Серия
Придворният убиец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Assassin’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

25
Стратегия

Дошли във Джаампе мъдреци шестима

и хълма изкачили посред зима.

Месата им открили, ала душите смели

на каменни криле далече отлетели.

 

Дошли във Джаампе мъдреци петима

и пътя извървели без път пред тях да има.

Разкъсани на части, те във едно се слели,

но делото наченато така и не подели.

 

Дошли във Джаампе мъдреци четирма,

приказвали със думи, ала без звук и рима,

кралицата помолили на път да се отправят

и никой веч не знае где името й славят.

 

Дошли във Джаампе после трима,

помогнали на краля си незримо,

опитали на хълма да се покатерят —

и не успели костите им да намерят.

 

Дошли във Джаампе после двама,

по-мъдри, казват, вече нямало,

и хубави жени намерили си там,

и в обич заживели си без срам.

 

Дошъл във Джаампе и последният един,

катурнал и кралицата, и трона й любим,

изпълнил своя дълг и сън дълбок заспал,

и костите оставил си във каменен чувал.

 

Не идват мъдреци във Джаампе оттогава

на хълма да потънат във забрава.

По-леко е и много по е лесно

да си живееш кротко и безчестно.

— Фиц? Буден ли си? — Шутът се бе навел над мен и лицето му почти докосваше моето. Изглеждаше разтревожен.

— Да, струва ми се. — Затворих очи. В главата ми хаотично се рояха образи и мисли. Не можех да разбера кои от тях са мои. Опитах се да си спомня дали е важно да го зная.

— Фиц! — Този път беше Кетрикен. Хвана ме за рамото и ме разтърси.

— Накарайте го да седне — предложи Славея. Кралицата незабавно ме хвана за яката и ме надигна да седна. Рязката промяна ме замая. Не разбирах защо искат да се събудя посред нощ. Казах им го.

— Вече е пладне — напрегнато отвърна Кетрикен. — Бурята продължава да вилнее от снощи. — Тя внимателно ме погледна. — Гладен ли си? Искаш ли чай?

Докато се мъчех да се съсредоточа, забравих какво ме пита. Толкова много хора разговаряха, че не можех да отделя мислите си от техните.

— Моля — учтиво казах на жената. — Какво ме попитахте?

— Фиц! — Ядосано изсъска бледият мъж, пресегна се зад мен и притегли някаква раница към себе си. — Тук има самодивско биле за чай. Сенч му го остави. Би трябвало да му подейства.

— Няма нужда от това — рязко каза някаква старица, протегна ръка и силно ме ощипа по ухото.

— Ох! Кетъл — скарах й се и се опитах да се освободя. Тя продължаваше да ме стиска.

— Събуди се — строго ми нареди старицата. — Веднага!

— Буден съм — уверих я аз и след като ми се намръщи, Кетъл пусна ухото ми. Докато смутено се озъртах, тя гневно измърмори:

— Прекалено сме близо до този проклет път.

— Виелицата още ли продължава — попитах аз.

— Казахме ти го поне сто пъти — отвърна Славея, но долових тревогата в думите й.

— Имах… нощес сънувах кошмари. Не спах добре. — Огледах хората, сгушени край малкия мангал. Някой се бе осмелил да излезе навън, за да донесе още дърва. На тринога над мангала висеше котле, пълно с топящ се сняг. — Къде е Нощни очи — веднага щом усетих отсъствието му, попитах аз.

— На лов — отговори Кетрикен. И: „Почти без резултат — разнесе се ехото от склоновете над нас. — В тази буря нищо не се движи. Не зная защо изобщо си правя труда.“

„Ела си на топло“ — предложих му аз. В същия момент Кетъл жестоко ме ощипа по ръката. С вик отскочих назад.

— Обръщай ни внимание! — Изсумтя старицата.

— Какво правим? — Като разтривах ръката си, попитах аз. Днес поведението на никой не ми се струваше логично.

— Чакаме бурята да отмине — отвърна Славея, наведе се към мен и впери очи в лицето ми. — Какво ти е, Фиц? Виждам, че умът ти витае някъде.

— Не зная — признах аз. — Чувствам се като в сън. И ако не се насилвам да остана буден, веднага започвам да се унасям.

— Тогава се съсредоточи — грубо ме посъветва Кетъл. Не разбирах защо ми се сърди.

— Може би просто трябва да поспи — предложи шутът. — Изглежда уморен и ако се съди по мятането и скимтенето му нощес, сънищата му хич не са били спокойни.

— Тъкмо затова повече ще си почине като остане буден, отколкото ако пак се върне към такива сънища — безмилостно настоя Кетъл и ме сръга в ребрата. — Говори ни, Фиц.

— За какво — опитах се да извъртя аз.

Кетрикен незабавно предприе атака.

— Сънува ли Искрен? Да не би нощес да си използвал Умението, за да се свържеш с него, и затова днес да си толкова замаян?

Въздъхнах. Човек не може да отговори с лъжа на директния въпрос на своята кралица.

— Да — отвърнах аз, ала когато очите й грейнаха, трябваше да прибавя: — Но този сън няма да ти донесе утеха. Той е жив на някакво студено ветровито място. Не ми позволи да видя нищо повече и когато го попитах къде е, просто ми каза да го открия.

— Защо е постъпил така — промълви Кетрикен. На лицето й се изписа измъчено изражение, сякаш Искрен е отблъснал нея.

— Той строго ме предупреди да не използвам Умението. Защото… наблюдавах Моли и Бърич. — Беше ми много трудно да го призная, защото не исках да говоря за онова, което бях видял там. — Искрен дойде да ме отведе и ме предупреди, че враговете ни могат да ги намерят чрез мен и да ги погубят. Мисля, че тъкмо затова скри местонахождението си. Защото се бои, че ако науча къде е, Славен и неговата котерия също могат да узнаят.

— Смята ли, че те също го търсят — попита Кетрикен.

— Така ми се струва. Макар че не усетих следи от тяхното присъствие, крал Искрен, изглежда, е убеден в това.

— Защо Славен ще си прави този труд, щом всички вярват, че Искрен е умрял?

Свих рамене.

— Може би, за да не му позволи да се завърне и да докаже, че Славен лъже. Не знам точно. Усещам, че моят крал крие много неща от мен. Той ме предупреди, че котерията притежава неподозирани способности.

— Но Искрен определено не е по-слаб от тях, нали — с детинска убеденост попита Кетрикен.

— Той владее силова буря, каквато никога не съм виждал. Но е нужна цялата му воля, за да я контролира.

— Този контрол е илюзия — измърмори Кетъл. — Капан за непредпазливите.

— Крал Искрен едва ли е непредпазлив, лейди Кетъл — ядосано възрази кралицата.

— Не, разбира се, че не е — побързах да я успокоя аз. — И думите бяха мои, не на Иск… на крал Искрен, милейди. Просто се опитвам, да ви обясня, че поведението му ми е напълно непонятно. Мога само да вярвам, че той знае какво прави. И да изпълнявам заповедите му.

— Да го откриеш — съгласи се Кетрикен и въздъхна. — Ще ми се да можехме още в този момент да продължим. Но само глупак ще излезе навън в такава буря.

— Докато сме тук, Фицрицарин е в постоянна опасност — каза Кетъл. Всички погледи се насочиха към нея.

— Какво те кара да говориш така — попита кралицата.

Кетъл се поколеба.

— Всеки може да го види. Ако не говори, мислите му започват да блуждаят и очите му стават празни. Нощем не може да спи, без да го измъчва Умението. Очевидно е, че за това е виновен пътят.

— Макар че всичко това е така, за мен изобщо не е очевидно, че проблемът е в пътя. Може да се дължи на треската от раната му или…

— Не — рискувах я да прекъсна. — От пътя е. Нямам треска. И преди да стигнем до него не се чувствах така.

— Обясни по-подробно — нареди Кетрикен.

— Самият аз не го разбирам. Мога само да предполагам, че пътят някак си е бил създаден с помощта на Умението. Никога не съм виждал по-прав и гладък път. Нито едно дърво не е пуснало издънки по него, въпреки че изобщо не се използва. Няма животински следи. И забелязахте ли онова дърво, покрай което минахме вчера? Падналият напряко на пътя дънер? Пънът и най-горните клони бяха здрави, но онази част от ствола, която лежеше върху самия път, почти напълно беше изгнила. Тук все още се движи някаква сила, която поддържа пътя чист. И мисля, че е свързана с Умението.

Кетрикен се замисли, после попита:

— Какво предлагаш да правим?

Свих рамене.

— Нищо. Засега. Шатрата си е добре тук. Ще е глупаво да се опитаме да я преместим в тази виелица. Просто трябва да съм наясно с опасността за себе си и да се мъча да я избягвам. И утре или когато вятърът утихне, трябва да вървя край пътя, а не по него.

— Това няма да помогне много — измърмори Кетъл.

— Може би. Но тъй като пътят ни води при Искрен, не бива да се отклоняваме. Искрен е оцелял, а е бил сам. — Замълчах и си помислих, че вече по-добре разбирам някои от разпокъсаните сънища на Умението, в които го бях виждал. — Някак си ще успея.

Кръгът от скептично наблюдаващи ме лица не ми действаше много успокояващо.

— Трябва да успееш — тъжно се съгласи Кетрикен. — Ако можем да ти помогнем с нещо, Фицрицарин…

— Не се сещам за нищо — отвърнах аз.

— Освен колкото можем да ангажираме вниманието му — каза Кетъл. — Не го оставяйте да седи без работа, нито да спи прекалено много. Славея, арфата ти е тук, нали? Не можеш ли да ни посвириш и попееш?

— Имам някаква арфа — кисело я поправи певицата. — Не може да се сравнява със старата, която ми взеха в Лунно око.

За миг лицето й стана безизразно. Зачудих се дали изглеждам така и аз, когато ме тегли Умението. Кетъл протегна ръка и леко я потупа по коляното, ала Славея дори не трепна. — Въпреки това ще ви посвиря, щом смятате, че ще е от помощ. — Младата жена се пресегна към раницата си и извади увития в плат инструмент. Той представляваше просто дървена рамка с опъната струни и общо взето имаше формата на предишната й арфа, ала не и нейното изящество и лъскавина. Славея го взе в скута си и започна да го настройва. Тъкмо свиреше първите ноти на една стара бъкска балада, когато през вратата се провря една покрита със сняг муцуна.

— Нощни очи — радостно го посрещна шутът.

„Имам много месо — гордо заяви вълкът. — Повече от достатъчно, за да се натъпчем до насита.“

Не преувеличаваше. Когато се измъкнах навън, за да видя плячката му, установих, че е някакъв вид глиган. Бивните и грубата четина бяха същите, но това животно имаше по-големи уши и козината му бе на черно-бели петна. Когато излезе при мен, Кетрикен възкликна и каза, че се било случвало да вижда такива животни, но било известно, че те обитавали горите и били толкова зли, че най-добре човек да си нямал работа с тях. Тя започна да чеше вълка зад ушите, като го хвалеше за смелостта и умението му, докато накрая Нощни очи не се затъркаля в снега, преизпълнен с гордост от себе си. Погледнах го, проснат по гръб във виелицата, и не успях да сдържа широката си усмивка. След миг той скочи, злобно ме ухапа по крака и поиска да разпоря търбуха на глигана.

Месото беше тлъсто и сочно. Двамата с Кетрикен свършихме повечето касапска работа, тъй като студът безпощадно измъчваше шута и Кетъл, а Славея се извини с нежните си ръце на арфистка. Студът и влагата не били най-подходящи за все още неоздравелите й пръсти. Нямах нищо против. И усилието, и суровите условия не позволяваха на ума ми да блуждае и изпитвах странно удоволствие от това да съм насаме с Кетрикен, макар и при такива обстоятелства, защото като споделяхме тази проста работа, забравяхме положението и миналото си и се превръщахме в двама души, радващи се на обилното месо. Отрязахме дълги ивици, които бързо щяха да се изпекат на малкия мангал и щяха да са достатъчни за всички ни. Нощни очи взе вътрешностите и си устрои пир със сърцето, черния дроб и червата, а после и с предния крак заради удоволствието да троши костите му. Той го вмъкна със себе си в шатрата, ала никой не възрази против покрития със сняг и кръв вълк, който лежеше в единия край и шумно дъвчеше. Отгоре му продължаваха да се сипят само похвали. Стори ми се непоносимо самодоволен и му го казах, но Нощни очи ми отговори, че никога сам не бил улавял толкова труден дивеч, още по-малко да го домъкне непокътнат, за да си го подели с някого. Шутът непрекъснато го чешеше зад ушите.

Скоро шатрата се изпълни с апетитно ухание. От няколко дни не бяхме яли прясно месо и както умирахме от студ, тлъстият вкус ни се струваше два пъти по-богат. Това повдигна духа ни и почти можехме да забравим виелицата, която свирепо брулеше малкия ни заслон. След като се нахранихме до насита, Кетъл направи чай. Не ми е познато нищо по-затоплящо от горещото месо, чая и вярното другарство.

„Това е истинска глутница“ — доволно отбеляза от ъгъла си Нощни очи. Не можех да не се съглася с него.

Славея избърса пръстите си от мазнината и взе арфата си от шута, който бе помолил да я разгледа. За моя изненада той прокара светлия си показалец по рамката.

— Ако инструментите ми бяха тук, щях да издялкам дървото тук и тук и да го изгладя от тази страна. Така ще е по-удобно.

Славея впери очи в него с нещо средно между подозрителност и колебание. Ала не откри ирония на лицето му.

— Моят учител беше и голям майстор на арфи — предпазливо отвърна тя, сякаш говореше на всички ни. — Той ми показа основните неща, но не можеше да понася да ме гледа как „се пипкам и стържа хубавото дърво“, както сам казваше. Така и не се научих да придавам форма на рамката. А и сега с тая скована ръка…

— Ако бяхме в Джаампе, можех да те оставя да се пипкаш и да стържеш колкото искаш. Но въпреки че имам само нож, мисля, че и сега мога да придам по-изящна форма на това дърво — заяви шутът.

— Дано успееш — тихо се съгласи Славея. Зачудих се кога са се отказали от враждебността си и установих, че от няколко дни съм обръщал внимание само на себе си. Бях приел, че певицата не иска да има нищо общо с мен, освен да присъства, ако извърша нещо от голямо значение. Не бях проявил никакви признаци на приятелство към нея. И положението, и скръбта на Кетрикен бяха издигнали помежду ни преграда, която не се бях опитал да разруша. Сдържаността на Кетъл, когато станеше въпрос за самата нея, затрудняваше нормалните разговори. Ала не се сещах за оправдание защо напоследък съм изключил шута и вълка от мислите си.

„Когато издигаш стени срещу хората, използващи Умението срещу теб, ти затваряш зад тях не само това си сетиво“ — отбеляза Нощни очи.

Замислих се. Струваше ми се, че моето Осезание и усещането ми за хората в последно време са отслабнали. Може би той имаше право. Внезапно Кетъл силно ме сръга в ребрата и ми се скара.

— Не се унасяй!

— Просто мислех — оправдах се аз.

— Ами тогава мисли на глас.

— В момента мислите ми не си струват да ги споделям.

Старицата ме погледна гневно.

— Тогава изрецитирай нещо — нареди ми шутът. — Или изпей някоя песен. Каквото и да е, стига да не позволява на ума ти да блуждае.

— Добра идея — съгласи се Кетъл и сега беше мой ред сърдито да изгледам шута. Ала всички очи бяха вперени в мен. Поех си дъх и се опитах да измисля нещо, което да изрецитирам. Почти всеки човек помни наизуст любима история или поема. Но повечето от текстовете в паметта ми бяха свързани с отровните билки и другите неща от изкуствата на убиеца.

— Зная една песен — признах накрая. — „Саможертвата на Кросфайър“.

Този път се намръщи Кетъл, но Славея с весела усмивка изсвири встъпителните ноти. След едно неуспешно начало запях и продължих нататък доста добре, макар че веднъж-дваж забелязах Славея да потръпва от някой фалшив тон. Кой знае защо, изборът ми раздразни старицата и тя седеше сърдито. Когато свърших, Кетрикен изпя ловна балада от Планините. После шутът ни развесели с неприлична народна песен за ухажването на млада доячка. Струва ми се, че изпълнението му предизвика неохотното възхищение на Славея. Оставаше Кетъл и аз очаквах да изклинчи, но тя ме изненада като изпя старата детска песничка „Дошли във Джаампе мъдреци шестима и хълма изкачили, макар и посред зима“, без да откъсва поглед от очите ми, като че ли всяка нейна дума бе насочена единствено към мен. Ала дори в песента й да имаше скрита обида, аз не я открих, нито пък причината за лошото й настроение.

„Вълците пеят заедно“ — отбеляза Нощни очи точно в момента, в който Кетрикен предложи:

— Изсвири ни нещо, което знаем всички, Славея. Нещо, което да ни окуражи. — И певицата изпълни древната песен за събирането на цветя за любимата и ние я изпяхме заедно, някои с повече чувство от други.

— Виелицата утихва — каза Кетъл, когато заглъхна и последният звук.

Всички се заслушахме, после Кетрикен се измъкна от шатрата. Последвах я и известно време двамата тихо стояхме на вятъра. Здрачът беше откраднал багрите на света. Снегът се сипеше на дебели парцали.

— Бурята почти се е успокоила — отбеляза тя. — Утре можем да продължим пътя си.

— Нямам търпение — отвърнах аз. „Ела при мен, ела при мен“ все още отекваха в главата ми думите на моя крал. Той бе някъде в тези Планини или отвъд тях.

Там беше и реката на Умението.

— Що се отнася до мен — тихо рече Кетрикен, — ще ми се да бях послушала инстинкта си и да бях стигнала до края на пътя, обозначен на картата. Но тогава си казах, че няма да постигна нищо повече от Искрен. И се боях да рискувам живота на детето си. Дете, което въпреки това изгубих, и така го провалих още веднъж.

— С какво си го провалила — възкликнах ужасено. — Със загубата на детето ли?

— На детето му, на короната му, на кралството му. На баща му. Изгубих всичко, което той ми повери, Фицрицарин. Чудя се как ще го погледна в очите.

— О, ваше величество, грешите, уверявам ви. Той не смята, че сте го провалили. Само се бои, че ви е изоставил в огромна опасност.

— Искрен трябваше да го направи — тихо отвърна Кетрикен. После жално прибави: — О, Фиц, как можеш да ми казваш какви чувства изпитва, след като дори не знаеш къде е?

— Неговото местонахождение не е нищо повече от обикновена информация, точка на картата. Но чувствата му, чувствата му към вас… той диша с тях и когато сме заедно в Умението, ум до ум, аз усещам тези неща, независимо от желанието си. — Спомних си другите случаи, когато неволно бях ставал свидетел на Искреновите чувства към жена му, и се зарадвах, че нощта скрива лицето ми от нея.

— Ще ми се това Умение да беше нещо, което да можех да науча… Знаеш ли колко често съм ти била сърдита само защото можеш да се свързваш с онзи, за когото копнея, и с такава лекота проникваш в неговия ум и сърце? Завистта е грозно нещо и винаги съм се опитвала да я избягвам. Но понякога ми се струва чудовищно несправедливо, че ти си близо до него, а аз — не.

Никога не ми беше хрумвало, че кралицата може да се чувства така.

— Умението е колкото дарба, толкова и проклятие — неловко отбелязах аз. — Или поне за мен е така. Дори това да беше нещо, което можех да ви подаря, милейди, не зная дали бих го дал на приятел.

— Да усетя присъствието и любовта му поне за миг, Фиц… за това съм готова да приема всяко проклятие. Отново да почувствам докосването му, в каквато и да е форма… можеш ли да си представиш колко много ми липсва той?

— Струва ми се, че мога, милейди — тихо отвърнах аз. Моли. Като ръка, стиснала сърцето ми. Режеше твърди репи на масата. Ножът бе тъп, щеше да помоли Бърич да го наточи. Той сечеше дърва, за да може на другия ден да ги закара в селото и да ги продаде. Работеше прекалено много, довечера кракът пак щеше да го боли.

— Фиц? Фицрицарин!

Кетрикен ме върна в настоящето, като ме разтърси за раменете.

— Съжалявам — промълвих аз. Разтърках очи и се засмях. — Каква ирония! През целия ми живот ми е било невероятно трудно да използвам Умението. Идваше и си отиваше като вятър в корабно платно. Сега съм тук и изведнъж Умението става леко като дишането. И жадувам да го използвам, да открия какво става с хората, които обичам. Но Искрен ме предупреждава да не го правя и аз трябва да му се доверя.

— Както и аз — уморено се съгласи тя.

Останахме още малко в сумрака и аз потиснах внезапното си желание да я прегърна, да й кажа, че всичко ще се оправи, че ще намерим нейния съпруг и крал. За миг тя ми заприлича на онова високо и стройно момиче, което бе дошло от Планините, за да се омъжи за Искрен. Ала сега Кетрикен беше кралица на Шестте херцогства и аз бях видял нейната сила. Определено не се нуждаеше от утехата на такъв като мен.

Отрязахме още парчета месо от замръзващия глиган, после се върнахме при спътниците си в шатрата. Нощни очи доволно спеше. Шутът стискаше арфата на Славея между коленете си и с помощта на нож за дране на кожи заглаждаше рамката. Певицата седеше до него, наблюдаваше го и се опитваше да не изглежда напрегната. Кетъл бе свалила кесийката, която носеше на шията си, беше я отворила и подреждаше шепа полирани камъчета. Когато двамата с Кетрикен разпалихме слабия огън в мангала и се приготвихме да опечем месото, старицата настоя да ми обясни правилата на някаква игра. Поне се опита. Накрая се отказа с възклицанието:

— Ще ги разбереш, когато изгубиш няколко пъти.

Изгубих повече от няколко пъти. Тя не ме остави на мира дълги часове след като се бяхме нахранили. Шутът продължи да се занимава с арфата на Славея, като често спираше, за да точи ножа си. Кетрикен мълчеше. Шутът забеляза меланхоличното й настроение и започна да разказва истории от бъкипския живот преди нейното пристигане в замъка. Слушах с едно ухо и дори аз се върнах в онези дни, когато алените кораби бяха само легенда и животът ми, ако не щастлив, бе сигурен. Някак си разговорът се насочи към различните менестрели, които бяха свирили в Бъкип, едни прочути, други не толкова, и Славея отрупа шута с въпроси за тях.

Скоро се увлякох в играта на камъчета. Действаше ми странно успокоително: самите камъчета бяха червени, черни и бели, гладко полирани и приятни на пипане. Всеки играч вадеше наслуки камъчета от кесийката и ги поставяше на местата, където се пресичаха линиите на специално разчертано парче плат. Играта едновременно беше проста и сложна. Всеки път щом спечелех, Кетъл започваше да ми обяснява още по-заплетени стратегии. Това ме поглъщаше и освобождаваше ума ми от спомени и мисли. Когато накрая всички други вече задрямваха, тя нареди камъчетата за поредната игра и ме подкани да ги разгледам.

— Може да се спечели с един ход на черно камъче — каза ми старицата. — Но решението не се открива толкова лесно.

Вперих очи в разположението на камъчетата и поклатих глава.

— Колко време ти трябваше, за да се научиш да играеш?

Тя се усмихна.

— Като малка бързо се учех. Но признавам, че ти си по-схватлив.

— Мислех, че тази игра произхожда някъде отдалеч.

— Не, това е стара бъкска игра.

— Никога не съм виждал да я играят.

— В детството ми често се срещаше, само че не я обясняваха на никого. Но сега това няма значение. Проучи разположението на камъчетата. Утре сутрин ми кажи решението.

Тя остави парчето плат до мангала. Сенч дълги години бе тренирал паметта ми и сега това ми беше от помощ. Когато си легнах, аз си представих плата и си дадох едно черно камъче, с което да спечеля. Имаше страшно много възможни ходове, тъй като черното камъче можеше да заема мястото и на червено, което от своя страна бе по-силно от бяло. Затворих очи, ала продължих да разигравам различни варианти, докато накрая не заспах. Или не съм сънувал абсолютно нищо, или съм сънувал играта. Така или иначе, това ме спаси от сънищата на Умението, но когато на сутринта се събудих, все още нямах решение на загадката, която ми бе поставила Кетъл.

Другите още спяха. Изпълзях от шатрата и се върнах с котле, пълно с пресен сняг. Навън беше значително по-топло. Това ме ободри и в същото време ме накара да се зачудя дали пролетта вече настъпва в низините. Преди мислите ми да заблуждаят, седнах и отново се заех със загадката на играта. Нощни очи дойде и отпусна глава на рамото ми.

„Омръзна ми да сънувам камъни. Вдигни очи и виж цялото, малки братко. Това е ловуваща глутница, а не отделни ловци. Виж. Този. Сложи черния ето там и не използвай червения, за да изместиш белия, а го постави близо до капана. И толкова.“

Когато се събуди Кетъл, аз все още се удивлявах на чудната простота на неговото решение. Тя усмихнато ме попита дали съм готов. В отговор извадих едно черно камъче от кесийката и направих предложените от вълка ходове. Старицата смаяно зяпна и ме погледна със страхопочитание.

— Никой не е успявал да го разгадае толкова бързо!

— Помогнаха ми — срамежливо признах аз. — Това е решението на вълка.

Кетъл се ококори.

— Правиш си шеги с една старица!

— Не, не се шегувам — уверих я аз. — Почти цяла нощ мислих и дори ми се струва, че сънувах различни стратегии. Но когато се събудих, Нощни очи ми даде отговора.

Кетъл дълго мълча.

— Смятах, че Нощни очи е… умен любимец. Който чува заповедите ти, въпреки че не ги изричаш на глас. Но сега твърдиш, че разбирал човешка игра. Ще ми кажеш ли, че разбира и човешката реч?

Заслушана в разговора, в отсрещния край на шатрата Славея се надигна на лакът. Опитах се да измисля някаква лъжа, после решително се отказах. Изправих рамене, като че ли докладвах на самия Искрен.

— Ние сме обвързани с Осезанието. Всичко, което чувам и разбирам аз, чува и разбира Нощни очи. Той научава онова, което го интересува. Не твърдя, че може да прочете свитък или да научи наизуст песен. Но ако нещо го интересува, той започва да мисли за него по свой начин. Обикновено като вълк, но понякога почти като човек… — Помъчих се да изразя с думи нещо, което самият аз не разбирах напълно. — Той възприе играта като глутница вълци, преследващи дивеч. Не като черни, червени и бели пионки. И видя къде е щял да отиде, ако е ловувал с глутницата, за да направи по-вероятен успеха й. Предполагам, че понякога и аз виждам нещата като него… като вълк. В това няма нищо лошо, струва ми се. Просто друг начин на възприемане на света.

В очите на Кетъл зърнах следи от суеверен страх. Нощни очи избра този момент, за да повдигне и спусне опашка, с което показваше, че напълно съзнава, че говорим за него. Старицата потрепери.

— Онова, което правиш с него… е като използване на Умението между хората, само че с вълк, така ли?

Понечих да поклатя глава, но сетне трябваше да свия рамене.

— Осезанието започва по-скоро като споделяне на чувства. Особено когато бях малък. Следване на миризми, гонене на кокошка, защото бяга. Но когато сте били заедно толкова време, колкото нас с Нощни очи, нещата започват да се променят. Аз повече усещам животното, в което живее умът ми. Той повече усеща…

„Мислене. За онова, което идва преди и след избора на някакво действие. Осъзнаваш, че постоянно правиш избори и обмисляш кои от тях са най-добри.“

„Точно така.“ Повторих думите му на Кетъл. Нощни очи вече се бе надигнал. Той лениво се протегна, после седна и впери очи в нея, наклонил глава на една страна.

— Разбирам — тихо отвърна старицата. — Разбирам. — Стана и излезе от шатрата.

Славея се надигна и се прозя.

— Това напълно променя нещата с чесането му зад ушите — отбеляза тя. Шутът й отговори със смях, седна на одеялото си и се пресегна да почеше Нощни очи зад ушите. Вълкът благодарно се отърка в него. Изсумтях и се заех да направя чай.

Дебел пласт влажен сняг покриваше всичко и затрудняваше вдигането на лагера. Нарязахме на части остатъка от глигана и го взехме с нас. Събрахме джепите — въпреки виелицата те не се бяха отдалечили много. Изглежда, тайната се криеше в чувала с подсладен овес, с който Кетрикен примамваше водача. Когато най-после се приготвихме, Кетъл заяви, че не трябвало да ми позволяват да вървя по пътя и че някой постоянно трябвало да е с мен. Понаежих се, но те не ми обърнаха внимание. Шутът незабавно изяви желание да ме наглежда пръв. Славея му се усмихна странно и поклати глава. Приех насмешките им с нацупване. Те не обърнаха внимание и на това.

Скоро жените и джепите с лекота се движеха по пътя, докато ние с шута се влачехме отстрани. Кетъл се обърна и размаха тоягата си.

— Накарай го да се отдалечи още повече! — Заповяда тя на шута. — Толкова, че едва да можете да ни виждате. Хайде, вървете. Хайде!

И ние покорно се отдалечихме в гората. Щом другите се скриха от поглед, шутът се обърна към мен и възбудено попита:

— Каква е Кетъл?

— Не знам повече от теб — отвърнах аз. И на свой ред му отправих въпрос: — Какво има между вас със Славея?

Шутът повдигна вежди и лукаво ми намигна.

— Съмнявам се, че се е стигнало чак дотам — възразих аз.

— О, не всички са неподатливи към моите хитрини като теб, Фиц. Какво да ти кажа? Тя чезне по мен, копнее за мен с дълбините на душата си, но не знае как да го изрази, клетата.

Отказах се да го разпитвам повече за това.

— Какво искаше да кажеш, когато ме попита каква е Кетъл?

Той ме погледна съчувствено.

— Не е толкова сложно, малкия. Каква е тази жена, която знае толкова много за проблемите ти, която изведнъж изважда от джоба си игра, за каквато само съм чел в един много стар свитък, която пее „Дошли във Джаампе мъдреци шестима“ с два допълнителни стиха, които не съм чувал никъде? Каква е Кетъл, о, светлина на живота ми, и защо толкова стара жена е решила да прекара последните си дни в катерене по чукарите заедно с нас?

— Тази сутрин си в чудесно настроение — кисело отбелязах аз.

— Нали? — Съгласи се шутът. — А ти почти успя да отклониш въпроса ми. Не може да нямаш някои предположения по тази загадка, които да споделиш с един беден шут?

— Тя не ми дава достатъчно сведения за себе си, за да ги използвам като основа за предположения — отвърнах аз.

— Така значи. Какво можем да заключим за жена, която си държи езика зад зъбите? За жена, която явно знае нещо за Умението? За древните бъкски игри и за старите песни? На каква възраст е тя според теб?

Свих рамене.

— Кетъл не хареса песента ми за котерията на Кросфайър — ненадейно се сетих аз.

— О, но спокойно може да е заради твоето пеене. Да не се хващаме за сламки.

Въпреки волята си се усмихнах.

— Толкова отдавна не си бил язвителен, че сега почти изпитвам облекчение, когато те чувам да ми се подиграваш.

— Ако знаех, че ти липсва, щях много по-скоро да започна да те нагрубявам — ухили се шутът. После стана по-сериозен. — Фицрицарин, над тази жена е надвиснала загадъчност като мухи над… разлята бира. Постоянно говори за поличби, предзнаменования и сбъдващи се пророчества. Мисля, че е време някой от нас да й зададе няколко директни въпроса. — Той ми се усмихна. — Шансът ти ще е следобед, докато те съпровожда. Не бъди груб, разбира се. Попитай я кой е бил крал, когато е била малка. И защо е заминала в изгнание.

— В изгнание ли — засмях се аз. — Имаш богата фантазия.

— Така ли смяташ? Аз не. Попитай я. И непременно ми съобщи отговора й.

— А в замяна на това ти ще ми кажеш ли какво става между вас със Славея?

Шутът ме стрелна с поглед.

— Убеден ли си, че искаш да знаеш? Предния път, когато направихме такава замяна, аз ти разкрих тайната си, но ти установи, че не я искаш.

— Това такава тайна ли е?

Той повдигна вежди.

— Знаеш ли, самият аз не съм сигурен как да ти отговоря. Понякога ме изненадваш, Фиц. Обикновено не, разбира се. Най-често се изненадвам сам. Например когато проявих готовност да се мъкна в дълбокия сняг с някакво си копеле, след като можех да си свиркам по идеално прав път с керван от очарователни джепи.

През остатъка от сутринта не научих от него нищо повече. Следобед ми правеше компания не Кетъл, а Славея. Очаквах да се чувствам неловко. Все още не бях забравил, че е разменила информацията за детето ми срещу участието си в тази експедиция. Ала някак си през дните от началото на нашето пътуване гневът ми към нея се беше превърнал в уморена предпазливост. Сега знаех, че няма да се посвени да използва всякакви сведения срещу мен, и затова си държах езика зад зъбите, решен изобщо да не споменавам за Моли и дъщеря ми. Не че вече имаше някакво значение.

Ала за моя изненада Славея се държеше приветливо и дружелюбно. Тя ме обсипа с въпроси, не за Моли, а за шута, до такава степен, че започнах да се питам дали наистина не изпитва нещо към стария ми приятел. Няколко жени в двора бяха проявявали интерес към него и го бяха ухажвали. Той с безмилостна жестокост бе разкривал леконравието на онези, които бяха привлечени единствено от странния му вид. Една градинарка толкова много се бе впечатлила от духовитостта му, че в негово присъствие езикът й се завързваше на възел. Бях чул кухненски слухове, че му оставяла букети при стълбището на неговата кула и някои предполагаха, че веднъж-дваж е била канена да се качи горе. После се беше наложило да напусне замъка Бъкип, за да се грижи за възрастната си майка в някакъв далечен град, и доколкото знаех, нещата бяха приключили с това.

Но колкото и скромна да бе тази информация, аз не я споделих със Славея и отклоних любопитството й с баналния отговор, че двамата сме приятели отдавна, ала задълженията ни не са ни оставяли много време за общуване. Това беше съвсем близо до истината, но едновременно я раздразни и развесели. Другите й въпроси бяха също толкова странни. Попита ме дали някога съм се чудил какво е истинското му име. Отвърнах й, че тъй като не съм в състояние да си спомня името, което ми е дала родната ми майка, не обичам да задавам такива въпроси на другите. Това й затвори устата за известно време, ала после тя се поинтересува как се е обличал навремето. Моите описания на сезонните му костюми не я задоволиха, но аз откровено й казах, че преди Джаампе никога не съм го виждал в друго, освен в шутовско облекло. До вечерта продължихме по-скоро да си разменяме реплики, отколкото да водим истински разговор. С радост се присъединих към другите в лагера на известно разстояние от пътя на Умението.

Въпреки това Кетъл ангажираше вниманието ми и трябваше да се грижа за нея, за да не позволя на ума си да блуждае. Шутът сготви апетитна яхния от глиганското и собствените ни провизии. Вълкът се задоволи с още един крак от животното. Когато накрая раздигахме съдовете от вечерята, Кетъл незабавно извади разчертания плат и кесийката с камъчетата и каза:

— А сега да видим какво си научил.

Но след пет-шест игри се намръщи и ме изгледа с присвити очи.

— Не лъжеше — обвинително заяви Кетъл.

— За какво?

— За това, че вълкът ти е помогнал да откриеш решението. Ако сам беше разработил тази стратегия, сега щеше да играеш по друг начин. Тъй като друг ти е дал отговора, вместо сам да го откриеш, сега не го разбираш напълно.

В този момент вълкът се изправи и се протегна.

„Омръзнаха ми камъни и парчета плат. Ловуването е по-забавно и резултатът е истинско месо.“

„Гладен ли си?“

„Не. Скучно ми е.“ Той отвори с муцуна входа на шатрата и се измъкна в нощта.

Кетъл го проследи със стиснати устни.

— Канех се да попитам дали не можете да играете заедно. Щеше да ми е интересно.

— Мисля, че той се досети — измърморих аз, малко недоволен, че не ме е поканил да отида с него.

След пет игри схванах блестящата простота на „клуповата“ тактика на Нощни очи. Тя още от самото начало бе лежала под носа ми, но изведнъж сякаш видях камъчетата в движение, вместо неподвижни по върховете на пресичащите се линии. Незабавно я приложих и с лекота спечелих. Бързо победих в още три игри, защото вече разбирах как мога да прилагам тактиката и в обратната ситуация.

След четвъртата ми победа Кетъл събра камъчетата от плата. Другите около нас вече бяха потънали в сън. Старицата хвърли няколко съчки в мангала, за да стане малко по-светло. Възлестите й пръсти ловко наредиха камъчетата.

— Пак ти си на ход — каза ми тя. — Но този път имаш бяло камъче. Едно малко слабо бяло камъче, което обаче може да ти донесе победа. Помисли добре. И недей да лъжеш. Не разчитай на помощта на вълка.

Разгледах разположението на камъчетата, за да го запаметя, после си легнах. Ситуацията изглеждаше безнадеждна. Не виждах как мога да я спечеля и с черно камъче, та камо ли с бяло. Не зная дали бе заради играта, или заради отдалечеността от пътя, но бързо потънах в сън без сънища почти до зори. После се присъединих към дивия бяг на Нощни очи. Вълкът беше оставил пътя далеч зад себе си и весело проучваше околните склонове. Натъкнахме се на две снежни котки, които разкъсваха плячката си, и известно време ги дразнихме, като обикаляхме точно извън обсега им, за да ги караме да съскат срещу нас. Не успяхме да ги откъснем от месото и скоро се отказахме от играта, за да се запътим обратно към лагера. Когато наближихме, скришом заобиколихме джепите, подплашихме ги и ги накарахме да се струпат точно пред шатрата. Когато вълкът се вмъкна вътре, аз все още бях с него. Той грубо побутна шута с ледения си нос.

„Радвам се да видя, че не си изгубил жизнеността си“ — каза ми Нощни очи, когато отделих ума си от неговия и се надигнах от одеялото.

„И аз“ — съгласих се с него. И станах, за да започна новия ден.