Джеймс Кейн
Серенада (6)

VI

Прекарахме една наистина щастлива седмица. Не пеех много, само по малко вечер, и то, ако той поискаше. Повечето време просто си седяхме и бъбрехме за музика. Отначало тя сядаше с нас, а после изчезваше.

Той ни даде първокласния апартамент, в който най-забележителното нещо беше душът с морска вода. Тя за пръв път се къпеше на душ. А може би изобщо се къпеше за пръв път. Не знам. Мексиканците са най-чистите хора в света. Лицата им, краката им и дрехите им са чисти и не вонят. Но кога се къпят и дали се къпят — това не мога да ви кажа. Душът за нея беше нова играчка и щом я потърсех, все я намирах гола под струята. Струва ми се, че честичко се навъртах около нея. Тя беше достоен модел за всеки скулптор — кожата й имаше меден оттенък и тялото й изглеждаше излято като от метал, особено с проблясващите по раменете й капчици вода. Отначало не й давах да разбере, че я гледам, но после забелязах, че това й харесва. Повдигаше се на пръсти, протягаше ръце нагоре, мускулите й потръпваха и се смееше. И разбира се, следваше това-онова.

На втората вечер в открито море той се раздрънка за Верди, Пучини, Маскани, Белини, Доницети и Росини — „най-отвратителния от всички макаронаджии“. Тук го спрях.

— Почакай, почакай. За другите нямам какво толкова да кажа. Пея ги, но не говоря за тях, макар че Доницети е много по-добър, отколкото някои си мислят. Но за Росини си луд.

— Увертюрата към „Вилхелм Тел“ е най-слабата музика, която някой е създал.

— Музиката си е добра, но не е от най-хубавото му произведение.

— Не е никаква музика.

— Е, а какво ще кажеш за това?

Взех китарата и му изсвирих част от „Семирамида“. Кресчендото на Росини не става за китара, но аз се постарах с всички сили. Той слушаше с каменно изражение. Свърших и щях да започна нещо друго, но той ме хвана за ръката.

— Посвири още малко от същото.

Изсвирих го отново, после малко от „Италианката в Алжир“ и малко от „Бръснаря“. Доста време свирих. Познавам добре Росини. Не пях, само свирих. На пасажа за дървените духови инструменти в увертюрата към „Бръснаря“ само леко докосвах струните с пръсти, а за кулминацията ударих силно върху резонансната кутия и зазвуча наистина страхотно. Спрях, а той дълго пуши лулата си.

— Хубаво е, музикантска музика, нали?

— Такава си е. И не губи нищо от това, че е игрива, написана без особени претенции за сериозност.

— Да, усеща се как очите й намигат, а ритъмът й искри.

— Твоят приятел Бетховен е гледал на него отвисоко, негодникът му с негодник. Казал му да продължава да пише песнички, за това го бивало. А по това време Росини само се опитвал да му помогне, та да не живее като свиня на бунището, където го намерил.

— Ако е гледал на него отвисоко, имал е право.

— Глупости. Ще има право, когато увертюрите му станат толкова добри, колкото на Росини. А дотогава да си затваря човката.

— Момче, момче, оскверняваш един храм.

— Не е вярно. Казваш, че той е най-гениалният композитор на всички времена и аз съм съгласен. Написал е деветте най-велики симфонии в света и затова е гениален. Но виж какво, симфониите не са всичко. Що се отнася до увертюрите, на върха е Росини, а не Бетховен. Представи си само — човекът, който е написал „Леонора № 3“, да се отнася с пренебрежение към Росини. Та когато този тромпет се обажда зад кулисите, ефектът е като в евтин водевил и увертюрата към „Вилхелм Тел“ може да се сравни с някоя прелюдия към „Майстерзингерите“.

— Признавам, че и на мен не ми харесва.

— Да, ама е поучавал младите как да пишат увертюри, нали? Но увертюрите не са били стихията му. Знаеш ли защо? За да напишеш увертюра, трябва да обичаш театъра, а той не го е обичал. Слушал ли си „Фиделио“?

— Да, и ме е срам…

— А Росини е обичал театъра и затова е умеел да пише увертюри. Той те въвежда в театъра — по дяволите, даже усещаш как се настаняват по местата си, замирисва ти на театър и виждаш как прожекторите осветяват завесата. Кой, по дяволите, е казал на Бетховен, че може да се отнася към него като към забавен талант, който трябва да се шлифова?

— И все пак е велик.

Изсвирих менуета от Осмата симфония. Почти целият става за китара… Трябваше да го чуете.

— Както го свириш, момче, сигурно и ти мислиш, че е велик, прав ли съм?

— Да.

— Другият също. Отсега нататък ще го слушам.

След няколко дни в открито море, както си седяхме на палубата по залез-слънце, стигнахме и до Маккормак и той заговори за него малко ненадейно, сякаш случайно му бе дошло наум. Но като разбра, че смятам Маккормак за един от най-великите певци в света, се отпусна.

— Значи казваш, че другите певци му се възхищават?

— Дали му се възхищават? А бейзболистите не се ли възхищават от Тай Коб^[1]?

— Между нас казано, не съм голям почитател на това изкуство. Както си забелязал, аз съм за симфоничната музика и вярвам, че всичко гениално е написано за цигулари, а не за певци. Но Маккормак е изключение. Не защото е ирландец, давам ти честна дума. Ти беше прав за Хърбърт. Ако има нещо, което ирландецът да мрази повече от работодателя си, това е друг ирландец. Той ме кара да чувствам музиката, към която бях безразличен. Не говоря за баладите му — на подобни сантименталности не си струва и да плюеш. Слушал съм го как пее Хендел. Изнесе цял концерт в Бостън.

— Да, бива го да пее Хендел.

— Дотогава Хендел не ми правеше впечатление, но той ме накара да го открия. Заслужава да му бъда благодарен за това, иначе щях да проспя Хендел. Как да ти обясня? Слушал съм стотици от твоите колеги — макаронаджии, жабари, янки и куп англичани, ама никой не може да изпее Хендел като този приятел.

— Първо на първо, той е добър. А това някак си не може да се нареже на парчета и да се измери точно. А когато някой е добър, той обикновено е добър отначало докрай. Маккормак носи музиката в себе си и още щом си отвори устата, обзема те трепет, каквото и да запее. Има вроден усет за стил и той никога не му изневерява. Никога не провлачва андантето, нито избързва на алегрото. При него няма празни фрази и изсилване, нито недозирани кулминации. Като върши нещо, то винаги е правилно, с големи букви. А що се отнася до Хендел, той му е влял живот. Дотогава ти сигурно си мислел, че музиката му е бледо, хилаво дрън-дрън.

— За мой срам, така е.

— И тогава се е намесил той, като тръбач на зазоряване.

— Точно така, точно така, като тръбач на зазоряване. Не можеш да си представиш каква гледка беше, момче. Застанал в най-предизвикателна поза, с изпъчени гърди, отметнал назад глава, сложил пръст в малката си черна книжка със стихове — като кардинал, който започва литургия. И запя, без да каже дума преди това. И слънцето изгря, слънцето изгря.

— И второ…

— Да, момче, какво второ?

— Имал е голям глас.

— И Вълшебната флейта да беше нагълтал, пак можеше да не разбера.

— Е, ако някой случайно те попита, тя наистина е била, кажи-речи в гърлото му. С ушите си доловил това, макар че главата ти не го е проумяла. Имал е голям, а не просто хубав глас. Нямам предвид силата му. Никога не е бил силен, макар че и сила не му е липсвала. Но не силата, красотата прави един глас голям, а тя винаги покорява. Няма значение дали ще я откриеш в гърлото на някой мъж, или в краката на някоя жена.

— Може и да си прав. Не бях помислял за това.

— И трето…

— Продължавай, за мен е много поучително.

— Родният му език. Джон Маккормак е роден в Дъблин.

— Не. Роден е в Атлоун.

— Не е ли живял в Дъблин?

— Няма значение. В Атлоун говорят с хубав провинциален акцент, почти като в Белфаст.

— Акцентът му е хубав, но не и провинциален. Това е говоримият английски език, какъвто е бил, преди да бъде забравен навсякъде. Две неща певецът не може да си купи, изпроси, или открадне и никой учител, корепетитор или диригент не може да му ги даде. Те са гласът и родният език. Маккормак е пял Хендел на английски и никой американец, нито англичанин няма да пее някога на английски като него. Но не като ирландец. Маккормак влага цялата топлота, колорит и богатство на гласа си.

— Приятно ми е да чуя това.

— И ти говориш с хубав акцент.

— Опитвам се да изкажа това, което мисля.

Запушихме и се умълчахме; минавахме на четири-пет мили от брега на Енсенада. Морето беше като огледало, но на залязващото слънце се виждаше хотелът и бялата ивица на прибоя около пристанището. Пушехме, но аз съм малко ентусиаст на тема език и онова, което човек носи със себе си на сцената, освен наученото. Подхванах отново и му разказах, че всички велики италиански певци са родени в Неапол, дадох му и няколко примера за певци с хубави гласове, които не са успели, защото са били лентяи, а хората не искат да слушат лентяи. По този въпрос имах доста познания. После се разприказвах за Мексико и сигурно разбирате, че бях доста рязък. Започнах да си изливам душата. Той слушаше, но скоро ме прекъсна.

— Не бързай толкова, момче, не бързай. Поучително е, че Карузо е роден в Неапол, а Маккормак в Атлоун и че това е част от дарбата му, но като говориш тъй за Мексико, възразявам.

— Твърдя, че те не могат да пеят, защото не могат да приказват като хората.

— Говорят меко.

— Меко, но с цяло гърло и всъщност нямат какво да кажат!

Не можеш да прекараш една трета от живота си на пръстения под в кирпичена колиба и да очакваш хората да те слушат, като се изправиш и запееш Моцарт. Я да си сядаш там, проклет индианецо и…

— Търпението ми се изчерпва.

— Чувал ли си ги как пеят?

— Не знам дали могат да пеят и не ме интересува. Но те са велик народ.

— Защо? Могат ли поне едно нещо да свършат добре?

— Животът не е само работа. Той е до известна степен съществуване. Те са велик народ. Малката…

— Тя е изключение.

— Не е. Истинска мексиканка е, а аз вече ги познавам от пръв поглед. Плавам по тези брегове петдесет години. Тя говори меко и се държи като кралица, каквато си е всъщност. Красива е.

— Казах ти, че е изключение.

— Те са красиви.

— Разбира се, цялата тая проклета страна е една сцена за музикални комедии, ако това искаш да кажеш. Но като махнеш декорите и костюмите, какво остава? Какво намираш под повърхността? Нищо!

— Не знам какво намирам. Не съм голям майстор на словото и ще ми е трудно да кажа точно какво намирам. Намирам обаче нещо хубаво. И съм сигурен в едно: щом чувствам красотата, тя трябва да е под повърхността, защото красотата винаги е под повърхността.

— На дъното на тоя ад.

— Като си седя нощем сам и слушам радио, много си мисля за красотата, мъча се да си я обясня, да разбера как човек като Щраус може да извади на повърхността най-лошите звуци, които някога са осквернявали нощта и все пак да ми даде нещо, което с увлечение слушам. Със сигурност зная: в истинската красота има УЖАС. Сега ще отговоря на презрителните ти думи за Бетховен. В неговата музика има ужас, а на твоите писачи на увертюри им липсва. Хубава музика са написали и след твоите пояснения ще ги слушам с уважение. Но ако пуснеш камък в Бетховеновата музика, няма да го чуеш да пада на дъното. В нея има вечност и безкрайност, а те поразяват направо душата, както и смъртта. Запомни какво ти казвам, и в малката има нещо ужасно и дано никога не го забравяш.

На това не можех да възразя. Бог знае, че бях усетил ужасното в нея. Запушихме пак и се загледахме как Енсенада прелива в сиво, синьо и виолетово. Бях свършил цигарите си и пушех от неговия тютюн, с една лула, която той почисти със струя от парния котел. На по-малко от четири метра от кораба, от водата се показа една черна перка. Беше грозна гледка. Най-малко шейсет сантиметра висока, тя не се движеше на зигзаг, не пореше водата и въобще нямаше нищо такова, както пишат по книжките. Просто изплува на повърхността и се задържа така няколко секунди. После — плясък на голяма опашка и перката се скри.

— Видя ли я, момче?

— Господи, страшно нещо, нали?

— То доизяснява това, което се опитвам да ти кажа. Седни сега тук и гледай. Водата, прибоя, цветовете на брега. Момче, мислиш ли, че там се крие красотата на тропическото море? Не. Тя е в това, което дебне под повърхността им, онова страшно нещо, както го нарече и което носи смърт с всяко свое движение. Така е, така е с красотата изобщо. Така е и с Мексико. Не забравяй това.

 

 

Към три часа следобед пуснахме котва в пристанището на Сан Педро и аз само трябваше да сляза на брега. Той ми даде долари за нашите песос, за да си нямам неприятности с парите и слезе по трапа с мен. Стана за около три секунди. Бях американски поданик, имах си паспорт, погледнаха го и това беше всичко. Нямах багаж. Но за нея беше друго и доста се безпокоях как ще слезе на брега. Той я беше скрил в трюма и дотук всичко беше добре, но това далеч не означаваше, че тя е пристигнала в страната. Той, изглежда, не се притесняваше много-много. Тръгна с мен по кея, махна с ръка на приятелите си, спря се да ме запознае с търговския си агент и никак не си даваше зор. Стигнахме до товарната площадка, той спря и запали пурата, която му бе дал агентът.

— Отсреща има едно скалисто заливче, наричат го Рибния пристан. Дотам се стига с ферибот и следобед трябва да разбереш кога прави курсове, ама да не пристигнеш преди да се е стъмнило, не бива да те виждат да се мотаеш наоколо. Малка уличка води от самия пристан до главната, където на един хвърлей от водата има японско ресторантче. Точно в девет да си там. Поръчай си бира и пий бавно, докато дойда.

Потупа ме по рамото и се върна на кораба. Аз слязох долу да разбера кога пътува фериботът. После отидох в една закусвалня да хапна нещо. Отидох и на кино, за да поседна. Дори не знам какъв филм даваха. На всеки петнайсет-двайсет минути излизах във фоайето да погледна часовника. Какъвто и да беше филмът, гледах го два пъти. Към седем часа излязох от киното и тръгнах към ферибота. Доста го чаках, но дойде тъкмо когато се стъмняваше, качих се и ме прехвърлиха отсреща. Стигнахме за около десет минути. Не се наложи да питам къде е Рибния пристан, отидох сам и забелязах ресторантчето. Подминах го и потърсих часовник, за да проверя колко е часът. Беше осем и половина. Стигнах до края на улицата, откъдето започваше шосето и продължих по него, докато реших, че съм изминал около един километър. Тръгнах обратно. Като минавах покрай часовника, бе девет без петнайсет.

 

 

Влязох и си поръчах бира. Вътре имаше още петима-шестима мъже — рибари, както личеше по вида им, вдигнах чашата за наздравица и те вдигнаха своите в отговор. Не исках да се държа тайнствено, като чужд човек и да не поглеждам ни наляво, ни надясно. След това не ми обърнаха повече внимание. Той дойде в девет и десет. Ръкува се енергично с всички, седна при мен и си поръча бира. Тук явно го познаваха. Донесоха му бирата, той изпрати японеца навън за такси и заразказва на всеослушание каква неприятна история се случила на кораба. Тъкмо си приготвил багажа и щял да слиза на брега, един катер се появил изневиделица в нощта и започнали да викат някой си Чарли на кея.

— Викаха усърдно, докато така ми писна от техния Чарли, че в капка вода щях да ги удавя.

Разказваше с чувство за хумор, но аз нямах настроение. Те обаче бяха в добро настроение.

— Кой беше Чарли?

— Така и не разбрах. Ама почакайте. Разбира се, вторият ми помощник-капитан подаде глава от люка, взе да зяпа момичетата и знаете ли какво направи този келеш? Провикна се: „Оставете тоя Чарли! Елате на борда, момичета. Ще ви помогна да минете през люка — и дайте възможност на един истински мъж да се погрижи за вас!“ И докато се усетя, пусна едно въже, завързаха с него катера и се озоваха на борда на кораба ми!

— А ти какво направи?

— Веднага слязох и им заповядах да се махат! „Хайде да ви няма!“ — заявих. — „През люка, откъдето влязохте, и повече да не съм ви видял!“

— И тръгнаха ли си?

— Не, представете си! Стояха и ми се подсмиваха и ме поканиха да отида при тях! После мъжът, дето беше с тях, подкрепи поканата им, а вторият ми помощник имаше нахалството да подкрепи него. Така побеснях, че дума не можах да отвърна. Но после се овладях и му казах: „Това е служебен въпрос“, припомних му „трябва да се впише в документите и да се докладва на работодателите. Веднага махнете тези момичета оттук.“ И знаете ли какво ми отвърнаха момичетата?

— Какво?

— Щурчо.

Последва смях.

— Убеждавах ги. Молих ги, тъй като не исках неприятности. Накрая трябваше да се обърна за помощ към пазача на пристанището, който стоеше, надничаше и слушаше всичко. „Нали съм прав, приятелю“, попитах го, „че това качване на кораб е нарушение на закона? И че те трябва да се качат по трапа, да минат покрай пазача, иначе трябва да ги арестуват?“ „Вярно е, капитане“ — отвърна той — „и доколкото зависи от мен, те няма да минат оттук.“ Това като че ли ги поуплаши и ето че излязоха — момичетата, мъжът и вторият ми помощник. С него ще се разправям сутринта. Но не мога да разбера едно нещо — откъде се взема това нахалство у американските момичета. Никое от тях нямаше повече от деветнайсет години, а къде бяха в това време майките им? И каква работа имаха изобщо на тоя катер? Кажете де.

Всички му запригласяха колко ужасно невъзпитани са днешните млади момичета, после дойде японецът и каза, че е намерил такси. Капитанът плати, взехме куфара му, излязохме, сложихме го в таксито и Конърс каза на шофьора да чака. После тръгнахме към пристана.

— Е, а какво стана с нея?

Той като че ли не ме чу.

— Такава врява вдигнаха. Разбира се, ако пазачът на пристанището беше по-наблюдателен, щеше да забележи, че мъжът в катера е първият ми помощник. Шеше още да забележи, че през люка влязоха три момичета, а излязоха четири.

 

 

Стигнахме до пристана, запушихме, поразтъпкахме се и спряхме. Някъде навътре в залива един катер запали мотора си. След минута-две пристигна, спря за малко, тя скочи на брега и изтича към нас. Катерът отблъсна и отплува. Исках да отида да благодаря на момчетата за всичко, което бяха направили за нас, но той не ме пусна.

— Каквото имаш за казване, ще им предам аз. Трите момичета, които намериха, нямат и понятие какво точно е станало и колкото по-малко знаят, толкова по-малко ще имат за разказване. Сега ще гледат някой хубав филм и това им стига.

 

 

Щом я видех, винаги ме обземаше радост, която изненадваше самия мен и гърлото ми пак се сви, когато тя изтича към нас, смеейки се, сякаш всичко е било една голяма шега. Върнахме се в таксито и казахме на шофьора да ни качи на ферибота и да ни заведе до най-близката автобусна спирка в Лос Анджелис. Тя седна между нас и аз я хванах за ръката. Капитанът се загледа през прозореца. Тя се обърна към него, но той продължи да зяпа сградите, покрай които минавахме. После Хуана се присегна и го хвана за ръката. Тогава той извърна поглед от прозореца. Взе ръката й в двете си ръце и я погали, но едва след минута-две продума:

— Искам да ви кажа нещо и на двамата. Всяка минута от престоя ви на кораба беше радост за мен. Желая ви много щастие и тъй като сте влюбени, пожеланието ми може и да се сбъдне. Този свят е голям и аз се нося насам-натам из него като коркова тапа във вана. Но ако някога имате нужда от мен и ако все още съм жив, достатъчно е да кажете само една дума. Само една дума.

— … Gracias, сеньор капитан… Този голям свят, и аз обикаля… Но ако имате нужда от мен — кажете думата, само кажете думата.

— И на мен също.

— … Хубава нощ.

 

 

Като се качихме на ферибота, шофьорът отиде да изпуши една цигара на носа и останахме сами. Капитанът изправи гръб и занарежда:

— Всичките й неща са в куфара. По-добре в него, отколкото в малката й кутия, особено пък тая шпага. Тя не носи шапка и ще бъде добре и ти да прибереш шапката си при нещата й. И двамата сте хубаво загорели от слънцето и без шапки прекрасно ще минете за двойка, прекарала един ден на плажа и няма да събудите подозрение, че току-що сте слезли от кораб.

Отворих куфара, сложих шапката си вътре, а той продължи:

— Попитайте шофьора на автобуса и слезте колкото може по-близо до „Плаза“, така се казва. В този квартал има много хотелчета, в които приемат мексиканци от града, и няма да привлечете внимание. Запишете се като семейство. Може и да не ви се вярва, но според американските закони сте длъжни да се регистрирате така и направите ли го, друго не ги интересува. Сутринта станете по-рано и веднага й купи шапка. Сложих всичките й шалове в багажа, но й забраних да ги носи, защото така ще се издаде. Съмнява ме дали изобщо някога е носила шапка, затова непременно я избери ти — малка шапчица, каквито се носят в града. Като купите шапката, купете и една рокличка. Аз самият нищо не разбирам от женски дрехи, но нейните неща ми напомнят за Мексико и някой по-наблюдателен от мене може да се усъмни. Купете й по-обикновена рокля. Като купите и шапката, и роклята, можете да си поотдъхнете и да не мислите толкова за незаконното й влизане в страната. Акцентът й няма да привлече внимание. В Америка има толкова акценти, колкото и държави в света; напълно е възможно тя да е живяла тук цял живот и пак да говори така. Но дрехите ще я издадат. По-добре да не се среща с мексиканци. Те вярват, че правителството на Щатите плаща на доносници. Не е вярно, но някой може да я издаде само заради тази прословута награда. При първа възможност си намери работа. Щом човек работи, не му задават въпроси, а който се шляе, е загадка и всички се мъчат да я разгадаят. Добре ще е тя да се научи да чете и пише.

Слязохме на автобусната спирка, стиснахме си ръцете, а тя го прегърна и целуна. Помогнах му да се качи в таксито и видях колко е развълнуван.

— Нали запомни какво ти казах, момче? За нея, за Мексико и за всичко останало.

— Запомних. За цял живот.

— Непременно го помни. Цял живот.