Серия
Придворният убиец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Assassin’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

33
Каменоломната

Сред планинците се разказват легенди за древна раса, която притежавала силни магически способности и знаела много неща, днес завинаги изгубени за хората. Тези приказки в много отношения са подобни на разказите за самодивите и Древните, които са разпространени в Шестте херцогства. В някои случаи приказките толкова много си приличат, че очевидно имат общ произход. Най-типичният пример е приказката „Летящият стол на вдовишкия син“. При планинците тази бъкска приказка е позната като „Летящата шейна на сирачето“. Кой може да определи коя се е появила първа?

Народът на Планинското кралство ще ви каже, че на тази древна раса принадлежат някои от най-странните паметници, на които човек може да има шанса да попадне в техните гори. На тях също се приписват по-маловажни постижения като някои стратегически игри, все още любими на планинските деца, и един изключително чудноват духов инструмент, задействан не от човешки дробове, а от въздух в надут мехур. Разказват се и приказки за древни градове навътре в планината, където някога живеели тези същества. Ала никъде в цялата им литературна традиция, устна или писмена, не съм открил сведения как е изчезнала тази раса.

След три дни стигнахме до каменоломната. Три дни бяхме пътували при изненадващо горещо време. Във въздуха ухаеше на разтварящи се листа и цветя, ехтяха птичи песни и бръмчене на насекоми. Животът от двете страни на пътя разцъфваше. Никога не бях осъзнавал повече, че съм жив. Шутът не бе споменал нищо повече за предсказанието си. За което му бях благодарен. Бях установил, че Нощни очи е прав. Беше достатъчно трудно да го знаеш. Нямах намерение да мисля за това.

После стигнахме до каменоломната. Отначало ни се стори, че просто нататък няма път. Той се спускаше в изкуствена клисура от гол камък, покриваща два пъти по-голяма площ от замъка Бъкип. Стените на долината бяха отвесни и голи. Тук-там бяха пръснати огромни блокове черен камък. В долния край на изкопа се бе събрала застояла дъждовна вода. Почти нямаше растителност, защото нямаше и много почва. Под краката ни беше черният камък, от който бе направен пътят на Умението. Когато вдигнахме очи към надвисналата скала срещу нас, видяхме черен камък със сребристи жилки. На дъното на каменоломната видяхме останки от огромни механизми, които ми напомниха за обсадни машини. Дървените им части бяха изгнили, металните — ръждясали.

Вниманието ми незабавно привлякоха две неща. Първо, черният стълб, който се издигаше на пътя ни, покрит със същите древни руни, каквито вече бяхме срещали. Второто беше пълното отсъствие на животни.

Спрях до колоната. Пресегнах се и вълкът се включи в търсенето. Студен камък.

„Може би да се научим да ядем скали, а?“ — предложи Нощни очи.

— Довечера ще трябва да отидем на лов другаде — съгласих се аз.

— И да намерим чиста вода — прибави шутът.

Кетрикен се приближи до стълба. Джепите вече се отдалечаваха в търсене на нещо зелено за ядене. Умението и Осезанието изостряха възприятието ми за другите хора. Но в момента не усещах нищо от кралицата. Лицето й бе като замръзнало. После постепенно се отпусна, сякаш Кетрикен старееше пред очите ми. Погледът й блуждаеше по безжизнения камък и случайно попадна върху мен. На устните й плъзна мъчителна усмивка.

— Няма го тук — каза тя. — Бихме толкова път, а той не е тук.

Нямаше какво да й отговоря. От всичко, което можех да си представя в края на нашето пътуване, изоставената каменоломна ми се струваше най-невероятното. Опитах се да измисля нещо оптимистично. Не ми хрумна нищо. Това бе последното място, обозначено на нашата карта, и очевидно краят на пътя на Умението. Кетрикен бавно седна на камъка до стълба, уморена и обезсърчена до сълзи. Когато погледнах Кетъл и Славея, видях, че ме наблюдават така, сякаш аз трябва да зная отговора. Не го знаех. Жегата ме задушаваше.

„Мирише на мърша.“

„На мен не ми мирише.“ Точно в момента най-малко исках да мисля за това.

„Недалеч оттук има нещо отдавна мъртво.“

— Тогава иди се отъркаляй в него — малко рязко отвърнах аз.

— Фиц — укори ме Кетъл, когато Нощни очи сърдито се отдалечи.

— Говорех на вълка — вяло поясних аз. Шутът разсеяно кимна. Не беше съвсем на себе си. Кетъл бе настояла да продължи да пие самодивско биле, макар че скромният ни запас го ограничаваше до съвсем малка доза от една и съща многократно запарвана кора. Сегиз-тогиз ми се струваше, че усещам връзката на Умението помежду ни. Когато го гледах, той понякога се обръщаше и отвръщаше на погледа ми, макар и от отсрещния край на лагера. И нищо повече. Когато го попитах, ми отговори, че понякога усещал нещо, но не бил сигурен какво. Не му споменах за онова, което ми бе казал вълкът. Със или без чая от самодивско биле, той си оставаше мрачен и отпуснат. Нощем сънят, изглежда, не му носеше покой, защото пъшкаше и бълнуваше. Напомняше ми на човек, който се възстановява от продължителна болест. Опитваше се да пази силите си, почти не разговаряше, нямаше я дори горчивата му веселост.

„Човек е!“

Вонята на трупа лепнеше в ноздрите на Нощни очи. Едва не повърнах.

— Искрен — възкликнах ужасено и се затичах в посоката, в която се бе отдалечил вълкът. Шутът ме последва. Жените гледаха неразбиращо.

— Тялото беше вклинено между два огромни каменни блока. Изглеждаше сгушено, сякаш в смъртта човекът се бе опитвал да се скрие. Вълкът неспокойно го душеше. Спрях на известно разстояние, после запуших нос с ръкава на ризата си. Това помогна малко, ала не можа да спре вонята напълно. Приближих се, като се приготвях за онова, което знаех, че трябва да направя. Наведох се, хванах трупа за скъпия плащ и го измъкнах на открито.

— Няма мухи — някак сънено отбеляза шутът.

Беше прав. Нямаше нито мухи, нито червеи. Само разложена плът. Лицето на мъжа бе загоряло като на орач, само че още по-тъмно. Страхът го беше сгърчил, ала видях, че това не е Искрен. Въпреки това ми трябваше малко време, докато го позная.

— Карод — прошепнах аз.

— От котерията на Славен ли? — Като че ли наоколо можеше да има друг Карод.

Кимнах. Коленичих до Карод, като продължавах да притискам с ръкав носа и устата си.

— Как е умрял? — попита шутът. Смрадта, изглежда, не го смущаваше, но на мен ми се струваше, че няма да мога да отговоря, без да повърна. Свих рамене. Предпазливо разгърнах дрехите му. Трупът едновременно бе вкочанен и омекваше. Беше ми трудно да го огледам, ала не успях да открия следи от насилие. Леко си поех дъх и го задържах, после с две ръце разкопчах колана му. Свалих го от тялото заедно с кесията и ножа и припряно се отдръпнах.

Докато се мъчех да отворя кесията, Кетрикен, Кетъл и Славея се приближиха до нас. Не знаех какво се надявах да намеря, но останах разочарован. Няколко монети, кремък и малък брус. Хвърлих всичко на земята и избърсах длан в крачола на панталона си. Вонята на смърт бе полепнала по кожата ми.

— Това е Карод — каза шутът на жените. — Сигурно е дошъл с помощта на колоната.

— Как е умрял? — попита Кетъл.

— Не зная — казах аз. — Мисля, че е от нещо, свързано с Умението. Така или иначе, той се е опитал да се скрие. Между тези скали. Да се махнем от тази смрад.

Върнахме се при стълба. Двамата с Нощни очи вървяхме последни. Смъртта на Карод ме беше смаяла. Един член на котерията по-малко, казвах си. Но той бе умрял в каменоломната. Ако Искрен го беше убил с помощта на Умението, може би това означаваше, че също е бил тук. Зачудих се дали някъде наоколо ще се натъкнем на Бърл и Уил, ако и те са дошли, за да нападнат Искрен. Подозирах, че има по-голяма вероятност да открием неговия труп, ала не казах нищо на Кетрикен.

Струва ми се, че двамата с вълка го усетихме едновременно.

— Тук има нещо живо — прошепнах аз. — По-навътре в каменоломната.

— Какво? — попита шутът.

— Не зная. — Побиха ме тръпки. Осезателното ми усещане на съществото се отдръпна като морска вълна. Колкото повече опитвах да го докосна, толкова повече ми убягваше.

— Искрен ли е? — попита Кетрикен. Сърцето ми се сви, когато видях, че надеждата отново проблясва в очите й.

— Не — отвърнах внимателно. — Едва ли. Не ми прилича на човек. Никога не съм усещал такова нещо. — Замълчах за миг, после прибавих: — Почакайте тук, докато ние с вълка проверим какво е.

— По-скоро би трябвало да оставя вас двамата с шута да ни чакате, докато ние проверим — строго каза тя. — Вие сте изложени на опасност. Щом Карод е дошъл тук, може да се срещнем и с Бърл и Уил.

Накрая решихме да отидем всички, но много предпазливо. Разгърнахме се във верига и тръгнахме напред. Не можех да кажа точно къде усещам съществото, затова бяхме нащрек. Каменоломната приличаше на детска стая, по пода на която са разхвърляни огромни кубчета и играчки. Минахме покрай отчасти издялан каменен блок. Той не притежаваше нищо от изяществото на статуите от каменния парк. Беше тромав, груб и малко отблъскващ. Напомни ми за зародиш на кон. Колкото можех по-бързо продължих към следващото си прикритие.

Бях смятал, че няма да видим нищо по-обезпокоително от това примитивно каменно изваяние, ала следващото ме порази. Скулпторът с невероятни подробности бе изсякъл умиращ дракон. Крилете му бяха полуразперени, очите му бяха изцъклени от болка. Яздеше го млада жена. Беше се вкопчила в дългата шия и притискаше бузата си към нея. Лицето й представляваше маска на страдание — с широко отворена уста и изпънати като въжета жили на гърлото. Можех да видя миглите на девойката, всяко отделно косъмче от златната й коса, фините зелени люспи около очите на дракона, дори капчиците слюнка по сгърчените му устни. Ала там, където трябваше да са могъщите крака и размахващата се опашка на чудовището, имаше само вълнист черен камък, сякаш жената и драконът бяха паднали в катранено блато и не можеха да се измъкнат.

Видях, че Кетъл извръща лице от статуята. В очите й блестяха сълзи. Ала онова, което най-много смущаваше двама ни с Нощни очи, беше мъчителното осезателно усещане на фигурата. То бе по-слабо от излъчването на скулптурите в каменния парк, но тъкмо поради това още по-остро. Зачудих се каква дарба е била използвана, за да се внуши такъв жив нюанс в една статуя. Въпреки че оценявах майсторството на това произведение, не бях убеден, че го одобрявам. Ала това се отнасяше за много от творенията на тази древна умела раса. Докато се промъквах покрай дракона, се питах дали с вълка не сме усетили именно него. Побиха ме тръпки, когато видях, че шутът се обръща и вперва очи във фигурата. Той се намръщи. Явно го усещаше, макар и не съвсем, „Може би сме усетили него, Нощни очи. Може би в края на краищата в каменоломната няма живо същество, а само този паметник на бавната смърт.“

„Не. Надушвам нещо.“

Бавно и дълбоко си поех въздух. Обонянието ми не беше толкова остро, колкото на Нощни очи, но сетивата на вълка допълваха моите. Усетих пот и по-слаб мирис на кръв. Пресни. Изведнъж вълкът се притисна до мен и двамата едновременно заобиколихме ръба на един голям каменен блок.

Беше друг дракон. Огромен като кораб. Целият от черен камък, заспал върху блока, от който излизаше. Наоколо бяха пръснати издялани парчета от скалата. Статуята ме смая. Създанието едновременно излъчваше сила и благородство. Сгънатите му отстрани криле бяха като свити платна, дъгата на могъщата му шия ми напомняше за боен кон. Трябваше ми известно време, за да забележа сивата фигура, просната до дракона. Зяпнах я и се опитах да определя дали мъждукащият живот, който усещам, идва от нея, или от изваянието.

Пръснатите наоколо камъни бяха почти като рампа, водеща към блока, от който излизаше драконът. Мислех, че хрущенето на стъпките ми ще накара човека да се раздвижи, ала той не помръдна. Струваше ми се, че не диша. Другите останаха по-назад, без да откъсват поглед от мен. Придружи ме само Нощни очи. Бях на една ръка разстояние от човека, когато той рязко се изправи и се обърна срещу мен.

Беше стар и мършав, със сива коса и брада. Дрипавите му дрехи бяха посивели от прах, прашно петно сивееше и на едната му буза. Коленете му се подаваха през крачолите на панталоните, целите покрити със струпеи и кръв от коленичене върху натрошен камък. Краката му бяха увити в парцали. В облечената си със сива ръкавица ръка стискаше меч, но не го държеше в готовност за бой. Усетих, че го изтощава самата тежест на оръжието. Някакъв инстинкт ме накара да разперя ръце, за да му покажа, че не се готвя да го нападна. Той тъпо ме погледна, после бавно вдигна очи към лицето ми. Известно време просто се гледахме. Неговият втренчен, почти сляп поглед ми напомняше за арфиста Джош. Устата му се отвори широко и се видяха изненадващо бели зъби.

— Фиц? — Колебливо попита той.

Познах гласа. Беше на Искрен. Ала всичко в мен се ужасяваше, че е стигнал дотук, до тази човешка развалина. Зад себе си чух бързи стъпки и се обърнах. Кетрикен тичаше към нас. На лицето й се бореха надежда и стъписване и все пак…

— Искрен! — Извика тя и в гласа й звучеше единствено любов. Кралицата тичаше с протегнати към него ръце. Едва успях да я хвана.

— Не! Не го докосвайте!

— Искрен — отново извика Кетрикен и започна да се дърпа. — Пусни ме, пусни ме да отида при него.

— Не — промълвих аз. И както понякога се случва, тихата ми заповед я накара да спре. Тя ме погледна въпросително.

— Ръцете и краката му са покрити с магия. Не зная какво ще ти се случи, ако те докосне.

Кетрикен впери поглед в съпруга си. Той стоеше и ни наблюдаваше с мила, по-скоро смутена усмивка. После бавно се наведе и остави меча си на земята. Тогава кралицата видя онова, което бях видял и аз — издайническото сребристо искрене, което пълзеше по ръцете му. Искрен не носеше ръкавици — плътта на ръцете му бе пропита с чиста сила. Петното на лицето му не беше прах — просто се бе докоснал.

Чух как другите се приближават зад нас.

— Искрен, принце мой, ние дойдохме — тихо каза шутът.

Разнесе се нещо средно между ахване и изхлипване. Обърнах се. Кетъл бавно се свличаше на колене, като притискаше едната си ръка към гърдите, а другата — към устата си. Очите й бяха вперени в ръцете на Искрен. Славея мигом се озова до нея. Кетрикен спокойно ме отстрани и направи крачка към мъжа си. Той не проявяваше признаци, че я познава. Кралицата спря на една ръка разстояние от него. Всички мълчахме. Известно време тя просто го гледа, после бавно поклати глава, сякаш в отговор на въпроса, който изрече.

— Милорд съпруже, не ме ли познавате?

— Съпруг — немощно каза той. Челото му се набръчка още повече — поведение на човек, който си спомня нещо, някога научено наизуст. — Принцеса Кетрикен от Планинското кралство. Тя ми е дадена за жена. Съвсем малко момиченце, дива планинска котка, русокоса. Това беше всичко, което знаех за нея, докато не ми я доведоха. — На лицето му грейна бледа усмивка. — И през нощта разпуснах златната й коса като течащ поток, по-фин от коприна. Толкова фин, че не смеех да го докосна, за да не се закачи на мазолестите ми длани.

Ръцете на Кетрикен се вдигнаха към косата й. Когато до нея бе достигнала вестта за Искреновата смърт, тя я беше отрязала почти до кожа. Сега стигаше до раменете й, ала фината коприна я нямаше — бе загрубяла от слънцето, дъжда и праха по пътищата. Но кралицата я разпусна и разтърси глава.

— Милорд — тихо каза Кетрикен, погледна ме за миг, после пак погледна Искрен. — Не може ли да ви докосна?

— О… — Той сякаш се замисли, сведе очи към ръцете си и сви сребристите си пръсти. — Не. По-добре не.

Кетрикен треперливо си пое дъх.

— Милорд — започна тя и изхълца. — Искрен, аз изгубих нашето дете. Нашият син умря.

Дотогава не разбирах какво бреме е било за нея да търси съпруга си, знаейки, че трябва да му съобщи тази вест. Кралицата сведе гордата си глава, сякаш очакваше неговия гняв. Сполетя я нещо по-страшно.

— О — рече той. — Син ли сме имали? Не си спомням…

Струва ми се, че това я прекърши — да открие, че нейната разтърсваща новина нито го разгневява, нито го натъжава, а само го обърква. Сигурно се чувстваше предадена. Отчаяното й бягство от замъка Бъкип и всички трудности, които бе изтърпяла, за да защити своето неродено дете, дългите самотни месеци на бременността й, завършили със смъртта на детето й и с нейния ужас, че трябва да съобщи на своя съпруг и господар как го е провалила: през последната година тя беше живяла в тази действителност. И сега стоеше пред своя съпруг и крал, а той не можеше да си я спомни. Засрамих се заради този треперещ старец, който се взираше в кралицата и така уморено се усмихваше.

Кетрикен не извика, нито заплака. Просто се обърна и бавно се отдалечи. Усетих усилията, които полагаше, за да се овладее. И гнева й. Приклекнала до Кетъл, Славея вдигна поглед към кралицата и понечи да се изправи и да я последва, ала Кетъл я спря с леко помръдване на ръката.

„Да ида ли с нея?“

„Моля те. Но не я смущавай.“

„Не съм глупав.“

Нощни очи ме остави, за да тръгне след Кетрикен. Въпреки предупреждението ми, усетих, че отива право при нея, за да се приближи и да притисне голямата си глава към крака й. Тя внезапно приклекна и го прегърна, зарови лице в козината му и скри там сълзите си. Вълкът облиза ръката й. „Върви си“ — смъмри ме той и аз отдръпнах съзнанието си от тях. Запремигвах.

— Фицрицарин — каза Искрен. — Страшно съм уморен. А ми остава още много работа. — Той посочи дракона зад себе си, после замислено седна до статуята. — Положих толкова усилия…

Шутът се опомни преди мен.

— Принц Искрен… — започна той. — Кралю. Това съм аз, шутът. Може ли да ви служа?

Искрен вдигна поглед към слабия блед мъж, който стоеше пред него, и след малко каза:

— За мен ще е чест. — Главата му се олюля. — Наистина ще е чест да приема верността и службата на човек, който толкова предано служи и на баща ми, и на моята кралица. — За миг зърнах нещо от предишния Искрен. После увереността отново напусна лицето му.

Шутът коленичи до него.

— Аз ще се грижа за вас — каза старият ми приятел. — Както се грижих за баща ви. — След това се обърна към мен. — Ще донеса дърва за огън и ще потърся чиста вода. — Погледна към жените и попита Славея: — Кетъл добре ли е?

— Почти припадна… — започна певицата.

— Добре съм, шуте — прекъсна я Кетъл. — Но Славея може да се заеме с онова, което трябва да се направи.

— А, добре. — Шутът, изглежда, беше взел нещата в свои ръце. Говореше така, сякаш щяхме да запарваме чай. — Тогава, ако обичате, госпожо Славея, бихте ли се погрижили за разпъването на шатрата? Или на две шатри, ако е възможно. Вижте каква храна ни е останала и пригответе вечеря. Обилна, тъй като мисля, че всички имаме нужда да се подкрепим. Аз ще се върна след малко с дърва и вода. И с билки, ако имам късмет. — После бързо хвърли поглед към мен. — Погрижи се за краля — прошепна той и се отдалечи. Славея зяпна, но тръгна да търси пръсналите се джепи. Кетъл я последва.

И така, след толкова много време и скитания, аз останах сам пред своя крал. „Ела при мен“ — ми бе заповядал той и аз бях дошъл. Изпълни ме покой, когато усетих, че гризящият ме глас най-после е утихнал.

— Е, тук съм, кралю мой — тихо казах аз, колкото на него, толкова и на себе си.

Искрен не отговори. Беше се обърнал с гръб към мен и дращеше статуята с меча си. После коленичи, хвана оръжието за дръжката и острието и започна да стърже с върха покрай предния крак на дракона. Приближих се. Лицето му бе толкова напрегнато, движенията му бяха толкова прецизни, че не знаех какво да мисля.

— Искрен, какво правиш — попитах го.

— Дялам дракон — отвърна моят крал, без да ме поглежда.

Няколко часа по-късно продължаваше да го прави. Монотонното стържене, стържене, стържене на острието в камъка проникваше до корените на зъбите ми и опъваше всичките ми нерви. Бях останал при него. Славея и шутът бяха опънали нашата шатра и още една, по-малка, съшита от излишните ни зимни одеяла. Гореше огън. Кетъл се грижеше за къкрещото гърне. Шутът подреждаше билките и корените, които бе събрал, а Славея се занимаваше със завивките в шатрите. Кетрикен за кратко се беше върнала при нас, но само за да вземе лъка и колчана си. Бе ни съобщила, че отива на лов с Нощни очи. Той ме беше стрелнал с тъмните си очи и аз си бях задържал езика зад зъбите.

Не бях научил почти нищо за Искрен. Стените на неговото Умение бяха високи и непристъпни. Почти не го усещах. Пресегнах се към непостоянното му Осезание, ала не успях да го разбера. Сякаш животът и умът му се колебаеха между неговото тяло и огромната статуя на дракона. Спомних си предишния път, когато се бях натъкнал на такова нещо. Между човек и неговия мечок. Двамата бяха споделяли един и същ поток на живот. Подозирах, че ако някой се пресегнеше към нас с вълка, щеше да открие същото. Толкова дълго бяхме споделяли умовете си, че в известен смисъл бяхме едно същество. Но това не ми обясняваше как Искрен може да се е обвързал със статуя, нито защо упорства да я стърже с меча си. Копнеех да изтръгна оръжието от ръцете му, ала се сдържах. Той изглеждаше толкова потънал в работата си, че се боях да го прекъсна.

Бях се опитал да го разпитам. Когато му зададох въпроса какво е станало със спътниците му, Искрен бавно поклати глава.

— Нападаха ни като ято гарвани — орел. Приближаваха се, грачеха, кълвяха ни и бягаха.

— Гарвани ли — неразбиращо попитах аз.

Той поклати глава на глупостта ми.

— Наемни ратници. Обстрелваха ни отдалеч. Понякога ни атакуваха нощем. И някои от хората ми бяха объркани от котерията. Не можех да защитя умовете на податливите. Пращаха им нощни страхове и взаимни подозрения. Затова ги пратих да се върнат — внуших собствената си заповед в умовете им, за да ги спася един от друг. — Това беше единственият въпрос, на който получих почти изчерпателен отговор. Искрен или не отговори на другите, или бе уклончив. Затова се отказах. Вместо това му докладвах аз. Разказът ми беше дълъг, защото започнах от деня на заминаването му. Бях сигурен, че вече знае повечето от нещата, но въпреки това му ги повторих. Ако мислите му блуждаеха, както се опасявах, това можеше да опресни паметта му. И ако умът му под тази прашна външност бе остър както винаги, не беше излишно да подредя всички тези събития и да ги представя в нужната перспектива. Не се сещах за друг начин да стигна до него.

Струва ми се, че започнах, за да се опитам да го накарам да разбере всичко, което е трябвало да преживеем, за да дойдем тук. Освен това исках да го разбудя за онова, което ставаше в кралството му, докато той се занимаваше тук със своя дракон. Може би се надявах отново да запаля в него някакво чувство на отговорност към неговия народ. Докато говорех, той изглеждаше безстрастен, ала сегиз-тогиз мрачно кимаше, сякаш потвърждаваше някакъв свой скрит страх. И през цялото време върхът на меча му дращеше по черния камък и стържеше, стържеше, стържеше.

Вече бе почти съвсем тъмно, когато чух тътренето на Кетъл зад себе си. Спрях да разказвам за приключенията си в разрушения град и се обърнах.

— Донесох ви чай — каза старицата.

— Благодаря — отвърнах аз и взех едната чаша, но Искрен само вдигна очи от безспирното си стържене.

Известно време Кетъл стоя, протегнала чашата към него. После заговори, ала не за да му напомни за чая.

— Какво правите? — Внимателно попита тя.

Стърженето внезапно спря. Той я зяпна, после се обърна към мен, сякаш за да види дали и аз съм чул смешния й въпрос. Въпросителното ми изражение като че ли го удиви. Искрен се прокашля.

— Дялам дракон.

— С меча си ли? — В гласа й усетих любопитство, нищо повече.

— Само грубите части — отвърна той. — За по-фината работа използвам ножа си. И после, за най-фината, пръстите и ноктите си. — Искрен бавно огледа огромната статуя. — Ще ми се да кажа, че е почти завършена — колебливо рече кралят. — Но как да го кажа, когато има още толкова много работа? Толкова страшно много работа… и се боя, че ще закъснея. Ако вече не съм закъснял.

— За какво да закъснееш — попитах го също толкова внимателно, колкото и Кетъл.

— Ами… да закъснея да спася народа на Шестте херцогства. — Искрен се втренчи в мен, сякаш съм идиот. — Защо иначе щях да го правя? Защо иначе щях да напусна земята си и своята кралица, за да дойда тук?

Опитах се да разбера какво иска да каже, ала от устата ми неволно се изтръгна нов въпрос.

— Вярваш ли, че сам си издялал целия този дракон?

Той се замисли.

— Не. Не, разбира се. — Но точно когато изпитах облекчение, че не е съвсем луд, Искрен прибави: — Още не е довършен. — Той отново отправи очи към дракона си с онзи нежен и горд поглед, който някога беше запазен за най-хубавите му карти. — Но и това ми отне прекалено много време. Страшно много време.

— Няма ли да изпиете чая си, докато е топъл, милорд — попита Кетъл и му протегна чашата.

Искрен погледна чашата така, сякаш е нещо непознато. После я взе.

— Чай. Почти бях забравил за чая. Не е от самодивско биле, нали? Милостива Еда, как мразех тази горчива отвара!

При тези думи Кетъл едва не потръпна.

— Не, милорд, не е от самодивско биле, гарантирам ви. Направен е от крайпътни билки. Главно коприва и малко мента.

— Чай от коприва. Пролетно време майка ми ми даваше чай от коприва за подсилване. — Той се усмихна. — Ще вложа това в моя дракон. Майчиния ми чай от коприва. — Искрен отпи и сякаш се сепна. — Топъл е… отдавна не съм имал време да сложа в уста нещо топло.

— Откога? — Попита Кетъл.

— Ами… много отдавна. — Той отново отпи. — В потока край каменоломната има риба. Но е достатъчно, че губя време да я ловя, та камо ли да я готвя. Всъщност забравих. Вложил съм толкова много неща в дракона… може би това беше едно от тях.

— И откога не сте спали — продължаваше да настъпва Кетъл.

— Не мога едновременно да работя и да спя — отбеляза Искрен. — А работата трябва да се свърши.

— И ще се свърши — обеща му тя. — Но тази нощ ще спрете, само за мъничко, за да се нахраните. И после да поспите. Виждате ли? Погледнете там долу. Славея ви опъна шатра и вътре има топла мека постеля. И топла вода, за да се изкъпете. И чисти дрехи.

Той сведе очи към сребристите си ръце.

— Не зная дали мога да се изкъпя.

— Тогава Фицрицарин и шутът ще ви помогнат — весело му обеща Кетъл.

— Благодаря. Но… — Погледът му за миг се зарея в далечината. — Кетрикен. Не беше ли тук? Много отдавна? Или съм я сънувал? Толкова много от нея беше най-силно, че го вложих в дракона. Мисля, че това ми липсваше най-много от всичко, което съм вложил в него. — Искрен замълча за миг, после прибави: — Когато си спомням какво ми липсва.

— Кетрикен е тук — уверих го. — Отиде на лов, но скоро ще се върне. Добре е да си изкъпан и преоблечен, когато се върне. — Бях решил да отговарям на онези части от разговора, които бяха логични, и да не го смущавам, като разпитвам за другите.

— Тя не обръща внимание на такива неща — с гордост отвърна той. — И все пак ще е хубаво… но имам още толкова много работа.

— Вече става тъмно, за да работите. Почакайте до утре — рече Кетъл. — Утре ще ви помогна.

Искрен бавно поклати глава и отново отпи от чая. Напитката, изглежда, му даваше сили.

— Не — тихо каза той. — Не мога. Разбираш ли, трябва да го направя сам.

— Утре. Ще видите. Ако дотогава имате достатъчно сили, навярно ще мога да ви помогна. Но дотогава не бива да мислите за това.

Кралят въздъхна и й подаде празната чаша. Кетъл не я взе, а го хвана за лакътя и го изправи. Беше прекалено силна за толкова стара жена. Не се опита да му вземе меча, но той го остави да падне и покорно я последва, сякаш като го бе хванала за ръката, го беше лишила от воля. Плъзнах поглед по острието, което някога беше било гордостта на Ход. Зачудих се какво е обзело Искрен, че да превърне толкова царствено оръжие в каменоделски инструмент. Ръбовете бяха нащърбени, върхът не беше по-остър от лъжица. Мечът бе също като човека, помислих си, и се запътих след тях към лагера.

Когато стигнахме, с изненада установих, че Кетрикен се е върнала. Седеше край огъня и безстрастно се взираше в него. Нощни очи лежеше едва ли не върху краката й. Той наостри уши към мен, ала не понечи да остави кралицата.

Кетъл поведе Искрен право към импровизираната шатра, която бяха опънали за него, и кимна на шута, който безмълвно взе вдигащия пара леген и я последва. Когато се опитах да вляза с тях, шутът се обърна към нас с Кетъл и каза:

— Той няма да е първият крал, за когото се грижа. Оставете ми го.

— Не докосвай ръцете му до лактите — строго го предупреди старицата. Шутът малко се сепна, ала след миг кимна. Докато се отдалечавах, той вече развързваше ремъка на изтъркания Искренов елек и през цялото време бъбреше глупости. Чух Искрен да отбелязва:

— Страшно ми липсваше Чарим. Не биваше да му позволя да дойде с мен, но толкова дълго ми беше служил, че… Той умря бавно и мъчително. Беше ми трудно да го гледам как умира. Но и той отиде в дракона. Трябваше.

Върнах се при огъня. Чувствах се неловко. Славея разбъркваше яхнията, която весело къкреше. От забученото на шиш голямо парче месо капеше мазнина и караше пламъците да подскачат и съскат. Мирисът му ми напомни за собствения ми глад и коремът ми закъркори. Кетъл стоеше с гръб към огъня и се взираше в мрака. Кетрикен ме погледна.

— Е, как мина ловът — изведнъж попитах аз.

— Както виждаш — тихо отвърна кралицата, посочи гърнето, после небрежно кимна към насеченото на парчета диво прасе. Приближих се, за да му се възхитя. Не беше малко.

— Опасна плячка — отбелязах аз, като се опитвах да говоря по-скоро нехайно, отколкото ужасено, че моята кралица сама се е справила с такова животно.

— Тъкмо такова трябваше да убия — с все същия тих глас каза Кетрикен. Разбрах я.

„Беше много добър лов. Никога не съм имал толкова много месо с толкова малко усилия“ — съобщи ми Нощни очи и нежно потърка глава в крака й. Кралицата подръпна ушите му. Вълкът изскимтя от удоволствие и се притисна към нея.

— Ще го разглезиш — престорено я предупредих аз. — Каза, че никога не бил имал толкова много месо с толкова малко усилия.

— Той е страшно умен. Кълна се, че подгони животното към мен. И е смел. Когато първата ми стрела не го улучи, го държа на разстояние, докато не изстрелям втора. — Говореше така, сякаш не мислеше за нищо друго, освен за това. Кимах. Този разговор напълно ме задоволяваше. Ала тя неочаквано попита: — Какво му е?

Знаех, че няма предвид Нощни очи.

— Не съм сигурен — отвърнах предпазливо. — Бил е подложен на много лишения. Може би достатъчно, за да… отслабят ума му. И…

— Не — категорично ме прекъсна Кетъл. — Изобщо не е така. Макар да признавам, че е уморен. Всеки на негово място щеше да се изтощи. Но…

— Не е възможно да вярваш, че сам е издялал целия дракон!

— Вярвам — уверено отвърна старицата. — Всичко е точно така, както ти го каза. Трябвало е да го направи сам и затова го е направил. — Кетъл бавно поклати глава. — Никога не съм чувала такова нещо. Даже крал Мъдрост е имал помощта на своята котерия или поне на онова, което е останало от нея, докато стигнат дотук.

— Никой не може да издяла такава статуя с меч — упорито — заявих аз. Нейните твърдения бяха абсурдни.

В отговор тя се изправи и се отдалечи в мрака. Когато се върна, хвърли два предмета в краката ми. Единият беше длето. Върхът му се бе сплескал, острието му се беше затъпило. Вторият бе глава от стар железен чук със сравнително нова дървена дръжка.

— Наоколо са пръснати и още. Сигурно ги е открил в града. Или тук — каза старицата.

Зяпах очуканите инструменти и мислех за всички месеци, през които Искрен беше отсъствал. За това ли? За да издяла един каменен дракон?

— Не разбирам — промълвих накрая.

Кетъл заговори бавно, сякаш бях идиот.

— Той е дялал дракона и е влагал в него всичките си спомени. Отчасти затова изглежда толкова непонятен. Но има и още. Мисля, че е убил Карод с помощта на Умението и това ужасно го е обезсилило. — Тя тъжно поклати глава. — Да стигне толкова близо до края и да го победят. Чудя се докъде се простира коварството на котерията на Славен. Дали са пратили един от тях срещу Искрен, знаейки, че ако го убие с Умението, кралят може да се самоунищожи?

— Мисля, че никой от тази котерия няма да се жертва доброволно.

Кетъл горчиво се усмихна.

— Не съм казала, че са го пратили по негова воля. Не съм казала и че е знаел за намеренията на другите. Това е като играта на камъчета, Фицрицарин. Целта е да спечелиш, не да трупаш камъчета.