Джеймс Кейн
Серенада (3)

III

Рано на другата сутрин се избръснах, измих се и си събрах багажа. Цялото ми имущество на тоя свят се състоеше от бръснач, четка, сапун, две ризи за смяна, един чифт гащи за смяна, които бях изпрал предната вечер, куп стари списания и черният змиевиден камшик, останал ми от ролята на Алфио^[1]. Дадоха ми камшик, който не плющеше, сложих един килограм олово в дръжката му и така изиграх ролята на коларя. Една вечер имаше две представления и някой от сценичните работници го приготвил за „Палячо“, ама Неда^[2] ме удари с него по лицето, белегът още си личи. Бях продал всички костюми и партитури, но от камшика все не можех да се отърва. Пуснах го в куфара. Върху него сложих списанията и новата си сапуниерка и изправих куфара в ъгъла. Може би някой ден щях да се върна за него. Облякох двете ризи и отгоре си сложих вратовръзката. Сгънах гащите, пъхнах ги в единия джоб, а в другия — нещата за бръснене. На излизане не споменах на рецепцията, че напускам. Само махнах с ръка, уж отивам в пощата да проверя дали са дошли парите ми, но веднага я прибрах до тялото. Хуана беше пуснала в джоба ми шепа монети и се страхувах да не се чуе как подрънкват.

Фордът беше открит спортен модел и загубих половин час, докато отворя багажника и вдигна гюрука. До Акапулко имаше цял ден път и не исках да се пека на това силно слънце. Изкарах колата навън и спрях пред № 44 б. Хуана чакаше на прага, а багажът бе струпан до нея. Другите момичета още не бяха станали. Беше се наконтила с черната рокля на лилави цветя, същата, с която я видях за пръв път, макар че според мен бялата й отиваше повече. Багажът й се състоеше от една кръгла кутия за шапки — с такива жените са пътували преди петнадесет години — само че тази бе плетена и натъпкана с дрехи. Смъкнах си двете ризи и ги сложих заедно с кутията под сгъваемата задна седалка. Рогозката, на която спеше, бе навита на руло и вързана. Напъхах и нея вътре, но така пък седалката не можеше да се свали. Тези рогозки струват шейсет сентавос, или може би двайсет цента и не си заслужаваше да заема толкова място, но това бе личен въпрос и не исках да й се меся. Имаше и куп rebozos, от всички цветове, но най-много черни. Сложих ги вътре, но тя изтича, взе едно тъмнолилаво и го метна на главата си. Имаше и пелерина, espada^[3] и ухо на бик. За пръв път виждах пелерина на тореадор тъй отблизо, че хубаво да я разгледам — имам предвид тази, с която се намята, а не плаща, с който се бие на арената. Намразих я, защото знаех откъде я е взела, но красотата й не беше за пренебрегване. Мисля, че това е единствената свястна дреха, която ще видите в Мексико, а може дори да не е изработена тук. Направена е от тежка коприна с две лица в различен цвят и има толкова тежка бродерия, че е корава на пипане. Тази беше жълта от лицевата страна, аленочервена от опаковата и на фона на жълтото бродерията просто искреше. По нея бяха извезани цветя и листа, но не бяха оформени в безвкусните мотиви, които ще видите на повечето им неща. Не приличаше на пощенска картичка, а на картина с маслени бои с естествените багри на цветята. Сгънах я, увих я в едно rebozo да не се праши и я поставих до кутията за шапки. За мен espada-та беше само оперен реквизит. С нея се промушва бикът и дори не я извадих от ножницата да я видя. Захвърлих я на дъното.

Докато товарех багажа, тя стоеше и галеше ухото. Него пък и с маша не бих го хванал. Ако зрелището си го бива, понякога тореадорът получава ухо. Тълпата започва да крещи, един от помощниците отива и отрязва ухото на бика, който лежи в мръсотията заедно с мулетата, набучени на рогата му. Тореадорът взема ухото, вдига го над главата си, тъй че всички хубаво да видят кръвта и слузта по него и така обикаля, покланяйки се на всеки десет крачки. После си го пази, както колоратурен сопран си пази отличията, връчени например от краля на Белгия. След около три месеца става хубаво и смрадливо. От нейното стърчаха хрущялчета и се разнасяше воня на два метра наоколо. Казах й, че ако го вземе на предната седалка, сделката ни се разваля, по-добре да го хвърли отзад, при espada-та. Тя го стори, но беше страшно озадачена.

Прозорчето с трясък се отвори и се показа дебеланата, облечена с нещо като нощница, с разчорлена коса на масури, после до нея се появиха и другите, последваха продължително шушукане и многобройни целувки, след което влязохме в колата и потеглихме. Спряхме в покрайнините на града да налеем бензин, загубихме около десет минути и после още пет, като стигнахме една църква и тя трябваше да влезе и получи благословия, но накрая, към осем часа, най-сетне поехме към целта.

Пихме по едно кафе в Куернавака и продължихме по-бързо към Такско, за да стигнем там за обяд. Тук свърши и хубавото шосе. Нататък само прах, завои и стръмнини. На нея започна да й се доспива. Един мексиканец непременно ще заспи в един часа, където и да се намира, и тя не беше изключение. Отпусна глава настрани и очите й се притвориха. Поразмърда се, опитвайки се да се намести удобно. Изхлузи обувките си. Поразмърда се пак. Свали гердана от шията си и разкопча две копчета. Деколтето й се откри до сутиена. Роклята й се повдигна над коленето. Помъчих се да не гледам. С всяка минута ми ставаше все по-горещо. Не я гледах, но усещах мириса й.

Към четири часа заредих с бензин в Чилпансинго и облях гумите с вода. В тази горещина и както се спускахме по неравното шосе, най-много се страхувах да не спукаме гума. Съблякох се по потник, завързах една носна кърпичка на главата си да попива потта и продължихме. Тя беше будна вече. Не беше много разговорчива. Събу си чорапите, сложи си краката до вентилационния отвор и разкопча още едно копче.

Вече бяхме в tierra caliente^[4], както я наричат, заоблачи се и стана толкова задушно, че потта избиваше на капчици по ръцете ми. Очаквах, че след Чилпансинго ще ми поолекне, но ми предстоеше най-лошото. След около час тя започна да се навежда напред, да се оглежда и накрая ми каза да спра.

— Да. Насам.

Изтрих потта, която се стичаше в очите ми, погледнах и видях нещо, което може би е трябвало да бъде шосе. Беше покрито с пет сантиметра прахоляк и по средата растяха кактуси, но ако се вгледаш внимателно, ще забележиш две дири.

— Глупости, насам. Нали отиваме в Акапулко. Видях пътя на картата.

— Отиваме за мама.

— … Какво каза?

— Да. Мама ще готви. Тя готви за нас. За къщата в Акапулко.

— А, разбирам.

— Мама готви много хубаво.

— Слушай. Нямам честта да се познавам с мама, но подозирам, че няма да е много подходяща. За първокласния бардак, който ще открием. Чуй какво ще ти кажа. Хайде да вървим. Ако се наложи, ще готвя аз. И аз готвя много хубаво. Учил съм в Париж, а всички добри готвачи, като умрат, отиват там.

— Но мама, тя има víveres.

— Какво има?

— Храната, която имаме нужда. Аз изпраща на мама пари, изпраща минала седмица. Тя купува много нещо, ние вземаме. Вземаме мама, тате, всички víveres.

— А, значи и тате.

— Да, тате помага мама в готвенето.

— Добре де, можеш ли да ми кажеш къде ще се поберем всички — аз, ти, мама, тате и víveres? Между другото, ще вземем ли и козата?

— Да, насам, моля.

Колата си беше нейна и аз свих по пътя. След около стотина метра едва не изпуснах волана и трябваше да ударя спирачка, за да не паднем в една клисура, дълбока сигурно около седем метра. Искам да кажа колко лош беше пътят и все такъв си остана. Рязко се издигаше и спускаше покрай канари, големи като камиони, през дерета, в които само мостовете на един Форд биха издържали и през толкова високи кактуси, че ме беше страх да не повредят скоростната кутия. Не знам колко път изминахме. Пътувахме около час и при тази скорост може да е имало пет мили или двайсет, но по-скоро бяха петдесет. Минахме покрай една църква — и доста по-нататък почнахме да задминаваме забързани мексиканци с магарета. Ето една малка подробност, която няма откъде да научите, ако ще пътувате с кола из Мексико. По пътя си ще срещнете стада магарета, натоварени с дърва, фураж, или с мексиканци, все едно с какво. Самите магарета няма да ви създават много неприятности. Те знаят правилника не по-зле от вас и навреме се дръпват от пътя, макар и малко неохотно. Но ако ги води мексиканец, той непременно ще ги избута да минат точно покрай калника на колата ви, а вие само ще държите крак върху спирачката, ще ругаете, ще се потите и прахолякът, който вдигат, ще се спича по тялото ви.

Но този път тъкмо тяхното бързане ме накара да се сетя какво е положението навън. Задушавахме се от горещина и прахоляк, но облаците се спускаха все по-ниско и зад хребетите леко се стелеше тъмносива мъгла, което не предвещаваше нищо хубаво. След доста време минахме покрай някакви колиби, сгушени по две, по три. Продължихме и стигнахме до още две колиби, но само в едната като че ли живееше някой. Тя се пресегна, натисна клаксона, изскочи навън, изтича към вратата и там изведнъж се появи мама, зад нея и тате. Мама имаше почти бакърен цвят на кожата и се беше издокарала за Акапулко с розова памучна рокля, но не носеше обувки. Тате беше малко по-тъмен. Кожата му имаше хубав махагонов цвят под дебел слой тъмен лак. Той излезе по белия си костюм — пижама с навити до колене крачоли, свали широкополата си сламена шапка и ми стисна ръката. И аз му стиснах ръката. Чудех се дали в семейството не е имало и някой бял разносвач на лед^[5]. После дръпнах ръчната спирачка и излязох.

Като казах, че тя изтича към вратата, не бях съвсем точен. Нямаше никаква врата. Може да не сте виждали индианска колиба, тъй че нека да ви опиша как изглежда. Да започнем с бордеите на негрите край железопътната линия в Ню Орлиънс, представете си ги добре, въобразете си, че са като хотел „Уолдорф-Астория“ — до него мексиканската колиба представлява бордей. Тя няма нито стени, нито покрив, нищо подобно. Има четири страни, направени от забити в земята и преплетени с клонки пръчки, на височина долу-горе един човешки бой. Предната страна прекъсва по средата и това е вратата. Пролуките между клонките се запълват с малко кал. Просто ги позамазват със съвсем обикновена кал, която непрекъснато пада. Отгоре колибата е покрита с трева, листа от palmetto^[6], или каквото расте на близкия хълм. Това е всичко. Няма прозорци, под, мебели, по стените не висят картини на Големия каньон, зад часовника няма календар със снимки, изобразяващи плодородието на щедрата земя, или някой каубой от женски пол на кон. Календари не им и трябват, защото, първо — не разбират за какво могат да им послужат, и второ — не ги е грижа какъв ден е. Не им трябва и часовник, защото не ги е грижа колко е часът. Искам да кажа, че освен пръстения под, рогозките, на които спят, и огнището до вратата, на което готвят, вътре няма нищо друго.

Ето къде значи бе израснала и боса като тях, тя изтича вътре, започна да се смее, да бъбри и да гали едно куче, което изскочи след минутка, и изобщо да се държи като всяко момиче, което се завръща от града у дома си. Това продължи доста време, но облаците бяха все така надвиснали и аз започнах да нервнича.

— Слушай, всичко това е много мило, но какво става с víveres?

— Да, да. Мама купила много вкусни неща.

— Добре де, ама хайде да ги товарим.

Изглежда, бяха прибрани в другата колиба, където никой не живееше. Татко се шмугна вътре и започна да изнася тавички за печене на царевични напитки, мачете, тенджери, гърнета и тем подобни. Само една-две бяха медни, повечето бяха глинени, а по-лоши от мексиканските глинени съдове няма. После се появи мама с пълни кошници черен боб, ориз, мляна царевица и яйца. Наместих ги под сгъваемата задна седалка, като набутах първо тенджерите. Но скоро не остана място и когато стигнах до кошниците, трябваше да ги вържа с канап отстрани, тъй че те пътуваха на стъпалата на автомобила. Някои неща, като дървените въглища, дори не бяха в кошници. Бяха във вързопи. И тях завързах. Най-после намерих място отзад и за яйцата върху кутията за шапки. Всяко яйце бе увито в царевично листо и реших, че там ще са добре и няма да се счупят.

Сетне се появи татко, ухилен, с по-голям от него вързоп от навити на руло и вързани нови-новенички рогозки. Не можех да разбера защо толкова са пощурели по тия рогозки, но после открих. Той измъкна рогозката, която беше взела Хуана, разви своя денк, сложи и нейната рогозка при другите и пак ги нави заедно, при което ми разбърка всичко под задната седалка. После ги завърза отстрани върху въглищата си. Аз стъпих на калника, хванах се за гюрука и разклатих колата. Канапът се скъса и рогозките паднаха на земята. Това го развесели. Странно чувство за хумор имат. Сетне на лицето му се изписа хитро изражение; май се сети как да оправи тази работа и отиде зад колибата. Появи се с едно магаре, оседлано със самар. Пак разви рогозките и ги нави на две рула. После ги завърза от двете страни на магарето. След това заведе магарето до колата и го върза отзад.

Аз развързах магарето, свалих рогозките от него и отново ги навих заедно. Вдигнах ги. Не бяха много тежки. Качих ги върху гюрука, опрях единия край горе, а другия — върху отворената облегалка на задната седалка и ги завързах за горния ремък. Влязох в колибата. Хуана завързваше още една кошница, а старата пушеше пура, клекнала върху тухлите на огнището. Тя скочи, изтича зад колибата и се върна с един кокал. Хуана трябваше да развърже кошницата, в която беше кучето. Старата пусна кокала при него, Хуана затвори капака и го завърза.

Аз излязох, извадих ключовете от джоба си, седнах в колата и запалих. Дадох заден ход, за да обърна, но изведнъж и тримата се развикаха и закрещяха. Не на испански. Според мен, на езика на ацтеките. Но, общо взето, се разбираше накъде бият. Аз им крадях колата, техните víveres, всичко, което имаха. До този момент бях само един откачен тип, който се мъчи да тръгне навреме, за да стигне някъде, ако изобщо щяхме да стигнем там. Но при това тяхно държане ми хрумна нещо. Подкарах колата към тях, направих завой и продължих.

Хуана веднага хукна след мен, крещейки колкото й глас държи, и скочи на стъпалото.

— Да спреш! Ти крадеш автомобил! Крадеш viveres! Да спреш! Да спреш веднага!

Да спра, ама друг път. Останах на мястото си, като внимавах тя да не падне и продължих нагоре по хълма, а колата дрънчеше като торба с консерви с всички тези такъми отзад, докато мама и татко се скриха todo^[7] от погледа ми. После изгубих търпение и натиснах спирачката.

— Слушай, Хуана. Няма да открадна колата ти. Нищо няма да открадна, макар че не ми стана съвсем ясно защо, по дяволите, натовари всичко оттук, като можеш прекрасно да си го купиш в Акапулко, и то по-евтино. Но да се разберем: мама, татко, магарето и онова куче няма да дойдат с нас.

— Мама, тя готви, тя…

— Не, тази вечер не. Утре може да се върнем да я вземем, макар че се съмнявам. Тази вечер изчезвам, и то веднага. Тръгвам. Ако искаш да дойдеш с мен…

— Значи, ти крадеш колата ми, да.

— Да кажем, че я вземам под наем. Хайде решавай.

Отворих вратата. Тя влезе. Включих фаровете и потеглихме.

 

 

Сигурно наближаваше седем часът. Беше притъмняло от облаците, но все още не бе настъпила нощта. По пътя имаше едно селце, казваха му Тиера Колорадо; можехме да стигнем дотам, преди да е започнала бурята, ако въобще успеех да изляза на главното шосе. Не бях ходил там, ама все щеше да има някакъв хотел или поне заслон за колата и целия багаж в нея. Увеличих скоростта. Първо, трябваше да изкача стръмнините, а надолу щяхме да се спуснем по инерция. Карах с мъка, но часовникът показваше едва осем. Да рискуваш на такова шосе, е чисто безразсъдство. Изведнъж нещо изтрака, раздрусахме се и спряхме. Натиснах педала на газта. Двигателят изгасна. Дръпнах стартера и тръгнахме. Бяхме налетели на някакъв камък и колата запъна. След това вече карах по-бавно.

Дотогава непрекъснато се потях от задуха и напрежение. Тя също. Но като изкачихме един рид, все едно че влязохме в хладилна камера. Тя потръпна и си закопча роклята. И тъкмо бях решил да спра и да си сложа сакото, започна се. Не че се изляха потоци вода или нещо такова. Просто започна да си вали, но биеше откъм нейната страна и аз спрях. Сложих си сакото, накарах я да излезе и вдигнах седалката да взема страничните прозорци. Опипах с ръка. Нямаше ни гаечен ключ, ни крик, нито какъв да е инструмент и нито следа от страничните прозорци.

— Хубав гараж си си избрала.

В Мексико и резервоарът за бензин трябва да се заключва. Беше чудно, че не са й свалили и фаровете.

 

 

Качихме се и потеглихме. Вече валеше силно и дъждът все в нея биеше. Докато тършувах за прозорците, тя беше измъкнала две rebozos и се беше увила в тях, но дори тази плътна материя залепна за нея, сякаш току-що бе излязла от басейн.

— Ето, вземи сакото ми.

— He, gracias.

Странни ми се видяха покрай всичко това този мек глас и тези индиански обноски.

 

 

Прахът се бе превърнал в нещо като смазка, а някъде отдясно, откъм морето долу, тътнеха гръмотевици, но моторът вдигаше ужасен шум и не можех да определя разстоянието. Карането беше мъчение. По надолнището колата се занасяше, с всяко нагорнище водех борба, а на равното се тръскахме; трябваше да я измъквам от дупките, в които затъваше чак до мостовете. Минавахме бавно покрай една издадена скала; от едната ни страна бе надвиснал скалистият склон на хълм, а от другата имаше пропаст — толкова дълбока, че дъното не се виждаше. Пропастта беше откъм моята страна и с приковани в пътя очи аз пълзях метър след метър; подхлъзнехме ли се тук, това щеше да е краят. Усетихме удар отгоре, ремъците се обтегнаха и нещо като огромна делва се затъркаля по урвата. Успях да натисна спирачката и след доста време чух учестеното дишане на Хуана. Двигателят все още работеше и продължих. Чак след минута се сетих какво е било. От дъжда някоя канара се беше откъртила и паднала върху нас. Но вместо да ни убие, се бе ударила в навитите рогозки и се бе търкулнала надолу.

Скъса се обаче платнището и след завоя разбрахме, че вече нямаме гюрук. Вятърът го разпра и дъждът се изля върху мен. Сега биеше от моята страна. После рогозките се затъркаляха насам-натам, целият гюрук се разпра и дъждът заля и нея.

— Много лошо.

— Не е никак добре.

Подминахме църквата и започнахме да се спускаме по склона. Трябваше да използвам едновременно и спирачката, и мотора, за да задържа колата, но долу положението ми се видя малко по-добро, затова понечих да дам на пълна скорост. После ударих спирачката тъй силно, че се заковахме на място. Пред нас в дъжда се виждаше нещо като равна пясъчна повърхност; тук вече можех да наваксам. Оказа се, че е жълтеникава вода, която толкова бързо се влачеше в коритото, издълбано от пороя, че дори не се образуваха вълнички. Още половин метър, и щяхме да затънем до радиатора.

Слязох от колата, заобиколих и видях, че отзад има около метър равно място. Качих се, запалих и дадох на заден ход. Успях да завия и пак запълзяхме нагоре по стръмното. Нямах понятие къде отиваме. Беше повече от ясно, че не можем да стигнем до Тиера Колорадо, Акапулко или където и да е. Пътят ни беше отрязан. А беше доста съмнително дали ще успеем да се доберем и до колибата на мама или до която и да е колиба. Водата се изливаше вътре и всеки момент очаквах инсталацията да даде на късо; не ми се мислеше какво ще правим тогава.

Изкачихме стръмнината и започнахме да слизаме от другата страна, подминавайки църквата. Тогава се опомних.

— Хайде, влизай в църквата на сухо. Идвам веднага.

— Да, да.

Тя изскочи и притича. Отбих встрани, натиснах спирачката и измъкнах ножа си. Исках да извадя някоя рогозка и да покрия мотора, а с другите да покрия седалката и багажа отзад, докато го пренеса вътре. Но мислех главно за колата. Ако се повредеше, бяхме загубени. Още се мъчех да отворя с мокър нокът ножа, когато тя се върна.

— Затворена.

— Какво каза?

— Църквата, затворена. Заключена. Сега продължаваме, да. Връщаме се при мама.

— И още как.

Изтичах до вратата, блъснах я и я ритнах. Беше голяма, двукрила и наистина заключена. Опитах се да измисля начин да я отворя. Ако имах манивела, можех да я пъхна в процепа и да отворя като с лост, но манивела нямаше. Блъсках и проклинах, после се върнах при колата, моторът още работеше и Хуана седеше вътре. Скочих на седалката и подкарах право към църквата. Стъпалата не ми пречеха. Църквата беше под нивото на шосето и те всъщност се спускаха надолу, а и без това бяха от керамични плочки с дебелина не повече от пет сантиметра и доста широки. Тя разбра какво ще правя, захленчи, започна да ме моли да се откажа и сграбчи волана, за да ме спре.

— Не, не! He Casa de Dios^[8], моля, не! Връщаме се! Връщаме се при мама!

Отблъснах я, а предните гуми леко стъпиха на първото стъпало. После се друснаха по следващите две стъпала, а след тях — и задните гуми. Продължихме още малко надолу. Предната броня опря във вратата. Отначало останах вътре, запалих двигателя и малко по малко отпусках амбреажа. Няколко секунди нищо не се случи, но бях сигурен, че нещо трябва да се счупи. Така и стана. Чу се едно „тряс“ и веднага натиснах спирачката. Ако вратата се отваряше навън, не исках да изкъртя пантите й.

Дадох малко на заден ход, ударих спирачката и излязох. Гнездото на болта се беше счупило. Отворих вратата, бутнах Хуана вътре, върнах се и пак се заех с рогозките. После си помислих: „Какво ти става? Не бъди глупак.“ Изтичах и широко отворих и двете крила на вратата. Влязох и на светлината на фаровете започнах да влача църковните пейки, докато се освободи място около централната пътека. Върнах се и вкарах колата право вътре. Затворих вратата. Предните фарове ярко осветяваха Светото причастие, а тя беше коленичила пред олтара и молеше прошка за това sacrilegio^[9].

 

 

Седнах на една изместена встрани пейка, просто да поседя и започнах да се тревожа за фаровете на колата. Струва ми се, че тогава си мислех за акумулатора, но не знам, може би Светото причастие е човъркало подсъзнанието ми. Станах и ги загасих. Дъждът веднага заплющя пет пъти по-силно. Чуваше се и тътенът на гръмотевиците, но светкавици не се виждаха. Вътре бе тъмно като в рог, с изключение на едно червено петно. Гореше Вечната светлина. Наблизо се чу стон. Трябваше да светна. Отново включих фаровете.

Сакристията като че ли беше до олтара. Влязох вътре. На всяка стъпка от обувките ми струеше вода. Събух ги. Събух си и панталоните. Огледах се. Видях окачени едно расо и няколко столи. Съблякох всичко мокро: потника, гащите, чорапите и облякох расото. После взех един светилник, оставен в ъгъла, и тръгнах към кандилото. Знаех, че кибритът ми няма да запали. Стъпвах бос, почти безшумно по керамичните плочки и когато тя ме видя със светилник и расо, кой знае какво си помисли и дали изобщо мислеше. Падна по очи пред мен и започна да говори бързо, наричайки ме padre и молейки за absolución^[10].

— Не съм padre, Хуана. Погледни ме. Това съм аз.

— A, Dios!

— Ще запаля свещите, за да се вижда — измънках тихо.

Издърпах синджира да сваля кандилото и запалих светилника. После заобиколих през сакристията, качих се до олтара, запалих три свещи от едната му страна, минах от другата и запалих и там три свещи. Загасих светилника и го оставих на мястото му в сакристията. После отидох да угася и фаровете на колата.

В този миг усетих, че изпитвам нещо странно. Минавайки пред олтара, всеки път коленичех. Застанах там, загледах се в шестте запалени свещи и се размислих. Преди двайсет години, като момче, пеех сопрано в разни църковни хорове в Чикаго и оттогава не се бях сещал, че съм католик. Но те ти го набиват в главата. И все нещо остава.

 

 

Извадих яйцата и още петнайсетина други неща изпод седалката и измъкнах кутията й за шапки. Доста се бе измокрила, но не колкото останалите неща. Занесох я в сакристията, оставих я на пода, отидох при Хуана и я докоснах по рамото.

— Нещата ти са там отзад. Иди да свалиш тая мокра рокля.

Тя не помръдна.

Трябваше да има вече към осем и половина и се сетих защо се чувствам толкова зле — бях гладен. Взех една свещ от олтара, запалих я, върнах се, закрепих я на задния калник на колата и прегледах запасите. Махнах почти всичко от сгъваемата седалка, развързах нещата от стъпалото и видях, че единствено яйцата могат да ни влязат в работа. Развих едно, извадих си ножа да направя дупчица и да го изпия и забелязах въглищата. Тогава ми хрумна нещо. На пода имаше няколко разхлабени плочки, извадих две с нокти, занесох ги в сакристията и ги поставих изправени. После извадих една тавичка за печене на питки, сложих я отгоре и донесох въглищата.

След това заумувах как да приготвя яйцата. Нямаше нищо подобно на тиган. Разрових всички кошници, но не намерих нито масло, нито мас, нищо, което да се използва като мазнина. Имаше обаче една бакърена тенджера, е, по-голяма отколкото ми трябваше, но все пак беше тенджера, значи можех да сваря яйцата. Докато ровех из боба, ориза и разни други неща — щеше да ми трябва цяла нощ, за да ги сготвя — ми замириса на кафе и започнах да го търся. Най-после го открих, забутано в една хартиена кесия при ориза, намерих и малък кафеник. Кафето не беше смляно, но имаше metate^[11] за мелене на царевица, смлях две шепи и ги сложих в една купа.

С тези неща отидох в сакристията и заумувах какво да използвам вместо вода. Тя капеше от всички пукнатини в стените и се стичаше по прозорците на ручейчета, но ми се струваше малко трудно да събера достатъчно за готвене. Все пак вода трябваше да се намери. Чух, че в задната част на църквата водата шумно се стича от покрива, взех най-голямата купа и дръпнах резето на вратата зад олтара. Но само на няколко стъпки надолу по хълма видях един кладенец. Свалих расото. Не исках да намокря единствената суха дреха. Тръгнах към кладенеца съвсем гол. Дъждът се изсипа над мен в порой от иглички и отначало беше ужасно, но после ми хареса. Изпъчих гърди и се оставих да ме облива. После изтеглих кофата и налях вода в купата. Когато се върнах в църквата, дори от очите ми се стичаше вода. Опипах зад олтара за шкаф. О, спомнях си бързо. Знаех къде държат всичко. Естествено намерих вратичката, отворих я и точно там си бяха — покривките за олтара, сгънати и подредени на куп. Подсуших се с една покривка и облякох расото. То беше топло. Стана ми по-добре.

Галерията за хора беше отстрани и тръгнах да взема оттам една книга с църковни химни, за да я разкъсам и наклада с нея огън. После се отказах. Ако изключим прозореца, в сакристията нямаше отдушник и не исках още в самото начало да се задуша от дима. Взех четири-пет бучки въглища, сложих ги на малка купчинка между плочките, върнах се до олтара и взех още една свещ. Подържах пламъка под въглищата, като въртях свещта, за да се разтопява равномерно и скоро се появи малко пламъче. Сложих още две бучки въглища и пламъкът стана още по-ярък. След минута лумна и духнах свещта. Нямаше почти никакъв дим. Дървените въглища не димят много.

Сложих тавичката върху плочките, върху нея — тенджерата и налях малко вода. После пуснах няколко яйца. Започнах с шест, но непрекъснато си мислех колко съм гладен и добавих още толкова. Напълних с вода и кафеника, гребнах малко кафе, сложих и него. После седнах — подклаждах огъня и чаках яйцата да заврат. Изобщо не завряха. Я тенджерата бе твърде голяма, я огънят — твърде слаб, я нещо друго. Над съда се издигаше пара — това бе най-многото, което успях да постигна — но водата стана гореща, тъй че не се тревожех много. Във всеки случай щяха да се стоплят. Кафето обаче завря. Познатият аромат ме удари в носа и когато вдигнах капака, вътре къкреха парченца едро смляно кафе. Взех едно яйце, отидох до задната врата и го счупих. Пуснах черупката в кафето. Това му трябваше. Започна да се избистря.

Погледах яйцата още малко и се сетих за цигарите и кибрита. Бяха в сакото ми и отидох да ги взема от колата. После се сетих и за нейните неща. Сложих цигарите и кибрита да се сушат на края на тавичката за питки. Извадих дрехите й от кутията за шапки и ги проснах на една пейка близо до огъня. Смътно различавах какво има. Всичко беше влажно, но усещах нейната миризма. Имаше една вълнена рокля, сложих я най-близо до огъня и до нея на пода — чифт обувки. После се размислих как ще ядем яйцата, даже и да се сварят. Нямаше лъжици, никакви прибори, а аз не обичам да ям яйца направо от черупката. Пак отидох до колата и гребнах половин купичка царевично брашно. Върнах се и налях в него малко вода. Разбърках го с пръсти и когато стана като тесто, оформих с ръце нещо като техните тънки питки, достатъчно голяма, за да се сложи отгоре едно яйце. Поставих я в тавичката да се опече и когато започна да си променя цвета, я обърнах. Като се опече и от двете страни я опитах. Нещо й липсваше. Бях намерил солта, но забравих да я донеса и отидох да я взема. Разбърках тестото с малко сол, направих още една питка — вече можеше да се яде. Бързо направих дванайсет — за всяко яйце по една. Реших, че ще стигнат.

 

 

Тази работа ми отне доста време, но тя дори веднъж не надникна да види какво правя. Беше се преместила от олтара до една пейка, все още на колене, с rebozo на глава, заровила лице в шепи, а босите й крака се подаваха отзад. Хванах я за ръка и я заведох в сакристията.

— Нали ти казах да си махнеш мократа рокля. Тази е почти суха, иди отзад и се преоблечи. Ако бельото ти е мокро, съблечи и него.

Взех вълнената рокля, тикнах я в ръцете й и я побутнах зад олтара. Тя се върна преоблечена.

— Седни на пейката и сложи крака на топлите плочки до огъня. Ще си обуеш и обувките, като поизсъхнат.

Не ме послуша. Седна на пейката с гръб към огъня и с крака върху студените плочки. За да е обърната към олтара. Отпусна лицето си в ръце и започна да си мърмори нещо под носа. Извадих си ножа, отделих една питка с яйце и я побутнах към нея. Яйцето беше малко рохко, но се държеше върху питката.

Тя поклати глава. Оставих питката, отидох до олтара, взех три-четири свещи, запалих ги и ги закрепих около нас. После затворих вратата към олтара, която бях оставил, за да влиза повече светлина. Така някак си й пресякох мърморенето и тя леко се извърна. Видя питките и се засмя. Това сякаш помогна.

— Изглежда много смешни.

— Е, може и да изглеждат смешни, ама не забелязах твоя принос. Както и да е, можеш да ядеш.

Тя взе питката, сви я на две и отхапа.

— И на вкус много смешно.

— Смешно я, дявол го взел.

Вече бях захапал първата си питка и ми дойде тъкмо на място. Излапахме ги. Тя изяде пет, а аз — седем. За пръв път откак се скрихме от бурята, разговаряхме естествено, може би защото вратата към олтара беше затворена. Станах, затворих и входната врата и така стана още по-добре. Стигнахме и до кафето, но нямаше от какво да се пие, само една малка купичка, тъй че се редувахме. Тя сръбваше, а после и аз. След минута се протегнах за цигарите. Бяха сухи, също и кибритът. Запалихме и дръпнахме. Сториха ни се хубави.

— По-добре ли си вече?

— Да, gracias. Беше много студено, много гладно.

— Още ли те тревожи sacrilegio?

— Не, вече не.

— Нямаше никакво sacrilegio, разбери.

— Да, много лошо.

— Не, никак даже. Това е Casa de Dios, както знаеш.

Тук всички са добре дошли. Виждала си магарета тук вътре, нали? И козите? Като ги водят на пазар? С колата е съвсем същото. Разбихме вратата да влезем, само защото нямахме ключ. Аз проявих доста уважение нали? Нали видя колко съм коленопреклонен като минавам?

— Колено…

— Коленичех — пред Светото причастие?

— Да, разбира се.

— Няма sacrilegio, нали? Разстройваш се за едното нищо. Не се тревожи. Аз знам. Знам ги тия неща не по-зле от теб. А може би и по-добре.

— Много лошо sacrilegio. Ама аз се моли. Скоро изповядва. Изповядва на padre. И тогава — absolución. Няма вече лошо.

Трябва да беше към единайсет часа вечерта. Дъждът не спираше, а ту се усилваше, ту отслабваше. Гръмотевици и светкавици трещяха и отминаваха. Сигурно три-четири бури се бяха надигнали от морето и се носеха към каньоните, връхлитаха ни, отминаваха и пак ни връхлитаха. Ето че започна нова буря. Хуана взе да се държи както в колата — затаява дъх и заговаря след секунда-две, когато почти можеш да чуеш биенето на сърцето й. Загрях, че не само sacrilegio не й даваше мира. По-скоро бурята.

— Страх ли те е от светкавиците?

— Не. Trueno^[12] много лош.

Да се мъча да й обяснявам, че главното е светкавицата и че гръмотевицата вдига само шум, нямаше смисъл, тъй че не се и опитах.

— Я попей малко. Обикновено помага. Нали знаеш „La Sandunga“^[13]?

— Да, много хубава.

— Ти пей, а аз ще бъда mariachi.

Започнах едновременно да барабаня по пейката и да отмервам такта с крака. Отвори уста да запее, но точно в тоя момент изтрещя гръмотевица и гласът на Хуана секна.

— Навън не страхува. Харесвам, много хубаво.

— С доста хора е така.

— У дома с мама не страхува.

— Всъщност там все едно че си навън.

— Тук много страх. Мисли за sacrilegio, мисли за много неща, мене много зле.

Не можех да я обвинявам, защото най-малко това място изглеждаше весело. Разбирах какво й е. И аз изпитвах горе-долу същото.

— Все пак, сухо е. На някои места.

Блясна светкавица и аз я прегърнах. Гръмотевицата разцепи въздуха и восъкът започна да се стича по свещите. Тя сложи глава на рамото ми и скри лице в шията ми.

 

 

След малко гръмотевицата заглъхна и тя се изправи.

Открехнах прозореца да влезе малко кислород и сложих още две бучки въглища в огъня.

— Добре ли се нахрани?

— Да, gracias.

— Искаш ли малко работа?

— … Работа?

— Ами например да постелеш някъде да спим, докато аз измия съдовете.

— О, да… с удоволствие.

Донесох рогозките, извадих и един куп от покривките за олтара. После изнесох съдовете и водата отзад и ги измих. Не се виждаше много добре, но доста се постарах. Наложи се да изтичам един-два пъти до кладенеца, съблякох се както преди, избърсах се със същата покривка, тъй че се забавих около половин час. Свърших, сложих съдовете на куп до вратата отвътре и влязох. Тя си беше вече легнала. За себе си беше взела три-четири рогозки и няколко покривки, а за мен беше постелила в другия край на сакристията.

Духнах свещите, на които се бяхме хранили, отидох до олтара да изгася и другите и забелязах, че свещта, която бях закрепил на калника на колата, още гори. Прекрачих парапета, върнах се и я духнах. После отново тръгнах към олтара. Странно, но краката ми се разтрепериха. Седнах на една пейка.

Знаех, че няма нищо страшно и се сетих защо я бях накарал тя да оправи рогозките и защо се мотах толкова с миенето. Надявах се да нагласи само едно легло и като видях, че не го е направила, сякаш някой ме удари в стомаха. Дори престанах да се чудя защо единственият мъж на света, с когото не искаше да спи, бях аз. Само ме беше яд, че това имаше значение за мен.

 

 

Не знам колко време седях така. Пушеше ми се, цигарите и кибритът бяха у мен, но само ги държах в ръка. Бях до галерията за хора, Светото причастие не се виждаше, но се виждаше Разпятието и някак си не можех да запаля. Бурята пак започна да се надига. Беше ми приятно, че тя е съвсем сама отсреща, в сакристията и си умира от страх. А бурята вилнееше и сякаш това беше най-силният пристъп досега. Блеснаха две светкавици и веднага след тях тресна страхотен гръм. Восъкът пак започна да се стича по свещите, сетне изведнъж блесна ослепително ярка светкавица, едновременно изтрещя и гръмотевицата и всички свещи изгаснаха. За секунда не се виждаше нищо, само червеното петно от вечната светлина в кандилото.

И тогава тя започна да крещи. Вратата към олтара си беше отворена, както я бях оставил, и от мястото си тя сигурно го бе забелязала първа. А може и аз за част от секундата да съм затворил очи, не знам. Както и да е, зелена светлина изпълни църквата, освети разпятието и лицето сякаш оживя, като че ли щеше да извика. След това се виждаше само червената светлина.

Сега тя крещеше като луда; трябваше ни светлина. Спуснах се към галерията за хора, драснах една клечка кибрит и запалих свещите около органа. Не знам колко бяха. Всичките ги запалих и от пламъчетата лумна ярка светлина. Понечих да отида да запаля отново свещите на олтара, но трябваше да мина покрай Разпятието, а това не можех да направя. Неочаквано седнах пред органа. Той беше малък, с педали, натиснах ги с боси крака и започнах да свиря. Издърпвах регистрите рязко, за да свири по-силно. Гръмотевиците боботеха и колкото по-силно боботеха, толкова по-силно свирех. Не бях сигурен точно какво свиря, но след малко осъзнах, че е Agnus Dei. Без да я довърша, започнах Gloria. Звучеше по-силно. Гръмотевиците заглъхнаха и дъждът ливна, сякаш Ниагарският водопад се изсипа върху нас. Изсвирих още веднъж Gloria.

 

 

— Пей.

Не я виждах. Беше извън светлинния кръг, а аз седях в средата. Но усещах, че е горе пред олтара и ако искаше само това — да пея, самият аз нямах нищо против. Пропуснах Qui Tollis, Quoniam и останалото, стигнах до Credo и започнах оттам. Не питайте какво. Нещо от Моцарт, от Бах, после — от когото ми падне. Навремето си съм изкарал най-малко сто литургии и не ме интересуваше какво точно пея, та можех да продължавам безкрай. Стигнах чак до Dona Nobis, след това запях по-тихо, после спрях. Светкавиците и гръмотевиците ги нямаше вече и дъждът си барабанеше, както преди.

— Да — едвам чуто прошепна тя, но както винаги с провлачване, тъй че краят прозвуча като продължителен стон. — Също като свещеника.

Главата ми забуча, сякаш щеше да се пръсне. Това беше върхът на излагацията — след всичките години, прекарани в изучаване на ноти, теория на музиката, пиано, комична и сериозна опера в Италия, Германия и Франция, една индианка, която дори не можеше да чете, да ми каже, че пея като свещеника. И никак не ми стана по-леко от това, че си беше чиста истина. Още чувах ехото на собствения си глас и нямаше защо да си кривя душата. Звучеше тъпо и монотонно като на свещеник, без искрица живот, без един-единствен тон, който да ти хареса.

Главата ми продължаваше да бучи. Напънах се да измисля нещо, за да й върна обидата, но не успях.

Станах, духнах всички свещи, взех само една. Тръгнах към разпятието, за да отида в сакристията. Хуана я нямаше там. Беше пред олтара. Под разпятието ми се видя нещо странно и приближих свещта да видя какво има. Купа с три яйца в нея. А до тях — купа с кафе и купа с мляна царевица. Преди ги нямаше тук. Чували ли сте някой католик да е оставял яйца, кафе и царевица пред Разпятието? Не, няма и да чуете. Това може да направи само един ацтек.

Отидох и застанах зад нея, а тя бе коленичила, приведена, опряла лице в пода, притиснала го с ръце. Беше съвсем гола, само едно rebozo покриваше главата и раменете й. Ето я най-после така, както я е майка родила. На тръгване от Такско си събу едната обувка и оттогава неусетно, малко по малко се връщаше назад към джунглата; сега вече бе там.

На бедрото й играеше едно бяло петно светлина от кандилото. По тялото ми премина тръпка и главата ми пак забуча, сякаш в нея блъскаха ковашки чукове. Изгасих свещта, коленичих и обърнах Хуана към себе си.