Серия
Придворният убиец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Assassin’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

34
Момиче върху дракон

В началото на нашата съпротива срещу алените кораби, още преди някой в Шестте херцогства да започне да я нарича „война“, крал Умен и принц Искрен разбраха, че им предстои непосилна задача. Сам човек, колкото и да владееше Умението, не беше способен да отблъсне пиратите от нашите брегове. Крал Умен повика Гален, главния учител, и му нареди да създаде на Искрен котерия, която да му помага. Гален се възпротиви на тази идея, особено след като установи, че един от бъдещите му ученици е незаконороден принц. Главният учител заяви, че нито един от предложените му ученици не е достоен за обучение, но крал Умен настоя и му заповяда да направи от тях каквото може. Когато неохотно отстъпи, Гален създаде котерията, носеща неговото име.

Скоро за принц Искрен стана ясно, че макар и вътрешно единна, котерията изобщо не се сработва добре с него. Ала Гален вече бе умрял, оставяйки Бъкип без свой наследник, който да поеме поста на главен учител. В отчаянието си престолонаследникът потърси други обучени в Умението, които да му се притекат на помощ. Макар в мирните години на царуването на крал Умен да не бяха създавани котерии, Искрен предполагаше, че е възможно да са останали живи умели, обучени за по-стари котерии. Нима членовете на котериите не бяха известни с дълголетието си? Може би щеше да открие някой, който или да му помогне, или да обучи други в Умението.

Но усилията на принц Искрен в тази област не му донесоха нищо. Всички умели, които успя да открие по писмени документи или устни сведения, или бяха умрели, или загадъчно бяха изчезнали. И така принц Искрен остана да води войната си сам.

Преди да успея да настоя Кетъл да обясни отговорите си, от шатрата на Искрен се разнесе вик. Всички скочихме, ала старицата първа стигна дотам. Шутът изскочи, отиде право при ведрото с вода и потопи дясната си ръка в него. Лицето му беше сгърчено от болка или страх, а навярно и от двете. Кетъл го последва, погледна ръката му и поклати глава.

— Предупредих те! Хайде, извади я от водата, няма никаква полза. Нищо няма да ти помогне. Чакай. Помисли. Това всъщност не е болка, само усещане, каквото досега не си изпитвал. Поеми си дъх. Отпусни се. Приеми го. Дишай дълбоко, дишай дълбоко.

Накрая той неохотно извади ръката си от ведрото. Кетъл незабавно го прекатури с крак и зарина с ботуша си мокрото петно с прах и чакъл. Държеше шута за лакътя. Проточих шия, за да мога да го видя. Върховете на първите три пръста на дясната му ръка сребрееха. Той ги погледна и потръпна.

— Няма да се измие — твърдо заяви Кетъл. — Няма да се изтрие. Вече ще го носиш със себе си, затова го приеми. Приеми го.

— Боли ли? — Загрижено попитах аз.

— Не му задавай този въпрос — озъби ми се старицата. — Не му задавай никакви въпроси. Погрижи се за краля, Фицрицарин, и остави шута на мен.

В тревогата си за шута съвсем бях забравил за краля. Наведох се и влязох в шатрата. Искрен седеше на две сгънати одеяла и се мъчеше да завърже връзките на една от моите ризи. Заключих, че Славея е претършувала всички раници, за да му намери чисти дрехи. Толкова беше измършавял, че ризите ми му ставаха. Това ме порази.

— Позволете на мен, ваше величество — предложих аз.

Той не само веднага отпусна ръце, но и ги сключи зад гърба си.

— Шутът много ли е пострадал? — Попита ме кралят, докато се борех с покритите с възли връзки. Говореше почти като моя някогашен Искрен.

— Посребрени са само върховете на три пръста — отвърнах. Видях, че шутът е приготвил гребен и ремък. Заобиколих зад Искрен и започнах да реша косата му назад. Той припряно премести ръцете си пред себе си. Сивият цвят на косата му до известна степен се дължеше на скалния прах, ала не изцяло. Воинската му опашка бе сива с черни кичури. Опитах се да я пригладя назад.

— Какво е усещането — попитах, докато я завързвах с ремъка.

— Това ли? — Кралят протегна ръце напред и размърда пръстите си. — Като Умението. Само че повече, и е по ръцете ми.

И с това реши, че е отговорил на въпроса ми.

— Защо го направи? — Не го оставих на мира аз.

— Ами, за да дялам камъка, нали разбираш. Когато тази сила облива ръцете ми, камъкът трябва да се подчинява на Умението. Изключителен камък. Като Свидетелските камъни на Обелиска на правдата в Бък. Само че те съвсем не са толкова чисти, колкото този тук. Разбира се, ръцете са неподходящи инструменти за каменоделство. Но щом издялаш всичко излишно, чак до там, където чака драконът, той може да се събуди от докосването ти. Прокарвам длани по камъка и му предавам спомена си за дракона. А драконът се отръсква от всичко останало на парчета и прах. Съвсем бавно, естествено. Трябваше ми цял ден само за да разкрия очите му.

— Разбирам — промълвих аз. Не знаех дали е луд, или му вярвам.

Той се изправи, доколкото можеше в ниската шатра.

— Кетрикен сърди ли ми се — изведнъж попита Искрен.

— Ваше величество, не е моя работа да кажа…

— Искрен — уморено ме прекъсна той. — Наричай ме Искрен, и в името на Еда, отговори ми на въпроса, Фиц.

Дотолкова говореше като предишния Искрен, че ми се прииска да го прегърна. Вместо това отвърнах:

— Не зная дали се сърди. Определено е засегната. Тя измина дълъг и изтощителен път, за да те открие и да ти съобщи ужасна вест. А теб като че ли не те интересуваше.

— Интересува ме, когато се замисля за това — мрачно възрази Искрен. — Когато се замисля, наистина скърбя. Но трябва да мисля за толкова много неща, че не мога да го правя едновременно. Усетих, когато детето умря, Фиц. Как можех да не усетя? Вложих в дракона и него, наред с всичко, което изпитах.

Кралят бавно излезе от шатрата. Последвах го. Той се изправи, но раменете му останаха изгърбени. Сега Искрен беше старец, някак си много по-стар от Сенч. Не го разбирах, ала знаех, че е така. Когато се приближи, Кетрикен вдигна глава и почти неохотно стана, за да се отдръпне от спящия вълк. Кетъл и Славея превързваха пръстите на шута с ленти плат. Искрен отиде право при кралицата и застана до нея.

— Милейди — сериозно рече той. — Ако можех, щях да ви прегърна. Но вие видяхте, че докосването ми… — Кралят посочи към шута и остави думите му да увиснат във въздуха.

Бях видял изражението й, когато бе съобщила на Искрен за смъртта на детето. Очаквах да се извърне от него, да го засегне така, както я беше засегнал той. Ала Кетрикен имаше много по-голямо сърце.

— О, съпруже мой — промълви тя и гласът й секна в гърлото й. Искрен широко разпери посребрените си ръце и тя се приближи до него, за да го вземе в прегръдките си. Кралят сведе сивата си глава над нейната златна коса, но не позволи на дланите си да я докоснат. И извърна посребрената си буза настрани. Гласът му бе пресипнал и пресеклив.

— Даде ли му име? На нашия син?

— Нарекох го според обичаите на твоята страна. — Кетрикен си пое дъх. И произнесе името толкова тихо, че едва го чух. — Жертва — промълви тя. После силно се притисна към него и видях, че слабите му рамене се разтърсват от ридание.

— Фиц! — Остро ми изсъска Кетъл. Обърнах се и видях, че ми се мръщи. — Остави ги сами — прошепна старицата. — Направи нещо полезно. Донеси чиния за шута.

Бях ги зяпнал. Засрамих се, но се радвах да ги видя прегърнати, макар и в скръб. Направих каквото ми поръча Кетъл и в същото време донесох храна и за себе си. Отидох при шута. Той седеше и държеше пострадалата си ръка в скута си.

Когато седнах до него, шутът вдигна поглед.

— Не се изтрива с нищо — оплака се той. — Защо полепва по пръстите ми?

— Не зная.

— Защото си жив — лаконично отвърна Кетъл и седна срещу нас, сякаш имахме нужда от надзор.

— Искрен ми каза, че можел да извайва скалата с пръстите си, защото Умението ги обливало — казах й аз.

— Да не би по средата на езика ти да има панти, че и двата му края се движат? Много дрънкаш — смъмри ме старицата.

— Може би нямаше да дрънкам толкова, ако ти говореше малко повече — възразих аз. — Скалата не е жива.

Тя ме погледна.

— Убеден си, нали? Е, тогава какъв смисъл има да говоря, щом ти вече знаеш всичко. — Кетъл нападна храната си, като че ли й бе личен враг.

Славея дойде при нас, седна на земята до мен и сложи чинията си в скута си.

— Не разбирам това сребърно нещо на ръцете му — каза певицата. — Какво е?

Наведен над вечерята си, шутът захихика като непослушно дете, когато Кетъл я стрелна с гневен поглед. Но извъртанията на старицата започваха да ми омръзват.

— Какво е усещането — попитах шута.

Той погледна превързаните си пръсти.

— Не е болка. Много е чувствително. Усещам тъканта на нишките в бинтовете. — Погледът му се зарея в далечината и на устните му плъзна усмивка. — Виждам човека, който ги е изтъкал, и познавам жената, която ги е изпрела. Овцете на склона, дъждът, който мокри гъстата им вълна, и тревата, която пасат… вълната е от трева, Фиц. Риза, изтъкана от трева. Не, не е само това. Почвата, черна, богата и…

— Спри! — Строго го прекъсна Кетъл. И сърдито се обърна към мен. — А ти престани да го разпитваш, Фиц. Ако не искаш да се отнесе прекалено далеч и да се изгуби завинаги. — Тя остро го сръга. — Яж си храната.

— Какво е да знаеш толкова много за Умението? — Ненадейно я попита Славея.

— Недей и ти — ядосано заяви Кетъл. — Нищо лично ли няма вече?

— Сред нас ли? Не много — отвърна шутът, ала без да я гледа. Гледаше Кетрикен, чието лице все още бе подуто от плач. Кралицата слагаше в чинии храна за себе си и Искрен. Изтърканите й и лекьосани дрехи, мръсната й коса, напуканата кожа на ръцете й и простата домакинска задача, която изпълняваше за своя съпруг, би трябвало да й придадат вид на обикновена жена. Но аз виждах в нея може би най-силната кралица, която Бъкип беше имал.

Докато поемаше от ръцете й простата дървена паница и лъжица, Искрен леко потрепери и затвори очи за миг, като се бореше с притеглянето на историята на лъжицата. После лицето му се отпусна и кралят сложи първата хапка в устата си. Макар и от отсрещния край на лагера, усетих внезапното разбуждане на глада му. Искрен пресекнало си пое дъх и се нахвърли на вечерята като изгладнял вълк.

Кетъл го наблюдаваше. На лицето й се изписа съчувствие.

— Не. Не ни остана почти нищо лично — тъжно рече тя.

— Колкото по-скоро Искрен се върне в Джаампе, толкова по-скоро ще се оправи — успокоително каза Славея. — Трябва да тръгнем още утре, не смятате ли? Или да му дадем няколко дни храна и почивка, за да възстанови силите си?

— Няма да го връщаме в Джаампе — отвърна Кетъл. — Той е започнал дракон. Не може да го остави. — Старицата ни погледна. — Единственото, което можем да направим за него, е да останем тук и да му помогнем да го довърши.

— Докато алените кораби опожаряват цялото крайбрежие на Шестте херцогства и Фароу напада Планините, ние ще висим тук и ще помагаме на краля да дяла дракон, така ли — сякаш не вярваше на ушите си, попита Славея.

— Да. Ако искаме да спасим Шестте херцогства и Планините, точно така трябва да постъпим. А сега ме извинете. Ще сготвя още месо. Кралят явно няма да се откаже от допълнително.

Оставих празната си чиния.

— Може би трябва да сготвим цялото животно. В това време месото бързо ще се развали — казах неблагоразумно.

През следващия час режех свинята на части, които през нощта да изсушим над огъня. Нощни очи се събуди и ми помогна да се избавя от обрезките, коремът му се изду. Кетрикен и Искрен тихо разговаряха. Опитвах се да не ги зяпам, но въпреки това усещах, че неговият поглед често се насочва към подиума, на който бе приклекнал неговият дракон. Гласът му звучеше колебливо и често съвсем заглъхваше, докато Кетрикен не му зададеше друг въпрос.

Шутът се забавляваше, като докосваше разни неща с омагьосаните си пръсти: паница, нож, ризата си. Посрещаше намръщените погледи на Кетъл с великодушна усмивка.

— Внимавам — веднъж й каза шутът.

— Ти нямаш представа как да внимаваш — възрази старицата. — Няма да усетиш как ще изгубиш пътя си. — Тя със сумтене се изправи и настоя отново да му превърже пръстите. След това двете със Славея отидоха да донесат още дърва. Вълкът с въздишка ги последва.

Кетрикен помогна на Искрен да влезе в малката шатра. След малко отново се появи, отиде в по-голямата и изнесе одеялата си. Забеляза, че я гледам, и ме засрами само с един поглед и една дума.

— Фиц — спокойно каза кралицата. После влезе при Искрен. Двамата с шута гледахме навсякъде другаде, но не и един към друг.

Продължих да режа месото. Беше ми омръзнало. Миризмата на прасето изведнъж се превърна в мирис на нещо мъртво, а не на прясно месо. Ръцете ми бяха в кръв чак до лактите. Оръфаните маншети на ризата ми бяха подгизнали. Шутът дойде и приклекна до мен.

— Когато пръстите ми докоснаха ръката на Искрен, аз го разбрах — изведнъж каза той. — Разбрах, че е достоен крал, когото да следвам, също като баща му преди него. Зная какви са намеренията му — по-тихо прибави старият ми приятел. — Отначало не успях да ги проумея, но оттогава седя и мисля. И всичко отговаря на моя сън за Риълдър.

Побиха ме тръпки. Не от студ.

— И? — попитах аз.

— Драконите са Праотците — промълви шутът. — Но Искрен не може да ги събуди. Затова дяла свой дракон и когато свърши, ще го събуди и ще отиде на бой с алените кораби. Сам.

Сам. Тази дума ме порази. Искрен отново очакваше да се бие сам с алените кораби. Но имаше прекалено много неща, които не разбирах.

— Всички Праотци ли са били дракони — попитах аз. Мислите ми се върнаха към фантастичните рисунки и гоблени на Праотци, които бях виждал. Някои бяха приличали на дракони, но…

— Не. Праотците са дракони. Онези изваяни същества в каменния парк. Това са Праотците. Навремето крал Мъдрост успял да ги събуди, за да си осигури помощта им. Те са оживели единствено заради него. Но сега или спят прекалено дълбоко, или са мъртви. Искрен е изхабил голяма част от силата си в опити да ги вдигне по всички възможни начини, които е успял да измисли. И след като не успял, решил, че ще трябва да създаде свой собствен Праотец, да му вдъхне живот и да го използва срещу алените кораби.

Смаях се. Помислих си за осезателния живот, който двамата с вълка бяхме усетили да се таи в онези камъни. С пронизителна болка в гърдите си спомних мъката на девойката върху дракона. Жив камък, завинаги впримчен и неспособен да полети. Потръпнах. Това бе друг вид тъмница.

— Как става?

Шутът поклати глава.

— Не зная. Мисля, че и самият Искрен не знае. Прави го наслуки. Вае камъка и му дава спомените си. И когато свърши, съществото ще оживее. Предполагам.

— Чуваш ли се какво говориш? Камъкът ще стане и ще защити Шестте херцогства от алените кораби. Ами войските на Славен и граничните схватки с Планинското кралство? И тях ли ще отблъсне този „дракон“? — Гневът ми бавно растеше. — За това ли бихме толкова много път? За една приказка, на която няма да повярва и дете?

На лицето на шута се изписа оскърбено изражение.

— Ако щеш вярвай. Но зная, че Искрен вярва. Ако не греша, вярва и Кетъл. Защо иначе ще настоява да останем тук и да помогнем на Искрен да довърши дракона?

Известно време мислих над този въпрос. После го попитах:

— Сънят ти за дракона на Риълдър. Какво си спомняш от него?

Той безпомощно сви рамене.

— Главно усещанията. Ликувах и бях радостен, защото не само представях дракона на Риълдър, но и той щеше да ме вземе да полетя. Знаеш ли, малко бях влюбен в него. Но… — Шутът се запъна. — Не си спомням дали обичах Риълдър, или неговия дракон. В съня ми те се сливаха… струва ми се. Трудно е да си спомниш сън. Трябва да го направиш още щом се събудиш и бързо да си го повториш, за да запаметиш подробностите. Иначе страшно бързо избледняват.

— Но в твоя сън имаше ли летящ каменен дракон?

— В съня си аз представях дракона и знаех, че ще летя на него. Още не го бях видял.

— Тогава е възможно това да няма нищо общо с дракона на Искрен. Може би във времето, от което идва сънят ти, е имало истински дракони от плът и кръв.

Той ме изгледа странно.

— Не вярваш ли, че сега съществуват истински дракони?

— Никога не съм ги виждал.

— В града — тихо ми напомни шутът.

— Това беше видение от друго време. Днес ти сам го каза.

Той протегна бледата си ръка към светлината на огъня.

— Мисля, че са като мен. Редки, но не митични. Освен това, ако нямаше дракони от плът, кръв и огън, откъде щеше да дойде идеята за тези каменни изваяния?

Уморено поклатих глава.

— Този разговор зацикля. Омръзна ми от загадки, предположения и вяра. Искам да знам каква е действителността. Искам да знам защо бихме толкова много път и какво трябва да направим.

Ала шутът не знаеше отговорите на тези въпроси. Когато Кетъл и Славея се върнаха с дървата, той ми помогна да запаля огъня и да наредя месото така, че топлината да изсмуче мазнината. Останалите парчета струпахме върху кожата. Имаше голяма купчина кости и обрезки. Въпреки че по-рано се бе натъпкал до пръсване, Нощни очи се зае да гризе кокала от крака на животното. Предположих, че някъде е повърнал част от храната.

„Няма такова нещо като прекалено голям запас от храна“ — доволно ми каза той.

Направих няколко опита да завържа разговор с Кетъл, ала кой знае как, това се превърна в лекция на тема моите грижи за шута. Той трябвало да бъде защитаван не само от котерията на Славен, но и от притеглянето на Умението, което можело да накара ума му да блуждае. Поради тази причина тя искала двамата заедно да стоим на пост. Старицата настоя шутът да спи по гръб с обърнати нагоре пръсти, за да не докосва нищо. Тъй като обикновено спеше свит на кълбо, той не беше много доволен. Но накрая Кетъл все пак ни позволи да си легнем.

Смяната ми бе чак преди зазоряване. Ала още беше рано за нея, когато вълкът дойде, навря нос под бузата ми и започна да побутва главата ми. Отворих очи.

„Какво има?“

„Кетрикен се разхожда сама. Плаче.“

Съмнявах се, че ще приеме моята компания. Съмнявах се също, че трябва да е сама. Безшумно станах и последвах Нощни очи. Кетъл седеше край огъня и навъсено обръщаше парчетата месо. Знаех, че е видяла кралицата.

— Ще потърся Кетрикен.

— Може би не е зле — тихо отвърна старицата. — Тя ми каза, че отивала да разгледа дракона му, но вече доста време се бави.

Нямаше нужда от повече приказки. Тръгнах след Нощни очи, който решително се затича напред. Ала той не ме заведе при Искреновия дракон, а назад през каменоломната. Извисяващите се черни блокове поглъщаха и малкото лунна светлина. Сенките сякаш падаха във всички посоки и променяха перспективата.

Кожата ми настръхна, когато разбрах, че се приближаваме към стълба. Но открихме Кетрикен преди да стигнем до него. Неподвижна като самия камък, тя стоеше до девойката върху дракона. Беше се покатерила върху блока, който впримчваше съществото, и дланта й почиваше върху крака на момичето. Лунните лъчи падаха върху лицето на статуята така, сякаш каменните й очи бяха отправени към кралицата. Светлината искреше по една каменна сълза и сребрееше по сълзите, стичащи се по лицето на Кетрикен. Нощни очи леко скочи на подиума и с тих вой притисна глава до бедрото й.

— Шшт — прошепна му тя. — Слушай. Чуваш ли плача й? Аз го чувам.

Не се съмнявах, защото я усещах да се пресяга с Осезанието. По-силно отпреди.

— Кетрикен — тихо казах аз.

Тя се сепна и с притисната към устата ръка се обърна към мен.

— Извинявай. Не исках да те уплаша. Но не бива да излизаш сама. Кетъл се бои, че все още има опасност от котерията, а не сме много далеч от стълба.

Тя горчиво се усмихна.

— Където и да съм, пак съм сама. И те не могат да ми направят нищо по-страшно от онова, което сама съм си причинила.

— Ти просто не ги познаваш като мен. Моля те, ела в лагера с мен.

Кетрикен се раздвижи и си помислих, че ще скочи на земята. Тя обаче седна и се облегна на дракона. Осезателното ми усещане за мъката на дракона и девойката се усилваше от скръбта на кралицата.

— Само исках да легна до него — прошепна тя. — Да го прегърна. И той да ме прегърне. Да ме прегърне, Фиц. Да се почувствам… не в безопасност. Зная, че никой от нас не е в безопасност. Да се почувствам ценена. Обичана. Не очаквах нищо повече. Но той не пожела. Каза, че не можел да ме докосне. Че не смеел да докосва нищо живо, освен своя дракон. Не искал да ме докосва дори с ръкавици.

Краката ми сами ме понесоха нагоре при нея. Хванах я за раменете й я изправих.

— Той щеше да го направи, ако можеше — казах й. — Убеден съм. Щеше да го направи, ако можеше.

Кетрикен вдигна ръце, за да скрие лицето си, и безмълвните й сълзи внезапно се превърнаха в ридания.

— Ти… и твоето Умение. И той. Говориш толкова разбиращо за чувствата му. За любовта му. Но аз… аз нямам… Аз само… Имам нужда да го усетя, Фиц. Да усетя ръцете му да ме прегръщат, да съм близо до него. Да вярвам, че ме обича. Както го обичам аз. След като го провалих в толкова много неща. Как мога да вярвам… когато той отказва дори… — Прегърнах я и притеглих главата й към рамото си. Нощни очи се притисна до двама ни и тихо зави.

— Той те обича — повторих аз. — Обича те. Но съдбата е стоварила това бреме на плещите на двама ви. Трябва да го понесете.

— Жертва — въздъхна Кетрикен. Не знаех дали изрича името на детето си, или говори за собствения си живот. Тя продължи да плаче и аз я прегръщах, галех я по косата и й казвах, че когато всичко свърши, за тях ще има живот и деца, деца, растящи в безопасност от алените кораби и злите амбиции на Славен. След време Кетрикен утихна и аз осъзнах, че е колкото от думите ми, толкова и от Осезанието ми. Чувствата ми към нея се бяха слели с тези на вълка. По-нежно от връзка на Умението, по-топло и естествено, аз я прегръщах в сърцето си и в ръцете си. Нощни очи се притискаше до нея, казваше й, че ще я пази, че неговото месо винаги ще е и нейно, че няма нужда да се бои от нищо, което има зъби, защото ние сме от една глутница и винаги ще останем такива.

Накрая Кетрикен въздъхна, отдръпна се и избърса сълзите от бузите си.

— О, Фиц — простичко и тъжно рече кралицата. И това бе всичко. Стоях неподвижно и усещах студена празнота там, където за кратко бяхме били заедно. Прониза ме внезапна болка от загубата. И потръпнах от страх, осъзнал причината. Девойката върху дракона беше споделила нашата прегръдка, близостта ни бе утешила осезателната й мъка. Сега, когато стояхме на разстояние един от друг, далечният вледеняващ стон на камъка отново се надигна, по-висок и силен. Скочих от подиума, ала залитнах и едва не паднах. Това свързване някак си беше изсмукало част от силата ми. Докато мълчаливо придружавах Кетрикен към лагера, правех всичко възможно, за да скрия страха си.

Стигнах тъкмо навреме, за да поема поста от Кетъл. Двете с Кетрикен отидоха да спят, като обещаха да пратят шута при мен. Вълкът извинително ме погледна и последва кралицата в шатрата. Уверих го, че одобрявам постъпката му. След малко се появи шутът, като с лявата си ръка търкаше очите си, а дясната притискаше към гърдите си. Той седна на един камък срещу мен, докато аз проверявах кои парчета месо трябва да се обърнат. Известно време шутът мълчаливо ме наблюдаваше, после се наведе и с дясната си ръка взе една съчка. Знаех, че трябва да го смъмря, ала също като него изгарях от любопитство. Скоро той хвърли съчката в огъня и каза:

— Четирийсетина години растеж, в зима и лято, буря и пек. А преди това, се е родил като орех от друго дърво. И така нишката продължава назад до безкрайност. Мисля, че няма защо много да се страхувам от естествените неща, а само от онези, които са създадени от човек. Тогава нишките се разплитат. Но предполагам, че ще ми е приятно да докосвам дървета.

— Кетъл каза, че не бивало да докосваш живи неща — напомних му аз като на дете.

— На Кетъл не й се налага да свиква с това. За разлика от мен. Аз сам трябва да установя ограниченията си. Колкото по-скоро открия какво мога и не мога да правя с дясната си ръка, толкова по-добре. — Той дяволито се ухили.

Поклатих глава, но не успях да се сдържа и се засмях.

Той се присъедини към смеха ми.

— О, Фиц — рече шутът след малко. — Нямаш представа колко много означава за мен това, че все още мога да те разсмивам. Щом мога да събудя смеха в теб, значи мога да разсмея и себе си.

— Изненадан съм, че изобщо все още си способен да се шегуваш — отвърнах аз.

— Когато можеш или да се смееш, или да плачеш, по-добре да се смееш. По-рано чух, че излизаш от шатрата — внезапно смени темата той. — После, докато те нямаше… Усетих част от онова, което се случи. Къде беше? Не успях да разбера много неща.

Замислих се.

— Връзката на Умението помежду ни може да става по-силна, вместо да отслабва. Струва ми се, че това не е добре.

— Самодивското биле свърши. Преди два дни изпих последната доза. Добре или зле, това е положението. А сега ми обясни какво се случи.

Нямаше смисъл да отказвам. Затова се опитах да му обясня. Шутът ме прекъсваше с многобройни въпроси, на повечето от които не успях да отговоря. Когато реши, че е разбрал всичко дотолкова, доколкото могат да го изразят думите, той ми се усмихна.

— Хайде да идем да видим това момиче върху дракона — предложи шутът.

— Защо? — Предпазливо попитах аз.

Той протегна дясната си ръка напред, размърда сребристите си пръсти и въпросително повдигна вежди.

— Не — твърдо отсякох аз.

— Страх ли те е — жегна ме шутът.

— Трябва да останем на пост — строго отвърнах аз.

— Тогава утре ще дойдеш с мен.

— Не е разумно, шуте. Кой знае как може да ти въздейства.

— Тъкмо затова искам да го направя. Освен това защо му е на един шут да е разумен?

— Не.

— Тогава ще трябва да го направя сам — с престорена въздишка рече той.

Отказах да се хвана на въдицата му.

— Май знаеш за Кетъл нещо, което не ми е известно, а — след малко попита шутът.

Погледнах го.

— Горе-долу толкова, колкото зная за теб и което не е известно на нея.

— Аха. Добре казано. Тези думи биха могли да са откраднати от мен — похвали ме той. — Питал ли си се защо котерията не се опита пак да ни нападне?

— Да не си нарочил тази нощ да ми задаваш само неприятни въпроси?

— Напоследък не се сещам за други.

— Поне се надявам смъртта на Карод да ги е отслабила.

Трябва да е ужасен удар да изгубиш член на котерията си. Почти като да изгубиш животното, с което си обвързан осезателно.

— И от какво се боиш?

Отдавна бягах от този въпрос.

— От какво се боя ли? От най-страшното, разбира се. Боя се, че някак си събират по-голяма сила срещу нас, за да победят Искрен. Или че ни готвят капан. Боя се, че насочват Умението си, за да търсят Моли. — Последното прибавих с голяма неохота. Струваше ми се извънредно лошо предзнаменование дори да си мисля за това, камо ли да го изричам на глас.

— Не можеш ли да използваш Умението, за да я предупредиш?

— Не и без да я издам. С Умението никога не съм можел да се свързвам с Бърич. Понякога ги виждам, но не мога да ги накарам да ме усетят. Страх ме е, че мога да я разкрия на котерията дори само като се опитам. Той може да знае за нея, но няма представа къде е. Ти ми каза, че даже Сенч не знаел. А ратниците на Славен са на много места. Бък е далеч от Фароу и алените кораби са хвърлили херцогството в хаос. Той няма да прати хора там само за да търси едно момиче.

— Едно момиче и едно дете от рода на Пророците — напомни ми шутът. — Фиц, не говоря, за да те натъжа, а само да те предупредя. Аз скрих гнева му към теб. Онази нощ, когато ме хванаха… — Шутът мъчително преглътна и очите му се зареяха в далечината. — Направих всичко възможно да го забравя. Ако се върна към онези спомени, те кипят и горят в мен като отрова, от която не мога да се прочистя. Усетих самото същество на Славен в себе си. Омразата към теб пълзи в него като червеи в разлагащо се месо. — Той поклати глава, сякаш му призляваше от спомена. — Този човек е луд. Приписва ти всяка зла амбиция, която е способен да си представи. Мисли за твоето Осезание с ненавист и ужас. Не може да проумее, че правиш всичко това за Искрен. Според него ти си посветил живота си да му вредиш още откакто си отишъл в Бъкип. Вярва, че двамата с Искрен сте дошли в Планините не за да събудите Праотците и да защитите Бък, а за да откриете някакво съкровище на Умението или сила, която да използвате срещу него. Славен смята, че няма друг избор, освен да действа пръв, да открие какво търсите и да го обърне срещу вас. И за тази цел е впрегнал всичките си средства и воля.

Слушах го, изпаднал в ужасено вцепенение. В очите му виждах човек, който си спомня за преживени мъчения.

— Защо не ми го каза по-рано — попитах го.

— Не ми е приятно да си го спомням. — Тялото му леко трепереше. — Те бяха в ума ми като лениви зли деца, трошащи всичко, което не могат да вземат. Не бях в състояние да спася нищо от тях. Но всъщност изобщо не се интересуваха от мен. Смятаха ме за нещо по-долно от куче. В момента бяха ядосани, че не са открили теб. И заради това едва не ме погубиха. После се замислиха как могат да ме използват срещу теб. — Шутът се закашля. — Ако не беше връхлетяла онази вълна от Умение…

Чувствах се като самия Сенч, когато тихо му казах:

— Сега аз ще използвам същото срещу тях. Те не са могли да те държат във властта си, без да ти разкрият много от себе си. Моля те, доколкото можеш да се върнеш в онзи момент и да ми разкажеш всичко, каквото си спомняш.

— Ако знаеше за какво ме молиш, нямаше да искаш това от мен.

Оставих мълчанието да го накара да обмисли молбата ми. Небето вече изсветляваше и тъкмо се бях върнал от обиколка около лагера, когато шутът започна:

— Има книги за Умението, за които никога не си чувал. Книги и свитъци, които Гален взел от стаите на умиращата Молба. Знанията, които съдържали те, били само за главния учител, а някои дори били заключени със сложни ключалки. Гален имал много години да ги отключи. Нали знаеш, ключалката само помага на честния да остане честен. Гален намерил там много неща, които не разбирал. Но имало и свитъци, в които се изброявали всички умели. Той издирил онези, които успял, и ги разпитал. После ги убил, за да не позволи на друг да им зададе същите въпроси. Гален открил много в онези свитъци. Как човек може да живее дълго и да се радва на добро здраве. Как да причинява болка с Умението, без дори да докосва врага си. Но в най-древните свитъци открил загатвания за огромна сила, която очаквала умел с голяма дарба в Планините. Ако успеел да подчини Планинското кралство под своя власт, Славен можел да придобие сила, на която никой да не е в състояние да устои. С тази цел той поискал ръката на Кетрикен за Искрен, като не възнамерявал да допусне тя да стане съпруга на по-големия му брат. Планът му бил, когато Искрен умре, той да се ожени за нея вместо него. И да получи нейното наследство.

— Не разбирам. В Планините има кехлибар, кожи и…

— Не, не — поклати глава шутът. — Не става въпрос за нищо подобно. Гален не разкрил цялата си тайна на Славен, защото тогава нямало да има власт над неговия брат. Но след смъртта на главния учител Славен незабавно присвоил свитъците и книгите и започнал да ги изучава. Той не владее древните езици, но се боял да потърси помощта на други, за да не открият тайната му. Накрая обаче я разгадал и се ужасил. Защото вече нетърпеливо бил пратил Искрен в Планините, за да умре по време на някакво глупаво търсене. Той най-сетне разбрал, че силата, която Гален търсил за него, била силата на Праотците. И веднага решил, че Искрен се е наговорил с теб да намери същата тази сила за себе си. Как смеел да се опита да открадне съкровището, което Славен толкова дълго и с толкова много усилия бил търсил! Как смеел да се опита да направи Славен на глупак по такъв начин! — Шутът мрачно се усмихна. — Според него властта над Праотците е негово рождено право, а ти се опитваш да му го отнемеш. Славен смята, че като се стреми да те убие, защитава правдата и справедливостта.

Седях и кимах на думите му. Мозайката се подреждаше. Празнотите в моето разбиране за мотивите на Славен се попълваха и се получаваше ужасяваща картина. Знаех, че този човек е амбициозен. Знаех също, че се страхува и подозира всеки и всичко, което не е в състояние да контролира. Аз бях представлявал двойна опасност за него — съперник за бащината му обич и човек със странна осезателна дарба, която той нито разбираше, нито можеше да унищожи. За Славен всеки друг на света бе или оръдие, или заплаха. Всички заплахи трябваше да се елиминират.

Навярно никога не му беше хрумвало, че единственото ми желание е да ме остави на мира.