Робин Хоб
Тронът (13)

12
Подозрения

Човек се пристрастява към Умението. Учителите още отначало предупреждават за това всички, които изучават тази магия. Обаянието на силата й привлича умелия, изкушава го все по-често да я използва. Колкото по-опитен става той, толкова по-силна става тази съблазън. Постепенно тя засенчва всичките му други интереси и връзки. Но е трудно да се опише привлекателността й на някой, който не е изпитал самото Умение. Излитащо ято фазани в свежа есенна утрин, идеално улавяне на вятъра с платната на кораб, първата хапка гореща вкусна яхния след студен и гладен ден — това са само мимолетни усещания. Умението може да ги задържи докогато стигне силата на умелия.

Другите се прибраха в лагера много по-късно. Моят господар Деймън беше пиян и дружески се облягаше на Крис, който също бе пиян и ядосан. Измъкнаха одеялата си от каруцата и се проснаха отгоре им. Никой не ми предложи да ме смени. Въздъхнах. Съмнявах се, че ще мога да поспя до следващата нощ.

Утрото настъпи също толкова рано, колкото винаги, и керванджийката безмилостно настоя да станем и да се приготвим за път. Предполагам, че постъпваше разумно. Ако ги оставеше да спят колкото искат, най-ранобудните щяха да се върнат в града и цял ден щеше да й се наложи да ги събира. Но това направи сутринта отвратителна. Само конярите и певицата Славея, изглежда, бяха пили с мярка. Закусихме с овесена каша, докато другите се оплакваха от главоболие.

Забелязал съм, че пиенето заедно с някого, особено напиването, някак си свързва хората. Затова когато реши, че прекалено силно го боли глава, за да кара колата, господарят натовари с тази задача Крис. Деймън захърка в каруцата, докато Крис клюмаше на юздите и конят следваше другите фургони. Бяха завързали овена, който водеше стадото, за канатата и другите овце покорно вървяха след него. Почти. На мен се падна задължението да тичам отзад и да не позволявам на стадото да се пръсне. Небето беше синьо, но денят остана студен и духаше силен вятър, който носеше вдигания от нас прах. След безсънната нощ главата ми скоро започна да се пръска от болка.

По пладне Мадж обяви почивка. Повечето от кервана вече се бяха възстановили достатъчно, за да огладнеят. Напих се от бъчвите с вода във фургона на керванджийката, после намокрих кърпата си и доколкото можах, избърсах лицето си. Тъкмо се опитвах да измия праха от очите си, когато до мен се приближи Славея. Отстъпих настрани, като си мислех, че иска вода. Вместо това тя тихо заговори.

— Ако бях на твое място, нямаше да си свалям кърпата.

Изстисках я и я завързах на главата си.

— Винаги я нося. Това обаче не спасява очите ми от праха.

— По-важно е да криеш белия си кичур. Ако можеш, довечера го почерни с мас и пепел. Така няма толкова много да привлича вниманието.

Въпросително повдигнах вежди, като се опитвах да запазя самообладание.

Тя ми се усмихна.

— Само преди няколко дни през града минали стражниците на крал Славен. Казали на местните, че според краля Пъпчивия щял да прекоси Фароу. И че ти си щял да си с него. — Славея замълча и зачака да кажа нещо. След като просто продължих да я гледам, певицата се усмихна още по-широко. — Или може би става дума за друг мъж със счупен нос, белег на лицето, бял кичур в косата и… — тя посочи ръката ми — … рана от меч ето тук.

Възвърнах си дар слово и отчасти здравия си разум. Дръпнах ръкава си нагоре.

— Рана от меч ли? Това е само драскотина от гвоздея на вратата на една кръчма. Пък и почти е заздравяла.

Славея се наведе към мен и внимателно погледна ръката ми.

— А, ясно. Добре. Сбъркала съм. И все пак — тя отново ме погледна, — съветвам те да не си сваляш кърпата. Така никой друг няма да допусне същата грешка. — Замълча за миг, после вирна брадичка. — Нали знаеш, аз съм пътуваща певица. Предпочитам да наблюдавам историята, вместо да я правя. Или да я променям. Но се съмнявам, че и другите в кервана са като мен.

И се отдалечи, като си свирукаше. Безмълвно я изпратих с поглед. После отново пийнах вода, като внимавах да не изразходвам прекалено много, и се върнах при овцете си.

През остатъка от следобеда Крис беше буден и донякъде ми помагаше. Въпреки това този ден ми се стори по-дълъг и уморителен от другите. В задълженията ми нямаше нищо сложно. Проблемът бе, че отново бях започнал да мисля. Бях позволил отчаянието да ме погълне. Бях забравил за необходимостта от предпазливост. Не се страхувах достатъчно за себе си. Хрумна ми, че ако успеят да ме открият, стражниците на Славен ще ме убият. Тогава никога нямаше да видя Моли и нашата дъщеря. Някак си това ми се струваше по-страшно от опасността за живота ми.

На вечеря седнах по-далеч от огъня от обикновено, макар че се наложи да се увия в плаща си, за да се спася от студа. Мълчанието ми не направи впечатление на никого. Спътниците ми оживено разговаряха за предишната вечер в града. Научих, че бирата била добра, а виното — лошо и че местната певица веднага намразила Славея, задето пленила публиката с изпълненията си. Хората от нашия керван, изглежда, приемаха за лична победа факта, че песните й били добре приети от местните.

— Ти наистина пя чудесно, въпреки че знаеш само ония бъкски балади — великодушно призна дори Крис. Славея кимна на тази съмнителна похвала.

Както винаги, след вечеря тя разви арфата си. Майстор Дел бе дал на трупата си почивка, което ми подсказваше, че е останал доволен от чираците си, освен от Тасин. Тя изобщо не ме поглеждаше, седеше до един от конярите и се усмихваше на всяка негова дума. Забелязах, че раната й почти е зараснала и има само малка синина. Нямаше да й остане белег.

Тази нощ Крис щеше да пази стадото. Изпънах се на плаща си точно извън кръга светлина, който хвърляше огънят, с намерението веднага да заспя. Разговорът ми действаше приспивно, както и бавната мелодия на арфата. Постепенно песента стана по-ритмична и гласът на Славея се извиси в песен.

Вече се унасях, когато ме сепнаха думите „Кулата на Острова на Еленовия рог“. Рязко отворих очи, осъзнал, че тя пее за битката от миналото лято, за първото истинско сражение на „Руриск“ с пиратите. Едновременно си спомнях и прекалено много, и прекалено малко за него. Както неведнъж бе отбелязвал Искрен, въпреки всички уроци на Ход, аз имах склонността да превръщам всяка битка в обикновен бой. Затова бях носил брадва и я бях използвал със свирепост, каквато изобщо не бях очаквал от себе си. По-късно ми казаха, че съм убил капитана на пиратите. Не знаех дали е истина.

В баладата на Славея се пееше така. Сърцето ми се сви, когато чух думите „синът на Рицарин, с очи от пламък, що носи неговата кръв, макар и друг да властва в неговия замък“. По-нататък с преувеличения се разказваше за невероятните удари, които съм бил нанесъл, и за воините, които съм бил повалил. Беше странно унизително да слушам за тези събития като за благородни и вече почти легендарни. Знаех, че много воини мечтаят за техните подвизи да се пее така. Самият аз се чувствах неловко. Не си спомнях слънцето да е хвърляло пламъци по острието на брадвата ми, нито че съм се сражавал храбро като елена на герба ми. Спомнях си вонята на кръв, човешките вътрешности, по които бях стъпвал, агонията на умиращите. Онази нощ всичкото пиво в Бъкип не беше достатъчно, за да ми донесе покой.

Когато песента най-после свърши, един от конярите изсумтя.

— Е, снощи в кръчмата не посмя да изпееш тая песен!

Певицата презрително се засмя.

— Нямаше да я харесат. Песните за копелдака на Рицарин едва ли са достатъчно популярни тук, за да ми донесат някой петак.

— Странна песен — отбеляза Дел. — Кралят предлага злато за главата му, стражниците предупреждават всички да се пазят, защото копелдакът владеел Осезанието и го използвал, за да измами смъртта. Но от твоята песен излиза, че той е нещо като герой.

— Ами това е бъкска песен и в Бък го обичаха, поне преди — поясни Славея.

— Но вече не, обзалагам се. Освен дето всеки ще се зарадва на стоте жълтици, ако успее да го предаде на кралската стража — обади се един от конярите.

— Най-вероятно — съгласи се певицата. — Макар че в Бък все още има хора, които ще ти кажат, че песента му не е изпята и че копелдакът не е толкова зъл, колкото го изкарват.

— Все пак не разбирам. Мислех, че са го екзекутирали, задето използвал Дивата магия, за да убие крал Умен — рече Мадж.

— Така твърдят някои — отвърна Славея. — В действителност той умря в килията си, преди да успеят да го екзекутират и го погребаха, а не го изгориха. И се говори — тя понижи глас почти до шепот, — че напролет на гроба му нямало да порасне нито стрък зеленина. И като чула това, една мъдра старица разбрала, че неговата осезателна магия все още спи в костите му и може да бъде придобита от всеки достатъчно смел, за да извади зъб от устата му. Затова по пълнолуние отишла там, като взела със себе си слуга с лопата. Накарала го да изрови гроба. Но още с първата копка слугата открил парче дърво от ковчега на копелдака.

Славея направи драматична пауза. Освен пращенето на огъня не се чуваше нито звук.

— И ковчегът бил разбит отвътре, не отвън. Един човек ми каза, че в разцепения край на дъските на капака имало груби сиви косми от вълк.

Възцари се дълго мълчание.

— Това не е истина, нали — попита Мадж.

Славея прокара пръсти по струните на арфата си.

— Така съм слушала да говорят в Бък. Но също чух лейди Търпение, която го е погребала, да казва, че всичко това били глупости и че когато го измила и увила в савана, тялото му било студено и вкочанено. А за Пъпчивия, от когото толкова се бои крал Славен, лейди Търпение каза, че просто бил стар съветник на крал Умен, някакъв отшелник с обезобразено лице, напуснал уединението си, за да поддържа жива вярата, че Искрен е жив, и да окуражава онези, които трябва да продължат да се сражават с алените кораби. Та така. Можете да вярвате в каквото си искате.

Мелодия, една от кукловодките, престорено потрепери.

— Бррр. Изпей ни сега нещо весело за преди сън. Повече не искам да слушам страшните ти истории.

И Славея с готовност запя любовна балада, стара песен с ритмичен припев, към който се присъединиха Мадж и Мелодия. Лежах в мрака и мислех за всичко, което бях чул. С тревога разбирах, че Славея нарочно е повдигнала тази тема. Зачудих се дали смята, че ми прави услуга, или просто иска да види дали някой от другите не ме подозира. Сто жълтици за главата ми. Това беше достатъчно, за да събуди алчността и на херцог, та камо ли на една пътуваща певица. Въпреки че бях уморен, мина много време преди да заспя.

Еднообразното пътуване на другия ден бе почти успокоително. Вървях след овцете и се опитвах да не мисля. Не беше толкова лесно, колкото преди. Струваше ми се, че когато умът ми се поддава на тревогите, чувам в главата ми да отеква Искреновото „Ела при мен“. Вечерта спряхме на лагер край голям извор. Разговорите край огъня бяха разпокъсани. Струва ми се, че всички бяхме преуморени от тежкия преход и копнеехме да видим бреговете на Синьото езеро. Искаше ми се просто да си легна, но бях първа смяна на пост.

Изкачих се малко по-нагоре по склона, откъдето можех да наблюдавам овцете. От тази височина огънят на брега на извора приличаше на звезда на дъното на кладенец.

Тасин навярно си мислеше, че никой не я забелязва. Видях я безшумно да се приближава, скрила глава под качулката на плаща си. Тя описа широк кръг, сякаш искаше да ме заобиколи. Не я проследих с поглед, но чух, че се изкачва още по-нависоко от мен и после се спуска точно зад гърба ми. Усетих уханието й в неподвижния въздух и неволно ме обзе желание. Зачудих се дали ще имам силата на волята да й откажа втори път. Можеше да е грешка, ала тялото ми копнееше да приеме. Когато прецених, че е на десетина крачки, се обърнах и я погледнах. Момичето се стресна.

— Тасин — казах тихо и отново се обърнах към овцете. Тя се приближи и застана до мен. Отново я погледнах. Тя отметна качулката си и предизвикателно отвърна на погледа ми.

— Ти си оня, нали — задъхано попита момичето. В гласа й долових нотки на страх.

Не бях очаквал този въпрос. Нямаше нужда да се преструвам на изненадан.

— Оня ли? Аз съм овчарят Том, ако това имаш предвид.

— Не, ти си оня, онова копеле-осезател, дето го търси кралската стража. След като снощи Славея разказа оная история, конярят Дрю ми разправи какво говорели в града.

— Дрю ли ти каза, че съм копелето-осезател — предпазливо попитах, сякаш смаян от произнесените й с треперещ глас думи. Изпълваше ме ужасен страх.

— Не. — В гласа й се прокраднаха гневни нотки. — Дрю ми каза какво говорели за него кралските стражници. Счупен нос, белег на бузата и бял кичур в косата. Оная вечер видях косата ти. Ти имаш бял кичур.

— Всеки, който е бил удрян по главата, може да има бял кичур. А белегът ми е стар. — Наклоних глава и внимателно я погледнах. — Мисля, че раната ти зараства добре.

— Ти си оня, нали? — Опитът ми да сменя темата я ядоса.

— Не, разбира се. Виж, той имал рана от меч на ръката, нали? Погледни. — Оголих дясната си ръка и я протегнах към нея. Раната, която си бях нанесъл, бе на лявата ми ръка.

Тя не обърна никакво внимание на ръката ми.

— Имаш ли пари — неочаквано попита Тасин.

— Ако имах, нима щях да остана в лагера, когато другите отидоха в града? Защо питаш?

— За да купиш мълчанието ми. Иначе може да отида при Мадж и да й кажа. Или при конярите. — Тя предизвикателно вирна брадичка.

— Тогава ще им дам да видят ръката ми — уморено отвърнах аз и отново погледнах към овцете. — Ти си глупаво момиченце, Тасин, щом вярваш на страшните приказки на Славея. Върви да спиш.

— Ти имаш белег на другата ръка. Видях го. Някой може да го вземе за рана от меч.

— Сигурно същите, които ще те вземат за умна — иронично отвърнах аз.

— Не ми се подигравай — заплашително ме предупреди тя. — Няма да позволя да ме правиш на глупачка.

— Тогава не говори глупости. Какво ти става? Това да не е някакво отмъщение? Да не би да се сърдиш, че не легнах с теб? Казах ти, причината е в мен. Ти си хубава и не се съмнявам, че можеш да накараш един мъж да изпита удоволствие. Но не и мен.

Тасин се изплю на земята.

— Като че ли щях да ти позволя! Само се забавлявах, овчарю. Нищо повече. — Тя изсумтя. — Как може да се гледаш и да си мислиш, че някой ще те поиска заради самия теб? Вониш на овце, мършав си и ако се съди по лицето ти, си губил всеки бой, в който си участвал. — Момичето ми обърна гръб, после като че ли си спомни причината за идването си. — Няма да им кажа. Засега. Но когато стигнем в Синьото езеро, твоят господар трябва да ти плати нещо. Дай ми го, иначе ще вдигна целия град да те търси.

Въздъхнах.

— Убеден съм, че ще го направиш. Ще обърнеш всичко с главата надолу. И само ще дадеш на Дел още един повод да те набие.

Тасин заслиза по склона. Препъна се в сумрака и едва не падна, после гневно се обърна към мен, сякаш ме предизвикваше да се засмея. Нямах такова желание. Въпреки презрителното си поведение си умирах от страх. Сто жълтици. Само да плъзнеше слухът и тази огромна сума щеше да е достатъчна, за да вдигне бунт. След като ме убиеха, навярно щяха да решат, че са сбъркали човека.

Зачудих се как ще се справя сам през останалата част от фароуските равнини. Можех да тръгна веднага щом Крис ме сменеше от пост. Щях да отида във фургона, да си взема вещите и да изчезна в нощта. Синьото езеро едва ли беше много далеч. Все още мислех за това, когато забелязах от лагера да се отделя втора фигура и да се изкачва по склона към мен.

Славея се приближи тихо, но без да се крие. Поздрави ме с вдигане на ръка, седна на земята и каза:

— Надявам се, че не си й дал пари. Защо?

— Хм — изсумтях и я оставих да приеме отговора ми така, както иска.

— Защото ти си поне третият, от когото лъже, че е забременяла по време на пътуването. Твоят господар има честта да е първият обвинен. Втори беше синът на Мадж. Поне така ми се струва. Не знам още колко бащи е избрала за детето си.

— Не съм бил с нея, така че не може да ме обвини в това.

— О? Тогава сигурно си единственият мъж от кервана, който не е спал с Тасин.

Това ме смая. После се замислих и се зачудих дали някога ще дойде време, когато ще престана постоянно да установявам колко съм глупав.

— Значи смяташ, че е бременна и търси мъж, който да я откупи от господаря й, така ли?

Славея изсумтя.

— Съмнявам се, че изобщо е бременна. Досега не е искала някой да се ожени за нея, а само да й даде пари, за да си купи билки да се избави от детето. Струва ми се, че момчето на Мадж може да й е дало малко. Не. Според мен не иска съпруг, само пари. Затова все търси случай да се повъргаля с някого и после да поиска пари от него. — Тя се размърда да се намести по-удобно. — Е, щом не е забременяла от теб, какво си й сторил?

— Казах ти. Нищо.

— Тогава това обяснява защо говори толкова злобно за теб. Но само през последния ден, затова предположих, че си я „нищосал“ вечерта, когато всички бяхме в града.

— Славея — предупредително започнах аз и певицата помирително вдигна ръка.

— Няма да кажа и дума за онова, което не си правил с нея. Не съм дошла да говорим за това.

Замълча и след като не я попитах нищо, продължи:

— Какви са намеренията ти, след като стигнем до Синьото езеро?

Погледнах я.

— Да си взема платата. Бира, човешка храна, гореща вана и чисто легло поне за една нощ. Защо? Какви са твоите планове?

— Мислех да продължа към Планините.

— За да потърсиш събитие, достойно за песен ли — опитах се да попитам нехайно.

— Песните повече са свързани с хората, отколкото с местата — отвърна тя. — Помислих си, че и ти отиваш към Планините. Можем да пътуваме заедно.

— Още не си се отказала от идиотската идея, че съм копелдакът — обвиних я аз. Мъчех се да говоря спокойно.

Славея се усмихна широко.

— Копелдакът. Осезателят. Да.

— Грешиш. И даже да беше права, защо да го следваш в Планините? На твое място щях да се възползвам от възможността за по-голяма печалба и да го предам на кралската стража. Със сто жълтици на кой му трябва да измисля песни?

Славея презрително изсумтя.

— Ти имаш повече опит с кралската стража от мен, сигурна съм. Но дори аз знам, че една пътуваща певица, която се опита да си прибере наградата, най-вероятно след няколко дни ще бъде открита удавена в реката. А някои стражници изведнъж ще забогатеят. Не. Казах ти. Не ме блазни златото, копеле. Искам песен.

— Не ме наричай така — рязко я предупредих. Тя сви рамене и се извърна. След малко потръпна, сякаш я бях сръгал с лакът, и отново се обърна към мен с широка усмивка.

— А, мисля, че се досещам. Ето за какво те е изнудвала Тасин, нали? Искала е пари, за да си държи езика зад зъбите?

Не отговорих.

— Постъпил си разумно, като си й отказал. Ако й беше дал, щеше да си помисли, че е права. Ако наистина беше убедена, че си копелето, щеше да пази тайната си, за да я продаде на кралската стража. Защото няма опит с тях и вярва, че ще й дадат златото. — Славея се изправи и лениво се протегна. — Е, отивам да поспя. Но имай предвид предложението ми. Съмнявам се, че ще получиш по-добро. — Тя се заметна с плаща си и ми се поклони така, сякаш съм самият крал. Проследих я с поглед, докато се спускаше по склона, ловка като дива коза под бледите лунни лъчи. За миг ми напомни за Моли.

Замислих се дали да не се измъкна от лагера и да не тръгна към Синьото езеро. Реших, че ако го направя, Тасин и Славея само ще се убедят в правотата си. Пътуващата певица можеше да се опита да ме настигне. Тасин щеше да потърси начин да получи наградата. Не исках нито едното, нито другото. Беше по-добре да остана и да продължа като овчаря Том.

Вдигнах очи към нощното небе. Ясният студен свод се извисяваше над мен. Напоследък започваше да захладнява. Когато стигнех в Планините, зимата нямаше да е само далечна заплаха. Ех, ако не бях изгубил началото на лятото като вълк, вече щях да съм стигнал. Ала това бе поредната безполезна мисъл. Тази нощ звездите бяха големи и ярки. Близостта на небето правеше света да изглежда малък. Внезапно усетих, че ако просто се отворя и се пресегна към Искрен, ще го открия само на една ръка разстояние. Самотата ме погълна толкова ненадейно, че сякаш щеше да ме удави. За да стигна до Моли и Бърич, просто трябваше да затворя очи. Можех да отида при тях, можех да заменя жаждата на неизвестността с болката от невъзможността да ги докосна. Мислените стени, които толкова плътно ме обграждаха, откакто бях напуснал Трейдфорд, сега по-скоро ме задушаваха, вместо да ме предпазват. Наведох глава към свитите си колене и ги обгърнах с ръце, за да прогоня ледената празнота на нощта.

След известно време жаждата ми премина. Вдигнах глава и огледах спокойните овце, каруците и фургоните, неподвижния лагер. Само един поглед към луната ми беше достатъчен, за да разбера, че смяната ми отдавна е свършила. Крис никога не се будеше сам, за да поеме поста си. Затова се изправих, протегнах се и слязох долу, за да го измъкна от топлите му одеяла.

Следващите два дни минаха без изненади, освен че времето ставаше все по-студено и ветровито. На третата вечер, тъкмо когато поех първата смяна, видях на хоризонта прашен облак. Отначало не му обърнах внимание. Следвахме един от по-оживените търговски пътища и бяхме спрели край поредния извор, където вече лагеруваше семейство на пътуващ калайджия. Реших, че онзи, който вдига праха, също се е запътил насам. Затова останах седнал и продължих да наблюдавам облака, който все повече се приближаваше. Прахът постепенно се превърна във фигури на конници, яздещи в строг боен ред. Кралската стража. Светлината бе прекалено слаба, за да видя златистокафявите униформи на Славен, ала бях сигурен, че са неговите хора.

Не можех да направя нищо повече от това да се сдържа да не побягна. Хладната логика ми подсказваше, че ако търсят мен, ще им трябват само няколко минути, за да ме настигнат. Наблизо нямаше къде да се скрия. А ако не ме търсеха, само щях да привлека вниманието им и да потвърдя подозренията на Тасин и Славея. Затова стиснах зъби и останах на мястото си, седнал с гега върху коленете и поглед, отправен към стадото. Ездачите ме подминаха и се насочиха право към извора. Преброих ги. Бяха шестима. Познах един от конете, жълтеникав жребец, за който Бърич беше казал, че някой ден ще е добър бегач. Той ми напомни за това, че преди да напусне Бъкип, Славен бе ограбил оттам всичко ценно. В мен проблесна гневна искра, която някак си ми помогна да запазя самообладание.

След известно време реших, че стражниците просто пътуват като самите нас и са спрели край извора, за да пренощуват. После към мен се приближи Крис.

— Чакат те в лагера — рече той с неприкрито раздразнение. Крис обичаше да си ляга веднага след вечеря. Докато сядаше на моето място, го попитах какво е променило смените ни. — Кралските стражници — ядосано отвърна той. — Настояват да видят всички от кервана ни. Претърсиха фургоните.

— Какво търсят — небрежно попитах аз.

— Проклет да съм, ако знам. И не посмях да се поинтересувам. Ако искаш, сам ги попитай.

Взех гегата си и се запътих към лагера. Мечът висеше на кръста ми. Помислих си дали да не го скрия под панталона си, но се отказах. Всеки можеше да носи меч и ако се наложеше да го изтегля, исках да мога да го направя бързо.

Лагерът приличаше на разбунено гнездо оси. Мадж и нейните помощници бяха едновременно уплашени и разгневени. В момента стражниците бяха при калайджията. Една от тях срита купчина медни съдове и се развика, че можела да търси където и както си иска. Самият калайджия стоеше при фургона си със скръстени на гърдите ръце. Ако се съдеше по вида му, вече го бяха били. Двама стражници бяха накарали жена му и децата му да застанат с гръб към канатата на колата. От носа на жена му се стичаше струйка кръв. Тя все още изглеждаше готова да се съпротивлява. Безшумно като дим влязох в лагера и седнах до Деймън, като че ли винаги съм бил там. Нито един от двама ни не каза нищо.

Командирът на стражниците се обърна към нас. Побиха ме тръпки. Познавах го. Това беше Гръм, любимецът на Славен заради яките си юмруци. За последен път го бях видял в тъмницата. Човекът, който ми бе счупил носа. Сърцето ми бясно се разтуптя. В периферното ми зрение заплуваха тъмни петна. Насилих се да успокоя дишането си. Той отиде в центъра на лагера и презрително ни огледа. После попита: — Всички ли са тук?

Едновременно кимнахме. Сведох очи, за да избегна неговите. С мъка успях да задържа ръцете си неподвижни и далеч от ножа и меча. Опитах се да не позволя напрежението да се прояви в позата ми.

— Вие сте най-жалката шайка скитници, която съм виждал — надменно изсумтя стражникът. — Къде е керванджийката? Яздили сме цял ден. Наредете да се погрижат за конете ни. Пригответе ни храна и съберете още дърва за огъня. И ни стоплете вода да се измием. — Той отново плъзна поглед по нас. — Не искам неприятности. Хората, които търсим, не са тук, и повече не ни интересувате. Само изпълнете нарежданията ми и няма да има проблеми. Хайде, вършете си работата.

Неколцина от кервана измърмориха нещо в знак на съгласие, но иначе думите му бяха посрещнати с мълчание. Гръм ни обърна гръб и тихо заговори на хората си. Заповедите му, изглежда, не им допаднаха, но двамата, които държаха жената на калайджията, незабавно я оставиха на мира, приближиха се към нашия огън и ни махнаха да се отдръпнем. Мадж прати двама от помощниците си да се погрижат за конете на стражниците и трети да донесе вода и да я стопли. Самата тя тежко мина покрай нашата каруца и продължи към своя фургон.

В лагера се установи някакво неспокойно подобие на ред. Славея запали още един огън. Трупата на артистите, певицата и конярите се настаниха около него. Собственичката на коня и мъжът й тихо си легнаха.

— Е, изглежда, всичко е наред — каза Деймън, но забелязах, че продължава нервно да шава с пръсти. — Лягам си. Двамата с Крис се разберете за смените.

Понечих да се върна при овцете. После спрях и се огледах. Силуетите на стражниците се очертаваха на фона на огъня. Те спокойно разговаряха и един от тях стоеше на пост малко по-настрани от групата. Гледаше към нашия огън. Проследих погледа му. Не бях сигурен дали Тасин също го наблюдава, или просто зяпа стражниците. Така или иначе, предположих, че се досещам какво си е наумила.

Запътих се към фургона на Мадж. Тя вадеше фасул и грах от чувалите — щеше да вари супа. Докоснах я по ръката и тя подскочи.

— Извинявайте. Имате ли нужда от помощ?

Мадж повдигна вежди.

— Защо?

Забих поглед в земята и грижливо обмислих лъжата си.

— Не ми хареса как гледат жената на калайджията, госпожо.

— И сама мога да се справям с груби мъже, овчарю. Иначе нямаше да съм керванджийка. — Тя прибави сол и подправки в котела.

Мълчаливо кимнах. Това бе прекалено очевидно, за да й възразя. Но не си тръгнах и след малко Мадж ми подаде едно ведро и ме прати за вода. С готовност й се подчиних и когато се върнах, изчаках да го вземе от ръцете ми. После застанах до нея, докато малко рязко не ми каза да не й се пречкам в краката. Извиних се и отстъпих назад, като прекатурих ведрото и трябваше пак да го напълня.

После отидох при каруцата на Деймън, взех си одеялото и си легнах за няколко часа под колата. Преструвах се на заспал, но наблюдавах — не стражниците, а Славея и Тасин. Забелязах, че тази вечер певицата не извади арфата си, сякаш нямаше желание да привлича вниманието към себе си. Това ме поуспокои. Спокойно можеше да отиде при техния огън, да спечели благоразположението им с няколко песни и да им предложи да ме предаде. Вместо това Славея също внимателно наблюдаваше Тасин. По някое време тя се изправи и си намери повод да се отдалечи. Не чух думите на Славея, но Тасин й хвърли гневен поглед и майстор Дел ядосано нареди на момичето да се върне на мястото си. Очевидно кукловодът не искаше да има нищо общо със стражниците. Но не можах да се отпусна дори след като всички си легнаха. Дойде време да сменя Крис и неохотно отидох при овцете. Изобщо не бях убеден, че Тасин няма да избере късните часове на нощта, за да се промъкне при стражниците.

Заварих Крис дълбоко заспал и трябваше да го събудя, за да го пратя при каруцата. Увих се в одеялото, седнах на земята и се замислих за шестимата мъже долу, които вече спяха край огъня си. Имах причина искрено да мразя само един от тях. Представих си Гръм такъв, какъвто го бях видял в тъмницата, докато ухилено си бе слагал кожените ръкавици, за да ме пребие, и после се беше намусил, когато Славен му се бе скарал, че ми е счупил носа и видът ми вече не е толкова приличен в случай, че херцозите пожелаят да ме видят. Спомних си презрението, с което беше преодолял символичната ми отбрана, докато се бях опитвал да се боря с Умението на Уил.

Гръм изобщо не ме бе познал. Беше плъзнал поглед по лицето ми и вниманието му не бе привлякъл дори собственият му шедьовър. Предполагах, че наистина много съм се променил. Не само заради белезите, които ми беше оставил. Не само заради брадата, пастирското облекло, мръсотията и изпосталялото ми тяло. Фицрицарин нямаше да сведе очи пред него, нямаше да замълчи и да остави семейството на калайджията да се защитава само. И може би нямаше да отрови и шестимата стражници, за да е сигурен, че ще убие един от тях. Зачудих се дали съм станал по-благоразумен, или просто съм уморен. И двете, навярно. Това не ме правеше горд.

Осезанието ми помагаше да усещам други живи същества, всички други живи същества наоколо. Рядко се случваше някой да ме стресне. Затова не ме изненадаха. Зората едва бе започнала да измива чернотата от небето, когато Гръм и неговите стражници дойдоха за мен. Седях неподвижно и отначало усещах, а сетне започнах и да чувам приближаването им. Гръм беше вдигнал и петимата.

С ужас се зачудих какво се е случило с отровата ми. Дали с времето беше изгубила силата си? Или огънят, на който бе приготвена супата, я беше неутрализирал? Кълна се, в първия момент си помислих, че Сенч не би допуснал такава грешка. Ала нямах време за губене. Огледах се. Безкрайна еднообразна равнина. Храсти и тук-там скали. И нито едно долче или хълмче за скривалище.

Можех да избягам и навярно за известно време да ги заблудя в мрака. Но накрая щяха да спечелят те. Все някога щеше да ми се наложи да се върна за вода. Ако не ме настигнеха в равнината, можеха просто да ме причакат при извора. Освен това бягството ми щеше да е признание, че съм Фицрицарин. Овчарят Том нямаше да избяга.

Затова когато дойдоха, сепнато вдигнах глава, но без да издавам страха, който ме вцепеняваше. Изправих се и когато единият ме хвана за ръката, не оказах съпротива, само удивено го зяпнах. От другата страна се приближи една жена и взе ножа и меча ми.

— Ела долу при огъня — навъсено рече тя. — Капитанът иска да те види.

Безмълвно се подчиних и когато ме заведоха при огъня, боязливо започнах да местя очи от лице на лице, като внимавах да не спирам вниманието си върху Гръм. Не бях сигурен, че толкова отблизо ще мога да го погледна, без да се издам. Той стана, подритна цепениците в огъня, за да го разпали, и се приближи до мен. Зърнах светлото лице и русата коса на Тасин, която надничаше иззад фургона на артистите. Известно време Гръм просто стоеше и ме гледаше. После прехапа устни, презрително погледна хората си и с леко поклащане на глава им даде да разберат, че не съм онзи, който им трябва. Най-сетне се осмелих да си поема по-дълбоко дъх.

— Как се казваш — неочаквано ме попита той.

Присвих очи.

— Том, господине. Овчар съм. Не съм направил нищо лошо.

— Нима? В такъв случай си единственият на този свят. Говориш като жител на Бък. Свали си кърпата от главата.

— От Бък съм, господине. Но времената там са тежки. — Побързах да смъкна кърпата си и се изправих пред него, като я мачках в ръка. Не бях послушал съвета на Славея да почерня косата си. Този номер нямаше да мине при по-внимателен оглед. Вместо това бях изскубал повечето бели косми пред огледалото. Гръм заобиколи огъня. Потръпнах, когато ме сграбчи за косата, за да се втренчи в лицето ми. Беше едър и мускулест. В ума ми внезапно изплуваха всичките ми спомени от побоя. Кълна се, че си спомних дори миризмата му. Призля ми от страх.

Не оказах съпротива. Нито го погледнах в очите. Само уплашено го стрелнах с поглед и се извърнах, сякаш търсех помощ. Забелязах, че Мадж се е появила отнякъде и стои със скръстени на гърдите ръце.

— Имаш белег на бузата — каза Гръм.

— Да, господине. Остана ми от малък, веднъж паднах от едно дърво и…

— Тогава ли си счупи носа?

— Не, господине, не, счупиха ми го в едно пиянско сбиване преди година…

— Съблечи си ризата — заповяда той.

Изхлузих ризата през главата си. Мислех, че ще търси раната на ръката ми, и бях готов да му разкажа версията с гвоздея. Вместо това стражникът се наведе и погледна мястото между рамото и шията ми, където много отдавна един претопен ми бе отхапал парче месо. Изтръпнах. Гръм отметна глава и се засмя.

— Проклет да съм, мислех, че не си ти, копеле. Бях убеден, че не си ти. Но си спомням, че видях тоя белег първия път, когато те повалих на пода. — Той погледна заобиколилите ни мъже. Лицето му едновременно изразяваше изненада и радост.

— Той е! Пипнахме го! Кралят прати умелите си да го търсят от Планините до морето и ето че падна в ръцете ни като круша. — Страшникът облиза устни и хищно ме зяпна. Усетих в него странна жажда, от която Гръм почти се боеше. Изведнъж той ме сграбчи за гърлото и почти ме изправи на пръсти. После доближи лицето си към моето.

— Искам да ме разбереш — изсъска той. — Мрамор ми беше приятел. Не те оставям жив заради стоте жълтици, а защото вярвам, че кралят ще измисли по-интересен начин да умреш. Пак ще си мой, копеле, само че този път в кръга. Или поне толкова от теб, колкото ми остави кралят.

После ме блъсна към огъня. Залитнах и незабавно бях подхванат от двама стражници. Като обезумял започнах да местя поглед от единия към другия.

— Това е грешка — извиках. — Бъркате ме с някого!

— Оковете го — нареди капитанът.

Мадж ненадейно пристъпи напред и попита:

— Сигурен ли си, че това е човекът, когото търсите?

Той я погледна.

— Да. Това е копелето-осезател.

На лицето й се изписа пълно презрение.

— Тогава го отведете. — И се обърна и се отдалечи.

Стражниците, които ме държаха, следяха разговора им, почти без да ми обръщат внимание. Рискувах, метнах се към огъня, блъснах с рамо сепнатия Гръм и затичах като заек. Пресякох лагера, подминах фургона на калайджията и видях пред себе си само голата равнина. Вече се развиделяваше. Нямаше къде да се скрия. Нямах цел. Просто бягах.

Бях очаквал да ме последват пеш или на коне. Изобщо не ми бе хрумнало, че някой може да използва прашка. Първият камък ме улучи в лявото рамо и ръката ми изтръпна. Не спрях. Отначало помислих, че са ме ранили със стрела. После сякаш ме удари мълния.

Когато дойдох на себе си, китките ми бяха оковани. Лявото рамо страшно ме болеше, но далеч не толкова, колкото цицината на главата. Успях да се надигна и да седна. Никой не ми обръщаше внимание. Оковите на глезените ми бяха свързани с верига, която минаваше през халка, запоена за веригата на китките ми. Втората, много по-къса верига между глезените ми, нямаше да ми позволи да направя и една крачка. Ако изобщо успеех да се изправя.

Мълчах и седях неподвижно. Окован, нямах никакъв шанс срещу шестима въоръжени мъже. Не исках да им давам повод да ме измъчват. И все пак трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да обмисля положението си. Ужасяваше ме самата тежест на веригите, както и студенината на желязото, което се впиваше в плътта ми в студения нощен въздух. Седях със сведена глава, вперил очи в краката си. Гръм забеляза, че съм се свестил, и се приближи до мен. Не вдигнах поглед.

— Кажи нещо, проклет да си — викна той.

— Не сте хванали когото търсите, господине — плахо отвърнах аз. Знаех, че не съм в състояние да го убедя в това, но може би щях да разколебая увереността на хората му.

Гръм се засмя, после отиде и седна край огъня.

— Даже да е така, жалко за теб. Но знам, че не съм сбъркал. Погледни ме, копеле. Как успя да се съживиш?

Боязливо го погледнах.

— Не зная какво искате да кажете, господине.

Грешен отговор. С бързината на тигър той скочи и се хвърли към мен. Опитах се да се изправя, ала нямаше как да му избягам. Гръм ме хвана за веригите, вдигна ме във въздуха и ме зашлеви.

— Погледни ме!

Вдигнах очи към лицето му.

— Как успя да избегнеш смъртта, копеле?

— Аз съм обикновен овчар.

Втора плесница.

Веднъж Сенч ми беше казал, че човек може по-дълго да издържи на мъчения, ако се съсредоточи върху онова, което ще каже, вместо върху онова, което ще премълчи. Знаех, че е безполезно и глупаво да повтарям на Гръм, че не съм Фицрицарин. Истината му бе известна. Ала веднъж възприел тази тактика, аз продължих да се придържам към нея. Петия път, когато ме удари, един от хората му се обади:

— Моите уважения, господин капитан, но…

Гръм яростно го стрелна с поглед.

— Какво има?

Мъжът облиза устни.

— Пленникът трябва да е жив, господин капитан. За да ни платят жълтиците.

Гръм отново се обърна към мен. Жаждата, която усещах в него, ме изпълваше с ужас. Такъв копнеж изпитваше за Умението Искрен. Този човек обичаше да причинява болка. Да убива бавно. И това, че не можеше да го направи, само още повече го караше да ме мрази.

— Знам — грубо отвърна той на стражника. Видях юмрука му да се носи към мен, но нямаше как да го избегна.

 

 

Когато се свестих, вече беше светло. Болеше ме. Известно време не можех да мисля за нищо друго. Болеше ме рамото и ребрата от същата страна. Сигурно ме бе ритнал. Не исках да движа нито мускулче на лицето си. Защо болката става още по-силна, когато е студено? Заслушах се, без да отварям очи. Керванът се готвеше да тръгне. Чух майстор Дел да крещи на Тасин, която викаше, че парите й се падали по право, че ако й помогнел да си ги получи, щяла да се откупи. Той й заповяда да се качва във фургона. Вместо това чух стъпките й да се приближават към мен. После момичето с хленчещ глас се обърна към Гръм.

— Аз бях права. Вие не ми повярвахте, но аз бях права. Аз ви го издадох. Ако не бях аз, нямаше да го хванете. Жълтиците се падат на мен. Но с радост ще ви дам половината.

— Ако бях на твое място, щях да се кача във фургона — студено отвърна Гръм. — Иначе ще останеш сама край този извор.

Тя има благоразумието да не спори с него, но по целия път до колата го ругаеше под нос. Чух Дел да й казва, че само му носела главоболия и че щял да се избави от нея в Синьото езеро.

— Изправи го, Джоф — нареди Гръм на някого.

Заляха ме с вода и аз отворих едното си око. Стражникът хвана веригата ми и я задърпа. Това събуди в мен множество болки.

— Ставай — заповяда ми той. Успях да кимна. Един от зъбите ми се клатеше. Виждах само с едното си око. Понечих да опипам лицето си, за да проверя в какво състояние е, но мъжът ме разубеди с ново дръпване на веригата. — На кон ли ще го качим, или ще върви пеш — попита стражникът.

— Ще ми се да го влачим, но това много ще ни забави. Ти ще яздиш зад Арно и ще му отстъпиш своя кон. Завържи го на седлото и здраво дръж поводите на коня си. Тоя мръсник се преструва на тъпак, обаче е коварен и хитър. Така че не изпускай поводите. Между другото, къде е Арно?

— В храстите, господин капитан. Коремът му не е съвсем в ред. Цяла нощ ставаше по голяма нужда.

— Доведи го. — Гласът на Гръм показваше, че не се интересува от проблемите на стражника. Джоф побърза да се подчини и ме остави да се олюлявам. Вдигнах ръце към лицето си. Бях запомнил само един удар, ала явно бяха последвали още. „Дръж се — казах си строго. — Остани жив и виж какви шансове ще ти се открият.“ Отпуснах длани и видях, че Гръм ме наблюдава.

— Вода — с надебелял език помолих аз.

Не очаквах да получа, но той се обърна към един стражник и му даде знак. Мъжът ми донесе ведро с вода и два мръсни сухара. Утолих жаждата си и си наплисках лицето. Сухарите бяха твърди и устните ме боляха, ала се опитах да преглътна каквото мога. Съмнявах се, че този ден ще получа повече. Забелязах, че кесията ми я няма, и предположих, че Гръм я е взел, докато съм бил в безсъзнание. Сърцето ми се сви при мисълта за обецата на Бърич. Докато внимателно дъвчех сухарите, се зачудих какво ли си е помислил капитанът за праховете.

Гръм заповяда да потеглим преди керванът да тръгне. Зърнах лицето на Славея, ала не успях да разчета изражението й. Крис и моят господар грижливо избягваха да поглеждат към мен от страх да не ги помислят за мои съучастници. Като че ли изобщо не ме познаваха.

Качиха ме на една яка кобила. Китките ми здраво бяха завързани за седлото и дори да не се чувствах като чувал с натрошени кокали, не можех да яздя удобно нито дори нормално. Не ми свалиха оковите, само късата верига между глезените ми. По-дългата верига на китките ми бе прехвърлена през седлото. Нямаше как да избегна търкането й в кожата ми. Нямах представа къде е ризата ми, но ужасно ми липсваше. Ездата щеше да ме загрее, но не достатъчно. Арно се качи на коня зад другаря си и поехме към Трейдфорд. От моята отрова, мрачно си помислих аз, само един човек беше получил стомашно разстройство. Голям убиец бях, няма що.

„Ела при мен.“

Щеше ми се да можех, уморено си казвах, докато ме отвеждаха в обратната посока. Щеше ми се да можех. Всяка крачка на кобилата наново подклаждаше болките ми. Не знаех дали рамото ми е счупено, или изкълчено. Удивляваше ме странното усещане за отчужденост, което изпитвах. Питах се дали трябва да се надявам да стигна до Трейдфорд жив, или да се опитам да ги накарам да ме убият. Не бях в състояние да ги убедя да ми свалят веригите, нито да избягам в тази равнина. Треперех от студа и вятъра. Пресегнах се за ума на кобилата, но успях само да й покажа болките си. Тя не прояви интерес да отскубне поводите си и да препусне с мен. Не й харесваше вонята на овце, която излъчвах.

Втория път, когато спряхме, за да дадем на Арно възможност да се облекчи, Гръм обърна коня си и се приближи до мен.

— Копеле!

Бавно обърнах глава към него.

— Как го направи? Видях трупа ти. Наистина беше мъртъв. Знам кога един човек е умрял. Как успя да се съживиш?

Дори да исках, устните ми нямаше да ми позволят да изрека думите. След като получи в отговор само мълчание, той изсумтя:

— Е, не разчитай пак да успееш. Този път лично ще те нарежа на парчета. Имам едно куче, което яде всичко. Мисля, че ще се справи с черния ти дроб и сърцето ти. Какво ще кажеш за това, копеле?

Изпитах съчувствие към кучето, ала не отговорих. Когато Арно със залитане се върна при коня си, Джоф му помогна да го яхне. Гръм пришпори жребеца си начело на колоната и продължихме.

След малко Арно накара другаря си да спре за трети път, смъкна се от гърба на коня, направи няколко крачки настрани и повърна. Преви се надве с ръце, притиснати към корема, после политна напред на земята по очи. Един от другите стражници се засмя, но след като Арно продължи да се валя в праха и да пъшка, Гръм заповяда на Джоф да провери какво му е. Джоф отиде да му занесе вода. Клетникът не можеше да вземе протегнатата му бутилка и когато другият я доближи към устата му, водата просто потече по брадичката му. След малко Джоф се изправи с облещени от удивление очи.

— Мъртъв е, господин капитан.

Изкопаха му плитък гроб и го затрупаха с камъни. Преди края на погребението започнаха да повръщат още двама стражници. Замърсена вода, беше всеобщото мнение, въпреки че забелязах Гръм да ме наблюдава с присвити очи. Присвих се над шията на коня и сведох поглед. Изобщо не се затрудних да си придам измъчен вид.

Капитанът нареди на хората си да се качат на седлата и отново препуснахме. До пладне стана ясно, че никой не е добре. Едно момче се олюляваше на седлото. Гръм ни даде кратка почивка, но се наложи да я продължи. Едва свършваше да повръща един, когато започваше друг. Накрая, въпреки оплакванията им, капитанът напрегнато им заповяда да яхнат конете. Продължихме, но по-бавно. От жената, която водеше кобилата ми, се носеше кисела миризма на пот и повръщано.

Докато се изкачвахме по един полегат склон, Джоф падна от седлото. Пришпорих кобилата с пети, ала тя само пристъпи настрани и прилепи уши назад — беше прекалено добре обучена, за да препусне с увиснали юзди. Гръм спря хората си и всички мигом скочиха на земята, някои за да повърнат, други просто за да се свият до конете си.

— Тук ще се установим на лагер — въпреки ранния час каза капитанът. После се отдалечи малко, преви се и известно време мъчително повръщаше. Джоф повече не се изправи.

Именно Гръм се върна при мен, сряза въжето и освободи китките ми от седлото. Дръпна веригата ми и аз едва не се строполих отгоре му. Залитнах няколко крачки и се свлякох на земята с ръце, притиснати към корема. Стражникът се приближи, приклекна до мен, сграбчи ме за тила и ме стисна, но усетих, че силата му вече не е предишната.

— Какво мислиш, копеле — с пресипнал глас ме попита Гръм. Беше съвсем близо до мен и дъхът и тялото му воняха. — От замърсена вода ли е? Или от нещо друго?

Издадох задавен звук и се наклоних към него, сякаш щях да повърна. Той се отдръпна. Само двама от хората му успяха да разседлаят конете си. Другите немощно се бяха проснали на земята. Гръм тръгна сред тях и почна да ги ругае. Накрая един от онези, които се чувстваха по-добре, започна да пали огън, а друг мина покрай конете, като просто разкопчаваше ремъците и смъкваше седлата от гърбовете им. Капитанът дойде да сложи късата верига на глезените ми.

Тази вечер умряха още двама стражници. Гръм лично замъкна труповете им настрани, но нямаше сили да направи нищо повече. Огънят, който успяха да запалят, скоро угасна поради липса на съчки. Никога не бях виждал толкова мрачна нощ, колкото тази в откритата равнина. Чувах стоновете на мъжете. Някой безспирно бърбореше нещо за корема си. Жадните коне неспокойно пристъпваха от крак на крак. Мечтаех за вода и топлина. В тялото ми се обаждаха странни болки. Китките ми бяха ожулени от оковите. Но макар че постоянно напомняха за себе си, те не ме измъчваха колкото рамото. Предполагах, че лопатката ми е пукната.

Призори при мен се домъкна Гръм. Очите му бяха хлътнали, бузите му бяха бледи. Той се свлече на колене и ме сграбчи за косата. Изпъшках.

— Умираш ли, копеле — дрезгаво ме попита капитанът. Отново простенах и немощно се опитах да се освободя от него. Това, изглежда, му достави удоволствие. — Добре. Някои смятат, че си ни омагьосал с Дивата магия, но аз мисля, че замърсената вода може да убие човек, независимо дали е осезател. И все пак искам този път да съм сигурен.

И извади собствения ми нож. Когато ме дръпна за косата, за да оголи гърлото ми, вдигнах окованите си ръце и го ударих с веригата по лицето. В същото време го блъснах с цялата сила на Осезанието си. Гръм падна назад, изпълзя няколко крачки и се строполи по хълбок на пясъка. Чух тежкото му дишане. След малко утихна. Затворих очи, заслушан в тази тишина. Усещах отсъствието на живот в тялото му като слънчеви лъчи по лицето си.

След известно време, когато стана съвсем светло, се насилих да отворя очи. По-трудно ми бе да се довлека до тялото на Гръм. Всичките ми болежки се бяха слели в една обща болка, която едва не ме караше да пищя, щом направех и най-слабото движение. Внимателно го прерових. Намерих обецата на Бърич в кесията му. Колкото и да е странно, веднага я сложих на ухото си, за да не я изгубя. Там бяха и всичките ми отрови. Ключа за оковите ми обаче го нямаше. Започнах да отделям вещите си от неговите, ала слънцето сякаш забиваше стрели в тила ми, затова просто закачих кесията му на колана си. Сега всичко негово беше мое. Щом си отровил някого, помислих си, спокойно можеш и да го ограбиш. Честта вече като че ли нямаше никакво значение в живота ми.

Предположих, че ключът е у онзи, който ме беше оковал. Допълзях при следващия труп, но в кесията му открих само димче за кадене. Надигнах се и седнах, защото чух по сухата земя да се приближават неравномерни стъпки. Вдигнах поглед и примижах срещу слънцето. Младежът бавно идваше към мен. В едната си ръка носеше мях. В другата държеше ключа.

Спря на десетина крачки от мен и изхриптя:

— Твоят живот срещу моя. — Виждах, че се олюлява. Не отговорих. Той отново опита. — Вода и ключът за оковите ти.

И кон. Няма да се бия с теб. Само вдигни осезателното си проклятие от мен.

Изглеждаше ужасно млад и окаян.

— Моля те — ненадейно промълви той.

Бавно поклатих глава.

— Беше отрова — признах аз. С нищо не мога да ти помогна.

Той горчиво ме зяпна.

— Значи ще умра, така ли? Днес ли? — Хрипливо прошепна младият стражник. Тъмните му очи бяха вперени в моите. Кимнах. — Проклет да си! — Изкрещя той, хвърли ключа колкото можеше по-надалеч и като размахваше ръце, немощно затича към конете.

Животните цяла нощ бяха стояли свободни, цяла сутрин бяха чакали с надеждата да получат овес и вода. Очевидно бяха добре обучени. Но мирисът на болест и смърт и непонятното поведение на младежа ги тревожеха. Когато стражникът извика и се строполи по очи точно преди да стигне до тях, един едър сив кон отметна глава и изпръхтя. Пратих му успокоителни мисли, но той нервно се изправи на задните си крака, после препусна в галоп. Другите последваха примера му. Копитата им не ехтяха като гръмотевична буря в равнината, а по-скоро бяха като затихващо трополене на дъждовни капки, с което си отиваше всякаква надежда за спасение.

Младежът не помръдна повече, но мина известно време преди да умре. Докато търсех ключа, трябваше да слушам тихото му хлипане. Отчаяно ми се искаше да отида при меховете и да се напия с вода, ала се боях, че ако се извърна от посоката, в която беше хвърлил ключа, никога няма да го открия. Затова пълзях на четири крака и напрегнато се взирах със здравото си око. Оковите се впиваха в плътта ми и жулеха китките и глезените ми. Продължих да чувам плача на стражника в главата си дори след като той умря. Още един безсмислено отнет млад живот. Само защото Славен не се отказваше от мъстта си. Или защото аз не се отказвах от своята.

Накрая намерих ключа, точно когато бях сигурен, че залязващото слънце завинаги ще го скрие. Той бе груб и трудно се завърташе в ключалките, но успях да отключа оковите и да ги сваля от подпухналата си плът. Гривната на левия ми глезен беше толкова стегната, че стъпалото ми бе студено и изтръпнало. След няколко минути болката нахлу в него заедно с кръвта. Не му обърнах внимание. Бях прекалено зает с търсене на вода.

Повечето стражници бяха пресушили меховете си, докато моята отрова беше изсмуквала течностите от стомаха им. В онзи, който ми бе показал младежът, бяха останали само няколко глътки. Бавно ги изпих, като дълго задържах водата в устата си. В дисагите на Гръм открих бутилка бренди. Позволих си една съвсем малка глътчица, запуших я и я оставих настрани. До извора нямаше и един ден път. Можех да успея. Трябваше.

Взех от мъртвите всичко необходимо. Когато свърших, носех синя риза, която ми ставаше в раменете, макар че висеше почти до коленете ми. Имах сушено месо и зърно, леща и грах, стария ми меч, ножа на Гръм, огледало, котле, чаша и лъжица. Опънах едно здраво одеяло и увих багажа си в него. Към всичко това прибавих кат дрехи, които ми бяха прекалено големи, но бяха по-добре от нищо. Плащът на Гръм щеше да ми е дълъг, но бе най-добре ушит, затова избрах него. Един от мъжете носеше плат за превръзки и няколко мехлема.

Можех да претърся труповете за пари и накити. Можех да се натоваря с десетки други евентуално полезни вещи. Ала исках само да възстановя онова, което бях имал, и да се махна от смрадта на подуващите се тела. Направих вързопа възможно по-малък и го завързах с ремъци от конска сбруя. Въпреки това, когато го вдигнах на здравото си рамо, ми се стори прекалено тежък.

„Братко?“

Въпросът бе колеблив, едва доловим от голямото разстояние. От раздялата. Като че ли някой говореше на език, който години наред не съм използвал.

„Жив съм, Нощни очи. Остани при своята глутница.“

„Нямаш ли нужда от мен?“ — с угризение попита той.

„Винаги имам нужда от теб. Трябва да знам, че си жив и на свобода.“

Усетих съгласието му, ала нищо повече. Зачудих се дали не съм си представил докосването му до ума ми. Ала докато се отдалечавах от труповете в сгъстяващия се мрак, се чувствах странно ободрен.