Робин Хоб
Тронът (16)

15
Кетъл

Когато избяга от принца престолонаследник Славен и се завърна в родните си Планини, Кетрикен носеше детето на Искрен. Някои я обвиняваха и твърдяха, че ако била останала в Бък и била оказала съпротива на Славен, детето щяло да се роди в безопасност. Може би тогава замъкът Бъкип щял да застане зад нея, може би цялото херцогство Бък щяло да окаже по-обединена съпротива срещу пиратите. Ако имали кралица в Бък, крайбрежните херцози може би щели да се бият по-решително. Някои казват така.

Общото мнение на онези, които навремето живееха в замъка Бък и бяха добре информирани за вътрешната политика на регентството на Пророците, е съвсем различно. Те без изключение смятаха, че и Кетрикен, и нейното неродено дете ще бъдат посрещнати с подла игра. Има достатъчно доказателства, че дори след като Кетрикен напусна Бъкип, поддръжниците на Славен направиха всичко възможно, за да я опозорят, и дори твърдяха, че детето изобщо не било от Искрен, а от неговия незаконороден племенник Фицрицарин.

Безполезно е да се гадае какво е щяло да се случи, ако Кетрикен беше останала в Бъкип. Исторически факт е, че според нея детето й щеше да има най-голям шанс за оцеляване, ако се роди в любимото й Планинско кралство. Тя също се завърна в Планините с надеждата да открие Искрен и да възстанови съпруга си на престола. Опитите й да го намери обаче й донесоха само скръб. Кетрикен се натъкна на мястото, където спътниците му се бяха сражавали срещу неизвестен противник. След като лешоядите бяха свършили с тях, от непогребаните им тела бяха останали само кости и разкъсани дрехи. Сред тези останки обаче тя попадна на синия плащ и ножа на Искрен. Тогава кралицата се завърна в кралския дворец в Джаампе и оплака мъжа си като мъртъв.

Още по-мъчителни за нея бяха съобщенията, които получи през следващите месеци. В планините отвъд Джаампе на няколко пъти бяха виждали хора, облечени в дрехите на Искреновата стража. Те, изглежда нямали желание да влизат в разговори със селяните и въпреки окаяното си състояние често отказвали предложение за помощ или храна. Неколцина от тях от време на време се появяваха в столицата. Те като че ли не бяха в състояние свързано да отговорят на въпросите на Кетрикен за случилото се с Искрен. Дори не си спомняха кога и при какви обстоятелства са се разделили с него. Всички без изключение бяха изпълнени с непреклонна решимост да се завърнат в Бък.

След време кралицата започна да вярва, че Искрен и неговата стража са били нападнати не само физически, но и с магия. Тя предполагаше, че и вражеските ратници, и лъжливата котерия, която бе обезсърчила и объркала хората му, са били пратени от неговия по-малък брат принц Славен. Това още повече затвърди омразата й към нейния девер.

Събудих се от тропане на вратата. Извиках в отговор нещо и седнах на леглото в студената тъмна стая.

— Тръгваме след един час — чу се отвън.

Освободих се от сънената прегръдка на Славея, намерих си ботушите и ги нахлузих, после се увих в плаща си. Единствената реакция на певицата бе да се зарови на топлото ми място. Наведох се над леглото.

— Славея? — След като не получих отговор, леко разтърсих рамото й. — Славея! Тръгваме след по-малко от час. Ставай!

Тя тежко въздъхна.

— Спокойно, ще се приготвя. — Младата жена се скри под одеялото. Свих рамене и я оставих да спи.

В кухнята Пелф ми предложи топли питки с масло и мед и аз с радост приех. Къщата, толкова тиха предния ден, сега гъмжеше от хора. По приликата помежду им реших, че са роднини. Момченцето с петнистото яре седеше до масата и хранеше животинчето с парченца питка. От време на време го улавях, че ме зяпа. Когато му се усмихнах, то се ококори, сериозно се изправи и отнесе чинията си нанякъде. Ярето го последва.

В кухнята влезе Ник. По черния му вълнен плащ имаше снежинки. Той срещна погледа ми.

— Готов ли си за път?

Кимнах.

— Добре. Облечи се топло. Задава се буря. — Той се усмихна широко. — Идеално време за пътуване за такива като нас.

Казах си, че не съм и очаквал пътуването да ми достави удоволствие. Когато Славея слезе долу, вече се бях нахранил. Тя ме изненада. Предполагах, че ще е сънена. Певицата обаче бе съвсем будна, бузите й бяха покрити с руж и устните й се усмихваха. Без да се колебае, Славея щедро си взе от всичко. Когато вдигна поглед от празната си чиния, тя най-после забеляза удивлението ми.

— Когато им предлагат храна, менестрелите никога не отказват — поясни Славея и протегна чашата си към мен. Промиваше закуската си с бира. Налях й от каната на масата. Тъкмо с въздишка бе оставила халбата си, когато отново се появи Ник. Приличаше на буреносен облак.

— Том, можеш ли да караш конска кола?

— Естествено.

— Добре ли?

— Доста добре — тихо отвърнах аз.

— Чудесно, тогава сме готови за път. Трябваше да кара братовчед ми Ханк, но тази сутрин диша като ковашки мях, хванала го е някаква кашлица. Жена му не го пуска. Но щом можеш да караш кола…

— Това обаче ще означава промяна на възнаграждението — неочаквано се намеси Славея. — Като кара колата, той ти спестява разходите за кон за самия него. И за храната на братовчед ти.

Ник се изненада за миг и започна да мести поглед между мен и Славея.

— Което си е право, право си е — отбелязах аз. Опитах се да скрия усмивката си.

— Ще уредя нещата — отстъпи той и отново излезе от кухнята. След малко се върна. — Старицата казва, че щяла да те изпита. Нали разбираш, конят и каруцата са нейни.

Навън все още бе тъмно. Факлите пращяха на вятъра и снега. Наоколо се суетяха хора, вдигнали качулки и увити в плащовете си. Имаше четири фургона. Единият беше натоварен с петнадесет пътници. Те се бяха притиснали един към друг с чанти в скутовете си и сведени глави, за да се защитят от студа. Една жена ме стрелна с поглед. Лицето й изразяваше съмнение. На ръката й се бе облегнало дете. Зачудих се откъде идват. Двама мъже натовариха последното буре на четвъртата каруца и опънаха покривалото отгоре.

Зад пътническия фургон имаше каручка с две колела. Вътре с изправен гръб седеше дребна старица, цялата в черно. Беше увита в плащ с качулка, шал и пътно одеяло върху коленете. Докато заобикалях колата й, тя внимателно ме наблюдаваше с проницателните си черни очи. Петнистата й кобила не харесваше времето и хамутът й я стягаше. Наместих го, доколкото можех, и я убедих да ми се довери. Когато свърших, вдигнах глава и видях, че старицата не ме изпуска от поглед. Черната й коса се подаваше изпод качулката, но не всичко бяло в нея бе сняг. Тя прехапа устни, ала не каза нищо дори когато натоварих багажа си под седалката. Поздравих я и седнах до нея.

— Струва ми се, че ще карам твоята каручка — дружелюбно казах аз.

— Струва ти се значи. Не знаеш ли? — Жената ме изгледа остро.

— Ханк се разболял. Ник ме помоли да заема неговото място. Казвам се Том.

— Не обичам промените — отвърна тя. — Особено в последния момент. Промените показват, че не си бил готов.

Реших, че се досещам защо Ханк така ненадейно се е почувствал зле.

— Казвам се Том — повторно се представих аз.

— Вече го каза. — Старицата се загледа в сипещия се сняг. — Цялото това пътуване е лоша идея — високо рече тя, ала не на мен. — И от него няма да излезе нищо добро. Още отсега го виждам. — Жената кършеше пръсти в скута си. — Проклети стари кокали — каза на снега тя. — Ако не бяха старите ми кокали, нямаше да имам нужда от никого.

Не знаех какво да й отговоря, но ме спаси Славея, която спря коня си до мен.

— Ще погледнеш ли какво са ми дали да яздя — предизвикателно попита тя. Нейната кобила разтърси черната си грива и ме погледна така, като че ли ме молеше да погледна какво очакват от нея да носи на гърба си.

— Изглежда ми съвсем наред. От планинска порода е. Всичките са такива. Но са много издръжливи и повечето са със спокоен нрав.

Славея се намръщи.

— Казах на Ник, че за тази цена очаквам приличен кон.

В този момент той мина край нас. Неговият кон не бе по-голям от кобилата на Славея. Ник я погледна, после се извърна, сякаш вече не издържаше.

— Да вървим — тихо каза той. — По-добре е да не говорите и да не изоставате от колата пред вас. В тази буря е по-лесно да се изгубите, отколкото си мислите.

Въпреки тихия му глас всички незабавно се подчиниха на заповедта му. Нямаше високи команди, нито прощални викове. Дръпнах юздите и подкарах кобилата. Тя неодобрително изпръхтя, но тръгна. Напредвахме в почти пълна тишина и през постоянната пелена на снега. Кобилата на Славея неспокойно хапеше юздечката си, докато певицата не я пришпори. Животното бързо препусна и се присъедини към другите коне в началото на групата. Аз останах до мълчаливата старица.

Скоро се уверих в предупреждението на Ник. Слънцето изгря, но снегът продължаваше да вали на толкова големи парцали, че светлината имаше млечен оттенък. Снежинките искряха като бисери и едновременно заслепяваха и уморяваха очите. Сякаш пътувахме през безкраен бял тунел и виждахме само колата пред себе си.

Ник не ни водеше по пътя. Пресичахме през замръзнали полета. Снегът бързо засипваше следите, които оставяхме. Ездачите слизаха на земята да отварят портите на оградите, после ги затваряха след нас. Веднъж зърнах в далечината друга ферма, ала прозорците й тъмнееха. Малко след пладне излязохме през последната порта и продължихме по стар път, който с времето се беше превърнал в тясна пътека.

През цялото време спътницата ми бе безмълвна и студена като самия сняг. Сегиз-тогиз крадешком я поглеждах. Очите й бяха вперени право напред, тялото й се поклащаше от движението на каручката. Тя нервно кършеше пръсти в скута си, сякаш я боляха. Тъй като нямаше с какво друго да се разсейвам, аз я наблюдавах. Очевидно беше от Бък. В говора й все още се усещаше родният ми акцент, макар и загладен от дългите години на странстване из чужди земи. Шалът й бе дело на халкидски тъкачи, но везбата по ръбовете на плаща й, черна на черен фон, ми беше напълно непозната.

— Много си се отдалечил от Бък, момко — внезапно отбеляза старицата, като продължи да гледа пред себе си. Нещо в гласа й ме накара да застана нащрек.

— Ти също, стара жено — отвърнах аз.

Тя завъртя глава към мен. Сврачите й очи проблеснаха, ала не бях сигурен дали развеселено, или ядосано. Старицата замълча и след малко ненадейно попита:

— Защо пътуваш за Планините?

— Искам да видя чичо си — откровено отвърнах аз.

Тя презрително изсумтя.

— Ти си от Бък, а имаш чичо в Планините. И толкова много искаш да го видиш, че рискуваш главата си, така ли?

Погледнах я.

— Той е любимият ми чичо. Доколкото разбрах, ти отиваш да се поклониш в светилището на Еда.

— Другите отиват на поклонение — поправи ме спътницата ми. Аз съм твърде стара, за да се моля за плодовитост. Търся един пророк. — Преди да успея да кажа нещо, тя прибави: — Той е любимият ми пророк. — И почти ми се усмихна.

— Защо не пътуваш във фургона при другите — попитах я аз.

Старицата ледено ме изгледа и отвърна:

— Прекалено са любопитни.

— Аха — усмихнато приех укора аз.

След малко жената отново заговори.

— Отдавна съм сама, Том. Обичам да върша нещата както си знам и сама да решавам какво да вечерям. Тези поклонници са добри хорица, но са като овце. Ако ги оставиш сами, нито един от тях няма да замине за светилището. Но след като всички заедно са взели решение, това става единствената цел в живота им.

Тя поклати глава и аз замислено кимнах. Старицата замълча. Пътеката постепенно стигна до реката. Продължихме срещу течението сред оскъдни храсталаци и млади дървета. Почти не виждах водата в снега, но усещах мириса й и чувах шума й. Чудех се кога ще се опитаме да я прекосим. После се усмихнах. Бях сигурен, че когато вечерта я видех, Славея ще знае. Надявах се, че Ник вече е свикнал с присъствието й.

— Защо се хилиш — сепна ме старицата.

— Мислех си за моята приятелка певицата. Славея.

— Тя така ли те кара да се усмихваш?

— Понякога.

— Казваш, че е певица. Ами ти? И ти ли си менестрел?

— Не. Просто овчар. Обикновено.

— Разбирам.

Разговорът ни отново стихна. После, когато вече се спускаше вечер, тя ми рече:

— Можеш да ме наричаш Кетъл.

— Аз съм Том.

— Казваш ми го за трети път — напомни ми старицата.

Очаквах, че по залез-слънце ще се установим на лагер, но Ник продължи напред. Спряхме за кратко и той извади два фенера, които закачи на две от колите.

— Следвай светлината — когато минаваше покрай нас, напрегнато ми каза контрабандистът.

Вече цареше пълен мрак и студът още повече се усилваше, когато колата пред нас се отклони от пътя и навлезе между дърветата край реката. Покорно насочих натам кобилата и друсането накара Кетъл да изругае. Усмихнах се — малцина бъкипски стражници щяха да се справят по-добре.

Скоро спряхме. Учудено останах на мястото си, защото не виждах абсолютно нищо. Реката тъмнееше някъде наляво. Вятърът носеше ледена влага. Поклонниците в колата пред нас неспокойно шаваха и шепнеха. Чух гласа на Ник и видях някакъв мъж да води коня му покрай нас. Той откачи фенера от канатата на фургона. Проследих го. След малко и двамата с коня бяха влезли в дълга ниска сграда, която не се виждаше в мрака.

— Слезте и влезте вътре, тук ще пренощуваме — нареди Ник, когато отново мина покрай нас. Скочих от каручката и изчаках да помогна на Кетъл. Когато й подадох ръка, тя се сепна.

— Благодаря ви, любезни господине — тихо рече старицата, когато слезе на земята.

— Моля, уважаема госпожо — отвърнах аз. Тя ме хвана под ръка и двамата се запътихме към сградата.

— Имаш прекалено добри обноски за овчар, Том — със съвсем различен глас отбеляза Кетъл, засмя се, влезе вътре и ме остави да се върна и да разпрегна коня. Поклатих глава, но не можех да не се усмихна. Старицата ми харесваше. Прехвърлих коша си през рамо и вкарах кобилата в сградата при другите. Докато й свалях оглавника, се огледах. Имаше едно общо продълговато помещение. В огнището бумтеше огън. Ниската сграда беше от речни камъни и кирпич, с пръстен под. Конете се бяха събрали около ясла, пълна със сено. Докато водех кобилата при тях, един от хората на Ник влезе с две ведра вода, които изля в дървено корито. Количеството конска тор ми показа, че контрабандистите често използват сградата.

— Какво е било по-рано това място — попитах Ник, когато се присъединих към другите пред огнището.

— Овчарски лагер — отвърна той. — Заслон за ранното агнене. По-късно, след като изкъпвали овцете в реката, тук ги стрижели. — Сините му очи заблуждаха някъде надалеч. После Ник дрезгаво се засмя. — Това е било много отдавна. Сега няма достатъчно храна за козите, та камо ли за овцете, които сме гледали някога. — Той посочи огъня. — По-добре се нахрани и поспи, докато можеш, Том. За нас утрото настъпва рано. — Когато минаваше покрай мен, погледът му като че ли се задържа върху обецата ми.

Храната бе проста. Хляб и пушена риба. Овесена каша. Горещ чай. Кетъл се хранеше отделно и от собствените си провизии. Другите поклонници бяха любезни с нея и тя им отговаряше с учтивост, но беше ясно, че не ги свързва нищо друго, освен общата посока. Само трите деца в групата, изглежда, не се бояха от нея и я врънкаха за сушени ябълки и сладки, докато тя не ги предупреди, че ще ги заболят коремите.

Скоро в заслона стана топло, колкото от огъня, толкова и от конете и хората. Вратата и капаците на прозорците бяха плътно затворени, за да спират светлината, шума и топлината. Въпреки бурята и отсъствието на други пътници по нашия път, Ник не искаше да рискува. Одобрявах това качество за един контрабандист. По време на вечеря за пръв път успях да разгледам цялата група. Петнадесет поклонници с различен пол и възраст, без да броя Кетъл. Десетина контрабандисти, шестима от които толкова много приличаха на Ник и Пелф, че бяха поне братовчеди. Другите изглеждаха също толкова издръжливи и бдителни. Във всеки момент имаше най-малко трима часови. Те почти не разговаряха и си знаеха задълженията, така че почти нямаше нужда Ник да им нарежда какво да правят. Това ме изпълни с увереност, че ще стигна поне до отсрещния бряг на реката, а може би и до границата с Планинското кралство. Отдавна не се бях чувствал толкова обнадежден.

В тази компания Славея прояви най-добрите си качества. Още щом се нахранихме, тя извади арфата си и въпреки че често ни предупреждаваше да говорим тихо, Ник не й забрани да пее. За контрабандистите тя избра стара балада за разбойника Хефт, може би най-галантният престъпник, живял в Бък. Думите накараха да се усмихне дори Ник и докато пееше, Славея закачливо го поглеждаше. На поклонниците изпя за крайречен път, който отвеждал хората у дома, и свърши с приспивна песничка за трите деца. Дотогава не само децата се бяха изтегнали на одеялата си. Кетъл ме прати да донеса нейните от каручката. Зачудих се, когато ме повиши от кочияш в камериер, но не казах нищо и се подчиних. Предположих, че в мен има нещо, което кара всички възрастни хора да смятат, че постоянно съм на тяхно разположение.

Опънах одеялата си до тези на старицата и си легнах. Повечето други вече хъркаха. Кетъл се сви под завивката си като катерица в гнездото си. Представях си как я болят кокалите от студа, но с нищо не можех да й помогна. Славея седеше край огнището и разговаряше с Ник. От време на време леко прокарваше пръсти по струните на арфата си и сребристите им звуци контрастираха на фона на ниския й глас. Думите й на няколко пъти накараха контрабандиста да се засмее.

Унасях се.

„Братко?“

Цялото ми тяло потръпна от удивление. Той беше наблизо.

„Нощни очи?“

„Разбира се! — Насмешка. — Или вече имаш друг брат?“

„Никога! Само теб, приятелю. Къде си?“

„Навън. Ела при мен.“

Побързах да стана и се увих в плаща си. Мъжът, който пазеше на вратата, ме изгледа намръщено, ала не ме спря. Излязох в мрака зад разпрегнатите коли. Вече не валеше и вятърът беше разчистил обсипаното със звезди небе. Снегът сребрееше по клоните на дърветата и храстите. Оглеждах се за него, когато тежкото му тяло ме блъсна в гърба. Проснах се по очи и щях да извикам, ако устата ми не беше пълна със сняг.

Успях да се претърколя настрани и няколко пъти бях прегазен от един весел вълк.

„Как ме откри?“

„Ти как знаеш къде да се почешеш, когато те сърби?“

Изведнъж разбрах какво иска да каже. Не винаги осъзнавах силата на връзката ни. Но сега само трябваше да си помисля за него, за да го намеря. Разбира се, че знаех къде е. Той бе част от мен.

„Миришеш на женска. Нова партньорка ли си си взел?“

„Не. Не, разбира се.“

„Но споделяте една бърлога, нали?“

„Пътуваме заедно. Като глутница. Така е по-безопасно.“

„Знам.“

Известно време неподвижно седяхме и просто повторно се приспособявахме към физическото присъствие на другия. Отново се чувствах цял. Бях намерил покой. Не бях разбирал, че толкова много се безпокоя за него, докато видът му не ме беше успокоил. Усещах неволното му съгласие. Той знаеше, че сам съм преживял много трудности и опасности. Не бе смятал, че ще се спася. Ала му бях липсвал. Беше му липсвал моят начин на мислене, идеите и споровете, каквито вълците никога не водят помежду си. „Затова ли се върна при мен?“ — попитах го.

Нощни очи рязко се изправи и се отръска. „Беше време да се върна — уклончиво отвърна той. После прибави: — Тичах с тях. Накрая ме приеха в глутницата си. Ловувахме заедно, убивахме заедно, ядяхме заедно. Беше много хубаво.“

„Но?“

„Исках да съм техен водач. — Той се обърна и ме погледна през рамо с изплезен език. — Свикнал съм да съм водач, нали знаеш.“

„Нима? И те не бяха съгласни, така ли?“

„Черния е много едър. И бърз. Мисля, че съм по-силен от него, но той знае повече хитрости. Беше също като тогава, когато ти се бореше със Сърцето на глутницата.“

Тихо се засмях. Той се завъртя към мен и оголи зъби в престорено изръмжаване.

— Успокой се — прошепнах аз и разперих ръце. — Така. Какво се случи?

Нощни очи се отпусна до мен. „Той продължава да е водач. Запази женската и бърлогата си. — Моят вълк се замисли и усетих, че се бори с идеята за бъдещето. — Друг път може да е различно.“

— Възможно е — съгласих се аз. Леко го почесах зад ухото и той едва не се претърколи по гръб на снега. — Ще се върнеш ли при тях някой ден?

Докато го чешех зад ушите, му бе трудно да се съсредоточи върху думите ми. Престанах и повторих въпроса. Нощни очи наклони глава настрани и весело ме погледна. „Попитай ме в този някой ден и тогава ще мога да ти отговоря.“

„Всяко нещо с времето си — съгласих се аз. — Радвам се, че си тук. Но все пак не разбирам защо се върна при мен. Можеше да останеш в глутницата.“

Очите му срещнаха моите. „Ти си призован, нали? Твоят крал ти каза «Ела при мен.»“

Неохотно кимнах. „Призован съм.“

Той рязко се изправи, изтръска се и впери очи в нощта. „Щом ти си призован, същото се отнася за мен.“ Беше му трудно да го признае.

„Не си длъжен да идваш с мен. Зовът на моя крал обвързва само мен, не теб.“

„Грешиш. Всичко, което обвързва теб, обвързва и мен.“

„Не разбирам как е възможно“ — предпазливо казах аз.

„Аз също. Но е така. «Ела при мен» — извика той. И известно време не му обръщах внимание. Но вече не мога.“

„Съжалявам. — Потърсих начин да го изразя. — Той няма право на теб. Зная го. Мисля, че не е искал да повика и теб. Дори ми се струва, че не е искал да ме обвърже с тези думи. Но го направи и аз трябва да отида при него.“

Изправих се и изтупах снега, който бе започнал да се топи по дрехите ми. Изпитвах срам. Беше ми го причинил Искрен, човек, на когото вярвах. И не стига това, но и чрез мен го бе наложил на вълка. Нямаше право да изисква нищо от Нощни очи. Аз също. Връзката помежду ни беше доброволна, взаимно себеотдаване без задължения. А сега чрез мен той бе впримчен толкова здраво, все едно го бях затворил в клетка.

„Значи заедно сме затворени в клетка.“

„Ще ми се да не беше така. Ще ми се да можех да те освободя. Но не зная как да освободя дори себе си. Тъй като нямам представа как си обвързан, не мога да те пусна. Двамата с теб споделяме Осезанието. С Искрен споделяме Умението. Как може неговото Умение да е минало през мен, за да стигне до теб? Когато той ме повика, ти беше много надалеч.“

Нощни очи неподвижно клечеше в снега. Вятърът се бе усилил и на слабата звездна светлина виждах как роши козината му. „Аз винаги съм с теб, братко. Може да не го усещаш, но винаги съм с теб. Ние сме едно цяло.“

„Двамата споделяме много неща“ — съгласих се аз. Загриза ме безпокойство.

„Не. — Той се обърна и ме погледна в очите, както не би могъл никой див вълк. — Не става въпрос за споделяне. Ние сме едно цяло. Аз вече не съм вълк, ти вече не си човек. Не знам как се казва онова, което представляваме заедно. Навярно знае онзи, които ни говореше за Старата кръв. — Нощни очи замълча за миг. — Виж до каква степен съм станал човек, че да говоря за дума, която да изразява някаква идея. Няма нужда от думи. Ние съществуваме и сме такива, каквито сме.“

„Щях да те освободя, ако можех.“

„Наистина ли? Така нямаше да съм част от теб.“

„Нямах предвид това. Исках да кажа… Исках да кажа, че щях да ти дам възможност да имаш самостоятелен живот.“

Той се прозя и се протегна. „Аз искам възможност да имаме общ живот. И ние ще си я спечелим заедно. Е, нощем ли пътуваме, или денем?“

„Ние пътуваме денем.“

Нощни очи ме разбра. „Значи ще продължиш да пътуваш с тази голяма глутница, така ли? Защо не я напуснеш и не тръгнеш с мен? Двамата ще сме по-бързи.“

Поклатих глава. „Не е толкова просто. Имам нужда от подслон и от помощта на тази глутница, за да оцелея.“

Последва тежък половин час. Опитах се да му обясня, че се нуждая от подкрепата на другите в кервана, за да стигна до Планините. Ако имах кон и собствени провизии, нямаше да се поколебая да се доверя на късмета и да тръгна с вълка. Ала пеш и само с онова, което можех да нося на гръб, когато ме очакваха дълбоките снегове и лютите студове на Планините, да не споменавам за прекосяването на реката? Не бях чак такъв глупак.

Нощни очи възразяваше, че сме можели да ловуваме. Нощем да се гушим един до друг в снега. Той можел да се грижи за мен, както бил правил винаги. С търпение успях да го убедя, че трябва да продължа пътуването с кервана. „Значи аз ще трябва да продължа да се крия като улично куче и да следвам всички тези хора, така ли?“

— Том? Том, къде си — едновременно ядосано и уплашено ме повика Ник.

— Тук съм! — Излязох от храстите.

— Какво правиш — подозрително попита той.

— Пикаех — отвърнах аз. Неочаквано взех решение. — И кучето ми ме е последвало от града и ни е настигнало. Оставих го при приятели, но сигурно е прегризало въжето. Ела тук. Седни. Добро куче.

„Ще ти прегриза гърлото“ — свирепо заплаши Нощни очи, но се приближи и ме последва на открито.

— Адски голямо куче — отбеляза Ник и се наведе напред. — Повече ми прилича на вълк.

— Не за пръв път ми го казват във Фароу. Това е бъкска порода. Използваме ги за овчарски кучета.

„Ще си платиш за това. Обещавам ти.“

В отговор се наведох да го погаля по хълбока и да го почеша зад ушите. „Завърти опашка, Нощни очи.“

— Той ми е стар и верен другар. Трябваше да се досетя, че няма да остане сам.

„Какво ли не търпя заради теб!“ Нощни очи завъртя опашка. Веднъж.

— Разбирам. Е, по-добре влез вътре и поспи. И друг път не излизай сам. По никаква причина. Поне ме предупреждавай. Когато са на пост, хората ми са нервни. Може да ти прережат гърлото, преди да са те познали.

— Ясно.

„Минах точно между двама от тях.“

— Ник, нали нямаш нищо против? Имам предвид кучето. — Опитах се да се престоря на смутен. — Може да остане навън. Всъщност е адски добро куче пазач.

— Само не очаквай да го храня — изсумтя контрабандистът. — И не му позволявай да създава проблеми.

— О, сигурен съм, че няма да безпокои никого. Нали, приятел?

Славея избра точно този момент, за да излезе на вратата.

— Ник? Том?

— Тук сме. Ти беше права, беше отишъл да пикае — тихо каза Ник. После хвана Славея за ръка и я поведе обратно вътре.

— Какво е това — почти уплашено попита тя.

Трябваше да заложа всичко на интелигентността й и на нашето приятелство.

— Кучето — бързо отвърнах. — Нощни очи сигурно е прегризал въжето. Предупредих Крис да го наблюдава, когато му го оставих, казах му, че ще се опита да тръгне след мен. Но Крис не ми е обърнал внимание и сега Нощни очи е тук. Ще трябва да го вземем с нас в Планините.

Славея зяпаше вълка. Очите й бяха големи и черни като нощното небе над нас. Ник я дръпна за ръка и тя най-после се обърна към вратата.

— Ще трябва — промълви певицата.

Мислено благодарих на Еда и всички други богове, които ме чуваха. После се обърнах към Нощни очи.

— Стой тук и пази, добро куче.

„Забавлявай се, докато можеш, малки братко.“ Той легна до каруцата. Съмнявах се, че ще остане дълго там. Последвах Славея и Ник в заслона. Контрабандистът затвори вратата и спусна резето. Събух си ботушите и изтръсках покрития си със сняг плащ, после се завих с одеялото си. Вече се унасях, когато осъзнах какво облекчение изпитвам. Нощни очи се бе върнал. С вълка пред вратата бях в безопасност.

„Нощни очи. Радвам се, че си тук.“

„Проявяваш го по странен начин“ — отвърна той, но усетих, че повече е развеселен, отколкото ядосан.

„Черния Ролф ми прати съобщение. Славен се опитва да насочи срещу нас Старата кръв. Предлага им злато, за да ни предадат. Не бива много да разговаряме.“

„Злато. Какво е златото за нас и за тези като нас? Не се бой, малки братко. Пак съм тук, за да се грижа за теб.“

Затворих очи и се унесох с надеждата, че е прав. Докато се олюлявах на ръба на съня, за миг забелязах, че Славея не е опънала одеялата си до моите. Тя седеше в отсрещната част на заслона. До Ник. Доближили глави, те тихо разговаряха за нещо. Певицата се засмя. Не чух думите, но гласът й звучеше предизвикателно.

Почти ме жегна ревност. Укорих се. Тя беше моя спътница, нищо повече. Какво ме интересуваше как прекарва нощите си? Предишната вечер бе спала притисната до гърба ми. Тази нощ нямаше да е до мен. Реших, че е заради вълка. Не можеше да го приеме. Не беше първата. Едно бе да знае, че съм осезател, но съвсем друго — да види звяра, с който съм обвързан. Е, какво да се прави?

Заспах.

По някое време през нощта усетих внимателно опипване.

Едва доловимо докосване на Умение до сетивата ми. Застанах нащрек и зачаках. Нищо. Дали не си го бях въобразил? Може би го бях сънувал? Хрумна ми вледеняваща мисъл. Може да беше Уил. Неподвижно лежах и копнеех да се пресегна, ала се боях. Ужасно ми се искаше да узная дали Искрен е добре. Откакто онази нощ ме бе спасил от котерията на Славен, нямах нито вест от него. „Ела при мен“ — беше казал той. Ами ако това бе предсмъртното му желание? Ами ако след толкова много търсене откриех само кости? Пропъдих страха си и се опитах да се открия.

Умът, който се докосна до моя, беше на Славен.

Никога не се бях свързвал с него, само подозирах, че притежава Умението. И все пак се съмнявах в усещанията си. Силата му ми се струваше като тази на Уил, ала мислите бяха на Славен. „Не си открил и жената, така ли?“ Мисълта не беше насочена към мен. Той се пресягаше към някой друг. Това ме окуражи. Опитах се да се открия за мислите му, без да се пресягам за тях.

„Още не, кралю.“ Бърл. Криеше страха си зад официалности и любезности. Знаех, че Славен го усеща не по-зле от мен. Знаех дори, че това му доставя удоволствие. Той никога не бе можел да прави разлика между страх и почит. Не вярваше, че някой може да го уважава, ако не трепери от страх. Не бях смятал, че това се отнася и за собствената му котерия. Зачудих се с какво ги е заплашил.

„И копелето ли не си намерил?“ — попита Славен. Вече бях сигурен. Той използваше силата на Уил. Това означаваше ли, че сам не може да използва Умението?

„Не открих нито следа от него, кралю. Мисля, че е мъртъв. Този път наистина. Той се поряза с отровен нож и в този момент изпитваше крайно отчаяние. Никой не би могъл да се преструва така.“

„Тогава къде е трупът му?“

„Някъде, кралю, сигурен съм. Вашите стражници просто още не са се натъкнали на него.“ Последната мисъл идваше от Карод, който не трепереше от страх. Той го криеше дори от себе си и се заблуждаваше, че изпитва гняв. Разбирах необходимостта му да го прави, но се съмнявах, че е разумно. Това го принуждаваше да предизвиква Славен, който не обичаше другите свободно да изразяват мнението си.

„Може би трябва да те пратя да оглавиш търсенето по пътищата — любезно предложи Славен. — В същото време може да потърсиш човека, който е убил Гръм и неговите стражници.“

„Ваше величество…“ — започна Карод, но излъченото от Славен „МЛЪК!“ го накара да прекъсне.

„И аз веднъж го помислих за мъртъв и едва не ме убиха, защото повярвах на чужди думи. Този път искам да го видя, няма да си отдъхна, преди да го видя насечен на парчета. Нещастният опит на Уил да примами копелдака в капан се провали.“

„Може би защото вече е мъртъв“ — глупаво подхвърли Карод.

И тогава станах свидетел на нещо отвратително. Той прати на Карод остра болка, пареща и пронизваща, като използваше Умението на Уил. И тогава най-сетне зърнах в какво са се превърнали. Славен се беше впил в Уил като кърлеж или пиявица и изсмукваше живота от тялото му. Наяве или насън, той винаги бе с него и имаше достъп до силата му. И сега нехайно я разхищаваше, без да мисли какво коства това на Уил. Не знаех, че може да се причинява с помощта на Умението болка. Спомнях си вцепеняващия взрив на сила, с който ги беше отблъснал Искрен, да. Но това бе друго. Това не беше проява на сила или гняв. А на чиста отмъстителност. Знаех, че някъде Карод се е строполил на пода и се мята в безсловесна агония. Бърл и Уил бяха свързани с него и сигурно бяха изпитали част от болката. Изненадваше ме, че член на котерията изобщо е способен да причини такова нещо на друг. Но пък болката не беше пратена от Уил. А от Славен.

След известно време паренето премина. В действителност може да бе продължило само миг. За Карод трябваше да е било цяла вечност. Усетих слабото му мислено хленчене. В момента нямаше сили за повече.

„Не вярвам, че копелдакът е умрял. Не смея да вярвам в това, докато не съм видял трупа му. Някой е убил Гръм и хората му. Затова го открийте и ми го доведете. Жив или мъртъв. Бърл. Остани където си и удвои усилията си. Сигурен съм, че се е запътил натам. Не позволявай нито един пътник да премине, без да го провериш. Карод, мисля, че трябва да отидеш при Бърл. Ленивият живот, изглежда, не подхожда на темперамента ти. Тръгваш още утре. И по време на пътя недей да мързелуваш. Насочи мислите си към изпълнението на задачата. Известно ни е, че Искрен е жив — той го доказа на всички ви. Копелдакът ще се опита да отиде при него. Трябва да го спрем преди това и тогава ще елиминираме опасността от брат ми. Не ви ли е хрумвало какво ще стане с нас, ако Искрен успее? Търсете го, и с Умение, и с хора. Постоянно напомняйте за наградата, която обявих за залавянето му. И за наказанието, което очаква съучастниците му. Ясен ли съм?“

„Разбира се, ваше величество. Няма да щадя усилията си“ — побърза да отговори Бърл.

„Карод? Не чувам нищо от теб, Карод.“ Заплахата от наказание висеше над всички.

„Моля ви, ваше величество. Ще направя всичко, всичко. Ще го намеря жив или мъртъв.“

Уил и присъствието на Славен изчезнаха. Карод ги последва. Бърл остана още миг. Дали се вслушваше и опипваше към мен? Оставих мислите си да текат свободно. Наруших съсредоточаването си. После отворих очи и се загледах в тавана. След използването на Умението бях неспокоен и целият треперех.

„При теб съм, братко“ — увери ме Нощни очи.

„Радвам се, че си при мен.“ Обърнах се на една страна и се опитах да заспя.