Робин Хоб
Тронът (15)

14
Контрабандистите

Малцина са толкова свободни по дух, колкото странстващите менестрели, поне в Шестте херцогства. Ако е достатъчно даровит, менестрелът може да очаква за него да не важат обичайните правила на поведение. Позволява им се да задават и най-нетактичните въпроси. Почти без изключение менестрелите се радват на гостоприемство навсякъде от масата на краля до най-бедната колиба. Те рядко се женят млади, макар че не е необичайно да имат деца. Потомците им не носят клеймото на другите незаконородени, често израстват в замъците и също стават менестрели. За такива като тях е нещо нормално да общуват с престъпници и бунтовници, както и с благородници и търговци. Те носят писма, предават новини и пазят в отличната си памет много договори и обещания. Поне във времена на мир и благоденствие.

Славея се прибра толкова късно, че Бърич щеше да го нарече ранно утро. Събудих се в мига, в който докосна бравата. Бързо скочих от леглото й, увих се в плаща си и легнах на пода.

— Спиш ли, Фицрицарин — замаяно попита тя и усетих мириса на вино в дъха й. Певицата свали влажното си наметало, после ме погледна и ме покри с него. Затворих очи.

Без да обръща внимание на присъствието ми, тя захвърли горните си дрехи на пода зад мен. Чух леглото да изскърцва.

— Хм, още е топло — измърмори Славея и се зарови в завивките. — Съвестно ми е да заемам топлото ти място.

Угризенията й не бяха прекалено силни, защото само след секунди дишането й стана дълбоко и равномерно. Последвах примера й.

Събудих се много рано и напуснах странноприемницата. Славея дори не шавна, когато излизах от стаята й. Вървях, докато не намерих баня. В този час тя почти пустееше — трябваше да изчакам да стоплят първата за деня вода. После се съблякох и предпазливо влязох. Дълбоката гореща вана облекчи болката в рамото ми. Изкъпах се, отпуснах се в топлата вода и се замислих.

Не ми се щеше да се забърквам с контрабандисти. Не ми се щеше да се свързвам със Славея. Не виждах обаче друг изход. Нямах представа как ще им платя. Парите ми не бяха достатъчно. С обецата на Бърич? Отказах да обмислям тази идея. Дълго лежах до шия във водата и продължавах да отказвам. „Ела при мен.“ Щях да намеря друг начин. Щях. Замислих се за онова усещане в Трейдфорд, когато Искрен се беше намесил, за да ме спаси. Това почти докрай бе изчерпало силите му. Не знаех в какво положение се намира, знаех само, че не се е поколебал да даде всичко заради мен. И ако трябваше да се разделя с обецата на Бърич, за да отида при своя крал, щях да го направя. Не защото ме беше повикал със силата на Умението си, нито дори заради клетвата, която бях положил пред баща му. Заради самия него.

Изправих се и почаках водата да се оттече от тялото ми. Изсуших се, отделих няколко минути, за да придам някаква форма на брадата си, не успях и се запътих обратно към „Глиганската глава“. На връщане преживях неприятен момент. Покрай мен мина фургон, в който с ужас познах колата на кукловода Дел. Продължих енергично да крача и младият калфа, който седеше на капрата, не прояви признаци да ме е забелязал. Въпреки това изпитах облекчение, когато стигнах до странноприемницата и влязох вътре.

Намерих ъглова маса край огнището и поръчах на момчето да ми донесе чай и пресен хляб. Бяха го омесили по фароуска рецепта — със семена, ядки и парченца плодове. Изядох го бавно, докато чаках да слезе Славея. Изгарях от нетърпение да се срещна с тези контрабандисти и в същото време нямах желание да се оставя в ръцете на певицата. Часовете се проточваха и аз забелязах, че прислужникът на два пъти ме стрелва със странни погледи. На третия път му отвърнах. Той се изчерви и се извърна. После отгатнах причината за любопитството му. Бях прекарал нощта при Славея и момчето несъмнено се чудеше какво й е станало, че да споделя стаята си с такъв скитник. Въпреки това се чувствах неловко. Утрото все още не се бе преполовило. Станах и се изкачих по стълбището.

Тихо почуках на вратата и зачаках. Ала трябваше да почукам още веднъж, по-силно, за да чуя сънения й отговор. След малко тя дойде да отвори, прозя се и ми даде знак да вляза. Носеше само панталон и току-що навлечена прекалено широка туника. Тъмната й къдрава коса бе разрошена. Младата жена тежко седна на ръба на леглото и запремигва, докато аз затворих и заключих вратата.

— О, ти си се изкъпал — отбеляза тя и отново се прозя.

— Толкова много ли си личи — попитах сприхаво.

Славея дружелюбно кимна.

— Веднъж се събудих и си помислих, че си ме зарязал. Обаче това не ме обезпокои. Знаех, че без мен няма да ги откриеш. — Тя разтърка очи и ме погледна по-внимателно. — Какво е станало с брадата ти?

— Опитах се да я подстрижа. Без особен успех.

Славея кимна в знак на съгласие.

— Но идеята е добра — утешително рече тя. — Може би няма да имаш толкова див вид. И Крис, Тасин или някой друг от кервана няма да те познаят. Хайде, ще ти помогна. Седни на онзи стол. О, и отвори капаците, за да влезе малко светлина.

Подчиних се без особено голямо въодушевление. Славея стана от леглото, протегна се и пак разтърка очи. Наплиска лицето си с вода, после среса косата си и я прихвана с две малки гребенчета. Пристегна туниката си с колан, за да й придаде някаква форма, нахлузи ботушите си и ги завърза. Беше готова за забележително кратко време. Сетне се приближи до мен, хвана ме за брадичката и без какъвто и да е свян заобръща лицето ми насам-натам. Аз не можех да съм толкова безразличен.

— Винаги ли се изчервяваш толкова лесно — със смях ме попита тя. — В Бък рядко можеш да срещнеш мъж, чието лице да става толкова червено. Предполагам, че майка ти е имала светла кожа.

Нямаше какво, да й отговоря, затова мълчаливо седях, докато младата жена изрови от багажа си малки ножици. Работеше бързо и сръчно.

— Някога подстригвах братята си — поясни Славея. — И косата и брадата на татко след като мама умря. Под цялата тази четина имаш добре оформена брадичка. Нима просто си оставил брадата си да расте накъдето си иска?

— Да. — Ножиците проблеснаха точно под носа ми. Тя спря и почисти лицето ми от космите. На пода се посипаха къдрави черни валма. — Не искам белегът ми да се вижда — предупредих я аз.

— Няма — спокойно отвърна Славея. — Но ще имаш устни и уста вместо дупка под мустаците. Вдигни си брадичката. Така. Имаш ли бръснач?

— Само нож — нервно признах аз.

— Ще трябва да се задоволим и с него. — Тя отиде при вратата, отвори я и използва силата на менестрелските си дробове, за да извика на прислужника да й донесе гореща вода. И чай. А също хляб и няколко резена сланина. Когато се върна при мен, наклони глава и критично ме погледна. — Хайде да ти подстрижем и косата — предложи тя. — Свали си кърпата.

Реагирах прекалено бавно. Младата жена мина зад гърба ми, смъкна кърпата от главата ми и освободи косата ми от кожения ремък. Развързана, тя стигаше до раменете ми. Славея взе гребена си и грубо започна да ме реши напред.

— Я да видим — измърмори тя.

— Какво предлагаш — попитах я аз, но на пода вече падаха кичури коса. Решението й бързо се превърна в действителност. Славея среса косата над очите ми и я отряза равно над веждите ми, няколко пъти прокара гребена отстрани, сетне ме подстрига на равнището на брадичката ми.

— Сега повече приличаш на фароуски търговец — заяви тя. — Преди веднага се виждаше, че си от Бък. Кожата ти издава бъкския ти произход, но прическата и дрехите ти са фароуски. Стига да не приказваш, хората няма да са сигурни откъде си. — Славея се замисли за миг и отново се зае с перчема ми.

След малко ми подаде огледалото си. — Така белият кичур почти няма да се забелязва.

Имаше право. Беше подстригала повечето бели косми и бе сресала черните кичури така, че да падат отгоре. Брадата ми беше съвсем къса. Одобрително кимнах. На вратата се почука.

— Остави всичко отпред — извика Славея. Тя изчака малко, после внесе закуската си и горещата вода. Изми се и ми предложи да наточа ножа си, докато закуси. Подчиних се, като се чудех дали се чувствам поласкан, или ядосан от вниманието й към мен. Започваше да ми напомня за Търпение. Младата жена все още дъвчеше, когато се приближи и взе ножа от ръката ми. Преглътна хапката си и каза:

— Ще придам на брадата ти по-прилична форма. Само че ще трябва да я поддържаш, няма да те бръсна всеки ден. А сега си намокри лицето.

Бях доста нервен, докато тя размахваше ножа, особено когато острието докосваше гърлото ми. Ала накрая се удивих на промяната, която беше настъпила в мен. Певицата бе засякла брадата ми точно под брадичката. Равно подстриганият ми перчем висеше над очите ми и ги караше да изглеждат по-дълбоки. Белегът на бузата ми се виждаше, но следваше линията на мустаците ми и не беше толкова забележим. Доволно прокарах ръка по брадата си.

— Страхотна промяна — признах аз.

— За добро — прибави Славея. — Съмнявам се, че сега Крис или Дел ще те познаят. Хайде да се избавим от това. — Тя събра остриганата коса, отвори прозореца и я изхвърли навън. После си изтупа ръцете.

— Благодаря ти — неловко казах аз.

— Моля. — Младата жена се огледа и тихо въздъхна. — Това легло ще ми липсва — рече тя и енергично се зае да събира багажа си. Сетне забеляза, че я наблюдавам, и широко се усмихна. — Пътуващият менестрел бързо се научава на това. — Славея натъпка последните си вещи в раницата, затвори я и я преметна през рамо. — Чакай ме при задното стълбище — нареди тя. — Трябва да уредя сметката си.

Подчиних се, но се наложи да чакам доста по-дълго на студа и вятъра, отколкото очаквах. Накрая певицата се появи и се протегна като коте.

— Натам — посочи тя.

— Бях предполагал, че ще трябва да скъся крачка, за да ме настига, но не се наложи. Докато се отдалечавахме от търговската част на Синьото езеро и се насочвахме към северните предградия, Славея ме погледна и отбеляза:

— Днес изглеждаш променен. И не само заради прическата. Взел си някакво решение.

— Така е — потвърдих аз.

— Добре — топло рече тя и приятелски ме хвана за ръка. — Надявам се, че си решил да ми се довериш.

Отвърнах на погледа й, без да кажа нищо. Младата жена се засмя, но не пусна ръката ми.

Дървените тротоари от търговската част на Синьото езеро скоро изчезнаха. Тук къщите бяха сгушени една до друга, сякаш търсеха подслон от студа. Калдъръмените улици постепенно отстъпиха мястото си на разкаляни от дъждовете черни пътища, минаващи край малки ферми. Поне не валеше, въпреки постоянния леден вятър.

— Още много ли има — накрая я попитах аз.

— Не съм сигурна. Просто следвам указания. Гледай за три камъка, поставени един до друг отстрани на пътя.

— Какво всъщност знаеш за тези контрабандисти?

Тя прекалено небрежно сви рамене.

— Зная, че отиват в Планините, закъдето не заминава никой друг. Зная и че взимат със себе си поклонници.

— Какви поклонници?

— Наричай ги както искаш. Отиват да се поклонят в светилището на Еда в Планините. По-рано през лятото платили да ги превозят с гемия, но кралската стража затворила границите с Планинското кралство. Оттогава поклонниците чакали в Синьото езеро и се опитвали да намерят начин да продължат пътуването си.

Стигнахме до трите камъка, които бележеха буренясала пътека през каменисто, обрасло с къпини пасище, заобиколено с каменна ограда. Няколко коня тъжно пасяха. С интерес забелязах, че са от планинска порода, дребни и по това време на годината покрити с по-гъста козина. Далеч от пътя видях къщурка от речни камъни, споени с хоросан. От комина се издигаше тънка струйка дим, която вятърът бързо разпръскваше. На оградата седеше мъж и дялаше нещо. Той вдигна поглед към нас и очевидно реши, че не представляваме опасност, защото не ни спря, когато минахме покрай него, за да стигнем до къщата. Точно отпред имаше птичарник с едри гълъби. Славея почука, но получи отговор от човек, който се появи иззад къщата. Той имаше рошава кестенява коса, сини очи и облекло на фермер. Носеше ведро, пълно догоре с топло мляко.

— Кого търсите?

— Ник — отвърна Славея.

— Не познавам никакъв Ник — заяви мъжът, отвори вратата и влезе вътре. Певицата смело тръгна след него. Колебливо я последвах. Мечът висеше на хълбока ми. Доближих ръка към ръкохватката, ала без да я стискам. Не исках да го приемат като предизвикателство.

В огнището гореше огън. По-голямата част, но не целият дим се издигаше по комина. Върху купчина слама в единия ъгъл видях момче и петнисто яре. Момчето ококори сините си очи, ала не каза нищо. От гредите висяха пушени бутове. Мъжът занесе млякото на масата, на която една жена режеше дебели жълти корени, и се обърна към нас.

— Струва ми се, че сте объркали къщата. Опитайте малко по-нататък по пътя. Не в следващата къща. Там живее Пелф.

— Много ви благодаря. — Славея се усмихна на всички и се запъти към вратата. — Идваш ли, Том — повика ме тя. Учтиво кимнах на хората и я последвах. Излязохме навън. Когато се отдалечихме, я попитах:

— Ами сега?

— Не съм съвсем сигурна. От онова, което чух, мисля, че трябва да отидем при Пелф и да попитаме за Ник.

— От онова, което си чула ли?

— Ти да не мислиш, че лично се познавам с контрабандисти? Бях в обществената баня и две жени си приказваха. Поклоннички на път за Планините. Едната рече, че за известно време това може би ще е последната възможност да се изкъпят, а другата отвърна, че не я е грижа, стига най-после да напуснат Синьото езеро. Другата й обясни къде трябва да се срещнат с контрабандистите.

Не казах нищо. Предполагам, че изражението ми е било достатъчно, защото Славея възмутено ме попита:

— Имаш ли по-добра идея? Или ще успеем, или няма.

— Накрая може да ни прережат гърлата.

— Тогава се върни в града и се опитай да се справиш по-добре.

— Мисля, че ако се върнем, мъжът, който ни следи, ще ни помисли за шпиони и ще вземе съответните мерки. Затова ще отидем при Пелф и ще видим какво ще излезе от това. Не, не поглеждай назад.

Върнахме се на пътя и продължихме към следващата ферма. Вятърът се усилваше и усетих в него дъх на сняг. Ако скоро не откриехме Ник, връщането до града щеше да е дълго и студено.

Някой някога се беше грижил за следващата ферма. Някога от двете страни на отбивката бяха расли сребърни брези. Сега те бяха само бледо подобие на дървета с отдавна голи клони и белеща се кора. Обширните пасища и ниви бяха оградени, но добитъка отдавна го нямаше. Нивите бяха буренясали, пасищата бяха обрасли с трънаци.

— Какво е станало с тази земя — попитах, докато минавахме покрай тъжната гледка.

— Суша. После пожари. Преди речните брегове оттатък тези ферми били покрити с дъбови гори и пасища. Тук отглеждали крави. По-нататък пастирите водели козите си на общите пасища, харагарите ровели жълъди под дъбовете. Чувала съм, че имало и много дивеч. После избухнали пожарите. Казват, че продължили повече от месец. Не можело да се диша и речната вода почерняла от пепел. Летящите искри подпалили не само горите и поляните, но и нивите, и къщите. След дългата суша самата река била почти пресъхнала. Нямало къде да избягат от огъня. А след пожарите пак настъпили горещи сухи дни. Но ветровете носели и прах, освен пепелта. Всички по-малки потоци пресъхнали. Накрая дошла есента и започнали дъждове. За един сезон се изляла цялата вода, за която хората се били молили години наред. И след като водата се отдръпнала, е, виждаш какво е останало. Отмита чакълеста почва.

— Спомням си, че съм чувал нещо подобно. — Някой… Сенч?… ми бе казал, че хората държали краля отговорен за всичко, дори за сушата и пожарите. Тогава това не означаваше нищо за мен, но за тези фермери трябваше да е било като края на света.

Къщата също говореше за грижовна ръка и по-добри времена. Беше двуетажна, построена от греди, ала боята отдавна бе избеляла. Капаците на прозорците на горния етаж бяха затворени. От двете страни на покрива имаше два каменни комина, но единият беше полуразрушен. От другия се издигаше дим. Пред вратата на къщата стоеше младо момиче. На ръката му бе кацнал едър сив гълъб и то леко го галеше.

— Добър ден — с учтив тих глас ни поздрави момичето. Носеше кожена туника и широка кремава вълнена риза, кожен панталон и ботуши. По очите и косата познах, че е роднина на хората от предната къща.

— Добър ден — отвърна Славея. — Търсим Ник.

Момичето поклати глава.

— Объркали сте къщата. Тук няма никакъв Ник. Това е домът на Пелф. Може би трябва да потърсите по-нататък по пътя. — И малко озадачено ни се усмихна.

Славея ме погледна неуверено. Хванах я за ръка.

— Грешно са ни упътили. Ела, хайде да се върнем в града и пак да опитаме. — Вече се надявах поне да си спасим кожите.

— Но… — смутено възрази тя.

Внезапно ме осени.

— Шшт. Предупредиха ни, че трябва да внимаваме. Птицата сигурно се е заблудила или я е хванал ястреб. Днес не можем да направим нищо повече.

— Каква птица — внезапно попита момичето.

— Гълъб. Приятен ден. — Прегърнах Славея и решително я поведох със себе си. — Не искахме да те безпокоим.

— Чий гълъб?

За миг срещнах погледа й.

— На един приятел на Ник. Не се тревожи. Хайде, Славея.

— Почакайте — ненадейно рече момичето. — Брат ми е вътре. Може би той познава тоя Ник.

— Не ми се ще да го безпокоя — уверих я аз.

— Няма да го обезпокоите. — Тя посочи с ръка и гълъбът на дланта й размаха криле. — Влезте да се постоплите.

— Наистина е студено — признах аз. Обърнах се и погледнах мъжа, който бе дялкал нещо на оградата — точно в този момент излизаше иззад една бреза. — Навярно всички трябва да влезем вътре.

— Навярно. — Момичето се усмихна на смущението на преследвача ни.

Вътре имаше пуст вестибюл. Фино инкрустираната врата бе ожулена и отдавна не я бяха смазвали. По-светлите петна по стените показваха, че някога там са висели картини и килими. До втория етаж водеше голо стълбище. Светлината слабо се процеждаше през дебелите стъкла на прозорците. Вътре нямаше вятър, но не беше много по-топло.

— Почакайте тук — каза момичето, влезе в стаята от дясната ни страна и затвори вратата след себе си. Славея стоеше малко по-близо до мен, отколкото ми се искаше. Мъжът ни наблюдаваше безизразно.

Славея си пое дъх.

— Шшт — спрях я аз, преди да успее да каже нещо. Тя стисна ръката ми. Наведох се, за да си завържа ботуша. Когато се изправих, се обърнах и застанах от дясната й страна. Младата жена незабавно хвана лявата ми ръка. Сякаш мина цяла вечност, докато вратата се отвори. Появи се висок кестеняв синеок мъж, също облечен от горе до долу в кожа. На колана му висеше много дълъг нож. Момичето нацупено го следваше по петите. Очевидно й се беше карал. Той ни изгледа намръщено и попита:

— Какво искате?

— Заблудил съм се, господине — незабавно отвърнах аз. — Търсехме човек на име Ник и явно сме сбъркали къщата. Моля за извинение.

— Братовчедът на един мой приятел се казва Ник — неохотно рече мъжът. — Мога да му предам за вас, ако желаете.

Стиснах ръката на Славея, за да й дам знак да запази мълчание.

— Не, не, не искаме да ви безпокоим. Най-добре ни кажете къде да намерим самия Ник.

— Мога да му предам съобщение — повтори той. Ала всъщност това не бе предложение.

Замислено се почесах по брадата.

— Братовчедът на един мой приятел иска да прати нещо оттатък реката. Чул, че Ник познава някой, който може да му помогне. Той обеща да прати гълъб, за да съобщи на Ник за пристигането ни. Не безплатно, разбира се. Това е всичко, дребен проблем.

Мъжът кимна.

— Чувал съм за хора из тия краища, които вършат такива неща. Това е опасна работа, да. Ако кралската стража ги хване, ще платят с главите си.

— Така е — съгласих се аз. — Но се съмнявам, че братовчедът на моя приятел ще си има работа с хора, които лесно ще се оставят да ги заловят. Тъкмо затова искаше да разговаря с Ник.

— И кой ви прати тук да търсите този Ник?

— Забравих — спокойно отвърнах аз. — Изобщо не помня имена.

— Нима? — Замислено рече той. После погледна сестра си и отново кимна. — Какво ще кажете да изпием по чаша бренди?

— Много любезно от ваша страна.

На влизане в стаята успях да освободя ръката си от Славея. Когато вратата се затвори след нас, тя въздъхна, усетила приятната топлина. Колкото другите стаи бяха голи, толкова тази бе разкошна. Подът беше застлан с килими, по стените висяха гоблени. На тежката дъбова маса горяха бели свещи. Огън бумтеше в голямата камина, пред която бяха наредени в полукръг няколко удобни стола. Нашият домакин ни поведе натам. Докато минаваше покрай масата, взе стъклената гарафа с бренди.

— Сега ще донеса чаши — каза момичето, което, изглежда, изобщо не се беше обидило на брат си. Предположих, че той е на около двадесет и пет години. По-големите братя не са най-любезните герои. Тя подаде гълъба на мъжа, който ни бе следил, и му даде знак да излезе.

— Та какво казвахте — попита братът, когато се настанихме пред огъня.

— Всъщност говорехте вие — отвърнах аз.

Сестра му се върна с чашите и той замълча, докато ни наливаше. Сетне четиримата вдигнахме наздравица.

— За крал Славен — предложи домакинът ни.

— За моя крал — дружелюбно се съгласих аз и отпих. Брендито бе добро. Бърич щеше да го оцени.

— Крал Славен предпочита да вижда хората като нашия приятел Ник увиснали на бесилката — рече мъжът.

— Или по-скоро в своя кръг. — Въздъхнах. — Каква дилема! От една страна, крал Славен застрашава живота му, а от друга, без кралската забрана на търговията с Планините с какво щеше да си изкарва прехраната Ник? Чух, че напоследък в земите му няма нищо друго, освен камънаци.

Той съчувствено кимна.

— Бедният Ник. Човек все трябва да живее от нещо.

— Така е — потвърдих аз. — А понякога, за да остане жив, човек трябва да прекоси някоя река, въпреки че неговият крал го забранява.

— Това е малко по-различно от прехвърлянето на нещо оттатък реката.

— Не чак толкова — възразих аз. — Ако Ник добре владее занаята си, не би трябвало да се затрудни. А чух, че бил много добър.

— Най-добрият — гордо заяви момичето.

Брат му го стрелна с предупредителен поглед.

— Какво предлага онзи човек, за да му помогнат да прекоси реката — тихо попита той.

— Той ще го предложи на самия Ник — също толкова тихо отвърнах аз.

Известно време мъжът се взираше в пламъците. После се изправи и протегна ръка.

— Ник Холдфаст. Сестра ми Пелф.

— Том — представих се аз.

— Славея — каза певицата.

Ник отново вдигна чашата си.

— За бъдещата сделка — предложи той и всички отпихме. След като седна, контрабандистът попита: — Съгласен ли си да говорим открито?

Кимнах.

— Колкото може по-открито. Чухме, че ще водиш група поклонници оттатък границата. Искаме същата услуга.

— На същата цена — прибави Славея.

— Това не ми харесва, Ник — неочаквано се обади Пелф. — Някой си е развързал езика. Знаех си, че не бива да се съгласяваме. Откъде да знаем…

— Шшт. Аз поемам риска, така че аз ще определям какво да правя. Ти само трябва да чакаш тук и да гледаш къщата, докато ме няма. И да не си развързваш езика. — Той отново се обърна към мен. — По една жълтица на човек, предварително. Втора на отсрещния бряг. И трета на границата с Планинското кралство.

— О! — Цената беше невероятна. — Ние не можем… — Славея впи нокти в китката ми. Млъкнах.

— Не можеш да ме убедиш, че поклонниците са платили толкова много — тихо каза тя.

— Те ще пътуват със свои коне и фургони. И имат хранителни припаси. — Ник вирна брадичка. — Струва ми се обаче, че вие пътувате само с дрехите на гърба си.

— И сме много по-незабележими, отколкото фургон с коне. Ще ти дадем една жълтица сега и втора на границата с Планините. И за двамата — предложи Славея.

Той се отпусна на креслото си и се замисли за миг. Сетне отново напълни чашите ни с бренди.

— Не е достатъчно — мрачно заяви Ник. — Но предполагам, че нямате повече.

Всъщност аз нямах и толкова. Надявах се, че Славея има.

— Прехвърли ни оттатък реката за толкова — обадих се аз. — Оттам нататък ще продължим сами.

Певицата ме ритна под масата и се обърна към мен.

— Той ще заведе другите до Планинското кралство. Спокойно можем да използваме тяхната компания. — И към Ник: — Тези пари би трябвало да стигнат чак до Планините.

Той отпи от брендито си и тежко въздъхна.

— С ваше извинение, преди да се съглася, искам да видя парите ви.

Двамата със Славея се спогледахме.

— Трябва да останем за малко насаме — спокойно отвърна тя. — С ваше извинение. — Младата жена се изправи, хвана ме за ръка и ме отведе в ъгъла на стаята, където ми прошепна: — Никога през живота си ли не си се пазарил? Даваш прекалено много прекалено бързо. Виж сега, колко пари всъщност имаш?

Вместо отговор й протегнах кесията си. Тя светкавично извади съдържанието й като сврака, която краде жито. После с опитен жест претегли монетите.

— Нямаме достатъчно. Мислех, че имаш повече. Какво е това? — Славея посочи обецата. Стиснах я в шепа, преди да успее да я вземе.

— Нещо много важно за мен.

— По-важно от живота ти ли?

— Не съвсем — признах аз. — Но почти. Известно време я е носил баща ми. Даде ми я един мой близък приятел.

— Е, ако се наложи да се разделиш с нея, ще се погрижа да я продадем скъпо. — И без повече думи се завъртя и се върна при Ник, седна на стола си и пресуши остатъка от брендито си. Когато седнах и аз, Славея каза на контрабандиста: — Сега ще ти дадем колкото пари имаме. Не са толкова, колкото искаш. Но на границата с Планинското кралство ще ти дам всичките си накити. Пръстени, обеци, всичко. Съгласен ли си?

Той бавно поклати глава.

— Не е достатъчно, за да рискувам да ме обесят.

— Какво рискуваш — попита Славея. — Ако те заловят с поклонниците, и без това ще те обесят. Те вече са ти платили за този риск. Просто ще трябва да вземеш повече провизии.

Ник почти неохотно пак поклати глава. Младата жена се обърна и протегна ръка към мен.

— Покажи му я — тихо рече тя. Едва успях да се насиля да отворя кесията си и да извадя обецата.

— На пръв поглед може да не изглежда нещо особено — поясних аз. — Поне за човек, който не знае нищо за тези неща. Аз обаче зная. Зная какво имам и колко струва. Струва си грижите, които ще имаш с нас.

Погледнах фината сребърна мрежа, обгърнала сапфира, после поднесох обецата към танцуващите пламъци.

— Стойността й не се изразява само в среброто и камъка. А в изработката. Погледни филиграна, виж колко са фини нишките.

Славея я докосна с пръст.

— Някога е била на принца престолонаследник Рицарин — с почит произнесе тя.

— Монетите се харчат по-лесно — отбеляза Ник.

Свих рамене.

— Вярно е, ако човек иска само монети за харчене. Понякога е приятно да притежаваш нещо. Но когато обецата стане твоя, можеш да я размениш за монети, ако искаш. Ако сега се опитам да я продам набързо, ще получа съвсем малка част от цената й. Но човек с твоите връзки и с достатъчно време за пазарлък може да вземе много над четири жълтици. Ако предпочиташ обаче, мога да се върна в града и да…

В очите му проблесна алчност.

— Ще я взема — съгласи се той.

— На отсрещния бряг — напомних му аз. Вдигнах обецата и я поставих на ухото си. За да я вижда всеки път щом ме погледне. Официално изложих резултата от преговорите: — Ти се задължаваш да ни прехвърлиш на отсрещния бряг на реката. Щом стигнем там, обецата е твоя.

— Като единствено възнаграждение — тихо прибави Славея. — Макар че дотогава ще ти поверим всичките си пари. Като гаранция.

— Съгласен съм — потвърди Ник. Стиснахме си ръцете.

— Кога тръгваме — попитах аз.

— Когато позволи времето.

— Утре ще се оправи.

Той бавно стана от стола си.

— Утре значи, а? Е, ако времето е хубаво, ще тръгнем утре. А сега трябва да се погрижа за някои неща. Пелф ще се погрижи за вас.

Бях очаквал да пренощуваме в града, но Славея се договори с Пелф да размени песните си срещу вечеря и стая. Малко се страхувах да спя при непознати, но си помислих, че тук всъщност може би ще е дори по-безопасно. Макар че не бе като в странноприемницата на Славея, храната, която ни приготви Пелф, беше много по-вкусна от яхнията от картофи и лук. Тя ни поднесе дебели резени пържена шунка, ябълково пюре и сладкиш с плодове, ядки и подправки. Донесе ни халби бира и се присъедини към нас на масата, като небрежно говореше на общи теми. След като се нахранихме, Славея изпълни няколко песни, но аз едва си държах очите отворени и помолих да ми покажат стаята. Певицата също каза, че била уморена.

Пелф ни заведе в стая над тази на Ник. Макар да беше добре обзаведена, очевидно през годините рядко я бяха използвали. В огнището гореше огън, ала все още миришеше на мухъл. Имаше огромно легло с пухен дюшек. Драпериите по стените бяха сивкави от старост. Славея преценяващо подуши въздуха и още щом Пелф ни остави, вдигна завивките от леглото и ги преметна на една пейка пред огъня. — Така едновременно ще се проветрят и затоплят — вещо заяви тя.

Заключих вратата и проверих ключалките на прозорците и капаците. Всички изглеждаха здрави. Внезапно се почувствах прекалено уморен, за да й отговоря. Казах си, че е от брендито и бирата. Придърпах един от столовете и го подпрях под бравата. Певицата весело ме наблюдаваше. Върнах се при огъня, отпуснах се на покритата с одеялото пейка и протегнах крака към топлината. Изух си ботушите. На другия ден щях да се отправя на път за Планините.

Славея дойде и седна до мен. Известно време не разговаряхме. После тя вдигна показалец и докосна обецата ми.

— Наистина ли е била на Рицарин — попита младата жена.

— За кратко.

— И ще я дадеш, за да отидеш в Планините? Какво щеше да каже той?

— Не зная. Не го познавах. — Ненадейно въздъхнах. — Според думите на всички, той много обичал малкия си брат. Мисля, че нямаше да се разсърди, ако научеше, че ще я дам, за да отида при Искрен.

— Значи отиваш да търсиш нашия крал?

— Разбира се. — Безуспешно се опитах да сподавя прозявката си. Кой знае защо, сега ми се струваше глупаво да го отричам. — Не съм сигурен, че беше много разумно да споменаваш за Рицарин пред Ник. Може да направи някаква връзка. — Обърнах се и я погледнах. Лицето й бе съвсем близо до мен.

Не можех да го фокусирам. — Но толкова ми се спи, че не ме е грижа — прибавих аз.

— Не си свикнал с димчето — засмя се Славея.

— Тази вечер нямаше димче.

— Напротив. В сладкиша. Тя ти каза, че е с подправки.

— Това ли имаше предвид?

— Да. Това означава „подправка“ в цял Фароу.

— Аха. В Бък означава, че има джинджифил. Или лимонова кора.

— Зная. — Тя се облегна на мен и въздъхна. — Нямаш доверие на тези хора, нали?

— Не, разбира се. Те също. Ако им се бяхме доверили, нямаше да ни уважават. Щяха да ни помислят за лековерни глупаци, от онези, дето вкарват контрабандистите в беда, като се раздрънкват.

— Но ти се ръкува с Ник.

— Да. И мисля, че той ще спази думата си.

Замълчахме и се замислихме за това. След малко отново започнах да се разсънвам. Славея се понадигна и каза:

— Лягам си.

— И аз. — Взех едно одеяло и понечих да го разпъна пред огнището.

— Не ставай смешен — спря ме певицата. — Леглото ще стигне и за четирима. Спи на легло, докато можеш, защото се обзалагам, че скоро няма да видим друго.

Нямаше нужда да ме убеждава повече. Пухеният дюшек беше мек, макар че малко миришеше на мухъл. Знаех, че трябва да съм предпазлив, ала брендито и димчето бяха отслабили волята ми. Потънах в дълбок сън.

По някое време се събудих, защото Славея ме бе прегърнала в съня си. Огънят беше угаснал и в стаята бе студено. Тя се беше приближила до мен и се бе притиснала към гърба ми. Понечих да се отдръпна от нея, ала тялото й беше прекалено топло и приятно. Дъхът й нежно галеше тила ми. Тя излъчваше мирис на жена, не парфюм, просто специфичен аромат. Затворих очи и се отпуснах неподвижно. Моли. Внезапният отчаян копнеж, който изпитах към нея, ме прониза като болка. Стиснах зъби и си наложих отново да заспя.

Това беше грешка.

Бебето плачеше. Плачеше ли плачеше. Моли бе по нощница и се беше наметнала с одеялото си. Изглеждаше измъчена и изтощена, докато седеше пред огъня и безспирно люлееше дъщеря ни. Пееше й песничка и безкрайно я повтаряше, без мелодия, само безизразни думи. Тя бавно обърна глава към вратата. На прага стоеше Бърич.

— Може ли да вляза — тихо попита той.

Моли кимна.

— Защо си буден по това време — уморено го попита тя.

— Чух я да плаче. Болна ли е? — Бърич отиде при огъня, хвърли нова цепеница в пламъците, после се наведе и се вгледа в личицето на бебето.

— Не зная. Просто не престава да плаче. Дори не иска да суче. Не зная какво й е. — Гласът й излъчваше мъка на човек, отдавна останал без сълзи.

Бърич се обърна към нея.

— Нека я полюлея аз. Ти иди да си легнеш и се опитай да си починеш, иначе и двете ще сте болни. Не може да продължаваш така нощ след нощ.

Моли го погледна неразбиращо.

— Искаш да се погрижиш за нея, така ли? Наистина ли?

— Доколкото е по силите ми — кисело отвърна той. — Не мога да спя, когато плаче.

Моли се изправи така, като че ли я болеше гърбът.

— Първо се посгрей. Ще ти направя чай.

В отговор Бърич взе бебето от ръцете й.

— Не, иди да си легнеш. Няма смисъл и двамата да бодърстваме.

Тя сякаш не го разбра.

— Наистина ли нямаш нищо против да си легна?

— Не, върви, ние ще се оправим. Хайде, върви. — Бърич я наметна с одеялото и притисна бебето към рамото си. Дъщеря ми изглеждаше съвсем мъничка в големите му тъмни ръце. Моли бавно мина през стаята, обърна се към него, но Бърич бе вперил очи в личицето на детето. — Тихо — каза му той. — Тихо.

Любимата ми се отпусна на леглото и се зави презглава. Бърич не седна. Стоеше пред огъня и леко се олюляваше, като бавно потупваше бебето по гърба.

— Бърич — тихо го повика Моли.

— Да? — Той не се обърна да я погледне.

— Няма смисъл в това време да спиш в оная барака. По-добре се премести тук за през зимата. Можеш да спиш до огнището.

— Там не е чак толкова студено. Зависи дали си свикнал, нали знаеш.

За известно време се възцари тишина.

— Бърич. Ще се чувствам по-сигурна, ако си наблизо. — Гласът на Моли бе съвсем тих.

— Ами, добре. Тогава ще се преместя. Но няма от какво да се боиш. Хайде, заспивай. Заспивайте и двете. — Той сведе глава и видях устните му да докосват косичката на бебето. Сетне тихичко запя. Опитах се да чуя думите, но гласът му беше прекалено гърлен. Не знаех този език. Плачът на детето изгуби остротата си. Бърич бавно се заразхожда из стаята. Назад-напред край огъня. Наблюдавах го през очите на Моли, докато успокоителният му напев не приспа и нея. След това сънувах само за един самотен вълк, който тичаше ли тичаше. Самотен като мен.