Джеймс Кейн
Серенада (9)

IX

Веднага след Нова година дебютирах в „Лучия“, в продължение на месец пях стандартния репертоар и започнах да се утвърждавам. Беше ми добре сред макаронаджиите. И неочаквано дойде големият ми шанс — предупредиха ме, че само след три дни ще пея в „Дон Жуан“. Дяволски трудно ми беше, докато ги убедя да ме оставят да изпълня серенадата, както си искам — да я изсвиря сам, без оркестъра, на истинска китара. В партитурата е написано, че трябва да се използва мандолина като реквизит, а и музиката е за мандолина, но аз не понасям каквито и да е бутафорни инструменти на сцената. Каквото и да правиш, все изглежда предвзето. Обясних им, че използването на китара е традиция, че така е изпълнявал ролята Гарсиа^[1] и щях да спечеля, но заради някой си от Експерименталния отдел, който решил, че с истинска китара ще бъде в стил „Рокси“^[2] загубих още един ден. Тогава се обърнах към фирмата „Вурлицер“, за да се измъкна от затруднението. Изпратиха ми китара за чудо и приказ. Беше от тъмен, матов смърч, без седеф, никел или разни други украшения и имаше звук — да ти изпълни душата. Изпробвах я пред тях и всичко се уреди.

Искаше ми се да я настроя с половин тон по-високо, в ми бемол мажор, но се отказах. Серенадата е написана в ре мажор, а това е възможно най-лошата тоналност за един певец, особено горното фа диез накрая, което представя в съвсем неподходяща светлина баритона и гласът му звучи дрезгаво и провлачено. В партитурата няма фа диез, но е стара традиция и се спазва. Бог знае защо Моцарт я е написал така и е оставил певецът да си блъска главата, освен ако е искал да го измъчи, за да оживи акомпанимента.

Но преди да започне действието, я настроих с оркестъра в тоналността на оригинала. Докато пеех, направих само две движения. Пристъпих една крачка към балкона. Накрая обърнах гръб на публиката, застанах под балкона и изсвирих финала за Хуана, а не за публиката. Вместо да замаскирам фа диез и да го претупам набързо, направих messa di voce — вероятно най-трудното за изпълнение — филиране на тона. Започваш тихо, усилваш до фортисимо, пак затихваш и прекъсваш. Гласът ми не звучеше плътно, но тонът ми беше чист и така оправих положението. Цялата зала се дереше да вика „браво“ и оттук тръгнаха нещата, които сте чели — че съм най-великият от Бисфам насам, че мога да се сравнявам само със Скоти и тем подобни. Е, не отстъпвах на Скоти или поне се надявах, че не му отстъпвам. Бяха забравили колко слаб в действителност е той. Според мен беше сносен певец и велик актьор, но направо си беше мъчение да го слушаш. На китарата обаче никой не обърна внимание, споменаха я само като дребно, незначително допълнение. Приказвайте си колкото щете за цигулката, пианото и оркестъра, а и аз нищо лошо не мога да кажа. Но китарата — това е лунна светлина.

 

 

„Дон Жуан“, „Сватбата на Фигаро“, „Таис“, „Риголето“, „Кармен“ и „Травиата“ — списъкът непрекъснато се увеличаваше, наближаваше средата на февруари, а от Гоулд — никаква вест. Нито предупреждение да се явя, нито обаждане по телефона, нищо. Следващият филм, в който трябваше да се снимам, беше на Зискин. От вестниците разбрах, че е в града и вечерта го видяхме в „Линди“, но аз го забелязах пръв, измъкнахме се и отидохме в друг ресторант. Изглеждаше все тъй глупаво и аз започнах да си мисля, че сценарият му още не е готов и че може да спечеля поради нарушаване на срока в договора.

В радиото вече цяла година работеха върху международната програма „От Хъдсън до Хорн“ и един бог знае колко министри, посланици и други влиятелни хора трябваше да им помагат, защото почти всички станции на юг от Рио Гранде, както и канадските, са държавна собственост. Имаха успех, но започнаха трудностите с финансирането на програмата — те искаха висока цена, а всички страни пък се бореха за повече време. Най-после успяха да я пробутат на фирмата „Панамиер“. Произвеждаше коли главно за износ и имаше нужда от реклама. Следващият проблем беше кого да представят в програмата, след като вече беше продадена. Съставиха списък на най-големите имена в нашия бизнес, започвайки с Грейс Мор и завършвайки с мен. Преместиха ме по-напред, като им съобщих, че мога да пея латиноамерикански песни на испански. Не можех, но спях в едно легло с най-подходящата учителка. После пуснаха по екраните „Пол Бъниан“ и името ми вече бе на първо място. Не мога да ви кажа какво му харесаха на този филм. Разбирате ли, според мен хубав филм няма, истински хубав, но този беше весел и ти се искаше пак да го гледаш. Сюжетът беше пълна безсмислица, но може би точно тази бъркотия разсмиваше хората. В една от сцените се включва парадът „Мейси“ — правят го около месец преди Коледа и над Бродуей пускат много балони с форма на животни. Във филма пускат балоните и обявяват награди за тези, които ги намерят, а един балон с формата на крава отлита чак в Саскачуан^[3] и се закачва на едно дърво близо до лагера на дърварите. После дърварят, който играех аз и който се представя за Пол Бъниан, решава, че това е Бейб, Големият Син Вол, слязъл от небето да му гостува за Коледа. Качва се на дървото и запява песен в чест на вола, дърварите също пеят с него и ако щете вярвайте, но става доста вълнуващо. Слънцето изгрява, те виждат какво представлява всъщност Бейб и се качват на дървото, за да хванат онзи и да го линчуват, но някой случайно докосва кравата с пурата си и тя се пуква с такъв трясък, че всички подрязани дървета са повалени на земята и те решават, че това е работа на мисис Бейб.

Така че за радиопредаването ангажираха мен и преглътнаха моето предложение как да го сглобят, за да се продават колите.

— Започваме с най-големия и най-силен многогласен клаксон, който намерите и ви уверявам, че това е много важно — ходил съм там и знам какво трябва да им предложите, за да купят колите. На първо, на последно място и през цялото време трябва да има клаксон. Запявам в същия тон „Голондрина“ за търговията с латиноамериканците в съчетание с „Моето приятелче Бейб“ за търговията с канадците. Сам ще напиша този „миш-маш“ и с това ще откриваме и закриваме програмата. Повтарям го, вие си пускате говорителя и веднага след него продължаваме с музика. Първо изпълняваме няколко леки мексикански парчета, после се обръщаме кръгом и изпълняваме няколко кратки френско-канадски парчета, след това едно леко американско парче и пак става време за говорителя. След него пускаме ария от някоя сериозна опера и така нататък, докато ни свърши времето, а може и да включите нещо комично, но такова, че да го разберат. Що се отнася до рекламата на колата, рекламирайте клаксона, ключа за резервоара, цвета, скоростта и малкия разход на гориво. Нищо повече. Оставете спирачките, колянното задвижване и други такива. Не са чували за тях и само ще си загубите времето. По-добре аз да ви напиша рекламите, а вие ги дайте на говорителите да ги преведат. И пак повтарям — най-важното е да се чува клаксонът.

Съставиха програмата както им казах, една сутрин направихме запис с оркестъра на студиото и отидохме в една зала да го прослушаме. Звучеше доста прилично! Рекламният агент го хареса, а онзи от „Панамиер“ направо щеше да припадне от радост.

— Има нещо стремително, разбирате ли какво искам да кажа? „Варда-а-а, дайте път, задава се Панамиер Осми!“ — така звучи. И главната песен е чудесна. Ще стане популярна и на север, и на юг, и по средата. Момчета, това е вече нещо. Готово. Край на всички „ако“, „обаче“ и „но“.

Стана ми приятно. Защо ми беше това радиопредаване ли? Защото от него щях да получавам четири хиляди седмично. Защото се отнасяха с мен добре. Защото можех да си отмъстя на Мексико за онзи провал. Защото ми беше весело. Защото можех да кажа „Здравей!“ на капитан Конърс и той щеше да ме чуе където и да се намираше. С други думи, без причина. Просто го исках.

 

 

Това стана някъде около първи март, а след три седмици щяха да пуснат и програмата в ефира, след като дадат рекламни обяви във вестниците и направят допълнителни доставки на коли. Дотогава се самозалъгвах, че Зискин никога няма да завърши сценария си и че завинаги ще забравя Холивуд. На другата сутрин станах и отидох в операта за дневното представление на „Лучия“. Чакаше ме един куриер с препоръчано писмо от Гоулд, който ми пишеше да се явя при него на десети март. Този ден не се чувствувах много добре и на едно място се включих със закъснение.

 

 

Нищо не отговорих на Гоулд, само взех адреса на един адвокат в Рейдио Сити, специализирал се по съдебните проблеми на големи актьори. След три дни получих телеграма от Асоциацията на кинодейците, в която пишеше, че тъй като не съм отговорил на предупредителното писмо на Гоулд да се явя на работа, случаят е прехвърлен на тях, че съм обвързан с редовен договор и че ако веднага не започна да го спазвам, те ще бъдат принудени да действат според съответните закони и съвместно с продуцентите. И на това не обърнах внимание.

 

 

На другата сутрин, докато репетирахме набързо дуета от „Травиата“ с една нова певица сопран, която искаха да лансират, в залата дойде секретарката и ме помоли веднага да отида в някаква кантора в Емпайър Стейт Билдинг по много важна работа. Попитах певицата дали има нещо против да продължим след обяд. Отидох в Емпайър Стейт Билдинг и ме въведоха в един голям кабинет с червена дървена ламперия и табелка на вратата — „Мистър Лутър“. Мистър Лутър беше възрастен мъж със сив официален костюм, розови като на момиченце бузки и сини като сапфир очи. Стана, ръкува се с мен, призна ми, че моето пеене му доставя истинско удоволствие и че съм изпълнявал Марсел^[4] почти като Самарко^[5] и премина към въпроса:

— Мистър Шарп, получихме сведения от някой си мистър Рекс Гоулд, че е сключил с вас договор и че ако ви задържим при нас на работа след десети март, той, от своя страна, ще бъде принуден да действа по съдебен ред. Не знам какво точно има предвид, но си помислих, че е добре да ви извикам и да разбера подробностите от вас, ако ги знаете.

— Вие ли сте юрисконсултът на операта?

— Не за постоянно, разбира се. Но ако някой е в Европа, отнасят се до мен.

— Да, имам сключен договор с Гоулд.

— Доколкото разбрах, за филми.

— Да.

Разказах му всичко и заявих съвсем откровено, че със или без договори, аз съм приключил с филмите. Той ме изслуша с усмивка и ми се стори, че разбра защо искам да пея в операта.

— Да, разбирам. Разбирам много добре. И естествено, имайки предвид големия ви дял в успеха на компанията, бих се замислил преди да предприема нещо, или да дам съвет, с който може да ви загубим в разгара на сезона. Разбира се, въз основа само на една телеграма, неподкрепена с други документи, едва ли имаме основание да вземаме каквото и да е становище, а и не сме длъжни да имаме предвид договорите, сключени от певците ни, докато съдът не ни ги предаде, или не ни принуди по някакъв начин. И все пак…

— Да?

— Получили ли сте нещо друго от мистър Гоулд освен това предупредително писмо?

— Абсолютно нищо. Всъщност получих една телеграма от Асоциацията на кино дейците. Нищо друго.

— От кого?

Телеграмата беше в джоба ми и му я показах. Той стана и закрачи из кабинета.

— О… Значи сте член на тази асоциация?

— Ами като всички, които работят в киното.

— Тя е филиал на „Екуити“^[6], нали?

— Не съм сигурен. Предполагам, че е така.

— … Не съм запознат с техния статут. Тази асоциация е образувана наскоро и не знам много за нея. Но ще ви призная, мистър Шарп, че това много усложнява нещата. Контракти, съдебни дела — нямам нищо против. Нали в края на краищата това ми е работата. Но нямам никакво желание да ви дам съвет, който да доведе до влошаване на отношенията между компанията и Федерацията на музикантите. Нали разбирате риска?

— Не, не разбирам.

— Както ви казах, не познавам статута на Асоциацията на кинодейците, но ако отнесат въпроса към музикантите и се забърка някоя каша заради оставането ви при нас, докато разрешите спора си с вашата асоциация… направо ме обзема ужас. В Профсъюза на музикантите членуват най-интелигентните, отзивчиви и разумни хора у нас и все пак, един такъв спор в разгара на сезона…!

— Какъв точно?

— Не знам. Дори не ми се мисли за това.

 

 

Излязох, изядох един сандвич, изпих едно кафе и се върнах в залата за репетиции. Тъкмо започнахме, секретарката пак дойде и съобщи, че от радиото искали веднага да отида там, било страшно важно и ако може да побързам. Сопраното така се разяри, че чак лакът на пианото се напука. Според мен колоратурните сопрани са ненадминати както в просташките, така и в изтънчените ругатни. Излязох на улицата и забравих в коя посока беше сградата на радиото — наляво или надясно. Спомних си за Джак Демпси.

 

 

Всички бяха горе — рекламният агент, представителят на „Панамиер“, екипът на програмата — всички до един и ставаше дявол знае какво. Бяха получили телеграма от Гоулд, който им забраняваше да пускат „Моето приятелче Бейб“, заплашваше ги, че ако използват и един фрагмент от песента, ще ги даде под съд, без да му мигне окото, и ги предупреждаваше и мен да не включват в програмата. Представителят на „Панамиер“ се беше разбеснял като луд. Аз го слушах, слушах и започнах да се нервирам.

— Какви са тези глупости? Можете да пуснете песента. Не разбирам много от закони, но толкова поне разбирам…

— Не можем! И нота не можем да използваме! Тя е негова! А вече сме разпратили рекламни съобщения до двеста по-големи вестници. Трябва да ги отменим телеграфически, трябва да съставим изцяло нова програма… Господи боже, защо не ни каза? Защо изобщо се залови с нас, след като си знаел, че имаш договор?

— Ще се позапрете ли, само до довечера?

— Защо? Ще ми отговориш ли на този въпрос? Защо?

— Ще се консултирам с адвокат.

— Да не мислиш, че не съм говорил вече с адвокат? Днес с Гоулд говорих три пъти по телефона и да не си въобразяваш, че през цялото време тебе съм търсил? По дяволите! А аз да правя реклама! Реклама на проклетата ти песен! „Голондрина“, „Моето приятелче Бейб“ — каква тъпотия! Реклама и на теб: Джон Хауард Шарп — Трубадурът на Панамиер — още по-голяма тъпотия! Махай се, за бога…

— Ще изчакаш ли? Само до довечера.

— Да, ще чакам. Защо не?

Адвокатът беше пет етажа по-долу в същата сграда. В неговата кантора нямаше червена ламперия. Беше един обикновен кабинет, а самият адвокат — енергичен дребосък на име Шолто. Изложих му проблема. Телефонът иззвъня на два пъти, той се обади, после се облегна назад и започна:

— Шарп, ти нямаш нито един коз. Сключил си контракт, който всеки съд ще признае за напълно законен и не ти остава нищо друго, освен да го спазваш. Може и да ти прави чест; че като естет предпочиташ операта пред киното, но не ти прави чест, че съвестта ти позволява да зарежеш един договор само защото така ти се е приискало. Доколкото разбирам, в тази филмова компания са те приели, когато си бил само един безделник, изправили са те на крака, а сега ти искаш да ги метнеш. Не твърдя, че в съда няма да спечелиш. Никой не може предварително да каже какво ще решат съдебните заседатели. Но ти ще бъдеш едно нищо още преди да стигнеш до съда. Шоубизнесът е гигантска мрежа, а Гоулд я познава отвесно, водоравно и по диагонал и ти нямаш никакъв шанс. Нямаш изход. Трябва да се върнеш и да направиш този филм.

— Да оставя всичко точно сега, когато успехът ми е в ръцете и да се върна заради някакъв си филм само, защото на този глупак му е хрумнало, че с операта е свършено?

— Какво приказваш, по дяволите? Още един филм като този „Бъниан“ и всички оперни компании в света са твои. Теб те превръщат в ефектна примамка, такова нещо един на милион певци не може да даде на театъра. Нямаш ли мозък? Тези мюзикли се изнасят. Те ще обиколят света. Ще те направят известен от Перу до Китай, от Норвегия до Кейптаун, от Панама до Суец и обратно. Да не би да мислиш, че оперните компании не знаят това? Или че в Метрополитън не знаят? Да не си въобразяваш, че цялата шумотевица около теб е само отплата за твоя „Палячо“ в ла-диез? Глупости.

— Не съм пял „Палячо“.

— Добре де, „Трубадур“.

— Само това ли можеш да ми кажеш?

— Не ти ли стига?

Така ми призля, че дори не си направих труд да се кача пак горе. Слязох, взех едно такси и се прибрах в къщи. Започваше да вали сняг. Бяхме се преместили в един голям блок на Двайсет и втора улица, близо до Греймърси Парк, където се даваха мебелирани апартаменти под наем. Тя хареса апартамента, защото имаше индиански постелки, които й напомняха за Мексико и тук с нея преживях най-щастливите шест седмици в живота си. Заварих я в леглото — беше настинала. Тъй и не можа да свикне с климата в Ню Йорк. Седнах и й съобщих новината.

— Всичко свърши. Връщаме се в Холивуд.

— Не, моля. Харесва Ню Йорк.

— Пари, Хуана. И много други неща. Връщаме се.

— Но защо? Имаме много пари.

— Но няма къде да пея. От утре и в баровете дори няма да ме вземат на работа. Профсъюзи. Разпореждания. Договори.

— Не, оставаме в Ню Йорк. Ти вземаш китарата, ставаш mariachi, само ти, Хони. И пееш за мен.

— Трябва да се върнем.

Седнах до нея, а тя току прокарваше пръсти в косата ми. Дълго мълчахме. Телефонът иззвъня. Тя ми махна с ръка да го оставя. Ако не бях вдигнал слушалката, всичко щеше да бъде съвсем друго.