по него. Понякога ни водеше покрай селца, сгушени в гънките на Планините, ала Кетрикен никога не се отбиваше в тях. От време на време срещахме други пътници и тя учтиво ги поздравяваше, но решително отхвърляше всякакви опити за разговор. Дори да познаваха в нея дъщерята на Ейод, никой не го показа. Ала настъпи ден, когато до вечерта не зърнахме нито хора, нито селища. Пътят се стесни и следите по него бяха стари, засипани с нов сняг. Когато на другата сутрин станахме и продължихме, пътят скоро се превърна в неясна просека между дърветата. Кетрикен на няколко пъти спира и след като разузнаваше наоколо, ни караше да завием в нова посока.

Когато вечерта се установихме на лагер, тя отново извади картата. Усетих неувереността й и седнах до нея. Не й задавах въпроси, не й предложих съвет, само разглеждах избелелия пергамент. Накрая кралицата ме погледна.

— Мисля, че сме тук. — Показалецът й ми показа края на търговския път. — Някъде на север би трябвало да открием другия път. Надявах се, че ще ги свързва някаква древна пътека. Това ми се струваше логично: този стар път да води до друг, напълно забравен. Но сега… — Кетрикен въздъхна. — Утре ще продължим напосоки и дано късметът ни помогне.

Думите й не ни окуражиха.

Движехме се все на север през гора, която сякаш никога не бе докосвана от брадва. Клоните се преплитаха високо над нас, много поколения листа и иглички лежаха дълбоко под неравната снежна покривка. За моето Осезание тези дървета притежаваха призрачен живот, който ми се струваше почти животински, сякаш бяха придобили съзнание просто от възрастта си. Ала това бе съзнание на по-големия свят от светлина и влага, почва и въздух. Те не обръщаха никакво внимание на нашето преминаване и скоро аз се чувствах незначителен като мравка. Никога не си бях мислил, че мога да бъда презрян от дърво.

Сигурен съм, че не само аз се питах дали не сме се изгубили. Толкова стара гора като тази можеше да е погълнала пътя преди поколения. Корените можеха да разместят калдъръма му, листата и игличките — да го покрият. Онова, което търсехме, можеше вече да не съществува другаде, освен на картата.

Пръв на него се натъкна вълкът, който винаги тичаше пред нас.

„Това изобщо не ми харесва“ — заяви той.

— Пътят е натам — извиках на Кетрикен. Слабият ми човешки глас бе като бръмчене на муха в голяма зала. Почти се изненадах, когато кралицата ме чу и се обърна. Тя погледна накъде сочи ръката ми, после сви рамене и поведе джепите по̀ на запад. Измина известно време преди да видя права като стрела просека в гората пред нас. През клоните проникваха снопове слънчеви лъчи. Кетрикен тръгна натам.

„Какво му има на пътя?“

Нощни очи се изтръска, сякаш за да изсуши козината си от вода. „Прекалено е човешки. Като огън, на който да печеш месо.“

„Не разбирам.“

Той прилепи уши към главата си. „Като велика сила, подчинена на човешката воля. Огънят винаги се стреми да избяга от своя затвор. Същото се отнася за този път.“

Отговорът му ми се стори абсурден. После стигнахме. Широкият път сочеше право през дърветата и беше по-нисък от земята, като следа от провлачена по пясък пръчка. Дърветата растяха край него и се надвесваха отгоре му, ала нито едно от тях не бе насочило корените си натам, нито беше пуснало издънки по повърхността му. Снегът, който го покриваше, не бе нарушен дори от птичи следи. От началото на зимата по него не беше минавал никой. Доколкото можех да видя, не го бяха пресичали и животни.

Стъпих на пътя.

Бе като да разкъсваш с лице дебели паяжини. Като парче лед, плъзгащо се по гърба ти. Като да влезеш в гореща кухня, след като си бил на ледения вятър навън. Това беше физическо усещане, силно като всяко друго, и все пак не можеше да се опише като влажно или сухо. Заковах се на място. Но очевидно не го чувстваше никой от другите. Славея само измърмори под нос, че най-после снегът бил по-плитък и щяло да й е по-лесно да върви. Дори не се запита защо снегът на пътя не е толкова дебел, просто забърза след джепите. Аз все още стоях и се озъртах, когато след няколко минути се появи Кетъл. Тя също спря. За миг сякаш се стресна и промълви нещо.

— „Създаден с Умението“ ли каза — попитах я аз.

Старицата ме погледна сепнато, като че до този момент не ме беше забелязала.

— Просто изругах. Едва не си изкълчих глезена. Тия планински ботуши са меки като чорапи. — След това се затътри след другите. Последвах я. Имах чувството, че газя във вода, само че без да усещам съпротива. Трудно ми е да опиша усещането. Като че ли нещо течеше около мен и течението му ме тласкаше напред.

„Търси начин да избяга от затвора си — отново кисело отбеляза вълкът. Вдигнах поглед и го видях да тича успоредно с мен край пътя. — По-разумно е да вървиш отстрани с мен.“

Замислих се. „Добре съм. Тук се върви по-лесно. По-гладко е.“

„И огънят те топли, докато не те изгори.“

Нямаше какво да му отговоря. Известно време вървях до Кетъл. След като дни наред бяхме пътували в колона по един по тясната пътека, така беше по-приятно. Пътят се издигаше все нагоре, но никога не бе прекалено стръмен. По снежната му покривка имаше само мъртви клони, нападали от надвисналите над него дървета, и повечето от тях вече се разпадаха на прах. Нито веднъж не зърнах животински следи.

„Даже не мирише на дивеч — мрачно потвърди Нощни очи. — Довечера ще трябва да пообиколя, за да си намеря прясно месо.“

„Можеш да отидеш сега“ — предложих му аз.

„Няма да те оставя сам на този път“ — строго ми каза вълкът.

„Какво може да ми се случи? Кетъл е до мен, така че няма да съм сам.“

„И тя е безпомощна като теб“ — упорито настоя Нощни очи. Ала въпреки въпросите ми, не можа да ми обясни какво иска да каже.

Но постепенно започнах да придобивам представа. Час по час се улавях, че се унасям в живи блянове, в толкова всепоглъщащи размисли, че се връщах в настоящето със сепване. И подобно на много сънища, унесът ми се спукваше като мехур и ме оставяше почти без спомен за какво съм си мислил. Търпение издаваше военни заповеди, като че ли е кралица на Шестте херцогства. Бърич къпеше бебе и тананикаше песничка. Двама непознати възстановяваха изгоряла къща. Глупави, пъстри образи, ала толкова живи, че почти им вярвах. Лекото вървене по пътя, което отначало ми се бе струвало толкова приятно, сега започваше да ми изглежда неволно забързано, сякаш независимо от волята ми ме носеше някакво течение. И все пак не можеше да бързам много, защото Кетъл през целия следобед крачеше до мен. Тя често прекъсваше мислите ми с тривиални въпроси, насочваше вниманието ми към някоя птица във въздуха или ме питаше дали ме боли гърбът. Опитвах се да й отговарям, ала след секунди не си спомнях за какво сме приказвали. Не можех да я обвинявам, че ми се мръщи, толкова бях разсеян, но и не можех да се съсредоточа. Минахме покрай дънер, паднал напряко на пътя. Забелязах нещо странно в него и се канех да го спомена на Кетъл, но мисълта ми избяга, преди да успея да я оформя. Толкова се бях унесъл, че когато шутът ме повика, се стреснах. Втренчих се пред себе си, но дори вече не виждах джепите.

— Фицрицарин! — Отново извика той и аз се обърнах, за да открия, че съм изпреварил не само него, но и цялата група. До мен Кетъл измърмори нещо и също погледна назад.

Другите бяха спрели и вече разтоварваха джепите.

— Нали не искате да вдигнем шатрата насред пътя — уплашено възкликна старицата.

Славея и шутът прекъснаха работата си и ни погледнаха.

— Да не те е страх от юрналите се по пътя тълпи и коли — саркастично попита шутът.

— Той е съвсем гладък и равен. Снощи под одеялото ми имаше корен или камък — прибави певицата.

Кетъл не им обърна внимание и каза на Кетрикен:

— Така всеки, който излезе на пътя, ще ни види отдалеч. Трябва да се преместим и да лагеруваме под дърветата.

Кралицата се огледа.

— Вече е почти тъмно, Кетъл. И не смятам, че има защо да се боим от преследване. Според мен…

Потръпнах, когато шутът ме хвана за ръката и ме отведе до края на пътя.

— Качи се горе — навъсено ми рече той. Послушах го и отново стъпих на горския мъх. Щом се озовах там, се прозях и ушите ми изпукаха. Почти незабавно се почувствах по-бодър.

Погледнах назад. Славея и Кетрикен събираха кожите на шатрата, за да ги преместят. Кетъл носеше коловете.

— Е, значи решихме да пренощуваме отстрани — глупаво отбелязах аз.

— Добре ли си? — Загрижено попита шутът.

— Разбира се. Гърбът ми не е по-зле от обикновено — отвърнах му. Мислех, че говори за раната ми.

— Стоиш и зяпаш, без да обръщаш внимание на никого. Кетъл казва, че така продължило почти целия следобед.

— Малко бях разсеян — признах аз. Смъкнах ръкавицата си и докоснах лицето си. — Едва ли пак имам треска. Но беше като… пъстри трескави мисли.

— Според Кетъл е от пътя. Ти си й казал, че бил „създаден с Умението“.

— Така ли ти каза? Не. Стори ми се, че така каза тя, когато стъпи на пътя. Че бил създаден с Умението.

— Какво означава това?

— Че е прокаран с помощта на Умението — отвърнах и прибавих: — Предполагам. Никога не съм чувал Умението да се използва за създаване на нещо. Учудено погледнах пътя. Той плавно минаваше през гората, чиста бяла лента, изчезваща сред дърветата. Привличаше окото и почти виждах какво лежи зад следващата гънка на склона.

— Фиц!

Ядосано се обърнах към него.

— Какво?

Шутът трепереше.

— Откакто те оставих, ти просто стоиш тук и зяпаш пътя. Мислех, че си отишъл да донесеш дърва за огъня, но видях, че не си помръднал. Какво има?

Бавно запремигвах. Бях вървял по градски улици, бях видял яркожълти и червени плодове, високо натрупани на пазарски сергии. Но още докато си мислех за това, видението изчезна, оставяйки в ума ми само хаос от цветове и ухания.

— Не зная. Може да имам треска. Или просто съм много уморен. Ще отида да донеса дърва.

— Идвам с теб — заяви шутът.

Нощни очи уплашено започна да вие до коляното ми. Погледнах го и го попитах на глас:

— Какво има?

Той вдигна муцуна към мен. „Сякаш не ме чуваш. И мислите ти не са… мисли.“

„Ще се оправя. Шутът е с мен. Върви на лов. Усещам глада ти.“

„И аз усещам твоя“ — многозначително отвърна вълкът.

После се отдалечи, ала неохотно. Последвах шута в гората, но само носех съчките, които той вдигаше и ми подаваше. Чувствах се така, сякаш не можех съвсем да се разсъня.

— Някога занимавал ли си се с нещо извънредно интересно, само за да вдигнеш глава и да откриеш, че са изтекли часове? Така се чувствам в момента.

Шутът ми подаде нова съчка.

— Плашиш ме — промълви той. — Говориш като крал Умен в дните, в които губеше сили.

— Но тогава той беше упоен, за да не се мъчи от болки — отбелязах аз. — А аз не съм.

— Тъкмо това е страшното.

Запътихме се обратно към лагера. Бяхме вървели толкова бавно, че Кетрикен и Славея вече бяха събрали дърва и бяха запалили огън. Пламъците му осветяваха куполовидната шатра и хората, които се движеха около нея. Джепите бяха сенки, които тихо пасяха наблизо. Когато изсипахме съчките до огъня, Кетъл вдигна поглед и ме попита:

— Как се чувстваш?

— Малко по-добре.

Огледах се, за да видя дали не трябва да се свърши още нещо, но другите се бяха справили и без мен. Кетрикен седеше в шатрата и се взираше в картата на светлината на свещ. Кетъл разбъркваше овесената каша, а шутът и Славея тихо разговаряха. Двамата представляваха странна гледка. Неподвижно стоях и се опитвах да си спомня нещо, което исках да направя, нещо, което вече бях започнал. Пътят. Исках да хвърля още един поглед на пътя. Обърнах се и се запътих натам.

— Фицрицарин!

Сепнат от остротата на вика на Кетъл, рязко се обърнах.

— Какво има?

— Къде отиваш — попита тя. И замълча, сякаш се изненада от собствения си въпрос. — Исках да кажа, наблизо ли е Нощни очи? От доста време не съм го виждала.

— Отиде на лов. Ще се върне. — Отново тръгнах към пътя.

— По това време обикновено вече е уловил плячката си и се е върнал — продължи старината.

Спрях.

— Край пътя нямало много дивеч, така ми каза. Затова трябвало да отиде по-надалеч. — Пак се обърнах.

— Виж, нещо ми се струва странно — упорстваше Кетъл. — На пътя няма човешки следи. А и животните го избягват. Дивечът обикновено не следва ли най-лесния път?

— Някои животни, да. Други предпочитат да се крият.

— Иди да го доведеш, момиче — остро каза Кетъл на някого.

— Фиц — извика Славея, но шутът ме настигна и ме хвана за ръка.

— Върни се при шатрата. — Той ме задърпа назад.

— Просто исках да хвърля още един поглед на пътя.

— Тъмно е. Няма да видиш нищо. Почакай до утре сутрин. А сега се върни при шатрата.

Тръгнах с него, но ядосано отвърнах:

— Ти си този, който се държи странно, шуте.

— Нямаше да го кажеш, ако можеше да видиш изражението си преди малко.

Храната беше същата като всяка вечер, откакто бяхме напуснали Джаампе: овесена каша с нарязани сушени ябълки, сушено месо и чай. Засищаше, но не бе вкусна. Не можеше да ме разсее от напрежението, с което другите ме наблюдаваха. Накрая оставих чашата си и попитах:

— Какво?

Отначало никой не ми отговори. После Кетрикен безцеремонно нареди:

— Фиц, тази нощ няма да стоиш на пост. Искам да останеш в шатрата и да се наспиш.

— Добре съм, мога да стоя на пост — понечих да възразя, ала кралицата категорично ме прекъсна:

— Казах тази нощ да не излизаш от шатрата.

Трябваше да се насиля, за да сдържа езика си. Накрая сведох глава.

— Както заповядате. Може би съм преуморен.

— Не. Не е само това, Фицрицарин. Ти почти нищо не яде и ако някой от нас не те заговори, само рееш поглед в далечината. Какво те разсейва?

Опитах се да намеря отговор на директния й въпрос.

— Не зная. Точно. Поне ми е трудно да го обясня. — Единственият звук беше тихото пращене на огъня. Всички очи бяха вперени в мен. — Когато е обучен в Умението — продължих по-бавно, — човек започва да осъзнава, че самата магия крие опасност. Тя привлича вниманието на умелия. Когато използва Умението, за да направи нещо, човек трябва да съсредоточи вниманието си единствено върху намерението и да откаже да се поддаде на привличането на самото Умение. Ако изгуби концентрацията си, ако се поддаде на Умението, умелият се изгубва в него. То го поглъща. — Вдигнах поглед от огъня. Всички бяха неподвижни, освен Кетъл, която лекичко кимаше.

— Откакто днес намерихме пътя, усещам нещо, което е почти като привличането на Умението. Всъщност от няколко дни, доколкото мога, се ограждам от Умението, защото се страхувам, че котерията на Славен може да се опита да проникне в ума ми и да ми навреди. Въпреки това обаче се чувствам така, като че ли Умението ме примамва. Като музика, която почти чувам, или като далечен мирис на дивеч. Хващам се, че се напрягам и се опитвам да разбера какво ме зове…

Рязко се обърнах към Кетъл и видях далечната жажда в очите й.

— Дали е така, защото пътят е създаден с Умението?

На лицето й се изписа гняв. Тя сведе поглед към старческите си ръце и сърдито въздъхна.

— Възможно е. Чувала съм древни легенди, в които се разказва, че когато нещо било създадено с Умението, можело да е опасно за някои хора. Не за обикновени хора, а за такива, които притежават магическа дарба, но не са обучени в Умението. Или за хора, чието обучение не е достатъчно, за да знаят как да се пазят.

— Никога не съм чувал легенди за неща, създадени с Умението. — Обърнах се към шута и Славея. — А вие?

Двамата бавно поклатиха глави.

— Струва ми се — внимателно казах на Кетъл, — че толкова начетен човек като шута би трябвало да е попадал на такива истории. И една опитна певица би трябвало да е чувала нещо такова. — Продължавах да я гледам в очите.

Старицата скръсти ръце на гърдите си.

— Аз не съм виновна, че те не са чели или чували нещо — сковано отвърна тя. — Само повтарям каквото са ми разказвали. Отдавна.

— Колко отдавна? — Не се отказвах аз. Седналата срещу мен Кетрикен се намръщи, но не се намеси.

— Много отдавна — студено отвърна Кетъл. — По времето, когато младежите уважаваха по-възрастните.

На лицето на шута грейна весела усмивка. Кетъл, изглежда, усети, че е спечелила, защото остави чашата в паницата си и ми ги подаде.

— Твой ред е да измиеш съдовете — строго заяви тя. После се изправи и влезе в шатрата.

Докато бавно събирах съдовете, за да ги измия с чист сняг, до мен се приближи Кетрикен.

— Какво подозираш — с присъщата си безцеремонност попита тя. — Смяташ ли, че Кетъл ни е враг?

— Не. Едва ли. Но мисля, че е… нещо. Не обикновена старица с религиозен интерес към шута. Нещо повече.

— Но нямаш представа какво, така ли?

— Нямам. Само съм забелязал, че изглежда, знае много повече неща за Умението, отколкото би трябвало. И все пак през живота си старите хора събират много странна информация. Може да няма нищо особено. — Вдигнах поглед към върховете на дърветата, които леко се поклащаха на вятъра. — Смяташ ли, че през нощта ще завали сняг?

— Почти със сигурност. И ще имаме късмет, ако спре до сутринта. Трябва да съберем още дърва и да ги оставим до вратата на шатрата. Не, не ти. Ти влизай вътре. Ако сега се изгубиш някъде, в тая тъмница никога няма да те намерим.

Понечих да възразя, ала тя ме спря с въпрос.

— Моят Искрен. Той е по-добре обучен от теб в Умението, нали?

— Да.

— Мислиш ли, че този път е привлякъл и него, както привлича теб?

— Почти със сигурност. Но той винаги е бил много по-силен от мен по отношение на Умението и упоритостта.

На устните й заигра тъжна усмивка.

— Да, той е упорит, наистина. — Внезапно Кетрикен тежко въздъхна. — Ще ми се да бяхме обикновени мъж и жена и да живеехме далеч от морето и планините. И нещата да бяха съвсем прости.

— И на мен ми се иска — тихо отвърнах аз. — Иска ми се да имам мазоли на ръцете от проста работа и свещите на Моли да осветяват нашия дом.

— Надявам се да го получиш, Фиц — промълви Кетрикен. — Наистина. Но дотогава ни остава да извървим дълъг път.

— Така е — съгласих се. И помежду ни се възцари мир. Не се съмнявах, че ако обстоятелствата го наложат, тя ще ми отнеме дъщеря ми за трона. Ала не можеше да промени отношението си към дълга и жертвата повече, отколкото можеше да промени кръвта и костите си. Тя бе такава, каквато бе. Не че искаше да ми вземе детето.

Единственото, което трябваше да направя, за да запазя дъщеря си, беше да й върна мъжа.

Тази нощ си легнахме по-късно от обикновено. Шутът пръв застана на пост, въпреки бръчките от умора по лицето му. Придобитият от кожата му оттенък на слонова кост му придаваше ужасен вид, когато му бе студено, като статуя на нещастието, издялана от стар кокал. Денем ние не забелязвахме студа, но ми се струва, че шутът никога не можеше да се стопли. Въпреки това се уви в одеяла и без да се оплаква, излезе навън. Вятърът започваше да се усилва.

Отначало бурята бушуваше високо във върхарите на дърветата. По шатрата се сипеха иглички, а после и клонки, и замръзнал сняг. Студът се изостряше и се промъкваше под одеялата и дрехите. По средата на смяната на Славея Кетрикен я повика вътре и й каза, че сега бурята щяла да ни пази. Когато певицата влезе в шатрата, вълкът я последва. За мое облекчение никой не възрази. Само Славея отбеляза, че бил внесъл сняг, но шутът й отговори, че по него имало по-малко, отколкото по нея. Нощни очи незабавно дойде в нашата част на шатрата и легна между шута и външната стена. Той отпусна голямата си глава на гърдите му, въздъхна и затвори очи. Почти изпитах ревност.

„На него му е по-студено, отколкото на теб. Много по-студено. А и в града, където дивечът беше съвсем малко, той често ми даваше храна.“

„Така. Значи той е от глутницата, така ли?“ — развеселен попитах аз.

„Ти ми кажи — предизвика ме Нощни очи. — Той ти спаси живота, хранеше те и споделяше бърлогата си с теб. От нашата глутница ли е, или не?“

„Предполагам, че е от нашата глутница“ — след кратък размисъл отстъпих аз. Никога не бях разглеждал нещата в такава светлина. Незабелязано се преместих малко по-близо към шута.

— Студено ли ти е?

— Докато треперя, не — нещастно отвърна той. — Всъщност откакто вълкът легна между мен и стената, ми стана по-топло. Той излъчва много топлина.

— Благодарен ти е, че си го хранил в Джаампе.

Шутът ме изгледа с присвити очи в полумрака.

— Наистина ли? Мислех, че паметта на животните не е чак толкова дълга.

Думите му ме накараха да се замисля.

— Обикновено не е. Но тази вечер той си спомня, че си го хранил, и ти е признателен.

Шутът вдигна ръка и предпазливо почеса Нощни очи зад ушите. Вълкът изръмжа от удоволствие и радостно се примъкна към него. Отново се удивих на всички промени, които наблюдавах в него. Все по-често реакциите и мислите му представляваха смесица от човек и вълк.

Бях прекалено уморен, за да мисля много за това. Затворих очи. След известно време осъзнах, че стискам клепачи и зъби, но не мога да заспя. Просто исках да се откъсна от съзнанието си, толкова бях изтощен, но Умението така ме заплашваше и мамеше, че не можех да се отпусна. Въртях се, опитвах се да си намеря по-удобна поза, докато Кетъл от другата ми страна ядосано не ме попита дали нямам бълхи. Помъчих се да не шавам.

Вперих поглед в тавана на шатрата и се заслушах във воя на вятъра навън и в тихото дишане на спътниците си. Затворих очи и отпуснах мускулите си в опит да дам покой поне на тялото си. Отчаяно исках да заспя. Ала сънищата на Умението ме теглеха като остри кукички в ума ми. Повечето бяха ужасни. Някаква церемония на претопяване в крайбрежно село, буен огън, пламтящ в яма, пленници, влачени от надаващи триумфални викове островитяни. Предлагаха им да избират да ги претопят или да ги хвърлят в ямата. Децата гледаха. Отдръпнах ума си от кладата.

Поех си дъх и успокоих очите си. Сън. Спалня в замъка Бъкип. Лейси грижливо сваляше дантела от стара сватбена рокля. Устните й бяха неодобрително стиснати.

— Това ще ни донесе добри пари — каза й Търпение. — Сигурно достатъчно, за да осигурим провизии на стражевите кули за още цял месец. Той щеше да разбере, че го правим заради Бък. — Тя държеше главата си изправена и в черната й коса имаше повече сиви нишки, отколкото си спомнях. Пръстите й сваляха нанизите с мънички бисери, които лъщяха на деколтето на роклята. Времето бе придало на белия плат цвят на слонова кост и полите се спускаха като водопад по скутовете на двете жени. Търпение внезапно наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо, и озадачено свъси вежди. Избягах.

Наложих цялата си воля, за да отворя очи. Огънят в малкия мангал догаряше и хвърляше червеникави отблясъци. Загледах се в коловете, които поддържаха опънатите кожи. Успокоих дишането си. Не смеех да си мисля за нищо, което можеше да ме съблазни надалеч от живота ми, нито за Моли, нито за Бърич, нито за Искрен. Опитах се да открия някакъв неутрален образ, за да дам на ума си покой, нещо без особено значение за мен. Представих си пуст пейзаж. Равнина, покрита с бял сняг, под спокойно нощно небе. Блажена неподвижност… потънах в нея като в пухено легло.

Появи се бързо препускащ ездач, ниско приведен над шията на коня. Двамата излъчваха проста красота: носещият се напред кон, развяващият се плащ на мъжа и буйно летящата във въздуха опашка на животното. Известно време нямаше нищо повече, само тъмния кон и ездача, които летяха в лунната нощ. Конят без усилие свиваше и разпускаше мускулите си и мъжът леко седеше на гърба му, почти сякаш издигнат малко над него. Лунните лъчи сребрееха на челото му и осветяваха еленовия му медальон. Сенч.

Видях още трима конници. Двама идваха отзад, но техните коне препускаха уморено и тежко. Самотният ездач щеше да им избяга, ако преследването продължеше още много. Третият преследвач пресичаше равнината под ъгъл спрямо другите. Пъстрият кон се движеше уверено, без да обръща внимание на по-дълбокия сняг, през който газеше. Дребният конник яздеше опитно — жена или младеж. Лунната светлина танцуваше по изтегления му меч. Отначало изглеждаше, че младият ездач ще пресече пътя на Сенч, но старият убиец го видя, даде команда на коня си и той полетя още по-бързо. Представляваха невероятна гледка. Оставиха двамата тътрещи се преследвачи далеч зад себе си, но пъстрият жребец стигна до отъпканата пътека и ускори ход. Известно време изглеждаше, че Сенч ще избяга, ала пъстрият имаше повече сили и започна да скъсява дистанцията. Сенч се обърна на седлото и приветствено вдигна ръка. Преследвачът му извика и в студения въздух се разнесе тънък женски глас:

— За Искрен, истинския крал! — Тя му подхвърли торба и хвана хвърления от него пакет. Сетне се разделиха в противоположни посоки. Екотът на конски подкови заглъхна в нощта.

Изтощените коне на преследвачите бяха изпотени и от кожата им се вдигаше пара. Ездачите стигнаха до мястото, където се бяха разделили другите двама, спряха и почнаха да ругаят. Чух отделни откъси от разговора им.

— Проклети съучастници на Пророците!

— Сега не знаем у кого е!

И накрая:

— Няма да се върнем, за да ни набият с камшик заради тая каша!

Двамата, изглежда, стигнаха до съгласие, защото оставиха конете да си отдъхнат.

За кратко се върнах при себе си. Беше ми странно да открия, че се усмихвам въпреки потта, която покриваше лицето ми. Умението бе силно и истинско. Дишах дълбоко от напрежение. Опитах се да се отдръпна от него, ала сладостният поток на познанието беше прекалено съблазнителен. Бях във възторг от бягството на Сенч, радвах се, че има хора, които работят на страната на Искрен. Светът широко се разтвори пред мен и ме изкушаваше като поднос със сладки. Сърцето ми мигом направи своя избор.

 

 

Дереше се бебе — по онзи безкраен, безнадежден и присъщ единствено на пеленачетата начин. Моята дъщеря. Лежеше в леглото, все още увита в одеяло, покрито с дъждовни капки. Лицето й бе зачервено от напрягане. Едва сдържаното раздразнение в гласа на Моли ме уплаши.

— Млъкни. Не можеш ли просто да млъкнеш?

Гласът на Бърич, строг и уморен.

— Не й се карай. Тя е още бебе. Сигурно просто е гладна.

Моли стоеше със силно стиснати устни и скръстени на гърдите ръце. Бузите й бяха червени, косата й висеше на мокри кичури. Бърич закачи подгизналия си плащ. Бяха ходили някъде заедно и току-що се връщаха. Огънят беше угаснал, в хижата бе студено. Бърич отиде при огнището, тежко приклекна, като щадеше коляното си, и започна да избира подпалки. Усещах напрежението му и знаех, че прави всичко възможно, за да се овладее.

— Погрижи се за детето — тихо каза той. — Аз ще запаля огъня и ще сложа да се стопли вода.

Моли си свали плаща и решително отиде да го закачи до неговия. Виждах, че не може да понася да й говори така. Бебето продължаваше да се дере, безмилостно настоятелно като зимния вятър навън.

— Студено ми е, уморена съм, гладна съм и съм мокра. Тя ще трябва да се научи, че понякога просто се налага да чака.

Бърич се наведе да раздуха искрата и тихо изруга, когато не прихвана.

— На нея също й е студено, гладна е, уморена е и е мокра — отбеляза той и упорито продължи да удря с огнивото. — И е прекалено мъничка, за да направи нещо. Затова плаче. Не за да те измъчва, а за да ти каже, че има нужда от помощ. Това е същото като джавкането на кутрето или цвъртенето на пилето. Не го прави, за да те дразни. — Гласът му се повишаваше с всяко следващо изречение.

— Не! Прави го точно за да ме дразни! — Заяви Моли и предизвикателно се обърна. — Просто не спира да плаче. Омръзна ми да се занимавам с нея. И започва да се разглезва. Реве само за да я взема на ръце. Вече нямам нито минутка за себе си. Нощем не ме оставя да спя. Нахрани бебето, изкъпи бебето, преповий бебето, полюлей бебето. Това е целият ми живот — гневно изреди мъките си тя. Блясъкът в очите й беше същият, с който я бях виждал да се изправя срещу баща си, и знаех, че очаква Бърич да стане и да се приближи към нея. Вместо това той доволно изсумтя, когато нагоре се стрелна тесен огнен език и подпали парче брезова кора. Дори не се обърна да погледне Моли и плачещото дете. Удивих се, че може да не усеща беснеещата зад гърба му Моли. Аз нямаше да съм толкова спокоен, ако тя стоеше зад мен с такова изражение.

Едва когато огънят забумтя, Бърич се обърна. Не към нея, а към бебето. Мина покрай Моли, като че ли я нямаше. Не зная дали забеляза, че тя се готви за внезапния удар, който почти очакваше от него. Сърцето ми се сви, когато видях белега, останал й от баща й. Бърич се наведе над бебето и започна да му говори успокоително. С благоговение наблюдавах как вещо го преповива. Той се огледа, после взе вълнената риза, която висеше на облегалката на един от столовете, и го уви в нея. Дъщеря ми продължаваше да плаче, но вече с малко по-различен глас. Бърич я притисна към рамото си и със свободната си ръка напълни гърнето и го сложи на огъня. Като че ли Моли изобщо я нямаше. Лицето й пребледня и очите й станаха огромни, докато той отмерваше овеса. Когато установи, че водата още не е кипнала, Бърич седна с бебето и ритмично започна да го потупва по гърба. Плачът стана по-колеблив, сякаш момиченцето се бе уморило.

Моли отиде при тях.

— Дай ми я. Аз ще я нахраня.

Бърич бавно я погледна. Лицето му остана безизразно.

— Когато се успокоиш и искаш да я подържиш, ще ти я дам.

— Веднага ми я дай! Тя е мое дете — изсумтя Моли и протегна ръце. Бърич я спря с очи и тя се отдръпна. — Да ме засрамиш ли се опитваш? — Гласът й изтъняваше. — Тя е мое дете. Имам право да я гледам както сметна за подходящо. Няма нужда постоянно да я държат на ръце.

— Вярно е — спокойно се съгласи той, но не понечи да й даде детето.

— Смяташ ме за лоша майка. Но какво знаеш ти за децата, за да твърдиш, че греша?

Бърич стана и леко се олюля на болния си крак. Отмери нужното количество овес, изсипа го във врящата вода и го разбърка. После захлупи гърнето и го премести малко настрани от огъня. И всичко това като държеше бебето в другата си ръка. Виждах, че напрегнато мисли.

— Може би не знам нищо за децата. Но знам за малките животни. Жребчета, кутрета, телета, прасенца. Дори ловджийски котки. Зная, че ако искаш да ти имат доверие, често ги докосваш, когато са малки. Внимателно, но твърдо, за да вярват в силата ти.

Той се насочваше към целта си. Стотици пъти бях чувал тази лекция, обикновено изнасяна пред нетърпеливи конярчета.

— Не им крещиш, не правиш резки движения, които изглеждат заплашителни. Даваш им хубава храна и прясна вода, поддържаш ги чисти и ги подслоняваш от лошото време. — Бърич обвинително сниши глас. — Не си изпускаш нервите и не бъркаш наказанието с дисциплината.

Думите му смаяха Моли.

— Дисциплината идва от наказанието. Детето се научава на дисциплина, когато получава наказание, задето е направило нещо лошо.

Бърич поклати глава.

— Ще ми се да „накажа“ оня, който ти го е внушил — рече той и в гласа му се прокрадна предишната му сприхавост. — Какво всъщност си научила от това, че баща ти си е изливал яда върху теб? Че е слабост да проявяваш нежност към детето си ли? Че понеже си голяма, не ти подхожда да държиш на ръце дъщеря си, когато плаче, защото иска да е с теб ли?

— Не искам да приказвам за баща ми — неуверено рече Моли.

После протегна ръце към бебето като дете — към любимата си играчка, и Бърич й го подаде. Моли седна пред огнището и разтвори блузата си. Момиченцето лакомо потърси гръдта й и мигом утихна. Известно време единствените звуци бяха вятърът, който шепнеше навън, къкренето на гърнето и пращенето на огъня. — И ти не винаги си бил търпелив с Фиц, когато е бил малък — укоризнено каза тя.

Бърич кратко се засмя.

— Струва ми се, че никой нямаше да може постоянно да проявява търпение към Фиц. Когато ми го доведоха, беше на пет-шест години и не знаех нищо за него. А и бях човек с много други интереси. За известно време можеш да затвориш жребче в обора или да завържеш куче. Но с децата не е така. Нито за миг не бива да забравяш, че имаш дете. — Той безпомощно сви рамене. — Преди да се усетя Фиц се превърна в център на живота ми. — Странна пауза. — После ми го взеха и аз им позволих… А сега е мъртъв.

Мълчание. Отчаяно ми се искаше да се пресегна към двамата, да им кажа, че съм жив. Но не можех. Чувах ги, виждах ги, ала не можех да ги достигна. Като вятъра над къщата аз ревях и блъсках стените, но напразно.

— Какво да правя? Какво ще стане с нас — внезапно, без да се обръща към никого, попита Моли. — Нямам съпруг, с дете съм и не мога да си изкарвам сама прехраната. Всичките ми спестявания се стопиха. — Тя погледна Бърич. — Бях ужасно глупава. Винаги съм вярвала, че той ще дойде да ме потърси, че ще се ожени за мен. Но той не дойде. И никога няма да дойде. — Притиснала бебето към себе си, Моли започна да се люлее. По бузите й се стичаха сълзи. — Не си мисли, че днес не чух оня старец, оня, дето каза, че ме бил виждал в Бъкип и че съм била уличницата на копелето-осезател. След колко време тази история ще стигне до Рибарски бряг? Вече няма да смея да ходя в града, няма да мога да вървя с изправена глава.

Нещо в Бърич угасна. Той се изгърби, опря лакът върху коляното си, подпря брадичката си с юмрук.

— Мислех, че не си го чула. Ако не беше толкова стар, щях да го накарам да плати за думите си.

— Не можеш да предизвикаш човек, задето е казал истината — отчаяно отвърна Моли.

Това го накара да вдигне глава.

— Ти не си уличница — разпалено заяви Бърич. — Ти беше съпруга на Фиц. Не си виновна, че не го знаят всички.

— Негова съпруга — иронично рече Моли. — Не бях негова съпруга, Бърич. Той така и не се ожени за мен.

— Така ми говореше за теб. Заклевам се. Ако не беше умрял, щеше да се върне. Щеше. Винаги е искал да се ожени за теб.

— О, да, той искаше много неща. И много лъжеше. Намеренията не са дела, Бърич. Ако всяка жена, която е чувала някой мъж да й обещава да се ожени за нея, беше съпруга, е, на света нямаше да има толкова много копелета. — Тя изправи рамене и с уморено примирение избърса сълзите от лицето си. Бърич не й отговори. Моли погледна мъничкото личице, което най-сетне бе спокойно. Бебето заспа. Тя пъхна кутре в устата му, за да освободи зърното си. След това закопча блузата си и се усмихна. — Струва ми се, че напипвам зъбче. Може затова да плаче.

— Зъбче ли? Дай да видя — възкликна Бърич, приближи се и се наведе над дъщеря ми, докато Моли внимателно разтваряше розовите й устнички. Детето се дръпна насън и се намръщи. Бърич нежно го пое от ръцете й, занесе го на леглото и го зави с ризата си. Моли вдигна капака на гърнето и разбърка кашата.

— Аз ще се грижа за вас — неловко каза Бърич. Не откъсваше поглед от бебето. — Не съм толкова стар, че да не работя. Докато съм в състояние да въртя брадва, можем да продаваме дърва в града. Ще се оправим.

— Изобщо не си стар — разсеяно отвърна Моли, докато солеше кашата. После седна край огъня, извади от кошницата до стола си дреха за кърпене и започна да я върти в ръцете си, като се чудеше откъде да започне. — Всеки ден сякаш се събуждаш различен. Погледни тази риза. Шевът на рамото е разпран, като че ли е на растящо момче. Струва ми се, че от ден на ден се подмладяваш. Но аз с всеки изтекъл час се чувствам все по-стара. И не мога вечно да разчитам на теб, Бърич. Трябва да уредя живота си. Някак си. Само че в момента не се сещам с какво да започна.

— Тогава засега не се безпокой за това — успокоително отвърна Бърич и се приближи, за да застане зад стола й. Вдигна ръце, като че ли се канеше да ги постави на раменете й, но вместо това ги скръсти на гърдите си. Скоро ще дойде пролетта. Ще си засадим градина и пак ще ловим риба. Може да се цаня на работа в Рибарски бряг. Ще видиш, ще се оправим.

Оптимизмът му зарази и нея.

— Трябва още сега да изплета няколко кошера. С малко късмет мога да развъдя пчели. Знам една поляна с много цветя на хълмовете, където през лятото е пълно с пчели. Ако направим кошерите там, пчелите ще се заселят ли в тях?

Моли се усмихна.

— Те не са като птиците, глупчо. Роят се само, когато в стария кошер станат прекалено много. Може да хванем някой рояк така, но чак в края на лятото или наесен. Не. Напролет, когато пчелите започнат да се раздвижват, ще се опитаме да открием хралупа с пчели. Когато бях малка, помагах на баща ми да ловим пчели. Примамваш ги с паница затоплен мед. Първо идва една, после още една. Ако знаеш как, а аз зная, можеш да ги проследиш чак до хралупата им. Това е само началото, разбира се. После трябва да накараш рояка да излезе от хралупата и да влезе в кошера, който си направил. Понякога, ако дървото е малко, можеш просто да го отрежеш и да го вземеш заедно с хралупата.

— Пчелите не те ли жилят — скептично попита Бърич.

— Не и ако правиш всичко както трябва — спокойно отвърна Моли.

— Ще трябва да ме научиш — смирено каза той.

Моли се обърна и го погледна. Усмихна се, ала усмивката й не беше като някогашната. Тази усмивка показваше, че двамата се преструват. Любимата ми вече знаеше, че не може да вярва напълно на нито една надежда.

— Ако ти ме научиш на четмо и писмо. Лейси и Търпение започнаха и мога малко да чета, но писането ми е по-трудно.

— Ще те науча, а после ще науча и Копривка — обеща й той.

Копривка. Тя беше нарекла дъщеря ми Копривка, на името на растението, което обичаше, въпреки че оставяше обриви по ръцете й. Така ли мислеше за нашата дъщеря — че носи болка едновременно с радостта? Нещо привличаше вниманието ми, ала аз яростно се вкопчих на мястото си. Щом не бях в състояние повече да се приближа до Моли, щях да взема всичко, каквото можех.

„Не — твърдо заяви Искрен. — Върви си оттам. Излагаш ги на опасност. Смяташ ли, че ще се посвенят да ги погубят, ако решат, че така ще те наранят и отслабят?“

Внезапно се озовах при него. Той бе някъде на студено и тъмно. Опитах се да видя района наоколо, но Искрен ме заслепи. Без никакво усилие ме заведе там въпреки волята ми, без никакво усилие ми затвори очите. Силата на Умението му ме уплаши. И в същото време усетих, че е уморен, уморен почти до смърт, въпреки тази огромна мощ. Умението беше като силен жребец и Искрен бе разплитащото се въже, с което беше завързан.

„Идваме при теб“ — съобщих му аз, макар че нямаше нужда.

„Зная. Побързайте. И повече не прави така, повече не мисли за тях и никога не си помисляй имената на онези, които искат да ни навредят. Тук всеки шепот е вик. Те имат способности, каквито не можеш да си представиш, сила, на която не си способен да устоиш. Враговете ти могат да те следват навсякъде. Затова не оставяй следа.“

„Но къде си ти?“ — попитах го, докато ме отблъскваше от себе си.

„Открий ме!“ — заповяда ми Искрен и ме върна при тялото и живота ми.

 

 

Задъхано седнах на одеялото си. Все едно се бях борил и ме бяха повалили по гръб. Шумно си поех дъх и напълних дробовете си. Огледах се в мрака. Навън виеше виелица. Мангалът излъчваше червено сияние в средата на шатрата и осветяваше само сгушеното тяло на спящата Кетъл.

— Добре ли си — тихо ме попита шутът.

— Не — прошепнах аз. Отпуснах се до него. Изведнъж ме обзе такава умора, че не можех да мисля, не можех да изрека нито дума. Потта по тялото ми изстина и се разтреперих. Шутът ме изненада, като ме прегърна. Признателно се притиснах към него. Съчувствието на моя вълк ме обгърна. Зачаках шутът да каже нещо успокоително. Той бе прекадено умен, за да опита. Заспах като копнеех за думи, които не съществуваха.