Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Придворният убиец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Assassin’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Робин Хоб. Тронът

Придворният убиец, Книга III

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Издател: „Амбър“ — ИК „БАРД“

ISBN 954-585-276-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

2
Раздялата

След като се короняса, принц Славен всъщност остави Крайбрежните херцогства на произвола на съдбата. Ограби всички пари, които успя да открие в Бъкип, както и в голяма част от херцогство Бък. От крепостта отмъкна коне и добитък и установи новото си седалище в Трейдфорд. Отмъкна и мебелите и библиотеката на кралската резиденция, като подели някои между херцозите и благородниците си във вътрешността като подарък или направо им ги продаде. Хамбари, изби, оръжейни, всичко беше плячкосано.

Той обяви, че ще отведе болния крал Умен и бременната и овдовяла съпруга на престолонаследника Кетрикен в Трейдфорд, за да са в безопасност от алените кораби, които опустошаваха Крайбрежните херцогства. Това също бе повод за плячкосването на мебели и ценности от Бъкип. Ала след смъртта на Умен и изчезването на Кетрикен принц Славен се лиши дори от това неубедително оправдание. Въпреки това веднага след коронацията той напусна Бъкип. Говореше се, че когато неговият Съвет на знатните оспорил решението му, той заявил, че Крайбрежните херцогства му носели само войни и разходи, че винаги изсмуквали като пиявица средствата на Вътрешните херцогства и че желаел на островитяните щастие с това скалисто и безрадостно място. По-късно Славен отрече да е изричал такива думи.

След изчезването на Кетрикен крал Славен остана в положение без исторически прецедент. Детето, което носеше Кетрикен, очевидно беше следващият престолонаследник. Ала и двамата бяха изчезнали при извънредно подозрителни обстоятелства. Не всички бяха убедени, че не го е извършил самият Славен. Дори Кетрикен да бе останала в Бъкип, детето нямаше да може да приеме титлата поне още седемнадесет години. Славен нямаше търпение колкото може по-скоро да се обяви за крал, но по закон му трябваше признанието и на шестте херцогства. Той си купи короната с много отстъпки за крайбрежните херцози. Най-голямо беше обещанието му, че Бъкип ще продължи да защитава крайбрежието.

Управлението на древната крепост бе предадено на най-големия му племенник, наследник на титлата „херцог на Фароу“. Двадесет и пет годишният лорд Ясен вече нямаше търпение да получи властта от баща си и с радост пое командването на Бъкип и Бък, но нямаше много опит в това отношение. Славен се пренесе във вътрешността на страната и се установи в замъка Трейдфорд на река Вин във Фароу, докато младият лорд Ясен остана в Бъкип с отбрани фароуски стражници. Няма данни Славен да му е оставил някакви средства, затова младежът се опита да измъкне каквото му е необходимо от търговците в града, както и от вече изнемогващите земеделци и пастири от херцогство Бък. Макар да няма признаци, че е изпитвал ненавист към народа на Бък и другите Крайбрежни херцогства, той не прояви и никаква обич към тях.

По онова време в Бъкип живееха и шепа дребни благородници. Повечето земевладелци от Бък бяха по собствените си крепости и полагаха, макар и малки усилия да защитят хората си. Най-високопоставена от обитателите на Бъкип беше лейди Търпение, някогашна съпруга на престолонаследника преди мъжът й принц Рицарин да отстъпи трона на по-малкия си брат Искрен. Бъкип се охраняваше от бъкските ратници, както и от личната стража на Кетрикен и неколцина души от стражата на крал Умен. Бойният им дух бе нисък, тъй като не получаваха редовно платата си и ги хранеха зле. Лорд Ясен беше довел със себе си своята стража и очевидно я предпочиташе пред местните. Положението още повече се усложняваше от неясната военна йерархия. Бъкските ратници формално бяха под командването на фароуския капитан Кефел, командир на стражата на лорд Ясен. Всъщност Напръстник от стражата на кралицата, Рязко от бъкипската стража и старият Ред от стражата на крал Умен се съюзиха и образуваха отделен съвет. Ако редовно докладваха на някого, това бе на лейди Търпение. Скоро бъкските ратници започнаха да я наричат „господарката на Бъкип“.

Дори след коронясването си Славен продължаваше да е ревнив към титлата си. Той прати вестители нашир и длъж, за да дирят информация за Кетрикен и нероденото дете. Подозренията му, че може да е потърсила убежище при баща си крал Ейод в Планинското кралство, го накараха да поиска от него да я върне. Когато Ейод му отговори, че местонахождението на престолонаследницата на Шестте херцогства не интересувало планинския народ, Славен гневно прекъсна връзките с Планинското кралство, прекрати търговията и се опита да затвори границите дори за обикновените пътници. В същото време плъзнаха слухове, почти със сигурност разпространявани по заповед на Славен, че детето на Кетрикен не било от Искрен и следователно нямало право да заеме трона на Шестте херцогства.

Това бяха тежки времена за обикновените хора от Бък. Изоставен от своя крал и защитаван от съвсем малка и зле поддържана войска, народът остана без кормило в бурно море. Което не успяваха да плячкосат или унищожат пиратите, ограбваха го под формата на данъци хората на Ясен. По пътищата бродеха разбойници, защото когато честният човек не може да си изкарва прехраната, народът се разбунва. Дребните фермери се отказваха от надеждата да заживеят нормално и бягаха от крайбрежието, за да станат просяци и крадци, а жените им — проститутки в градовете във вътрешността. Търговията замря, защото корабите рядко се завръщаха.

Двамата със Сенч седяхме на пейката пред хижата и разговаряхме. Не приказвахме за важни неща, нито за съдбоносните събития от миналото. Не обсъждахме моето завръщане от гроба, нито настоящото политическо положение. Той говореше за нашите общи спомени, сякаш си идвах от дълго пътуване. Катерицата Слинк остаряваше — предната зима беше сковала крачетата й и дори настъпването на пролетта не я бе ободрило. Сенч се боеше, че няма да издържи до края на годината. Той най-после беше успял да изсуши листа от флаг, без да мухлясат, но бе установил, че сушената билка е съвсем слаба. И на двамата ни липсваха сладките на готвачката Сара. Сенч ме попита дали искам нещо от стаята си. Славен я бил претърсил и всичко било в безпорядък, но едва ли липсвало нещо. Попитах го дали си спомня гоблена с крал Мъдрост и Праотеца. Той отговори утвърдително, ала гобленът бил прекалено тежък, за да го влачи тук. Измъчено го погледнах и Сенч веднага омекна. Щял да намери някакъв начин.

Усмихнах се.

— Пошегувах се, Сенч. Този гоблен ми носеше само кошмари, когато бях малък. Не. В стаята ми няма нищо, което вече да има значение за мен.

Той ме погледна тъжно.

— Загърбваш целия си живот само с дрехите на гърба си и една обеца, така ли? И казваш, че не искаш да вземеш нищо. Това не ти ли се струва странно?

За миг се замислих. Мечът, който ми беше подарил Искрен. Сребърният пръстен на Руриск, който бях получил от крал Ейод. Една игла от лейди Грация. Гайдата на Търпение — надявах се, че си я е взела. Рисунките и документите ми. Кутията, която бях издялал, за да държа в нея отровите си. С Моли никога не си бяхме разменяли подаръци. Тя никога не би ми позволила да й подаря нещо и на мен не ми беше хрумвало да открадна панделка от косата й. Ако бях…

— Не. Най-добре е напълно да скъсам с миналото. Макар че ти забрави нещо. — Обърнах яката на грубата си риза, за да му покажа малкия рубин, инкрустиран в среброто. — Иглата, която ми даде Умен, за да ме обяви за свой. Още я пазя. — С нейна помощ Търпение беше закрепила савана ми.

— Все още съм изненадан, че стражата на Славен не те е обрала. Сигурно Осезанието има толкова лоша слава, че са се страхували от теб, макар и мъртъв.

Вдигнах ръка и докоснах счупения си нос.

— Не забелязах да изпитват страх от мен.

Сенч ми се усмихна криво.

— Безпокои те носът ти, нали? Според мен това придава на лицето ти повече характер.

Погледнах го с присвити очи — заради слънцето.

— Наистина ли?

— Не. Просто съм любезен. Всъщност не е чак толкова зле. Все едно някой се е опитал да го намести.

Потръпнах от мъчителния спомен.

— Не искам да мисля за това.

Лицето му внезапно помръкна от болка за мен. Извърнах очи, неспособен да понеса съжалението му. Спомените за побоите, на които ме бяха подложили, бяха по-поносими, когато се преструвах, че за тях не знае никой друг. Срамувах се от онова, което ми бе сторил Славен. Отпуснах главата си на затоплената от слънцето стена на хижата и дълбоко си поех дъх.

— Така. Какво става долу, където все още има живи хора?

Сенч се прокашля и прие промяната на темата.

— Какво знаеш всъщност?

— Почти нищо. Че Кетрикен и шутът са избягали. Че Търпение може да е получила вест от Кетрикен. Че Славен е бесен на крал Ейод и е прекъснал търговските връзки. Че Искрен е жив, но никой не е чувал нищо за него.

— Чакай, чакай! — Сенч се наведе напред. — Слухът за Кетрикен… спомняш си го от оная вечер, когато с Бърич разговаряхме за това.

Извърнах се.

— Също както ти може да си спомняш стар сън. С размити краски и разбъркани събития. Само че те чух да казваш нещо за това.

— Ами това за Искрен? — От внезапната му сериозност ме побиха ледени тръпки.

— Онази нощ той се свърза с мен чрез Умението — тихо отвърнах аз. — И тогава ви казах, че е жив.

— По дяволите! — Сенч скочи и яростно закрачи пред мен. Никога не го бях виждал такъв и сега го зяпнах, изпълнен с почуда и страх. — С Бърич не обърнахме внимание на думите ти! О, зарадвахме се, когато те чухме да ги произнасяш, и когато ти избяга навън, Бърич каза: „Нека върви, тази нощ той постигна много, спомни си своя принц“. И забравихме за това. По дяволите! — Сенч ненадейно се закова на място и насочи показалец към мен. — Разкажи ми всичко.

Започнах да тършувам в паметта си. Бе ми трудно да подредя нещата — сякаш ги бях видял с вълчи очи.

— Той беше студен. Но жив. Или уморен, или ранен. Някак по-бавен. Опитваше се да се свърже с мен и аз го отблъсквах, затова ме караше да пия. За да събори стените ми, предполагам…

— Къде беше?

— Не знам. Сняг. Гора. — Продължих да ровя из призрачните спомени. — Струва ми се, че самият той не знаеше къде е.

Сенч впи в мен зелените си очи.

— Усещаш ли го? Можеш ли да ми кажеш, че е жив?

Поклатих глава. Сърцето ми започваше да се блъска в гърдите ми.

— Можеш ли да се свържеш с него?

Пак поклатих глава. Стомахът ми се сви.

Раздразнението на Сенч растеше с всяко следващо поклащане на главата ми.

— По дяволите, Фиц, трябва!

— Не искам — внезапно извиках. Бях скочил.

„Бягай! Бягай колкото можеш по-бързо!“

Направих го. Изведнъж се оказа съвсем просто. Избягах от Сенч и хижата, сякаш ме гонеха всички дяволи на адските острови. Сенч извика след мен, но аз отказах да чуя думите му. Тичах и веднага щом се скрих сред дърветата, до мен се озова Нощни очи.

„Не натам, натам е Сърцето на глутницата — предупреди ме той. Затова продължихме нагоре по хълма, надалеч от потока, към надвисналия над брега къпинак, където в бурни нощи се подслоняваше Нощни очи. — Какво беше това? Каква беше опасността?“ — попита приятелят ми.

„Той искаше да се върна — признах след малко. Опитах се да го изразя така, че Нощни очи да ме разбере. — Искаше да… вече да не съм вълк.“

Изведнъж ме побиха тръпки. Като го обяснявах на Нощни очи, се бях изправил лице в лице с истината. Изборът беше прост. Да съм вълк, да нямам минало и бъдеще, само настояще. Или да съм човек, измъчен от миналото си, чието сърце се изпълва със страх. Можех да вървя на два крака и да позная срама и боязънта като начин на живот. Или да тичам на четири крака и да забравя всичко, докато накрая дори Моли се превърне само в приятна миризма, която си спомням. Неподвижно седях под къпините, отпуснал ръка на гърба на Нощни очи, отправил поглед към място, което можех да видя единствено аз. С наближаването на нощта светлината бавно се променяше. Решението ми се оформяше бавно и неизбежно като спускащия се мрак. Сърцето ми плачеше, ала алтернативата бе непоносима.

Прибрах се вкъщи с подвита опашка. Чувствах се странно отново да се завърна в хижата като вълк, да усетя миризмата на дима като нещо човешко, да премигна към процеждащата се през капаците на прозорците светлина. Неохотно откъснах ума си от този на Нощни очи.

„Не предпочиташ ли да ловуваш с мен?“

„Много бих искал да ловувам с теб. Но тази нощ не мога.“

„Защо?“

Поклатих глава. Решението ми бе толкова неукрепнало и ново, че не посмях да го подложа на изпитание, като отговоря. Спрях в края на гората, за да изтупам дрехите си от листата и пръстта, да пригладя косата си и да я завържа на опашка. Надявах се, че лицето ми не е мръсно. Изправих рамене и се насилих да закрача към хижата, да отворя вратата, да вляза и да ги погледна. Чувствах се ужасно уязвим. Те бяха приказвали за мен. Знаеха почти всичките ми тайни. Разклатеното ми достойнство окончателно се разпадна. Как можех да се изправя пред тях и да очаквам да се отнасят към мен като към човек? И все пак не можех да ги виня. Те се бяха опитали да ме спасят. От самия мен, да, но въпреки това да ме спасят. Не бяха виновни, че спасеното от тях не си струваше.

Влязох. Двамата седяха на масата. Ако бях избягал така преди няколко седмици, когато се върнех, Бърич щеше да скочи и да ме зашлеви. Знаех, че с това вече е свършено, ала споменът ме изпълни с предпазливост, която не можех да скрия напълно. На лицето му обаче се изписа само облекчение. Сенч ме наблюдаваше със срам и загриженост.

— Не исках да те притискам толкова силно — сериозно каза той, преди да успея да отворя уста.

— Не си — тихо отвърнах аз. — Само докосна мястото, което притисках самият аз. Понякога човек не съзнава колко тежко е ранен, докато някой друг не пъхне пръст в раната.

Седнах до тях. След седмици на проста храна видът на сиренето, меда и бъзовото вино на едно място почти ме смая. Към пъстървата, която беше уловил Бърич, имаше и самун хляб. Известно време само ядохме, без да приказваме за нищо. Това като че ли поуспокои странното усещане. Ала в момента, в който се нахранихме и вдигнахме масата, напрежението се върна.

— Сега разбирам въпроса ти — рязко каза Бърич. Двамата със Сенч го погледнахме изненадано. — Преди няколко дни, когато ме попита какво ще правим. Разбирам, че съм смятал Искрен за мъртъв. Кетрикен носеше неговия наследник, но вече беше на сигурно място в Планините. Не можех да направя нищо повече за нея. Ако по някакъв начин се бях намесил, можех да я издам. Беше най-добре да продължи да се крие при бащиния си народ. Когато детето й навършеше пълнолетие… е, ако дотогава не бях в гроба, щях да направя каквото мога. И виждах службата си към своя крал за свършена. Затова виждах само необходимостта да се грижим за себе си.

— Ами сега — тихо попитах аз.

— Ако Искрен е жив, на престола му седи самозванец. Аз съм се заклел да служа на своя крал. Сенч също. Както и ти. — Двамата напрегнато се взираха в мен.

„Избягай пак.“

„Не мога.“

Бърич потръпна, сякаш го бях убол с игла. Зачудих се дали ако се запътя към вратата, ще се нахвърли върху мен и ще ме спре. Ала той не каза нищо, дори не помръдна; просто чакаше.

— Аз не. Онзи Фиц умря.

Сякаш го ударих. Но Сенч тихо попита:

— Тогава защо все още носи иглата на крал Умен?

Вдигнах ръка и я свалих от яката си. „Ето — готвех се да кажа, — ето, вземи я, вземи всичко, което върви с нея. Аз свърших. Не ми стига смелост за повече.“ Но вместо да изрека тези думи, продължавах да седя и да я гледам.

— Бъзово вино — предложи Сенч, ала не на мен.

— Тази вечер е студено. Ще направя чай — отвърна Бърич.

Сенч кимна. Седях неподвижно и държах сребърната игла с рубина. Спомнях си ръцете на моя крал, който я промушваше през гънките на момчешката ми риза. „Сега си мой“ — бе казал Умен. Ала той беше мъртъв. Това освобождаваше ли ме от обещанието ми? Ами последните му думи? „Какво съм направил от теб?“ За пореден път заобиколих този въпрос. По-важно бе какво съм сега. Дали бях такъв, какъвто ме беше направил Славен? Или можех да избягам от това?

— Славен ми каза — замислено рекох, — че само трябва да се почеша, за да открия Безименния, момчето-куче. — Вдигнах очи и се насилих да срещна погледа на Бърич. — Може да ми хареса да съм Славен.

— Наистина ли? — попита Бърич. — Имаше време, когато не смяташе така. Кой си ти, Фиц, ако не си кралски човек? Какъв си? Къде ще идеш?

Къде щях да ида, ако бях свободен? При Моли, викаше сърцето ми. Поклатих глава и се отърсих от тази мисъл, преди да ме е изпепелила. Не. Още преди да изгубя живота си бях изгубил нея. Замислих се за своята празна, горчива свобода. Всъщност можех да отида само на едно място. Взех решение, вдигнах глава и твърдо срещнах погледа на Бърич.

— Заминавам. Където и да е. В Халкидските държави. В Бинград. Оправям се с животните и съм приличен писар. Мога да си изкарвам прехраната.

— Несъмнено. Но живуркането не е живот — отбеляза той.

— А какво е живот — внезапно разгневен, попитах аз. Защо трябваше толкова да усложняват нещата? От мен ненадейно бликнаха думи и мисли, като отрова от гнойна рана. — Ти ме накара да се посветя на своя крал и да жертвам всичко останало като теб. Да се откажа от жената, която обичам, и да следвам краля по петите като куче. А когато този крал те изостави? Ти го преглътна и вместо него отгледа копелето му. После ти отнеха всичко — конюшнята, конете, кучетата, хората. Оставиха те без нищо, дори без покрив над главата, същите тези крале, пред които беше положил клетва. И какво направи ти? Тъй като не ти беше останало нищо, ти се вкопчи в мен, измъкна копелето от ковчега и насила му върна живота. Живот, който мразя, живот, който не искам!

Онемял, той ме зяпна. Исках да престана, но нещо не ми позволи. Гневът ми бе като пречистващ огън. Стиснах юмруци и продължих:

— Защо винаги си до мен? Защо винаги ме изправяш, за да ме повалят отново? Защо? За да ти дължа нещо ли? За да имаш право над живота ми, защото нямаш смелост да водиш собствен живот ли? Ти искаш само да ме направиш като себе си, човек без собствен живот, човек, който дава живота си на краля. Не разбираш ли, че не си заслужава да се живее за друг?

Срещнах погледа му и после се извърнах от удивлението и мъката, които видях в очите му.

— Не — след като си поех дъх, тъпо казах аз. — Не разбираш, не можеш да разбереш. Дори не можеш да си представиш от какво си ме лишил. Трябваше да съм мъртъв, но ти не ми позволи да умра. При това с най-добри намерения, защото си вярвал, че постъпваш правилно, независимо дали ми причиняваш болка. Но кой ти даде право над моя живот? Кой ти позволи да постъпиш така с мен?

В стаята не се чуваше нито звук, освен собствения ми глас. Сенч бе като вцепенен. Изражението на Бърич ме разгневи още повече. Той се опита да възвърне гордостта и достойнството си и тихо отвърна:

— Баща ти ме натовари с тази задача, Фиц. Аз направих всичко възможно, момчето ми. Последните думи, които ми каза моят принц, Рицарин, бяха „Отгледай го добре“. И аз…

— И ти се отказа от следващите десет години от живота си, за да отгледаш нечие копеле — с яростен сарказъм го прекъснах аз. — Грижеше се за мен, защото всъщност не можеше да правиш нищо друго. През целия си живот, Бърич, ти си се грижил за някой друг, на първо място си поставял някой друг, жертвал си нормалния си живот заради някой друг. Верен като куче. Това живот ли е? Никога не ти ли се е искало да принадлежиш на самия себе си и сам да взимаш решения? Или причината е страхът? — Почти виках. Когато думите ми се изчерпаха, го погледнах, задъхан от гняв.

Като малък, често си обещавах, че някой ден ще го накарам да си плати за всеки шамар, който ми е зашлевил, за всеки път, когато едва се държах на крака, но той ме караше да чистя конюшнята. С тези думи десетократно бях удържал това детинско обещание. Бърич бе онемял от мъка. Видях, че гърдите му рязко се надигат, сякаш го бях пронизал с кинжал. — Не бях сигурен откъде са дошли тези думи, но беше късно да ги върна. Извинението нямаше да поправи стореното, нямаше да ги промени. Прииска ми се да ме удари.

Той колебливо се изправи и крачетата на стола му изскърцаха по дъсчения под. Самият стол се прекатури с трясък. Бърич, който крачеше съвсем стабилно дори след бутилка бренди, сега лъкатушеше като пиян. Стигна до вратата и излезе в нощта. Аз останах на масата и усещах, че нещо в мен се вцепенява. Надявах се да е сърцето ми.

Настана тишина. За дълго. После Сенч въздъхна и попита:

— Защо?

— Не знам. — Бях майстор на лъжата. Самият Сенч ме беше научил. Втренчих се в огъня. За миг едва не се опитах да му обясня. Реших, че не мога. Без да искам, започнах да увъртам. — Може би защото трябва да се освободя от него. От всичко, което е правил за мен, макар и да не съм го искал. Той трябва да спре да прави неща, за които никога не мога да му се отплатя. Жертви, които никой не би направил за друг. Повече не искам да съм му длъжник. Не искам да дължа нищо на никого.

Гласът на Сенч беше напълно безизразен. Дланите му лежаха върху бедрата му, неподвижно, почти спокойно. Ала зелените му очи бяха изгубили цвета си на медна руда и в тях се бе настанил гневът.

— Още откакто се върна от Планинското кралство, ти сякаш се опитваше да се скараш с всички. Когато се цупеше като малък, го отдавах на възрастта ти. Но ти донесе със себе си… ярост. Като предизвикателство към целия свят да те убие, ако може. Не само че се изпречи на пътя на Славен: най-опасното беше, че го направи сам. Бърич не беше единственият, който го разбираше. Припомни си миналата година: накъдето и да се обърнех, виждах Фиц да ругае света, да се бие, да води сражение, целият увит в бинтове, пиян като моряк или отпуснат като пача и молещ за бренди. Кога си бил спокоен и съсредоточен, кога си се веселил с другари? Ако не предизвикваше враговете си, ти отблъскваше приятелите си. Какво се случи между вас с шута? Къде е Моли? Ти току-що обиди Бърич. Кой е следващият?

— Ти, предполагам. — Това бе неизбежно. Не исках да изрека тези думи, но не можех да премълча. Беше време.

— С всичко, което наговори на Бърич, ти вече стигна прекалено далеч.

— Знам — откровено отвърнах и го погледнах в очите. Срещнах погледа му. — Отдавна не си доволен от нищо, което правя. Бърич също. И всички останали. Изглежда, напоследък не съм в състояние да взимам правилни решения.

— Съгласен съм — безмилостно каза Сенч.

И ето че въгленчето на гнева ми отново се разгоря.

— Може би защото никога не съм имал възможност сам да взимам решения. Може би защото прекалено дълго съм „момче“ за всичко. Конярчето на Бърич, твой чирак, любимец на Искрен, паж на Търпение. Кога ще принадлежа сам на себе си — яростно попитах аз.

— А кога си принадлежал на друг — също толкова разпалено отби удара Сенч. — Откакто се прибра от Планините, не правиш нищо друго. Отиде при Искрен и му каза, че ти е омръзнало да си убиец, точно когато имаше нужда от теб. Търпение се опита да те предупреди да оставиш Моли на мира, но ти не пожела. Това я превърна в мишена. Ти въвлече Търпение в заговори, които я изложиха на опасност. Обвърза се с вълка, въпреки всичко, което ти каза Бърич. Оспорваше всяко мое решение за здравето на крал Умен. И предпоследната ти глупава постъпка в Бъкип беше да участваш в бунт срещу короната. Заради теб за малко да избухне гражданска война.

— А последната ми глупава постъпка — с горчиво любопитство попитах аз.

— Убийството на Джъстин и Ведра — обвинително заяви той.

— Те току-що бяха изсмукали силите на краля, Сенч — ледено отбелязах аз. — Убиха го в ръцете ми. Какво трябваше да направя?

Сенч се изправи и някак успя да се извиси над мен, както някога.

— След всички години, през които съм те учил, ти се разтича из крепостта с гол нож, преряза гърлото на един и намушка друг в Голямата зала пред всички събрани благородници… Моят прекрасен чирак! Не можа ли да измислиш друг начин да го направиш?

— Бях разярен — изревах аз.

— Точно така — извика в отговор той. — Наистина беше разярен. Затова унищожи доверието в нас! Крайбрежните херцози бяха на твоя страна, но ти предпочете да им се представиш като побъркан! И угаси и последното пламъче на вярата им в рода на Пророците.

— Допреди малко ме упрекваше, че съм имал доверието на тези херцози.

— Не. Упрекнах те, че се поставяш пред тях. Изобщо не биваше да им позволяваш да ти предложат управлението на Бъкип. Ако си изпълняваше задълженията както трябва, никога нямаше да им хрумне такава мисъл. Докато ти за кой ли път забравяш къде ти е мястото. Ти не си принц, а убиец. Не си играчът, а пионката. И когато правиш ходове на своя глава, ти проваляш всяка друга стратегия и излагаш на риск всички други пионки на дъската!

Да не си в състояние да измислиш отговор не означава, че приемаш нечии думи. Гневно го изгледах. Той продължаваше да ме гледа. Под зелените му очи силата на гнева ми внезапно ме напусна и остави след себе си само горчивина. Скритият ми страх отново бликна на повърхността. Изгубих решителността си. Не можех да го направя. Нямах силата да се противопоставям и на двамата. След време се чух намусено да отвръщам:

— Добре. Отлично. Както винаги, вие с Бърич сте прави. Обещавам, че вече няма да мисля, само ще се подчинявам. Какво искаш да направя?

— Не. — Съвсем лаконично.

— Какво „не“?

Той бавно поклати глава.

— Тази вечер напълно разбирам, че не бива да разчитам за нищо на теб. Повече няма да получиш задача от мен, нито ще ти доверявам плановете си. С онези дни завинаги е свършено. — Не можех да проумея примирението в гласа му. Той се извърна настрани и зарея поглед някъде надалеч. Когато отново заговори, това не бе моят учител, а Сенч. — Обичам те, момчето ми. Не те лишавам от обичта си. Но ти си опасен. А онова, което трябва да се опитаме да направим, е достатъчно рисковано и без ти да се разбеснееш.

— Какво се опитвате да направите — въпреки волята си попитах аз.

Погледът му бавно срещна моя и той бавно поклати глава. Като запазваше това в тайна, Сенч прекъсваше връзките помежду ни. Смаяно го видях да взима раницата и плаща си.

— Навън е тъмно — казах. — А Бъкип е далеч и пътят е тежък дори през деня. Остани поне да пренощуваш, Сенч.

— Не мога. Ти ще продължаваш да чоплиш този спор като струпей, докато пак не го разкървавиш. Бяха казани достатъчно сурови думи. Най-добре е да си тръгна още сега.

И си отиде.

Седях и гледах как огънят догаря. Бях прекалил и с двамата, много повече, отколкото бях възнамерявал. Бях искал да се разделя с тях, а вместо това бях отровил всичките им спомени за мен. Стореното — сторено. Станах и започнах да си събирам багажа. Отне ми съвсем малко време. Завързах вещите си в зимния си плащ. Зачудих се дали съм го направил от детинска обида, или от внезапна решителност. Зачудих се дали има някаква разлика. Приседнах пред огнището, стиснал вързопа в ръце. Исках Бърич да се върне, за да види, че съжалявам. Насилих се внимателно да помисля за това. После развързах вързопа, опънах одеялото си пред огъня и легнах. Откакто ме беше върнал от смъртта, Бърич спеше между мен и вратата. Може би, за да не избягам. Понякога ми се струваше, че той е единственото, което ме разделя от мрака. Сега го нямаше. Въпреки стените на хижата аз се чувствах свит върху голото, диво лице на земята:

„Винаги имаш мен.“

„Знам. И ти имаш мен.“ Опитах, но не успях да вложа истинско чувство в тези думи. Бях излял всичките си емоции и сега бях празен. И страшно уморен. И ми оставаше страшно много работа.

„Сивия разговаря със Сърцето на глутницата. Да ги подслушам ли?“

„Не. Думите им са си техни.“ Завиждах им, че са заедно, докато аз съм сам. Ала изпитах и известна утеха. Може би Бърич щеше да убеди Сенч да се върне и да пренощува. Може би Сенч щеше да изсмуче част от отровата, която бях излял в Бърич. Загледах се в огъня. Нямах много високо мнение за себе си.

През нощта има един мъртъв момент, онова най-студено, най-тъмно време, когато светът забравя, че съществуват вечерта и изгревът. Време, когато е рано за ставане, но е толкова късно, че няма смисъл да си лягаш. Тъкмо тогава се прибра Бърич. Не спях, но не помръднах. Не успях да го заблудя.

— Сенч си отиде — тихо рече той. Чух го да изправя съборения стол. После седна на него и си събу ботушите. Не усетих да излъчва враждебност. Сякаш изобщо не бях изрекъл гневните си думи. Или може би мъката го бе вцепенила.

— Тъмно е — казах на пламъците. Говорех предпазливо, боях се да не разваля магията на спокойствието.

— Знам. Но той има фенер. Каза, че повече го било страх да остане, защото нямало да може да изпълни решението си. Да те остави.

Онова, против което доскоро бях негодувал, сега ми се стори предателство. Обзе ме ужас и разколеба твърдостта ми. Рязко седнах на одеялото. Дълбоко си поех дъх.

— Бърич. Онова, което ти казах…, бях ядосан, бях…

— Точно в целта. — Звукът, който издаде, можеше да е смях, ако не тегнеше от горчивина.

— Само в смисъл, че най-близките най-тежко се нараняват едни други — умолително рекох аз.

— Така е. Може би кучето наистина има нужда от господар. — Подигравателният му глас беше по-отровен от жлъчта, с която го бях залял. Онемях. Той изправи рамене и пусна ботушите си на пода. Погледна ме. — Нямах намерение да те правя точно като себе си, Фиц. Не бих го пожелал на никого. Исках да станеш като баща си. Но понякога ми се струваше, че каквото и да правиш, ти следваш моя пример. — Бърич спря, после отново заговори, съвсем тихо, без да се обръща към мен. Сякаш разказваше стара приказка на заспиващо дете.

— Роден съм в Халкидските държави. В крайбрежно градче, пристанище Лийс. Майка ми переше, за да издържа мен и баба ми. Баща ми беше умрял, преди да се родя, беше го отнесло морето. За мен се грижеше баба ми, но тя беше много стара и често боледуваше. — По-скоро чух, отколкото видях горчивата му усмивка. — Робският живот не носи добро здраве. Тя ме обичаше, но аз не бях кротко дете. А вкъщи нямаше кой да се противопостави на волята ми. Затова още съвсем малък насочих обичта си към единственото силно мъжко същество в моя свят, което се интересуваше от мен. Едно улично псе. Мръсно. Цялото в белези. Нямаше други ценности, освен оцеляването. Беше вярно само на мен. И аз на него. Не познаваше друго, освен своя начин на живот. Взимаш каквото искаш и когато го искаш и не мислиш за нищо повече. Сигурен съм, че разбираш какво искам да кажа. Съседите ме смятаха за ням. Майка ми ме смяташе за малоумен. Баба ми, убеден съм, имаше известни подозрения. Тя се опита да прогони кучето, но също като теб, аз имах собствена воля. Бях на осем години, когато приятелят ми попадна под копитата на един кон и умря. Опитваше се да открадне парче сланина. — Бърич стана от стола си и отиде при одеялата си.

Той ми бе отнел Носльо, когато бях още по-малък. Мислех го за мъртъв. Ала Бърич беше преживял действителната смърт на своя приятел. Все едно да умре самият той.

— И какво направи — тихо го попитах.

Чух го да оправя леглото си и да ляга.

— Научих се да говоря — след малко отвърна той. — Баба ми ме върна към живота. В известен смисъл насочих обичта си към нея. Не че забравих уроците на приятеля си. Станах крадец, сравнително добър. С новия си занаят направих живота на майка ми и баба ми доста по-добър, макар че нямаха представа с какво се занимавам. След пет години кървавата чума опустоши Халкида. И двете умряха и аз осиротях. Затова станах ратник.

Слушах го смаяно. Познавах го като мълчалив човек. Алкохолът никога не му развързваше езика, само го правеше още по-затворен в себе си. Сега думите се изливаха и помитаха годините, през които се бях чудил и подозирал кой е и какъв е. Нямах представа защо изведнъж говори толкова открито. Гласът му бе единственият звук в осветената от огъня стая.

— Първо се сражавах за някакъв дребен земевладелец в Халкида. Не знаех, нито пък ме интересуваше защо се бием и дали е правилно. — Той тихо изсумтя. — Както ти казах, живуркането не е живот. Но аз се справях добре. Спечелих си слава на зъл човек. Никой не очакваше едно момче да се сражава със зверска свирепост и коварство. Това беше единственото ми средство за оцеляване сред мъжете, с които служех тогава. Но един ден изгубихме поредната битка. Няколко месеца, не, близо година, се учех като баба си да мразя робовладелците. Когато избягах, направих онова, за което винаги беше мечтала тя. Дойдох в Шестте херцогства, където няма роби и робовладелци. По онова време херцог на Шоукс беше Беловлас. Служих при него. Накрая ми повериха конете. Тази работа ми хареса. Ратниците на Беловлас бяха джентълмени в сравнение с отрепките на Джекто, но въпреки това предпочитах компанията на конете пред тяхната. Когато свърши войната в Сандседж, херцог Беловлас ме взе със себе си и ме назначи в собствената си конюшня. Привързах се към един млад жребец, Неко. Грижех се за него, но той не беше мой. Беловлас ходеше с него на лов. Понякога го използваха за разплод. Но Беловлас не беше кротък човек. От време на време пускаше Неко да се бие с други жребци, както някои хора обичат да гледат бой на кучета и петли. По една кобила на сезон, и я имаше най-добрият жребец. А аз… аз бях привързан към коня. Неговият живот беше мой. И така станах човек. Или поне придобих човешки вид. — Бърич замълча за миг. Нямаше нужда да ми обяснява повече. След малко въздъхна и продължи: — Херцог Беловлас продаде Неко и шест кобили и аз отидох с тях. На север по крайбрежието, в Рипон. — Той се прокашля. — В конюшнята на оня човек се появи някаква конска болест. Неко умря само ден след като се беше разболял. Успях да спася две от кобилите му. Това ми помогна да не се самоубия. Но после се отчаях. Не ставах за нищо, освен да пия. Освен това в конюшнята не бяха останали достатъчно животни. Пуснаха ме да си вървя. Накрая пак станах ратник, този път при един млад принц — баща ти. Беше дошъл в Рипон, за да уреди граничния спор между Шоукското и Рипонското херцогство. Не знам защо сержантът му ме взе. Бях останал без пари и три дни не бях слагал и капчица в устата си. Не отговарях на стандартите им като човек и още по-малко като ратник. През първия месец на служба при Рицарин два пъти ме изправяха пред него за провинения. За сбиване. Също като куче или жребец, аз си мислех, че няма друг начин да се докажа пред другите.

— Първия път, когато ме замъкнаха пред принца — продължи Бърич, — с почуда разбрах, че сме на една възраст. Почти всичките му ратници бяха по-големи от мен и бях очаквал да видя мъж на средна възраст. Целият окървавен, застанах пред него и срещнах погледа му. И помежду ни премина нещо. Сякаш и двамата видяхме… какви сме щели да сме при други обстоятелства. Това не го омилостиви. Изгубих платата си и си спечелих извънредни задължения. Втория път всички очакваха Рицарин да ме уволни. Изправих се пред него, готов да го намразя, а той само ме погледна. Наклони глава като куче, чуло нещо много надалеч. Наказа ме с глоба и ме натовари с още задължения. Обаче ме задържа. Всички ме бяха предупреждавали, че ще ме уволни. И сега очакваха да дезертирам. Не знам защо не го направих. Защо да му служа без плата?

Бърич отново се прокашля. Чух го да се свива под одеялото си. Известно време мълча. Накрая продължи, почти насила:

— Третият път, когато ме замъкнаха пред него, беше заради скандал в една кръчма. Довлече ме градската стража, все още окървавен, пиян и готов за бой. Другарите ми вече не искаха да имат нищо общо с мен. Сержантът ми беше отвратен, не се бях сприятелил с никой от другите ратници. И сега градската стража ме беше арестувала. Казаха на Рицарин, че съм пребил двама души и когато стражата дошла, съм продължавал да се бия с още петима. Рицарин им даде пари да обезщетят кръчмаря и ги освободи. Седеше зад масата си и ме измерваше с поглед. После, без да каже нищо, се изправи и избута масата до стената. Съблече си ризата и взе едно копие. Помислих, че се готви да ме пребие. Вместо това той ми подхвърли друго копие. И ми рече: „Добре, покажи ми как си се бил едновременно с петима мъже“. После скочи срещу мен. — Бърич пак се прокашля. — Бях уморен и много пиян. Но не се отказах. Накрая той извади късмет и ме повали в безсъзнание… Когато се свестих, кучето отново си имаше господар. От друг вид. Знам, чувал си хората да казват, че Рицарин бил студен, скован и точен до невъзможност. Не е вярно. Той беше такъв, какъвто смяташе, че трябва да е мъжът. Прие един крадлив мръсен мошеник и… — Бърич замълча и въздъхна. — До следващото утро вече ме беше променил. Тренировки с оръжие, докато нито един от двама ни не може да се държи на крака от умора. Преди никога не ме бяха обучавали. Просто ми даваха копие и ме пращаха да се сражавам. Той ме научи да се фехтувам. Не обичаше бойните брадви — за разлика от мен. Затова ми показа каквото знаеше и ме прати при човек, който владееше този вид бой. През останалата част от деня ме караше да го следвам по петите. Като куче. Не знам защо. Може би изпитваше потребност от компанията на свой връстник. Може да му е липсвал Искрен. А може… Не знам.

— Първо ме научи да смятам, после да чета — продължи Бърич. — Повери ми коня си. После хрътките и сокола си. Накрая всички животни. Но това не ме научи само на работа. А на чистота. На честност. Той вложи съдържание в онова, на което се бяха опитали да ме научат майка ми и баба ми. Научи ме на мъжките ценности, а не само на обноски в женски дом. Направи ме човек, а не звяр в човешко тяло. Накара ме да проумея, че това не е само закон, а начин на съществуване. Живот, а не живуркане.

Той замълча. Чух го да става. Отиде до масата и взе бутилката с бъзово вино, която бе оставил Сенч. Видях го няколко пъти да я прехвърля в ръце. После я остави. Седна на един от столовете и впери очи в огъня.

— Сенч каза, че утре трябвало да те оставя — тихо каза Бърич и ме погледна. — Мисля, че е прав.

Надигнах се и седнах. Мъждукащата светлина на огъня хвърляше сенки по лицето му. Не можех да прочета изражението му.

— Сенч каза, че прекалено дълго си бил мое момче. Момче на Сенч, момче на Искрен, дори момче на Търпение. Че сме те държали момче и прекалено сме се грижили за теб. Смята, че когато идва моментът да взимаш мъжки решения, ти се проявяваш като момче. Импулсивно. Само намерения обаче не са достатъчни.

— Като ме пращаше да убивам хора ли ме държеше момче? — Не вярвах на ушите си.

— Ти изобщо слушаш ли ме? Като момче аз убивах хора. Това не ме направи мъж. Нито теб.

— И какво да правя — саркастично попитах аз. — Да отида да търся принц, който да ме образова ли?

— Ето. Виждаш ли? Момчешки отговор. Ти не разбираш, затова се ядосваш. И ставаш жлъчен. Зададе ми този въпрос, но вече знаеше, че отговорът ми няма да ти хареса.

— И какъв е отговорът ти?

— Можех да ти кажа, че има и по-лоши неща от това да потърсиш своя принц. Но няма да ти кажа какво да правиш. Сенч ме посъветва така. И според мен е прав. Но не защото смятам, че взимаш детински решения. Не повече, отколкото аз на твоята възраст. Смятам, че твоите решения са като на животно. Винаги в настоящето, без мисъл за утрешния ден, без спомен от вчерашния. Знаеш за какво говоря. Ти престана да живееш като вълк, защото аз те принудих. Сега трябва да те оставя сам, за да разбереш дали искаш да живееш като вълк, или като човек.

В очите му открих прекалено много разбиране. Беше ме страх да си помисля, че наистина знае пред какво съм изправен. Отхвърлих тази възможност. Напълно. Обърнах се с рамо към него, почти с надеждата, че гневът ми ще се завърне. Ала Бърич продължаваше да мълчи.

Накрая го погледнах. Взираше се в огъня. Трябваше ми много време, за да преглътна гордостта си и да попитам:

— Е, какво ще правиш?

— Казах ти. Утре заминавам.

Бе ми още по-трудно да задам следващия въпрос.

— Къде ще отидеш?

Бърич се прокашля и на лицето му се изписа неловко изражение.

— Имам една приятелка. Сама е. Мъжката сила няма да й е излишна. Покривът й се нуждае от ремонт, има достатъчно работа в градината. За известно време ще отида при нея.

— Приятелка значи — осмелих се да попитам и вдигнах вежди.

Гласът му остана спокоен.

— Не е каквото си мислиш. Просто приятелка. Сигурно ще кажеш, че съм намерил някой друг, за когото да се грижа. Може и да е така. Може би е време да насоча грижите си натам, където наистина има нужда от тях.

Беше мой ред да погледна огъня.

— Аз наистина имах нужда от теб, Бърич. Ти ми помогна, отново ме направи човек.

Той изсумтя.

— Ако още отначало бях постъпил с теб както трябва, нямаше да се нуждаеш от помощ.

— Да. Вместо това щях да намеря гроба си.

— Нима? Славен нямаше да те обвини, че си използвал Осезанието.

— Щеше да си намери някакъв друг повод да ме убие. Или просто възможност. Всъщност той няма нужда от повод, за да прави каквото си иска.

— Може би. А може би не.

Двамата седяхме и гледахме гаснещия огън. Вдигнах ръка към ухото си и понечих да сваля обецата си.

— Искам да ти я върна.

— Предпочитам да я задържиш. Носи я. — Това бе почти молба. Почувствах се странно.

— Не заслужавам онова, което означава за теб тази обеца. Не съм го заслужил, нямам право на него.

— Онова, което означава за мен обецата, не може да се заслужи. Аз ти го дадох, независимо дали го заслужаваш. И независимо дали ще я носиш, то пак ще е с теб.

Оставих обецата на ухото си. Сребърна мрежичка със синьо камъче. Знаех, че някога Бърич я е дал на баща ми. Без да подозира за значението й, Търпение я беше дала на мен. Нямах представа дали Бърич иска да я нося поради същата причина, поради която я бе подарил на баща ми. Усещах, че в това има още нещо, ала той не ми го беше казал и нямах намерение да го питам. И все пак чаках въпроса му. Но той само се изправи и отиде при одеялата си. Чух го да ляга.

Искаше ми се да ми зададе този въпрос. Болеше ме, че не ми го задава. Въпреки това отговорих.

— Не знам какво ще правя — казах в сумрака. — През целия си живот съм изпълнявал задачи, подчинявал съм се на някого. Сега нямам господар… и се чувствам странно.

Отначало си помислих, че няма да ми отвърне. После Бърич неочаквано рече:

— Познато ми е това чувство.

Забих поглед в тъмния таван.

— Мисля за Моли. Често. Знаеш ли къде е отишла?

— Да.

Той замълча и разбрах, че няма смисъл да го разпитвам.

— Знам, че е най-разумно да я оставя. Тя ме смята за мъртъв. Надявам се, че онзи, при когото е отишла, се грижи за нея по-добре от мен. Надявам се, че я обича, защото тя го заслужава.

Одеялата на Бърич прошумоляха.

— Какво искаш да кажеш — предпазливо попита той.

Беше ми по-трудно, отколкото си мислех.

— Когато ме напусна, Моли ми призна, че има някой друг. Някой, когото обичала така, както аз съм обичал своя крал, някой, когото поставяла пред всичко друго в живота си. — Изведнъж гърлото ми се сви. Поех си дъх. Искаше ми се буцата да изчезне. — Търпение беше права.

— Да, така е — съгласи се Бърич.

— Не мога да обвинявам никого, освен себе си. Когато се уверих, че Моли е в безопасност, трябваше да я оставя на мира. Тя заслужава мъж, който може да й посвети цялото си време, цялата си любов…

— Да, заслужава — безмилостно се съгласи Бърич. — Жалко, че не го осъзна по-рано.

Едно е да си признаеш някакво прегрешение. Съвсем друго е приятелят ти не само да се съгласява с теб, но и да ти посочва истинската сериозност на прегрешението. Не отрекох, нито го попитах откъде знае. Ако Моли му бе казала, не исках да знам какво друго му е разкрила. Ако сам беше стигнал до това заключение, не исках да знам, че съм бил толкова прозрачен.

Изпитвах някакво чувство, ярост, която ме караше да му се озъбя. Прехапах езика си и се насилих да анализирам чувствата си. Угризение и срам, че накрая е изпитала болка и се е съмнявала в стойността си. И увереност, че въпреки всичко това е било правилно. Когато възвърнах гласа си, тихо казах:

— Никога няма да се разкая, че съм я обичал. Съжалявам само, че не успях да я направя своя жена и пред хората, каквато беше в сърцето ми.

Той не ми отговори. След малко обаче тази разделяща ни тишина стана оглушителна. Не ми се спеше.

— Е, утре всеки ще тръгне по пътя си — промълвих накрая.

— Да — отвърна Бърич. После прибави: — Късмет. — Беше съвсем сериозен. Като че ли разбираше, че ще имам нужда от много късмет.

Затворих очи. Бях страшно уморен. Страшно уморен. Уморен да наранявам хората, които обичам. Ала стореното — сторено. На другия ден Бърич щеше да си тръгне и аз щях да съм свободен. Свободен да правя каквото пожелая, без никой да ми пречи.

Свободен да отида в Трейдфорд и да убия Славен.